Касандра Клеър
Повелител на сенките (20)

20
Навеки

Даяна седеше в малката си спалня над оръжейния магазин и прелистваше папката, която Джия й беше дала. Не беше влизала в тази стая от края на Тъмната война, ала усещането бе познато и комфортно — одеялото, ушито от баба й, бе сгънато върху леглото, първите тъпи дървени ками, които бе получила от баща си, за да се упражнява върху стената, шалът на майка й — преметнат върху облегалката на един стол. Беше облякла яркочервена сатенена пижама, която бе намерила в една стара ракла и се чувстваше забавно издокарана.

Развеселеността й бързо се стопи, когато зачете съдържанието на кремавата папка. Пръв бе разказът на Зара за това, как бе убила Малкълм, потвърден от Саманта и Дейн като свидетели. Не че Даяна би повярвала на Саманта и брат й, дори да й кажеха, че небето е синьо.

Зара твърдеше, че центурионите пропъдили Малкълм първия път, когато нападнал Института, а на следващата нощ тя безстрашно патрулирала по границите на Института, докато не го открила да се спотайва в сенките и не го надвила в двубой с мечове. Твърдеше, че след това тялото му изчезнало.

Малкълм определено не беше от онези, които се спотайват в сенките, а от онова, което Даяна бе видяла в нощта, когато се бе завърнал, магията му все така действаше. Никога не би се изправил срещу Зара с меч, когато би могъл да я изпепели с огън.

Ала нищо от това не бе неопровержимо доказателство, че лъже. Даяна се намръщи, отгръщайки страниците, а после изведнъж се изпъна в стола. В доклада не се говореше единствено за смъртта на Малкълм. Имаше цял куп листове, посветени на Зара. Десетки рапорти за постиженията й. Събрано по този начин на едно място, изглеждаше впечатляващо. И все пак…

Докато Даяна четеше, водейки си грижливо бележки, постепенно започна да се оформя нещо като лайтмотив. Всеки успех на Зара, всеки неин триумф, се бе случвал, когато наоколо нямаше други свидетели, освен най-приближените й — Саманта, Дейн или Мануел. Много често останалите пристигаха тъкмо навреме, за да видят празно демонско свърталище или следи от битка, ала това бе всичко.

Нямаше нито един доклад, в който да се споменава Зара да е била ранена или пострадала в която и да било битка. Даяна си помисли за белезите, които самата тя бе получила в живота си като ловец на сенки, и се намръщи. Намръщи се дори още повече, когато стигна до доклада на Марисол Гарса Соледо отпреди една година — Марисол твърдеше, че е спасила група мундани от нападението на един демон друдж в Португалия. Беше изгубила съзнание от един удар, а когато се съвзела, всички се възторгвали от това, как Зара се била разправила с демона.

Докладът беше предаден, заедно с подписаните показания на Зара, Джесика, Саманта, Дейн и Мануел, твърдящи, че Марисол си въобразява. Зара, уверяваха те, бе убила демона след свирепа схватка; отново — Зара не бе получила никакво нараняване.

Приписва си заслугите за стореното от други, помисли си Даяна. Прозорецът й хлопна, вероятно от вятъра. Трябва да си лягам, помисли си. Часовникът в Гард, сменен след Тъмната война, още преди известно време беше отбелязал ранните часове на зората, а тя продължаваше да чете, запленена. Зара се държеше назад, изчаквайки битката да приключи, след което обявяваше победата за своя. Благодарение на подкрепата на малката й групичка, Клейвът приемаше твърденията й безрезервно.

Но ако успееха да докажат, че не тя е убила Малкълм (без да издадат Джулиън и останалите), може би Кохортата щеше да бъде дискредитирана. Несъмнено домогванията на семейство Диърборн до Лосанджелиския институт щяха да се провалят…

Прозорецът отново издрънча. Даяна вдигна очи и от другата страна на стъклото видя Гуин.

Изправи се, изписквайки от изненада, и листовете се разхвърчаха. Вземи се в ръце, заповяда си. Невъзможно бе предводителят на Дивия лов да стои пред прозореца й.

Примига и отново погледна. Гуин все още си беше там и когато се приближи до прозореца, тя видя, че се рее във въздуха край перваза, възседнал огромен сив жребец. Носеше дрехи от тъмнокафява кожа, а от шлема с рогата нямаше и следа. Изражението му беше сериозно и любопитно.

Направи й знак да отвори. Даяна се поколеба, а после свали резето и повдигна прозореца. Не беше нужно да го пуска да влезе, каза си. Можеха да говорят на перваза.

Хладен въздух нахлу в стаята, носейки мирис на борове и утро. Разноцветните му очи бяха приковани в нея.

— Милейди — каза той. — Надявах се да дойдеш да пояздиш заедно с мен.

Даяна прибра кичур коса зад ухото си.

— Защо?

— Заради удоволствието от компанията ти. — Очите му се плъзнаха по нея. — Виждам, че си богато облечена в коприна. Да не би да очакваш друг гост?

Даяна поклати развеселено глава. Е, пижамата наистина беше хубава.

— Изглеждаш прекрасно — каза той. — Аз съм щастливец.

Вероятно не лъжеше. Не бе в състояние да излъже.

— Не можа ли да уредиш тази среща предварително? — попита го. — Да ми изпратиш съобщение, може би?

Гуин изглеждаше озадачен. Имаше дълги мигли и квадратна брадичка… приятно лице. Красиво лице. Даяна обикновено се опитваше да не мисли за тези неща, тъй като те носеха само неприятности, но сега то бе по-силно от нея.

— Едва призори научих, че си в Идрис — отвърна той.

— Но на теб ти е забранено да бъдеш тук! — Даяна хвърли притеснен поглед нагоре-надолу по улицата. Ако някой го видеше…

Гуин се усмихна широко.

— Стига копитата на коня ми да не докоснат земята на Аликанте, няма да бъде вдигната тревога.

И все пак, в гърдите й се беше спотаило напрежение. Канеше я на среща и тя не можеше да се преструва, че не е така. И макар че искаше да отиде, страхът — онзи отколешен страх, който вървеше редом с недоверието и скръбта — я възпираше.

Той протегна ръка.

