Джос Стърлинг
Самър (7)

Глава 7

Тръгнахме натам, накъдето отиваха всички туристи, успели да се доберат до Мазари Шариф, — към Синята джамия. Никак не беше трудно да я намерим, понеже всички улици водеха към нея — старателно начертана решетка от пътища, насочваща към духовното сърце на града, което продължаваше да тупти след вековни вълнения. Улиците бяха задръстени от коли. Скоро установихме, че джамията представлява поредица от постройки с тюркоазени кубета и една по-висока кула, от която мюезинът да призовава към молитва. Бледозлатисти и небесносини плочки покриваха в сложни шарки стените и арките. Вътрешният двор бе постлан със светли каменни плочи, които отразяваха палещото слънце като плитка вода. Между краката на туристите наперено крачеха цели ята гълъби и чакаха да им подхвърлят шепа царевица. Загледах се как някакво момче запрати съдържанието на хартиеното си пликче високо във въздуха — ятото стремглаво се издигна нагоре, а след миг отново накаца по земята. Цялата сцена напомняше на рисунка на ориенталски миниатюрист и в главата ми проблеснаха образи от „Хиляда и една нощ“ — Пътят на коприната, Самарканд, омагьосани дворци и скрити съкровища. Имах чувството, че всеки момент иззад някоя колона ще се появи Аладин, обут в чехли с извити носове, облечен в сърмена одежда в пурпурно и златисто.

Хал направи справка с пътеводителя, който бе свалил на телефона си.

— Тук пише, че в джамията има малък музей.

— Ела насам, Макдъф. — Гледах да стоя на една ръка разстояние от него, понеже, преди да потеглим, ни бяха инструктирали, че докосването между мъж и жена на публично място би могло да се възприеме като оскърбление за местните.

Хал ме изгледа неразбиращо.

— Какво?

— Май не си на „ти“ с Шекспир, а? — Дръпнах крайчето на шала си, за да скрия усмивката си.

— Напоследък не съм го срещнал, не.

— Това е цитат от „Макбет“.

— Нещо по-умно не е ли могъл да измисли? — Хал ускори крачка.

— Сигурна съм, че даже яхус като теб е наясно, че Шекспир е бил велик поет. А тази фраза просто е добила популярност.

— А какво общо има Yahoo?

Божичко, откъде трябваше да започна?

— И преди Yahoo е имало живот, Хал. И в книгите се спотаяват неща, които си заслужава да знаеш.

— Сериозно ли? — сряза ме той, та бързо ми стана ясно, че хич не му е драго да го поправям така. — И какво толкова им е хубаво на книгите?

— Увлекателни са, обогатяват четящия, разкриват ни човешката същност, показват ни какво мислят и чувстват хората. — Уж бяхме започнали да се разбираме, откакто слязохме от самолета, а ето че отношенията ни отново започваха да се развалят. — Ако живееш само на оскъдната диета от цитати от филми и песни, просто се обричаш на сивота. — Не знам защо, но нещо в него ме провокираше да се държа като досадна многознайка. Даже аз самата се дразнех на себе си, ала не можех да се сдържа. В негово присъствие всичкият ми здрав разум изчезваше яко дим, а чувството за такт се изпаряваше безследно.

— Чуйте само какви думички реди принцесата на верния си слуга. Повярвай ми, присъствието ти достатъчно ме обогатява културно. — Хал погледна в картата и зави покрай източната фасада. — И какво е яхус тогава? Знаеш ли?

— Груби, недодялани човекоподобни същества, които Гъливер среща на едно от пътешествията си — обясних донякъде засрамено.

— Аха, значи си позволяваш да ме обиждаш, понеже не съм чувал хитрите ти цитати. Много изискано, няма що.

Хм, формулирано по този начин, май се оказвах в не особено благоприятна светлина.

— Извинявай. Прав си. Но думата всъщност не звучи толкова обидно — използва се като нарицателно за човек, който не е достатъчно изтънчен и културен.

