За теб е този разказ —

ти, който тръгваш с мислите си

към възвишения бъден ден,

защото оня, който предаде се,

и свърне взор назад,

към пещерата на Тартора,

и съвършенството да бъде с него,

ще се погуби, щом погледне долу.

Боеций^[1], „Утехата на философията“

Манастир „Света Роза“,

долината на р. Хъдсън,

Милтън, щата Ню Йорк

23 декември 1999 г.,

4:45 след полунощ

Еванджелин се събуди преди изгрев-слънце, когато на четвъртия етаж беше тихо и тъмно. Без да вдига шум, за да не събуди сестрите, които се бяха молили през нощта, тя взе обувките, чорапите и полата си и се запъти боса към общата тоалетна. Облече се набързо, все още сънена, без да се види в огледалото. От прозорчето на банята тя огледа земите на манастира, потънали в предутринна мъгла. Необятният заснежен двор се простираше чак до реката, където гъста редица голи дървеса обрамчваха Хъдсън. Манастирът „Света Роза“ беше кацнал кой знае как близо до речния бряг, толкова близо, че на дневната светлина имаше сякаш два манастира — единият на сушата, а другият се полюляваше леко във водата, като първият се разгъваше във втория — илюзия, която лете се разпръсваше от лодките, а зиме — от острите ледени късове. Еванджелин наблюдаваше как тече реката — широка черна ивица на фона на чистия бял сняг. След малко утрото щеше да позлати водата със слънчевите си лъчи.

Наведена над фаянсовия умивалник, Еванджелин наплиска лицето си със студена вода, разсейвайки остатъците от някакъв сън. Не можеше да си спомни съня, само впечатлението, което й бе направил — полъх от предчувствие, което тегнеше над мислите й, усещане за самота и объркване, което не можеше да си обясни. Все още сънена, Еванджелин съблече плътната си памучна нощна дреха и, усещайки мразовития въздух на банята, потрепери. Застанала по бели памучни кюлоти и памучна долна фланелка (обичайното облекло, което се поръчваше в големи количества и се разпределяше на всеки две години между всички сестри в „Света Роза“), тя се огледа с преценяващ, аналитичен поглед — тънки ръце и крака, плосък корем, рошава кестенява коса, златен медальон, провесен на гърдите й. Отражението, което плуваше върху огледалото пред нея, беше на сънена млада жена.

Еванджелин отново потрепери от студения въздух и се зае с дрехите си. Притежаваше пет еднакви черни поли до коляното, седем черни пуловера с бие по врата за зимните месеци, седем памучни ризи с къс ръкав с копчета отпред за лятото, една черна вълнена жилетка, петнайсет смени бяло памучно бельо и неизброимо количество черни найлонови чорапи. Ни повече, ни по-малко от необходимото. Надяна пуловера и нагласи монашеската лента върху късата си кестенява коса, като я притисна силно на челото, преди да защипе черното було. Обу найлонови чорапи, облече вълнена пола, закопча я, вдигна ципа и оправи гънките с бърз, несъзнателен жест. Само за секунди личното й аз изчезна и тя се превърна в сестра Еванджелин, францисканската „сестра на непрестанното преклонение“. С броеницата в ръка, метаморфозата беше пълна. Остави нощницата си в коша в ъгъла на тоалетната и се приготви да посрещне деня.

През последното половин десетилетие сестра Еванджелин беше присъствала на молитвата всяка сутрин в пет, откакто положи клетвите си като осемнайсетгодишна. Животът й в манастира „Света Роза“ обаче бе започнал от дванайсетата й година и тя познаваше манастира толкова отблизо, колкото човек познава характера на любима приятелка. Сутрините й в манастира бяха като по часовник. Етажите следваха един по един, пръстите й следваха дървените перила на стълбището, а обувките с гумени подметки стремително минаваха по площадките. В този час сградата винаги беше пуста, осеяна със сини сенки и напомняща саркофаг, но след изгрев „Света Роза“ се оживяваше като пчелен кошер, всички заети с работа и себеотдаване, всяка стая преливаща от монашеска набожност и молитви. Тишината скоро щеше да изчезне — след малко по стълбищата, в стаите за срещи, библиотеката, общата трапезария и десетките спални с размерите на килер щеше да бъде пълно с монахини.

Трите етажа надолу взе с тичане. Можеше да стигне до параклиса със затворени очи.

Като стигна на първия етаж, сестра Еванджелин влезе в просторната централна зала, гръбнакът на манастира „Света Роза“. По стените бяха сложени в рамки портрети на отдавна починали игуменки, отличени монахини и картини на различните превъплъщения на самата манастирска сграда. От портретите гледаха стотици жени, напомняйки на всяка монахиня, която минава оттам на път за молитва, че е част от един стар и благороден матриархат, където всички жени — и живите, и мъртвите — са втъкани в една-единствена обща мисия.

Макар и да знаеше, че рискува да закъснее, сестра Еванджелин спря в средата на залата. В позлатена рамка беше окачен образът на Роза от Витербо, светицата, чието име носеше манастирът; малките й ръце бяха сплетени в молитва, ефимерен ореол от светлина витаеше над главата й. Животът на Света Роза бил кратък. Точно след третия й рожден ден започнали да й нашепват ангели, които я подтиквали да отправя на глас посланията им към всички, склонни да я чуят. Роза ги послушала и така била провъзгласена за светица още като млада жена, когато след проповедите й за добрината на Господ и неговите ангели в едно езическо селище, била осъдена да умре като вещица. Жителите я вързали за кладата и я запалили. За огромно изумление на тълпата Роза не изгоряла, а три часа останала обвита в пламъци и разговаряла с ангели, докато огънят пълзял нагоре по тялото й. Според мнозина самите ангели се увивали около девойката и я покривали в някаква прозрачна защитна броня. Накрая тя изгоряла в пламъците, но чудотворната намеса допринесла тялото й да остане непокътнато. Именно с непокътнатото тяло на Света Роза стотици години след смъртта й по улиците на Витербо преминава шествие, а по гладкото й моминско тяло не се вижда и най-малката следа от тежката й участ.

Сещайки се за часа, сестра Еванджелин откъсна очи от портрета. Забърза към края на коридора, където голяма дървена порта с резбовани сцени от Благовещение отделяше манастира от църквата. От едната страна на тази граница сестра Еванджелин се намираше в скромното пространство на манастира, а от другата страна се издигаше величествената църква. Звукът от стъпките й стана по-отчетлив, когато тя се отклони от постланата пътека и тръгна по бледия розов мрамор на зелени жилки. За това прекрачване на прага беше нужна една-единствена стъпка, но разликата беше невъобразима. Въздухът натежа от тамяна, а светлината стана наситено синя от цветния витраж. Белите гипсови стени отстъпваха място на огромни каменни плочи. Таванът се извисяваше. Очите се настроиха за златистото изобилие на стила неорококо. В църквата земните задължения на Еванджелин към общността и благотворителността изчезваха и тя навлизаше в сферата на божественото: Бог, Дева Мария и ангелите.

В първите години от живота й в „Света Роза“ разточителството на ангелски образи в църквата „Дева Мария на ангелите“ порази Еванджелин. Като момиче тя ги смяташе за натрапчиви, вездесъщи и твърде разкрасени. Тези създания запълваха всеки ъгъл и ниша на църквата и не оставаше място за почти нищо друго. Централният купол беше увенчан със серафими; мраморни архангели придържаха ъглите на олтара. В колоните бяха вградени златни ореоли, тръби, арфи и миниатюрни крила; резбовани лица на херувимчета гледаха от краищата на пейките, хипнотични и скупчени като големооките прилепи, които се хранят с плодове. Макар и да разбираше, че цялото това изобилие е отправено към Бога като дарение, символ на тяхната религиозност, Еванджелин тайно предпочиташе простичката функционалност на манастира. В годините, докато растеше, тя започна да изпитва някакво критично чувство към сестрите основателки и да се чуди защо не са използвали цялото това богатство за по-благородни цели. Но както и за много други неща, възраженията и предпочитанията й се бяха изменили, след като започна да свиква, сякаш самата церемония по подстригването я бе накарала бавно да омекне и да приеме някаква нова, по-близка до другите форма. Пет години след като беше провъзгласена за „сестра“, от някогашното момиче не беше останала почти никаква следа.

Спря, за да потопи показалец в раковината със светена вода и се прекръсти (чело, сърце, ляво рамо, дясно рамо), а после тръгна през тясната романска базилика, покрай четиринайсетте картини, изобразяващи пътя към Голгота, пейките от червен дъб с прави облегалки и мраморните колони. Тъй като по това време в църквата беше сумрак, Еванджелин мина по широката централна пътека през наоса — продълговатата част на храма, до сакристията при олтара, където потирите, камбанките и одеждите бяха заключени в шкафове в очакване на литургията. В дъното на сакристията стигна до една врата. Поемайки дълбоко дъх, Еванджелин затвори очи, сякаш да ги подготви за по-ярка светлина. С разтуптяно сърце тя положи ръка на студената месингова топка и я натисна.

Пред нея се разкри Параклиса на преклонението и изпълни цялото й полезрение. Стените му блещукаха в позлата, сякаш беше пристъпила в средата на емайлирано яйце на Фаберже. Личният параклис на Францисканските сестри на непрестанното преклонение имаше висок централен купол и огромни пана от рисувано стъкло, които изпълваха всяка стена. Централният шедьовър на параклиса беше група баварски цветни витражи, разположени високо над олтара и представляващи трите ангелски сфери: първата сфера — на серафимите, херувимите и престолите; втората сфера на господства, добродетели и власти; и третата сфера на началата, архангелите и ангелите. Взети заедно, сферите образуваха Небесния хор, единния глас на Небето. Всяка сутрин сестра Еванджелин се взираше в ангелите, които се възнасяха в небесата на блещукащия витраж, и се опитваше да си представи природното им сияние и пречистата струяща светлина, които се излъчваше от тях като топлина.

Сестра Еванджелин шпионираше сестрите Бернис и Бонифас — според молитвения график те трябваше да са тук от 4 до 5, коленичили пред олтара. Сестрите прокарваха едновременно пръсти по гравираните дървени зърна на седемдесетгодишните си броеници, сякаш решени да прошепнат и последната сричка на молитвата така дълбокомислено, както бяха прошепнали и първата. В този параклис по всяко време на деня и нощта можеха да бъдат заварени коленичили една до друга две сестри в пълна униформа, чиито устните се движеха в синхрон с молитвата: обединени в своята цел пред белия мраморен олтар. Обектът на молението им беше затворен в монстранцата — разпръснала лъчите си като златна звезда, поставена високо над олтара, в центъра на която имаше бяла обла кутийка, обградена като бяла нафора от пръски злато.

Францисканските сестри на непрестанното преклонение се молеха всяка минута от всеки час на всеки ден, откакто тяхната праигуменка бе започнала да отправя тези молитви в началото на деветнайсети век. Близо двеста години по-късно молитвите продължаваха да се нижат и образуваха най-дългата, най-устойчивата верига от несекващи молитви в света. За сестрите времето минаваше в коленичене и леко тракане на зърната на броеницата, както и във всекидневното преминаване от манастира до параклиса. Час след час те пристигаха на двойки в параклиса, прекръстваха се и смирено коленичеха пред Бога. Молеха се в светлината на утрото; молеха се на светлината на свещите. Молеха се за мир и милосърдие, и за края на човешките страдания. Молеха се за Африка, Индия, Китай и Европа, както и за Северна и Южна Америка. Молеха се за мъртвите и за живите. Молеха се за своя пропаднал, толкова пропаднал свят.

Прекръствайки се отново едновременно (чело, сърце, ляво рамо, дясно рамо), сестрите Бернис и Бонифас излязоха от параклиса. Черните поли на униформите им — дълги, тежки одежди с по-традиционна кройка от тази на облеклото на сестра Еванджелин от периода след Втория ватикански събор — се влачеха по полирания мраморен под, докато правеха път на следващата двойка сестри да заемат мястото им.

Сестра Еванджелин се отпусна в меката възглавничка за колене, затоплена от сестра Бернис. След десет секунди сестра Филомена, с която се молеха двете през деня, се присъедини към нея. Заедно продължиха една молитва, започнала поколения преди тях, молитва, която минаваше през всяка сестра от техния орден като верига от непрекъсната надежда. Някакъв златен часовник с махало, малък и сложен механизъм, чиито зъбци и колелца цъкаха с тихо постоянство под заоблен капак от защитно стъкло, отбеляза петия час. Еванджелин си отдъхна облекчена: всичко на Небето и на Земята ставаше по съвършен график. Тя сведе глава и започна да се моли. Беше точно 5 часът.

През последните години Еванджелин бе определена да работи в библиотеката на „Света Роза“ като помощник на молитвената й партньорка сестра Филомена. Беше определено скромна длъжност, съвсем не така престижна като работата в канцеларията на Мисията или помощта при приемането на нови монахини, и не дотам благородна, колкото благотворителните дейности. И сякаш, за да бъде подчертан по-нисшия характер на длъжността, кабинетът на Еванджелин се намираше в най-занемарената част на манастира — проветриво място на първия етаж, до което се стигаше по коридора, тръгващ от библиотеката, с капещи водопроводни тръби и прозорци от времето на Гражданската война, съчетание, което се изразяваше във влага, плесен и изобилие от настинки всяка зима. През последните месеци Еванджелин беше прекарала няколко респираторни инфекции, причинили й недостиг на въздух, които според нея се дължаха на течението.

Единственото хубаво нещо на кабинета на Еванджелин беше гледката. Работната й маса се намираше до прозорец с изглед към североизточната част на манастирските земи и река Хъдсън. През лятото прозорецът й се запотяваше, което създаваше впечатлението, че във външния свят има изпарения като в тропическа гора; през зимата по прозореца плъзваше скреж и тя почти очакваше семейство пингвини да се заклатушка пред погледа й. Изстъргваше с ножа за отваряне на писма тъничкия скреж и се взираше в потракващите край реката товарни влакове и корабчетата, които се носеха по нея. От писалището си можеше да види дебелия каменен зид, който обгръщаше земите — непробиваема граница между сестрите и външния свят. Зидът беше наследен от деветнайсети век, когато монахините се изолирали физически от светската общност, но във въображението на сестрите францисканки на непрестанното преклонение той и досега си оставаше солиден градеж. Висок над дванайсет и широк около шест метра, зидът представляваше непревземаема преграда между света на непокварените и този на миряните.

Всяка сутрин след молитвата в пет часа, след закуската и сутрешната литургия, Еванджелин се настаняваше пред паянтовата си маса до прозореца на своя кабинет. Наричаше масата свое писалище, макар да нямаше чекмеджета и нищо, което да напомня махагоновия блясък на писалището в кабинета на сестра Филомена. Въпреки това писалището й беше широко и подредено, с всичките обичайни материали. Всеки ден тя оправяше настолния си календар, подреждаше моливите, приглаждаше косата си под монашеското було и се захващаше за работа.

Навярно защото повечето от писмата за „Света Роза“ се отнасяха за колекцията им от ангелски образи (нейният главен каталог се намираше в библиотеката) в крайна сметка цялата кореспонденция на манастира се озоваваше на масата на Еванджелин. Всяка сутрин Еванджелин вземаше пощата от помещенията на Мисията на първия етаж, пълнейки черна памучна торба с писма, след което се връщаше на писалището си и ги сортираше. Нейно задължение беше да отделя писмата според стройна система (първо по дати, а след това по азбучен ред на фамилното име) и да отговаря на запитванията върху официалната хартия за кореспонденция на „Света Роза“ — задача, която изпълняваше на електрическата пишеща машина в кабинета на сестра Филомена, едно много по-топло пространство, от което се отиваше директно в библиотеката.

Работата се бе оказала спокойна, без промени и непрекъсната — нещо, което допадаше на Еванджелин. На двайсет и три тя смяташе, че по характер и външен вид ще бъде такава цял живот — с големи зелени очи, тъмна коса, бледа кожа и отдадена на съзерцание. След като бе изрекла окончателните си клетви, беше избрала да се облича в прости тъмни дрехи, униформа, каквато щеше да носи до края на живота си. Нямаше украшения, освен разбира се златния медальон — малка лира, някога принадлежала на майка й. Макар че медальонът беше красив, стар, изработен от фин златен филигран, за Еванджелин стойността му бе чисто емоционална. Беше го получила след смъртта на майка си. Габриела Леви-Франш Валко, нейната баба, й го донесе на погребението. Габриела заведе Еванджелин до раковината със светена вода, изми медальона и го закопча на шията на Еванджелин. Момичето видя, че на шията на Габриела виси точно такъв медальон. „Обещай ми да го носиш винаги, денем и нощем, точно както го носеше Анджела!“ — бе казала баба й. Тя произнесе името на майка й напевно, с акцент, като „глътна“ първата сричка и сложи ударението върху втората: Ан-дже-ла. Еванджелин харесваше този начин на произнасяне и като дете го имитираше до съвършенство. Но сега Габриела, както и родителите й, бе станала само незабравим спомен. Усещаше обаче тежестта на медальона върху кожата си — силна връзка с майка й и баба й.

Еванджелин въздъхна и подреди пред себе си пощата за деня. Настъпил беше моментът да започне работа. Избра едно писмо, разряза плика със сребристото острие на ножа за писма, разтвори с ръка сгънатата хартия върху масата и зачете. Мигновено разбра, че това не е от писмата, които обикновено отваря. То не започваше като повечето от редовната кореспонденция до манастира с възхвала на сестрите за двестагодишното им непрестанно преклонение или многобройните им благотворителни дела, нито за това, че са се посветили на духа на световния мир. Не включваше и някакво дарение или обещание да бъдат споменати в нечие завещание. Писмото започваше направо с молба:

Уважаеми представителю на манастира „Света Роза“,

По време на проучвателна дейност за частен клиент вниманието ми беше привлечено от факта, че г-жа Абигейл Олдрич Рокфелер, родоначалничка на фамилията Рокфелер и меценат на изкуствата, може за кратко да си е кореспондирала с игуменката на манастира „Света Роза“ майка Иночента в годините 1943–1944, четири години преди смъртта си. Напоследък попаднах на поредица писма от майка Иночента, според които между двете жени е съществувала връзка. Тъй като не намерих нищо по въпроса в документа на фамилията Рокфелер, пиша ви, за да разбера дали до архивите на майка Иночента е разрешен достъп. Ако е така, бих искал да ви помоля за позволение да посетя манастира „Света Роза“, за да се запозная с тях. Мога да ви уверя, че ще се съобразя с вашето време и че моят клиент ще поеме всички разходи.

Предварително благодаря за вашата помощ по този въпрос.

Ваш:

В. А. Верлен

Еванджелин прочете писмото два пъти и вместо да го картотекира по обичайния начин, се отправи директно към кабинета на сестра Филомена, взе лист хартия за писма от купчинката на писалището й, нагласи го на пишещата машина и с повече от обичайната енергичност напечата следното:

Уважаеми г-н Верлен,

Въпреки че манастирът „Света Роза“ се отнася с голямо уважение към усилията на историческата изследователска дейност, политиката ни в момента е да отказваме достъп до нашите архиви и до нашата колекция от ангелски образи с цел частна изследователска дейност или публикации. Моля да приемете най-искрените ни извинения.

Бъдете благословени!

Еванджелин Анджелина Качиаторе, Францисканска сестра на непрестанното преклонение

Еванджелин се подписа с името си в долната част на писмото, положи официалния печат и сгъна листа, за да го пъхне в плик. След като напечата адреса върху плика, залепи марка и постави писмото на края на полираната маса в библиотеката върху купчинката с кореспонденция, която чакаше да я отнесе до пощата в Ню Палц.

На някои отговорът можеше да се стори суров, но сестра Филомена специално беше инструктирала Еванджелин да отказва всякакъв достъп до архивите на любители изследователи, чийто брой през последните години като че ли нарастваше с лудостта на Новата ера към ангелите пазители и подобните им. Всъщност само преди шест месеца Еванджелин бе отказала достъп на цял автобус с техни туристи, жени и мъже. Не искаше да проявява дискриминация спрямо посетителите, но сестрите изпитваха особена гордост от своите ангели и не понасяха лековатата слава, която тегнеше върху сериозната им мисия, от страна на любители с кристални топки и колоди с карти таро.

