Александър Балабанов
И аз на тоя свят (6)

* * *

Корсото на Лайпциг тогава бе прочутата съвсем луксозна улица като нашата „Царя“ — „Таухницщрасе“… От едната страна поетичният и огромен парк с езера и с лебеди — „Йоханнапарк“ чак до ъгъла, гдето е най-хубавият бронзов паметник на Бисмарк, въздигнат му от работничеството, — от другата страна — вили, вили, вили, лукс, пъстрота, феерия, балкони, градини със странни цветя. От двете страни хубави тротоари, а по средата файтони и велосипеди. Да имаше тогава автомобили, щях да заместя с тях файтоните като в кината…

Свят, свят, много свят!… И всички така надути и пременени, като за сватба или за бал… И ходят важно и бавно, също като нашите по „Царя“. Само че по нашия „Царя“ си ходят скромни млади хора и хорки или често изморени жители на тия квартали, гдето цяла седмица хората живеят по петима в стая. И човек трябва да се радва, че има „Царя“, за да се срещат и поразведрят и млади, и стари привечер, особено в неделни дни… Презирам аз тия матрони и фалшиви интелигентствуващи, които намират това за нещо благородно и духовито да се подиграват с пасажерите на „Царя“… Това са безделниците…

А, тука, на „Таухницщрасе“ — много ме беше яд на тях, пък и бе ми кипнал малко и мозъкът от самочувствие…

И както си ходех на разходка, бавно, бавно и аз, но сам, абсолютно сам, хрумна ми нещо да направя, нещо Ахиловско или Омировско…

И понеже си бях сам главатар, помислено — сторено…

Изкривих си левия крак със стъпката до последната възможност навън, почти назад… Изкривих си десния крак със стъпката до последна възможност навън, почти назад…

И тръгнах аз да се разхождам по „Таухницщрасе“…

— Боже! Колко е млад, пък колко се изкълчил!

— Едва ходи. Що не си вземе от тия, автоматичните колички?

— Я го гледай! Дошел да се намеси тука, да ни разваля със своите страдания хубавото празнично настроение…

Вървя ли, вървя аз — и тържествувам от успеха си…

Доста много ме боляха краката, но аз вървя и ликувам…

— Бедният! И той иска да се поразходи малко, що да прави…

Но болките взеха да стават ужасни, едва издържах такова положение. Да си направя карикатурата малко по-лесна — не може: ще ме видят и ще ме подгонят. Всички нали все у мене гледат!…

Боли. Боли. Боли. Главата ми пламнала. Пот течеше от целия мен…

Ами сега? Как току-така ще тръгна пред всички здрав и читав? Нали ще разберат подигравката. Пък защо не направих това от другата страна, че да завия в някоя друга уличка и да свърша със страданията си?… Разхождам ли се, разхождам. По „Таухницщрасе“… Там не отиват българи. Пък е и неделя — всички са по горите…

Боли. Не мога да прескоча и оградата на „Йоханнапарк“. Ще ме видят. И после? С камъни ще ме избият…

Няма никакъв вход наблизо. Тоя градинар, който строил тоя парк — как не му дошло на ум да направи няколко входа от страната на „Таухницщрасе“. Простак…

Очите си заковах в Бисмарковия паметник. Там има откъде човек да се скрие зад някои храсти. И като се изтече познатият порой по „Таухницщрасе“, пак да си излезе… Но колкото и да го гледам и гледам — паметникът не иде, а все там си стои… Взе да ми става лошо вече от болки. Как не взех някоя по-лесна поза…

Най-сетне не можах да изтрая. Почнах да си пооправям краката. Обърнах вниманието на хората. Те се спряха и се вгледаха в мен. Не мърдат… По едно време хукнах като надбегвач по средата на улицата, те, наместо да се сърдят, взеха да се смеят и дори да се възхищават, че номерът бил отличен, все пак нещо друго в тяхната неделна скука…

— Гленцендер Айнфал, — викат, — чудесно му дошло на ума…

А аз, макар и да съм славолюбив, в противоположност на някои писатели от гарите, които хич не са — на мен никак не ми беше до похвалите, а до краката… И се мушнах в „Йоханнапарк“ между храстите — потърчах още малко навътре — и паднах на една пейка съвсем изтощен…

Поука: Заемай само такова положение, което можеш да издържиш. Не се качвай на място, откъдето само с падане можеш да слезнеш. Не почвай никоя песен с глас, който не ще можеш после да повишаваш повече…

Знам ги аз поуките, но вие не ме знаете мен оттогава…

* * *

— Днес, 11 часа преди пладне, пристига Петко — ми каза още рано сутринта Райна.

Кой знае как и защо, а може би много добре ще се знае от всички, но аз се смутих много при това съобщение на Райна. Не бях виждал никога и никак Петко, или за да се изразя с неговия вече израз — Петка… С „а“!… Но толкова много го очакваше душата ми, толкова жадувах да говоря само за поезия, която единствено ме интересуваше и само разговорът за която можеше да ме събуди, да ме сепне и от най-тъмната заспалост и да ме ободри и в минути на голяма и дълбока безнадеждност, щото аз вече предвкусвах силата на насладата си…

Аз бях чел от Петко само „Овчари“, тая прелестна, но някак си разпокъсана идилия в „Мисъл“. Но годеницата му Райна, с която той ни бе вече чрез писма сближил, ми бе разправяла толкова за него, както и за мен пък на него!

Райна бе дошла по негово нареждане в Лайпциг да учи пиано, за да не са и двамата в Берлин. А то… работата излезе така, щото наистина в Берлин не бяха постоянно двамата, но в Лайпциг…

Райна бе съвсем младо момиче и всецяло пленена от всички мисли и творения на Петко, който бе тогава на двайсет, едва на двайсет години, а пък аз — на туй отгоре — и няколко месеца по-млад от него…

На мен разправяше само за него, на него пишеше само за мен…

— Значи, в 11 часа преди пладне на гарата, на Байришер Банхоф, нали? Но по-добре аз да отида да си купя някои работи, че после ще дойда да те взема — и заедно да отидем.