— Спести си обясненията, принцесо. Хубавото е, че ако проверявам коментарите ти в google, ще разбера какво всъщност смяташ за мен. А може би е по-добре да пробвам в Yahoo, нали това ми е естествената среда.

Едно на нула за него. Стана ми неудобно, задето му се надсмивах за нещо, което не бе по негова вина. Баща ми ми беше създал навика да чета много, да ходя по класически концерти и опери. Навярно в очите на връстниците ми вкусът и нагласите ми бяха далеч по-чудати, отколкото тези на Хал. Осведомеността ми за съвременната музика се дължеше единствено на Ейнджъл, а не на личния ми интерес. Ако някой ме попиташе нещо, свързано с футбола или рап музиката, щях да се окажа в небрано лозе.

— Стигнахме — обяви Хал. Вратата на музея бе подпряна, открехната към прохладното тъмно подземие, така приятно след жегата отвън. Той плати таксата на служителя, седнал до масичка край прага. Човекът ни огледа с интерес, при това не, както ми стана ясно от мислите му, понеже ни подозираше в нещо, а просто защото тук рядко идваха западни туристи. Тръгнахме из стаите да позяпаме експонатите. Ако трябваше да съм честна, беше малко скучно. Започвах да разбирам защо Хал не си падаше по музеите.

— Какво точно търсим? — обади се той.

— Не знам точно… нещо, което да ни насочи към короната или към избраницата на Виктор. — Не посмях да изрека името й на глас. Щеше да ми е далеч по-спокойно, ако можехме да разговаряме телепатично. В дъното на помещението се бяха скупчили неколцина служители на музея и обсъждаха нещо. Надничаха в някакъв вестник, така че ми хрумна, че може да обсъждат неотдавнашните събития. — Ще ида да послушам. — Кимнах към групичката. — Ти, ако искаш, обиколи изложбата, да видим дали няма да откриеш нещо.

Хал кимна и се насочи към съседната редица витрини. Приседнах на една пейка и затворих очи, за да се съсредоточа. Когато ми се налагаше да подслушвам съзнанието на непознат, нужно бе първо да разплета всички нишки, да изуча индивидуалния почерк на мислите. Доста бързо успях да проникна в първото съзнание, тъй като принадлежеше на човека, който стискаше вестника. Мислите му бяха изпълнени със сляпа ярост, гняв заради бягството и чувство за собствена значимост. Дали не беше директорът на музея? Дадох му прякора Султанът. Следващото съзнание обаче ми се изплъзваше. Не можех да разбера мислите му, но като че ли търсеше как да се възползва от немилостта, в която бе изпаднала Атуса Науаби, може би като заеме нейната длъжност. Прецених, че ще го нарека Джафар. Третият, най-младият, нарекох Аладин, понеже беше мургав и привлекателен. Освен това бе искрено разстроен и очевидно имаше някаква лична връзка с Атуса, тъй като мислите му включваха образи от множество различни периоди, откъслечни картини от домашни сцени и празненства. Дали не й беше роднина? Не разбирах какво казва, но ми се стори, че е твърдо убеден да я защити. Интересно. Той беше първият, който изобщо подлагаше на съмнение факта, че е извършила кражба. На полицаите и през ум не им минаваше, че е възможно да гонят невинен човек.

Хал се приближи и сложи една брошура върху коляното ми.

— Открих нещо. Най-отдолу в купчинката с информационни материали.

Разгънах листа и под пръстите ми се показа снимка на същата онази корона, която бях зърнала в мислите на афганистанците. Изящно изписаният текст бе на дари, но в долната част на страницата се мъдреше кратко резюме на английски език. Съобщаваше за специална изложба на бактрийски златни предмети, организирана съвместно с Националния музей в Кабул. Датата бе отпреди две години, а кураторът бе доктор А. Науаби, родена в Мазари Шариф, която се завръщаше в родния си град от стажа си в столицата, за да организира първата си голяма изложба.