— Ела с мен. Небето ни очаква.

Даяна го погледна. Не беше млад, но не изглеждаше и стар. Сякаш нямаше възраст, както се случваше с елфите понякога и макар да изглеждаше солиден и вглъбен в себе си, носеше обещание за въздух и небе. Кога друг път ще имаш възможност да яздиш елфически кон, запита се Даяна. Кога друг път ще имаш възможност да летиш?

— Толкова ще загазиш — прошепна тя, — ако те заловят тук.

Гуин сви рамене, все така протегнал ръка.

— В такъв случай, идвай.

И Даяна се покатери през прозореца.

* * *

Закусиха доста късно; Кит успя да си открадне няколко часа сън и един душ, преди да отиде в трапезарията, където завари всички, насядали около масата.

Е, всички, освен Евелин. Бриджет сервираше чая, свила устни както винаги. Алек и Магнус държаха по едно дете на скута си и ги представиха на Кит: Макс бе малкият син магьосник, който разливаше кафяв сос по марковата риза на Магнус, а Рафи беше момченцето с кафяви очи, което трошеше препечената си филийка на парченца.

Кийрън не се виждаше никъде, което не беше нещо необикновено, когато се хранеха. Марк седеше до Кристина, която пиеше тихичко кафето си. Изглеждаше спретната и овладяна, въпреки червения белег на китката й. Тя беше интересна загадка, помисли си Кит; също като него, Кристина не беше член на семейство Блекторн, ала като че ли беше неразривно свързана с тях.

И разбира се, Ливи и Тай. Тай беше пъхнал слушалките в ушите си. Ливи изглеждаше уморена, но напълно възстановена. Единствено едва забележимите сенки под очите на Тай издаваха, че Кит не бе сънувал миналата нощ.

— Това, което открихме в Блекторн Хол беше кристал алития — тъкмо казваше Тай, когато Кит се настани на масата. — В миналото подобни кристали са били използвани от Клейва за съхраняване на доказателства. Доказателствата на спомените.

Думите му бяха последвани от глъчта на любопитни гласове. Този на Кристина се издигна над останалите — притежаваше забележителния талант да бъде чута, без да вика.

— Спомени за какво?

— Нещо като процес — обясни Ливи. — В Идрис. Инквизиторът беше там, както и цял куп известни семейства — Херондейл, Блекторн и разбира се, Диърборн.

— Някой Лайтууд? — попита Алек.

— Един-двама изглеждаха така, сякаш биха могли да са. — Ливи се намръщи.

— Семейство Херондейл открай време се славят с красотата си — обади се Бриджет, — но мен ако питате, най-сексапилни от всички са семейство Лайтууд.

Алек изплю чая, който беше отпил. Магнус успя да овладее изражението си, но с усилие.

— Трябва да прегледам спомените — каза той. — Да видя дали няма да разпозная някого от онова време.

— Ако Анабел е изпълнена с гняв към ловците на сенки — рече Ливи, — струва ми се, че има основателна причина за това.

— Мнозина имат основателни причини да са изпълнени с гняв към ловците на сенки — обади се Марк. — Малкълм също. Ала онези, които са я наранили, са мъртви, а потомците им нямат вина. Това е проблемът с отмъщението — в крайна сметка, заедно с виновните, погубваш и невинните.

— Ала дали тя го знае? — Тай се намръщи. — Ние не я разбираме. Не знаем какво мисли или чувства.

Изглеждаше неспокоен, сенките под очите му бяха станали по-тъмни. На Кит му се искаше да се протегне и да го прегърне така, както бе направил предишната нощ, на покрива. Изпитваше невероятно силно закрилническо чувство към другото момче, по начин, който бе странен и леко плашещ. Не за първи път го беше грижа за някого, най-вече за баща му, но никога не бе искал да закриля когото и да било.

Готов бе да убие всеки, който би се опитал да нарани Тай. Беше адски странно чувство.

— Всички трябва да изгледаме заключеното в кристала — заяви Магнус. — Междувременно, с Алек имаме новина.

— Ще се жените — грейна Ливи. — Обожавам сватбите.

— Не, засега все още няма да се женим — отвърна Алек и Кит се зачуди защо не — очевидно връзката им беше сериозна. Но то всъщност не му влизаше в работата.

— Евелин ни напусна — обяви Магнус. Незнайно как, успяваше да запази хладнокръвие, дори и с хленчещо дете в скута си. — Според Джия Институтът е под временното ръководство на Алек.

— От години се опитват да ми тръснат някой Институт — каза Алек. — Джия сигурно прелива от щастие.

— Евелин ни напусна? — Очите на Дру се бяха разширили. — Имаш предвид, че е мъртва?

Магнус се закашля.

— Естествено, че не. Отиде да погостува на пралеля ви Марджъри в провинцията.

— Това да не е както когато кучето умре и на детето казват, че е отишло да живее в една ферма? — попита Кит любопитно.

Сега беше ред на Алек да се задави. Кит подозираше, че се смее и се опитва да го скрие.

— Ни най-малко — увери го Магнус. — Просто реши, че предпочита да си спести цялото това вълнение.

— Наистина е при Марджъри — потвърди Марк. — Тази сутрин получих огнено съобщение. Очевидно е оставила Бриджет, за да помага в къщната работа.

Кит си спомни как беше реагирала Евелин, когато в Института се беше появил елф. Можеше само да си представя как се бе почувствала, когато към всичко останало бяха добавени и двама магьосници. Вероятно беше избягала толкова бързо, че след нея се беше вдигнал пушек.

— Означава ли това, че не е нужно да си изяждаме всичката овесена каша? — обади се Тави, гледайки сивкавата смес с неудоволствие.

Магнус се ухили.

— Всъщност…

Щракна с пръсти и в средата на масата се появи торбичка от пекарната „Примроуз“. Наклони се настрани и от нея се изсипаха мъфини, кроасани и кексчета с глазура.

Разнесоха се възторжени викове и всички нападнаха сладкишите. Малката война, разразила се заради шоколадовите курабии, беше спечелена от Тай, който си ги подели с Ливи.

Макс се покатери на масата и посегна да си вземе един мъфин. Магнус се облегна на лакти, котешките му очи бяха бдителни.

