Анджи Стантън
Утрото идва навреме (1)

1.

Баба казваше: „Затвори ли се врата, отваря се прозорец. Ако не стане, хвърли камък и влез.“ Винаги ме разсмиваше, но не и днес, когато на път към колежа с мама минаваме през гробището за последно сбогом.

Няма и месец оттогава и гробът й още не се е слегнал. Двете с мама стоим върху гъстия килим от влажна трева и се взираме в името й, издълбано до дядовото в сивия камък. Шарън Р. Бейли. Толкова студено и необратимо. Как е възможно да не я видя никога повече?

— Днес е денят, мамо — прошепва майка ми. — Ще закарам Аби в Медисън, както искахте двете.

Гласът й секва. Улавям ръката й.

Мама искаше да остана по-близо до вкъщи, в Охайо, но аз бях сигурна, че мястото ми е в Уисконсинския университет. Не знам как мама ще се справи без мен и баба. Сега си мисля, че може би трябваше да остана заради нея, но вече е твърде късно.

— Липсваш ми, бабо — прошепвам. Надявам се да ме чуе някак, ала не усещам присъствието й. Тя не е тук. Може би в университета, където още не съм била, ще се почувствам по-близо до нея. Неочакваната диагноза на баба — рак — ни принуди да отменим първото посещение; след няколко месеца състоянието й се влоши и окончателно отложихме пътуването. Ръцете ми треперят от вълнение.

Гледаме гроба й. Сдържаме сълзите при мисълта за жената, способна да превърне най-обикновения ден в приключение. След малко мама въздиша и казва:

— Време е да вървим.

— Обичам те, бабо.

Подсмърчам, преглъщам сълзите, сядам в мураното на мама, пълно догоре с всякакви жизненонеобходими вещи, за които се сетихме, и поемаме към новия ми живот.

 

 

Редуваме се да шофираме и следобед пристигаме в Медисън. Навигаторът ни насочва към кампуса и се оказваме заобиколени от студенти. Веднага ме впечатляват масивните сгради, някои модерни и нови, с блестящи прозорци и стоманени рамки, други старинни — с каменни колони и солидни фасади.

Мама кара бавно; дава път на пресичащите студенти и профучаващите велосипедисти.

— Кампусът е огромен. Аудиториите сигурно побират по двеста студенти. Дано не се изгубиш сред тях. В частен колеж атмосферата нямаше да е толкова анонимна.

Мама хапе нервно устни.

Късно е за спорове — подсмихвам се, но стомахът ми се свива от напрежение при мисълта колко различен ще е животът ми тук след детството в малък град.

— Знам, но ми е позволено да се тревожа — усмихва се мама и свива по стръмен панорамен път с резки завои, откъдето се открива спираща дъха гледка към блесналото езеро Мендота.

Смъквам прозореца и вдишвам дълбоко, свежестта ми напомня за летен лагер. Топъл ветрец развява косата ми.

— Уха! Лесно ще свикна с това!

Продължаваме напред, попивайки с поглед пейзажа — гъста гора от едната страна на шосето, множество стари сгради от другата. Мама внезапно посочва:

— Виж! Ето я камбаната, за която говореше баба ти.

Висока четвъртита каменна кула се издига върху хълма.

— Карилиън Тауър — казвам, спомняйки си думите на баба как звънът на камбаните се чувал из целия кампус.

Шосето се спуска по хълма и отново тръгва нагоре. Спираме пред масивна каменна сграда с пясъчен цвят — „Елизабет Уотърс“. От централния корпус се разклоняват странични крила като построени от лего. Мама спира на място, обозначено с табела „Разтоварване“.

Споглеждаме се, после се втренчваме във внушителната сграда, където ще е новият ми дом. Много съм развълнувана. Мама изглежда по същия начин.

— Готова ли си? — пита ме тя.

Не съм се местила в нова къща от четиригодишна. Ще ми трябва време да свикна, но не се плаша от предизвикателствата.

— Да вървим — кимвам.

В просторното фоайе извита желязна балюстрада води към главната стълбищна площадка. От двете страни има овални ниши с тапицирани пейки във формата на полумесец.

Мама сяда и прокарва длан по дамаската.

— Стара е, от конски косъм, мисля. Знам, че е невъзможно, но приличат на антики.

Свикнала съм с увлечението й по старинни предмети. Къщата ни е пълна с тях, но сега не е моментът за прехласване.

— Мамо — посочвам й формулярите, които трябва да попълня при нанасянето.

Вземам ключа и пропуска за сградата и двете тръгваме по коридора към съседното крило. Търсим стая 4418. Минаваме край дъски с известия за социални събития, покани за записване в клубове и графици за етажни събрания. Върху яркожълти табели във формата на звезда с плътен черен маркер са написани имената на обитателите на стаите.

Студенти влизат и излизат; заобикалят, за да не се блъснат в двете възглавници под мишниците ми, обемистата чанта на гърба ми и грамадния куфар, търкалящ се след мама. Някои поздравяват, други отклоняват поглед. Старая се да изглеждам дружелюбна, но не прекалено.