И тъкмо да си отиде, тя се обърна съвсем изненадана към мен, просто се върна от прага на стаята ми.

— Какво си се разтреперал? Хайде де! Аз съм негова годеница — и пак съм си спокойна — а той, глей го ти… Я се съвземи! Срамота е!… Мъж си!… — потегли Райна със своите бабешки съвети, макар пък тя да бе много, много по-млада и от мен…

Скоро се завърна Райна. И отидохме на гарата доста по-рано. Минават хора, свирят влакове, блъскат се о нас пътници и колички — ние така далдисали в разговора си, сякаш сме някъде в пустиня…

Наближи 11 часът.

— Ти пак? Петко не обича такива мъже!

(В скоби казано, това съвсем не бе вярно, ама Петко се правеше, че му правят впечатление героичните пози…)

Излязохме на ъгъла при завършека на перона… Влакът си вървеше бавно и спокойно… Аз стоех на върха на триъгълника… Току изведнъж — бууум!… Разтърсиха се вагоните, заскърцаха железата, завикаха железничарите, опомних се — едно късче дъска ме ударило — и се спряло тъкмо на гърдите ми, гдето се закопчава палтото…

— Катастрофа! — завика Райна.

Сега пък аз взех нейната роля:

— Никаква катастрофа! Влакът пристигна малко по-силно, удари се в залостените за спиране греди — и нищо друго!… Ето го Петко! Познах го аз… Познах го!

Ето го Петко слиза. Смее се и като се смее, хълца като дете, ту на мен, ту на нея — и вика:

— Балабане, щяхме да не се видим още малко, ако да беше станало нещо…

Разбира се, „Балабане“, не „Балабанов“, а „Балабане“… От Райна, тя така си викала, така си писала — и той така. А после, в София, и децата на Петко все „Балабане“ ми викаха, дори когато бяха съвсем невръстни, че той се ядосваше и ги поправяше…

И се заковахме там на гарата. Носачът държи някои неща от багажа му в ръце, а по-едрите стоят на земята — и не знае какво да прави…

Че разговори, че разговори, че литература, че Пенчо Славейков, че доктор Кръстев, че Кирил Христов, когото тогава Петко нарече „най-великия български лирик“, като употреби думата „велик“, пък му и писа така пред очите ми после, което ме радваше много…

Изпразни се гарата…

Най-сетне казах аз:

— Ще отида да намеря файтон, а вие почакайте тука — ама точно тука!…

И отидох. Няма файтон, та няма! Всичко си отишло и си заминало и се прибрало вече… Най-сетне, там на завоя на улицата пред гарата намерих един файтон — и го подкарах.

Качихме се и тримата. Заведох ги на „Фрегещрасе“, гдето бе квартирата на Райна. После оставих файтона и се упътих пеши, за фрау Яр, за обяд…

Бързах, защото на пет подир пладне, тъкмо на днешната сряда, трябваше да чета латинския си трактат, който бях писал цели шест месеца и бях работил над него с гореща ревност научна денонощно, дословно денонощно!… Това ми бе работата. За мен бе предоставено цялото заседание на научния латински семинар на професор Ото Имиш, така бе и оповестено на вратата на семинара… И се радвах, че всичко ми е готово, че бях доволен от работата си — пък и Петко дойде най-сетне!…

Току внезапно забелязах, че ръцете ми са празни, няма ми чантичката, вехтата, черната, от мушама, но в нея бе и моят латински трактат…

Изгубих го! Няма го! Няма ми латинския трактат!…

Така се изплаших, така се смутих, какво ще правя сега? Но тичешком — обратно право на „Фрегещрасе“. Няма го и там!… Къде ли ще бъде? А обед наближава, гладен съм, но какво ме интересуваше сега гладът, трактатът ми няма, пък и онези там — Бодегата и Духът, — като ще отворят ония ми ти уста, че съм закъснял… А освен това надеждата, че фрау Яр ще ми даде някой съвет, какво да правя и как да го диря. И тичам натам…

Влизам в стаята, гдето обядвахме. Сломен, изтощен, мрачен и безнадежден…

— Какво ти е? — запитаха и двамата, дълбоко угрижени.

— Изгубих си латинския трактат, който днес трябва да чета… Не мога да отложа заседанието. Чужденец съм. Никой няма да ми повярва, че съм го изгубил… Нито мога да излъжа „по болест“ — всеки ще каже, не е готов! А професорът — ще ме изключи от семинара, понеже по моя вина няма да се състои заседанието…

И още какво ли не изплаках в съкрушението си…

Те и двамата бяха крайно покъртени. Просто като че те са изгубили своя работа, а не аз моя… И Духът — и Бодегата… И Духът, който особено такива и парични мои несгоди чувствуваше като свои — и се грижеше доста за мен да не пострадам нещо — та, нека го поправя сега — не за „парите беше той точен и гледаше да не мине от него“, както излезе напечатано в по-миналия брой, а за гарите…

И така — мълчание и траур…

Пък току почнаха да ми се карат и двамата. Остро, остро… Разбира се, от приятелство, от съчувствие, от лична мъка, че мога да се изложа така, с една дума — от обич. Престанаха да ядат…

Влиза фрау Яр с нещо в ръце. Узнава какво е станало. Тя, която имаше наистина лични научни интереси и която тъй много се гордееше с нашата сериозност и наука…

— Идете веднага в Полицай-президиум, тука на „Кйонигсплац“. Там ще ви упътят, те са длъжни да ви намерят чантата!…

Оставих яденето — да тичам пак натам.

— Стой, наяж се, няма сега два часът, до два ще чакаш и ще ръмжиш тука. Ще стоим и ние…

На два часа право при главния инспектор. Разказвам му.

— Или чантата — или реката!… Не ми остава нищо друго…

— Търпение, млади човече. Ще се намери. Кому ли е потрябвал латинският ви трактат? Търпение.

