Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (35)

35

— Това обяснява някои неща — рече Миньо.

Томас стоеше до него на ръба на Скалата, загледан в сивата празнота отвъд. Не се виждаше и зачатък на форма, нито вляво, нито вдясно, докъдето му стигаше погледът. Нищо, освен тази сивкава стена.

— Какво обяснява? — попита той.

— Видяхме го вече три пъти. Нещо става.

— Тъй де. — Томас се досети какво има предвид, но изчака Миньо да продължи.

— Мъртвият скръбник, който видяхме с Алби, се отправи насам и повече не го видяхме в Лабиринта. Също и онези гадини, които излъгахме да скочат зад нас.

— Излъгахме? — попита Томас. — Май не е било точно така.

Миньо го погледна замислено.

— Хм. А сега и този. — Той посочи бездната. — Мисля, че вече няма съмнение — по някакъв начин скръбниците напускат Лабиринта оттук. Прилича на магия, но същото е и изчезването на слънцето.

— Щом те могат да го напуснат оттук — каза бавно Томас, — значи и ние ще можем. — Внезапно го обзе вълнение.

Миньо се разсмя.

— Ето пак този твой стремеж към смъртта. Искаш ли да останеш навън, за да видиш дали скръбниците няма да си направят сандвич от теб?

— Да имаш по-добра идея? — изрепчи се Томас.

— Всяко нещо с времето си, новако. Да идем да потърсим камъни и да направим експеримент. Трябва да има някакъв скрит изход.

Двамата обиколиха близките коридори и скоро събраха достатъчно камъни. Повечето бяха изпопадали от пукнатините в стените. След като ги натрупаха на малка купчинка, те седнаха на ръба на Скалата и провесиха крака надолу. Под себе си Томас не виждаше нищо, само сивкава бездна.

Миньо извади бележник и молив и ги постави до себе си.

— Най-важното е да си водим бележки. А ти се постарай да запомниш всичко с кухата си глава. Ако съществува някаква оптична илюзия, която прикрива изхода, не искам да е моя вината, когато някой сбръчканяк се опита да скочи.

— Този сбръчканяк ще трябва да е блюстителят на бегачите — изтъкна Томас, опитвайки се да прикрие уплахата си с шега. Мисълта, че е близо до мястото, където скръбниците изчезват и откъдето може би се вземат, го караше да се облива в пот. — Ех, как ни липсва сега едно въже.

Миньо вдигна камък от купчината.

— Както и да е. Виж сега, започваме да хвърляме, като се стараем да покрием цялото пространство. Ако има някакъв вълшебен изход, надявам се, че камъните ще минат през него — ще изчезват.

Томас първи метна с премерено движение наляво, точно там, където лявата стена на коридора излизаше при Скалата. Камъкът падна. И продължи да пада. После изчезна в сивата бездна.

Миньо бе следващият. Прицели се на една стъпка по-далече от мястото, където попадна камъкът на Томас. И неговият полетя надолу. Томас хвърли следващия, после полетя още един. Всеки от камъните падаше в бездната. Продължиха така, докато очертаха невидима линия на десетина стъпки от Скалата, сетне започнаха да се целят вдясно и да скъсяват разстоянието към Лабиринта.

Нова поредица от камъни. Още една невидима линия до ръба. Всички камъни политаха надолу. Бяха покрили целия периметър, до който би могъл да достигне човек, ако се засили. Томас започна да губи надежда и вече се готвеше да го признае пред другаря си.

И тогава камъкът на Миньо изчезна.

Това бе най-странното и най-невероятно нещо, което Томас някога бе виждал.

Миньо бе хвърлил един голям къс, паднал от някоя от стенните цепнатини. Камъкът се откъсна от ръката му, полетя право към средата на Скалата и започна да се снижава надолу. И после се стопи, сякаш се бе изгубил в мъглива пелена или във вода.

В един миг бе там. В следващия го нямаше.

Томас зяпна от почуда.

— И преди сме хвърляли разни неща оттук — каза Миньо. — Как сме могли да го пропуснем? Никога досега не бях виждал нещо да изчезва. Никога.

Томас се закашля — гърлото му бе пресъхнало.

— Хайде да го повторим — може да сме мигнали, или нещо такова.

Миньо го послуша и хвърли камък на същото място. Камъкът полетя, изви се в дъга и изчезна.