— А след като закусим, навярно бихме могли да отидем в библиотеката и да обсъдим какво знаем за настоящата ситуация.

Всички кимнаха; единствено Марк го изгледа с леко присвити очи. Кит разбираше — Магнус се беше отървал от Евелин, беше им донесъл закуска и всички бяха в добро настроение заради него. И сега щеше да види какво знаят. Беше си чиста проба подхлъзване.

Докато гледаше щастливите лица около масата, за миг Кит изпита омраза към баща си, задето бе убил способността му да повярва, че някой би поискал да даде нещо, без да очаква нищо в замяна.

* * *

На Кийрън, да вечеря и закусва заедно с цяла група хора, му се струваше странно и безинтересно. Марк му носеше чинии с храна, толкова простичка, колкото Бриджет бе в състояние да приготви. Месо и ориз, хляб, сурови плодове и зеленчуци.

Ала той едва ги докосваше. Когато Марк се появи в стаята след закуска, принцът бе зареял поглед към града отвън, изпълнен с уморена омраза. Косата му беше избеляла до синьо-бяло, къдрейки се като разбиващи се вълни около ушите и слепоочията.

— Чуй това — каза Кийрън. В скута му имаше отворена книга.

Земята на феите,

където никой не остарява, не става набожен и строг,

където никой не остарява, не става коварен и мъдър,

където никой не остарява, не става горчив и със остър език.

Той вдигна пламнали очи към Марк.

— Ама че нелепо.

— Това е Йейтс. — Марк му подаде шепа малини. — Прочут мундански поет.

— Не е знаел нищо за феите. Никой не става горчив и с остър език? Ха! — Кийрън изяде малините и слезе от перваза. — Къде отиваме сега?

— Аз отивам в библиотеката. Има нещо като… събиране… за това, какво да правим сега.

— В такъв случай бих искал да дойда.

Умът на Марк запрепуска трескаво. Имаше ли причина Кийрън да не може да дойде? Доколкото Магнус и Алек знаеха, отношенията му с Кийрън бяха такива, каквито той кажеше. Пък и за Кийрън не беше добре да прекарва цялото си време, затворен в малка стая, мразейки прочути ирландски поети.

— Добре — каза Марк. — Ако си сигурен.

Когато влязоха в библиотеката, завариха Магнус да разглежда кристала, докато останалите му разказваха какво се бе случило преди да се появи. Магьосникът беше легнал върху една от масите, държейки внимателно кристала над себе си.

Кристина, Тай, Ливи и Дру бяха насядали около дългата маса. Алек беше на пода, заобиколен от три деца: неговите две момчета и Тави, който беше във възторг, че има с кого да си играе. Той тъкмо обясняваше на Макс и Рафи как си строи градове от книги и им показваше как можеш да си направиш тунели от разтворени книги, сложени със страниците надолу, през които минават влакове.

Магнус махна на Марк да се приближи и да разгледа кристала, който грееше със странна светлина. Звуците в стаята около него сякаш утихнаха, докато Марк гледаше процеса, гледаше как Анабел се моли и протестира и как семейство Блекторн я обрича.

Когато най-сетне извърна очи, беше смразен до кости. Минаха няколко мига, преди библиотеката отново да се върне на фокус. За изненада на Марк, Кийрън беше взел Макс на ръце и го беше вдигнал високо във въздуха, видимо очарован от синята му кожа и едва наболите му рогца.

Макс зарови ръчичка във вълнистата коса на Кийрън и подръпна. Кийрън се разсмя.

— Точно така, променя си цвета, малък магьоснико, който толкова приличаш на никси. Виж. — Само за миг от синьо-черна косата му стана яркосиня. Макс се изкиска.

— Не знаех, че можеш да го правиш нарочно — подхвърли Марк, който открай време смяташе, че косата на Кийрън отразява настроенията му, неконтролируема като прилива и отлива.

— Доста неща за мен не знаеш, Марк Блекторн — каза Кийрън, докато оставяше Макс на пода.

Алек и Магнус си размениха поглед, който изпълни Марк с чувството, че двамата са стигнали до безмълвно и споделено заключение за отношенията му с Кийрън.

— Е — каза Магнус, поглеждайки Кийрън с интерес. — Значи, ти си синът на Тъмния крал?

Лицето на Кийрън бе придобило онова, на което Марк казваше придворното му изражение — безстрастно, както подобаваше на един принц.

— А ти си магьосникът Магнус Бейн.

— Действително — потвърди Магнус. — Макар че не беше трудно да се досетиш, при положение че аз съм само един, а вие сте петдесетима.

Тай изглеждаше озадачен.

— Петдесет сина на Тъмния крал — обясни Ливи. — Мисля, че беше шега.

— И то не една от най-добрите ми — каза Магнус на Кийрън. — Извинявам се… не съм особен почитател на баща ти.

— Баща ми няма почитатели. — Кийрън се облегна на ръба на масата. — Той има поданици. И врагове.

— И синове.

— Синовете му са негови врагове. — Гласът на Кийрън бе напълно безизразен.

В погледа на Магнус припламна още по-силен интерес.

— Добре — заяви той и седна. — Даяна ни обясни донякъде положението, но то е по-сложно, отколкото предполагах. Анабел Блекторн, съживена от Малкълм, който преди беше нещо като мъртъв, но сега определено е съвсем мъртъв, притежава Черната книга. И кралицата на феите я иска?

— Да — потвърди Марк. — Беше напълно ясна по този въпрос.

— И ви предложи сделка — обади се Алек от пода. — Тя винаги предлага сделки.

— Ако й предадем Черната книга, ще я използва срещу Тъмния крал — отвърна Марк, а после се поколеба. МОЖЕШ ДА ИМАШ ДОВЕРИЕ НА МАГНУС И АЛЕК, гласеше съобщението, което Джулиън му беше изпратил по-рано. КАЖИ ИМ ВСИЧКО. — Закле се да не я използва, за да ни навреди. Всъщност обеща да ни помогне. Направи Кийрън свой пратеник. Той ще говори пред Съвета за Тъмния крал и плановете му да поведе война срещу Аликанте. Веднъж получила Черната книга, кралицата ще изпрати войниците си да се бият заедно с ловците на сенки срещу краля — но Клейвът ще трябва да отмени всички закони, които забраняват сътрудничество с феите, ако искат помощта им.