— Нямам търпение, защото няма и време: днес, след два ча̀са, ако не се намери, аз не бива да съм жив…

— Идете на гарата. Там, когато влизате в общия хол, отляво има една малка стаичка, която никой не вижда, но тя — стаичката — има сто очи и вижда всичко. Тичайте, млади човече, тичайте там и кажете, че ви пращам аз, главният инспектор…

В тая гарска малка стаичка — боже! — още го виждам и сега! Едър, в черни полицейски дрехи, с хубава, красива черна брада, с дълги и грациозни големи мустаци… Полицейски чиновник и наблюдател в униформа.

— Или чантата — или Плайсе!…

— Чакайте малко, чакайте, чакайте… — бърже издума той.

И си покри очите с ръката. Нищо да не гледа. Минаха една-две минути в това съзерцание, а аз стоя като някоя пружина.

И почна полицейският човек:

— Вие стоехте с една дама…

— Да, — казвам аз.

А той тупне с крака си — и пак:

— Дълго стояхте и говорехте високо. Навярно булгариш…

— Да.

Той пак тупне.

— По едно време излязохте на перона. И отидохте право на крайния ъгъл, а вие, — обърна се към мене — вие застанахте на върха…

— Да!

Пак тупна…

— Вие се отървахте с дъската по дрехите, а можеше и да ви излезе и някое от двете очи… Внимавайте друг път… Но — по-нататък! От влака слезна един човек с рунтаво, жълто-безцветно зимно палто, макар и вече лято… Той бе цял в сажди от влаковете и от гарите. Постоянно се гладеше като някой стар сенатор по не съвсем тъмната си и не съвсем жълтата си брада, която бе в цвета на палтото му, което беше покрито цяло с рунтави възли… Особен плат.

Полицейският човек — на всяко мое „да“ все си тупаше с крак.

И продължи:

— Говорехте, не може да се каже „говорехте“, ами вие всичките просто крещяхте — и дълго стояхте там… Новият ви човек, който слезна от влака, само току махаше с дебелия си с шипове бастун — щеше да блъсне една пътничка…

— Да!

— Най-сетне, след много дълго време, когато гарата се опразни съвсем, вие, вие лично излязохте, а тях оставихте пак да крещят.

— Да.

Тупна с крака си много силно тоя път.

— Вие се бавихте доста много вън. Нямаше файтони, отидохте на завоя на улицата — и намерихте един, случаен, той не е от гарските… И всички се качихте в него…

— Да!

Пак си тупна и продължи, но след дълго мълчание и закриване на очите си… Взе да си кърши и да щрака с пръстите на другата си ръка… Пък току се изправи на стола си, усмихна се с такава радост и щастие!

— Сега мога с положителност да ви кажа — тоя файтон имаше № 86 и ще го намерите на „Флайшмаркт“ — Йетцт кан их ийнен мит Зихерхайт заген…

Разбира се, много бързо благодаря и като пиле соколово се спуснах към „Флайшмаркт“ — Месарски площад… Като бърборех под носа си неспирно: „Йетцт кан их ийнен мит Зихерхайт заген — сега мога с положителност да ви кажа — 86…“

Площадът е стаар, много стар — от времето на Фауста сигурно. Черен и опушен. С високи къщи — все магазини и кантори… На ръба на едната страна от квадрата на самия площад един файтонджия от файтона си ми маха с черната чанта — и ме тегли като магнит към себе си…

Няколко гроша бакшиш — и при Бодегата и при Духа и при фрау Яр…

— Говедо недно! — взеха да ме галят и двамата. — Изкара ни акъла!…

Поотдъхнах си, точно навреме си прочетох трактата, разискванията ставаха на латински, отговорих на всички възражения, проф. Ото Имиш бе доволен от моята работа, а за другата, пак на латински и писмена, приета от него като тема за семестъра, съобщи, че ми се определят двайсет и две и половина марки награда за сполучливо разрешение на един текстов въпрос, и после, после — кой е като мен!…

* * *

— Хайде, тоя пък ще бъде Рунтйо! — каза вечерта в Панорамата кръстителят на всички прякори Тодор Попов…

И така и стана. Разбира се, понеже той не беше от Лайпциг — не се и споменуваше често, — и прякорът забледняваше… Но Рунтйо бе сполучливо…

Там, разбира се, се запозна с всички лайпцигски наши хора, ще спи при мене, на „Елизенщрасе“ 95, в същата квартира, гдето в друга стая живее Бодегата, както разказах вече. А за обяд ще се храним всички заедно, освен когато си отива с годеницата на улица „Фреге“. Но това не трая дълго, понеже и тя скоро трябваше да напусне Лайпциг. Като казвам скоро, това не е месец-два, а мярката е година. Във всеки случай — за няколко години спалният му дом в Лайпциг бях аз, както той за мен в Берлин, а ресторанът му за обеди — при фрау Яр, с Бодегата, с Духа и с много други мили образи, от които малцина се движат още по света… Ще дойде и за тях ред се каже някоя лудория…

* * *

Биография и литературна характеристика на Петко Тодоров съвсем нямам намерение и не искам да давам аз тука. Това съм сторил обилно и във всички посоки в многобройни статии и особено в увода си към избраните му от мене съчинения, издадени от Министерството на просвещението под моя редакция, както ми завеща той, когато заминаваше за Швейцария — за да не се видим вече никога живи… А само на девети юни 1921 година, като сме пътували цяла нощ от Драгоман за София — заедно, но аз жив, а той мъртъв — и в ковчег!…

Но далеч е от мисълта ми биографията. Който иска, ще чете обширните мои изложения за неговия живот и поезия. Освен това аз тука не за него разправям — откъде-накъде? — а за себе си…

А за него, както и за другите, както дойде на моя калем.

И така — Рунтйо…

Късно се прибрахме в квартирата. Ще спим. Ха, ще спим зер…

И така и постъпихме… Легнахме си. Той на леглото ми в тясната ми стая, аз на канапето… Угасихме газовата лампа.

— Спиш ли, Петко?

— А ти?

Запалих лампата.

— Нещо ме притиска, — казва той. И се изправя, за да си сложи главата в лявата ръка и да се опре на лакътя си.