Еванджелин погледна доволна купчинката с писма. Щеше да ги пусне още същия следобед.

Изведнъж си помисли, че нещо в молбата на г-н Верлен е доста странно. Извади плика от джоба на полата си и отново прочете този ред: „Може за кратко да си е кореспондирала с игуменката на манастира «Света Роза» майка Иночента в годините 1943–1944.“

Времето порази Еванджелин. Нещо забележително се бе случило в „Света Роза“ през 1944 година, нещо толкова важно за живота на монахините, че сигурно е било невъзможно да се пренебрегне значението му. Еванджелин закрачи през библиотеката покрай полираните дъбови маси, украсени с малки настолни лампи, и стигна до черна метална противопожарна врата в края на залата. Извади от джоба си връзка с ключове и отключи вратата към архивите. Възможно ли е, зачуди се тя, докато отваряше вратата, събитията от 1944 година да са свързани по някакъв начин с молбата на г-н Верлен?

Предвид количеството информация, което архивите съдържаха, за тях бе отредено мизерно пространство в библиотеката. По продължение на стените в тясната стая имаше метални стелажи с усърдно подредени кутии за документи. Системата беше проста и добре организирана: от лявата страна стояха кутиите с вестникарски изрезки; отдясно бяха кореспонденцията на манастира и личните документи — писма, дневници и творби на изкуството на умрелите сестри. Всяка кутия имаше етикет с годината и бе поставена хронологично на лавицата; редицата започваше с 1809 година, когато манастирът „Света Роза“ бе основан, и свършваше с настоящата година.

Еванджелин познаваше добре структурата на вестникарските статии, тъй като сестра Филомена й бе възложила трудоемката задача да затваря ситния новинарски шрифт в прозрачни полиетиленови пликове. След толкова много часове в отделяне, подлепване и подреждане на изрезките в кутиите от екологично безопасен картон тя сериозно се натъжи, че не може веднага да намери изрезката.

Еванджелин си спомни с точни и живи подробности събитието, случило се в началото на въпросната година: през зимните месеци голяма част от горните етажи на манастира били опустошени от пожар. Тя беше прибрала в плик една пожълтяла снимка на манастира — покривът му погълнат от пламъците, заснеженият двор изпълнен със старомодните вече пожарникарски коли „Сигрейв“, докато стотици монахини с шевиотени дрехи — облекла не дотам различни от тези, които все още носеха сестрите Бернис и Бонифас — стояха и гледаха как техният дом гори.

Еванджелин беше чувала разкази за пожара от старшите сестри. В оня студен февруарски ден стотици треперещи монахини стояли в заснежения двор и гледали как манастирът се погубва. Група по-упорити сестри се върнали в манастира, изкачили се по стълбището в източното крило — единственият проход, все още необхванат от пламъците — и започнали да хвърлят железни легла, бюра и колкото е възможно повече чаршафи от прозорците на четвъртия етаж, без съмнение опитвайки да спасят по-ценните си принадлежности. Металната кутия с колекцията на сестрите от автоматични писалки също била хвърлена в двора. При допира със замръзналата земя кутията се разцепила и мастилените пълнители полетели като гранати. Те се разбили при удара и експлодирали с огромни цветни пръски по земята — червени, черни и сини рани, които се просмуквали в снега. Скоро дворът бил затрупан с остатъците от усукани креватни пружини, прогизнали дюшеци, изпочупени бюра и повредени от дима книги.

Само след минути огънят се разпрострял през главното крило на манастира, минал като вихър през шивалнята, поглъщайки топове черен муселин и бял памук, а после през стаята за ръкоделие — овъглявайки сгънатите плетива и английска дантела, които сестрите пазели, за да продадат на Великденския базар — и през килерите с жълти и бели нарциси и рози от многоцветна хартия. Пералнята, едно необятно място за тежък труд, обитавано от сушилни с индустриални размери и ютии с дървени въглища, било абсолютно изпепелено. Експлодирали буркани с белина, които разпалвали огъня и изпускали отровен дим към по-ниските етажи. Само за миг в пламъците изчезнали петдесет току-що изпрани шевиотени одежди. Докато пламъците догорят и бавно преминат в облак пушек в късния следобед, „Света Роза“ се превърнала в купчина овъглено дърво и съскащ тенекиен покрив.

Накрая Еванджелин стигна до трите кутии за 1944 година. Съзнавайки, че новината за пожара трябва да се е разпростряла в месеците някъде в средата на 1944 година, тя ги извади, нареди ги една върху друга и ги изнесе от архивите, бутвайки с хълбок вратата, за да се затвори. С изправен гръб, сякаш крепеше ябълка на главата си, тя закрачи обратно към студения, неприветлив кабинет, за да прегледа съдържанието на кутиите.

Според подробна статия, изрязана от вестника на Покипси, пожарът започнал някъде на четвъртия етаж на манастира и се разпрострял по цялата сграда. На растерна черно-бяла снимка се виждаше скелетът на манастира с овъглени греди. Заглавието гласеше: „Манастирът в Милтън опустошен от пожар на сутринта“. Еванджелин прочете статията и научи, че шест жени, включително майка Иночента, игуменката, която може би беше водила и кореспонденция с госпожа Абигейл Рокфелер, умрели от задушаване.

Младата монахиня пое дълбоко дъх, смразена от образа на любимия й, обхванат в пламъци дом. Зачуди се какво се е случило непосредствено след пожара и отвори друга кутия, като прелисти куп прозрачни пликове с изрезки. До 15 февруари сестрите, преместили се в мазето на манастира, спели на походни легла и се къпели и готвели в кухнята, за да могат да помагат при ремонта на спалните помещения. Продължили редовно да се молят в параклиса, който останал невредим от пожара, изпълнявайки по график молитвите, сякаш нищо не се било случило. Преглеждайки набързо статията, Еванджелин изведнъж спря поглед на един ред в долната част на страницата — пасаж, описващ подробности за работата по възстановяването. За свое учудване, тя прочете следното:

Въпреки че манастирът бе разрушен почти напълно, беше съобщено, че щедро дарение от фамилията Рокфелер ще позволи на Францисканските сестри на непрестанното преклонение да възстановят напълно манастира „Света Роза“ и църквата „Дева Мария на ангелите“.

Еванджелин върна статиите в кутиите, нареди ги една върху друга и ги отнесе обратно на мястото им в архивите. В самия край на стаята, до стената, тя откри кутия с надпис „Разни — 1940-1945“. В случай че майка Иночента бе имала контакт с лице, популярно колкото Абигейл Рокфелер, писмата трябваше да са именно сред тези документи. Еванджелин положи кутията върху студения линолеум и клекна до нея. Откри най-различни сведения от манастира — бележки за платове, сапун и свещи; програма за чествания на Коледа в „Света Роза“ през 1941 година; няколко писма между майка Иночента и главата на епархията по повод пристигането на нови момичета. Разочарова се, че не откри нищо повече.

Възможно беше, размисли Еванджелин, докато връщаше документите в съответните кутии, личните архиви на Иночента да са били заведени другаде. Може би щеше да ги намери в редица кутии — особено обещаващи й се сториха „Кореспонденция на Мисията“ или „Чужди дарения“. Тъкмо се готвеше да отвори друга кутия, когато зърна избелял плик, пъхнат под купчинка бележки за църковни доставки. Извади го и видя, че е адресиран до майка Иночента. Адресът на изпращача беше изписан с калиграфска изисканост: Г-жа А. Рокфелер, 54-та улица — Запад №10, г. Ню Йорк, щат Ню Йорк. Еванджелин усети как в главата й нахлува кръв. Това доказваше, че г-н Верлен е прав. Фактически наистина съществуваше връзка между майка Иночента и г-жа Рокфелер.

Тя огледа внимателно плика и го изтупа лекичко. За разлика от другите, в него имаше писмо. В ръцете й изпадна тънък лист.

14 декември 1943 г.

Най-скъпа майко Иночента,

Изпращам добри новини за интересите ни към планината Родопи, където нашите старания несъмнено имат успех. Вашите напътствия помогнаха изключително много за провеждането на експедицията и смея да твърдя, че полезен се оказа и моят принос. Селестин Клошет ще дойде в Ню Йорк в началото на февруари. Скоро ще получите още новини. Дотогава, оставам искрено ваша:

А. О. Рокфелер

Еванджелин се взираше в писмото, което държеше. Не проумяваше нищо. Защо жена като Абигейл Рокфелер ще пише на майка Иночента? Какво означаваше „интересите ни към планината Родопи“? И защо фамилията Рокфелер е платила за реставрирането на „Света Роза“ след пожара? Нямаше никакъв смисъл.

Доколкото Еванджелин знаеше, Рокфелерови не бяха католици и нямаха връзка с епархията. За разлика от другите богати фамилии от Златната епоха — тутакси й хрумна за семейство Вандербилт — те не притежаваха значителен брой имоти в околността. И все пак сигурно имаше някакво обяснение за подобно щедро дарение.

Еванджелин сгъна писмото на г-жа Рокфелер и го пъхна в джоба си. Излезе от архивите, влезе в библиотеката и мигновено усети разликата в температурата — огънят прекалено беше затоплил помещението. Извади от купчинката за изпращане писмото, което бе написала до г-н Верлен, и го занесе до камината. Когато пламъците близнаха крайчеца на плика, поглъщайки тънката черна следа в специалната розова хартия, в главата на Еванджелин се появи образът на обявената за мъченица Роза от Витербо — видение, представляващо крехка девойка, устояваща на бушуващия огън — и в миг изчезна, сякаш отнесен от завихрил се дим.

Експресна линия на 8-мо Авеню,

станция „Кълъмбъс Съркъл“, Ню Йорк

Автоматичните врати се отвориха плавно и във влака лъхна леденостуден въздух. Верлен вдигна ципа на палтото си и слезе на платформата, където го посрещна залп от коледна музика, реге версия на „Джингъл Белс“, изпълнявана от двама мъже с раста прически. Познатата мелодия се смеси с топлината и движението на стотиците тела по тесния перон. Следвайки тълпата по широките, мръсни стъпала, Верлен се отправи към покрития със сняг свят горе, а очилата му с позлатени телени рамки се замъглиха от студа. Попаднал в прегръдката на ледения зимен следобед, той изправи гръб — полусляп мъж, който си проправя опипом път сред угнетителния мраз на града.

Щом стъклата на очилата му се проясниха, Верлен видя, че празничният пазарен сезон беше в разгара си — бяха окичили изхода на метрото с имел и един почти безгрижен Дядо Коледа от Армията на спасението размахваше месингов звънец, а до него се мъдреше червена емайлирана кофа за дарения. Коледните светлини си отмъщаваха в червено и зелено на уличните лампи. Докато тълпите нюйоркчани минаваха забързани край него, с топли шалове и тежки палта срещу ледения вятър, Верлен провери датата на ръчния си часовник. За свое огромно учудване видя, че до Коледа остават само два дни.

Всяка година орди от туристи нахлуваха в града по Коледа и всяка година Верлен се кълнеше да стои далеч от центъра през целия декември, скрит в уюта на възглавниците в студиото си в Гринич Вилидж. Кой знае как, години наред бе преминавал през коледните тържества в Манхатън, без фактически да участва в тях. Родителите му, които живееха в Средния Запад, му изпращаха всеки път колет с подаръци, който той обикновено отваряше, докато разговаряше с майка си по телефона, с което коледната веселба за него приключваше. На Коледа той излизаше за по едно питие с приятели и после, достатъчно замаян от изпитото мартини, гледаше някой екшън. Станало беше традиция, която с нетърпение очакваше, особено тази година. Толкова беше работил през последните месеци, че приветстваше мисълта за почивка.

Верлен си проправи път през тълпата. Кишата полепваше по износените му маркови обувки, докато вървеше по посипания със сол тротоар. Представа нямаше защо клиентът му беше настоял да се срещнат в Сентръл Парк, а не в някой топъл, тих ресторант. Ако проектът не беше толкова важен — наистина, ако не беше единственият му източник за реални доходи за момента — би настоял да изпрати работата си по пощата и да приключи с това. Но папката с проучвания бе отнела месеци подготовка, и се налагаше да обясни по подходящ начин това, което бе открил. Пък и Пърсивал Григори бе наредил на Верлен да спазва указанията в писмото. И на луната да бе поискал Григори да се срещнат, Верлен щеше да намери начин да отиде и там.

Изчака трафика да се успокои. В центъра на „Кълъмбъс Съркъл“ пред него се издигаше статуя, импозантната фигура на Христофор Колумб, изправен на мраморен пиедестал, взрян в мъгливата далечина на града, заобиколен от кривите оголени дървета на Сентръл Парк. Верлен си помисли колко грозна и претенциозна е скулптурната фигура, натруфена и не на място. Когато мина покрай нея, той забеляза каменен ангел, издълбан в основата на пиедестала, с мраморен глобус на света между пръстите му. Ангелът изглеждаше тъй жив, сякаш всеки миг щеше да се изскубне от монумента, да се вдигне над гъмжилото от таксита и да се възвиси в опушеното небе над парка.

Пред него Сентръл Парк представляваше плетеница от голи дървеса и заснежени алеи. Верлен забърза покрай продавач на хотдог, който топлеше ръце на бликащата пара; покрай бавачки, които бутаха детски колички; покрай павилион за списания. Скамейките в края на парка бяха празни. Никой нормален човек не би излязъл на разходка в подобен студен следобед.

Верлен отново погледна часовника си. Беше закъснял — нещо, за което при нормални обстоятелства не би се притеснявал, често пристигаше пет-десет минути след срещата, дължеше го на артистичния си темперамент. Днес обаче часът имаше значение. Клиентът му сигурно броеше минутите, ако не и секундите. Оправи вратовръзката си, яркосин Хермес от 60-те с повтаряща се шарка на жълти лилии, която бе купил на електронна разпродажба. Когато бе несигурен за някоя ситуация, или усещаше, че може да му бъде неловко, избираше като че ли най-нелепите дрехи от гардероба си. Беше несъзнателна реакция, нещо като саботаж към самия себе си, което забелязваше едва след като бе станало твърде късно. Първите срещи с жени и интервюта за работа минаваха особено лошо. Появяваше се така, сякаш току-що бе излязъл от някой цирк, всеки елемент в облеклото му беше неправилно подбран и прекалено ярък за съответната ситуация. Очевидно тази среща го беше изнервила малко: освен марковата връзка, беше облякъл червена риза на тънки райета, закопчана догоре, бяло кадифено спортно яке, джинси и любимите си чорапи със Снупи, подарък от бивша приятелка. Надминал беше себе си, наистина.

Като се загърна по-плътно, доволен да се свие в меката, неутрално сива вълна на палтото, Верлен пое дълбоко студения въздух. Стисна здраво папката, сякаш вятърът можеше да я изтръгне от пръстите му, и закрачи още по-навътре през виелицата от снежинки в Сентръл Парк.

Югозападният проход на Сентръл Парк,

Ню Йорк

Далеч от наплива на коледните купувачи, скрита в ниша от ледено спокойствие, една призрачна фигура чакаше на пейка в парка. Висок, бледен и крехък като костен порцелан, Пърсивал Григори едва ли можеше да се възприеме като нещо различно от снежния вихър. Извади от джоба на палтото си бяла копринена кърпа, за да се справи със силния пристъп на кашлица. Картината пред очите му потрепваше и се размазваше с всеки нов спазъм, а след това, в миг на утихване, възвръщаше фокуса си. По копринената му кърпа останаха капки ярка синя кръв, живи като парченца сапфир в снега. Нямаше как да го отрича вече. През последните месеци положението му ставаше все по-сериозно. Захвърли изцапаната с кръв копринена кърпа на алеята и кожата му настръхна. Толкова му беше неприятно, че усещаше и най-дребното движение като миг на изтезание.

Пърсивал погледна часовника си, „Патек Филип“ от масивно злато. Беше разговарял с Верлен наскоро, вчера следобед, за да доуточнят срещата и беше изяснил кога — точно в дванайсет по обяд. Вече беше дванайсет и пет. Раздразнен, Пърсивал се облегна на студената пейка, почуквайки с бастуна си по замръзналата алея. Не обичаше да чака, камо ли мъж, на когото плащаше толкова добре. Телефонният им разговор от предния ден беше формален, функционален, без фамилиарности. Пърсивал не обичаше да обсъжда бизнес въпроси по телефона — никога не вярваше особено на подобни разговори — и все пак едвам се въздържа да не попита за подробности относно разкритията на Верлен. През годините той и семейството му бяха събрали значителна информация за десетки манастири и абатства из целия континент и въпреки това Верлен твърдеше, че е попаднал на нещо интересно наблизо, край река Хъдсън.

При първата им среща Пърсивал реши, че Верлен току-що е завършил бизнес университет, кариерист с първи стъпки в пазара на изкуството. Верлен имаше доста непокорна къдрава черна коса, самобичуващо се поведение и нелеп костюм. Той порази Пърсивал като артистичен, каквито са мъжете в тази своя възраст — всичко в облеклото и маниерите му беше прекалено младежко и модно, сякаш още не си беше намерил мястото в света. Определено не беше от ония, за които Пърсивал обикновено установяваше, че работят за неговата фамилия. По-късно научи, че освен специалист по история на изкуството, Верлен е художник и преподавател в университет, организира търгове и предлага консултации. Верлен очевадно се смяташе за нещо като бохем, с бохемската липса на точност. Независимо от това младият мъж бе показал, че го бива в работата.

Най-накрая Пърсивал го зърна да влиза забързано в парка. Когато стигна до пейката, Верлен подаде ръка.

— Господин Григори — каза той, останал без дъх. — Извинете, че закъснях.

Пърсивал пое хладно ръката на Верлен.

— Според моя изключително надежден часовник, закъсняхте със седем минути. Ако възнамерявате да продължите работата за нас, в бъдеще ще трябва да идвате навреме. — Срещна погледа на Верлен, но младият мъж не прояви ни най-малко неудобство. Пърсивал кимна към парка. — Да повървим?

— Защо не? — погледна бастуна Верлен и добави: — Или ако предпочитате, да поседнем тук? Ще ви бъде по-удобно.

Пърсивал стана и тръгна по заснежената алея на Сентръл Парк, а металното връхче на бастуна му леко потропваше по леда. Неотдавна той беше красив и силен като Верлен и не би забелязал вятъра, леда и студения ден. Спомни си как веднъж, при една зимна разходка в Лондон през мразовитата 1814 година, когато Темза се бе заледила, а ветровете бяха арктически, той се разхожда с километри и му беше така топло, сякаш си беше у дома. Тогава беше различен — в разцвета на силата и красотата си. Сега от мразовития въздух тялото го болеше. А болката в ставите го принуждаваше да върви напред въпреки спазмите, на краката.

— Имате нещо за мен — каза накрая Пърсивал, без да вдига поглед.

— Според обещаното — отговори Верлен, извади плик изпод мишницата си и го подаде с апломб, черните къдри паднаха върху очите му. — Свещените пергаменти.

Пърсивал спря, несигурен как да реагира на хумора на Верлен и претегли плика върху дланта си — беше голям и тежък като чиния за вечеря. — Силно се надявам, че предлагате нещо, което ще ме впечатли.

— Мисля, че ще останете много доволен. Сведението започва с историята на ордена, който ви описах по телефона. Включва кратки профили на обитателите, философията на Францисканския орден, записки по безценната колекция от книги и образи в библиотеката на Францисканските сестри на непрестанното преклонение и резюме за работата на Мисията в чужбина. Описал съм източниците и съм направил фотокопия на оригиналните документи.

Пърсивал отвори плика и прелисти страниците, поглеждайки разсеяно документите.

— Всичко това е доста обичайна информация — каза той разочаровано. — Изобщо не виждам какво може да е привлякло вниманието ви към онова място.

И точно тогава нещо привлече вниманието му. Извади от плика връзка с документи и ги разлисти, а вятърът развя краищата им, докато той разгъваше поредица скици на манастира — чертежи на етажите, кръглите кули, тесният коридор между манастира и параклиса, широкият входен коридор.

— Архитектурните чертежи — отвърна Верлен.

— Какво точно от чертежите? — попита Пърсивал, прехапвайки устна, докато разлистваше страниците. На първата беше отпечатана дата: 28 декември 1809 г.