— Има много момчета — усмихва се мама.

— Мамо! Не зяпай!

— Не мога. Толкова са сладки! О, не забравяй презервативите. Сложих ги в кожената ти чанта.

Заковавам се на място и я поглеждам.

— Сериозно, мамо. Замълчи!

Тя свива рамене с невинно изражение, но млъква, слава богу.

Продължаваме напред и най-сетне откриваме моята стая. На вратата има две жълти звезди; на едната е написано моето име, на другата — името на съквартирантката ми. С Джада разговаряхме няколко пъти онлайн, но още не съм виждала на живо момичето от Минесота.

Пъхам ключа в солидната стара ключалка и го завъртам. Чува се изщракване и вратата се отваря. Едната страна на стаята е заета; по рафтовете са натрупани снаксове, чаши, снимки в рамки, книги. Звездовидни лампички висят като гирлянда от тавана; по стената над леглото има плакати на Бийонсе и Джей Зет. Тясното бюро побира кафемашина и тоалетно огледалце, върху микровълновата фурна стои малък телевизор. Снимки и гердани са прикрепени върху коркова дъска.

Моята страна е с огледално разположение, но контрастира с тъжни неукрасени стени, празни рафтове и гол матрак.

— Дом, сладък дом — мама застопорява чудовищния ми куфар.

След минута група доброволци се появяват с кашони, пълни с останалия ми багаж, и не след дълго ме обкръжава хаос от наизвадени вещи.

Мама застила леглото, аз вадя тетрадките и настолната лампа, когато Джада влиза.

— Аби, ето те и теб!

Съквартирантката има разкошна коса със ситни къдрици, носи блуза без ръкави, къси панталонки и ноктите на краката й са лакирани в алено.

— Джада! — прегръщам я.

— Нали не възразяваш, че заех тази страна на стаята?

Тя подхвърля ключовете си върху своето бюро.

— Не. Харесват ми блещукащите лампички.

— Твоите неща са в тон до едно. Страхотни кутии в сиво и гранитно!

Мама наблюдава усмихната как събираме първи впечатления една за друга. Вкъщи имах своя стая; различно ще е да живея с напълно непознато момиче.

— О! Това е мама, Деби.

— Приятно ми е. — Джада се ръкува с мама.

— Виждам, че с Аби ще си прекарвате чудесно.

— Да ви помогна ли? — попита Джада.

— Ами да… Покажи ми как да окача лампичките. Нали няма да е прекалено?

Вдигам наниз с мънички фенерчета.

— Шегуваш ли се? В една от стаите целият таван е покрит със светещи висулки.

С помощта на Джада бързо разопаковам багажа. Оставила съм вкъщи всичките си гимназиални сувенири. Отгръщам нова страница в живота си и няма смисъл да се взирам в мои снимки с мажоретния състав или със съучениците ми на абитуриентската екскурзия в Ню Йорк. Взела съм само две семейни снимки, защото започвам на чисто. Оглеждам подредбата, уверена, че с радост ще се застоявам в тази уютна стаичка.

Мама вади покривката за леглото. Сложната мозайка от стари парчета плат се разстила върху чаршафите като глазура.

— Много е красива! Ти ли я уши? — обръща се Джада към мама.

— Не. Бабата на Аби — усмихва ми се мама.

Джада ме поглежда тъжно.

— Съжалявам, забравих, че баба ти почина наскоро. — Оглежда квадратните шарки. — Някои изглеждат много стари.

Мама се навежда и посочва късче плат.

— Това е от бебешкото одеялце на Аби. А това — от сватбената рокля на баба й.

Изпитвам гордост. Баба не беше точно сладка старица, която плете и шие; преди две години се зае да ми изработи покривката и решението й бе истински жест на обич, съчетан с проклятия и убодени пръсти.

— Баба ми даде и този календар на „Беджър“. Прекалено ли е? — окачвам го на стената.

— Показва колежанска гордост, но не е натрапчив. Чакай да видиш стаята на Ерин и Ана в дъното на коридора. Все едно някой е хвърлял бяло и червено във всички посоки.

Мама изтрива длани в джинсите си.

— Е, готови сме. — Обръща се към Джада: — Искаш ли да изпиеш една кока-кола с нас? Наоколо сигурно е пълно с хубави места за хапване.

— Благодаря, но отивам на езерото. Днес дават безплатни уроци по плаване, но по-късно може да пообиколим кампуса с Аби.

— Разбира се — кимвам.

— Радвам се, че се запознахме, Джада — казва мама и ме поглежда бързешком. — Скоро и аз ще тръгвам — додава и очите й издават тъгата от предстоящата раздяла.

Джада си взема личната карта и ключовете.

— Пробвайте „Юниън Теръс“. С родителите ми обядвахме там. Точно до Клуба за дебати е, с изглед към езерото.