— Това обяснява доста неща, но не и как е изчезнала короната. Нелепо е да организира специална изложба в родния си град, а после да открадне най-важния експонат. Та това би било самоубийствен ход за кариерата й.

— Но пък е била в позицията да знае всички слабости в системата за сигурност, а и е имала нужните контакти. Ако действително го е извършила тя, може би се е надявала подозренията да паднат върху друг.

— Погледнато иначе, тя е идеалната изкупителна жертва — заради Виктор предпочитах да си мисля, че е невинна.

— Това ще разберем чак когато я настигнем. А ти какво чу?

Разговорът в дъното на стаята като че ли приключваше. Султанът тръгна с гневни крачки към кабинета си, а Джафар прегърна Аладин през раменете и го поведе навън. Ако съдех по беглите мисли на Джафар, май нямаше търпение да се отърве от младия мъж. Чувстваше се неловко, задето онзи е дошъл в музея.

— Този Аладин — струва ми се, че има някаква връзка с Атуса.

— Аладин ли?

— Така нарекох онзи младеж там. Дали би могъл да го заговориш? Не е уместно аз да го приближавам, нали съм жена.

Хал ме сръчка с лакът.

— И сега какво, аз съм Добрият дух от лампата, а ти си принцеса Жасмин, така ли?

— Не те карам да ми уреждаш среща, а да го поразпиташ, ако говори английски. Вероятно няма да има нищо против да си поприказвате. Обаче изчакай онзи, хлъзгавият, да се махне.

Хал хвърли поглед към Джафар, който тъкмо бършеше сълзи и клатеше глава.

— Съгласен. Този, като го видиш, и веднага ти иде да кажеш: „В ботуша ми има змия“. — Той ме изгледа многозначително и вдигна вежда. — Ето ти гатанка. Откъде е този цитат?

Свих рамене, защото не схващах за какво говори.

— От „Играта на играчките“, истинска класика на филмовото изкуство, на която даже и ти не би могла да вириш нос. Май имаш сериозни пропуски в образованието, принцесо.

Направо щеше да се пръсне от удоволствие, че е спечелил още една точка. Само дето от тия игрички щяхме да изпуснем следата. Щракнах с пръсти пред лицето му.

— Побързай, Върби!

— Не ме припирай, цветенце. Спокойно. Ти тръгни след около трийсет секунди.

Цветенце? Но преди да успея да го скастря, Хал вече се беше отдалечил. Крачеше бавно напред, сякаш разполагаше с цялото време на тоя свят. Изобщо ли не гледаше сериозно на нещата, или чисто и просто не му беше приятно да изпълнява заповеди от момиче? Не изчаках да изминат трийсетте секунди, а вместо това поех към изхода, за да проследя как ще протече разговорът. Хал бе настигнал Аладин, без изобщо да си дава вид, че бърза, и то поради простата причина че краката му бяха значително по-дълги, отколкото на момчето, а и целта му вървеше бавно с приведени рамене и ръце в джобовете. Хал си извади телефона и го попита дали не може да го снима на фона на внушителния вход на джамията. Хитър начин да установи дали момчето говори английски, а и понеже контактът помежду им не приключи с това, започнах да се обнадеждавам. Прекосих павирания двор точно когато Хал се нагласи за снимката.

— Защо вечно изчезваш, когато ми трябваш, Самър? — възкликна Хал, сякаш се бях забавила нарочно. — Наложи се да помоля това момче да ме снима.

В първия миг не успях да си измисля оправдание.

— Извинявай, имах нужда да поседна за малко. Сигурно е от горещината.

Аладин ме зяпаше с неприкрит интерес, а тъмните му очи ме оглеждаха от главата до петите. Смутих се от съсредоточения му поглед, защото знаех, че не е прието да зяпаш жени, които не са от семейството ти. Докоснах ръба на шала, за да съм сигурна, че още е на главата ми. Хал застана между нас, но Аладин несъзнателно се отмести, така че да може да продължи да ме зяпа.

