Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (23)

22. Изход

Вятърът свиреше яростно около нас, докато с бясна скорост пропадахме свободно през небето, въртейки се като Къщата на Дороти в торнадото. Кишан успя да ни задържи стабилно с лице надолу. Улови китките ми и оформи дъга от ръцете ни. По-малко от един миг, след като се стабилизирахме, чухме остър писък над главите си. Преследваше ни желязна птица.

Кишан повдигна лявата ми ръка във въздуха, драматично се насочихме надясно и набрахме скорост. Птицата ни последва. Той повдигна десните ни ръце и се люшнахме наляво. Птицата беше точно върху нас.

Кишан изкрещя:

— Дръж се, Келс!

Отново дръпна ръцете ни отстрани до тялото и наклони главите ни. Изстреляхме се напред като куршум. Птицата прибра криле до тялото си и се изстреля заедно с нас.

— Сега ще се преобърнем! Опитай се да я поразиш с мълния! Готова ли си?

Кимнах и Кишан преобърна двама ни назад във въздуха, с гръб към земята. Имах идеална видимост към корема на птицата. Изстрелях няколко мълнии в бърза последователност и успях да раздразня птицата достатъчно, че да я прогоня. Не уцелих окото, но улучих крайчеца на устата й. Птицата не хареса това и литна с плясък на криле, като пищеше гневно.

— Дръж се!

Кишан преобърна обратно и двама ни и отново ни закрепи стабилно. Дръпна шнура и чух плъзгането на материята, докато поемаше въздуха. С рязко щракване създаденият от Шала парашут се отвори, за да улови въздуха. Кишан стегна ръце около кръста ми, когато парашутът се отвори и забави спускането ни. После ме пусна, за да хване ремъците и да насочи въжетата.

Извиках:

— Насочвай се към прохода между двете планини!

Ужасен пронизителен крясък над главите ни показа, че птиците ни бяха намерили. Три от тях започнаха да обикалят в кръг, опитвайки се да ни сграбчат с нокти и клюнове. Опитах се да използвам силата на мълнията си, но от това разстояние беше прекалено трудно да ги уцеля в очите. Вместо това отворих раницата и измъкнах лъка.

Кишан зави наляво, а аз опънах лъка и пуснах една стрела. Тя изсвистя точно над главата на една птица. Втората ми пламтяща стрела я уцели във врата и хвърли птицата в шок. Тя падна на земята, ранена. Друга птица ни удари с крилото си, при което се завъртяхме, но успях да я раздразня достатъчно и тя скоро си тръгна.

Третата беше хитра. Тя започна да кръжи извън полезрението ми и стоеше възможно най-много зад нас. Когато нападна, раздра с нокът парашута и отвори голяма дупка. Парашутът се сплеска и започнахме да падаме. Кишан се опита да ни насочва, но вятърът бушуваше ожесточено.

Внезапно парашутът започна да се поправя сам. Нишки се извиваха навън и навътре, нагоре и през материята, докато Шалът придоби вид, сякаш никога не е бил повреждан. Отново улови въздуха и Кишан дръпна ръчката, за да ни насочи в правилната посока.

Разгневената птица отново ни налетя и успя да избегне стрелите ми. Изкрещя високо и други отговориха.

— Трябва да кацнем!

— Почти стигнахме, Келс!

Поне дузина птици летяха като светкавици към нас. Щяхме да имаме късмет, ако оцелеехме достатъчно дълго, за да се допрем до земята. Ятото кръжеше, крещеше, пляскаше с криле и щракаше с човки.

Почти бяхме стигнали. Ако можехме само да издържим още няколко секунди! Но една птица се устреми право към нас. Беше бърза и не я видяхме до последната секунда. Създанието разтвори клюн, за да ни прекърши на две. Почти можех да чуя хрущенето на костите си, докато си представях как металната птица ме срязва наполовина.

Изстрелях още няколко стрели, но не улучих. Вятърът внезапно ни обърна, а после не можех да направя нищо от позата, в която бях. Кишан насочи с маневра парашута, провирайки се през балдахина с опасно пикиране и остър завой. Затворих очи и почувствах друсване, когато краката ни се допряха до земя.

Кишан пробяга няколко стъпки, а после ме бутна и ме притисна към тревата. Легна върху мен, докато трескаво ни освобождаваше от въжетата.

— Дръж си главата наведена, Келс!