— Добре… Непременно — съгласява се мама.

— До скоро — казваме си с Джада и тя излиза.

Натоварваме празните кашони в колата и разглеждаме сградата. Слизаме към главния вход на пансиона — внушително стълбище като от стар филм се спуска до просторна дневна с килим и старинни мебели. Мама би ги сметнала за антики. Пред камината до стената са подредени дивани и ниска масичка. Има стенни свещници и старомодни радиатори. Панорамни прозорци с тежки бежови завеси водят към балкон и беседка в двора.

— Обзалагам се, че това е салонът за срещи — мама попива всичко с поглед.

— Какъв салон за срещи?

— Баба ти разказваше как младежите чакали възлюбените си в салона за срещи. По онова време не позволявали на момчетата да влизат в спалните. Дали да не ги убедя да върнат това правило, преди да си тръгна? — усмихва ми се тя.

Следващият етаж е просторна закусвалня в топли тонове. Остъклен балкон с масички й придава атмосфера на парижко бистро. Отвън има покрит двор с градински мебели и забележителна гледка към езерото.

Поглеждам към мама. Ококорила се е, смаяна от красотата наоколо. Усмихвам се лекичко. Знам, че ми завижда, и не искам да сипвам сол в раната.

Съгласно упътването на Джада, слизаме по стъпалата от градината към пътеката край езерото и се отправяме към „Юниън Теръс“. Разходката продължава пет минути и си струва. Удивително е.

Терасата е пълна с хора, насядали край маси с изглед към езерото. Десетина студенти се приличат на слънчевия кей, лодки се поклащат във водата, птици прелитат над брега. На външен грил се пекат бургери и хотдог. Устата ми се напълва със слюнка.

— О, скъпа. Тук ще ти хареса! Права беше да избереш Медисън, а не малък колеж — казва мама, докато си проправяме път към маса с оранжеви столове под сянката на стар дъб.

Още не мога да си представя, че това е новият ми дом.

— Като великолепен рай е, където не ми е мястото.

— След няколко дни ще си свикнала като онези деца там.

Тя посочва група момичета, които се смеят и разговарят край маса, отрупана с бутилки кока-кола и пликове с начос; изглеждат, сякаш нямат никакви грижи. Искам да съм една от тях и някой ден ще бъда. Казвам си, че разполагам с цялото време на света.

С мама се храним бавно, разтягайки последния си час заедно. Най-сетне тя оставя салфетката си върху масата.

— Колкото и да не ми се иска, време е да тръгвам и да те оставя на спокойствие.

Хващам ръката й, осъзнала действителността.

— Не е нужно да бързаш — казвам, за да отложа неизбежното.

— Не бива да ти отнемам времето да си създадеш нови приятелства. — Тя стисва дланта ми. — Не искам да те лъжа. Ще ми липсваш ужасно, детенце, но наистина е време. Чака ме дълъг път, а утре следобед имам съвещание с колегите.

Въздишам и се усмихвам насила.

— Добре.

Поемаме мълчаливо към колата. Мама ме откарва до „Лиз Уотърс“.

— Не върши глупости като мен. В никакъв случай не си боядисвай косата синя. О, и никакви татуировки повече. Една е достатъчно. — Отмята косата ми и докосва мъничката звезда на врата ми; разкопчава колана за последна прегръдка. — Обичам те, Аби. Поживей си страхотно — прошепва в ухото ми.

— И аз те обичам — отговарям със свито гърло.

Знам, че тук ще ми хареса, но откакто баба се разболя, мразя сбогуванията. Последна целувка по бузата, изскачам от колата и надничам през прозореца.

— Ще се видим за Деня на благодарността — усмихва се едва-едва мама.

Кимвам; не смея да продумам.

— А ти ми се обаждай всеки ден. Поне в началото.

— Разбира се — проронвам с изтънял глас.

Мама ми изпраща въздушна целувка и потегля.

 

 

Това значи е студентският живот. Едва от два дни съм в кампуса. Още ми е странно да не се събуждам в стаята си в Охайо. Ала макар в университета всичко да е ново и различно, някак си тук се чувствам по-близо до баба. Прокарвам длан по покривката на леглото. Сърцето ми се стопля при спомена за заговорническия израз в очите на баба, когато й казах, че ще живея в „Лиз Уотърс“ като нея.

Провесвам крака над ръба на леглото. Старата дървена рамка проскърцва. Преди години някой е издълбал символ в таблата. Нещо като часовникови стрелки. Докосвам надрасканото дърво и се питам кой ли е оставил знака. Ставам и поглеждам през прозореца към дърветата, разлюлени от вятъра, и езерото Мендота отвъд тях.

Вратата се отваря и Джада влиза, понесла колет и чаша с вдигащо пара кафе.

— Събуди ли се вече? Имаш поща.

— Вече? — Мама обеща да ми изпраща неща от къщи; не предполагах, че ще започне толкова скоро. — Сигурно са шоколадови бисквити и сандалите „Сперис“, които забравих.