— Хей, човече, какво си се вторачил в братовчедка ми? — обади се Хал.

Аладин вдигна ръце извинително и побърза да се огледа, за да се увери, че няма кой да ни чуе.

— Простете. Но вие, вие савант ли сте? Досега никога не съм долавял така отчетливо чуждата енергия.

— О, ъ… — погледнах колебливо Хал, тъй като не се досещах какво да отговоря. Откъде да знам дали тук нямаше да ме тикнат зад решетките, задето притежавам екстрасензорни способности, а и през ум не ми беше минало да използвам щит.

Лицето на Аладин се разтегна в доволна усмивка. Белите му зъби блеснаха на фона на бронзовата кожа, от което стана още по-привлекателен.

— И аз съм савант. В семейството ми всички са саванти. Мога да усетя дали другите имат дарби. — Той затвори очи за миг. — Ти… ти имаш могъщи умения и си много красива. — Той се обърна към Хал. — Ти обаче нямаш дарба. Не усещам нищо.

Хал се смръщи при този пореден удар по егото му, но поне вече знаехме със сигурност, че момчето действително е савант. Предвид факта, че стояхме насред най-оживеното място в Мазари Шариф, май не беше особено разумно да водим подобен разговор на глас.

— Слушай, човече, да идем някъде другаде да поприказваме, какво ще кажеш? — обади се Хал. — Не те спрях случайно. Исках да те разпитам за Атуса Науаби.

Аладин го сграбчи за ръката със светнали от надежда очи.

— Знаеш къде е Атуса? Кажи!

— Не, не знае. Дойдохме да помогнем на мъжа, с когото е избягала — поясних.

— Сестра ми не е избягала с мъж. Тя е почтено момиче! — Очевидно не за първи път чуваше това обвинение и именно то бе причина да се измъчва така.

— Дори да става дума за сродната й душа? Моля ви, кой сте вие? — наум продължавах да го наричам Аладин и в следващия момент нищо чудно да се изпуснех и да го изтърсех на глас.

— Аз казва Джавид. Най-малкият брат на Атуса, седмо дете в семейството. — Това означаваше, че наистина е изключително надарен савант, както Зед от семейство Бенедикт. — Добре дошли в родния ми град. — Той ми се поклони тържествено и подаде ръка на Хал.

— Аз съм Хал, а това е Самър. — В стойката на Хал се долавяше някаква особена скованост. Забелязах, че прави крачка напред, така че рамото му да е между мен и новия ни познайник.

— Джавид, можем ли да идем да поговорим някъде? — попитах, като заобиколих Хал. — Определено имаме какво да си кажем.

Джавид изгледа Хал подозрително.

— Не вярвам на хора, които не са саванти. Твоята дарба те прави част от семейството ми, но не и него. — Може би, ако английският му беше по-добър, нямаше да звучи така нетактично, но в случая направо ми стана жал за Хал.

— Едва ли очакваш да те оставя да отведеш братовчедка ми? — обади се Хал, преглътнал обидата в името на мисията.

Джавид се намръщи.

— Не.

— Значи, вървим в комплект. Полицията наблюдава хотела ни, така че предлагам ти да избереш къде да поприказваме.

Виж, това не ми беше хрумнало.

— Мислиш ли, че някой ни е последвал дотук, Хал?

— Не, принцесо. Много внимавах.

— Ще ви заведа у дома — обяви Джавид. — Прави сте. Тук мястото не добре за говорене.

Проследих погледа му и забелязах Джафар, който стоеше на прага и разговаряше със служителя на касата.

— Кой е този мъж, с когото размени няколко думи преди малко? — попитах.

Джавид ни направи знак да тръгнем след него.

— Доктор Абдула. Той е, как се казва, колега на Атуса. Само той вярва, че тя е невинна.

Това никак не се връзваше със собственото ми впечатление, че Абдула бе доста доволен от изхода на делото, но нямаше как да обсъдим мнението ми насред улицата.