Същото направих и аз…

— Една драма съм записал, една драма — не ме оставя да мигна. Всички образи и картини се бъркат в главата ми.

Пък току пак млъкна…

И се замисли.

Той идеше сега от чайното море на руските емигранти — на Лениновци и Троцковци^[1], идеше от Швейцария, след като е бил по-напред в Тулуза във френски лицей и после в Елена и в Русе с покойния министър Иван Белинов да издават вестник „Законност“ — с много противозаконни статии от двамата…

И все му се искаше всичко да ми изкаже изведнаж. Но каквото и да говорехме — всичко се обръщаше на поезия…

— Каква е тая драма?

— „Зидари“ ще се казва.

— Къде е?

— Не е написана. Искаш ли да ти я разкажа? Слава богу — нито ти, нито аз нямаме часовник, та може и да съмне…

— Нищо…

Не биография, нито литература, а искам да представя как сме си били двама донкихотовци… А всъщност — ще трябва до края да разкажа поне за тая драма, за да се отърва от тая беля тука в тия си бързи писания…

Първи ден, както сме се запознали, а сякаш си знаехме всичко. Неговата мила суетност с това име „писател“ не му слизаше ни от очите, ни от езика… И салтанати много…

И сега, полуизтегнат на леглото, краката му се бяха свили оттри — толкова дълъг и висок бе си той, с дългите си пръсти на необикновено дългата си ръка рови дългата брада.

Аз наистина не се смея, а чакам драмата… Мен ми бе всичко това до гуша сериозно. Боже! Никога не съм бил толкова сериозен, както съм бил в Лайпциг като студент!… И чакам драмата, драмата…

Лампата зажужука…

— Хайде бе, Петко, разказвай, ще ми изгори газта в лампата!…

— Хъм! — промърмори той.

Пък току се закиска като дете:

— Какво да ти кажа, като я нямам. Не мога да я уловя…

И пак замлъкна. Доста дълго. Лампата жужука. Нощта си отива. Драмата не иде.

Пък току по едно време замахна съвсем тържествено като по нещо видимо с дългата си като камшик ръка, задвижи устни да каже нещо, но бърже клюмна глава — без да каже нещо…

Бих се изсмял, така се пада, да се изсмея на тая театралност, но аз бях сериозен — и го „разбирах“… Нали бях сериозен, ужасно!…

И драмата дойде…

И скоро заедно с разказа му пред мен се нареждаха образите на зидарите, ехтяха надеждните удари на чуковете, чучурите ромонеха за Балкана, пукот от пушки заглуши всичко — после, виждах как се дигаха и слагаха ръцете на зидарите с чуковете, но не се чуваше никакъв глас… Убиват те младата жена и в зидовете на черквата, убиват себе си — и се скитат вече като призраци в жълтината на балканската есен…

Толкова ми хареса тая драма тогава, толкова много! Просто мислех, че е нещо извънредно, както и се доказа после в живота на същата драма. Но дотогава?…

Сутринта Петко си замина за Берлин. Аз едва дочаках да дойде обяд, за да я разкажа на другите…

Той си отиде, каза, веднага пак щял да дойде в Лайпциг…

И аз я разказах на обяда.

Възторгът ми се сподели от всички. Дори се покъртиха.

— Защо не го задържа няколко деня? Ние казахме и за него да приготвят обяд.

— Ще го задържа! Годеницата му не го задържа, та аз ли? Той има нещо в главата си — и отиде в Берлин, скоро ще дойде…

След няколко деня получавам от Берлин по пощата една черна тетрадка с корави корици и с най-нехаен надпис от едната страна: „Зидари“.

Прочетох тетрадката и му писах веднага подробно, почти само с удивителни:

„Аз съм възмутен! Отвратен съм! Разочарованието ми е ужасно! Где е това, което ми разказа с толкова салтанати? Какви са тия празни страници?… Връщам ти драмата! Това не е никаква драма, нито е въобще нещо.“

И му я върнах. След няколко деня получавам друга тетрадка — със същата драма, отново преписана и преработена.

— Ама нищо, нищо няма в тая драма, — разказвам на обяда аз. — Фрази! Язък за тия салтанати, с които ми я разказа, пък и аз на вас! — И пак му писах разочарованието си, само че тоя път безсърдечно и жестоко… И му я върнах.

И с бележки.

Ето го сега пък сам дошел. И с нова тетрадка. Пратил я на Пенчо Славейков, той нищо не писал и не казал, а му я върнал с една бележка с молив на края: „Последните двама зидари не да се бесят, а да се подгонят по сцената!“ Това пък ми се видя смешно, както си и беше…

И пак в стаята ми, пак жужука лампата, Петко сега и разказва, но и чете, чете, чете, дългите му като на сърна и черни и хубави очи влажнеят, той само току си оправя косата от над челото — и чете ли чете! И аз слушам зверски озлобен… А пък тия двамата — да се подгонели. Смешно действие, подигравка със смъртта на жената, която убиват там тия глупаци! Мен не ме омили и търпението на Петко, как той ме гледаше и търпеше най-жестоки обиди за поезията си… И при това, той бе доста суетен в тая посока.

— Виждам, прав си. Виждам, виждам! Кажи още, казвай и ругай… Ти не знаеш какво правиш! Аз ще се разболея от тебе!…

— Напиши това, което ми разказа. Или не това, което ми разказа, а което видях аз първия път. И тогава ще имаш не драма, а истинска трагедия…

И прибавих:

— Петко, разбрах защо не ти се изсмях, когато мълчеше и салтанатствуваше първата вечер на това легло — и защо махаше с ръце така отчаяно и се бореше с призраците си…

Това търсене на „Зидари“ у Петко трая десетина години. Драмата се печати в „Мисъл“, получи награда от Академията, но аз все я мразех и наистина не беше нищо… И в Княжево я четохме, той си я реди отново и я преправя, и в София като възрастни вече другари… Четене и препирни — и драмата все нова и друга…

И еднаж Петко извика смъртно печален:

— Какво искаш ти?

— Искам драма!

— Утре ще я имаш!