Съквартирантката ми оставя колета.

— Гласувам за бисквитите. Запази ми няколко. Връщам се след малко.

Докато я няма, разкъсвам пакета. Не са нито бисквити, нито сандали. Изваждам старата кутия за шапки на баба, украсена с избеляла панделка на цветя. Под разнищената розова връв е пъхнат запечатан плик с жълта бележка от мама:

Аби, открих тази стара кутия за шапки на баба ти. Преди време ми каза, че я пази за теб.

С обич — мама.

Издърпвам плика. Върху него с плавния заоблен почерк на баба пише: „Аби“.

Прокарвам длан по красивата старинна кутия за шапки. Спомням си как като малка я видях върху най-високата етажерка в дрешника. Попитах какво представлява и баба ми каза, че е кутия за шапки от младините й. Помолих я да пробвам шапките, а тя се засмя — вътре имало само стари книжа. Сега най-сетне държа в ръцете си чудната кутия и мигом ме обзема усещане, че баба е тук, при мен.

Сърцето ми удря в гърдите.

— О, бабо, какво си ми дала? — прошепвам.

Грижливо разкъсвам плика по ръба с върха на показалеца си и изваждам лист. Лъхва ме парфюмът на баба. С разтреперани длани се възхищавам на наклонените букви, изпълващи страницата. Мислех, че вече никога няма да ми проговори, освен насън. Но това е много по-хубаво.

Моя сладка Аби,

Ти беше моето съкровище и точно когато проклетият рак се появи, осъзнах коя си.

Тук съм събрала някои спомени от моя живот. Надявам се да те насочват и да ти помогнат да намериш отговорите, които ми убягнаха. Обеща ми, не забравяй. Няма да говоря повече, за да не помислиш, че ми се е разхлопала дъската.

С цялата си обич — баба

Обръщам листа. Не разбирам. Може би наистина не е била с ума си накрая?

Отварям внимателно кутията. Вътре има стари снимки, брошури от студентските й години и писма от майка й. Подреждам ги върху леглото и вдигам снимка на баба — усмихната девойка до родителите си. Виждала съм снимката на тоалетната й масичка. Хрумва ми, че никога не съм я разпитвала за тях, а сега е твърде късно да ми разкаже. Гърлото ми се стяга, скръбта ме поглъща.

Вратата се отваря и Джада се връща.

— Какво става?

Избърсвам сълза.

— О, нищо. Мама ми е изпратила кутия с неща на баба.

Съдържанието е разпръснато по леглото.

— Съжалявам. Сигурно ти е трудно.

Джада приближава до мен и оглежда нещата върху леглото.

— Много трудно.

Събирам изрезките и снимките и припряно ги прибирам в кутията. Една снимка се изплъзва и пада на пода.

Джада я вдига.

— Боже! Приличаш досущ на баба си!

— Къде? Дай да видя.

Привеждам се и се взирам в черно-бялата снимка. Баба ми се усмихва. Носи вълнена пола и пуловер, късата й коса е накъдрена. Но Джада не гледа нея, а широко усмихнато момиче, което наистина прилича на мен. Има същата дълга руса коса, но с краища, подвити навътре, и с масури отпред, оформени като прическата на баба. Носи карирана пола и риза с обла яка.

— С баба ти все едно сте близначки — продължава Джада, надвесена над рамото ми.

— Но това не е баба ми. Ето я — посочвам тъмнокосото момиче. — Не знам коя е другата.

Джада повдига вежди и обръща снимката.

— „Най-добри приятелки. 1951“. Бих се заклела, че си ти. Ама че смахнато! — Тя поклаща глава. — Е, сега знаеш, че си имала двойница през петдесетте.

Джада ми подава снимката и аз се взирам в лицето на момичето, което зловещо прилича на мен.

— Баба все ми разказваше колко е обичала колежа и приятелките си. Но след завършването се преместила и изгубила връзка с всички.

— Не искам да ти прекъсвам спомените, но нямаш ли лекции скоро? — Съквартирантката ми си поглежда телефона да види колко е часът.

— Уф! Ще закъснея за физиката още първия ден!

Затварям капака на кутията и скачам от леглото.

— Физика, олеле! Амбициозно момиче! — подкача ме Джада, прибирайки лаптопа си в раницата.

— Не точно. Само този предмет можех да вместя в програмата си.

Обличам се и си измивам зъбите. Грабвам картата и раницата, изтичвам по коридора и излитам през главния вход с автоматична ключалка.

Свивам наляво по Панорамния път и тръгвам към Баскъм Хил. Ранното септемврийско слънце грее ярко, росната трева ухае свежо, езерото блести в далечината. След минути стигам до върха на Баскъм Хил, откъдето се вижда внушителната правителствена сграда в другия край на Стейт Стрийт.