В главата ми отекна гласът на Уил. Самър, имам добри новини. Пуснаха ни да си вървим и вече сме на път към хотела. Доловил паниката ми, той продължи_: Не сте ли там? Не усещам да ви грози опасност._

Не, нищо не ни заплашва. Открихме брата на Атуса Науаби. И той е савант. Тръгнали сме към дома му.

Това не е част от плана.

Изпратих му образ на препускащ през полето кон, а той ми отвърна с телепатична въздишка. Добре, когато пристигнете, ни уведомете къде сте. После млъкна за миг. Всъщност няма нужда. Скот твърди, че може да локализира брат си — умее да открива хора, които познава добре, стига разстоянията да са къси. Ще поемем след вас.

Благодаря, но ми се струва, че за момента е по-добре да изчакате. Брат й е на нашите години. Ще вземем да го подплашим, ако всички се изтъпаним на прага му. Ще ви информирам, ако ни потрябва подкрепление.

Джавид зави наляво по една тясна уличка и отвори боядисана в сиво врата. Иззад нея се пръкна вътрешният двор на частна къща, по-малък от двора на хотела, но потънал в пищна зеленина. Имах чувството, че пристъпвам в джунглата. От всеки клон пееха невидими птички. Джавид се разсмя при вида на смаяните ни изражения.

— Мама умее да вдъхва живот на растенията — поясни той. — А татко намира вода. Брат ми призовава птиците. Заради нашето семейство белите гълъби идват в Синята джамия. В рода ми винаги е имало такава дарба. Но съседите ни са неблагодарни хора. Оплакват се, че им цапат прането.

Колкото повече разговаряхме, толкова по-гладко започваше да се изразява.

— Откъде знаеш английски, Джавид?

— Живях с Атуса, докато учеше в Ню Делхи, и там ходих на училище. Добре се справям, нали?

— Много добре.

— Искам да стана преводач към ООН, когато завърша.

Долових потока от телепатична информация, който бликна от съзнанието му — предупреждаваше семейството си, че води гости. Иззад съседната врата изникна жена на средна възраст и побърза да покрие косата си с шал, щом зърна, че синът й е с чужди хора. Заговори му бързо — думите й се лееха като струята на маркуч под налягане. Джавид заобяснява нещо с изящни движения на ръцете. Жената ни направи знак да влезем.

— Майка ми иска да ви запознае с останалите — поясни Джавид.

Прекрачихме прага на прохладната къща. Стените бяха боядисани в меки оранжеви тонове, мебелите бяха тъмносини. Двама мъже и три млади жени седяха на възглавници около ниска масичка. Две от момичетата бродираха дълга ивица плат, всяка подхванала различен край. Третото момиче четеше учебник, а до нея беше струпана цяла купчина дебели книги по анатомия. При влизането и трите се надигнаха и мигом скриха лица зад кърпите си. Атмосферата в стаята беше твърде сериозна на фона на карнавалните песни на птиците отвън. На рамото на единия мъж бе кацнал бял гълъб.

— Добре дошли в дома ни — заяви тържествено Джавид и ни посочи две възглавници. — Моля, седнете.

— Друг някой говори ли английски? — попиша го Хал, докато се здрависваше с мъжете. После кимна на момичетата и се настани на килима.

— Пуна говори малко, понеже учи медицина, но разбира добре. Също и Рамеш и Джахан — Джавид посочи братята си. Рамеш бе онзи с птицата. — Аз говоря най-добре. Ще превеждам.

Размених срамежлива усмивка с момичетата и майката, след което приседнах на възглавницата — малко зад Хал и по-близо до жените.

— Знаете ли нещо за сестра ни? — обади се Рамеш, докато подаваше царевично зърно на птицата си.

Хал понечи да обясни, но Джавид му направи знак да мълчи.

— Ще им разкажа онова, което ми доверихте за сродната душа на Атуса. Това ще смекчи позора, паднал върху семейството ни. Неодобрението на съседите ни много ни тежи.