— А те определено ще я искат — заяви Магнус. — Да водиш война срещу Царството на феите е много по-лесно, ако имаш феи на своя страна.

Марк кимна.

— Надяваме се не само да победим краля, но и да смажем Кохортата и да сложим край на Студения мир.

— А, Кохортата — повтори Магнус и двамата с Алек се спогледаха. — Много добре ги познаваме. Хорас Диърборн и дъщеря му, Зара.

— Хорас? — учуди се Марк.

— За съжаление — потвърди Магнус, — това е името му. Което обяснява посветения му на злото живот.

— Не че проблемът е само семейство Диърборн — добави Алек. — В Клейва е пълно с тесногръди фанатици, готови на драго сърце да се обединят, водени от мечти за това, как ще изхвърлят долноземците и ще възвърнат някогашната слава на Клейва.

— Слава? — Кийрън повдигна вежди. — Имат предвид времето, когато убиваха долноземци без никакви задръжки? Когато кръвта ни течеше по улиците, а техните домове бяха претъпкани със заграбеното в едностранната им война?

— Да — отвърна Магнус. — Макар че те не биха го описали точно така.

— Като глави на Съюза между долноземци и нефилими, чуваме доста за Кохортата — обади се Алек. — За опитите им да наложат ограничения върху магиите, използвани от магьосниците, да централизират доставките на кръв за вампири, така че да могат да бъдат контролирани от Клейва — всичко това не е останало незабелязано.

— Не бива да допуснем да сложат ръка на някой Институт — заяви Магнус. — Това може да има катастрофални последици. — Той въздъхна и преметна крака през ръба на масата. — Разбирам, че трябва да предадем Черната книга на кралицата. Но това не ми харесва, особено, при положение че изглежда двойно по-важно.

— Имаш предвид понеже Анабел и Малкълм са я откраднали от Корнуолския институт — рече Тай, — а после Малкълм отново я е откраднал от Института в Лос Анджелис.

— Първия път, когато са го направили, са възнамерявали да я разменят с някого, който според тях би могъл да ги защити от Клейва — каза Ливи. — Втория път е било с помощта на Тъмния крал. Поне според Ема и Джулс.

— А те откъде са го научили? — попита Магнус.

— Прочели го в една от книгите, които открили — обясни Ливи. — Дневник. Обяснява защо открихме ръкавица на някого от Тъмния двор сред останките на малкълмовата къща. Трябва да се е срещнал там с краля или с един от синовете му.

— Странно нещо, за което да пишеш в дневника си — измърмори Магнус. — Днес цял ден кроих козни с Тъмния крал.

— Още по-странно е това, че Малкълм е изчезнал от Града на тишината след първата кражба — каза Марк, — и е оставил Анабел сама да понесе вината и последиците.

— Защо да е странно? — попита Ливи. — Той беше ужасен човек.

— Ала наистина е обичал Анабел — изтъкна Кристина. — Всичко, което е направил, престъпленията, убийствата, всеки негов избор е бил мотивиран от любов към нея. А когато открил, че не е станала Желязна сестра, а е била убита от семейството си, отишъл при краля на феите и поискал помощ, за да си я върне. Забравихте ли?

Не, Марк не беше забравил приказката в старата книжка, която Тави беше намерил и която се бе оказала истина.

— Което обяснява защо преди пет години Малкълм проникна в Лосанджелиския институт, за да вземе книгата. За да си върне Анабел. Но за какво му е била преди двеста години? На кого е възнамерявал да я даде? Повечето черни заклинатели не биха могли да му осигурят закрила. А ако е бил някой върховен магьосник, трябва да е бил по-силен от самия Малкълм.

— „Могъщият съюзник на Фейд“ — цитира Тай сцената от кристала.

— И не смятаме, че би могъл да е Тъмният крал? — попита Ливи. — И двата пъти?

— Тъмният крал не е мразел ловците на сенки през 1812 година — изтъкна Магнус. — Поне не толкова.

— А и Малкълм каза на Ема, че когато отишъл при Тъмния крал, след като открил, че Анабел е мъртва, се боял, че кралят ще го убие, защото не обичал магьосниците — напомни Кристина. — Не би имал причина да не харесва магьосниците, ако и преди се бе съюзявал с Малкълм, нали така?

Магнус се изправи.

— Добре, достатъчно догадки. Днес трябва да свършим две неща. Първо, не бива да забравяме за обвързващата магия върху Марк и Кристина. Тя не е просто дребно неудобство, а истинска заплаха и за двама им.

Очите на Марк неволно потърсиха Кристина. Тя беше навела глава и не го поглеждаше. Спомни си предишната нощ, топлината на тялото й в леглото до него, дъхът й в ухото му.

Върна се рязко към действителността, давайки си сметка, че останалите вече обсъждат откъде да си набавят съставките за развалянето на обвързващата магия.

— С оглед на случилото се на Пазара на сенките снощи — добави Магнус, — никой от нас няма да бъде добре дошъл там. В Лондон обаче има магазин, където се продава онова, от което имам нужда. Кит, Тай и Ливи, ако ви дам адреса, ще можете ли да го намерите?

Ливи и Тай начаса приеха, очевидно изпълнени с възторг, че им е възложена мисия. Кит беше по-тих, ала крайчецът на устните му потръпна. Незнайно как, този най-млад представител на рода Херондейл толкова се беше привързал към близнаците, че дори Магнус гледаше на тях като на един екип.

— Наистина ли мислиш, че е разумно да отидат? — прекъсна ги Марк. — След станалото вчера, когато се промъкнаха тайно на Пазара на сенките и Ливи едва не беше убита?

— Ама Марк… — опита се да възрази Тай.

— Е — отвърна Магнус, — вие с Кристина трябва да си останете вътре. Обвързващите магии са опасни и не бива да се отдалечавате твърде много един от друг. Алек оглавява Института, така че мястото му е тук. А със собственичката на магазина имаме… ами минало и е по-добре да не й се мяркам.