В Баскъм Хол стъпките ми отекват по покрития с плочки под. Разминавам се с други студенти. Поглеждам си програмата още веднъж да проверя номера на залата, изкачвам се по късо стълбище и влизам в старинна аудитория с амфитеатрално разположени скамейки.

Седалките са дървени и с декоративни рамки от ковано желязо. Стара циментова мозайка покрива пода, но издигнатият подиум е произведение на изкуството с високоговорители, осветление и прожекционен екран. Непрекъснато се изненадвам, че университетът е запазил реликви от ранните години, съчетани със съвременни подобрения.

Избирам място по средата на залата. Стотина студенти са разпръснати из помещението. Тук-там седят по двойки, но повечето са вперили погледи в телефоните си.

Понечвам да напиша съобщение на мама, но професорът влиза. Прибирам телефона.

— Добро утро. Аз съм професор Джоунс и преподавам квантова физика. Този семестър ще изучаваме теорията на струните, квантовата хромодинамика и М-теорията. — Едва се сдържам да не изстена. — Ако напредвате бързо, в края на семестъра ще обсъдим и теорията за пътуване във времето, разработена от професор У. К. Смит.

Забелвам очи при тези думи, но поне изглежда интересно. Може би има надежда за този курс все пак.

— Вероятно ви звучи познато, защото новата библиотека по физика носи името на професор Смит, или заради откритията му по отношение на холографския принцип, прославили нашия университет в областта на физиката. Първо обаче ще усвоим основните концепции.

 

 

След лекцията главата ми е пълна с несмилаема информация за „пространствено-времевия континуум“. Тръгвам към книжарницата за учебник по английска литература. Това е един от двата предмета, които не предлагат електронен учебник. Знам, че антикварната книжарница е наблизо, но не съм сигурна къде точно се намира. Решавам да проверя на телефона и спирам на пешеходна алея с метални пейки и дървета, чиито листа започват да жълтеят. Момче в тъмносиня тениска и дочени къси панталони снима съседната сграда. Вглеждам се и виждам, че всъщност е насочил телефона към паметна табела до входа на библиотеката по физика „Смит“, току-що спомената от професора ми.

Пристъпвам по-близо да прочета надписа.

„Впуснете се в невъзможното, защото то ще ви даде търсените отговори.“

У. К. Смит

— Доста неясно — казвам.

Момчето се засмива.

— Звучи философски.

Висок е, определено над метър и деветдесет; чупливата му светлокестенява коса е подстригана късо.

— Защо снимаш надписа?

— За дядо. Работеше в кампуса. Ще му изпратя снимките да го поразведря.

— Искаш ли да те снимам до табелата?

— Разбира се.

Подава ми телефона и застава до табелата. Посочва я с глуповата гримаса и ме разсмива. Симпатичен е въпреки високото чело и изпъкналия нос.

Правя две снимки и му връщам телефона.

— Благодаря. — Той вижда снимките и се засмива. — Дядо ще се зарадва. Шегаджия е. Изпращам му по нещо, за да го развличам. Напоследък не е много добре.

— Съжалявам. Моята баба почина преди няколко седмици.

Веднага ми се приисква да не бях съобщавала този личен факт, но той явно не се смущава.

— Моите съболезнования. Сигурно ти е трудно.

Кимвам.

— Благодаря… Да, не е лесно. Баба е учила тук през петдесетте. — Обхождам с поглед кампуса. — Развълнува се много, когато разбра, че ще бъда в Медисън.

Иска ми се да мога да й изпратя снимки. Дъхът ми секва от новия прилив на спомени.

— Така сигурно е още по-трудно. — Той поклаща съчувствено глава. — Между другото, казвам се Колтън.

— Аби — усмихвам се. — Кампусът е огромен. Още не съм се ориентирала.

— След време ще го опознаеш. Между другото, живея в „Трип Хол“ край езерото. Ти?

— „Лиз Уотърс“.

Той се усмихва.

— Съседи сме. Ако ти трябва помощ, познавам добре кампуса.

— Всъщност търся антикварната книжарница.

— Кажи ми адреса.

Показвам му го на телефона.

— На съседната улица е, съвсем близо.

Упътва ме как да стигна.

— Благодаря. Ще се виждаме.

Тръгвам към книжарницата, но усещам как ме обзема униние, което няма да ме напусне до края на деня.

 

 

По-късно вечерта все още не съм се отърсила. В мечтания колеж съм и е редно да сияя от щастие. Поглеждам университетския календар и се опитвам да си представя баба през първия й ден в кампуса. Да можех само да й се обадя, за да ми разкаже. Винаги успяваше да ме развесели.

Сядам тежко на леглото и вземам кутията за шапки. Какви отговори иска да открия? И какво значат думите, че е разбрала коя съм? Звучи безсмислено. Може би туморът в мозъка е размътил мислите й. Чувствам се още по-зле.

Джада влита в стаята, захвърля чантата си върху бюрото, вижда ме и застива.

— Какво има?