И ето наистина. Утрото дойде — и драмата дойде. Така я направил, с такава сила и ожесточение се нахвърлил върху действието и героите, с такъв героизъм махнал всичките бабешки сантименталности — драма!…

* * *

И не дълго след това ние пак сме заедно с Петко Тодоров, заедно една вечер — но тоя път в една ложа на Народния театър, на тогава новия и бляскав, на който аз бях тогава не само първият драматург, но и нещо повече — 1907 година… Блясъкът угасна, дигна се завесата. Дигнаха се нашите сърца.

Драмата мина силна, прясна, жива, преизпълнена с поезия… Публиката гледа у нас, аз го мушкам и щипя да излезе на сцената. Той излиза и бяга оттам — аз пак го ущипах: това бе благодарността ми… Петко се закиска като дете и захълца…

* * *

— Дирят ви от полицията, — каза хазайката ми изплашена рано през една мрачно мъглива утрина.

— Защо ли?

— Дас верден зий воол бесер висен мюсен — Вие сам това сигурно ще знаете по-добре, — отговори тя сега пък много намусено, като е мислила вероятно, че ме викат за някаква моя лична простъпка.

— Какво обичате? — запитах аз смутено влезлия вече в тъмния коридор стражар. И то на моя още съвсем незакрепнал немски език.

— Вашият другар А. тая сутрин биде намерен в гората убит.

Изтръпнах — от скръб и от страх. Освен това аз много обичах тоя рицарски симпатичен момък А., когото добре познавах още от София и от гимназията, с когото бяхме правили толкова излети като ученици, макар че бе по-млад от мен… А немалка бе грижата и за това: какво ли ще правим сега? И аз като председател на Българското академическо дружество — какво ли ще трябва да правя и как да постъпя?

Но стражарят продължи, като ми подаваше една бележка от полицията, за да се явя непременно и веднага там:

— Той се самоубил. Револверът биде намерен до него, почти в ръката му. Жалко за младия и хубав момък!… Веднага да се явите с мен заедно в участъка за някои показания, а оттам ще отидем в моргата да го видите…

Още от пътя за полицията аз успях да съобщя на някои от другарите. Пък имаше и във вестника. Да се съберат и да вземат решение и да чакат за подробности. Нито бива, нито е хубаво, нито искам сега да разправям повече за тая трагедия и за имена…

Мен ми е тука повече да си спомня за оная силна сплотеност, която ни събра душите и сърцата ни в едно сърце в тоя момент. Немалко жалеха и нашите познати немци и ни съчувствуваха и дойдоха масово на погребението.

Много се мъчих да отклоня от себе си решението аз да държа немската надгробна реч. Мъчно ми бе, не бях спокоен, а при това, нали казах, още бях полустар българин, не бях закрепнал в немския си език — поне за речи не… Но нищо не помогна.

Изправих се аз над гроба, разтреперан, наоколо много свят — и българи, и немци — и започнах на немски. Казах няколко изречения, чух, че някои немци — и мъже, и жени — ридаят, също тъй мнозина и от нашите, пък току спрях речта си — заридах и аз…

По-възрастните, по-старите българи току ми завикаха:

— Хайде бе, Балабане!… Какво правиш, бива ли така да спираш? Изкарай речта докрай!…

И аз продължих, съвсем несвестен — но на български, защото въобще пръв път държех реч — и то на немски и пред чужди хора, а освен това, така тъжен.

Тоя трагичен случай смути всички ни. Започнахме да се оглеждаме и да се боим — всеки за себе си — да не би да го сполети тука в чужбина такава участ. Немците ни тъй горещо съчувствуваха, така ни жалеха, щото наистина ние още повече се обикнахме едни други… Услужиха ни с всичко, което бе потребно. Дори ни освобождаваха от някои парични проблеми…

* * *

Между по-старите българи тогава там бяха — черният орлов нос от Русе Александър Дюлгеров, Марко Симеонов, когото наричахме „Кучето“, пък и сега го наричаме още тъй, защото кого де срещнеше, кажеше му:

— Куче! — и след това почваше да казва това, което имаше да каже. Обикновено ти поискваше голяма сума пари назаем с това обръщение „куче“… Не че имаше нужда от пари, той бе състоятелен и получаваше доста пари, но той следваше по политическа икономия и бил дошел до заключение, че най-доброто средство да не ти поиска някой пари назаем — ти да му поискаш по-напред внезапно и веднага при първа среща… Освен своята политическа икономия той, Марко Кучето, бе си ангажирал и една певица от операта да му дава уроци по пение. Когато минехме край неговата квартира и когато чуехме там разни трели, ние казвахме:

— Кучето лае!…

Особено го закачаше него Груйо Данов^[2], когото пък наричахме Йерохам и бе най-елегантният от всички ни, бе шик с вирнати кайзервилхелмовски мустаци, файн във всяко отношение и говореше немски отлично и бе винаги весел и добродушен и от нищо не си правеше кахъри… И се обичаха много с брата си Бодегата. Но Йерохам бе житейски мъдрец. Той, преди всичко, бе се настанил нарочно при една съвсем глуха хазайка фрау Халанк. Всички звънци от квартирата си бе премахнал. Никой за нищо да не го смущава. Когато искаше да повика хазайката си, той имаше до леглото си едни тежки обуща. Грабне единия и бум на вратата… Не от гласа, а от сътресенията госпожа Халанк разбираше, че я вика Груйо… Ако не дойде, грабне другия… Той не отиваше никъде, гдето нямаше железница, трамвай или телефон. И затова не обичаше разходките отвън града… Не му трябваше чист въздух — в България имало достатъчно от тая стока…

Александър Дюлгеров пък мечтаеше да му се паднат от лотарията много пари — и постоянно ни разправяше, когато спечели, как щял да постъпи.

— Куче! — щял да каже на Кучето. — Колко ти дължа бе? — Толкоз! — На̀ ти ги, — и щял да му ги хвърли на земята и щял да му плюе в сурата и щял да му хвърли пет марки повече за бакшиш… Тринкгелд… Като на келнер.