Верлен каза:

— Доколкото разбирам, това са оригиналните проекти на „Света Роза“, подпечатани и одобрени от игуменката основателка на манастира.

— На всички сгради ли? — попита Пърсивал и заразглежда по-отблизо чертежите.

— Заедно с вътрешните — отвърна Верлен.

— И къде ги намерихте?

— Изрових ги от архивите на един окръжен съд на север. Никой нямаше представа как са попаднали там и вероятно никога няма да забележат липсата им. След известно проучване установих, че проектите са били пренесени в административната сграда през 1944 година, след пожар в манастира.

Пърсивал сведе поглед към Верлен с едва доловимо предизвикателство.

— Това все пак не са обичайни чертежи. Погледнете тук. — И Верлен насочи Пърсивал към неясна скица на осмоъгълна постройка, отгоре с надпис „Молитвен параклис“. — Това е особено вълнуващо. Нарисувано е от човек с набито око за мащаб и дълбочина. Постройката е така точно начертана, толкова подробно, че въобще не прилича на останалите чертежи. Отначало помислих, че не е от този пакет — прекалено различна е по стил — но е подпечатана и датирана като останалите.

Пърсивал се взря в рисунката. Параклисът на непрестанното преклонение изглеждаше начертан особено старателно — на олтара и входа бе обърнато специално внимание. В чертежа на параклиса имаше включени серия пръстени, концентрични кръгове, всеки от които се излъчваше от по-предния. В центъра на сферите, също като яйце в гнездо от картон, имаше златен печат. Прелисти няколко страници на чертежите и откри, че печатът е положен върху всеки лист.

— Кажете — каза Пърсивал и постави пръст върху печата, — какво, според вас, е значението на този печат?

— И мен ме заинтригува — отвърна Верлен и извади един плик от вътрешния джоб на якето си. — Затова направих малко проучване. Това е репродукция на монета с тракийски произход от пети век преди Христа. Оригиналът е открит в началото на двайсети век при финансирани от японците археологически разкопки в днешна източна България, която навремето е била центърът на Тракия — нещо като културно средище в Европа от пети век. Оригиналната монета е в Япония, така че аз разполагам само с тази репродукция.

Верлен отвори плика и подаде на Пърсивал увеличено фотокопие на монетата.

— Печатът е бил поставен върху архитектурните чертежи повече от сто години преди да е открита монетата, което прави този печат — и самите чертежи — доста невероятни. От проучването, което направих, изглежда, че този образ е уникален сред тракийските монети. Докато на повечето монети от периода са изписани глави на митологични фигури като Хермес, Дионисий и Посейдон, на тази монета е изобразен инструмент: лирата на Орфей. В музея „Метрополитън“ има доста тракийски монети. Отидох да ги видя с очите си. Те са в залите на Древна Гърция и Рим, ако това ви интересува. За съжаление нямаше изложено нищо, подобно на тази монета. Тя е единствената по рода си.

Пърсивал Григори се облегна на влажната от пот дръжка от слонова кост на бастуна и се опита да сдържи раздразнението си. От небето се сипеше сняг, едри мокри парцали, които се вихреха около клоните на дърветата и падаха на алеята. Очевидно Верлен не разбираше до каква степен тези чертежи, а също и печатът, не съответстват на плановете му.

— Много добре, господин Верлен — каза Григори, като изправи, доколкото може гръб и фиксира Верлен със строг поглед. — Със сигурност имате още нещо за мен.

— Още? — попита озадачен Верлен.

— Чертежите, които сте донесли, са интересни обекти — каза Пърсивал и ги върна на Верлен с обезкуражителен апломб, — но те са второстепенни за работата ни в момента. Ако сте се сдобили с информация, свързана с Абигейл Рокфелер относно този манастир, очаквам че сте потърсили достъп? Имате ли напредък с това?

— Тъкмо вчера изпратих молба до манастира — каза Верлен. — Чакам отговор.

— Чакате? — каза Пърсивал и гласът му стана раздразнителен.

— Нужно ми е разрешение, за да вляза в архивите — отговори Верлен.

Младият мъж показа леко колебание, намек за изчервяване, едва доловимо смущение в поведението, но Пърсивал се хвана за несигурността му с гневно подозрение.

— Никакво чакане. Или ще намерите информацията, която е от интерес за семейството ми — информация, за която ви беше дадено предостатъчно време и ресурси, — или не я търсете.

— Нищо не мога да направя, без да вляза в манастира.

— И колко време ще ви трябва, за да получите достъп?

— Няма да е лесно. Ще имам нужда от официално позволение, за да мина през главния вход. Ако ми разрешат да продължа, ще минат седмици, преди да намеря нещо смислено. Възнамерявам след Нова година да замина на север. Това е продължителен процес.

Григори сгъна картите и ги върна на Верлен с треперещи ръце. Като овладя раздразнението си, той извади от вътрешния джоб на палтото си плик с пари.

— Какво е това? — попита Верлен и погледна в плика, очевидно удивен от вида на пачка нови стодоларови банкноти.

Пърсивал положи ръка на рамото му, усещайки човешка топлина, която намираше за чужда и примамлива.

— Малък стимул — каза Пърсивал и поведе Верлен по алеята към „Кълъмбъс Съркъл“. — Но според мен имате време да го направите преди полунощ. Тази премия ще компенсира неудобството. А щом получите възможност да приключите с работата си и ми донесете доказателство за връзката на Абигейл Рокфелер с манастира, ще продължим нашия разговор.

Манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Еванджелин отиде до далечния край на четвъртия етаж, след стаята с телевизора, до разхлопана желязна врата, от която се излизаше на няколко плесенясали стъпала. Помисли си за изгнилото дърво, затова се изкачи предпазливо по стълбите, следвайки релефа на влажната каменна стена, докато не стигна тясна, кръгла кула, високо над манастирските земи. Кулата беше единственото място от първоначалната постройка, останало в горните етажи. Излизаше от самия Молитвен параклис, издигаше се по спирално стълбище покрай втория и третия етаж и се отваряше към четвъртия, откъдето от спалните си помещения сестрите отиваха направо в параклиса. Въпреки че кулата беше предназначена да осигурява на сестрите пряк път към среднощните им молитви, тя отдавна беше изоставена заради главното стълбище, което беше и топло, и осветено. Макар пожарът от 1944 година да не бе стигнал до кулата, Еванджелин усещаше просмукалия се в гредите дим, сякаш помещението беше вдъхнало лепкавия катран от огнените пари и беше спряло да диша. Електричество така и не беше прокарано и единствената светлина идваше от редицата амбразурни прозорци с тежко, ръчно изработено оловно стъкло, които обикаляха източната заобленост на кулата. Дори и сега, в средата на деня, помещението тънеше в леден мрак, докато неуморният северен вятър тропаше по стъклата.

Еванджелин притисна ръце до замръзналото стъкло на прозореца. В далечината редуващите се възвишения бяха осветени от анемичното зимно слънце. Дори и най-слънчевите дни на декември придаваха унилост на пейзажа, сякаш светлината падаше през зле фокусирани лещи. През летните месеци всеки следобед по дърветата се струпваше изобилна светлина и листата придобиваха такъв многоцветен оттенък, какъвто зимното слънце, независимо колко ярко, никога не можеше да постигне. Преди месец или малко повече от месец листата бяха обагрени в бляскава охра, червено, оранжево, жълто, някаква плетеница от цветове, която се отразяваше в кафявото огледало на речната вода. Еванджелин си представяше как пристигащите за деня пътници от Ню Йорк, взели влак откъм източната страна на Хъдсън, се взираха в прекрасните листа по пътя си към беритбата на ябълки и тикви. Сега дърветата бяха оголели, а възвишенията — покрити със сняг.

Еванджелин рядко търсеше убежище в кулата, най-много веднъж или два пъти в годината, когато мислите й я теглеха далеч от сестринската общност към това тихо място за размишления. Не беше кой знае колко обичайно за някоя от сестрите да се усамоти далеч от групата, за да размишлява, и дни наред след това Еванджелин често изпитваше угризения за постъпката си. И все пак тя не можеше докрай да се откаже от кулата. При всяко нейно посещение там тя забелязваше как спокойствието обзема ума й, как мислите й се проясняват и избистрят, докато изкачваше стълбите нагоре, и как стават още по-ясни, когато надзърта отгоре отвъд земите на манастира.

Застанала до прозореца, Еванджелин си спомни съня, с който се беше събудила сутринта. Не можеше точно да се сети за подробностите, само това, че се бе присънила майка й, говореше й меко на език, който Еванджелин не можеше да разбере. Болката, която усети, когато се опита отново да чуе гласа на майка си, остана с нея цялата сутрин, но младата жена все пак не искаше да отхвърля тези мисли. Беше нещо съвсем естествено. Днес, двайсет и трети декември, беше рожденият ден на майка й Анджела.

Еванджелин си спомняше само фрагменти от образа на майка си — дългата руса коса на Анджела, гласът й — бързият, мелодичен френски, докато говори по телефона и си взима цигарата от стъкления пепелник, изпълненият с мрежата на дима въздух, който се разтопява пред очите на Еванджелин. Припомняше си невероятно високата сянка на майка й, някакъв прозирен мрак, раздвижен по стената на апартамента им в Четиринадесетия район на Париж.

В деня, когато майка й беше починала, бащата на Еванджелин я взе от училище с червения им ситроен. Беше сам, без майка й, и това само по себе си се стори на момичето необичайно. Родителите й работеха в една и съща област, призвание, което сега се струваше на Еванджелин изключително опасно, и рядко ходеха където и да било един без друг. Еванджелин тутакси забеляза, че баща й е плакал — очите му бяха подпухнали, а кожата на лицето му бе пепелява. След като тя се качи в колата отзад, оправи палтото си и сложи учебниците на скута си, баща й каза, че майка й вече няма да бъде с тях. „Замина ли? — попита Еванджелин и усети как я обзема отчаяно безпокойство, сякаш се опитваше да разбере смисъла на думите му. — Къде е отишла?“

Баща й поклати глава, като че ли отговорът бе неразбираем. Каза: „Отнеха я от нас.“

По-късно, когато Еванджелин научи всичко — че Анджела е била отвлечена и убита, тя не можа докрай да проумее защо баща й бе избрал точно тези думи. Майка й не просто им беше отнета. Майка й беше убита, изтръгната от света тъй безвъзвратно, както светлината напуска небето, когато слънцето потъне зад хоризонта.

Като малка Еванджелин не беше имала възможност да осъзнае колко млада е била майка й, когато загина. С времето обаче тя започна да съизмерва своята възраст спрямо живота на Анджела, разглеждайки всяка година като някакво скъпоценно завръщане. На осемнайсет майка й се беше запознала с баща й. На осемнайсет Еванджелин положи клетва като Францисканска сестра на непрестанното преклонение. На двайсет и три — възрастта, на която Еванджелин беше сега, майка й се бе омъжила за баща й. На трийсет и девет майка й беше убита. Сравнявайки линиите на живота, Еванджелин вплиташе своето битие в битието на майка си, сякаш беше глициния, увиваща се около подпорите си. Колкото и да се бе опитвала да убеди себе си, че и без майка си живее добре и че баща й полага всички усилия да се справи, знаеше, че всеки миг, всеки ден отсъствието на Анджела свива сърцето й.

Еванджелин беше родена в Париж. Баща й, майка й и тя живееха в апартамент на първия етаж в Монпарнас. Стаите в апартамента се бяха запечатали тъй живо в паметта й, че тя имаше усещането това да е било вчера. Апартаментът бе просторен, от всяка стая се преминаваше в следващата, с високи гипсови тавани и огромни прозорци, които изпълваха пространството с неравномерна зърниста сива светлина. Банята беше несъразмерно голяма — най-малкото колкото общата умивалня в „Света Роза“. Еванджелин помнеше дрехите на майка си, окачени по стената на банята — лека пролетна рокля и вързан на закачалката лъскав червен копринен шал, както и чифт лачени сандали, оставени под тях, подредени така, сякаш ги носи невидима жена. По средата на банята сякаш клечеше фаянсова вана, масивна и тежка като живо същество, с капки вода по стените, подвила ноктести крака.

Еванджелин пазеше и друг спомен, пускаше го отново и отново в мислите си като филмова лента: една разходка с Анджела в годината преди смъртта й. Хванати за ръка, те вървяха по тротоарите и паважа толкова бързо, че Еванджелин трябваше да подтичва, за да настига майка си. Беше пролет или така й се струваше заради изобилието от цветя в сандъчетата по прозорците на жилищните сгради.

Онзи следобед Анджела беше развълнувана. Хванала здраво Еванджелин за ръка, тя я поведе през двора на университета — поне Еванджелин мислеше, че това е университет заради големия каменен вход и множеството на двора. Сградата изглеждаше изключително стара, но всичко в Париж изглеждаше древно в сравнение с Америка, особено в Латинския квартал. В едно беше сигурна обаче: Анджела търсеше някого сред многото хора. Тя влачеше Еванджелин през тълпата, стискаше ръката й до изтръпване, като по този начин я подсещаше да побърза. Накрая някаква жена на средна възраст ги поздрави, пристъпи по-близо и целуна майка й по двете страни. Жената беше чернокоса и прекрасните, изваяни черти на майка й леко се отпуснаха. Еванджелин разпозна баба си Габриела, но знаеше, че не й позволено да говори с нея. Анджела и Габриела бяха скарани, както често ставаше, и Еванджелин знаеше, че не трябва да се намесва. Години по-късно, когато и тя, и баба й живееха вече в Съединените щати, Еванджелин започна да научава повече неща за Габриела. Едва тогава осъзна по-ясно различията помежду им.

Макар да бяха минали толкова години, Еванджелин все още се притесняваше, че това, което пределно ясно си спомня от разходката с майка й, я удивлява като силно ексцентрично и светско — лъскавата кожа на високите до коляното кафяви ботуши на майка й, с напъхани в тях избелели джинси. Кой знае защо, Еванджелин можеше да си спомни всичко за тези ботуши — конусовидния ток, ципа от глезена до коляното, звукът от подметката върху камък или тухла, но за нищо на света не можеше да си спомни формата на майчината си ръка, извивката на раменете й. През маранята на времето беше загубила самата същност на своята майка.

Най-много обаче Еванджелин се измъчваше, че не може да си припомни лицето на майка си. От снимките знаеше, че Анджела е била висока и слаба, косата й често скрита от шапка, така че Еванджелин я свързваше с момчешкия вид на френските актриси от шейсетте. Но на всяка снимка лицето на Анджела изглеждаше тъй различно, че Еванджелин се затрудняваше да създаде един цялостен образ. В профил носът й изглеждаше остър, а устните — тънки. В полупрофил, скулите й бяха плътни и високи, почти азиатски. Когато гледаше право във фотоапарата, големите й сиви очи доминираха над всичко останало. На Еванджелин й се струваше, че структурата на майчиното й лице се мени според светлината и мястото на фотоапарата и не оставя нищо солидно след себе си.

Бащата на Еванджелин не желаеше да разговаря за Анджела след смъртта й. Ако Еванджелин попиташе нещо за нея, той често само извръщаше глава, все едно не чуваше какво казва. Друг път, отвореше ли бутилка вино към вечерята, той можеше и да сподели нещо любопитно за нея — как Анджела прекарвала цяла нощ в лабораторията си и се прибирала вкъщи по изгрев-слънце; как толкова се задълбочавала в работата си, че ако изпуснела книга или документи, не ги вдигала; как искала да живее край океана, далеч от Париж; за щастието, с което я дарило раждането на Еванджелин. През всичките години, когато живееха заедно, той беше прекратявал всеки по-съществен разговор за Анджела. И все пак, когато Еванджелин питаше за майка си, нещо в поведението му се разтваряше, като че ли да приветства някакъв дух, който му носеше в еднаква степен и мъка, и утеха. Мразейки и обичайки миналото, сякаш макар да приемаше духа на Анджела, баща й сам се убеждаваше, че такъв дух изобщо не съществува. Еванджелин беше сигурна, че никога не бе престанал да я обича. Той не се ожени повторно и имаше малко приятели в Съединените щати. Години наред се обаждаше всяка седмица в Париж и говореше с часове на език, който Еванджелин смяташе за толкова великолепен и музикален, че сядаше в кухнята и просто слушаше гласа му.

Баща й я доведе в „Света Роза“, когато тя бе на дванайсет, и я повери на жените, станали нейни наставнички, които я насърчаваха да вярва в техния свят дори тогава, когато, ако беше честна пред себе си, вярата изглеждаше като скъпоценна, но недостижима субстанция, притежавана от мнозина, но отказана на нея. С времето Еванджелин осъзна, че баща й цени повече подчинението пред вярата, обучението пред творчеството, и въздържанието пред чувствата. С времето тя се беше предала на рутината и дълга. С времето беше загубила от поглед своята майка, баба, а и себе си.

След като Еванджелин беше приета за монахиня в „Света Роза“, баща й често я посещаваше. Сядаше премръзнал на кушетката до нея в стаята за срещи и я наблюдаваше с огромен интерес, като че ли тя представлява експеримент, чийто резултат иска да разгледа. Баща й се взираше напрегнато в лицето й, сякаш тя беше телескоп, през който, ако се вторачеше, можеше да види чертите на любимата жена. Но всъщност Еванджелин изобщо не приличаше на майка си. В лице приличаше на баба си Габриела. Беше прилика, която баща й предпочиташе да не признава. Умря преди три години, но докато беше жив, бе твърдо убеден, че единственото му дете прилича на привидение.

Еванджелин стисна колието в ръка, докато острият връх на лирата не се заби дълбоко в кожата на дланта й. Знаеше, че трябва да бърза — в библиотеката имаха нужда от нея и скоро сестрите щяха да се чудят къде е изчезнала — затова остави мислите за родителите й да потънат надълбоко и се съсредоточи върху предстоящата задача.

Приведе се на пода и прокара пръсти по грубата тухлена зидария на стената на кулата, докато усети, на третия ред от пода нагоре, едва доловимо помръдване. Пъхна плоската страна на медальона в процепа и като разклати хлабавата тухла, извади я от стената. От вътре Еванджелин измъкна продълговата стоманена кутия. Самият акт на докосване до студения метал успокои мислите й, сякаш твърдостта му противостоеше на нематериалните свойства на паметта.

Еванджелин постави кутията пред себе си и вдигна капака. Вътре имаше малък бележник, привързан с кожена каишка и закопчан със златен клипс във формата на ангел, с издължено и тънко тяло. Окото му бе от син сапфир, а крилата, след като ги притисна, отключиха клипса така, че бележникът се разтвори в скута й. Кожата беше ожулена и издраскана, а страниците — готови да се откъснат. На първата страница беше отпечатана в златно думата АНГЕЛОЛОГИЯ. Прелиствайки бележника, погледът на Еванджелин попадна на ръчно нарисувани карти, написани с цветно мастило бележки, скици на ангели и музикални инструменти по страничните полета. В средата на бележника на една страница имаше нотирана мелодия. Много страници бяха пълни с исторически анализи и библейски цитати, а в последната четвърт на бележника се намираха огромен брой цифри и изчисления, които Еванджелин не разбираше. Дневникът бе принадлежал на баба й, а сега принадлежеше на Еванджелин. Тя прокара ръка по кожената корица и й се прииска да проумее тайните вътре.

Под задната корица бе скрита снимка, която Еванджелин извади. Майка й и баба й, прегърнати. Снимката беше направена в годината на раждането на Еванджелин — беше сравнила датата, отпечатана по ивицата на снимката, с тази на раждането си и бе стигнала до извода, че по това време майка й е била бременна в третия месец, въпреки че това въобще не личеше. Еванджелин се взря в снимката и сърцето й се сви от болка. На снимката Анджела и Габриела изглеждаха щастливи. Еванджелин би дала всичко, би се отказала от всичко, което имаше, за да бъде отново с тях.

Еванджелин се постара на връщане в библиотеката да придаде приветливо изражение на лицето си, да прикрие възможно най-добре своите мисли. Огънят бе угаснал и от каменната камина в средата на помещението лъхаше студен въздух и леко подвяваше краищата на полата й. Тя взе от работната си маса черна жилетка и се наметна с нея, преди да се отправи към камината, за да види какво става. През дългите зимни месеци камината се използваше често и навярно някоя от сестрите беше оставила отворен клапана. Вместо да го затвори, Еванджелин го отвори докрай. После взе чепата борова цепеница от купа дърва, сложи я в центъра на желязната скара и запали малко хартия. Хвана здраво месинговите дръжки на духалката и няколко силни струи въздух помогнаха на огъня да пламне.