— Може би предишните пъти не сте били толкова внимателни — посочи Томас. — Искам да кажа — не сте следили какво се случва с предметите, които хвърляте. Не сте знаели какво да търсите.

Хвърлиха и останалите камъни, като се целеха в същото място. За изненада на Томас районът, в който камъните изчезваха, бе широк няколко стъпки.

— Нищо чудно, че сме го пропуснали — отбеляза Миньо, докато трескаво се опитваше да нарисува точен чертеж за местоположението. — Доста е малък.

— Скръбниците навярно едва се промушват през него — рече Томас, загледан към мястото, където бе разположен невидимият правоъгълник, и се опитваше да го запомни. — А когато излизат, вероятно се опират на ръба на отвора и прескачат празното място пред Скалата — не е далече. Щом аз мога да го прескоча, предполагам, че за тях е още по-лесно.

Миньо довърши чертежа и погледна отново към мястото.

— Какво всъщност има там, приятел?

— Както сам каза, не е магия. Вероятно е нещо в цвета на небето. Някаква оптична илюзия или холограма, прикриваща врата. Това място е толкова шантаво. — Томас махна с ръка, сочейки целия свят наоколо. Каква ли технология се криеше зад тези стени?

— Да, шантаво е точната дума. Ела. — Миньо се надигна със сумтене и взе раницата. — Да довършим обиколката на Лабиринта. Като се има предвид промяната в небето, навярно скоро и други неща няма да са същите. Трябва да разкажем на Алби и Нют какво сме открили. Не зная как ще ни помогне, но поне вече сме наясно къде изчезват скръбниците.

— И откъде се вземат — допълни Томас и погледна за последен път към скритата врата. — Дупката на скръбниците.

— Да, името не е по-лошо от всяко друго. Да вървим.

Миньо се отдалечи с бавна крачка и след като се озърна още няколко пъти, Томас го последва неохотно.

През останалата част от деня не виждаха нищо друго, освен каменни стени и бръшлян.

Сега вече Томас режеше и оставяше клоните. Не забеляза някаква промяна от предния ден, докато Миньо не му показа къде се е преместила стената. Когато най-сетне стигнаха задънения коридор и беше време да се отправят назад, Томас почувства почти непреодолимото желание да зареже всичко и да прекара нощта тук.

Миньо вероятно предугади намерението му, защото го тупна по рамото.

— Още не, приятел. Още не.

Двамата се отправиха назад.

Над Езерото се бе възцарил покой — нещо обяснимо, когато всичко наоколо е сиво. Мъждивата светлина не се бе променила, откакто се събудиха тази сутрин, и Томас се зачуди дали ще настъпи промяна след „залеза“.

Веднага щом влязоха през Западната врата, Миньо се отправи към Картографската.

Томас беше изненадан.

— Не трябваше ли първо да съобщим на Нют и Алби за Дупката на скръбниците?

— Ей, ние все още сме бегачи — отвърна Миньо. — И си имаме задължения.

Томас го последва през стоманената врата, където Миньо спря с уморена усмивка.

— Добре де, този път ще побързаме, за да поговорим с тях.

В помещението вече имаше и други бегачи, които чертаеха своите карти. Никой не каза нито дума, сякаш сивото небе бе нещо обичайно. Томас знаеше, че би трябвало да е изтощен, но бе твърде развълнуван от находката, за да усети каквато и да било умора — нямаше търпение да види каква ще е реакцията на Нют и Алби, когато им разкажат какво са открили при Скалата.

Той седна на масата и начерта карта по спомените си от видяното днес. През цялото време Миньо надзърташе над рамото му.

— Мисля, че този коридор свършваше тук, а не тук — каза той ядосано. — Рисувай по-внимателно, сбръчканяко.

Миньо продължи да го следи внимателно и да го поправя. Така изминаха още петнайсет минути, преди Томас да приключи с картата. Изпълни го гордост — ето че вършеше работата на бегач като всеки друг в тази стая.

— Не е зле — отбеляза Миньо. — Като за новак, разбира се.

После отиде при сандъка на Първа секция и го отвори. Томас коленичи и извади картата от предишния ден, след това я постави до тази, която бе начертал.

— Какво търсим? — попита.

— Някаква схема. Но когато сравняваш само две карти, едва ли ще видиш много. Трябват ти картите от поне няколко седмици.