После, освен споменатите само бегло досега в другите части на тия ми бележки, там бе и Евлоги Геров, син на Найден Геров. Той току-що бе получил по завещание от роднината си Евлоги Георгиев освен имоти и точно четиридесет и пет хиляди златни лева — огромно състояние за тогавашни времена. Баронът^[3] получил, значи, по завещание около три милиона лева. И сега не знаеше какво да измисли, за да ги похарчи по-лесно. Облече се в най-скъпо копринено трико вместо обикновено бельо. И ни го показваше заедно с луксозните си от тежка коприна чорапи. Също, за да не остане по-назад от немските аристократи студенти, беше си купил и едно огромно санбернардско куче^[4], което водеше със себе си… Тогава тия кучета бяха на мода у богатите немски студенти. Говореше абсолютно и съвършено немски език, без акцент на чужденец, и дори на български произнасяше р-то като немец и французин, имал е много гувернантки и обичаше много да разправя за тях… И го наричахме „Барона“, защото бе си напечатал визитни картички с корона над името си… Бе много добър и добродушен човек — и човек мъчно можеше да му се сърди за нещо… Дори в късни времена, в София, когато биде изкусен да направи една голяма простъпка, някак си с малко се отърва и дори биде назначен после на голяма и отговорна служба, която изпълнява̀ с умение и добре…

Всичко вършеше той като дете, не лоши работи, просто детинщини, с които пропиля светкавично бърже наследените пари… И се усмихваше на всичко. Еднаж Дюлгеров, Кучето и още един друг го срещат тръгнал за България. Баронът си бе взел голяма сума, но все пак една малка част от парите — и само с тях пътуваше. Той бе се преместил за малко в Хайделберг, защото там имаше истински аристократи немски студенти — със санбернардското си куче заедно. Та сега минава през Лайпциг… за България… уж де!

— Куче! — среща го Марко Кучето. — Къде си тръгнал така, без да ни се обадиш? Не може! Ще дойдеш довечера да се видим в „Бауер“ — кафето, което бе отворено цяла нощ.

Да се видим — значеше да играем на карти и на пари… Въобще тая страст — но на дребно — бе ни овладяла всички. И като нямахме пари в момента на играта — издавахме всеки с името си в размера на кредитоспособността си банкноти-книжки с подписи саморъчни. И после се представяха тия книжки и се осребряваха… Те вървяха дори често и като разменно средство не само пред автора им… Аз си приписвах това изобретение на себе си — но кой знае дали беше така…

И отиват вечерта в „Бауер“. Тяхната работа бе малко по-едра, имаха пари и играеха малко по-силно. И то в „Бауер“, отгдето след концертите до сутринта играеше на комар най-гениалният немски диригент, гордостта на Лайпциг, най-музикалния град на земното кълбо, диригентът на световния Гевандхаус — единствен в света… Ние после ще има много да говорим за тоя диригент, който се казваше — вече по-събудените и любители на музиката читатели сами се сещат, — който се казваше ни по-малко ни повече — Артур Никиш^[5]… Струва ми се, и нашите стари българи аристократи затова там играеха своите игри… Защото мнозина по-видни лайпцигски граждани, особено гражданки — идеха да стоят по часове в „Бауер“, за да гледат Никиш…

На другия ден срещам Барона пак в Лайпциг, без кучето си, и се смее презглава:

— Кучета ниедни, взеха ми всичките пари, нямам и за път пари за България, ами ми купиха обратно за Хайделберг билет четвърта класа!… Аз и четвърта класа! Аз, който не излизам от първа класа!… — Но пак се смееше като дете със своето РРРР…

И продължи, като ми показа билета от 4-та класа:

— Аз ще им надробя тоя билет в супата да го изедат, а ще си замина обратно за Хайделберг — първа класа… — И пак се смее как щял да изиграе Кучето и другия… Той щял да ги изиграе!

— Ами откъде пари за първа класа? — питам аз.

— Продадох графа… Получих достатъчно. — „Граф“ пък бе нарекъл той санбернардското си куче.

След това имаше и много други, но ще им дойде редът, когато се проявят с нещо… Имаше например една Томбола, която учеше търговия в частно училище. Но директорът на училището им биде арестуван за фалшификация — и училището разтурено, та едва го свърши той — свърши за една година с диплома, като врата голяма… Той свърши с тая диплома, но изгуби баса, откато го накарах, като свърши, да каже поне двайсет думи немски, ако е научил. Той каза едва шестнайсет — и криво, за други още четири не се сети… Имаше и много други, всякакви — и науката ни крачеше героически напред, въпреки всичко…

Обикновено се събирахме след вечеря повечето — от всички махли — в една сладкарничка в началото на „Цайцерщрасе“, сладкарницата имаше една горна стая специално за българите. Там играехме табла и пиехме какао. Самата сладкарница се казваше „Какаощубе“, по името на която се даде името и на починалия преди три-четири години отличен български лекар доктор Кубрат Каракашев — „Какаото“… И му остана тъй до края… Там имаше, освен това, една стара жена, майка на истинската собственица и наследница на доста добре разработената сладкарница, именно майка на чудно хубавото, стройно, високо и като череша свежо момиче, гордо, добродушно, честно и икономически независимо. Но някакси много му се искаше да вижда българи студенти. И им служеше с охота. Особено А. Д. — черен, с орлов нос, елегантен, с високи яки, колосани като слънце да греят — някакси много бе се заел с нея. Тя искаше да отидат в България, в Русе, там да отворят сладкарница, а той — да си останат в Лайпциг и там да си живее той, а сладкарницата да му носи ренти… Момичето скоро разбра тая работа накъде избива и с такт и скромност я отклони. А освен това тъкмо тогава на Лизхен се паднаха тридесет хиляди златни марки от лотарията.