— Аз бих могла да отида — предложи Дру с тихичко гласче.

— Не и сама, Дру — отсече Марк. — А тези тримата — той махна към Кит, Тай и Ливи, — само ще ти докарат неприятности.

— Бих могъл да направя проследяваща магия на един от тях — предложи Магнус. — Ако се отдалечат от пътя, който би трябвало да следват, ще се вдигне ужасен шум, който мунданите ще чуят.

— Прекрасно — каза Марк, докато близнаците запротестираха. Кит не каза нищо. Той рядко се оплакваше; Марк подозираше, че вместо това тайничко крои как да си го върне, вероятно на всички, които бе срещал в живота си.

Магнус разглеждаше големия син пръстен на пръста си.

— А ние ще се заловим с проучване в библиотеката. Ще потърсим информация за историята на Черната книга. Не знаем кой я е написал, но вероятно бихме могли да открием на кого е принадлежала в миналото, за какво е била използвана, каквото и да е, което би могло да ни подскаже с кого е работил Малкълм през 1812 година.

— И не забравяйте за онова, с което Джулиън и Ема ни помолиха да им помогнем — обади се Кристина, потупвайки телефона в джоба си. — Не би трябвало да отнеме повече от няколко минути…

На Марк му беше трудно да откъсне очи от нея. Тъкмо прибираше тъмната си коса зад ушите, и докато го правеше, ръкавът на пуловера й се вдигна, разкривайки червения белег на китката й. Прииска му се да отиде при нея, да целуне белега, да поеме болката й в себе.

Най-сетне извърна очи от нея, но не преди да зърне погледа, който Кийрън му хвърли. Тай, Ливи и Кит вече ставаха, бъбрейки си развълнувано, нетърпеливи да отидат на мисията си. Дру седеше, скръстила ръце на гърдите си. А Магнус местеше бавно поглед между Кристина, Марк и Кийрън, котешките му очи бяха проницателни и замислени.

— Няма защо да го търсим в библиотеката — каза Магнус. — Имаме си източник на информация от първа ръка. Кийрън, как се ловят пискита?

* * *

Ема се събуди късно сутринта, обгърната от топлина. През прозорците нахлуваше светлина и рисуваше танцуващи вълни по стените. Навън се виждаха късчета синьо небе и синьо море: ваканционна гледка.

Тя се прозя, протегна се… и се вкамени, осъзнала защо й беше толкова топло. Незнайно как, през нощта двамата с Джулиън се бяха обвили един около друг.

Ема замръзна от ужас. Лявата й ръка беше преметната през тялото му, само че нямаше как просто да си я прибере — той се беше обърнал към нея и ръцете му бяха сключени на гърба й, притискайки я към него. Бузата й докосваше гладката кожа на ключицата му. Краката им бяха преплетени, стъпалото й почиваше върху глезена му.

Тя започна да се отплита бавно от него. О, господи. Ако Джулиън се събудеше, щеше да стане адски неловко, а досега всичко вървеше толкова добре. Разговорът им във влака, откриването на къщурката, разговорът за Анабел — беше се чувствала така комфортно. Не искаше да го изгуби, не и сега.

Плъзна се настрани, измъквайки пръсти от неговите… по-близо до ръба на леглото… и се изтърси на пода. Приземи се с тъп звук и писък, от които Джулиън се събуди и надникна объркано над ръба на леглото.

— Какво правиш на пода?

— Чувала съм, че да се претърколиш от леглото сутрин, ти помага да си изградиш съпротива срещу неочаквани нападения — отвърна Ема, просната върху дъските.

— Така ли? — Джулиън седна и разтърка очи. — А за какво помага да изкрещиш „мамка му!“?

— Тази част не е задължителна. — Ема се изправи на крака с цялото достойнство, на което беше способна. — Е, какво има за закуска?

Джулиън се подсмихна и се протегна. Ема не погледна там, където тениската му се вдигна нагоре. Няма причина да поема по Реката на секси мислите, която се вливаше в Морето на еротичните фантазии, при положение че то нямаше да доведе доникъде.

— Гладна ли си?

— Че кога не съм гладна?

Отиде до масата и зарови в чантата си, за да извади телефона си. Няколко съобщения от Кристина. Повечето от тях бяха за това, как Кристина била ДОБРЕ и Ема нямала НИКАКВА ПРИЧИНА ДА СЕ ТРЕВОЖИ и как трябвало ДА ПРЕСТАНЕ ДА ПРАЩА СЪОБЩЕНИЯ ЗАЩОТО МАГНУС ЩЕ РАЗВАЛИ ОБВЪРЗВАЩАТА МАГИЯ. Ема й пусна едно разтревожено смайли и зачете надолу.

— Нещо за залавянето на пискита? — попита Джулиън.

— Още не.

Джулиън не каза нищо повече. Ема се съблече по шорти и потниче. Видя как той извърна поглед, макар да нямаше нищо, което да не беше виждал преди — дрехите й покриваха повече от бански костюм. Тя грабна сапуна и хавлията си.

— Ще си взема душ.

Може би си въобразяваше реакцията му. Той кимна и отиде в кухнята, за да включи печката.

— Ще минем без палачинки. Тук нямат нужните продукти.

— Изненадай ме — каза Ема и се отправи към банята.

Когато излезе петнайсет минути по-късно, чистичка и прибрала косата си в две влажни плитки, от които по тениската й капеше вода, Джулиън вече беше подредил масата за закуска — препечени филийки, яйца, горещ шоколад за нея и кафе за него. Ема се плъзна благодарно на стола.

— Миришеш на евкалипт — отбеляза той, докато й подаваше вилица.

— В банята има душгел с мирис на евкалипт. — Тя лапна залък яйца. — На Малкълм, предполагам. — Направи пауза за миг и добави: — Никога не съм си представяла, че серийните убийци ползват душгел.

— Никой не обича мръсните магьосници — каза Джулиън.

Ема намигна.

— Някои хора може и да не се съгласят с това.

— Без коментар. — Джулиън се залови да намаже препечената си филийка с фъстъчено масло и „Нутела“. — Получихме отговор. — Той вдигна телефона й. — Инструкции за това, как да си заловим писки. От Марк, но най-вероятно всъщност е от Кийрън. Така че, първо закуска, а после — лов на пискита.