Нейде в дълбините на мозъка на Томас нещо се размърда. Беше почти неуловимо. Лабиринтът, стените. Схема. Всички тези прави линии — дали не подсказваха за съвсем друг вид карта? Не сочеха ли нещо? Беше почти сигурен, че пропуска някакъв важен детайл.

Миньо го потупа по рамото.

— Винаги можеш да се върнеш и да разтвориш отново картите. Но сега е време за вечеря и за разговора ни с Нют и Алби. Ела.

Томас прибра чертежите в сандъка, притеснен от неясното чувство. Отново си спомни причината… движещи се стени, прави линии, схема… Трябваше да има някакъв смисъл във всичко това.

— Добре, да вървим.

Тъкмо бяха излезли, когато Нют и Алби се приближиха към тях с мрачни лица. Вълнението на Томас мигом премина в тревога.

— Здрасти — кимна им Миньо. — Щяхме да ви…

— Остави — прекъсна го Алби. — Нямаме време за губене. Открихте ли нещо? Нещичко поне?

Миньо бе малко стреснат от неприветливото посрещане.

— И аз се радвам да ви видя. Да, намерихме нещичко.

Странно, но Алби изглеждаше почти разочарован.

— Защото цялото това място се разпада. — Той стрелна Томас със злобен оглед, като че винеше него за това.

„Какво му става?“ — зачуди се Томас. Той също се ядоса — след като се бяха трепали цял ден, така ли трябваше да ги посрещнат?

— Какво искаш да кажеш? — попита Миньо. — Да не се е случило нещо?

Нют посочи Кутията.

— Днес не дойдоха припасите. От две години ги получаваме всяка седмица, по едно и също време. Но не и днес.

Четиримата втренчиха погледи в стоманените капаци на земята. На Томас дори му се стори, че върху тях е легнала някаква тъмна сянка.

— Май ни е спукана работата — прошепна Миньо и едва сега Томас оцени напълно положението, в което бяха изпаднали.

— Няма слънчева светлина за растенията — рече Нют, — нито припаси от проклетата Кутия. Спукана и още как.

Алби бе скръстил ръце и гледаше Кутията, сякаш се опитваше мислено да я отвори. Томас се надяваше, че няма да заговори за нещата, които бе видял по време на Промяната — и най-вече за свързаните с Томас. Особено сега.

— Та както казах — поде отново Миньо, — открихме нещо.

Томас чакаше с надеждата Нют и Алби да проявят поне малко ентусиазъм.

Нют само повдигна вежди.

— Какво?

На Миньо му бяха необходими цели три минути, за да обясни, като започна със скръбника, когото бяха проследили, и завърши с резултатите от експеримента с хвърляне на камъни.

— Вероятно води към мястото, където… нали разбираш… живеят скръбниците — рече той накрая.

— Дупката на скръбниците — добави Томас. Тримата го погледнаха раздразнено, сякаш нямаше право да взема думата. Но за пръв път, откакто беше провъзгласен за новак, Томас реши, че не го е грижа за мнението им.

— Трябва да го видя с очите си — заяви Нют. После промърмори: — Трудно е за вярване. — Томас не можеше да не се съгласи с него.

— Не зная какво да направим — каза Миньо. — Дали да не построим нещо, което да блокира този коридор?

— Няма начин — поклати глава Нют. — Проклетите гадини могат да се катерят по стените. Забрави ли? Нищо, построено от нас, не може да ги задържи.

В този миг глъчка откъм Чифлика привлече вниманието им. Група езерни стояха на входа на къщата, викаха и размахваха ръце. В групата беше и Чък и когато видя Томас и останалите, той дотича с развълнувано лице. Томас можеше само да се чуди каква ли поредна смахната случка го е довела до това състояние.

— Какво става? — попита Нют.

— Тя се събуди! — извика Чък. — Момичето се събуди!

Стомахът на Томас се сви и той неволно се подпря на стената на Картографската. Момичето. Момичето, чийто глас чуваше в главата си. Беше готов да избяга, преди да се случи повторно, преди отново до го заговори.

Но се оказа твърде късно.

„Том, не познавам никого от тези хора. Ела при мен! Всичко избледнява… Скоро ще забравя и малкото, което знам за теб… Трябва да ти кажа важни неща! Спомените избледняват…“

Не разбираше как го прави, как прониква в главата му.

Тереза млъкна, после добави нещо, в което Томас не видя никакъв смисъл.

„Том, Лабиринтът е код. Лабиринтът е код.“