Между другите там имаше един много добър човек, строен, едър и снажен български студент от Севлиево, с лице правилно четвъртито, с мустаци, вирнати нагоре като кайзер Вилхелм, но бе изучил да пее преведени дърварски на български тогавашните сантиментални шлагери — „Сърцето ми е пчелинен кошер — момите влизат и излизат от него“, особено много сантименталната и плачлива, но хубава песен „Цу йенер цайт, ви лийбт их дих ду майне Гюте, их хет гекюст я дайне Трите“ — „Дал помниш ти как аз те любех, ах! тогази, целувах земята, що твоя крак нагази“ — както я бе превел той, и мислеше, че прави най-силно впечатление на жените. Пък и правеше собствено на някои. Но Лизхен бе много сериозно момиче наистина. Той пък зарад неговите мустаци и лице бе наречен от Тодор Попов „Мордата“ и така си и остана, докрай!… Не се сърдеше, бе много добродушен, силен и як за бойове, и пр.

Еднаж, от лекция, към шест часа подир пладне рекох да си отида у дома, тогава вече съвсем близо до „Кохщрасе“, до „Какаощубе“, Лизхен ме видя от вратата, помоли ме да влезна за малко.

— Възможно ли е това, г. Балабанов: господин Х. (Мордата) днес дойде съвсем рано тука, още когато нямаше никого тука, и ми предложи да се ожени за мен, и каза, че те там, „ин Булгариен“, имали свои двесте и петдесет хиляди крави… Аз мисля, това е невъзможно…

— Разбира се, Лизхен. Двеста хиляди крави няма в цяла България, той се е пошегувал…

— Не, не — той ми доказваше и каза, че нарочно дошел да ми съобщи и че родителите му били вече пратили съгласието си — без да знам аз нищичко по тая работа…

— Бъдете спокойна, Лизхен, аз ще му кажа на него как се шегува с Лизхен…

Вечерта след Панорамата почти всички си бяхме в стаичката на какао. Ето го иде и Мордата…

И му казвам пред всички много любезно и шеговито уж, а всъщност много ядосан и съвсем сериозно:

— Морда бе, истина ли е това, ти си казал на Лизхен, че имате в Севлиево двесте и петдесет хиляди крави в чифлика?

— Лъже! Лъже! Лъже! — завика той възмутен и учуден. — Аз на нея!… Лъже… Никакви двесте и петдесет хиляди крави не съм ѝ казвал аз!… Лъже! Аз ѝ казах, че имаме сааамо четирдесет и пет хиляди…

* * *

Бях си, както ме видяхте, в Лайпциг, но аз бях почти същевременно, може да се каже, и в Берлин. И дори и там си имах, тъй да се каже, постоянна квартира. И, ако може да се каже, следях и в Берлинския университет лекциите, когато не ги следях в Лайпциг.

И както виждате, „може да се каже“, „тъй да се каже“, „ако може да се каже“ — и пр. Всъщност аз отдавна много обичах да съм в Берлин, преди Петко въобще да бе помирисал Берлин.

А отивах и бивах там по няколко причини: там имаше една група също най-събудени и дейни българи^[6], с които ми бе много приятно не само да се срещам, ами и да се препирам и дори да се карам и да бъда с тях по-често. Някои от тях бяха: преди всичко благородният, вечно услужливият, в значението на всички букви на думата человеколюбивият Страшимир Дочков. По известно време и Константин Станишев, Койка Тинева, също Христо Максимов, сегашната госпожа Жени Патева, една смирена Жени Патева още, госпожица Гюлгелиева; много кратко време и Крум Максимов; особено бе там и беше много там Никола К. Сакаров, който както започна там своята пъргавина в неспирно темпо, така я държи и до ден днешен. Имаше, идваха и други, но техните имена ще спомена, когато заслужат те някоя работа — все едно весела или тъжна.

Но за мен, в първо време, най-много беше там Михаил Кръстев, който следваше по изкуствата там; после — не после, ами най-напред и Димитър Бойкинов, който следваше медицина, който бе съчинил песента за Петко Каравелов — „накрай от град София, при Черната джамия“ — и я пееше на невъзможно дрезгавия си глас и с много клатения на главата и със заканителни жестове. Той бе и много по-възрастен от нас. От тия нови групи там бе и Др. Герганов — и пр., и пр. Най-често бе обаче за нас там известният тогава, вече превел доста работи на немски от български, Георг Адам^[7], който биде въведен в българските духове и обстоятелства от Кръстьо Раковски^[8]… Кръстьо Раковски му даваше уроци по български — и сам Кръстьо Раковски бе с него и за немски.

Другата причина за обичта ми и честото ми отиване в Берлин бе и това, че пътят — четвърта класа — струваше три марки и тридесет пфенига.

Бих желал за всичките тия мои образи от миналото — и доста от тях все така и от сегашното ми — да кажа много, да кажа всичко, но това не може сега, а — когато… когато ще може…

Разбира се, първата моя изгора бе близкият ми още от детство и съученик в София Михаил Кръстев, брат на д-р Кръстев, сега отличен, но скромен в претенциите си художник, тъкмо такъв, какъвто обичат вълците между хората, вълци по апетит, а по значение и по същина зайци…

Той бе много наивен и прям човек, още в София ни зачудваше често, особено като се връщахме от училище с книжка под мишка. Разбира се, към обяд, когато се връщахме от гимназията за дома — кой е сит? Всички бяхме гладни — и крайно ни смущаваха някои мириси от разните кухни на къщите, край които минавахме. Особено тия като мен и Йордан Ачков, които собствено и не знаехме често в коя до̀ма отиваме, а се връщахме в гимназията при нашия добър и стар разсилен с брадата — бай Тодор. Той с риск да бъде мъмрен ни пускаше да си влезем в класните стаи — и там да се топлим или да ядем трохите от баниците на баничаря Алекси, или, както се казва, пет хляба с две маслини, които често притежавахме по не дотам правилен начин… Какво да правиш? Алекси Баничарят, който продаваше около гимназията със закачена на шията си тенекиена табла банички, сиромах човек, имаше да храни деца с тая табла, но с радост ни даваше всичките трохи от продадените баници, именно тия, които изпадаха през дупките на тенекето на долния под на таблата му. Те бяха изпечени по-хубаво и бяха безплатни… За тях аз и Ачков благословихме Алекси, който после стана голям търговец на масла и на тъй наречените млечни продукти… Но после… По него именно наричахме „Баничар“ отличния и, за моя радост, още жив учител по физика Герчо Марковски, свършил в Лайпциг, той ходеше като Алекси с таблата — с изпъчен корем…