— Нищо — свивам рамене, малко смутена, че винаги щом влезе, съм нацупена в леглото. — Мислех за баба.

— Добре, вече ми е ясно какво се случва. И няма да те оставя да се криеш тук цяла нощ. Днес се запознах с едно момче. Организира парти с лагерен огън на Пикник Пойнт. Отиваме!

— Благодаря, но не съм в настроение.

Прехвърлям купчината стари снимки.

— Предпочиташ да тънеш в тъжните си спомени? Това ли би искала баба ти?

Усмихвам се.

— Не.

— Виждаш ли? Трябва да излезеш и да се позабавляваш. Вечерта е чудесна. Тръгваме ли?

Усмихвам се по-широко, зарадвана, че момиче като Джада ми е съквартирантка.

— Хайде!

Нощта е мека, сякаш септември се е вкопчил в лятото. Вървим покрай езерото, но разходката минава бързо, понеже Джада ми разказва истории за волейболния й отбор в гимназията и как решила да следва комуникации. Аз й разказвам за конфузния си опит да тренирам бягане с препятствия и как още не съм избрала основна специалност.

Заобикаляме няколко пансиона с осветени прозорци. Масивните сгради на Университетската болница се издигат в далечината като малък град в покрайнините на кампуса. Студенти профучават на велосипеди, принуждавайки ни да вървим по края на чакълената алея.

Най-сетне стигаме до каменната порта към Пикник Пойнт.

— Как намери мястото? — питам.

Пълната луна очертава сенки под клоните и храстите и хвърля приглушена светлина върху тясната пътека сред дърветата.

— Май четох за него в някоя от брошурите за кампуса — отговаря Джада, явно невъзмутима сред призрачната гора.

— Сигурна ли си, че не са ни погодили номер за добре дошли? Ами ако са ни прилъгали в гората, за да ни изплашат?

Приисква ми се да имах фенер. Мога да извадя телефона, но не желая Джада да ме помисли за пълна страхопъзла.

— И какво от това? — засмива се тя. — По-добре е, отколкото да си стоим в стаята. Знаеш ли, че тук има индиански могили?

— Наоколо бродят духове?

Тя изсумтява.

— Може би.

Ситният чакъл скърца шумно под краката ни и заглушава цвърчащите цикади, скрити в мрака. Пътеката става още по-тясна и дърветата ни обграждат плътно. Тръпки ме побиват и точно когато се готвя да се върна, дърветата се отдръпват и ярката луна се показва. Първо усещам мирис на пламтящо дърво и си припомням как с мама и баба палехме огън и печах маршмелоу за всички. После чувам смях в далечината.

— Ето! Видя ли, че не е номер? — казва Джада.

Въздишам с облекчение и зървам лагерния огън — весел кръг от танцуващи пламъци. Двайсетина студенти са скупчени край широк каменен пръстен с дъсчени седалки, в чийто център гори огънят.

Повечето студенти държат червени пластмасови чаши — или местен обичай, или реверанс към „Уисконсин Беджърс“.

— Ето го Дан! Натам! — посочва Джада.

Тръгвам след нея покрай каменната ограда към момче с тениска на университетския отбор по хокей и щръкнала възкъса коса.

— Дойде значи? — подвиква той на Джада и я прегръща.

— Казах ти, че ще дойда. Водя и приятелката си Аби.

— Здрасти, Аби.

— Трябва й сериозно развеселяване — Джада отговаря вместо мен.

— Ще ви донеса по чаша.

Джада ми се усмихва доволно. След малко Дан ни подава чаши с бира, наточена от буре в дъното на голям багажник.

— Благодаря.

Досега не съм пила кой знае колко, но приемам чашата, готова да започна колежанските си приключения.

— Наздраве! — Джада чуква чашата ми, после чашата на Дан.

След дългата разходка студената бира ми се услажда. Озъртам се и виждам, че сме в края на продълговат, тесен полуостров. Езерото ни обгражда от три страни, откривайки удивителна гледка към центъра на града. Казвам на Джада:

— Виж!

— Няма по-страхотно място! — усмихва се широко тя и аз се съгласявам.

Питам се дали баба е идвала на Пикник Пойнт и пак унивам. Не искам да съм тъжна тази вечер; допивам бирата и отивам да си налея втора с надеждата да не се появи някой от охраната на кампуса.

След още две бири музиката гръмва по-силно и партито се развихря. Смесвам се с тълпата и десетина пъти отговарям на въпроси „какво учиш“ и „откъде си“. Джада се смее с Дан и приятелите му.

Някакво момче, Мич, с дебели устни и рошави вежди се паркира на ръба до мен. Тактичните ми опити да се отърва от него пропадат.

— Вече не си в Охайо — изломотва той и горещият му дъх облъхва лицето ми. — Сега си в Медисън. Забрави за Охайо.

— Да, да — съгласявам се, за да млъкне, но той продължава да бръщолеви.

Впервам поглед в огъня; цепениците пукат, летят искри.

