Джеймс Дашнър
Окончателна директива (36)

34

Известно време Алек и Марк седяха мълчаливо, заслушани в свистенето и хъркането на Антон.

— Не зная дали да вярваме на това, което чухме от този тип — изръмжа накрая Алек. — Но ще ти призная, че съм обезпокоен.

— Така е — съгласи се Марк. Главата му пулсираше, стомахът му се свиваше мъчително. Не помнеше кога за последен път е бил толкова изморен. Но трябваше да станат, да напуснат това помещение и да открият Трина и другите. Ала не помръдна.

— Приличаш на зомби — отбеляза Алек, който го бе загледал. — А аз се чувствам като зомби.

— Аха — кимна отново Марк.

— Няма да ти хареса това, което ще ти кажа, но не искам да спорим.

Марк повдигна вежди. Дори за това едва му стигаха силите.

— И какво е то?

— Трябва да поспим.

— Но… Трина… Лана… — Той установи, че не може да си спомни името на момичето. Главата го болеше, сякаш вътре се вихреше буря.

— С нищо няма да помогнем на приятелите си, ако сме изтощени до смърт — изтъкна Алек. — Мисля, че един час ще ни стигне да повъзстановим сили. Антон каза, че колегите му ще се съвещават часове. — Той стана, отиде при вратата и я затвори. — За по-сигурно.

Марк се катурна на една страна и вдигна бавно крака на леглото. Сви ръце под главата. Искаше да възрази, но от устата му не излезе нито звук.

— Аз ще поема първата смяна — предложи Алек.

Но Марк вече бе заспал.

Сънят дойде. И спомените. По-реални от всякога. Сякаш прекомерното изтощение бе създало подходящи условия за това.