Тоя Тодор ни приютяваше и ние стоехме зимните междуучилищни часове — от 12 до 2 — в стаите на топло или лете в задния двор, гдето се ползувахме обилно и всякак от чешмата в двора…

И така, тоя Михаил Кръстев например, когато се връщаме от училище, особено обедно време, току се спре над прозорците на дворцовата кухня на улица „Московска“ — и с минути вдиша и мирише гостбите и се търка по гърди и корем, че му е приятно…

Отначало живеех при него, улица „Новалис“ № 3, при едно много интересно семейство Халперн, което имаше една деветнадесетгодишна Роза, а брат прима музикант и после диригент… Там идваше да обядва и Др. Герганов, сензацията на всички студенти в света, който хем учеше, хем правеше всички лудории, дори един път заприщи цялото движение по централните улици така, от каприз и от малко повечко бира…

Просто легна на улицата, точно на кръстопътя на движението — и никой не иска да мине върху него…

Той бе също много елегантен и владееше отлично немски. Той ни даваше всякакви съвети, когато изпаднехме в студентско бедствие…

Особено медицински съвети против бирата и виното…

Много често се събирахме с Д. Бойкинов в къщата на Георг Адам, който бе олицетворено благородство и сърдечност, бе даровит поет и преведе отлично българските работи на немски, а неговият превод на Ботев на немски е като оригинал.

В къщата, гдето живеех у Халпернови, в двора бе полицейският участък. Една вечер, при една студентска катастрофа с мен в къщата на Георг Адам, като ме изкачиха на ръце по стълбите до третия етаж двамата лекари вече — Георг Адам и Бойкинов — Розата Халпернова тъй бе се изплашила, че цяла седмица лежа като в безсъзнание. Др. Герганов помогна и на нея, и на мен. Искам да кажа, той бе много опитен…

Станахме силни приятели с Георг Адам, който постоянно пишеше за България и я обичаше много.

Имаше едно списание на професора по литература в Берлинския университет Ерих Шмид „Дас литерарише Ехо“. Там Адам пишеше статии за България под заглавие „Българско писмо“. В една такава той написа наистина много хубаво и възторжено за Пенчо Славейков. А Пенчо Славейков тъкмо тогава бе много тревожен от някои зарад плагиатите му, кой знае защо, нападна остро историческия автор на големи и хубави учебници Дерманчев. Какво ли не го нарече!… И в статията против Дерманчева писа между другото и това: „За мен (за Пенчо Славейков) пишат списанията и вестниците на цял свят.“ И цитира много изречения — на немски, на френски, на хърватски, на чешки, на руски и пр.

Както си седяхме с Георг Адам в прочутото тогава най-голямо кафене „Виктория“, гдето се събираха и българите вечерно време, Георг Адам прочете в получавания там български вестник тая статия против Дерманчев от Пенчо Славейков… Отначало се замисли много ядосан, после почна да се смее почти гръмко. А малката му заострена кафяворуса брадичка играеше от вълнение…

— Виж сега какво прави Пенчо наш… всичките тия изречения са само от моята статия за него — от разни места. По тоя начин той я цитирал цялата… Всички списания и автори споменува, само мен, единствения автор въобще на единствената статия — не!…

Тогава твърде малко се пишеше за България, а пък за българската литература — никак…

Хърватски, руски, френски, чешки списания прочели статията на Георги Адам, и то в списанието на един Ерих Шмид, и я посочват с разни извадки из нея. Пенчо Славейков, като напада Дерманчева и го нарича „Лумп“ — и какво ли не още, казва, че той не иска да скромничи и ще посочи как целият свят се занимава с него… И го цени!

Именно в тая статия Пенчо Славейков пусна, по подражание на много тогава цитирани такива изрази от Гете, думите на Гете от едно просто стихотворение — „нур дий Лумпен зинд бешайден“ — само вагабонтите са скромни…

И аз написах една статия по тоя случай. Тоест посочих, че наистина ние трябва да ценим Пенчо Славейков, но че всички тия извадки из „многобройни“ статии в „многобройни“ списания на „всички“ езици са собствено от едната единствена статия на Адам, чието име не се споменува, макар и да е подписано не само под статията, ами е посочено и в другите списания! И изтъкнах нашата умишленост да се преувеличат нещата, за да се заблуди светът!…

Не искам да се извинявам с това, че тогава бях едва на 19 години, но бях на 19 години! Адам пък, от друга страна, просто някак си желаеше да се премахне тая заблуда, понеже бе безкрайно честен човек. Разбрах това — и я написах. И си изпатих ужасно… Макар и да не нападнах никак поезията на Славейков, а само посочих как е въпросът с тия многобройни различни статии!…

Ето ти го Пенчо Славейков излиза с една бомбена статия в „Пряпорец“ или „Знаме“ — не помня вече дали тогава бе вече Знамето станало Пряпорец, но значеха все едно — написа и ме написа „Сополливото хлапе“… И не бе лъжа, както не бе лъжа и шмекерията с „многобройните“ автори и списания и както не бе лъжа и моето разбулване и свеждане на тия многобройни статии до една едничка само от Георг Адам!…

Но тая ми глупост много ми повреди после в пътя — от деветнайсетата ми година до петдесетата ми и по-нататък даже…

Това пиша за назидание на всички сополливи хлапета, да не човъркат в брадите и в мустаците на големите, може да намерят някоя люта чичка и да се убодат…

Ами да се хилят и да се хилят и да викат: — Бреее!… Колко много статии и колко много списания!… Бреее! И даже да се правят, че не знаят, че и брадатият знае за тия статии, ами да предполагат, че не знаят, че той не знае, и да му съобщят, а той да им пише или да им каже:

— Ех, само това ли е? Но кой се интересува от такива дребни работи?…

А Хлапето Сополливо да му каже на това:

— Бре! Колко скромно и колко силно… И колко сополливо гениално!