Еванджелин не беше отделила много време да изучава ангелските текстове, които бяха станали причина за особено признание на манастира „Света Роза“ в теоложките среди. Някои от тези текстове, като например историите за представянето на ангелите в изкуството и съчиненията на сериозните ангелолози, включващи съвременните копия на средновековната ангелоложка система и студиите за възгледите на Тома Аквински и Свети Августин за ролята на ангелите във вселената, се намираха в колекцията още от основаването на манастира през 1809 година. Сред подредените по лавиците книги можеха да се открият и редица студии по ангеломорфизъм, въпреки че те бяха съвсем академични и не привличаха интереса на мнозина от сестрите, особено на тези от по-младото поколение, които, честно казано, не отделяха кой знае колко от времето си на ангелите. Представена беше и не толкова научната страна на ангелологията, независимо от студенината, с която сестрите се отнасяха към поклонниците на Новата епоха. Имаше книги за различните култове към ангелите в стария и съвременния свят, както и за феномените с ангелите хранители. Не бяха малко и книгите с изкуство, пълни с офорти, включително един изключителен том с ангели на Едуард Бърн-Джоунс, който Еванджелин особено харесваше.

На стената срещу камината върху катедра бе поставен библиотечният регистър. В него сестрите записваха заглавията на книги, които изваждаха от лавиците — можеха да взимат в килиите си колкото си искат от тях, а после да ги върнат, когато решат. Беше неорганизирана система, която кой знае как работеше съвършено, със същата интуитивна матриархална организация, която беше белег на целия манастир. Невинаги обаче бе било така. През деветнайсети век — преди да въведат регистъра — книгите влизали и излизали без никакъв ред, и се трупали върху лавиците там, където имало свободно място. Да се намери после някакво документално произведение било въпрос на чист късмет, направо чудо. В библиотеката настъпил истински хаос, докато сестра Лукреция (1851–1923) не въвела в началото на двайсети век подреждане по азбучен ред. Когато по-късно друга библиотекарка, сестра Друзила (1890–1985), предложила да се въведе десетичната система на Дюи, настъпил всеобщ протест. Вместо да се подчинят на една цялостна систематизация, сестрите се споразумели за този регистър, записвайки със синьо мастило заглавието на всяка отделна книга върху дебелата хартия.

Интересите на Еванджелин бяха по-прагматични и тя предпочиташе да се задълбочава по-скоро в списъците с местните дарения, които сестрите водеха — хранителната банка в Покипси, Учебната група за Духа на световния мир в Милтън и ежегодния автопоход за дрехи на Армията на спасението на „Света Роза“, който имаше спирки от Удсток до Ред Хук. Но също като останалите сестри, които полагаха клетвите си в „Света Роза“, и Еванджелин беше научила основните факти за ангелите. Известно й беше, че ангелите са били създадени още преди възникването на земята, гласовете им се носили в пустотата, докато Бог създавал Небето и Земята (Битие 1: 1–5). Еванджелин знаеше, че ангелите са нематериални, безплътни, изпълнени със сияние, но все пак те говореха човешки език — иврит, според еврейските учени, латински или древногръцки, според християнските. Въпреки че в Библията съществуваха малко примери за ангелофонията — борбата на Яков с един ангел (Битие 32: 24–30); видението на Езекил (1:1-14); Възнесението (Лука 1: 26–38), — тези моменти представляваха чудо и бяха божествени мигове, когато леката завеса между небето и земята се разтваряше и цялото човечество ставаше свидетел на чудото на небесните създания. Често Еванджелин се изумяваше от тази среща между човека и ангела, когато материалното и нематериалното се докосват, както вятър докосва кожата. В края на краищата тя заключаваше, че опитът да се улови ангел в мисълта е като да задържиш вода в сито. И все пак сестрите от „Света Роза“ не се бяха отказали. Стотици книги за ангелите пълнеха лавиците на библиотеката им.

За учудване на Еванджелин, сестра Филомена дойде при нея до камината. Остеопорозата бе смалила ръста на Филомена, но тялото й беше закръглено, с петна по кожата. В последно време Еванджелин все повече се притесняваше за здравето на сестра Филомена, когато тя започна да забравя за срещите и да губи ключовете си. Монахините от поколението на Филомена, известни на по-младото поколение като старшите сестри, не можеха да се оттеглят от задълженията си до много късна възраст, така драматично беше намалял броят на сестрите в годините след реформите на Втория ватикански събор. Сестра Филомена винаги изглеждаше преуморена от работа и изнервена. Реформите на събора по някакъв начин лишили старото поколение от възможност да работи.

Самата Еванджелин вярваше, че повечето реформи имат благоприятен ефект — тя беше свободна да избира удобна униформа за разлика от старомодните францискански одежди и бе ползвала възможностите на съвременното образование, получавайки научна степен по история от близкия колеж „Бард“. И обратното, мненията на по-възрастните сестри сякаш бяха замръзнали във времето. Но колкото и да е странно, Еванджелин изповядваше възгледи, които често бяха като на старшите сестри, чието мнение бе формирано още по времето на Рузвелт, Депресията и Втората световна война. Еванджелин беше установила, че се възхищава на възгледите на сестра Людовика, най-възрастната сестра, на 104 години, която можеше да поиска от Еванджелин да седне до нея и да слуша истории от едно време. Нямаше го това лентяйство, глупостта да правиш каквото си искаш с времето — казваше сестра Людовика и се облягаше назад в инвалидната си количка, а тънката й ръка леко потрепваше в скута. — Изпращаха ни за учителки в сиропиталища и общински училища за бедни, преди дори да сме се запознали с предмета. Работехме по цял ден, а нощем се молехме. В килиите нямахме отопление! Къпехме се със студена вода, а за вечеря ни даваха варен овес и картофи. Понеже нямаше учебници, бях научила наизуст целия текст на „Изгубения рай“^[2] на Джон Милтън, за да мога да рецитирам на учениците толкова прекрасните му слова: „Змията адова: така лукава, от завист и мъст обзета, измами майката на всички хора. Заради горделивост от рая бе изгонена, ведно с гъмжилото на ангелите паднали — с чиято помощ, за да се издигне и първа между равните да бъде, змията сметна, че е богоравна, щом се изправи срещу трона Божи и в бой небесен впусна се — напразно.“^[3] Дали децата също учеха Милтън наизуст? Ами да! А сега, тъжно ми е да го кажа, образованието е само забавления и игри.

И все пак, въпреки огромните различия в мненията си относно промените, сестрите живееха в хармония като едно семейство. Бяха защитени от злините на външния свят, за разлика от миряните. В края на деветнайсети век земите и сградите на „Света Роза“ бяха платени изцяло и въпреки изкушението да осъвременят обстановката, сестрите не се възползваха да ипотекират имотите си. Отглеждаха овощни дървета и зеленчуци, от кокошарниците получаваха по петдесетина яйца дневно, а килерите им бяха пълни с консервирани храни. Манастирът беше такова сигурно място, толкова изобилно зареден с храна и лекарства, така добре обзаведен за техните интелектуални и духовни нужди, та понякога сестрите се шегуваха, че ако по долината на река Хъдсън настъпи Второто пришествие, жените от манастира „Света Роза“ ще могат просто да залостят тежките железни порти отпред и отзад, да запечатат плътно прозорците и да продължат да се молят както обикновено още много години в своя независим Ноев ковчег.

Сестра Филомена улови ръката на Еванджелин и я поведе към кабинета си, където се приведе над своето работно място — широките ръкави на одеждите й докоснаха клавишите на пишещата машина — и затърси нещо. Подобно тършуване в кабинета й не беше необичайно. Беше почти сляпа, с дебели стъкла на очилата, които заемаха непропорционална част от лицето й и Еванджелин често й помагаше да намери предмети, които за нея оставаха скрити, въпреки че бяха пред очите й.

— С радост ще помогна — обади се Еванджелин, — ако ми кажете какво търсите.

— Май сме получили писмо за ангелската ни колекция. Майка Перпетуа разговаря по телефона с младия мъж от Ню Йорк — изследовател или консултант, нещо подобно. Той твърди, че ни е писал писмо. Попадало ли е такова писмо на писалището ти? Знам, че не бих го пропуснала, ако имаше подобно запитване. Майка Перпетуа иска да се убеди, че сме се съобразили с политиката на „Света Роза“. И особено настоява незабавно да изпратим отговор.

— Писмото пристигна днес — каза й Еванджелин.

Сестра Филомена я загледа напрегнато през лупите на очилата си — напрягаше големите си очи да види Еванджелин. — Значи си го прочела?

— Разбира се — отвърна Еванджелин. — Отварям цялата поща веднага, щом пристигне.

— Сведения ли искаха?

Еванджелин не беше свикнала да я разпитват толкова направо за работата й.

— Всъщност — започна тя, — беше молба да се посетят архивите ни, за да се потърси специална информация за майка Иночента.

Лицето на Филомена леко потъмня.

— Отговори ли на писмото?

— Да, нашият стандартен отговор — каза Еванджелин, пропускайки факта, че беше унищожила писмото, преди да го изпрати — двусмислена постъпка, която, още щом изрече думите, й се стори дълбоко нехарактерна за нея. Притесни се също, че бе в състояние да излъже Филомена толкова спокойно. А после продължи: — Знам, че не разрешаваме любителски изследвания в нашите архиви. Написах, че обичайната ни политика е да отхвърляме подобни молби. Разбира се, бях учтива.

— Много добре — каза Филомена и заразглежда с особен интерес Еванджелин — Трябва да сме много предпазливи, когато отваряме дома си за непознати. Майка Перпетуа е дала изрични нареждания да спираме всякакви запитвания.

Еванджелин съвсем не се изненада, че майка Перпетуа може да прояви чак такъв личен интерес към колекцията им. Беше намусена и дистанцирана фигура в манастирския живот и Еванджелин не я виждаше често, жена, която не търпеше възражение и имаше началнически стил на управление, но по-старите сестри се възхищаваха на нейната пестеливост, макар да я смятаха за твърде старомодна. Всъщност, майка Перпетуа бе настояла старшите сестри да въведат по-благоприятните промени на Втория ватикански събор, подтиквайки ги да захвърлят обемистите вълнени одежди и да ги заменят с дрехи от по-леки материи, предложение, което старите сестри така и не възприеха.

Когато Еванджелин понечи да си тръгне, сестра Филомена прочисти гърло, знак, че още не е свършила и Еванджелин трябва да остане още минутка. Филомена каза:

— От много години работя в архивите, дете мое, и съм претегляла много внимателно всяка молба. Отпращала съм и множество любопитни изследователи, писатели и псевдорелигиозни лица. Да бъдеш пазач пред портите е голяма отговорност. Но ще настъпи време, когато ще трябва да действаме, когато изчакването и наблюдаването вече няма да са достатъчни, когато грешките на миналото ще трябва да бъдат оправени. Бих искала да ми докладваш всяка необичайна кореспонденция.

— Разбира се — отвърна Еванджелин, смутена от разпаления глас на Филомена. И като остави любопитството си да надделее, добави: — Чудя се само за едно нещо, сестро.

— Да? — веднага реагира Филомена.

— Имаше ли нещо необикновено около майка Иночента?

— Необикновено?

— Нещо, което да предизвиква интереса на частен изследовател консултант, чиято специалност е история на изкуството?

— Нямам и най-малката представа какво може да интересува подобни хора, скъпа моя — каза сестра Филомена и зацъка с език, докато изпращаше Еванджелин до вратата. — Надявам се, че историята на изкуството изобилства с картини и скулптури, които да осигурят безкрайни занимания на един изкуствовед. Но очевидно нашата колекция с ангелски образи е неустоима. Човек винаги може да допусне грешка, дете. Нали ще ми кажеш, ако се появят нови запитвания?

— Разбира се — отговори Еванджелин и почувства как сърцето й затуптя неестествено бързо.

Изглежда сестра Филомена забеляза смущението на младата си помощничка и като пристъпи по-близо до нея, така че Еванджелин усети някакъв непознат мирис на минерал около нея — навярно талк или някакъв мехлем за артрит, — пое ръцете на Еванджелин в топлите си пухкави длани.

— Недей, няма причини да се притесняваш. Няма да ги пуснем тук. Колкото и да се опитват, ще държим вратите затворени.

— Убедена съм, че имате право, сестро — каза Еванджелин и се усмихна въпреки изумлението си. — Благодаря за грижата.

— Няма защо, дете — каза Филомена и се прозя. — Ако възникне още нещо, през останалата част от следобеда ще бъда на четвъртия етаж. Наближава време да подремна.

В момента, в който сестра Филомена излезе, Еванджелин потъна в блатото на вината и угризенията от случилото се помежду им. Съжали, че по такъв начин бе подвела стоящата по-високо от нея сестра, но и се зачуди на странната реакция на Филомена за писмото, както и на настойчивостта в желанието й да държи посетителите далече от делата в „Света Роза“. Еванджелин, естествено, разбираше необходимостта да се запази тази обител на спокойствие и съзерцание, които всички те толкова се стараеха да създадат. Реакцията на сестра Филомена за писмото изглеждаше пресилена, но кое бе подтикнало Еванджелин да излъже по такъв невъздържан и неоправдан начин? Беше си факт обаче: тя излъга по-възрастна сестра. Но тази нейна простъпка дори не уталожи любопитството й. Какво беше естеството на връзката между майка Иночента и г-жа Рокфелер? Какво имаше предвид сестра Филомена, когато каза, че ще държат вратите затворени за външни лица? Кое би могло евентуално да навреди, ако предоставяха красивата си колекция от книги и изображения? Какво имаше да крият? В годините, които Еванджелин бе прекарала в „Света Роза“ — почти половината й живот — не бе имало нищо извън обичайното. Францисканските сестри на непрестанното преклонение водеха живот за пример.

Еванджелин пъхна ръка в джоба си и извади тънката като люспа на лук поизмачкана хартия на писмото. Почеркът беше живописен и изискан — очите й се плъзнаха с лекота по извивките на курсива.

„Експедицията се увенча с пълен успех. Вашите напътствия помогнаха изключително много и смея да твърдя, че полезен се оказа и моят принос. Сестра Селестин ще дойде в Ню Йорк в началото на февруари. Скоро ще получите още новини.

Дотогава, оставам искрено ваша: А. О. Рокфелер.“

Еванджелин препрочете писмото и се опита, да разбере смисъла му. Сгъна внимателно тънката хартия, пъхна я грижливо в джоба си и осъзна, че не може да продължи да работи, докато не разбере значението на връзката между Абигейл Рокфелер и манастира „Света Роза“.

Пето Авеню, Горен Истсайд,

Манхатън, Ню Йорк

Докато чакаше асансьора, Пърсивал Григори почукваше с връхчето на бастуна си, ритъм от отривисти метални звуци, отмерващи секундите. Фоайето с дъбова ламперия на старата негова собственост — предвоенна сграда с изглед към Сентръл Парк — му беше толкова познато, че той вече почти не го забелязваше. Фамилията Григори обитаваше мезонета повече от половин век. Навремето той може би отчиташе уважението на портиера, разкошното аранжиране на орхидеите във фоайето, полирания абанос и седефената облицовка на асансьора, огъня, който пръскаше светлина и топлина по мраморния под. Сега обаче Пърсивал Григори не забелязваше абсолютно нищо освен болката, която се просмукваше в ставите му, и пулсираше в колената с всяка стъпка. Когато вратите на асансьора се отвориха и той влезе накуцвайки вътре, зърна прегърбения си образ в полирания месинг на асансьорната кабина и бързо отмести поглед.

На тринайсетия етаж пристъпи в мраморния вестибюл и отключи вратата на семейния апартамент. И мигновено успокояващите елементи на личния му живот — донякъде антикварни, донякъде модерни, отчасти полирано дърво, отчасти искрящо стъкло — нахлуха в сетивата му и освободиха напрежението в раменете му. Хвърли ключовете върху копринената възглавничка на дъното на порцеланова китайска купа, пусна тежкото си кашмирено палто в скута на тапициран стол с висок гръб и тръгна през облицования с травертин пасаж. Пред него се разкриха просторни помещения — дневна, библиотека, голяма трапезария със спуснат от тавана венециански четириреден полилей. Огромни прозорци бяха сцена на хаотичния балет, изпълняван от снежната буря.

В далечния край на етажа импозантно вито стълбище отвеждаше към апартамента на майка му. Пърсивал вдигна очи и съгледа група нейни приятели в официалната гостна. За обяд или вечеря в апартамента идваха гости почти всеки ден — импровизирани събирания, които позволяваха на майка му да дава приеми за любимите си приятели от квартала. Беше ритуал, с който тя все повече свикваше преди всичко заради властта, която той й осигуряваше. Тя подбираше хората, които желаеше да вижда, затваряше ги в леговището, облицовано с тъмна ламперия — в личните си покои — и оставяше другата част от света да продължава досадата и несгодите. Години наред бе напускала апартамента си само в редки случаи, придружавана от Пърсивал и сестра му, и то само нощем. Майка му така беше свикнала с комфорта тук, а кръгът й бе станал толкова постоянен, че рядко се оплакваше от затворения си живот.

Без да вдига шум, за да не привлече вниманието върху себе си, Пърсивал се шмугна в банята в края на вестибюла, затвори тихо вратата след себе си и заключи. С няколко бързи движения свали ушитото по поръчка вълнено сако и копринената вратовръзка и ги пусна върху керамичните плочки. С треперещи пръсти разкопча шестте седефени копчета отдолу нагоре до шията си. Свали ризата и застана прав пред голямото огледало на стената.

Прокара пръсти по гърдите си и усети плетеницата от усукани кожени ремъци. Увити сложно около него, те създаваха система от банели, които, пристегнати напълно, заприличваха на черен корсет. Ремъците бяха толкова стегнати, че се впиваха в кожата му. Кой знае защо, независимо как ги закопчаваше, корсетът се затягаше прекалено силно. Мъчейки се да поеме малко въздух, Пърсивал разхлаби единия ремък, после следващия, изваждайки връзките от малките сребърни халки с някаква отмереност, докато с едно последно придърпване цялото съоръжение се свлече на пода и изтропа по плочките.

Голите му гърди бяха гладки, без зърна; нямаше и пъп, а бялата кожа бе като от восък. Извръщайки рамене, той успя да види отражението на тялото си в огледалото — плещите, продълговатата брадичка и изваяната извивка на торса му. В средата на гръбнака, запотени и деформирани от силното притискане на ремъците, се виждаха два нежни костни израстъка. С някаква смесица от учудване и болка той забеляза, че крилата — навремето цели, силни и извити като златни ятагани — почти се бяха разпаднали. Останките им бяха почернели от болестта, перата бяха помътнели, костите — атрофирали. В средата на гърба му две открити рани, сини и отворени от триенето, очертаваха почернелите кости в някакъв желатинов кръг от съсирена кръв. Нито бинтовете, нито постоянното почистване — никакви грижи не можеха да помогнат за изцеляването на раните и облекчаването на болките му. И все пак той разбираше, че истинската агония ще настъпи, когато от крилата му не остане нищо. Всичко, което го беше отличавало, всичко на което другите завиждаха, щеше да изчезне.

Първите симптоми за това разстройство се бяха появили преди десет години, когато по вътрешните оси и жилки на перата се появиха фини следи от плесен, фосфоресцираща зелена гъба, която нарастваше като патина върху мед. Помислил го беше за обикновена инфекция. Почистваше и решеше крилата си, като мажеше всяко перо със специални масла и въпреки това напастта не го оставяше. За няколко месеца размахът на крилата се смали наполовина. Прашистият златен блясък, който имат здравите крила, беше помръкнал. Някога можеше лесно да събира крилата, великолепните пера следваха извивката на гърба му. Ефирната им маса се наместваше в сводестите жлебове покрай гръбнака.

Макар да бяха материална субстанция, едни здрави крила имаха визуалните свойства на холограмата. Както и самите тела на ангелите, крилата имаха реален израз, изцяло вън от законите на материята. Пърсивал можеше да разпери крила и облечен в дебели дрехи толкова лесно, колкото и когато ги размахваше във въздуха.