— Трябва да ходиш на всички мачове. Кажи ми, че имаш билети за целия сезон, защото ако нямаш, ще ми видиш гърба.

— Нямам. — Надявам се да изпълни заплахата си; поне бирата затъпява сетивата ми.

— Невероятно! — изкрещява той и разлива бира върху сандалите ми.

Пръстите ми са мокри. Раздразнена, тръсвам крак.

— Ще ти намерим билет и ще дойдеш с мен.

Той се примъква по-близо до мен. Отдръпвам се.

— Няма нужда. Не си падам по футбола.

— Е, ясно е защо се срещнахме. Защото аз съм човекът, който ще поправи грешката.

Мич слага месеста ръка върху бедрото ми. Взирам се в нея, обмисляйки как да се отърва от него.

— Ето те и теб! Търсих те навсякъде — чувам глас.

Вдигам глава. Колтън е, момчето, с което се запознах пред библиотеката по физика. Носи джинси и яке с качулка и се е надвесил над Мич.

— Здрасти! — изправям се и отърсвам ръката на Мич.

Олюлявам се леко. Колтън ме подхваща и това ми харесва.

— Нали ми обеща да се срещнем в десет — казва той и светлината от огъня озарява кафявите му очи.

— Така ли?

— Да — излъгва Колтън. — Как се казва приятелят ти?

Обръщам се към Мич, който изглежда, сякаш са му откраднали топката на детската площадка.

— Казва се Мич. Пада си по футбол. Много.

— Здрасти, Мич. Аз съм Колтън.

— Здрасти — кимва намръщен Мич. — Отивам да си налея бира.

Отдалечава се с олюляване.

— Благодаря! Не знаех как да се отърва от него.

Колтън ме пуска.

— Забелязах. Гледам те от десет минути. Не съм виждал по-смутено изражение.

Первам го по ръката.

— Да беше дошъл по-рано!

Значи ме е наблюдавал. Колко мило момче.

— Помислих си, че го харесваш — подсмихва се той.

— О-о! Прилича на сандък, мирише на „Бенгей“ и обича да си слуша гласа.

— На това ли миришеше? — засмива се Колтън. — Е? Искаш ли да се махнеш оттук?

Взела съм си дозата парти за една нощ, а и той ми вдъхва доверие. Или се интересува от мен?

— Да. Но първо ще предупредя приятелката си. — Провираме се през тълпата, докато виждам Джада, кацнала в скута на Дан. — Ще се прибирам, Джада. Идваш ли с мен?

Сигурна съм обаче, че се чувства добре там, където е.

Тя ме поглежда многозначително.

— Не. Ще поостана. Ще се прибера с Ерин и Ана.

— Забавлявай се — усмихвам се без капчица съмнение, че ще се забавлява, и се връщам при Колтън. — Да тръгваме.

Той ме повежда през сгъстяващото се множество. Отдалечаваме се от тълпата и тихата нощ ни обгръща като тъмно одеяло, а въздухът захладнява.

— Добре ли прекара? — пита той.

— Не много. Всъщност не исках да идвам. — Оригвам се и усещам вкус на бира. — Извинявай.

Колтън се преструва, че не е забелязал, но крайчецът на устните му се повдига.

— Защо дойде тогава?

— Джада ме убеди. Каза, че не е зле да се поразсея. Получаваше се известно време. Реших, че ако пия повече, ще се развеселя.

— И защо трябва да се поразсееш?

Мразя да развалям настроението, но той попита.

— Мама ми изпрати една стара кутия за шапки. Беше пълна със спомени от баба и се натъжих.

Той посочва пейка до пътеката с изглед към града. Сядаме.

— Разбирам те. Би ли предпочела обаче да не ти я беше изпращала?

— Не знам. Сигурно не е минало достатъчно време. Мислех, че ще се разведря, като дойда в Медисън, но може би беше грешка. Чувствам се толкова самотна.

— Не говори така. Ако не беше дошла, нямаше да се срещнем.

Той се усмихва и кожата ми настръхва.

Взирам се в очите му, тъмни и загадъчни в лунната светлина. Бирата ме е омаломощила и преди да се усетя, изричам:

— Сега ли е моментът да ме целунеш?

Колтън се усмихва и се навежда към мен. Внезапно група момчета изскачат на пътеката, виждат ни и двамата се отдръпваме един от друг.

— Давай, човече! — казва някой и всички се засмиват.

— Сериозно, не ни обръщайте внимание — подхвърля втори.

После отминават.

— Точно това обмислях всъщност, но може би вселената ми казва да се въздържа.

О! Поглеждам към водата. Що за отговор? Въобразявах си, че помежду ни има привличане. — И аз ли мириша на „Бенгей“?

Потрепервам в студения въздух.

— Не.

Той се засмива и ме прегръща през раменете.

— Защо си тук тогава?

И защо ме прегърна? Макар да не иска да ме целуне, облягам глава на рамото му.