Той заговори бързо на родния си език. Госпожа Науаби изписка от радост. Притисна ръце към гърдите си, а после задърпа ръкава на сина си и го заля с въпроси.

— Майка ми иска да знае дали сродната душа на Атуса е добър човек — сигурна бях, че бе казала още много, много неща, но може би това беше основната й тревога.

Хал ме стрелна с очи.

— Аз не го познавам. Ще трябва ти да отговориш.

— Виктор е много силен савант и изключително почтен човек. Сигурна съм, че би пожертвал всичко в името на дъщеря ви. — Всъщност вече го бе сторил, рискувал бе кариерата си. — Семейството му също е с нас, баща му и двама от братята му. Опитваме се да го намерим, него и Атуса, за да им помогнем — уверих я. — А сега мога ли да ви попитам нещо? Как се стигна дотам, че дъщеря ви да бъде обвинена в кражба? Простете ми, не я познавам, но има ли вероятност действително да е замесена в изчезването на короната? Примерно някой да я е подвел?

Джавид преведе въпроса ми, който бе посрещнат от разпалено клатене на глави.

— Още от самото начало повтаряме на съдиите и адвокатите, че Атуса е невинна — обади се Рамеш, — но повечето хора не искат и да чуят. Някои още навремето ни предупреждаваха, че пуснем ли сестра ни да учи в Делхи, вместо да я заставим да се омъжи, ще ни навлече позор. И сега смятат, че думите им са се сбъднали. Не проумяват, че савантите сме обречени на сродните си души, длъжни сме да ги чакаме.

— Сега и без това никой не би се оженил за нас с това срамно петно върху семейството ни — обади се тихо Пуна. — Но ние няма да се откажем от сестра си. Знаем, че е невинна. — Сестрите й замърмориха одобрително. Явно и те поназнайваха английски.

— Какви мерки сте предприели, за да я откриете? — попита Хал, досетил се, че такова интелигентно семейство едва ли ще стои със скръстени ръце, след като Атуса бе избягала от затвора.

— Баща ни и чичо ни Майуанд тръгнаха да ги търсят — обясни Джавид. — Чичо ни е силен савант. Долавя гласове от много големи разстояния и умее да изпраща звукови вълни, така че да прикрие шума от стъпките си.

— Нещо като заглушител, а? — полюбопитства Хал.

— Точно така, като стелт технология — съгласи се Джавид. — Може да проследи всекиго навсякъде, стига да издава звуци.

Надникнах в мислите му, за да добия по-ясна представа.

— Искаш да кажеш, че може да ги проследи, като се ослушва за гласа на Атуса, и същевременно е в състояние да скрие приближаването си?

Джавид кимна.

— Страхотно. И успял ли е да ги намери? — попита Хал.

— Още не. С баща ми вече са стигнали долината Панджшир. Вероятно след няколко часа ще научим нещо повече.

През тази долина минаваше пътят към Кабул, но също и за Хиндукуш, откъдето биха могли да се отправят към границата с Пакистан.

— Значи, смятат, че Атуса е тръгнала натам?

— Журналистът, този Виктор, както го нарекохте, бил с кола. Късно вчера нататък е отпътувал автомобил със същия номер.

Хал потърка замислено врата си.

— Излиза, че все пак имаме някаква следа. Баща ви също е с кола, нали?

— Да. Тръгнаха с пикапа на чичо. Чичо е голям търговец, много богат. Но и полицията претърсва долината. Също и войската.

Това вече беше странно. Виктор не би допуснал да го погнат всички униформени в района. Действаше далеч по-обиграно. На негово място щях да подмамя преследвачите в грешна посока, а аз самата да се отправя в противоположната или да се спотая и да изчакам.