Сега обаче той установи, че вече изобщо не може да ги свива и така те непрекъснато стояха там, за да му напомнят за неговото унижение. Болката го обгръщаше; загуби всякаква възможност да лети. Уплашени, близките му доведоха специалисти, които потвърдиха това, от което семейство Григори най-много се страхуваше: Пърсивал страдаше от дегенеративно разстройство, което засягаше все повече членове на тяхната общност. Лекарите предсказваха, че крилата му ще закърнеят, а после и мускулите. Щеше да се наложи да остане прикован към инвалидна количка, а след това, когато крилата му се свиеха окончателно и корените им се стопяха, Пърсивал щеше да умре. Годините на лечение бяха забавили развитието на болестта, но не я бяха премахнали.

Пърсивал завъртя крана на чешмата и наплиска лицето си със студена вода в опит да се разхлади заради високата температура. Корсетът му помагаше да държи гръбнака си изправен, една все по-трудна задача, тъй като мускулите му ставаха все по-слаби. В месеците, откакто се беше наложило да го носи, болката стана още по-остра. Така и не свикна с впитите в кожата ремъци, с острите като пирони халки по тялото му, с изгарящото усещане за раздрана плът. Разболееха ли се, мнозина от събратята му избираха да живеят далеч от света. Съдба, която Пърсивал не искаше за себе си.

Посегна и взе плика от Верлен. С удоволствие усети тежестта му и изскубна вътрешностите на папката с нежността на котка, която пирува с уловената птичка — разкъса хартията с бавна отмереност и разтвори страниците върху мраморната повърхност на умивалника в банята. Прочете доклада с надеждата да открие нещо, което да му е от полза. Обобщението на Верлен представляваше подробен и изчерпателен документ — четирийсет страници с единична разредка, които образуваха от началото до края черна и плътна колона от букви — но и в него нямаше нищо ново.

Като прибра документите от Верлен в плика, Григори пое дълбоко дъх и надяна отново корсета върху тялото си. Стегнатите ремъци му причиняваха много по-малка болка сега, когато цветът му се беше възвърнал и пръстите му не трепереха. Вече облечен, той видя, че е провалил всички надежди за представителност. Дрехите му бяха намачкани и с петна от пот, косата му падаше върху лицето в някаква рошава русолява маса, очите му бяха кървясали. Майка му направо щеше да умре, ако го видеше толкова измъчен.

Пърсивал приглади косата си и излезе от банята, а после се запъти да намери майка си. Звънтенето на кристални чаши, фонът от струнния квартет и пронизителният смях на приятелите на майка му ставаха все по-силни, докато изкачваше импозантното стълбище. В края на пътя Пърсивал поспря, за да си поеме дъх — и най-слабото усилие изцеждаше силите му.

Стаите на майка му бяха винаги пълни с цветя, прислужници и клюки, сякаш тя бе графиня с нощен салон, и Пърсивал видя, че събирането, което бе в разгара си, е по-многолюдно, отколкото очакваше, повече от петдесет души. Над гостите се извисяваше висок остъклен таван, чиято обичайна небесна яркост сега беше затъмнена от снежна шапка. По стените на горния етаж имаше наредени картини, които семейството му беше придобивало в течение на петстотин години — повечето от тях фамилията Григори бе избирала от музеи и колекционери, за да им се радва в частните си покои. В голямата си част картините бяха шедьоври и всичките — оригинали; семейството беше предлагало експертни копия от картините в целия свят, взимайки оригиналите за собствената си колекция. Това изкуство изискваше задълбочени грижи, от контрол на влагата до екип от професионални майстори по почистването, но колекцията си заслужаваше усилията. Имаше няколко холандски майстори, неколцина от Ренесанса и малка група гравюри от деветнайсети век. В центъра на дневната на една цяла стена беше монтиран триптихът на Йеронимус Бош „Градината на земните радости“, превъзходно мрачно описание на Рая и Ада. Пърсивал беше израснал в изучаване на гротескните образи. Голямото пано в средата изобразяваше живота на земята и от него той бе получил отрано сведения за битието на човечеството. Особено забележително му се струваше, че в картината на ада Бош бе нарисувал будещи отвращение музикални инструменти, лютни и барабани в различни степени на разчленяване. Съвършено копие на картината бе окачено в музея „Прадо“ в Мадрид, репродукция, която бащата на Пърсивал лично беше поръчал.

Стиснал дръжката от слонова кост на бастуна си, Пърсивал си проправи път през тълпата. Обикновено той проявяваше търпимост към тези оргии, но сега усети — в състоянието си в момента, — че ще му бъде трудно да прекоси стаята. Кимна на бащата на бивш съученик и член на фамилния кръг от много векове, който стоеше отделно от тълпата; безупречните му бели крила — на показ. Усмихна се на една манекенка, която веднъж бе извел на вечеря, прелестно създание с бистри сини очи от престижно швейцарско семейство. Беше прекалено млада още, за да й се появят крила, така че Пърсивал нямаше начин да надзърне в пълна степен в потеклото й, но той знаеше, че семейството й е старо и могъщо. Преди да го порази болестта, майка му се опита да го убеди да се ожени за момичето. Някой ден и тя щеше да стане могъщ член на тяхната общност.

Пърсивал можеше да понесе приятелите им от стари фамилии — за негово добро беше да го прави, — но намираше за противни новите им познати, колекция от новобогаташи, медийни вождове и други паразити, които се ползваха от майчиното му благоволение. Те не бяха като семейство Григори, разбира се, но повечето бяха достатъчно близки, за да съчувстват на деликатното равновесие от почитание и дискретност, които фамилията Григори изискваше. Имаха навика да се струпват около майка му, атакувайки я с комплименти и ласкателства за нейния усет към аристократизма, осигурявайки си по този начин покана за следващия следобед в апартамента на семейството.

Ако зависеше от Пърсивал, семейството щеше да живее изолирано, но майка му не можеше да понася самотата. Той подозираше, че тя се заобикаля със забавления, за да омаловажи ужасната истина, че близките й родственици са изгубили мястото си в световния ред. Поколения наред семейството им бе формирало съюзи и разчиташе на мрежа от приятелства и познанства, за да поддържа положението и просперитета си. В стария свят те бяха дълбоко, неразривно свързани с фамилната си история. В Ню Йорк обаче трябваше да я пресъздават навсякъде, където отидеха.

Отърли, по-малката му сестра, стоеше до прозореца, осветена от приглушената светлина. Ръстът й се смяташе за среден — беше метър и деветдесет. Беше слаба, с прилепнала дълбоко деколтирана рокля, малко прекалено, но в тон с вкуса й. Опънала русата си коса назад в строг кок, тя бе оцветила устните си в ярко розово — червило за по-млади жени. Навремето Отърли беше зашеметяваща, дори повече от швейцарската манекенка, застанала наблизо, но изпепели младостта си в стогодишен вихър от забавления и неподходящи връзки, нанесли на нея — и на богатството й — значителни щети. Вече на средна възраст, някъде около двестагодишна, и въпреки старанията й да го прикрие, приличаше на пластмасов манекен. Колкото и да се опитваше, не можеше да се възстанови така, както бе изглеждала през деветнайсети век.

Като видя Пърсивал, Отърли се упъти бавно към него, пъхна дългата си гола ръка под неговата и го поведе през тълпата, сякаш беше инвалид. Всеки мъж и жена в стаята следяха с поглед Отърли. Ако нямаха някакъв общ бизнес със сестра му, те я познаваха от дейността й в различни семейни бордове или заради непрекъснатия светски календар, който тя поддържаше. Приятелите и познатите им високо ценяха Отърли. Никой не можеше да си позволи да не я зачита.

— И къде се беше скрил? — попита го Отърли и присви очи с фиксиран като на змия поглед. Беше отгледана в Лондон, където баща им живееше и сега, и насеченият й британски акцент особено се засилваше в момент на раздразнение.

— Много се съмнявам, че се чувстваш самотна — каза Пърсивал и огледа тълпата.

— При майка никога не можеш да си сам — отвърна хапливо Отърли. — С всяка седмица събиранията стават все по-претенциозни.

— Тук е някъде, предполагам?

Изражението на Отърли замръзна раздразнено.

— За последно посрещаше почитатели на трона си.

Те се упътиха към далечния край на салона, покрай остъклена от горе до долу стена, която сякаш приканваше да пристъпиш през дебелите, прозрачни дълбини и да се понесеш над мъгливия, обвит в сняг град. Един анаким, от категорията слуги, които семейство Григори и всички родове с добро потекло ползваха, им пресече пътя и спря на място. „Още шампанско, сър? Мадам?“ Облечени изцяло в черно, анакимите бяха по-ниски и по-дребнокости от съществата, на които служеха. Освен черната униформа, майка му настояваше да носят и открито крилата си, за да могат гостите й да ги различават. Разликата във формата и обхвата беше показателна. Докато чистата раса от гости имаха мускулести, покрити с пера крила, крилата на слугите бяха леки, като тънък ципест слой, и сякаш потопени в сива непрозрачна течност. Поради структурата на крилата — приличаха ни повече, ни по-малко на крила на насекоми — слугите се носеха с точни, бързи движения, които им позволяваха голяма прецизност. Имаха огромни жълти очи, високи скули и бледа кожа. Пърсивал бе наблюдавал полет на анаким преди много години, когато рояк от слуги се беше спуснал над керван от човеци, бягащи от бомбардировките в Лондон. Слугите бяха разпръснали с лекота нещастните хора. След този епизод Пърсивал разбра защо анакимите бяха смятани за капризни и непредсказуеми, способни единствено да служат на по-висшестоящите от тях.

На всеки няколко стъпки Пърсивал разпознаваше семейни приятели и познати, кристалните им чаши с шампанско пръскаха искри. Разговорите се разтапяха във въздуха и клюките оставяха впечатлението за непрекъснато кадифено жужене. Дочуваше да се говори за ваканции, яхти и бизнес планове, разговори, които характеризираха приятелите на майка му не по-малко от блясъка на диамантите и искрящата жестокост на смеха. Гостите го гледаха от всеки ъгъл, преценяваха обувките му, часовника, спираха се на бастуна му и накрая — като виждаха Отърли — осъзнаваха, че болнавият, поопърпан джентълмен е Пърсивал Григори III, наследник на името и богатството на рода.

Накрая двамата стигнаха до майката — Снежа Григори — излегнала се на своя любим диван, красива и внушителна готическа мебел със змии, изобразени от резбаря. През десетилетията, след като се бяха преместили в Ню Йорк, Снежа бе напълняла и носеше само широки, веещи се туники, които падаха на копринени дипли около тялото й. Тя демонстрираше разкошните си, с цвят на брилянти крила зад себе си, нагънати и подредени за още по-голям ефект, сякаш излагаше на показ фамилните бижута. Когато Пърсивал приближи, беше почти заслепен от тяхната сияйност, всяко нежно перо трептеше като лист цветен станиол. Крилата на Снежа бяха гордостта на фамилията, висотата на тяхната красота, доказваща чистотата на потеклото им. Въпрос на гордост беше и фактът, че бабата на Пърсивал по майчина линия беше надарена с многоцветни крила, които се разтваряха на единайсет метра — диапазон какъвто не беше виждан от хиляда години. Говореше се, че подобни крила служили за модел на Фра Анжелико, Лоренцо Монако и Ботичини. Крилата, беше казала веднъж Снежа на Пърсивал, са символ на тяхната кръв, на техния род, на положението им на превъзходство в общността. Показването им по подходящ начин носеше власт и престиж и съвсем не беше малко разочарованието, че нито Отърли, нито Пърсивал не бяха дарили Снежа с наследник, който да продължи семейната надареност.

Което и беше причината за раздразнението на Пърсивал, че Отърли предпочиташе да крие крилата си. Вместо да ги показва, както можеше да се очаква, тя настояваше да ги държи плътно сгънати до тялото, сякаш беше някакъв обикновен хибрид, а не член на една от най-авторитетните ангелски фамилии в Съединените щати. Пърсивал си даваше сметка, че способността да се сгъват крилата е огромно предимство, особено когато си в смесено общество. Това наистина ти осигуряваше възможност да се движиш в човешко общество, без да бъдеш разпознат. Но в частна компания се смяташе за обида да държиш крилата си скрити.

Снежа Григори поздрави Отърли и Пърсивал, като вдигна ръка, така че да бъде целуната от децата й.

— Моите херувимчета! — каза тя с дълбок глас, акцентът й смътно немски, остатък от австрийското й детство в двора на Хабсбургите. Спря, присви очи и заразглежда колието на Отърли — топчест розов диамант солитер, сложен в старинен обков. — Превъзходно бижу! — каза тя, сякаш изненадана да открие подобно съкровище около шията на дъщеря си.

— Не го ли позна? — подхвърли Отърли. — Едно от бижутата на баба.

— Така ли? — Снежа пое диаманта между палеца и показалеца, така че светлината да заиграе по него. — Според мен трябваше да го позная, но ми се струва съвсем чужд. От моята стая ли е?

— Не — отвърна предпазливо Отърли.

— Да не би да е от трезора, Отърли? — попита Пърсивал.

Отърли сви устни и му хвърли поглед, който тутакси му подсказа, че е предал сестра си.

— А, да, това обяснява загадката — каза Снежа. — Толкова дълго не съм ходила в трезора, че вече съвсем не помня какво има вътре. Всичките бижута на майка ми ли са прекрасни като това?

— Просто са прелестни, мамо — каза Отърли, вече притеснена. Години наред Отърли взимаше бижута от трезора, без майка й да забележи.

— Това специално е възхитително — каза Снежа. — Май трябва да проведа едно среднощно посещение в трезора? Време е да се направи проверка.

Без никакво колебание Отърли разкопча колието и го положи в ръката на майка си.

— На теб ще ти отива чудесно, мамо! — каза тя. И без да изчака реакцията на майка си или навярно за да прикрие болката, с която се отказваше от подобно бижу, Отърли се извъртя на тънките си токчета и се потопи обратно в тълпата — с впита в тялото рокля, все едно че беше мокра.

Снежа вдигна колието към светлината — то избухна в ореол от течен огън, — преди да го пусне в мънистената си официална чантичка. А след това се обърна към Пърсивал, сякаш изведнъж си беше спомнила, че единственият й син е станал свидетел на нейната победа.

— Смешно, наистина — каза Снежа. — Отърли мисли, че не съзнавам как ми краде бижутата през тия двайсет и пет години.

Пърсивал се разсмя.

— Не си й показала, че знаеш. Ако го беше сторила, Отърли щеше да спре много отдавна.

Майка му отмина думите му с махване на ръката, сякаш гонеше муха.

— Знам всичко, което става в семейството — каза тя и се намести на дивана така, че дъгата на едното крило да поеме светлината. — Включително и факта, че не се грижиш достатъчно за себе си. Трябва повече да почиваш, да ядеш повече, да спиш повече. Не може да продължаваш така. Време е да се приготвиш за бъдещето.

— Точно това правя — каза Пърсивал раздразнен, че майка му продължава да го направлява, сякаш беше в първото столетие от живота си.

— Ясно — каза Снежа, забелязвайки раздразнението на сина си. — Провел си срещата.

— Според плана — отговори Пърсивал.

— И затова дойде тук горе с такъв кисел вид — искаш да ми разкажеш докъде си стигнал. Срещата не мина ли според плана?

— А случвало ли се е другояче? — попита Пърсивал, макар разочарованието му да се виждаше. — Признавам: надявах се на повече.

— Да — каза Снежа и погледна покрай Пърсивал. — Всички се надявахме.

— Ела! — Пърсивал хвана майка си за ръката и й помогна да стане от дивана. — Да поговорим за момент насаме.

— Не можеш ли да ми го разкажеш тук?

— Моля те! — настоя Пърсивал и изгледа отвратен гостите. — Абсолютно невъзможно е.

Пред запленената публика от обожатели Снежа направи великолепно шоу, слизайки от дивана. Разтърсвайки крила, тя ги разтвори над раменете си така, че те се спуснаха зад нея като шлейф. Пърсивал я наблюдаваше слисан, разтърсван от завист. Крилата на майка му бяха величествени, блещукащи, здрави, целите оперени. Някаква градация от меки цветове се излъчваше от връхчетата им, където перата бяха мънички и розови, и се придвижваше към средата на гърба й, където ставаха по-големи и лъскави. Крилата на Пърсивал, когато още ги имаше, бяха по-големи от тези на майка му, заострени и внушителни, прецизно оформени като мечове от блестящо, прашисто злато. Не можеше да гледа майка си, без да закопнее отново да е здрав.

Снежа Григори поспря, позволявайки на гостите да се възхитят на красотата на небесните й атрибути и после, с грация, която Пърсивал намираше за превъзходна, прибра крилата към тялото си и ги сгъна на гърба с лекотата на гейша, която с един замах затваря ветрилото си от оризова хартия.

Пърсивал поведе за ръка майка си надолу по импозантното стълбище. На масата в трапезарията имаше цветя и порцеланови съдове в очакване на майчините му гости. Между букетите лежеше печено прасенце с круша в устата, тялото му отстрани беше нарязано на влажни розови парчета. През прозорците Пърсивал виждаше долу забързаните дребни и черни като гризачи хора, които се бореха с вледеняващия вятър. Горе беше топло и уютно. В камината гореше огън, а от салона до тях идваха неясни звуци от приглушени разговори и тиха музика.

Снежа се разположи на креслото.

— Кажи сега: какво искаш? — попита го тя, малко раздразнена, че е напуснала компанията. Извади цигара от платинена табакера и я запали. — Ако отново е за пари, Пърсивал, знаеш, че трябва да говориш с баща си. Нямам и най-малката представа как харчиш толкова много и толкова бързо. — Майка му се усмихна, внезапно умилена. — Е, добре, скъпи мой, може и да имам някаква представа. Но баща ти е този, с когото трябва да говориш.

Пърсивал взе цигара от табакерата на майка си и я остави да му я запали. В момента, в който вдъхна дима, осъзна, че е сгрешил: дробовете му пламнаха. Снежа побутна един нефритен пепелник към него, за да си изгаси цигарата.

След като успокои дишането, той рече:

— Източникът ми се оказа безполезен.

— Както се очакваше — заяви Снежа и вдъхна дим от цигарата си.

— Откритието, което според него е направил, няма стойност за нас — добави Пърсивал.

Очите на Снежа Григори се разшириха.

— И какво точно е това откритие?

Докато Пърсивал разказа подробно за срещата, и специално за причудливата обсесия на Верлен към архитектурните планове на манастира в Милтън, щата Ню Йорк, както и за също толкова вбесяващите му занимавки с древни монети, майка му прокара дългите си, тебеширенобели пръсти по лакираната масичка, после внезапно спря, изумена.

— Удивително — каза накрая тя. — Наистина ли смяташ, че не е открил нищо полезно?

— Какво имаш предвид?

— Кой знае защо, в стремежа си да проследиш контактите на Абигейл Рокфелер, ти напълно си пропуснал по-важното. — Снежа загази цигарата си и запали нова. — Именно тези архитектурни чертежи може би са това, което търсим. Дай ми ги. Искам сама да ги видя.

— Казах на Верлен да ги задържи — отвърна Пърсивал и още докато го казваше, усети, че думите му ще я вбесят. — Освен това, нали изключихме манастира „Света Роза“ след нападението през 1944 година? След пожара там не остана нищо. Не е възможно да смяташ, че сме пропуснали нещо.

— Бих искала сама да се уверя — каза Снежа, без да се опитва да прикрие разочарованието си. — Предлагам веднага да отидем в този манастир.

Пърсивал подскочи при възможността да се оправдае. Каза:

— Взел съм мерки. Точно в този момент източникът ми е на път за „Света Роза“, за да провери какво е открил.

— Твоят източник… от нашите ли е?

Пърсивал се взря в майка си за миг, несигурен дали да продължи. Снежа щеше да се вбеси като научи, че той толкова вярва във Верлен, който не принадлежи към шпионската им мрежа.

— Знам мнението ти за използването на външни лица, но няма от какво да се притесняваме. Проверил съм го отвсякъде.

— Разбира се — каза Снежа и изпусна цигарен дим. — Точно както си го правил и с другите в миналото.

— Навлизаме в нова ера — каза Пърсивал. Внимателно мереше думите си, решен да запази самообладание пред майчините си критики. — Вече не сме толкова лековерни.

— Да, прав си, живеем в нова ера — отвърна троснато Снежа. — Живеем в епоха на свобода и удобства, ера, свободна от преследване, ера на безпрецедентно богатство. Свободни сме да правим каквото искаме, да пътуваме където искаме, да живеем както искаме. Но това е и ера, в която най-добрите от нас са станали отстъпчиви и слаби. Това е ера на болести и деградация. Нито ти, нито аз, нито който и да било от нелепите създания в моята дневна не са предпазени от преследване.

— И ти смяташ, че съм отстъпчив? — попита Пърсивал и гласът му се повиши въпреки старанието му. Взе бастуна в ръка и се приготви да излезе.

— Не мисля, че можеш да направиш друго в твоето състояние — каза Снежа. — Отърли ще трябва да ти помогне.

— Отърли работи по това, откакто и аз работя — каза Пърсивал.

— А баща ти и аз работим от много по-отдавна — заяви Снежа. — И моите родители са работили по него преди аз да се родя, и техните родители преди тях. Ти си просто един от многото.

Пърсивал потропа с върха на бастуна си по дървения под.

— Значи причината да се бърза сега е моето състояние?

Снежа погледна бастуна.

— Вярно е — болестта ти влага нов смисъл в този момент. Но манията ти да се излекуваш те заслепява. Отърли никога нямаше да се откаже от чертежите, Пърсивал. Отърли всъщност вече щеше да е в манастира и да ги проверява. Погледни колко време само си изгубил! Ами ако твоята наивност ни коства съкровището?

— Тогава ще умра — каза Пърсивал.

Снежа Григори докосна Григори по бузата с гладката си бяла ръка. Фриволната жена, която той бе придружил от дивана дотук, се беше превърнала в твърда статуетка, изпълнена с амбиция и гордост — неща за които я обожаваше, но и й завиждаше.

— Няма да се стигне дотам. Няма да го позволя. А сега върви да си починеш. За г-н Верлен ще се погрижа аз.

Пърсивал стана и като се облегна тежко на бастуна, излезе, накуцвайки, от стаята.

Манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Верлен паркира колата си — рено от 1989 година, което беше купил на старо още в колежа — пред „Света Роза“. Голяма порта от ковано желязо преграждаше пътя към манастира и не оставяше никакъв избор на Верлен, освен да се прекачи през дебелата стена от варовик, която ограждаше манастирските земи. Отблизо манастирът се оказа както си го представяше: изолиран и потънал в тишина като омагьосан във вечен сън замък. Неоготическите арки и кули се издигаха в сивото небе; на всички страни растяха нагъсто групички като щитове брези и вечнозелени дървета. По тухлената зидария пълзяха мъх и бръшлян, сякаш природата се беше заела с бавната и неумолима задача да провъзгласи сградата за своя. В далечния край на земите се носеше Хъдсън покрай покрития с корица от сняг и лед бряг.

Докато вървеше по заснежената камениста алея, Верлен потрепери. Изпитваше неестествен студ. Усещането го беше сполетяло в мига, когато излезе от Сентръл Парк, и остана да му тежи и да го задушава през цялото време на пътуването до Милтън. Бе пуснал докрай парното в колата в опит да прогони студа, но ръцете и краката му си оставаха сковани. Не можеше да си обясни защо срещата имаше такъв ефект върху него, а и се притесни, като видя колко ужасно болен беше Пърсивал Григори. Имаше нещо призрачно и обезпокоително, което той не му казваше, някаква причина извън срещата им, която Верлен не можеше да си представи. Верлен притежаваше силна интуиция за хората — можеше да разбере сума неща за някого минути след запознанството. Най-често възприятията му бяха правилни и той рядко се отклоняваше от първоначалните си впечатления. От първата им среща Григори беше предизвикал у Верлен силна физическа реакция, толкова силна, че в присъствието на Григори той неизменно се чувстваше обезсилен, празен и безжизнен, без капчица топлина.

Срещата по-рано следобеда беше втора поред и навярно, отбеляза Верлен с облекчение, щеше да е последна. Ако самият Верлен не прекратеше уговорката им — което щеше да се случи много скоро, ако това проучвателно пътуване преминеше според плана, — съществуваше реална възможност и бездруго Григори скоро да не бъде между живите. Кожата му изглеждаше тъй безцветна, че Верлен виждаше сините вени през тънката, бледа повърхност. Очите на Григори горяха трескаво и той едвам се крепеше с бастуна си. Абсурдно беше, че този човек, вместо да лежи, е излязъл във виелицата навън за делова среща.

По-абсурдното обаче беше, че той изпрати Верлен в манастира, без да бъде направена предварителна подготовка за това. Беше импулсивно и непрофесионално, точно каквото можеше да се очаква от някой обезумял колекционер на произведения на изкуството като Григори. Стандартният протокол при едно проучване изискваше той да получи разрешение да посети нужната частна библиотека, а манастирската библиотека беше още по-консервативна от много други. Представяше си я като малка, чудновата, пълна с папрати и отблъскващи маслени картини на агънца и дечица — целия онзи сладникав декор, който религиозните жени намираха за очарователен. Допускаше, че библиотекарката е на около седемдесет, намусена и съсухрена, строго и пепеляво на вид създание без каквато и да било преценка за колекцията от образи, която пазеше. Красотата и удоволствието, елементите, които правеха поносим живота, със сигурност не можеха да се намерят в манастира „Света Роза“. Не че беше посещавал манастири досега. Произхождаше от семейство на агностици и хора с университетско образование, които държаха вярата затворена в себе си, сякаш разговорите за вярата можеха да станат причина тя съвсем да изчезне.

Верлен стигна по широките каменни стъпала до входа на манастира и почука на дървената порта. Потропа два пъти, три пъти, а после потърси звънец или домофон, нещо с което да привлече вниманието на сестрите, но не откри нищо. Верлен, който оставяше вратата на апартамента си отключена през повечето време, намираше за странно група вглъбени в себе си монахини да си осигуряват такава безопасност. Раздразнен, той отиде от другата страна на сградата, извади фотокопие от архитектурния план от вътрешния си джоб и заразглежда чертежа с надеждата да намери друг вход.

Използвайки реката като отправна точка, откри, че главният вход трябва да се намира на южната фасада на сградата. В действителност, входът беше на източната фасада, с лице към главната порта. Според картата (както вече наричаше чертежа), постройките на църквата и параклиса доминираха в задната част на терена, а манастирът образуваше тясно крило отпред. Но освен ако не беше разчел погрешно скиците, сградите бяха ситуирани в абсолютно различна конфигурация. Ставаше все по-ясно, че архитектурните планове нямат нищо общо с постройките пред него. Изпълнен с любопитство, Верлен заобиколи манастира, сравнявайки солидните тухлени контури с тези от молив и мастило. Двете сгради изобщо не бяха такива, каквито очакваше да бъдат. Вместо две отделни постройки, той откри масивен комплекс, събран заедно като мозайка от стари и нови тухли и хоросан, сякаш двете сгради бяха разрязани и съединени в един сюрреалистичен колаж от зидария.

За какво му беше всичко това на Григори, Верлен не можеше да каже. Първата им среща се бе състояла на някакъв публичен търг, където Верлен помагаше в продажбата на картини, мебели, книги и бижута, принадлежали на прочутите фамилии от Златната епоха. Имаше един изискан сребърен сервиз, собственост на Андрю Карнеги, комплект от обковани със злато чукчета за крикет с гравираните инициали на Хенри Флаглър, както и мраморна статуетка на Нептун от „Брейкърс“, двореца на Корнилиъс Вандербилт II в Нюпорт. Търгът беше малък, залозите — по-ниски от очакваното. Пърсивал Григори привлече вниманието на Верлен, когато даде висока цена за няколко предмета, навремето принадлежали на жената на Джон Д. Рокфелер, Лора „Сети“ Селестия Спелман.

Верлен знаеше доста за фамилията Рокфелер, за да разбере, че няколкото предмета, на които Пърсивал Григори беше заложил, не са специални. И все пак Григори явно много ги искаше, вдигайки цената доста над стойността. По-късно, след като повечето неща бяха продадени, Верлен бе приближил до Григори, за да го поздрави за покупката му. Потънаха в разговор за Рокфелерови, а после продължиха дисекцията на Златната епоха с бутилка вино в бара отсреща. Григори се възхити на познанията на Верлен за фамилията Рокфелер, изрази любопитството си за изследователската му работа в Музея за модерно изкуство — МОМА — и попита дали би се заинтересувал да поработи частно по темата. Григори взе телефонния му номер. Скоро след това Верлен беше нает от Григори.

Верлен изпитваше някаква особена привързаност към семейство Рокфелер — беше написал докторската си дисертация върху първите години на Музея за модерно изкуство, институция, която нямаше да съществува без визията и покровителството на Абигейл Олдрич Рокфелер. По принцип, Верлен започна да изучава история на изкуството заради интереса си към дизайна. Той посети лекциите по няколко предмета в катедрата по История на изкуството в Колумбийския университет, после още няколко курса, докато не откри, че вниманието му се насочва от модерния дизайн към идеите зад модернизма — примитивизма, решението да се скъса с традицията, стойността на настоящето пред миналото — и съответно към жената, помогнала да се изгради един от най-големите музеи за модерно изкуство в света: Абигейл Рокфелер. Верлен знаеше със сигурност, а и научният му ръководител го напомняше, че не е с академична нагласа. Неспособен беше да систематизира красотата, да я свежда до теории и забележки под линия. Предпочиташе вибриращия, спиращ дъха цвят на Матис пред интелектуалната скованост на руските формалисти. Докато работеше по дипломната си работа, не беше развил интелекта си за начина, по който възприемаше изкуството. Вместо това се беше научил да оценява мотивацията за сътворяването му.

Докато пишеше дисертацията си, беше започнал да се възхищава от вкуса на Абигейл Рокфелер и след години на изследователска работа по темата усети как се превръща в нещо като експерт по дейността на фамилията Рокфелер в света на изкуството. Част от дисертацията му беше публикувана предната година в престижно списание за изкуство, което доведе до един договор за преподаване в Колумбийския университет.

Ако всичко вървеше по план, Верлен щеше да преработи дисертацията, да намери начин да й придаде по-обща насоченост и, при благоприятно разположение на звездите, някой ден и да я публикува. В сегашния си вид обаче дисертацията беше пълна каша. Беше натрупал папки с неподредена информация, като фактите и разнообразните детайли от колекцията се бяха сплели в здрав възел. В папките му имаше стотици копия на документи, а по някакъв начин Григори го беше убедил да копира почти всеки къс информация, всеки документ, всеки доклад, намерен в течение на работата му, за собствените му интереси. Според Верлен личният му архив беше изчерпателен и затова му дойде съвсем изненадващо, когато откри, че през годините, в които беше специализирал, годините, когато Абигейл Рокфелер беше сериозно ангажирана с работата си за МОМА, се беше водила кореспонденция между госпожа Рокфелер и манастира „Света Роза“.

Верлен откри тази връзка при едно свое пътуване с цел проучване в Центъра с архивите на Рокфелер по-рано през тази година. Беше карал двайсет и пет минути северно от Манхатън до Слийпи Холоу, живописно градче с едноетажни къщи и малки вили от типа „Кейп Код“ на река Хъдсън. Центърът се помещаваше в просторна каменна къща, принадлежала на втората жена на Джон Д. Рокфелер — Марта Беърд Рокфелер, кацнала на хълм, от който се виждаше имот от двайсет и четири акра земя. Верлен паркира реното, метна раницата си на рамо и изкачи стълбището. Чудно беше колко много пари бе натрупала тази фамилия и как успяваха да се заобиколят с наглед безкрайна красота.

Някакъв архивист провери препоръките за изследователска работа на Верлен — преподавателска карта от Колумбийския университет с ясно отбелязан статут на докторант — и го заведе в читалнята на втория етаж. Григори плащаше добре — парите за един ден работа покриваха месечния му наем, — затова той се зае спокойно със задачата, наслаждавайки се на тишината в библиотеката, мириса на книгите, добре подредените архиви и разпределението им в папки и фолия. Архивистът донесе кутиите с документи от трезора с температурен контрол, голяма бетонна пристройка към къщата, и ги постави пред Верлен. Архивите на Аби Рокфелер бяха разделени на седем части: кореспонденция на Аби Олдрич Рокфелер, личен архив, колекция с произведения на изкуството, филантропски дела, семеен архив на Олдрич/Грийн, смъртта на Аби Олдрич Рокфелер и биография на Чейс. Всяка част съдържаше стотици документи. Щяха да му трябват седмици, за да прерови това огромно количество. Верлен се зарови в документите, като си водеше бележки и правеше фотокопия.

Преди да предприеме пътешествието си сега, беше прочел отново всичко, което можеше да намери за нея, решен да открие нещо оригинално, което да му помогне, някаква информация, за каквато други историци на модерното изкуство да нямат претенции. Чел беше редица биографии и знаеше доста много за детството й в Провидънс, Роуд Айланд, за сватбата й с Джон Д. Рокфелер младши и за живота й след това в нюйоркското общество. Чел беше описания на официалните вечери и на петимата й синове, както и на една дъщеря бунтарка, всичките доста скучновати на фона на нейните артистични интереси и страсти. Въпреки че подробностите около живота им бяха съвсем различни — Верлен живееше в едно студио и водеше небрежно и лекомислено финансово съществуване като хоноруван преподавател в университет, докато Аби Рокфелер се беше омъжила за един от най-богатите мъже на двайсети век, — той беше започнал да изпитва някаква близост с нея. Имаше чувството, че разбира вкусовете и загадъчните й страсти, които я привличаха към модерното изкуство. Не можеше да има кой знае какво в личния й живот, което да не е било проучвано хиляди пъти. Съвършено добре знаеше, че едва ли има надежда да намери нещо ново за Григори. Попаднеше ли на златна жила — или, най-малкото, откриеше ли фрагмент от нещо материално, което да е полезно за работодателя му, щеше да бъде огромен късмет.

И така, Верлен остави настрани купищата документи и писма, опоскани вече от учените, задраска папките с биографията на Чейс от своя списък и се зае с кутията, отнасяща се до придобиването на произведения на изкуството и планирането на МОМА — Колекциите, серия III: инвентар на закупените, дарените, заеманите или продадените художествени творби; информация за китайските и японските щампи и американско фолклорно изкуство; бележки от доставчици за колекцията с изкуство на Рокфелер. Не намери обаче нищо изключително в материала.

Накрая Верлен върна кутиите от серия III и помоли архивиста да донесе серия IV, Филантропия. Нямаше конкретна причина да го направи, освен че благотворителните дарения на Рокфелер бяха навярно единственият елемент, за който той още не беше прекалил с проучванията, тъй като представляваха сухи счетоводни документи. Когато кутиите пристигнаха и Верлен се захвана да работи по тях, откри, че въпреки скучната материя гласът на Аби Рокфелер го заинтригува почти толкова, колкото и вкусът й към изкуството. Чете час, преди да открие странна група писма — четири сгънати послания между неподредени книжа. Писмата бяха пъхнати между сметки за благотворителни дарения, прилежно сгънати в оригиналните им пликове без никаква бележка или списък. Всъщност като провери каталога за тази серия, Верлен установи, че писмата изобщо не са документирани. Не можеше да прецени какво представляват и въпреки това те бяха там, пожълтели от времето, тънката хартия при пипане оставяше прашец по пръстите му, сякаш бе докоснал крилете на молец.

Разгъна ги и ги приглади под лампата, за да ги вижда по-ясно. Разбра моментално причината да бъдат пренебрегвани. Писмата нямаха пряка връзка със семейството на Абигейл Рокфелер, светския живот или художествените творби. За подобни писма нямаше определена категория. Дори не бяха писани от Абигейл Рокфелер, а от жена на име Иночента, игуменка на манастир в Милтън, щата Ню Йорк, градче, за което никога не бе чувал, но за което научи, когато провери в атласа, че е само на няколко часа северно от Ню Йорк, на река Хъдсън.

Докато Верлен четеше писмата, все повече се озадачаваше. Почеркът на Иночента беше старомоден и приличаше на паяжина, с издължени по европейски цифри и дребни, сплетени букви, очевидно изписани с перо и мастило. От това, което Верлен успя да схване, майка Иночента и г-жа Рокфелер имаха общ интерес към религиозните дела, благотворителността и събирането на парични средства, повече от всеки две жени в тяхното положение. Тонът на Иночента беше почтителен и смирено вежлив, но с всяко писмо ставаше все по-топъл, което предполагаше, че между двете жени е вървяла редовна кореспонденция. В писмата Верлен не можа да открие нищо по-откровено в доказателство на това, но все му се струваше, че на дъното на всичко се крие някакво произведение на религиозното изкуство. Верлен все повече се убеждаваше, че писмата ще го доведат донякъде, стига да можеше да ги разбере. Бяха точно такъв вид откритие, което можеше да помогне на кариерата му.

И преди архивистът да има възможност да го забележи, Верлен бързо пъхна писмата във вътрешния джоб на раницата си. След десет минути вече караше обратно към Манхатън с висока скорост, а откраднатите документи бяха отворени на скута му. Защо взе писмата, и тогава си остана загадка за него — единственият му мотив беше, че неудържимо иска да вникне в тях. Знаеше, че трябва да сподели откритието си с Григори — в крайна сметка мъжът му беше платил за пътуването, — но конкретна информация изглежда нямаше, затова Верлен реши да съобщи на Григори за съществуването на писмата по-нататък, след като се увери, че са важни.

Сега, застанал пред манастира, Верлен отново безкрайно се озадачи, докато сравняваше архитектурните чертежи, с чието откритие толкова се гордееше, с истински съществуващата сграда пред себе си. По страниците на скиците падаха снопове зимна светлина, а островърхите сенки на брезите се бяха проснали по заснежената земя. Температурата бързо се понижаваше. Верлен вдигна яката на якето и се отправи на второто си пътешествие около манастира, островърхите му обувки вече бяха напълно прогизнали от кишата. Григори беше прав за едно: за кореспонденцията нямаше да научат нищо повече, ако не успееха да влязат в манастира „Света Роза“.

Когато стигна до половината на обиколката си около сградата, Верлен попадна на няколко заледени стъпала. Продължи по тях, стиснал здраво металния парапет, за да не се подхлъзне. В нишата на сводестия каменен вход имаше врата. Завъртя дръжката и установи, че е отключено, а миг по-късно се намираше вече в тъмно, влажно пространство, което миришеше на мокър камък, гнило дърво и прах. Когато очите му свикнаха със сенките, той затвори докрай вратата зад себе си, мина по някакъв неизползван коридор и влезе в манастира „Света Роза“.

Библиотеката с ангелски образи,

манастир „Света Роза“, Милтън,

щата Ню Йорк

Когато пристигаха посетители, сестрите разчитаха на Еванджелин да бъде връзката между света на посветените и света на миряните. Тя притежаваше таланта да предразполага непосветените, с младежки дух и съвременен характер, каквито липсваха на сестрите, и често поемаше ролята да обяснява на външните хора какъв е вътрешният ред на общността. Гостите очакваха да бъдат посрещнати от монахиня, от глава до пети в пълна униформа, с черно було и грозновати високи кожени обувки с връзки, с Библия в едната ръка и броеница в другата — старица, която да носи на лицето си цялата тъга на света. Вместо това биваха посрещани от Еванджелин. Млада, хубава и с остър ум, тя бързо разрушаваше стереотипа. Пускаше по някоя шега или забележка за някоя вестникарска статия, разчупвайки образа на строгост, олицетворяван от манастира. В случаите, когато Еванджелин повеждаше гостите през лъкатушещите коридори, тя обясняваше, че това е една модерна общност, открита за нови идеи. Обясняваше, че въпреки традиционното облекло през есента сестрите са с маратонки „Найки“ за утринните си разходки край реката или с анатомични обувки „Биркенсток“, когато плевят градините през лятото. Външният вид, обясняваше Еванджелин, не означава кой знае какво. Значение имал установеният ред, въведен преди двеста години, спазваните и поддържани с желязна настойчивост ритуали. А когато миряните оставаха смаяни от спокойствието в помещенията, редовните молитви и единството на монахините, Еванджелин успяваше да ги убеди, че всичко това е нормално.

Същият следобед обаче поведението й взе съвсем различен обрат — никога досега не беше оставала по-изненадана от факта, че някой стои в преддверието на библиотеката. Заради шумолене в далечния край на помещението тя забеляза нашествието на непознатия. Извърна се и съгледа млад мъж, облегнат на вратата, да се взира в нея с необичаен интерес. Пристъп на силна уплаха премина през тялото й като електрически ток. Напрежението се изкачи до слепоочията й — усещане, което се прояви в замъгляване на зрението и леко звънтене в ушите. Тя се изпъна несъзнателно, приемайки ролята на пазач на библиотеката, и извърна лице към неканения гост.

Макар да не можеше да каже защо, Еванджелин разбра, че застаналият до вратата на библиотеката мъж е тъкмо онзи, чието писмо бе прочела сутринта. Странно, че виждаше именно Верлен. Представяше си автора на писмото като някакъв мъдър професор, белокос и с очила, докато мъжът пред нея бе много по-млад, отколкото бе очаквала. Очилата му със златни телени рамки, непокорната черна коса и неговата нерешителност, докато чакаше до вратата, я поразиха като момчешки. Как беше успял да влезе в манастира и, още по-любопитното, как беше намерил пътя до библиотеката, без да бъде пресрещнат от някоя от сестрите, съвсем озадачи Еванджелин. Не знаеше дали да го поздрави или да извика някого на помощ, за да го придружи до изхода от сградата.

Накрая тя стана, оправи грижливо полата си и реши да изпълни задълженията си относно писмото. Пристъпи до вратата и го фиксира със студен поглед.

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин, господин Верлен? — Гласът й прозвуча странно, сякаш отекваше във въздушен тунел.

— Нима знаете кой съм? — учуди се Верлен.

— Не е толкова трудно да се досетя — отговори Еванджелин с маниер, още по-строг от възнамеряваното.

— Значи знаете — каза Верлен, като се изчерви — признак на стеснителност, което накара Еванджелин да смекчи тона си към него въпреки всичко. — Говорих с някого по телефона, Перпетуа, май така се казваше, за посещение на библиотеката ви с цел проучване. Написах и писмо да уговоря посещението.

— Казвам се Еванджелин. Аз получих писмото ви и затова съм запозната с вашата молба. Знам също, че сте разговаряли с майка Перпетуа за намерението да проведете проучване при нас, но доколкото ми е известно, не ви е дадено разрешение да използвате библиотеката. Всъщност не съм напълно сигурна как изобщо сте стигнали дотук, особено по това време на деня. Разбирам как човек може да попадне в местата без достъп след неделната литургия — приканваме хората да се молят заедно с нас, и както се е случвало и преди, някой любопитен може да разгледа и личните ни покои, — но по средата на следобеда? Изненадана съм, че по пътя към библиотеката не сте срещнали нито една от сестрите. Във всеки случай трябва да се запишете в кабинета на Мисията — такъв е протоколът за всички посетители. Според мен трябва веднага да отидем там или поне да разговаряме с майка Перпетуа, просто за да не би…

— Съжалявам — извини се Верлен. — Знам, че това е извън правилата и че изобщо не биваше да влизам без разрешение, но се надявам да ми помогнете. Вашите познания може да ме измъкнат от една доста трудна ситуация. Със сигурност не съм дошъл да ви създавам неприятности.

Еванджелин погледна за миг Верлен, сякаш да прецени доколко е искрен. После, като направи знак към дървената маса до камината, каза:

— Няма неприятност, с която да не мога да се справя, господин Верлен. Седнете, моля, и ми кажете с какво мога да ви помогна.

— Благодаря. — И Верлен се отпусна на стола срещу Еванджелин. — Вероятно сте научили от писмото за опита ми да намеря доказателство, че през зимата на 1943 година Абигейл Рокфелер и игуменката на манастира „Света Роза“ са поддържали кореспонденция.

Еванджелин кимна, припомнила си текста на писмото.

— Да, всъщност не го споменах в писмото, но в момента пиша книга — това е докторската ми дисертация, но се надявам тя да се превърне в книга — за Абигейл Рокфелер и Музея за модерно изкуство. Прочел съм почти всичко, публикувано по темата, както и много непубликувани документи, но никъде не се споменава за връзка между Рокфелерови и манастира „Света Роза“. Както можете да си представите, кореспонденцията, която намерих, може да се окаже важно откритие, най-малкото в моята сфера на академичното знание. Това е нещо, което може напълно да промени изгледите ми за кариера.

— Много интересно — промълви Еванджелин. — Но не виждам как мога да ви помогна.

— Позволете да ви покажа нещо — каза Верлен и като бръкна във вътрешния джоб на палтото си, постави пакет с листа на масата.

Листата бяха пълни с чертежи, които на пръв поглед напомняха на серия от правоъгълни и кръгли форми, но ако човек ги погледнеше по-отблизо, представляваха сграда. Верлен поизглади листата с пръсти и каза:

— Това са архитектурните планове на „Света Роза“.

Еванджелин се наведе над масата да разгледа по-ясно чертежите.

— Оригиналите ли са?

— Да. — Верлен прелисти страниците, за да покаже на Еванджелин различните скици на манастира. — 1809 година. Подпис и дата от игуменката основателка.

— Майка Франческа — отбеляза Еванджелин, привлечена от факта, че плановете са стари и сложни. Тя се наведе над рамото на Верлен, за да види по-добре, и добави: — Тя изгражда манастира и основава нашия орден. Самата тя е проектирала до голяма степен църквата. Молитвеният параклис е изцяло нейно дело.

— На всяка страница стои нейният подпис — добави Верлен.

— Съвсем естествено — поясни Еванджелин. — Била е в известен смисъл ренесансова жена — настоявала е сама да одобрява плановете.

— Погледнете това — предложи Верлен и разгъна листата по масата. — Пръстовите й отпечатъци.

Еванджелин се наведе още по-ниско. Върху пожълтялата страница със сигурност се виждаше малък, размазан мастилен овал, центърът му сбит и преплетен като сърцевината на старо дърво.

— Очевидно сте разучили внимателно тези чертежи — отбеляза Еванджелин.

— Едно нещо не разбирам обаче — каза Верлен и се облегна на стола си. — Местата на сградите значително се различават от разположението им в архитектурните планове. Разходих се навън около манастира, за да направя някои сравнения, и забелязах фундаментални разлики. Местоположението на манастира например в действителност е било различно.

— Да — каза Еванджелин. Така беше погълната от чертежите, че забрави да бъде нащрек с Верлен. — Сградите са били ремонтирани и построени отново. Всичко е било променено след пожар, изгорил манастира до основи.

— Пожарът от 1944 година — каза Верлен.

Еванджелин вдигна вежди.

— Знаете за пожара?

— Това е причината тези чертежи да бъдат взети от манастира. Намерих ги заровени в един архив със стари строителни планове. Манастирът „Света Роза“ е получил разрешение за строителство през февруари 1944 година.

— И са ви позволили да вземете плановете от публичния архив?

— На заем — изтърси глупаво Верлен. И като натисна печата с крайчеца на нокътя си така, че да оформи тънък сърп върху станиола, попита: — Знаете ли какво означава този печат?

Еванджелин погледна отблизо златния печат. Имаше го нарисуван в центъра на Молитвения параклис.

— Горе-долу е на мястото на олтара — каза тя. — Но май не съвсем точно.

Тя погледна изпитателно Верлен с подновен интерес. Първоначално го беше сметнала за някакъв натрапник, дошъл да прерови библиотеката им, но сега осъзна, че у него има някаква невинност, откровеността на тийнейджър, тръгнал по следите на съкровище. Не можеше да си обясни защо това трябва да поражда топли чувства у нея, но беше така.

Със сигурност нямаше намерение да покаже на Верлен никаква топлота. Но той като че ли се окуражи, сякаш бе доловил промяната в отношението й. Гледаше я втренчено иззад зацапаните стъкла на очилата си, все едно я виждаше за пръв път.

— Какво е това? — попита, без да сваля очи от нея.

— Кое какво е?

— Колието ви… — каза той и се приближи.

Еванджелин се дръпна от страх Верлен да не я докосне и едва не събори един стол.

— Извинете — каза Верлен. — Само дето…

— Няма какво повече да ви кажа, господин Верлен — прекъсна го тя с треперлив глас.

— Само за секунда. — Верлен разлисти набързо архитектурните чертежи. Извади лист от пакета и го показа на Еванджелин. — Според мен колието ви казва всичко.

Еванджелин взе листа и го разгъна на масата пред себе си. Установи блестяща прилика с Молитвения параклис, олтара, статуите, прекрасно предадената осмоъгълна форма като на оригинала, който всеки ден съзерцаваше от толкова години. Добавен към чертежа, в центъра на олтара имаше златен печат.

— Лирата — каза Верлен. — Виждате ли я? Същата.

Пръстите й се разтрепериха. Еванджелин разкопча медальона от шията си и го постави внимателно върху листа. Златната верижка се проточи от лирата като блещукаща опашка на метеор. Колието на майка й беше близнак на златния печат.

От джоба си Еванджелин извади писмото, което беше намерила в архивите — посланието от 1943 година от Абигейл Рокфелер до майка Иночента, и го постави на масата. Не разбираше връзката между печата и колието, а възможността Верлен да я знае, изведнъж я накара да сподели откритието си с него.

— Какво е това? — попита Верлен и го взе.

— Навярно вие ще ми кажете.

Но докато Верлен приглаждаше поизмачканата хартия и минаваше с поглед по редовете на писмото, Еванджелин внезапно се усъмни в себе си. Спомни си предупреждението на сестра Филомена и се зачуди дали наистина не извършва предателство спрямо ордена, като показва подобен документ на някакъв външен човек. Все повече й се натрапваше чувството, че прави сериозна грешка, като позволява на Верлен да прочете писмото. И все пак го загледа с нарастващо очакване, докато той четеше документа.

— Това писмо потвърждава връзката между Иночента и Абигейл Рокфелер — каза накрая Верлен. — Къде го намерихте?

— Тази сутрин прекарах известно време в архивите, след като прочетох молбата ви. Бях напълно сигурна, че грешите за майка Иночента. Не се съмнявах, че такава връзка не съществува. Съмнявах се, че в нашите архиви изобщо би имало нещо, свързано със светска жена като госпожа Рокфелер, камо ли документ, който да потвърждава кореспонденцията — просто е изключено да е останало физическо доказателство. Всъщност, отидох в архивите да докажа, че грешите.

Верлен остана все така вторачен в писмото, а Еванджелин се зачуди дали е чул и думичка от това, което бе казала. Накрая той извади листче хартия от джоба си и записа телефонния номер.

— Казахте, че сте намерили само едно писмо от Абигейл Рокфелер?

— Да — отвърна Еванджелин. — Писмото, което току-що прочетохте.

— И все пак, всички писма от Иночента до Абигейл Рокфелер са били отговори. Това означава, че някъде в архивите ви има три, навярно четири писма от Рокфелер.

— Наистина ли смятате, че може да сме пропуснали тези писма?

Верлен й подаде телефонния си номер.

— Ако намерите нещо, бихте ли ми се обадили?

Еванджелин пое листчето и го погледна. Не знаеше какво да му каже. Невъзможно й беше да му се обади, дори и да разбереше какво търси.

— Ще опитам — каза накрая тя.

— Благодаря — отвърна Верлен и я загледа с благодарност. — Междувременно, имате ли нещо против да направя копие на това писмо?

Еванджелин взе колието, закопча го отново на шията си и поведе Верлен към вратата на библиотеката.

Вече в кабинета на Филомена, тя извади лист канцеларска хартия на „Света Роза“ от купчината и го подаде на Верлен. — Можете да го препишете върху това — каза тя.

Верлен взе писалка и се захвана за работа. След като преписа оригинала, върна го на Еванджелин, но тя забеляза, че иска да й каже още нещо. Познаваше го само от десетина минути и въпреки това усети как прещракват механизмите в главата му. Най-накрая той попита:

— Откъде се взе тази канцеларска хартия?

Еванджелин взе нов лист плътна розова хартия от купчината до бюрото на Филомена и я задържа между пръстите си. Горната част на листа беше изрисувана с барокови рози и ангели, образи, които беше виждала хиляди пъти досега.

— Просто обичайната канцеларска хартия тук — каза тя. — Защо?

— Това е същата хартия, която Иночента е използвала за писмата си до Абигейл Рокфелер — каза Верлен, взе един лист и го заразглежда по-отблизо. — Колко стара е тази рисунка?

— Никога не съм се замисляла за това — отвърна Еванджелин. — Но трябва да е от почти двеста години. Емблемата на „Света Роза“ е създадена от нашата игуменка основателка.

— Може ли? — попита Верлен, взе няколко листа канцеларска хартия, сгъна ги и ги сложи в джоба си.

— Разбира се — каза Еванджелин, озадачена от интереса на Верлен към нещо, което за нея бе съвсем банално. — Вземете колкото искате.

— Благодаря — усмихна се Верлен на Еванджелин за пръв път, откакто разговаряха. — Вероятно не очакват от вас да ми помагате по този начин.

— Всъщност в момента, в който ви видях, би трябвало да повикам полиция — отбеляза тя.

— Надявам се да има начин да ви се отблагодаря.

— Има — каза Еванджелин и поведе Верлен към вратата. — Ако си тръгнете, преди да са ви открили. А ако случайно ви открие някоя от сестрите, нито сте ме срещали, нито сте стъпвали в тази библиотека.

Манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Докато Верлен се намираше в манастира, навън беше натрупало още повече сняг. Снегът се носеше от небето на талази, събираше се по гъвкавите клони на брезите и скриваше от погледа павираната с камъни алея. Верлен присви очи и се опита да намери синьото си рено в мрака отвъд заключената порта от ковано желязо, но заради слабата светлина очите му не можеха да се справят със засилващия се сняг. Зад него манастирът бе изчезнал в мъглата; пред него не се виждаше нищо, освен зейнала бездна. Като се съобразяваше, доколкото бе възможно с новия лед под обувките си той успя да намеря пътя и да се измъкне от манастирските земи.

Свежият въздух в дробовете му — толкова приятен след задушаващата топлина на библиотеката — само засили повишеното от успеха му настроение. Кой знае как, но за негово удивление и радост беше се справил. Еванджелин — не можеше да си наложи да мисли за нея като за сестра Еванджелин; имаше нещо твърде примамливо, твърде интелектуално ангажиращо, твърде женствено около нея, за да е монахиня — не само му позволи да влезе в библиотеката, но и му показа тъкмо онова, което така се беше надявал да намери. Беше прочел писмото на Абигейл Рокфелер със собствените си очи и вече можеше да твърди със сигурност, че тази жена наистина е работила по някаква уговорка със сестрите от манастира „Св. Роза“. Въпреки че не бе успял да направи фотокопие на писмото, за него почеркът бе автентичен. Резултатът несъмнено щеше да задоволи Григори и, което бе по-важно, да го окуражи в личните му проучвания. Единственият по-добър резултат щеше да бъде, ако Еванджелин направо му беше дала оригиналното писмо. Или, още по-добре, ако Еванджелин беше извадила толкова писма от Абигейл Рокфелер, колкото той имаше от Иночента — и направо му дадеше оригиналите.

Пред него, покрай решетката на портата, изведнъж пелената от снежинки се разби от нечии предни фарове. Матовочерен мерцедес тип ван излезе пред погледа му и паркира точно до реното. Верлен се скри зад група борови дървета — направи го инстинктивно, за да се предпази от ярките фарове. През пролука между дърветата видя как от колата слезе мъж с чорап на главата, последван от по-едър русоляв мъж, понесъл лост. При вида им физическата погнуса, която Верлен бе изпитал по-рано този ден — и от която едва неотдавна се бе възстановил — отново се върна. В ярката светлина на фаровете мъжете изглеждаха още по-застрашителни, по-едри от възможното, силуетите им излъчваха бял блясък. От контраста на светлината и сянката очите и страните им оставаха хлътнали, придавайки на лицата им съвършения вид на карнавална маска. Изпратил ги беше Григори — Верлен го разбра в мига, в който ги видя, — но защо го беше сторил, представа нямаше.

С края на лоста по-високият замете натрупания по единия прозорец на реното сняг и прокара металния връх по стъклото. После, с някаква показна сила, която стресна Верлен, мъжът замахна с лоста и с един бърз удар разби стъклото на прозореца. След като почисти острите парченца, другият бръкна в колата и отключи вратата, всяко движение бе бързо и ефективно. Двамата преровиха жабката, задната седалка и — след като го отвориха отвътре — багажника. Докато пребъркваха принадлежностите му — изпразвайки спортния му сак и пренасяйки купчината книги, много от които заети от библиотеката на Колумбийския университет, — Верлен осъзна, че Григори е изпратил хората си да откраднат документите му.

Нямаше как да се върне в Ню Йорк с реното, това беше сигурно. В стремежа да се отдалечи възможно най-много от тези главорези, Верлен запълзя на четири крака по земята, а мекият сняг заскърца под тежестта му. Докато пълзеше през гъстите вечнозелени храсти, сетивата му се изпълниха с мириса на борова смола. Ако можеше да остане под прикритието на гората, а след това да тръгне по едва забележимата пътека назад към манастира, можеше да избяга и незабелязан. В края на дърветата той се изправи — дишаше тежко и дрехите му бяха целите в сняг. Пред него се показа оголеното пространство между гората и реката — рискуваше да го видят, но нямаше избор. Единствената надежда на Верлен бе, че мъжете са твърде заети да унищожат реното, за да го забележат. Затича към Хъдсън, хвърляйки поглед през рамо едва след като беше стигнал до брега. Видя в далечината, че главорезите влязоха в мерцедеса. Не тръгнаха. Чакаха Верлен.

Реката беше замръзнала. Погледна обувките си — кожата вече бе напълно просмукана с вода — и усети прилив на гняв и отчаяние. Как щеше да се върне вкъщи? Заседнал беше далече от всякъде. Горилите на Григори бяха взели всичките му бележници, всичките му папки, всичко, по което бе работил през последните години, а междувременно бяха потрошили и колата му. Имаше ли Григори представа колко трудно се намират части за рено, модел 1984 година? Как щеше сега да премине през тази пустош от сняг и лед с чифт хлъзгави маркови обувки?

Огледа терена и се запъти на юг покрай речния бряг, като внимаваше да не падне. Скоро се озова пред барикада от бодлива тел. Предположи, че оградата бележи границите на манастирските земи, бодливите кълба тел бяха продължение на масивния каменен зид, който заобикаляше земите на „Св. Роза“, но за Верлен това беше още едно препятствие пред бягството му. Затисна бодливата тел с крак и се прекачи през оградата, запретвайки палтото си.

Едва след като повървя известно време и напусна манастирските земи, за да тръгне по тъмния, заснежен селски път, Верлен осъзна, че докато се е прекачвал през оградата с бодлива тел е порязал ръката си. Толкова беше тъмно, че не можеше да усети раната, но допускаше, че е дълбока, че може би щеше да има нужда да се зашие. Свали любимата си вратовръзка „Хермес“, запретна окървавения ръкав на ризата и уви стегнато връзката около раната.

Верлен имаше кошмарно чувство за ориентация. Със снежната буря, която забулваше нощното небе, и пълното му невежество за градчетата по Хъдсън, той нямаше представа нито къде е, нито как да се добере до дома. Трафик почти нямаше. Когато в далечината се появиха фарове, той излезе от застланото с чакъл отклонение между дърветата на края в една гора, но все пак се прикри. Имаше стотици малки пътища и шосета, кой знае къде беше излязъл. И все пак нямаше как да не се притеснява, че хората на Григори, които сигурно вече сериозно се бяха заели да го търсят, можеха всеки момент да минат с колата. Усещаше кожата си изпръхнала и напукана от вятъра, краката му бяха вкочанени, а ръката му бе започнала да пулсира, затова спря да я гледа. Докато затягаше връзката около раната, в някакво вцепенено раздвоение той забеляза с какво изящество коприната попива и задържа кръвта.

След известно време, което му се стори като няколко часа, той се запрепъва по някакво по-голямо шосе с по-силен трафик, с две платна с чакъл и знак за разрешената скорост — 55 мили в час. И като се обърна към Манхатън, или онова, което допускаше, че е посоката към Манхатън, той тръгна по леда и чакъла, а вятърът го пронизваше. Докато вървеше, трафикът се засили. Край него минаваха камиони с ремаркета с изрисувани по тях реклами, открити камиони, натоварени със строителни материали, микробуси и икономични модели автомобили. Изгорелите газове, примесени с мразовития въздух — гъста, токсична супа — затрудняваха дишането. Безкрайното наглед шосе пред него, лютият вятър, сковаващата мислите грозота на пейзажа му заприличаха на някакво кошмарно произведение на постиндустриално изкуство. Ускори крачка и огледа минаващите превозни средства с надеждата да види полицейска кола, автобус, каквото и да е превозно средство, което да го спаси от студа. Но колите минаваха край него в безмилостен, надменен керван. Най-накрая Верлен вдигна палец.

С облак от горещ, пълен с газ въздух, някакъв малък камион намали ход и спря на стотина метра по-нататък. Спирачките изскърцаха, докато гумите застъргаха по пътя. Вратата откъм пасажерското място се отвори рязко и Верлен хукна към осветената кабина. Шофьорът — дебел мъж с голяма рошава брада и бейзболна шапка — погледна състрадателно Верлен.

— Накъде си тръгнал?

— Към Ню Йорк — каза Верлен, усетил вече топлината на кабината.

— Не отивам чак дотам, но ако искаш, мога да те оставя в следващия град.

Верлен пъхна пострадалата ръка дълбоко в джоба на палтото, за да не се вижда.

— Къде е това? — попита.

— На около петнайсет мили на юг, в Милтън — отвърна шофьорът и го погледна. — Май денят ти хич не е бил добър. Скачай вътре.

Движиха се петнайсетина минути, преди шофьорът да спре и да го остави на непозната, заснежена главна улица с редица от магазинчета. Улицата беше абсолютно безлюдна, сякаш целият град беше замрял заради снежната буря. Витрините на магазините бяха тъмни, а паркингът пред пощата — празен. Единственият признак за някакъв живот бяха малка кръчма на ъгъла със светеща реклама за бира на витрината.

Верлен провери джобовете си за портфейла и ключовете си. Беше закопчал плика с парите в един от вътрешните джобове на палтото. Извади го и провери дали не е изгубил парите. Успокои се — всичко си беше там. Все повече се ядосваше обаче при мисълта за Григори. Как така се бе хванал да работи за човек, който го проследява, разбива колата му и го изплашва до смърт? Верлен започна да се чуди дали не е откачил, след като се е захванал с Пърсивал Григори.

Мезонетът на Григори,

Горен Истсайд, Ню Йорк

Семейство Григори се беше сдобило с мезонета в края на четиридесетте години на двайсети век от задлъжнялата дъщеря на някакъв американски магнат. Апартаментът беше просторен и великолепен, прекалено голям за сам мъж с неприязън към много гости, и за него беше по-скоро облекчение, когато майка му и Отърли започнаха да обитават горните етажи. Когато живееше там самичък, прекарваше часове в игра на билярд, вратите — затворени за прислугата, която се движеше из коридорите. Спускаше тежките зелени плюшени завеси, намаляваше светлината на лампите и пиеше шотландско уиски, докато се прицелваше в топка след топка, насочвайки щеката и запращайки полираните топки в меките гнезда.

С времето той пренареди различните стаи от апартамента, но билярдната бе оставил точно както си беше през 40-те — с леко износена кожена мебел, старо радио с бакелитени копчета, персийски килим от осемнайсети век, изобилие от пожълтели книги по рафтовете от черешово дърво, от които едва ли се бе опитал да прочете и една. Томовете бяха изцяло декоративни, възхищаваха им се заради старостта и стойността им. Имаше книги с телешка подвързия, отнасящи се до произхода и делата на множеството му роднини — истории, мемоари, епични романи за битки, любовни истории. Някои от книгите бяха пренесени от Европа след войната; други бяха придобити от достопочтен книжар в съседство, стар приятел на семейството, преселил се там от Лондон. Човек с остро чувство за онова, което семейство Григори най-много желаеше — разкази за европейските завоевания, колониалната слава и цивилизационната сила на западната култура.

Дори специфичният мирис на билярдната зала остана същият — сапун и препарат за кожа, лек дъх на пури. Пърсивал все още с удоволствие пилееше часове наред тук и периодично поръчваше на прислужницата да му донесе ново питае. Тя беше млада анакимка от Гватемала с чудната способност да мълчи. Поставяше чашата със скоч до него, отнасяше празната чаша и със заучена сръчност го караше да се чувства уютно. Той леко махваше с ръка, отпращаше прислужницата и тя изчезваше на мига. Приятно му беше и това, че жената винаги излизаше безшумно и затваряше широките дървени врати зад себе си с леко прищракване.

Пърсивал се отправи към едно меко кресло, поклащайки в кръг скоча в кристалната чаша. Опъна крака — бавно, внимателно — върху една отоманка. Помисли за майка си, за пълното й пренебрежение към усилията му да стигне дотук. Това, че се беше сдобил с ясна информация за манастира „Света Роза“, трябваше да засили вярата й в него. Вместо това Снежа бе заръчала на Отърли да наглежда създанията, които бе изпратила там.

Пърсивал отпи глътка от скоча и опита да позвъни на сестра си. Когато Отърли не вдигна, той погледна раздразнен ръчния си часовник. Досега трябваше да се е обадила.

Въпреки всичките си грешки Отърли беше като баща им — точна, методична и абсолютно надеждна, когато се наложеше. Ако изобщо я познаваше, сигурно вече се беше консултирала с баща им в Лондон и бе изготвила план да възпре и елиминира Верлен. Всъщност той нямаше да се изненада, ако баща му беше изготвил плана в своя кабинет, давайки на Отърли всичко, от което имаше нужда да изпълни желанията му. Отърли беше фаворитката на баща му. В неговите очи тя не можеше да греши.

Погледна отново часовника си и видя, че са минали само две минута. Навярно се бе случило нещо, довело до мълчанието на Отърли. Навярно усилията им са били неуспешни. Нямаше да е за пръв път да бъдат примамени в наглед безопасна ситуация, само за да бъдат притиснати.

Усети как краката му пулсират и треперят, сякаш мускулите му се бунтуваха срещу почивката. Отпи още една глътка, за да се успокои, но в подобно състояние нищо не можеше да му помогне. Като остави бастуна, Пърсивал с мъка се надигна от креслото и закуцука към лавицата, откъдето взе подвързан с телешка кожа том и внимателно го постави върху билярдната маса. Гръбчето изскърца, когато отвори корицата, сякаш подвързията щеше да се разпадне. Пърсивал не беше разлиствал „Книгата на поколенията“ от много, много години, още от сватбата на един от неговите братовчеди, когато го бяха изпратили да търси фамилни връзки от страната на булката — винаги беше неловко да пристигаш на сватба и да не знаеш кой кой е, особено ако булката е от датското кралско семейство.

„Книгата на поколенията“ беше амалгама от история, легенди, генеалогия и предсказания, свързани с неговия род. Всяко нефилимско дете получаваше в края на обучението си идентичен том с кожена подвързия, нещо като подарък за завършване на училището. Историите за битки, създаването на страни и кралства, свързването в лоялни съюзи, кръстоносците, рицарството, търсенето на приключения и кървавите завоевания — това бяха големите истории от нефилимския фолклор. На Пърсивал често му се искаше да се е родил в ония времена, когато действията им не били толкова явни, когато са можели безшумно да вършат работата си, без опасност да бъдат следени. Силата им нараствала благодарение на тишината, всяка победа се трупала върху следващата. Наследството от техните деди беше там — в „Книгата на поколенията“.

Пърсивал прочете първата страница, изпъстрена с получер шрифт. Имаше списък с имена, документиращи разтеглената история на нефилимската кръвна линия, каталог на родовете, започнали от Ной и разклонили се в управляващи династии. Яфет, синът на Ной, се придвижил към Европа, децата му населили Гърция, Партия, Русия и Северна Европа и осигурили надмощието на тяхното семейство. Семейството на Пърсивал идваше директно от Яван, четвъртият син на Яфет, първият който колонизирал „Островите на народите“, според някои — днешна Гърция, а според други — Британските острови. Яван имал шестима братя, чиито имена били записани в Библията, и множество сестри, чиито имена не били записани, но всички те съградили основата за влиянието и силата си открай до край в Европа. В много отношения „Книгата на поколенията“ представляваше равносметка на световната история. Или, както съвременният нефилим предпочиташе да мисли: оцеляването на най-годните.

Преглеждайки списъка на родовете, Пърсивал установи, че навремето те бяха имали абсолютно влияние. През изминалите триста години обаче нефилимските фамилии започнали да западат. Някога имало равновесие между човеците и нефилимите. След потопа се раждали почти еднакъв брой от едните и другите. Но човеците неудържимо привличали нефилимите, които сключвали бракове с хора и по този начин се получило генетично размиване на най-силните им качества. Станало обичайно да се срещат нефилими с преобладаващо човешки характеристики, докато нефилимите с чисто ангелски черти били рядкост.

Понеже потомци на всеки един нефилим дали началото на хиляди човеци, между добрите родове се породил спор доколко са уместни човешките им роднини. Някои искали да ги изключат, да ги потопят още по-дълбоко в човешките среди, докато други съзирали тяхната стойност, използването им за по-висшата кауза. Култивирането на връзката между човеците и членовете на нефилимски родове било тактически ход, който можел да доведе до важни резултати. Дете, родено от родители нефилими, без ни най-малка следа от ангелски черти, можело на свой ред да произведе нефилимско потомство. Това разбира се не било обичайно, но се случвало. За да установят подобна възможност, нефилимите съблюдавали система от връзки, каста, свързана не с богатство или социален статут — въпреки че и тези критерии били валидни, — а с физически черти, със създаването им, с това доколко приличат на прадедите си — на групата ангели, наречени наблюдатели. Докато човеците носели генетичния потенциал да създадат нефилимско дете, самите нефилими въплъщавали ангелския идеал. Единствено на нефилимско същество можели да се появят крила. А по-великолепни от крилата на Пърсивал не бе имало от половин хилядолетие.

Той разгърна страниците на „Книгата на поколенията“ и спря произволно на един раздел в средата. На страницата имаше литография на търговец благородник, облечен в кадифе и коприна, с меч в едната ръка и торба злато в другата. Около него бяха коленичили в безкрайна редица жени и роби и чакаха заповедите му, а до него върху диван бе полегнала наложница, положила ръце върху тялото си. Пърсивал погали картината и прочете един ред от биографията на търговеца, в който той бе описан „като загадъчен благородник, организирал морски пътувания до всички кътчета на нецивилизования свят, като колонизирал пустошта и организирал местното население“. Колко много неща се бяха променили през последните триста години, колко части на земното кълбо бяха покорени! Тоя търговец не би познал света, в който те живееха днес.

Пърсивал отгърна следващата страница и там се оказа една от любимите му легенди в книгата, разказ за прочутия чичо от страна на баща му — сър Артър Григори, човек с голямо богатство и известност, когото Пърсивал си спомняше като превъзходен разказвач. Роден през седемнайсети век, сър Артър направил мъдри инвестиции в множество от зараждащите се корабоплавателни дружества на Британската империя. Доверието му само в Източноиндийската компания му беше донесло несметни печалби — за това говореха имението му, вилата, земеделските земи и градските му апартаменти. Въпреки че никога не бе участвал пряко в бизнес делата си в чужбина, Пърсивал знаеше, че чичо му е предприемал околосветски пътувания с единствената цел да събира съкровища и да се забавлява. Пътешествията винаги му доставяли огромно удоволствие, особено когато изследвал по-екзотичните кътчета на планетата, но основният му мотив за далечните екскурзии бил бизнесът. Сър Артър бе прочут с хипнотичната си способност да кара човеците да изпълняват всичките му желания. Пърсивал намести книгата в скута си и прочете следното:

Корабът на сър Артър пристигна само седмици след злополучното въстание от май 1857 година. Бунтът се разпространи от моретата до долината на Гонг, в Меерут, Делхи и Канпур, Лукноу и Джанси и Гуалиор и вся хаос сред всяка от трите групи ангели, които управляваха земята. Селяните връхлитаха върху господарите си, убиваха и обезобразяваха британците с колове, саби и каквото им попадне или каквото откраднеха, за да извършат предателството си. Разправяха, че в Канпур двеста европейци — жени и деца — били зверски убити само за една сутрин, а в Делхи селяните посипали улиците с барут, докато не заприличали на поръсени с черен пипер. Някакъв малоумен запалил клечка кибрит за своята „биди“ — за цигарата си — и взривил всичко и всички на парчета.

Сър Артър, като видял, че в Източноиндийската компания цари хаос, се изплашил да не бъдат засегнати печалбите му, и един следобед повикал в жилището си генерал-губернатора, за да поговорят и да измислят как да се справят с тези ужасни събития. Генерал-губернаторът, внушителен мъж с розови бузи и слабост към кърито, пристигнал в най-горещия час на деня, с куп деца около себе си — едно му носело чадъра, друго му веело с ветрило, а трето едва удържало на поднос чаша студен чай. Сър Артър го приел със спуснати щори, да се пазят и от яркото слънце, и от любопитните минувачи.

— Трябва да ви кажа, генерал-губернаторе — започнал сър Артър, — че бунтът не е хубав поздрав за добре дошъл.

— Не е, сър — съгласил се генерал-губернаторът и наместил лъскавия златен монокъл на изпъкналото си синьо око. — Не е хубав поздрав и за сбогом.

Като видели, че превъзходно се разбират, двамата обсъдили въпроса. Часове наред разисквали причините и последствията от този бунт. Накрая сър Артър направил предложение. „Трябва да дадем пример — казал той, извадил дълга пура от кутия, изработена от балсамово дърво и я запалил със запалка с гравиран от едната страна гербът на рода Григори. — Много е важно да всеем страх в сърцата им. Трябва да се организира спектакъл, който да ги ужаси и подчини. Ще изберем заедно едно село. Когато приключим с тях, няма да има повече бунтове.“

Макар урокът на сър Артър, който той дал на британските войници, да бил добре познат в нефилимските среди — те наистина били стотици години тайно обучавани в подобни всяващи страх тактики, — такъв урок рядко се използвал за толкова голяма група. Под опитната команда, на сър Артър войниците направили обсада на избраното село и довели на площада хората — мъже, жени и деца. Той избрал дете, момиче с бадемови очи, копринена черна коса и кожа с цвета на кестен. Момичето загледало любопитно мъжа, такъв висок, рус и строен, сякаш искало да каже: „Дори измежду странните на вид британци, този мъж е чудноват“. Все пак покорно го последвало.

Без да обръща внимание на втренчените погледи на местните хора, сър Артър повел детето пред пленниците — както вече били наричани селяните, — вдигнал го на ръце и го поставил в дулото на заредено оръдие. Дулото било дълго и широко и цялото погълнало детето — виждали се само ръчичките, тъй като се били хванали здраво за железния ръб, сякаш детето потъвало в кладенец.

— Запалете фитила! — изкомандвал сър Артър. И докато младият войник с треперещи пръсти драснал клечката кибрит, майката на момичето изплакала от тълпата.

Експлозията била първата за сутринта. Двеста селски деца — точният брой на британците, убити в клането в Канпур — били доведени едно по едно до оръдието. Желязото толкова било нагорещено, че овъглявало пръстите на войниците, който пускали тежките вързопи гърчеща се плът, сякаш само от коса и нокти, в дулото. Под заплахата да бъдат застреляни, селяните само гледали. След като войниците свършили кървавото си дело, обърнали мускетите си към селяните и им наредили да разчистят пазарището. Парчета от децата им висели по навесите, храстите и каруците. Земята станала оранжева от кръвта.

Новината за ужаса скоро обходила близките села, а от тези села се пренесла в долината на Ганг, в Меерут и Делхи, и Карпур и Лукноу, и Джанси и Гуалиор. Бунтът, както предсказал сър Артър, бил потушен.

Гласът на Снежа, докато се навеждаше над Пърсивал, прекъсна четенето му.

— А, сър Артър! — каза тя, а сянката от крилата й падна по страниците на книгата. — Беше от най-прекрасните членове на рода Григори, мой любимец между чичовците ти. Такъв храбрец! Защитаваше интересите ни в целия свят и проправи пътя за сегашната ни глобална мрежа. Да можеше и краят му да бъде толкова славен, колкото целия му живот!

Пърсивал знаеше, че майка му има предвид тъжния и жалък край на чичо му. Сър Артър беше от първите в семейството, прихванал болестта, която сега поразяваше и Пърсивал. Прославените му навремето крила се бяха съсухрили и се превърнаха в гноясали почернели израстъци, а подир десетилетия ужасни страдания дробовете му отказаха. Умрял беше в унижение и болка, предавайки се на болестта в петия век на живота си, когато трябваше да се радва на старите си години. Според мнозина болестта му бе настъпила вследствие на контактите му с разни долнопробни издънки на човешкия род — мизерните местни отрепки в различни колониални пристанища, — но истината по въпроса беше, че фамилията Григори не знаеше откъде се е появила болестта. Знаеха само, че сигурно има начин да бъде излекувана. През 80-те години Снежа се беше сдобила с цялостно човешко изследване, посветено на лечебните свойства на музиката. Разработката беше на Анджела Валко, дъщеря на Габриела Леви-Франш Валко, една от най-прочутите ангелоложки в Европа. Според теориите на Анджела Валко, съществувал начин, който можел да възстанови ангелското съвършенство на Пърсивал и на целия им род.

Както обикновено, Снежа изглежда четеше мислите на сина си.

— Въпреки най-добрите ти усилия да саботираш собственото си изцеляване, според мен твоят специалист по история на изкуството ни е насочил съвсем правилно.

— Намерила си Верлен? — попита Пърсивал и затвори „Книгата на поколенията“, после се обърна към Снежа. Почувства се отново като дете, което желае да спечели одобрението на майка си. — В него ли са чертежите?

— Щом получим вест от Отърли, ще знаем със сигурност — каза Снежа, взе „Книгата на поколенията“ от Пърсивал и я разлисти. — Ясно е, че по време на пътешествията не сме догледали нещо. Но не прави грешка, ще намерим предмета на нашите търсения. И ти, ангел мой, ще бъдеш първият, който ще се възползва от свойствата му. А след като се излекуваш, ще се превърнем в спасители на нашия род.

— Страхотно! — отвърна Пърсивал и си представи колко пищни щяха да бъдат крилата му, когато се възстановят. — Сам ще отида до манастира. Ако търсеното от нас е там, аз ще бъда този, който ще го намери.

— Прекалено слаб си. — Снежа погледна чашата със скоч. — И пиян. Нека Отърли и баща ти се заемат с това. Ние с теб ще останем тук.

Снежа пъхна „Книгата на поколенията“ под мишница и като целуна Пърсивал по бузата, излезе от билярдната.

Мисълта да бъде затворен в Ню Йорк в един от най-важните моменти в живота му го ядоса. Той взе бастуна и отиде до телефона да набере още веднъж номера на Отърли. Докато я чакаше да се обади, помисли си как силите му скоро ще се възвърнат. Щеше да бъде отново красив и могъщ. С възстановяването на крилата цялото страдание и унижение, които бе търпял, щяха да се превърнат в слава.

Манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Промъквайки се покрай тълпата от сестри, запътили се към работата си и сестри, запътили се към молитва, Еванджелин опита да се усмихва на тези, които я поздравяваха и да остане равнодушна към изпитателните погледи на по-висшестоящите от нея. В „Света Роза“ не проявяваха особена търпимост към откритото изразяване на емоциите — независимо дали ставаше дума за удоволствие, страх, болка или угризение. И все пак в манастира беше буквално невъзможно да скриеш всичко. Ден след ден сестрите се хранеха, чистеха и почиваха заедно, така че и най-незначителната промяна в щастливия вид или угрижеността на някоя сестра се предаваше на цялата група, сякаш минаваше по невидим проводник. Еванджелин знаеше например кога сестра Карла е раздразнена — три бръчки около устата. