Робърт Тайн
Вечно млад (1)

Първа глава

Можеше да го почувстваш, преди да го чуеш и да го чуеш, преди да го видиш.

Въздухът в чистото, неподвижно, синьо небе изведнъж започна да потрепва, като че ли неспокойно се обръщаше и пулсираше. Сякаш току на хоризонта имаше буря, ветрове и гръмотевици, готови да връхлетят. Тогава дойде глухият тътнеж отдалече, бръмченето на мощни двигатели и бляскащите остриета на тежки самолетни перки раздираха въздуха. Звукът нарастваше интензивно, бръмченето прераства на вой, после на рев, когато дългият сто и единадесет стъпки турбореактивен самолет Б-25, с два тресящи се двигателя, с гръм разкъса небето.

Лъскавият бомбардировач беше като от сребро и грациозен като акула, а от земята наподобяваше алуминиев куршум, летящ във въздуха. Самолетът летеше без опознавателни знаци или номера, никакъв външен надпис не издаваше производителя или вида му. Този двумоторен среден бомбардировач беше все още един секретен прототип, едно набързо сглобено оръжие, което се разработваше от Военновъздушния корпус на Съединените щати.

Отвън самолетът изглеждаше безопасен, макар мощен, но погледът отвътре беше значително по-малко успокояващ. Кабината на пилота беше гнездо от жици и уреди за измерване, бъркотия от кабели, набързо монтирани към скелета на мъничката кабина. Б-25 беше все още в процес на разработване и купето беше набързо, как да е съоръжено, една плетеница от импровизирано увити кабели и електроника. Когато големите проблеми с прототипа щяха да бъдат решени, чак тогава инженерите щяха да решават въпроса с привеждането на интериора в по-привлекателен вид.

Междувременно, набързо събраната и сглобена кабина трябваше да свърши работа. Лейтенант Даниел Маккормик седеше в средата на целия този безпорядък, с ръце здраво сключени на щурвала. Бъркотията и суматохата го потискаха.

Прототипът беше прибързано вдигнат във въздуха, доста преди да стане готов. Очевидно беше, че нацията, целият свят, се бяха втурнали напред към война и Военновъздушният корпус беше решем да внедри този летателен апарат в производство преди бурята на войната да се разрази.

Зад тъмните стъкла на пилотските си очила Маккормик огледа редовете от циферблати и измерителни уреди пред него като четеше показанията и ги препращаше обратно към базовия команден център. Зрителното поле беше двадесет хиляди стъпки отдолу и пет мили встрани по посока на запад.

Носът на самолета беше насочен надолу и стрелката на висотомера падаше бързо.

— Идваме през „ангели деветнадесет“ — извика той в микрофона. Шумът на двигателите в кабината беше оглушителен, тя все още не беше звукоизолирана. „Ангели деветнадесет“ значеше на жаргона на пилотите — деветнадесет стъпки височина… и падане.

Моментално в слушалката му се чу глас, с прашене, един глас, който звучеше напрегнато и тревожно.

— Пепелянка едно, спокойно!

Даниел едва ли го чу. Самолетът беше изгубил височина с още 500 стъпки спрямо морското равнище и той чувстваше, че няма достатъчно мощност в двигателите да измъкне самолета от опасното гмуркане.

— Намалявам газта — извика Даниел. — Аз съм на осемнадесет и пет. Увеличавам оборотите на 3200.

— Наблюдавай налягането! — предупредиха от контролния пункт.

Даниел потупа циферблата, който показваше налягането на маслото.

— Не мога да следя налягането. Стрелката заяде. На зелено сме.

Самолетът започваше отчайваща спирала към сиво-кафявата земя.

— Аз съм на седемнадесет и пет.

Воят на двигателите стана груб и неравен, самолетът вибрираше и се мяташе от моторите, които застрашаваха да счупят крехкия корпус на парчета. За някакви секунди самолетът загуби височина с още 2000 стъпки.

— Петнадесет и пет! О, светли небеса! Пропадане с над 2000! Получи се отрицателен бафтинг!

Той пое дълбоко дъх и изтри потта от челото си.

— О, братко…

Работата на летеца изпитател беше да изпита и разруши летателния съд, да го форсира над техническите му възможности по проект, нарочно да го бафтинг — в авиацията вибриране управлява по начин, който е вреден и за пилота и за самолета, просто за да види какво ще се случи. Но земята изглеждаше застрашително близо… бързо се приближаваше.

Самолетът потрепери и се разтърси като жребец, който се опитва да хвърли ездача си. Беше се превърнал в няколко тона несигурен метал, въртящ се в небето.

— Аха! Тя бръмчи съвсем добре! — извика Даниел, когато машината се разтърси и запърпори в чистото ясно небе.

— Връщай я обратно, пепелянка едно! Връщай я обратно в базата!

Даниел едва можеше да чуе наземния контролен пункт от шума на треперещия метал и воя на двигателите.

Мислеше, че самолетът е велико изпълнение на една идея.

— Роджър! Машината се бори! Измъквам се! Ще я докарам обратно! — „Поне така си мисля“ — си каза той вътрешно.

— Увеличи обратното налягане!

Даниел обхвана регулатора и го изтегли силно назад.

— Увеличаване! — Самолетът отново подскочи и корпусът забоботи като гръмотевица. — Сериозно се поборих с машината. Трудно се удържа направо и надясно.

Той се мъчеше да се справи с механизмите.

— Контролът се съпротивлява.

Отне му всичките сили докато вкара самолета в курс за аеродрума, преборвайки го в небето. Отне му цели пет минути да се справи с вкарването на машината в безопасен режим.

Маккормик откъсна очи от командното табло, за да хвърли бърз поглед през прозореца на кабината. Той можеше да различи аеродрума на няколко мили отдясно, тъмната, неясна облицовка на пистата, на фона на бледокафявия сух шубрак.

— Вкъщи, моля, Джеймс — промърмори си той.

Три мили по-нататък група мъже стояха на аеродрума, упорито и тревожно вгледани в небесата.

Въздушната лента беше разнесена в деформиран облак, виждаха се хангари, хангари и навеси, в спускаща се редица сгради, които едва ли бяха достойни за голямото име, провесено по тях: Военно Изследователски Институт — Дъглас.

Дузина инженери и техници се бяха струпали около метална маса, поставена на пистата. Повърхността й беше обсипана със сини разпечатки и наръчници, площ, имаща размери в акри, със ситно — разпечатана хартия предоставяше милион технически подробности по самолета, който се бореше по обратния си път към летището. Имаше още и едно голямо радио, работещо с електронни лампи, звукът му оживя с пукота на атмосферните смущения и неистовия поток на докладите на Даниел за разположението, поток, идващ от тресящата се кабина на Б-25.

Никой не обърна внимание, когато една кола, марка „Хъдсън Тераплейн“ изрева през аеродрума — и с пронизително изсвирване на спирачките спря до групата разтревожени техници. Хари Финли, най-добрият приятел на Даниел и учен — изследовател в базата, се изтърколи от колата с ръце, пълни с чертежи и наръчници, както и с грамаден, подвързан с червена кожа тефтер.

Той добави чертежите и наръчниците до изобилието от книжа, които вече лежаха на масата, но задържа червения тефтер, старателно мушнат под мишница.

— Къде е Даниел?

Един техник посочи към небето.

— Той е още там.

Радиото оживя с гръм.

— Четиринадесет хиляди стъпки! — съобщи Даниел. — Отрицателен бафтинг! Повтарям: отрицателен бафтинг!

— Наистина вярвам, че направих онези болтове съвсем плътно… — промърмори един от инженерите.

Сега всички очи бяха насочени към небето, като оглеждаха небесната синева за следа от Б-25.

— Ето го!

Един от техниците сочеше напред към хоризонта. Б-25 се плъзгаше към аеродрума и наблюдателите на земята можеха да видят, че Даниел беше започнал пълен класически маньовър за аварийно кацане. Той беше отворил резервоарите с горивото и доста бензин се изливаше от двата бака в крилата като облак. Двигателите и електросистемите бяха изключени. Пилотът не желаеше дори едно парче желязо да е горещо и най-незначителна искра във въздуха да предизвика пожар. Закрилките бяха пуснати възможно най-ниско, да намаляват скоростта: огромният летателен апарат сега не беше нищо друго, освен грамадно хвърчило, което бавно се снижаваше към земята.

Б-25 удари земята както гмуркач пада по корем, долната част на машината шляпна върху пистата. От силата на удара самолетът беше отхвърлен обратно във въздуха на няколко стъпки, тогава отново плесна долу. Крилото заора и върхът му се заби в земята. С трясъка на изкривен метал крилото се откъсна от корпуса на самолета и скърцащият вой затихна.

Парчета от настилката на пистата излетяха във въздуха като фонтан, когато останалата част на машината заора през аеродрума. Опашката се удари твърдо и страничните стабилизатори се отчупиха, като че ли бяха от дърво.

Самолетът плонжира напред като торпедо, и изхвърляйки стена от пръст и торф, висока 20 стъпки, изкопа диря в земята, дълга 300 ярда. Тогава спря, носът на Б-25 погребан в земята, авариралият самолет — обгърнат в огромен облак от дим и прах. За момент тишината беше убийствена.

Събраните на аеродрума мъже се втурнаха тичешком към самолета. Аварийни коли, пожарни, линейки бързаха през аеродрума. Никой, дори и Хари, не можеше да повярва, че пилотът е останал жив след такъв удар.

Последва отхвърляне на капака над кабината и Даниел сам се изтегли навън. Лицето му беше мръсно и обляно в пот, дрехите му — дрипави, косата му — в див безпорядък, но усмивката му беше заслепяваща и искряща.

— Ако машината идва с гаранция — извика той ликуващо — взимам я!