— Нямам търпение да се впусна по следите на тези очарователни, миниатюрни създанийца и да им дам да се разберат — заяви Ема. — НИКАКВО ТЪРПЕНИЕ.

— Ема…

— Може дори да им сложа панделки.

— Ще се наложи да ги разпитаме.

— Мога ли първо да си направя снимка с едно от тях?

— Изяж си препечената филийка, Ема.

* * *

Всичко беше отвратително, мислеше си Дру. Лежеше под бюрото в гостната, скръстила ръце под главата си. Над себе си виждаше посланието, което някой беше вдълбал в дървото, избеляло от времето.

В стаята беше тихо, чуваше се единствено тиктакането на часовника. Тишината бе едновременно напомняне за това, колко бе самотна, и облекчение. Никой не й казваше да отиде да се погрижи за Тави, нито за милионен път я молеше да си поиграят на ловци на сенки и демони. Никой не я караше да доставя съобщения или да разнася листове напред-назад из библиотеката. Никой не говореше през нея, без да я слуша.

Никой не й казваше, че е прекалено малка. Според Дру, възрастта беше въпрос на зрялост, не на години, а тя бе предостатъчно зряла. Беше на осем години, когато бе защитила креватчето на брат си с меч. Беше на осем години, когато бе видяла Джулиън да убива създанието, носещо лицето на баща й, когато бе тичала през столицата на Идрис, докато всичко около нея се рушеше в пламъци и кръв.

И бе запазила спокойствие, когато едва преди няколко дни Ливи й бе обяснила, че чичо Артър никога не е ръководил Института; че винаги е бил Джулиън. Беше го приела, без да трепне, сякаш не беше нищо особено и бе преглътнала факта, че Даяна дори не си беше направила труда да я покани на събирането, на което им беше разкрила истината. Що се отнасяше до Ливи, тази новина като че ли беше оправдание да накарат Дру да се занимава още повече с Тави.

Не че мразеше да се грижи за Тави, не беше това. По-скоро смяташе, че заслужава поне малко похвала за усилията си. Да не споменаваме, че цели два месеца бе търпяла леля Марджъри да я нарича дебелана, без да я убие, което според Дру бе впечатляващ признак на зрялост и самоконтрол.

Тя сведе поглед към заобленото си тяло и въздъхна. Никога не бе могла да се нарече слаба. За разлика от повечето ловци на сенки (да тренираш по четиринайсет часа на ден обикновено имаше такъв ефект), тя открай време беше закръглена, независимо какво правеше. Беше силна и мускулеста, тялото й бе здраво и атлетично, но гърдите, бедрата и тялото й открай време бяха налети. Беше се примирила с това. За съжаление, пралелите на този свят не бяха.

Внезапно наблизо се разнесе трополене. Нещо беше паднало. Дру замръзна. Да не би в стаята да имаше още някой? До ушите й достигна тиха ругатня — не на английски, а на испански. Не можеше обаче да е Кристина. Кристина никога не ругаеше, пък и гласът беше мъжки.

Диего? Сърцето й, тайничко увлечено по него, прескочи един удар и тя се показа иззад бюрото.

А после изписка шокирано. Другият човек в стаята също изписка и седна на облегалката на стола.

Не беше Диего. Беше нефилимско момче на годините на Джулиън, високо и слабо, с рошава черна коса и мургава кожа. Беше покрит със Знаци и татуировки — думи пълзяха по ръцете му и се обвиваха около ключицата му.

— Какво… какво става? — попита Дру, изтръсквайки валма прах от косата си. — Кой си ти? Какво правиш тук?

Помисли си дали да не извика. Естествено, всеки ловец на сенки можеше да влезе във всеки Институт, но обикновено най-малкото натискаха звънеца.

Момчето изглеждаше притеснено. Вдигна ръка, сякаш за да я възпре, и тя зърна проблясването на пръстен, върху който бяха гравирани рози.

— Аз… — започна той.

— О, ти си Хайме — досети се Дру, заляна от вълна на облекчение. — Братът на Диего.

Лицето на момчето потъмня.

— Познаваш брат ми?

Имаше лек акцент, по-силен от този на Диего и Кристина, от който гласът му придобиваше наситена мелодичност.

— Донякъде — отвърна Дру и се прокашля. — Живея в Лосанджелиския институт.

— Една от семейство Блекторн?

— Казвам се Друзила. — Тя протегна ръка. — Друзила Блекторн. Наричай ме Дру.

Той се засмя някак сухо и стисна ръката й. Неговата беше топла.

— Хубаво име за хубаво момиче.

Дру усети, че се изчервява. Хайме не бе така съвършено красив като Съвършения Диего (носът му бе мъничко по-голям, устата — прекалено широка и подвижна), ала имаше искрящи кафяви очи, с невероятно дълги и черни ресници. Освен това от него се излъчваше нещо, някаква енергия, която Диего не притежаваше, колкото и красив да беше.

— Кристина сигурно ти е наприказвала цял куп ужасни неща за мен — каза той.

Дру поклати глава и си прибра ръката.

— Нищо не ми е говорила за теб.

Кристина не би направила нещо такова, помисли си Дру. Не би я сметнала за достатъчно голяма, за да й се довери, да сподели тайните си с нея. Дру знаеше само това, което се изплъзваше неволно на другите момичета.

Не че би си го признала пред Хайме.

— Колко разочароващо. На нейно място аз не бих престанал да говоря за мен. — В крайчетата на очите му се появиха бръчици. — Искаш ли да седнеш?

Леко смутена, Дру се настани до него.

— Ще ти доверя нещо — заяви той. Прозвуча като официално съобщение, сякаш току-що го беше решил и чувстваше, че е важно да го оповести възможно най-скоро.

— Наистина ли? — Дру не беше сигурна дали някой й се беше доверявал някога. Повечето от братята и сестрите й я смятаха за твърде малка, а Тави нямаше тайни.

— Дойдох да се видя с Кристина, но тя все още не бива да научава, че съм тук. Първо трябва да се свържа с брат си.