— Харесвам те, но имам чувството, че е по-добре да сме само приятели. Така де… Ако те целуна, рано или късно ще направя нещо откачено, ти ще ме намразиш и вече няма да се виждаме.

— Бездруго не сме се виждали много.

— Точно! И според мен сега ти е по-нужен приятел, отколкото някой пиян да се оригва във врата ти.

Колтън сякаш чете тъгата в сърцето ми. Прав е, предполагам, и трябва да съм му благодарна.

— И още нещо, Аби. Излизам често на срещи с момичета, но ми липсва истинска приятелка.

— Нали разбираш, че с това ме отблъскваш — намръщвам се и подритвам едно камъче. — Може би Мич не беше толкова зле.

Колтън се разсмива.

— Мислех, че ще го приемеш като комплимент. Слушай, на моя етаж има много момчета. Искаш ли да те запозная с някой, който няма да те отегчи до смърт.

Изправям се и тръгвам по пътеката. Иска ми се да избягам от смущението, искам той да ме харесва повече.

— Не си прави труда. По-добре някой да ме хареса сам, а не да излиза по задължение с мен.

Колтън вече е до мен.

— Нямах това предвид.

Препъвам се, залитам, но Колтън ме хваща за ръката и ме задържа.

— Защо не си пиян? — питам го.

— Прикривам се умело. Ти обаче си новобранец.

Сова изкрещява зловещо някъде наблизо.

— Знаеш ли, че тук има индиански могили? — сменям темата.

Той се засмива.

— Да. Искаш ли да ти покажа?

— Разбира се!

— Казват, че на Пикник Пойнт също има заровено съкровище.

— Не вярвай на всичко, което чуеш — подмятам саркастично.

— Вярно е. От малък знам легендата, но днес някой написа в мрежата, че двама докторанти правили разкопки и открили нещо като капсула на времето.

— Сериозно?

— Да.

— Откъде всъщност знаеш толкова за това място?

— Родителите ми ме водеха често тук, когато бях малък. Хранехме патиците и ядяхме сладолед на „Юниън Теръс“.

Пъхвам ръце в джобовете, за да ги опазя от студения нощен въздух.

— На мен ми остана само мама. Всички други си отидоха.

— И баща ти ли? — пита тихо той.

— Почина, когато бях малка. Мама не се омъжи повторно. — Замислям се за малкото ни семейство и семейните снимки, които имам с двамата си родители. Потискащо е.

— Съжалявам. Не мога дори да си го представя. Моето семейство е голямо.

— Това е чудесно.

Винаги съм завиждала на големите, жизнерадостни семейства.

— Да. Някой ден може да те заведа вкъщи и да те запозная с тях. — Той спира. — Ето!

— Какво?

Оглеждам се, но не виждам нищо особено.

— Индианската могила — посочва Колтън.

От земята се издига тревисто възвишение, обаче не виждам друго в сумрака.

— Внушително, нали? — казва той.

— Не много.

— Шегувах се. Не са кой знае каква гледка. Пред пансиона ми също има могила, друга се намира близо до часовниковата кула.

Продължаваме към „Лиз Уотърс“. Вие ми се свят от изпитата бира. Колтън ме изпраща до вратата като истински джентълмен.

— Радвам се, че пак те видях.

— Благодаря, че ме спаси. Дължа ти услуга — казвам.

— Добре. Ще измисля как да си взема дължимото. До скоро.

Влизам в стаята, захвърлям пропуска и телефона върху нощното шкафче и се строполявам в леглото. Избутвам кутията за шапки в ъгъла. Нощта е епичен провал. Единственото момче, проявило интерес към мен, бе противен пияница. Колтън се държеше, сякаш ме харесва, но се оказа, че ме вижда само като приятелка. Историята на моя живот. Поне не направих нещо прекалено неловко. Оригвам се пак.

Знам, че трябва да стана и да изпия един нурофен, но ми се струва непосилно — изтощена съм, главата ми плува. През последната година в гимназията трябваше да правя като съучениците си и да се науча да пия алкохол. Но бях заета да помагам на мама да се грижи за баба, работех почасово в киното, а и треньорката по атлетика щеше да ме убие, ако ме спипаше да пия.

Лежа и се взирам в тъмния таван. Пръстите ми се плъзват по покривката и усещам грапавината на материите, съшивани цяла вечност. Напипвам и друго и осъзнавам, че не съм прибрала всички снимки в кутията. Оставям ги върху нощното шкафче, за да не ги смачкам.

Заравям глава в меката възглавница и чувам звън на големи камбани, сякаш съм в катедрала. Звучат толкова близо. Не съм забелязала църква до „Лиз Уотърс“. После си спомням за часовниковата кула. Звукът сигурно идва оттам, но защо толкова късно нощем?

Звукът е красив, успокояващ и леко натрапчив. Нотите се повтарят. Затварям очи и оставям камбаните да ме приспят.

Докато се унасям, една камбана удря фалшив тон.