Мики Спилейн
Аз, единакът! (2)

Камионът, който беше премазал Хуан, беше от автопарка „Абърт“ в Бруклин. На забързания дребен бос обясних, че съм застрахователен детектив, а той ми каза, че разполагам с двадесет минути до пристигането на Хари Пийлър, затова да съм седнел да го изчакам.

В пет и четиридесет влезе нисък слаб мъж с посивели коси и момичето, което беше в помещението, се обърна към него:

— Този господин чака за среща с тебе, Хари. Застрахователен детектив.

— Вие във връзка със… злополуката, предполагам.

— Ами да.

— Беше ужасно. — Той ме погледна унило. — Приключих вече с шофирането, господин Райън. Не мога отново да се кача зад волана.

— Искам да ми разкажете всичко за онази вечер.

— Но аз вече разказвах…

— Имали сте възможност да поразмислите над всичко оттогава насам, господин Пийлър. Предполагам, че всяка подробност се е въртяла в ума ви поне едно хиляда пъти, нали?

Той простена:

— О, Боже, да. Да, всяка нощ. Не мога да го забравя.

— Разкажете ми за това, господин Пийлър.

— Как бих могъл да ви обясня нещо толкова шантаво? Беше три часът след полунощ и по улиците нямаше жива душа. Карах към моста, когато онова момче изскочи право срещу онзи, паркирания камион. Право под колелата!

— А тичаше ли?

В първия момент той не отговори. Когато вдигна поглед, по лицето му беше изписано тъпо недоумение, след това каза:

— Като че ли летеше.

— Какво?

— Знам, че звучи откачено, но си беше точно така. Трябва да е стоял там и да е чакал дълго. Не притича. Прелетя като гълъб. Нали разбирате? Може би е искал да се самоубие. Като гълъб.

— А възможно ли е да е връхлетял като блъснат?

Очите на Хари Пийлър се разтвориха широко от изненада. Той преглътна мъчително и след като размисли, каза:

— Може… да е било и така.

— Премислили сте и това, нали? Той отново преглътна. Успокоих го:

— Вината не е ваша. Вие не сте могли да направите нищо, за да го предотвратите.

Той не гледаше към мене. Беше присвил очи към далечната стена на гаража, когато го чух да казва:

— Някой прибяга зад камиона. Сигурен съм. Трябваше ми време, за да си го спомня, но съм сигурен! Аз крещях някой да извика лекар. Беше доста време преди да се беше появил някой. Все пак зад онзи камион имаше човек.

Изправих се и го потупах по рамото.

— O’кей. Сега по-добре ли се чувствуваш?

— Така си е — усмихна се той. — Не съм имал намерение да убивам никого, но ми е много по-добре, когато зная, че не съм можел да го предотвратя.

— Точно така. Оставаш на волана.

Понаобиколих съседите на Хари Пийлър. Той живееше в квартала си от дълго време и беше типичен глава на семейство. Всички го харесваха. Когато приключих с въпросите, бях вече напълно сигурен в едно нещо.

Хари Пийлър не е бил нищо повече от случаен съучастник в убийството.

Дъждът беше започнал отново и беше напъхал всички граждани на сушина. В „ДиНучиос“ беше претъпкано и миришеше на бира и влажни дрехи. Арт ме чакаше във вътрешния салон. След като седнах, го подканих:

— Хайде, давай!

— Разбира се. Убит е с един куршум 38-и калибър в гърдите и с два в стомаха. Има и нещо, което вестниците не са съобщили. Не е бил застрелян там, където е настъпила смъртта. Моето предположение е, че е бил пренесен дотам с кола. Полицаите, които са пристигнали първи на местопроизшествието, не казват нищо, затова предполагам, че той не е говорил точно преди да хвърли тона. И още нещо: докато разбутвах тази история, се натъкнах направо на стена от изпепеляващи погледи, което ме наведе на мисълта, че под нея се крие нещо наистина парещо. Добрах се до всичко това само защото ми помогна мой добър приятел… изглежда, има недоволство от страна на едрите риби.

— Какво друго около Билингс?

— Накратко — последният му адрес е в някакъв хотел в града, под фалшиво име. Проследили са и двата му предишни адреса, но нищо повече.

— Източник на приходи?

— В последната му стая са открили богат асортимент от фалшиви зарове, неразпечатани, но белязани тестета с карти за игра с много прилична опаковка и печат. Бил е измамник. По намерените сметки и кибрити може да се заключи, че е работил из евтините заведения наоколо и в Джързи.

— Десет години — казах аз. — През цялото време е бил под носа ми, а никога не съм го засичал.

— Радвай се, приятел! — Той прелисти бележника си и се зачете в страниците, за да подбере по-важната информация. — Още нещо. Намерих двама негови подставени партньори, с които е бил в комбина преди смъртта си. Говорел е за дебела пачка, която очаквал да му падне. Щял да дойде и неговият миг. Тогава никой не му обърнал внимание.

Замислих се за момент, докато си припомнях как действуваше Билингс в армията.

— А разполагал ли е с много пари за игра?

— Онези от комбината разправят, че винаги разполагал с достатъчно начален капитал, за да изсмуче някоя тлъста пачка. — Той ме погледна и бутна бележките си встрани. — Хайде сега да чуем какво си открил ти.

Поклатих глава:

— Това е глупаво. Всичко ни извежда отново в началото. Започва и свършва прекалено бързо. Сигурен ли си, че си изкопал всичко за Билингс?

— Да.

Махнах към сервитьора за бира и изпих половината халба на един дъх:

— Започвам да се досещам за някои неща в тази работа, но да видим какво ще излезе. Слушай сега. Билингс беше забавен момък. Все разправяше, че щял да пипне голямата пара дори ако трябвало да чака цял живот. Плъзна ме с десет хилядарки в армията, а когато излязох от карцера, вече го бяха демобилизирали. Той е разчитал на тези пари и ги е използувал като примамка в играта. Не вярвам да е свалил от някого прекалено много. Това е щяло да му навреди. Игрите са били просто „подслушвателен пост“ в очакване на голямата пара. Грижел се е единствено да покрива елементарните си разходи.

След това стигаме да едно момче на име Хуан Гонзалес, който за кратко е бил човекът за разплащане на моя приятел, сдушил се е с него, видял е балата и му е препоръчал залаганията на коне. Дори сам е въвел Билингс в салоните. Всъщност вечерта, когато е бил убит, Билингс е имал у себе си дванадесет хилядарки. Арт подсвирна тихо.

— Бил е напълно чист, когато са го открили.

— Никой няма да остави такава пара да се валя по земята, момче. Това може би е бил мотивът за застрелването му.

— За дванадесет хилядарки в този град можеш да бъдеш очистен както подобава, а не застрелян като псе.

Прекъснах го:

— Чуй ме… този Хуан Гонзалес е убит около две седмици по-рано. Преди това говорел на жената, с която живеел, за големи пари, след това по някаква причина започнал да се страхува до смърт, появил се с десет хилядарки, дал й ги, излязъл и бил премазан.

— Спомням си случая. На първа страница. Той просто…

— Точно за него.

— С други думи, ти твърдиш, че и в двата случая мотивът е вероятно грабеж.

— Да, само че не е. Първо, защото съм включен, и второ, защото цялата история е покрита с похлупак. Всичко се върти в порочен кръг. Сигурен ли си, че си открил всичко за Билингс?

— Бил е погребан на разноски на общината, а единствените цветя на гроба му били от цветарския магазин „Лейзи Дейзи“. Служителят от гробищата си спомни името. Ако искаш ексхумация, ходи си го копай сам!

— Непременно. — Хвърлих банкнота на масата. — Ще поддържаме връзка.

Часовникът ми показваше 9,55 и се чувствувах изморен. Взех такси, слязох на ъгъла на моята улица и тръгнах към вкъщи.

Първото предупреждение дойде от Пийт Псето, който продаваше вестниците си със сподавено, глухо ръмжене. То дойде и от Мами Хъгинс, която ме изчака да мина покрай къщата й, за да изнесе боклука си, както и от тихото подсвирване изпод сенките на отсрещната страна на улицата.

Бяха двама. Непознати. Чакаха ме в апартамента ми.

Минах през задния вход, който Папа Мани винаги използуваше, когато полицията нахлуеше във фабриката му за любов. Извадих моя 45-и от кобура, дръпнах петлето му под мишницата си, за да заглуша прищракването, и се притаих в мрака, за да привикнат очите ми.

Единият беше прав и гледаше през прозореца, а другият седеше точно пред мене и именно него подръчнах с хладната цев на патлака.

— Кротко, момчета. Само мръдвате и сте трупове.

Влязох вътре и смушках моето приятелче. Той послушно се изправи и тръгна към стената. Другият явно също схвана идеята и го последва. Те подпряха ръце на стената и изчакаха да разритам краката им встрани и да включа осветлението. След това измъкнах от кобурите, които носеха на кръста, двата пистолета „Кобра“ и ги сложих върху далечния край на масата. И двамата бяха позеленели от яд.

Момъкът, който гледаше през прозореца, ми беше познат. Бях го срещал в онзи апартамент високо над града. Другият беше ново лице. Той ме погледна смразяващо, след това отмести очи към патлака ми.

— Имате ли разрешително за него? Аз му се ухилих.

— Приеми го за творческа волност, ченге. Там горе подписахме с шефа ви една хартийка, която ми дава известна свобода.

— Тя е само в един екземпляр и може лесно да бъде унищожена.

— Не и за нещо толкова незначително, мърляч такъв. А сега млъквай! Ако си толкова тъп, че не можеш да се вмъкнеш някъде неканен, без да те забележат, по-добре се запиши в пожарната команда.

Другият се намеси:

— Зарежи, Райън.

— Добре — казах аз. — Хайде да чуя какво искате — и да ви няма.

Той ме мразеше мълчаливо. След това успя отново да надене безразличното си изражение.

— За да не усложняваме нещата излишно, искаме от тебе доклад докъде си стигнал.

Отговорих му:

— Никой нищо не ми казва за тая веселба. Пуснат съм на сляпо. Какво очаквате от мене?

— Добре. Какво искаш да знаеш?

— Как се свързахте с Билингс.

— Не сме се свързвали ние. Той дойде при нас. Имаше нещо за продан.

— Като какво например?

— Не знаем. Нещо от международен мащаб, което е достатъчно голямо, за да предизвика бъркотии в страната. Нашите хора отвъд океана са се добрали до информация, че имало безпокойство сред висшите кръгове. Именно оттам открихме, че Билингс е ключова фигура.

— Някой си е изградил организация?

— Голяма поне колкото нашата.

— Карай нататък.

— Билингс очевидно се е надценил. Искаше да продаде онова, което притежаваше. Решихме да се съгласим. Определихме четирима мъже за охрана… най-отбрани, бих добавил. Работеха в екипи по двама, убиха и четиримата. Четирима отбрани мъже, Райън, идеално обучени, убити като безобидни аматьори. Именно Билингс намери втория екип и каза, че щял да се покрие, и точно тогава спомена за тебе. Изчезна и толкова. Беше не по-лош от тебе в номерата с изплъзването, но въпреки това не изкара много дълго. Заклещили го същата нощ.

— По вестниците не писаха нищо за убийството на онези момчета.

— Не беше трудно да се уреди.

— Да. — Прекосих стаята и си извадих студена бира от хладилника. — Я ми кажете… Билингс беше ли мъртъв, когато го намерихте? Какво ви каза той?

Наблюдавах лицата им. Нямаше къде да се дянат. Само погледите им се срещнаха за миг.

— Добре, Райън, улучи. Не беше мъртъв. Каза, че е бил Лодо. Оттам научихме това име. Не знаем нищо повече за него.

Те не знаеха, а и аз не им казах, че и друг мъртвец е познавал Лодо. И колко ли още? Попитах ги:

— И още нещо… у Билингс бяха ли открити пари? Гласът му прозвуча малко прекалено безразлично:

— Какво имаш предвид?

— В полицейските доклади пише, че бил ошушкан. Това предполага грабеж.

— Е, и?

— А какво е станало с дванадесетте хилядарки? Приятелчето ми процеди през устни:

— Откъде научи за това?

— Пообиколих.

Преди той да беше успял да отговори, на мене ми светна. Всичко това беше второстепенно и напълно невярно, но можеше да означава нещо за тях. Реагирах светкавично:

— Ако си мислите, че съм му продал нещо за дванадесет бона, трябва да сте съвсем превъртели. Е сега вече я оплескахте! Сега вече виждам всичките ви ходове. Вие, прасета такива, ме изнудихте да се набъркам в история с убийства, като сте се надявали да ми сложите примката на врата. И всичко това, докато имам в главата си мисълта, че върша нещо, с което да ви накарам да изглеждате пълни идиоти, каквито всъщност сте, и при това защото вие го поискахте от мене. А аз вече няколко пъти се улавям, че ми е приятно да върша нещо порядъчно срещу заплащане. Братко, какъв наивник съм бил! Значи старото ми другарче Билингс ви насочва към мене, преди да го открият мъртъв с дванадесет бона в джоба. И хоп, аз на мушката. Това е пълна щуротия, братче. Това, което сте очаквали да направя, е било… да се разтревожа дотолкова, че да пропусна нещо в плана си и да се опитам да отстъпвам, докато накрая направя погрешна стъпка, така ли?

Лека-полека започнах да се успокоявам и когато достигнах нормалното си състояние, аз им се ухилих.

— Момчета, вие сте страхотни мислители, но този път сте я пообъркали. Сега вече ще ви държа изкъсо. Аз съм в играта, а вие извън нея. Ще продължа докрай, каквото и да излезе. Дори в момента съм толкова пред вас, че е чак покъртително, и не вярвам нещо да се промени. Кажете на шефа си да приготви купчината в дребни банкноти, чухте ли ме?

Те не отговориха нищо.

— Искам и още нещо — казах аз, — искам копие от „назначението“ ми и номер, на който може да ви открие човек, изпратени на мое име до поискване в клона на 34-а улица. Искам разрешително за този пистолет, а номерът му е 127569. Запомнете го. А сега дим да ви няма и не се опитвайте да ми прикачвате опашка. Няма да се хвана. Ако имам желание, ще ви звънна и това ще е единственият доклад за развитието на нещата, който ще получавате.

Качваш се на шестнадесетия етаж и попадаш в покрито с плюш фоайе, антикварни мебели и прекрасно червенокосо момиче, което се усмихва, и си на територията на „Пийтър Дж. Хейнис III, къмпани, инкорпорейтид“.

Тя ме огледа отдолу нагоре, копче по копче, докато стигна до очите. След това спря и се усмихна малко по-широко. В очите й бях с нещо по-различен от обикновените клиенти на Хейнис, макар и в моя случай това да беше двестадоларовият ми костюм. Ризата ми беше бяла, с нормална яка. Вратовръзката беше черна, плетена и спретнато завързана. Маншетите на ризата се подаваха точно със сантиметър под маншетите на сакото. Бутонелите бяха семпли, но от злато и се забелязваха. Единственото нещо, което не беше на мястото си, беше лицето ми. Не мисля, че изглеждах като типичен клиент на Хейнис. Дори не носех куфарче. Носех само ютията си и това беше една от причините за двестадоларовия ми костюм. Тя не се виждаше.

Червенокосата каза:

— Добро утро.

Отвърнах й:

— Здравей, сладурче.

Тя каза:

— Мога ли да ви помогна?

Отвърнах й:

— Разбира се.

Тя каза:

— Моля…

Прекъснах я:

— Аз би трябвало да ви помоля.

Тя каза:

— Спрете!

Аз попитах:

— Какво ще ми дадете, ако го направя?

Тя се усмихна и каза:

— Вие сте луд.

Аз й се усмихнах в отговор:

— Тук ли е Кармен Смит?

— Би трябвало да е тук — каза тя. — Да, тук е. Очаква ли ви?

— Не.

— В такъв случай не бихте могли да се срещнете с нея.

— И кой ще ми попречи? — попитах аз.

Тя събра усмивката си:

— Няма кой, доколкото виждам. Мис Смит е в дъното на коридора. Направо ще побеснее.

— Хайде де.

Тя отново ме огледа копче по копче в обратен ред.

— Така си мисля. Влезте, но само колкото за едно добър ден.

Усмихнах й се:

— Само толкова, няма страшно.

Мис Смит беше обградена от две млади секретарки и някакъв педераст. Тя беше седнала зад бюрото, говореше нещо по телефона и драскаше върху сутрешното издание на „Таймс“. Когато влязох, направих знак с пръст към двете кукли и те се изнесоха. На педала му трябваше значително повече време да се усети да погледне към мене. Мис Смит каза още нещо в слушалката и затвори. След това бутна стола си назад и се изправи.

В повечето случаи жените са нищо. Понякога можеш да ги разделяш на хубави и грозни. Понякога можеш да кажеш: тази ми харесва, а онази не.

След това идва денят, в който виждаш някоя напълно различна от всички останали, която не само харесваш, а която трябва да имаш. Тя е от онези, които дълго са чакали някого и ти инстинктивно усещаш, че този някой все още не е открит. Тя е висока и красива, с широки, изправени като на мъж рамене, но е едрогърда, стегната и съвсем гола под прилепналата си рокля. Тя не се домогва до нищо. Не би трябвало. Не ти е нужно да поглеждаш, за да разбереш, че е дългокрака и закръглена и че между хълбоците й тлее огън, който може да бъде разпалван, разпалван, разпалван…

Изрекох очевидното:

— Мис Смит?

— Да.

— Казвам се Райън.

— Нямам уговорени срещи за сутринта.

— Вече имаш, котенце.

Оставих я да ми се нагледа хубаво. Не й отне много време. Разбра. Не бях там, за да ми пробутва каквито и да е ябълки.

— Бих ли могла да ви помогна?

— Разбира се, миличка. Това можеш.

— Добре, и?

— Цветарският магазин… „Лейзи Дейзи“… в Бруклин, казаха ми, че вие сте изпратили букет на мой приятел.

Много е трудно да се опише с думи трепването, което раздвижи чертите на лицето й.

— Билингс — поясних аз. — Беше убит. Изпратен е бил един-единствен букет цветя. От вас.

И отново същият неудържим наплив на емоции и съчувствие раздвижи погледа и устните й. Тя седна на една страна, типично по женски, с плътно допрени колене, а ръката й върху бюрото леко трепереше.

— Вие… сте приятел?

— Не негов. А ти?

Очите й се напълниха със сълзи и тя махна леко с ръка, преди да посегне към книжните си кърпички в чекмеджето.

— Извинявайте. Сигурно никога няма да привикна да приемам спокойно смъртта на хора, които познавам.

— Не го вземай много навътре, сладурче. Той не го заслужаваше.

— Зная, но все пак беше човек, с когото бях близка. Мога ли да попитам кой сте вие?

— Името ми е, Райън, скъпа. По професия бандит-единак. Не от едрите, но все я карам някак.

В очите й се четеше безмълвно предизвикателство.

— Ами аз не… съвсем…

— И как така се запозна с мърляч като Билингс?

— Защо да ви отговарям?

— Защото ако аз не изкопча отговора, ченгетата сигурно ще успеят.

Тя си пое дълбоко дъх, при което твърдите й гърди се повдигнаха и изопнаха роклята. Попитах я:

— Доколко добре познаваше Билингс?

— Първо ми отговорете на един въпрос. След като изглеждате толкова заинтересуван от мене, дали… хайде да го кажем така… проучвали ли сте ме по някакъв начин?

— По никакъв.

— Господин Райън… аз съм комарджийка.

— Добра?

— Една от добрите. Баща ми беше професионалист. Според нуждите си и морала той можеше да побеждава честно и нечестно. Никога не е имало по-добър техничар. Той ми предаде стила си.

— Ти?…

— Майка ми умряла при раждането ми. Баща ми не се ожени повторно. Той ми даде всичко, включително и вещина в техниката на разиграване, която ми позволява да очистя масата във всеки миг, в който пожелая.

— Това не обяснява нещата с Билингс.

— Аз съм картоиграч, господин Райън. Участвувала съм във всички големи игри, които са ставали в този град. Печеля повече, отколкото от официалната си работа при един дребен дебеланко, който обича да се докарва пред жените. Ако действително сте от подземния свят, поразпитайте сред картаджиите. Сигурна съм, че ще могат да ви обяснят коя съм.

— Не ми трябва да разпитвам. Но това все още не обяснява Билингс.

— Билингс беше шмекер. Имаше нелоша техника, но не беше достатъчно добър, за да се мери с големите. Ако говорим откровено, биваше го. Един ден седна да играе с нас и го хванах как работи, но го пуснах. Не му видях лицето, докато не го поканих отново. Разбирате ли, господин Райън, типове като него ме забавляват. Способна съм да ги срина само заради развлечението.

— Здраво ли го скубеше?

— По някоя стотарка. Той имаше пари, но играехме заради картите, разбирате ли? Парите не са чак толкова важни.

— Добър ли беше?

— Много. Но не достатъчно.

— Кога го видя за последен път? Тя дори не се поколеба.

— Три дена преди да бъде убит.

— Можеш ли да го докажеш?

Когато отново възвърна спокойствието си, тя каза просто:

— По-добре да не бях изпращала онзи букет.

— Не е там работата, момичето ми.

— Така ли? А къде е тогава?

— Ти си класна жена. Вицепрезидент на многообещаваща фирма. Докарваш си петнадесет стотачки на седмица от работата си, а когато шефа ти го няма, ти си човекът тук. Притежаваш жилище на Медисън авеню и открити сметки в най-добрите магазини. Освен това обичаш комара. Обичаш да играеш карти. Това изобщо не беше трудно да се открие.

— Мислех си, че не сте ме проучвали.

— Не съм. Научих всичко това от една бъбрива портиерка.

— Тогава защо ме смятате за подозрителна, господин Райън? — Сълзите вече блестяха в очите й.

— Изпратила си му букет за пет долара, момиче. Тя не се подвоуми и този път:

— Той беше картоиграч за пет долара, господин Райън.

— А ти си сантиментална?

— Не, просто жест към покойния мошеник.

— Жестът може да се изтълкува като компенсация.

— Когато си мъртъв, това е без значение. Беше просто жест. Сега съжалявам, че съм го направила.

— Не ми харесва, скъпа — казах й меко аз.

Когато вдигна поглед, вицепрезидентката вече я нямаше, въпреки че до преди миг я бях наблюдавал през бюрото. Беше останала само жената, обхваната от леден гняв, вперила в мене широко разтворените си, готови да ме изпепелят, очи. Това продължи около секунда, но разбрах, че нямаше блъф.

Тя каза:

— Баща ми беше известен в Монте Карло. Беше още по-прочут във Вегас. Не беше кой да е. Един ден беше застрелян от някакъв луд тип, който беше загубил тестето със собствените си белязани карти.

— И какво стана с откачения тип?

— Деветгодишната дъщеря на убития мъж му пръсна черепа с пушка от три метра разстояние.

Попитах спокойно:

— Ти?

— Аз.

— И на него ли изпрати петдоларов букет?

— Не. — Усмивката й беше чиста и широка. — Не, момичето на татко се задоволи само със стрелбата.

— Този жест ми харесва — казах хладно аз.

— Мисля, че беше подходящ. — Тонът й беше в пълно съзвучие с моя.

— Е?

— Изникнало е нещо около господин Билингс. Той беше застрелян и пристигате вие. Не полицията. Вие. Защо?

Обясних й:

— Навремето Билингс ме хвърли на кучетата за десет бона. Мисля, че го е направил отново. Малко съм разтревожен и ми се ще да открия кой е вътре в тази игра.

— И мислите, че може би аз съм едната?

— Не зная, миличка… Но ще разбера наистина скоро.

— Не съжалявам, че той е мъртъв — каза тя. — За мене това няма никакво значение. Все пак може би донякъде се радвам. Не ме засяга и как са ви вкарали във всичко това. Има ли нещо друго?

Аз се усмихнах, изправих се и се наведох над бюрото.

— Да, миличка, има още нещо. Както трябва да са ти казвали милиони пъти, ти си много интересна жена. Никак не ми се щеше да си извън играта. Оттук нататък всичко ще бъде толкова сиво.

Досега тя в действителност не беше се усмихвала. Когато го направи, влажните устни и белите зъби предизвикаха у мен желанието да направя нещо, без значение колко прибързано щеше да бъде то. Имаше лешникови очи и неочаквано кестеняви коси, засилващи още повече усещането за нещо изплъзващо се, което се опитваш, но не можеш да задържиш в ръцете си.

Беше висока. Не колкото мене, но висока. След като се изправи и ме погледна в очите, тя каза:

— Не… Ще трябва да ви поправя. Никой не ми го е казвал преди.

— Какво да ти е казвал?

— Че съм просто интересна.

— Моите извинения.

— Не се приемат тук, господин Райън. — Тя погледна часовника си и ми се усмихна. — Вече е почти обяд. Ще ви позволя да ми поднесете извиненията си, докато обядваме.

— Отново взе да става привлекателно. Усмивката й беше леко въпросителна, след това тя схвана какво исках да й кажа. Този път се засмя с глас.

— Нека го кажем по такъв начин, господин Райън… има причина да искам да остана с вас малко по-дълго. Разбирате ли, познавам много мъже… но никога досега не съм обядвала с истински гангстер. Ще вървим ли?

Заведох я на обяд в „Пат Шейнис“. Настанихме се във вътрешната зала, далеч от големите уши и цигарения дим. Когато стековете бяха вече на привършване, почти не беше останало нещо, което да не зная за Кармен Смит.

Тя протегна ръка през масата и я положи върху моята.

— Райън… мислиш ли, че някога ще откриеш кой е убил Билингс?

Обърнах дланта си нагоре и взех ръката й в моята.

— Ще ги открия.

— А дали… не е опасно? Това ме накара да се засмея.

— Не ми се вярва да е като галене с перце. Двамина вече са мъртъвци.

— Двамина?

— Подробности. Едно момче на име Хуан Гонзалес. Да си чувала за него?

— Не, не ми звучи познато. Тогава ми хрумна нещо:

— Виж, Кармен… Когато Билингс се навърташе около тебе… бил ли е някога подплашен?

— Последния път беше… ами, нервен. Играеше направо ужасно.

— Големи ли бяха залозите?

— Този път да. Всички го будалкахме. Не каза нищо.

— Кажи ми… споменавал ли е някога името Лодо пред тебе?

— Лодо? — Тя замълча, след което поклати глава.

— Не, Билингс не. Но съм го чувала някъде. Кой е той?

— Не зная… все още. Но ще го открия. Този път тя взе ръката ми между своите.

— Моля те, Райън, бъди внимателен.

— Разбира се, но защо, котенце?

— Може да ми се иска да обядвам отново с великия гангстер. — Тя издърпа ръката си с усмивка, погледна часовника си и се пресегна към чантичката си.

— Време е да вървим, но първо ще се отбия до едно място.

— Върви. Ще те чакам отпред.

Еди Мак и Фатс Сибъл, две момчета, които познавах, говореха нещо с Пат и ме мярнаха на излизане от салона. Фатс каза:

— Намерил си си приятна компания.

— Страхотна. Бива си я, нали, Фатс?

— Проверявали сме я. Бива си я. Истински ад за картоиграчите.

— Така чух и аз.

Еди Мак ме попита:

— Как се запозна с нея?

— Докато душех около Билингс.

Той изсумтя:

— Няма да ни липсва много. — Замълча и ме погледна смръщено. — Ти познаваше ли го?

— Търсех го, за да го убия, приятел. Само че ми го пушнаха.

Той се огледа неспокойно наоколо и облиза устни.

— Кажи, Райън… имаш ли някаква идея кой го е опушкал?

— Имам идея. Един момък на име Лодо. Да си го чувал?

Този път лицето на Пат би камбаната. Погледът му се измени и нещо странно стана с двата реда зъби в устата му.

Казах му:

— Пат?

Той ми махна с ръка да мълча.

— Човече, това име е само неприятности.

— Познаваш ли го?

— Хич и не искам, момче, но преди няколко дена тук бяха двама тайни представители на синдиката и единият от тях се обади по телефона от вътрешната зала, докато бях в офиса си. Той не знаеше, че съм там, но аз го чувах добре. Когато се заслушах, той казваше, че имало някои набелязани момчета и че Лодо щял да се появи. Явно го беше научил случайно и предупреждаваше другия да изчезва.

— И това ли беше всичко?

— Това ми е достатъчно. Не искам никакви дандании в заведението. Не искам наоколо дори хора, които знаят нещо за подобни хора. До гуша ми е дошло от такива лайна.

— Не го вземай толкова навътре бе, Патси.

— Виж какво, Райън, ако си в тия работи, по-добре върви другаде.

Ухилих му се и кимнах.

Зад тях Кармен идеше към мене и всички погледи в заведението бяха приковани в нея. Тя поздрави:

— Здрасти, Фатс… Еди. Познавате ли Райън?

Фатс каза:

— Срещали сме се.

Кимнах им и тръгнахме да излизаме. Взехме такси.

— Хитро — провери ме чрез Фатс и Еди. Сега доволен ли си?

Погледнах я и се ухилих.

— Изобщо не съм задоволен, котенце.

Усмивката й блесна на мига. Тя притегли главата ми с ръката си и внезапно върху устните ми се разля огнена целувка — жива, влажна и леко тръпчива.

Когато се отдръпна, ми се стори, че го прави прекалено рано. Каза ми:

— Никога досега не съм целувала гангстер. — И прокара показалеца си по устните ми. — Сега вече доволен ли си?

— Не — казах аз и се ухилих.

— Ти си железен, голям пич, наистина голям, грозен и дързък.

— Ей, вицепрезидентите не говорят така.

— Мислех, че така може би ще ме разбереш по-добре — поднесе ме тя.

— Тогава говори на калташкия жаргон — посъветвах я аз.

За миг тя остана сериозна:

— Ти не си калтак. Познавах някои калтаци навремето.

— О-о?!

— Бих могла да харесвам тебе, голям разбойнико, но никога калтак.

Таксито спря.

— Пристигнахме — казах аз.

— Ще те видя ли отново? — Очите й ме умоляваха да кажа да.

— Само ако кажеш „моля“.

Тя се усмихна и отново докосна с пръст устните ми.

— Моля.

— Ще ти се обадя.

— Ще чакам. Скоро ли ще е?

— Когато открия оня момък на име Лодо.

— Бъди внимателен.

— Разбира се.

Тя слезе и тръгна надолу. Краката й бяха дълги, хълбоците широки, при всяка крачка бедрата й се полюшваха под плата на роклята. Изглеждаше така, сякаш нямаше дреха върху себе си.