Виктор, тук ли си? Защо не ми беше хрумнало да се опитам да установя контакт? Съсредоточих се и изпратих мислите си на същата мисловна честота, която бях използвала на сватбата. При такава сила сигналът ми можеше да обхване петнадесетина километра. Зачаках и внезапно долових лек опън в другия край на нишката, сякаш в паяжината ми се бе хванало насекомо. В следващия миг обаче усещането изчезна. Възможно бе друг човек с телепатични умения да бе уловил сигнала ми, тъй като, доколкото имах впечатления, във всички савантски общности имаше по някоя любопитна особа, която обичаше да си вре носа, където не й е работата. А може би действително бях докоснала съзнанието на Виктор. Ако все пак бях попаднала да подслушвам, дано да не схващаше добре разговорен английски, понеже не можех да пропусна възможността да изпратя съобщение. Самър е. Тук сте цяла тумба приятели. Добавих адреса на хотела_. Има и много момчета в синьо._

Този път не можах да разбера дали думите достигнаха до някого, но пък бяха толкова объркани, че ако получателят не говореше английски, сигурно щеше да прекара следващите няколко часа над някой речник.

Хал ме почука лекичко по коляното.

— Добре ли си, принцесо? Май се отнесе нанякъде.

Погълната от опитите си да установя контакт, не бях забелязала, че една от сестрите на Джавид бе донесла поднос с фурми, кайсии и ментов чай и тъкмо ми подаваше миниатюрна порцеланова чашка, озадачена от липсата на реакция у мен.

— О, съжалявам. Благодаря — поех чашата и вдишах възхитителния аромат. Главата ми веднага се проясни.

— Какво има? — настоя Хал.

— Ще ти кажа после.

Джавид отново се бе втренчил в мен.

— Използва телепатия. Усетих как се издига от теб.

Него ли бях усетила?!

— Откъде знаеш?

— Когато някой употребява дарбата си, я виждам по-ясно. Не че я виждам… — той се смръщи, понеже не му хрумваше как да обясни усещането. — Просто знам.

— Значи, не можеш да чуеш какво казвам?

— Не, то е все едно гледам как някой се обажда от уличен телефон, ала аз съм извън кабината.

— Ясно. — Явно не него бях почувствала. — Моля те, благодари на семейството си за чая, но трябва да се връщаме в хотела. — Умишлено ги оставих с впечатлението, че съм разговаряла с останалите от групата ни.

Госпожа Науаби изрече нещо припряно.

— Майка ми казва да дойда с вас, за да се запозная с новото семейство на Атуса и да ви помогна както мога. Ще ми позволите ли? Братята ми трябва да останат тук, за да се грижат за момичетата. Съседите ни не са никак добре настроени.

Вероятно омаловажаваше ситуацията. Момичетата сигурно не смееха да подадат нос навън от страх да не ги нагрубят.

Госпожа Науаби най-изненадващо се пресегна и ме ощипа по бузата, а от устата й се изля поредният порой от думи.

— Майка ми казва, че си много хубава. Иска да знае на колко си години. Всичките й момчета чакат сродните си души.

Всички ме зяпнаха. Хората често решаваха, че съм по-голяма, така че Рамеш вероятно живо се интересуваше от отговора ми. А май и гълъбът му, ако съдех по любопитно наклонената му главица. Хал наблюдаваше развеселено смущението ми.

— На седемнайсет съм.

Гълъбът изгука разочаровано.

Сетих се за предполагаемото ми вампирско наследство. Ако откриех сродната си душа в Афганистан, ситуацията силно щеше да се усложни, а и вероятно щеше да има трагичен изход. Никой не бил пожелал да се нагърби с проблемите ми.

Джавид удари гърди с юмрук.

— И аз съм на седемнайсет. Роден съм на 30 ноември.

Само ден преди мен. Преглътнах мъчително. Напълно бе възможно да е сродната ми душа.

— О, в такъв случай май няма как да се получи.

— Ама че съвпадение. Аз пък съм на двайсет и осми, Джавид. Ами ти, принцесо? — обади се Хал.

— Аз съм по-нататък — отвърнах, което бе самата истина.

Госпожа Науаби изцъка с език в явно разочарование.

— Можем да осъществим телепатична връзка и да разберем — Джавид очевидно не искаше да се откаже.

Изправих се.

— Да, бихме могли, когато остане време. Но първо трябва да намерим сестра ти, а за целта се налага да се върнем при останалите от групата ни. Хал, тръгваме ли?

Хал изпъна дългите си крака.

— Охо, принцеса Жасмин отсвири Аладин, така ли? — прошепна той, така че само аз да го чуя. Звучеше ми особено доволен.

— Нямаме време за такива работи.

— Смятах, че вие, савантите, винаги намирате време за сродните си души.

— Той не ми е сродна душа.

— Откъде си толкова сигурна, след като те е страх да провериш?

Прииска ми се да го перна хубавичко с юмрук. Изобщо не разбираше какво е да си савант. Да намериш сродната си душа, не бе като да срещнеш познат в парка. Обвързано беше с цял куп проблеми, които можеха да те смажат, ако не внимаваш. Я вижте баща ми. Не криеше, че съжалява, задето не бе проявил повече предпазливост. Освен това не усещах никаква тръпка между мен и Джавид.

— Може ли да побързаме?

— Да, госпожо — козирува той.

Сбогувахме се набързо, обещавайки, че при първа възможност ще доведем бащата и братята на Виктор, за да се запознаят със семейството на Атуса. Госпожа Науаби ме потупа по бузата, точно на същото място, където ме бе ощипала, а сетне ми подаде малко пакетче. Понечих да го отворя, но тя поклати глава.

— Трябва да го разопаковаш в хотела — поясни Джавид.

— Какво е? — Подаръчето бе увито в изящна розова коприна.

— Благословия от майка ми. Дава ги само на хората, които харесва.

— Аха, на мен, значи, не се полага, а? — измърмори тихо Хал и вирна вежда насреща ми. Очите му блестяха присмехулно.

— Тази е за двама ви — отвърна Джавид, който не бе схванал ироничното му подмятане.

— Слава богу! Реших, че съм оплескал нещо. След теб, Аладин.

Сръгах го в ребрата. Толкова ли не можеше да се сдържи?

Джавид спря на вратата към вътрешния двор.

— Аладин? Не, казвам се Джавид.

— Знам, знам. — Хал ми намигна. — Така те нарича принцеса Жасмин. Прякор.

— Хал! — изписках. Ако се окажеше, че е гледал филма, исках да умра на място.

— Ясно — усмихна се Джавид, а после запя с чудат акцент: — „Тази нощ е за нас, пълна с приказни тайни…“. — Да, „Дисни“ бе стигнал и до тук, или поне до Делхи, където бе учил Джавид. Хал подхвана репликите на Жасмин с ужасен фалцет. Развеселени от шегата на мой гръб, двамата продължиха да ме тормозят по този глупашки начин по целия път до хотела, а Джавид се преструваше, че ни вози на вълшебно килимче. Хубаво беше, че има чувство за хумор, но ми се искаше земята да се отвори и да ме погълне. Не, момент, исках земята да се отвори и да погълне Хал.

На входа на хотела Джавид най-после млъкна. Със сериозно изражение ме хвана за ръката и притисна пръстите ми в дланта си.

— Все пак нека не отлагаме телепатията. Разбирам, че искаш да се съсредоточим върху Атуса и Виктор, но трябва да пробваме.

Гледай го ти! Само при мисълта за евентуална връзка и вече започваше да демонстрира собственическо чувство. Усетих се ужасно неловко. Погледнах скришом към Хал, който ни наблюдаваше със скръстени ръце и навярно злорадстваше, задето се потя от неудобство. Не знаеше колко се измъчвам, иначе едва ли щеше да се усмихва.

— Има много неща, които не знаеш за мен, Джавид — издърпах ръка.

— Нямам търпение да ги науча — той отвори вратата и заедно влязохме в двора на къщата. — Но първо трябва да спасим сестра ми.