— Диего добре ли е? — попита Дру. — Последния път, когато го видях… искам да кажа, чух, че е добре след битката с Малкълм, но не съм го виждала, нито чувала, а двамата с Кристина…

Тя стисна устни.

Хайме се засмя тихичко.

— Всичко е наред, вече знам. Ellos terminaron.

— Скъсаха — преведе Дру. — Да.

Хайме изглеждаше изненадан.

— Говориш испански?

— Уча се. Бих искала да посетя Института в Мексико Сити през годината си в чужбина, или пък този в Аржентина, за да им помогна да го построят наново.

Видя как дългите му ресници се спуснаха надолу, когато й намигна.

— Значи, още не си навършила осемнайсет години? Няма нищо. Аз също.

Какви ти осемнайсет години. Тя обаче просто се усмихна нервно.

— Какво се канеше да ми довериш?

— Аз се крия. Не мога да ти кажа защо, само това, че е важно. Моля те, недей да казваш на никого, че съм тук, докато не съм имал възможност да поговоря с Кристина.

— Не си извършил престъпление или нещо такова, нали?

Той не се засмя.

— Ако ти кажа, че не съм, но че може би познавам някой, който е, ще ми повярваш ли?

Гледаше я настойчиво. Вероятно не би трябвало да му помага, помисли си Дру. Та тя дори не го познаваше, а от малкото неща, които Диего беше споменавал за брат си, беше ясно, че според него той носи само неприятности.

От друга страна, пред себе си имаше някой, който бе готов да й се довери, да сложи плановете и сигурността си в нейни ръце, вместо просто да я пренебрегне, понеже бе твърде малка или защото би трябвало да се грижи за Тави.

Тя изпусна дъха си и срещна очите на Хайме.

— Добре. Как възнамеряваше да останеш незабелязан, докато успееш да поговориш с Кристина?

Усмивката му беше ослепителна. Друзила се зачуди как изобщо си бе помислила, че не е толкова красив, колкото Диего.

— Именно тук можеш да ми помогнеш — заяви той.

* * *

След като се покатери по стената на къщурката и се озова на покрива, Ема протегна ръка на Джулиън, за да му помогне да се качи върху покрития с плочи покрив.

Беше наклонен леко и издаден от двете страни на къщата. Ема се приближи до ръба, който се подаваше над входната врата.

Оттук капанът се виждаше съвсем ясно. Марк им беше казал коя бе най-добрата примамка: пискитата обичаха мляко и хляб, и мед. Освен това обичали и мъртви мишки, но Ема нямаше намерение да стигне толкова далеч. Тя харесваше мишките, въпреки дълбоката омраза на Чърч към тях.

— Остава само да чакаме — заяви Джулиън и приседна на ръба на покрива. Купичките с мляко и мед и чинията с хляб бяха отвън, проблясващи изкусително върху купчинка листа близо до пътеката, отвеждаща до вратата.

Ема се настани до Джулиън. Небето беше безоблачно синьо, ширнало се до мястото, където се сливаше с по-тъмната синева на морето. Бавни рибарски лодки оставяха бели дири по повърхността на водата, глухият грохот на вълните контрастираше с повеите на топлия вятър.

Нямаше как да не си спомни всички пъти, когато двамата с Джулиън бяха седели на покрива на Института, потънали в приказки, зареяли поглед към океана. Брегът може и да беше друг, ала всички морета на света бяха свързани.

— Сигурна съм, че не може да няма някакъв закон, забраняващ пленяването на пискита, без разрешение от Клейва — каза тя.

— Lex malla, lex nulla — отвърна Джулиън, махайки съжалително с ръка. Това беше мотото на рода Блекторн: Лошият закон не е никакъв закон.

— Чудя се какво ли мото имат другите родове. Знаеш ли някои?

— Мотото на рода Лайтууд е „Имаме добри намерения“.

— Много забавно.

Джулиън я погледна.

— Не, наистина, това е мотото им.

— Сериозно? Какво е тогава мотото на Херондейл? „С изваяни черти, но изпълнени с терзания“?

Джулиън сви рамене.

— „Ако не си знаеш фамилията, тя вероятно е Херондейл“?

Ема избухна в смях.

— Ами родът Карстерс? — попита, докосвайки Кортана. — „Имаме меч“? „Тъпите оръжия са за загубеняци“?

— Моргенстърн — „Когато не си сигурен, започни война“?

— Какво ще кажеш за „Някой от нас бил ли е някога добър, ама когато и да било, сериозно“?

— Доста е дългичко — заяви Джулиън. — А и прекалено директно.

И двамата се кикотеха толкова силно, че им беше трудно да говорят. Ема се приведе напред… и ахна, което се сля с кикота й, превръщайки се в нещо като кашлица. Тя затисна устата си с ръка.

— Пискита! — прошепна през пръсти и посочи.

Джулиън и Ема тръгнаха безшумно по ръба на покрива. Близо до капана им стоеше групичка мършави, бледи фигурки, облечени в дрипи. Кожата им беше почти прозрачна, светлите им коси приличаха на слама, краката им бяха боси. Огромни черни очи без зеници се взираха от лица, деликатни като порцелан.

Изглеждаха досущ като рисунките върху стената на заведението, където се бяха нахранили предишния ден. Ема не бе видяла нито едно писки в земите на феите… изглежда, че май наистина бяха прокудени в света на мунданите.

Без да кажат нито дума, те се нахвърлиха върху хляба, млякото и меда… и земята поддаде под тях. Крехката конструкция от клони и листа, с които Ема беше закрила дупката, която бяха изкопали с Джулиън, пропадна и пискитата се хванаха в техния капан.

* * *

Гуин не се опита да води празен разговор, докато се извисяваха над Аликанте, а после и над Брослиндската гора и Даяна му беше благодарна за това. Вятърът в косите й, хладен и нежен, както разстлалата се под нея гора, потънала в гъсти, дебели сенки, я караха да се чувства по-свободна, отколкото се бе чувствала от дълго време насам.

Зората отстъпи място на утрото, докато тя гледаше как светът се носи под нея: внезапното проблясване на вода, изящните очертания на ели и бели борове. Когато Гуин насочи главата на коня надолу и те започнаха да се спускат, Даяна усети как я жегва разочарование и за миг се почувства така близка с Марк. Нищо чудно, че Ловът му беше липсвал; нищо чудно, че дори когато беше със семейството си, копнееше за небето.

Кацнаха насред малка просека между липи. Гуин се плъзна от гърба на коня и й подаде ръка, за да слезе. Дебелият зелен мъх беше мек под босите й крака и Даяна тръгна между белите цветя, възхищавайки се на синьото небе, докато Гуин разстилаше ленена покривка и вадеше храната от торбата на коня си.

С усилие потисна желанието да се разсмее — ето че тя, Даяна Рейбърн, от порядъчното, спазващо законите семейство Рейбърн, се канеше да си направи пикник с предводителя на Дивия лов.

— Ела — повика я той, когато беше готов, и се настани на земята. Конят му се беше отдалечил, за да попасе в края на поляната. — Сигурно си гладна.

Даяна с изненада установи, че действително бе гладна… и огладня още повече, когато опита храната: вкусни плодове, пушено месо, дебели резени хляб с мед и вино, чийто вкус бе такъв, каквито изглеждаха рубините.

Може би беше заради виното, но тя откри, че въпреки тихата му природа, с Гуин бе много лесно да се говори. Задаваше й въпроси за нея самата, макар и не за миналото — вместо това искаше да знае за нейните страсти, за интересите и мечтите й. Даяна се улови как му разказва за любовта си към преподаването и как й се искаше един ден да бъде учителка в Академията. Той я попита за семейство Блекторн и как свиква Марк, кимайки сериозно на отговорите й.

Не беше красив по начина, по който бяха красиви много елфи, но тя намираше лицето му по-приятно именно заради това. Косата му беше гъста и кестенява, дланите му — широки, умели и силни. По кожата му имаше белези — на врата и гърдите, и върху опакото на дланите, но това просто й напомняше за собствените й белези и живота като ловец на сенки. Действаше й успокояващо с познатостта си.

— Защо няма жени в Дивия лов? — попита го нещо, за което открай време се чудеше.

— Жените са твърде свирепи — отвърна той с широка усмивка. — Ние жънем от мъртвите. Когато дамите на Рианон яздеха с Лова, нерядко не искаха да изчакат, докато мъртвите станат мъртви.

Даяна се разсмя.

— Рианон. Името ми е познато.

— Жените напуснаха лова и станаха Адар Рианон. Птиците на Рианон. Някои ги наричат валкирии.

Даяна му се усмихна печално.

— Елфите могат да бъдат толкова прекрасни — рече тя. — И все пак, ужасяващи.

— За Марк ли си мислиш?

— Марк обича семейството си. И те се радват, че отново е сред тях. Ала Ловът му липсва. Което понякога е трудно за разбиране. Когато се върна при нас, носеше жестоки белези, не само по тялото, но и в ума си.

— Мнозина ловци на сенки носят белези — изтъкна Гуин. — Това не означава, че вече не искат да бъдат ловци на сенки.

— Не съм сигурна, че е същото.

— А аз не съм сигурен, че е толкова различно. — Той се облегна на голям сив камък. — Марк беше добър Ловец, ала сърцето му не принадлежеше на Лова. Не Ловът му липсва, а свободата и откритото небе, и може би Кийрън.

— Ти знаеше, че двамата се скараха. Ала когато дойде при нас, бе сигурен, че Марк ще го спаси.

— Ловците на сенки искат да спасят всички. Още по-силно, когато е намесена любов.

— Смяташ ли, че Марк все още обича Кийрън?

— Смятам, че не можеш да изкорениш напълно любовта. Според мен там, където е имало любов, винаги ще тлее жар, така, както останките от огъня надживяват пламъците.

— Ала и те рано или късно угасват и се превръщат в пепел.

Гуин се приведе напред. Очите му, синьо и черно, бяха приковани сериозно в нея.

— Обичала ли си някога?

Даяна поклати глава. Усещаше как нервните й окончания треперят, усещаше очакването и страха.

— Не и по този начин. — Трябваше да му каже защо, помисли си, ала думите не идваха.

— Колко жалко. Според мен твоята любов би била огромна чест за всекиго.

— Та ти едва ме познаваш — изтъкна Даяна. Не би трябвало да позволя думите му да ми влияят. Не би трябвало да искам това. Само че го искаше, по начин, който отдавна се бе опитала да зарови дълбоко в себе си.

— Видях коя си в нощта, когато дойдох в Института — заяви Гуин. — Видях храбростта ти.

— Храброст — повтори Даяна. — Храбростта, която убива демони — да. Но съществуват толкова други видове храброст.

Дълбоките му очи припламнаха.

— Даяна…

Ала тя беше скочила на крака и отиде до края на полянката, повече заради облекчението от движението, отколкото заради нещо друго. Жребецът на Гуин изцвили, когато тя се приближи до него, и отстъпи назад.

— Внимавай. — Гуин също се беше изправил, но остана на мястото си. — Конете от Дивия лов са неспокойни, когато наблизо има жени. Нямат много опит с тях.

Даяна спря за миг, а после заобиколи коня на Гуин отдалеч. Когато стигна до началото на гората, зърна нещо бледо с крайчеца на окото си.

Дойде по-близо, давайки си изведнъж сметка колко бе уязвима навън, без оръжията си, облечена само по пижама. Как се бе съгласила на това? Какво бе казал Гуин, че да я убеди?

Видях коя си.

Даяна потисна думите дълбоко в ума си и докосна деликатния ствол на една липа, за да си възвърне равновесието. Очите й го видяха, преди умът й да успее да го осъзнае: странна гледка, опустошен кръг насред Брослинд. Земя като пепел, дървета, опожарени до корен, сякаш киселина бе изгорила всичко живо.

— В името на Ангела — прошепна тя.

— Това е мор. — Гуин се бе приближил зад нея, широките му рамене бяха обтегнати от напрежение, челюстта му беше стисната. — Досега го бях виждал единствено в Царството на феите. То е знак за могъща тъмна магия.

Имаше изгорени места, бели като пепел, като повърхността на луната.

Даяна стисна по-здраво ствола на липата.

— Отведи ме обратно. Трябва да се върна в Аликанте.