Птицата налетя право върху нас. Сграбчи парашута в клюна си и дръпна силно, разкъсвайки го наполовина. Трепнах, докато слушах ужасния звук от разкъсване на специалната материя. Раздразнена, птицата пусна парашута и започна да кръжи наоколо за ново нападение. Кишан се освободи, изрови чакрама си от раницата и го хвърли, докато аз коленичих и събрах пръчките на парашута.

— Моля, съший това отново.

Не се случи нищо. Кишан хвърли чакрама.

— Малко помощ тук, Келс!

Изстрелях няколко стрели и с крайчеца на окото си видях материята да се движи. Започна отново да се тъче, първо бавно, а после по-бързо и по-бързо. Отново се смали до големината на Шала.

— Задръж ги за минута, Кишан. Знам какво да направя!

Вдигнах материята и казах:

— Събери ветровете.

Шарките се разместиха, цветовете се промениха и Шалът се уголеми. Като се извиваше нагоре и се усукваше, той се изду и се разтегна, за да оформи голяма торба, която се разпери като ветрило в бриза. Силен вятър лъхна лицето ми и изпълни торбата. Когато той утихна, друг вятър зашиба тялото ми изотзад и също започна да изпълва торбата. Скоро, ветрове, идващи от всички посоки, ме удряха като юмруци. Чувствах как отвсякъде ме подмятат и едва можех да удържам пълната торба с мощни ветрове.

Най-накрая поривите затихнаха, така че не можех да почувствам дори полъх на бриз, но торбата бушуваше. Погледнах Кишан, който беше обкръжен от десет птици, едва успявайки да ги удържи с чакрама.

— Кишан! Мини зад мен!

Той отдръпна ръка назад и с мощен тласък хвърли чакрама докато оръжието се въртеше във въздуха, той дотича при мен, хвана торбата от другата страна и улови профучаващия чакрам точно преди да ми отнесе главата.

Повдигнах вежда, докато той се ухили.

Изкрещях:

— Добре, готов ли си? Едно, две, три! — Отворихме торбата и пуснахме всички ветрове на Шангри-ла в посока на птиците. Три от птиците бяха блъснати в планината, докато другите се завъртяха и литнаха към световното дърво, отчаяно опитвайки се да избегнат вихъра.

След като ветровете се уталожиха, празната торба увисна отпуснато между нас, а Кишан се втренчи в мен.

— Келси. Как… — той млъкна, без да довърши.

— Шал, моля.

Торбата се размърда и изви, придоби мек синьо-златист цвят, а след това отново се смали и се превърна в шал. Увих го около врата си и преметнах края през рамо.

— Отговорът е, че не знам. Когато Хугин и Мунин проясниха умовете ни, си спомних истории и митове, които бях научила преди. Припомних си неща, които Божествената тъкачка ни каза, а също и неща, за които господин Кадам беше изказвал предположения. Беше ми разказал история за японски бог на име Фуджин, който контролирал ветровете и имал торба, в която да ги носи. Знаех също и че тази материя е специална, като Златния плод.

Може би всичко е било в ума ми през цялото време, или може би Хугин го прошепна в мислите ми. Не съм сигурна. Определено знам, че Шалът може да прави нещо друго, нещо, което ще ни помогне да спасим Рен, но е добре да се махаме оттук, преди птиците да се върнат. Тогава ще ти покажа.

— Добре, но първо има нещо, което трябва да направя.

— Какво е то?

— Това.

Той ме дръпна, притисна ме към тялото си и ме целуна истински. Устата му се притисна страстно към моята. Целувката беше бърза, бурна и необуздана. Той ме държеше здраво, с длан, обгърнала главата ми, докато другата ме държеше за кръста. Целуваше ме ожесточено, с пълно безразсъдство, което можех да възпра не повече, отколкото можех да спра лавина.

Когато те застигне лавина, имаш две възможности: да стоиш там и да се опитваш да я възпреш, или можеш да се предадеш, да се търкаляш с нея и да се надяваш да излезеш жив в подножието. Така че аз се „затъркалях“ с целувката на Кишан. Най-накрая той повдигна ръка, завъртя ме и нададе ликуващ победоносен вик, който отекна в хълмовете наоколо.

Когато най-накрая ме остави долу, трябваше да си поема дъх. Вдишах задъхано и казах:

— Това пък за какво беше?

— Просто съм щастлив, че съм жив!

— Добре, чудесно. Но следващия път си възпри устните.

Той се ухили:

— Не се разстройвай, Келс.

— Не съм разстроена. Аз съм… не съм сигурна какво мисля за това. Случи се толкова бързо, че дори не можах да реагирам.

Той се ухили:

— Обещавам да забавя темпото следващия път.

— Какъв следващ път?

Той се намръщи леко:

— Не е нужно да го правиш на голям въпрос. Това е просто естествена реакция спрямо разминаването на косъм със смъртта. Както когато войниците се връщат от война и сграбчват някое момиче, за да го целунат, в мига щом слязат от кораба.

Отвърнах иронично:

— Да, може и така да е, но разликата е, че това момиче беше на кораба с теб. Чувствай се свободен да грабнеш, което момиче искаш, когато се върнем на континента, моряко, но долу ръцете от това момиче.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Наистина? По-скоро ми се струваше, че ръцете ти бяха отгоре, ако ме питаш.

Изсъсках гневно:

— Ако ръцете ми изобщо са били върху теб… бяха там, за да те отблъснат!

— Каквото се налага да си кажеш, за да имаш чиста съвет накрая. Просто не искаш да признаеш, че ти хареса.

— Хмм, да видя. Прав си, Казанова. Наистина ми хареса, след като приключи!

Той поклати глава:

— Наистина си инат. Нищо чудно, че Рен имаше толкова много проблеми.

— Как смееш дори да споменаваш брат си!

— Кога ще погледнеш фактите в очите, Келс? Ти ме харесваш. И сега вече и бездруго официално си прекарала повече време с мен, отколкото с него.

— Е, точно сега не те харесвам особено! Може ли просто да се отправим обратно към портата на духа и да изоставим този разговор?

— Да. Но ще продължим тази дискусия по-късно.

— Може би когато Шангри-ла замръзне.

Той взе раницата и се ухили:

— Мога да почакам дотогава. След теб, bilauta.

— „Целуващият бандит“ — промърморих.

Той се подсмихна лукаво и повдигна вежда. Вървяхме усилено няколко часа. Кишан постоянно се опитваше да ме заговори, но аз упорито отказвах да забележа съществуването му.

Проблемът със случилото се между нас беше… че той не грешеше. Вече бях прекарала повече време с него, отколкото с Рен, и живеехме под един покрив от месеци. Вървяхме през Шангри-ла и прекарвахме по цели денонощия заедно вече от седмици.

Подобен всекидневен контакт създава ниво на близост… интимност между двама души. Кишан просто беше по-готов от мен да я признае. Не беше изненадващо, че той, който вече по всеобщо мнение имаше чувства към мен, започваше да ги изразява. Работата беше там, че това не ме смущаваше толкова много, колкото би трябвало. Усещането, когато Кишан ме целуваше, не беше както при целувките с Арти или Джейсън, или дори Ли.

Когато целувах Ли, чувствах, че имам някакъв контрол. Не беше и като да целувам Рен. Рен беше като фантастичен водопад и джунглата — искрящ и блещукащ на слънчевата светлина. Екзотичен рай, очакваш да бъде открит. Кишан беше различен. Кишан беше бушуваща, буйно придошла, разпенена до бяло река — бърза, непредсказуема и невъзможна за плаване, дори за най-умелите търсачи на силни усещания. И двамата братя бяха великолепни и пленителни, и могъщи, но да целувам Кишан беше опасно.

И не опасно като мъжете сирени; те просто ми създаваха усещане за нещо нередно. Ако бях честна със себе си, да целувам Кишан не ми създаваше чувство за нещо нередно. Всъщност ми се струваше хубаво, като по-буйна, по-свирепа версия на Рен. С Кишан имах чувството, че буквално съм хванала тигър за опашката и той бе готов да ми се нахвърли и да ме повлече.

Представата не беше напълно неприятна. И това бе частта, която ме смущаваше.

Явно от твърде отдавна съм разделена от гаджето си, опитах се да дам разумно обяснение на чувствата си. Кишан е следващият най-добър вариант, а на мен просто ми липсва моят тигър. Сигурна съм, че това е всичко. Оставих тези мисли да ме утешават, докато вървяхме.

Подобно на Рен, Кишан умееше да се измъква от трудните проблеми с помощта на чара си. Не след дълго ме накара напълно да забравя, че съм му ядосана.

Когато лекият здрач се превърна в полумрак, решихме да си устроим лагер за през нощта. Бях изтощена.

— Вземи спалния чувал, Келс.

— Не ми трябва. Виж това.

Свалих увития около врата ми Шал и казах:

— Голяма палатка, спален чувал, две меки възглавници и дрехи за преобличане за всеки от нас, моля.

Шалът се промени и се раздвижи; от него започнаха да влизат и излизат нишки. Усукаха се, за да образуват дебели шнурове, които се разпростряха в няколко посоки и се обвиха около яките клони на близките дървета. Щом шнуровете бяха вързани и сигурни, Шалът създаде покрив, стени и под на палатка. Палатката висеше от две въжета, увити около дървото над главите ни. Вместо цип, платнищата на отвора се връзваха заедно.

Мушнах глава вътре:

— Хайде, Кишан.

Той ме последва в просторната палатка и загледахме как пъстроцветните нишки продължиха да тъкат дебел спален чувал и две меки възглавници. Когато беше завършено, имах зелен спален чувал и две бели огромни възглавници. Върху тях имаше комплект дрехи за преобличане за всеки от нас. Кишан разстла стария спален чувал до мен, докато аз разбутах една възглавница.

Той попита:

— Как Шалът избира цвета?

— Мисля, че зависи от настроението му или може би от това, за какво молиш. Всичко — палатката, спалния чувал и възглавниците — изглежда така, както би трябвало. Иначе Шалът сменя цветовете сам. Забелязах го, когато вървях цял ден.

Кишан излезе да се преоблече в джунглата, докато аз си обличах чисти дрехи и закачвах дрехите си от феите на един клон отвън. Докато той се върна, вече се бях сгушила дълбоко в спалния си чувал и се бях обърнала настрана, за да избегна разговорите.

Той се покатери в спалния си чувал и можех да почувствам как златистите му очи се взират в гърба ми за няколко напрегнати мига.

Най-накрая изсумтя и каза:

— Е, лека нощ, Келс.

— Лека нощ, Кишан. — Бях изтощена и заспах бързо, унасяйки се право в нов сън.

Сънувах Рен и Локеш, същата сцена, като в миналото ми видение. Рен седеше в задния ъгъл на една клетка в тъмна стая. Косата му бе мръсна и сплъстена и почти не го познах, докато той отвори очи и ме погледна. Бих разпознала тези сини очи навсякъде.

Очите му блестяха с равномерен блясък в тъмното като ярки сапфири. Промъкнах се по-близо, оставяйки ги да ме направляват. Взирах се в него, както отчаян моряк наблюдава фар в бурна черна нощ.

Когато стигнах до клетката, Рен примигна, сякаш ме виждаше за пръв път. Гласът му пресекваше като на прежаднял човек.

— Келс?

Обвих пръсти около решетките, искаше ми се да бях достатъчно силна, за да ги счупя.

— Да. Аз съм.

— Не мога да те видя.

За една ужасна минута се изплаших, че Локеш го е ослепил. Коленичих пред клетката.

— Така по-добре ли е?

— Да. — Рен се плъзна малко по-близо и обви ръце около моите. Облаците се разделиха и през мъничък прозорец заблещука лунна светлина, хвърляйки мекото си сияние върху лицето му.

Ахнах шокирано и сълзи изпълниха очите ми.

— О, Рен! Какво ти е сторил?

Лицето на Рен беше подуто и пурпурно. От двете страни на устата му се стичаха струйки кръв, а от челото към бузата му се спускаше дълбока рана. Протегнах пръст и докоснах леко слепоочието му.

— Не получи от теб информацията, която искаше, и реши да си изкара гнева на мен.

— Толкова… толкова… съжалявам. — Сълзите ми покапаха по ръката му.

— Priyatama, не плачи. — Той притисна ръка към бузата ми и аз се обърнах и целунах дланта му.

— Непоносимо ми е да те виждам така. Идваме за теб. Моля те, моля те, дръж се още малко.

Той сведе поглед, сякаш засрамен.

— Не мисля, че мога.

— Не казвай това! Никога не казвай това! Идвам. Знам какво да правя. Знам как да те спася. Трябва да останеш жив. Каквото и да става! Обещай ми!

Рен въздъхна мъчително:

— Той е твърде близо, Келс. През всяка секунда, в която Локеш ме държи в плен, ти си изложена на риск. Той е обсебен от теб. През всеки свой буден миг се опитва да изтръгва от ума ми сведения за теб. Отказва да спре. Отказва да се предаде. Той, той ще ме пречупи. Скоро. Ако беше само физическото мъчение, мисля, че бих могъл да го понеса, но той използва черна магия. Мами ме. Предизвиква халюцинации. И просто съм толкова… уморен.

Гласът ми потрепери:

— Тогава му кажи. Кажи му каквото иска да знае и може би ще те остави на мира.

— Никога няма да му кажа, prema.

Изхълцах:

— Рен, не мога да те загубя.

— Винаги съм с теб. Мислите ми са за теб. — Той улови една къдрица от косата ми и я поднесе към устните си. Вдиша дълбоко: — През цялото време.

— Не се предавай! Не и когато сме толкова близо!

Очите му се раздвижиха:

— Има един вариант, който бих могъл да обмисля.

— Какъв е? Какъв вариант?

— Дурга — той направи пауза — предложи закрилата си, но иска тежка цена. Не си струва.

— Всичко си струва живота ти! Приеми го! Изобщо не се колебай. Можеш да се довериш на Дурга. Направи го! Каквато и да е цената, няма значение, стига да оцелееш.

— Но, Келси.

— Шшт. — Леко притиснах връхчето на пръста си към подутите му устни. — Просто оцелей. Ясно?

Той изпусна накъсан дъх и ме погледна с блестящи, отчаяни очи:

— Трябва да вървиш. Той ще се върне скоро.

— Не искам да те оставям.

— И аз не искам да си тръгваш. Но трябва.

Примирена, се обърнах да си вървя.

— Чакай, Келси. Преди да си отидеш… ще ме целунеш ли?

Проврях ръка през решетките и леко докоснах лицето му.

— Не искам да ти причинявам повече болка.

— Няма значение. Моля те. Целуни ме, преди да си тръгнеш.

Той коленичи пред мен, ахвайки, когато отпусна тежестта си върху коляното, а после леко провря треперещи ръце през решетките и ме привлече по-близо. Ръцете му се плъзнаха нагоре, за да обгърнат бузите ми, и устните ни се срещнаха през решетките на клетката му. Целувката му беше топла и мека, и твърде кратка. Усетих соления вкус на сълзите си. Когато се дръпна назад, той ми отправи сладка, крива усмивка през напукани устни. Трепна, докато отдръпваше ръце. Именно тогава забелязах, че няколко от пръстите му бяха счупени.

Заплаках отново. Рен изтри една сълза от бузата ми с палец и цитира поема от Ричард Лъвлейс:

Когато Любовта, с криле неоковани,

кръжи зад портите на мрачния затвор,

и моята божествена Алтея води

пред яките решетки да шепти;

когато омотан в косите й лежа,

и прикован към нейните очи,

дори и птиците, що буйно във въздуха кръжат,

такава свобода не са познали.

Затворът не е само каменни стени,

нито решетките железни — клетка;

невинните и кротки умове това

като отшелнически дом приемат;

в любовта си ако имам свобода,

и съм свободен в своята душа,

еднички ангелите, що над нас кръжат,

се радват на такава свобода.

Той притисна чело към решетките.

— Единственото нещо, което не бих могъл да понеса, е ако той те нарани. Няма да го допусна. Няма да му позволя да те намери, Келси. Каквото и да става.

— Какво искаш да кажеш?

Той се усмихна:

— Нищо, сладка моя. — Придвижи се назад, за да облегне пребитото си тяло на стената на клетката. — Време е да си вървиш, iadala.

Изправих се, но се поколебах на вратата, когато той се обади:

— Келси?

Обърнах се.

— Независимо какво ще се случи, моля те, помни, че те обичам, bridaya patni. Обещай ми, че ще помниш.

— Ще запомня. Обещавам. Mujbe tunse pyarbai, Рен.

— Върви сега.

Той се усмихна немощно, а после очите му се промениха, синьото се изтече и те станаха сиви, безизразни и безжизнени. Може би беше трик на светлината, но почти изглеждаше, сякаш Рен беше умрял. Колебливо отстъпих назад.

— Рен?

Тихият му глас отвърна:

— Моля те, върви, Келси. Всичко ще бъде наред.

— Рен?

— Сбогом, любов моя.

— Рен!

Нещо ставаше и то не бе правилно. Почувствах как нещо се пречупва. Задъхах се. Нещо беше много не наред. Силната връзка между нас, която чувствах, беше почти осезаема, като метално въже. Колкото по-близки ставахме, толкова по-силна бе връзката. Тя ме вкореняваше, свързваше ме с него като телефонна линия, но нещо беше прерязало кабела.

Почувствах скъсването и жестоки, остри, назъбени краища раздраха сърцето ми като горещи ножове, врязващи се в масло. Изпищях и започнах да се мятам. За първи път, откакто бях съзряла белия си тигър, бях сама.

Кишан ме разтърси и ме измъкна от мъглата на съня.

— Келси! Келси! Събуди се!

Отворих очи и заплаках с нови сълзи, които се разляха по бузите ми и последваха старите пътечки, останали от съня. Обвих ръце около врата на Кишан и заридах. Той ме издърпа на скута си, притисна ме плътно и започна да ме гали по гърба, докато плачех неутешимо за брат му.

 

 

В някакъв момент сигурно съм заспала, защото се събудих омотана в спалния си чувал, с ръцете на Кишан около мен. Юмрукът ми бе притиснат към бузата, а очите ми бяха подути, затворени и гуреливи.

Кишан прошепна:

— Келси?

Измънках:

— Будна съм.

— Добре ли си?

Ръката ми се вдигна неволно към кухата, болезнена яма, която чувствах в гърдите си, а от ъгълчето на окото ми се процеди сълза. Зарових глава във възглавницата и поех няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Не — казах вцепенено. — Той… си отиде. Нещо се случи. Мисля… мисля, че Рен може да е мъртъв.

— Какво стана? Защо мислиш така?

Обясних съня си и се опитах да опиша разкъсаната си връзки с Рен.

— Келси, възможно е всичко това да е просто сън, много разстройващ, но просто сън. Не е необичайно да имаш ужасни сънища, ако наскоро си преживяла нещо травмиращо като битката, която водихме с птиците.

— Може би. Но не сънувах птиците.

— Дори така да е, не можем да сме сигурни. Помни, че Дурга каза, че ще го закриля.

— Помня. Но беше толкова реално.

— Няма начин да узнаем със сигурност.

— Може би има.

— Какво си мислиш?

— Мисля, че би трябвало да посетим отново силваните. Може би можем да преспим в Горичката на сънищата и да видя бъдещето. Може би ще видя дали можем да го спасим, или не.

— Мислиш ли, че ще се получи?

— Силваните казаха, че ако имат отчайващ проблем за разрешаване, отиват там за отговори. Моля те, Кишан. Да опитаме.

Кишан ме погледна за момент и изтри с палец една сълза от бузата ми.

— Добре, Келс. Да намерим Фавн.

— Кишан, още нещо. Какво значи bridaya patni?

— Къде си чула това? — попита той меко.

— В съня ми. Рен ми го каза, преди да се разделим.

Кишан стана и излезе отвън пред палатката. Последвах го и го намерих да се взира в далечината. Ръката му беше подпряна на клона на едно дърво. Без да се обръща, каза:

— Това е галено име, с което баща ни някога наричаше майка ни. Означава… съпруга на моето сърце.

 

 

Отне ни цял дълъг ден усилено ходене, за да стигнем отново до селото на силваните. Те бяха преизпълнени с радост да ни видят и искаха да направим празненство. Не ми беше до празнуване. Когато попитах дали можем да преспим отново в Горичката на сънищата, Фавн ме увери, че всичко е на наше разположение. Дървесните нимфи ми донесоха малка вечеря и ме оставиха сама в една от къщичките си до падането на нощта. Кишан също разбра, че искам да бъда сама, и яде със силваните.

Когато настъпи вечерта, Кишан се върна да ме вземе и доведе посетител.

— Искам да се запознаеш с някого, Келс. — Той държеше за ръка дребно, среброкосо, едва проходило дете силван.

— Кой е това?

— Можеш ли да кажеш името си на красивата дама?

— Рок — отвърна момчето.

— Името ти е Рок? — попитах.

Сладкото бебешко лице ми се ухили.

Кишан каза:

— Всъщност името му е Тарак.

— Тарак? — ахнах. — Невъзможно! Той изглежда почти двегодишен!

Кишан сви рамене:

— Очевидно силваните съзряват бързо.

— Удивително! Тарак, ела тук и дай да те погледна.

Протегнах ръце, а Кишан го насърчи да пристъпи напред. Тарак направи няколко тромави крачки към мен и падна в скута ми.

— Вече си такова голямо момче! И толкова красиво. Би ли искал да си поиграеш? Гледай това.

Свалих увития около врата ми Шал и загледахме как калейдоскопът от цветове се движи и променя. Когато невръстното дете го докосна, малък яркорозов отпечатък от длан се появи върху тъканта, преди да изчезне в жълт вихър.

— Плюшени животни, моля.

Тъканта се раздвижи, раздели се и се превърна в дузини всевъзможни плюшени животни. Кишан седна до мен и се заиграхме с Тарак и парада от плюшени животни. Парещата болка в сърцето ми намаля, докато се смеех с малкото силванче.

Когато взе плюшения тигър и научи Тарак на правилния начин на ръмжене, Кишан вдигна поглед към мен. Очите ни се срещнаха и той намигна. Сграбчих ръката му, стиснах я и изрекох само с устни:

— Благодаря ти.

Кишан целуна пръстите ми, усмихна се и каза:

— Леля Келси трябва да поспи. Време е да те заведем обратно при семейството ти, малко мъжле.

Той вдигна Тарак, настани го на раменете си и каза тихо:

— Веднага се връщам.

Събрах плюшените животни и казах на Шала, че вече няма ме нужда от тях. Нишките се завъртяха във въздуха и отново се изтъкаха сами, за да върнат формата си. Точно когато това свърши, Кишан се върна.

Приклекна, обви брадичката ми с длан и наклони лицето ми нагоре, за да го целуне.

— Келси, изтощена си. Силваните са ти приготвили баня. Иди да се накиснеш за малко, преди да легнеш да спиш. Ще се срещнем в Горичката, става ли?

Кимнах и позволих на същите три жени силвани да ме отведат обратно до мястото за къпане. Този път мълчаха и ме оставиха да се вглъбя в мислите си, докато внимателно сапунисваха косата ми и втриваха благоуханен лосион в кожата ми. Облякоха ме в роба от тъкана коприна и поръчаха на една фея с оранжеви криле да ме упъти до Горичката на сънищата. Кишан беше вече там и си бе позволил волността да направи хамак от Божествения шал.

Подметнах леко насмешливо:

— Виждам, че не проявяваш интерес отново да си поделим младоженския апартамент.

Той беше с гръб към мен, докато изпробваше един възел на хамака:

— Просто си помислих, че би било по-добре да… — Обърна се и ме погледна. Златистите му очи се разшириха и той отново се зае с възлите. Прочисти гърло: — За теб определено е по-добре да спиш сама този път, Келс. На мен ще ми е удобно тук.

Свих рамене:

— Както ти харесва.

Кишан се качи в хамака си и се облегна назад с ръце зад главата. Гледаше ме, докато отдръпвах чаршафите назад.

Чух го да казва меко:

— Изглеждаш наистина… прекрасна, между другото.

Обърнах се към него, повдигнах ръка и погледнах синята копринена роба с дълги буфан-ръкави. Косата ми беше мека и чиста и се спускаше надолу по гърба ми на гъвкави вълни. Бледата ми кожа сияеше от енергичното търкане и искрящите лосиони на силваните. Може би наистина изглеждах красива, но се чувствах куха, празна като пластмасово великденско яйце. Живописна, може би дори изящно украсена отвън, но в центъра ми нямаше нищо. Бях пресушена чак до сърцевината си.

— Благодаря — изрекох механично, докато се покатервах в мекото легло.

Дълго лежах будна, взирайки се в звездите. Можех да почувствам очите на Кишан върху мен, когато пъхнах длан под бузата си и най-сетне се унесох в сън.

Не сънувах нищо. Нито Рен, нито себе си, нито Кишан или господин Кадам… Сънувах празнота. Огромна чернота изпълваше ума ми, истинска пропаст. Пространство без форма, без дълбочина, без наситеност и без щастие. Събудих се преди Кишан. Без Рен животът ми не означаваше нищо. Беше празен, кух и безполезен. Това се опитваше да ми каже Горичката на сънищата. Твърде много неща си бяха отишли.

Когато починаха родителите ми, чувството бе сякаш две могъщи дървета са били изкоренени. Рен влезе в живота ми и запълни празния пейзаж. Сърцето ми бе заздравяло, а сухата почва бе заменена от мека трева, прекрасни сандалови дървета, пълзящ жасмин и рози. А точно в центъра на всичко имаше водоскок, заобиколен от тигрови лилии, прекрасно място, където можех да седя и да чувствам топлина, покой и любов. Сега водоскокът бе разрушен, лилиите — изкоренени, дърветата — повалени, и просто не беше останала достатъчно почва, за да се посади каквото и да е друго. Бях безплодна, изоставена — пустиня, неспособна да поддържа живот.

Лек бриз разроши косата ми и духна тънки кичури от нея в лицето ми. Не си направих труда да ги отметна. Не чух Кишан да става. Просто усетих върховете на пръстите му да докосва съвсем леко лицето ми, когато повдигна кичурите от бузата ми и ги затъкна зад едното ми ухо.

— Келси?

Не реагирах. Немигащите ми очи се взираха в изсветляващото утринно небе.

— Келс?

Той плъзна длани под тялото ми и ме вдигна. После седна на леглото, прегърна ме и ме притисна към гърдите си.

— Келси, моля те, кажи нещо. Говори ми. Непоносимо ми е да те виждам така.

Той ме залюля за известно време. Мислено можех да го чувам и да му отговарям, но се чувствах откъсната от обкръжаващата ме среда, от тялото си.

Почувствах как дъждовна капка се удря в бузата ми и шокът от нея ме събуди, върна ме на повърхността. Повдигнах ръка и леко изтрих капката.

— Вали ли? Не мислех, че тук вали дъжд.

Той не отговори. Нова капка падна капна на челото ми.

— Кишан? — Погледнах го и осъзнах, че това не беше дъжд, а сълзи.

Златистите му очи бяха пълни със сълзи.

Озадачена, вдигнах ръка към бузата му:

— Кишан? Защо плачеш?

Той се усмихна слабо:

— Мислех, че си изгубена, Келс.

— О!

— Кажи ми. Какво видя, което те отведе толкова далече от мен? Рен ли видя?

— Не. Не видях нищо. Сънищата ми бяха изпълнени със студен мрак. Мисля, че това означава, че е мъртъв.

— Не. Не мисля така, Келс. Видях Рен в сънищата си.

Жизнеността отново се върна в крайниците ми.

— Видя го? Сигурен ли си?

— Да. Всъщност, спорехме на една лодка.

— Сигурен ли си, че не е било сън от миналото?

— Сигурен съм. Бяхме на съвременна яхта. Всъщност мисля, че това е нашата яхта.

Седнах по-изправена:

— Напълно, стопроцентово ли си сигурен, че това се случва в бъдещето?

— Сигурен съм.

Прегърнах го и го целунах по бузите и челото. Подчертавах всяка целувка, като повтарях:

— Благодаря ти! Благодаря ти! Благодаря ти!

— Чакай, Келс. Въпросът е, че в съня, спорехме за…

Засмях се, сграбчих ризата му и го разтърсих леко, полудяла от безразсъдно облекчение. Той беше жив!

— Не ме е грижа за какво сте спорели. Вие двамата вечно спорите.

— Мисля обаче, че е редно да ти кажа…

Скочих от скута му и започнах да се движа бързо, събирайки нещата ни.

— Кажи ми по-късно. Сега няма време. Да вървим. Какво чакаме? Един тигър трябва да бъде спасен. Хайде. Хайде!

Стрелках се наоколо, обзета от безумна енергия. Отчаяна, трескава решителност изпълни ума ми. Всяка минута, в която се бавехме, означаваше още болка за човека, когото обичах. Сънят за Рен беше реален. Едва ли бих си измислила сама нови думи на хинди, особено пък нежно обръщение, с каквото баща му беше наричал майка му. По някакъв начин бях с него. Бях го докосвала, целувала. Нещо прекъсна връзката ни, но той беше още жив! Можеше да бъде спасен. Всъщност, щеше да бъде спасен. Кишан бе видял бъдещето!

Силваните бяха приготвили обилна закуска, но я взехме за из път, сбогувахме се набързо и се отправихме обратно към портите на духа. Трябваха ни два дни бърз ход да стигнем до портата, следвайки указанията, които силваните ни дадоха. По време на пътуването Кишан говореше много малко, а аз бях прекалено погълната от мисли за откриването на Рен, за да разбера причината.

Когато стигнахме до портата, помолих Божествения шал да създаде нова зимна екипировка за нас и след като се преоблякох, призовах силата на мълнията си и поставих ръка в издълбаната вдлъбнатина отстрани на портата. Кожата ми засия, ставайки полупрозрачна и розова, когато входът заблещука и се отвори. Спогледахме се. Кишан свали ръкавицата си и притисна топла длан към бузата ми, докато изучаваше сериозно лицето ми. Усмихнах се и го прегърнах.

Смятах прегръдката да е кратка, но той обви ръце около мен и ме прегърна силно, сякаш нямаше да ме види никога повече. Тромаво се освободих от прегръдката, сложих си отново ръкавицата и пристъпих през портата, озовавайки се в слънчев ден на връх Еверест. Зимните ми ботуши захрущяха в искрящия сняг, докато Кишан пристъпи през портата и се преобрази в черния тигър.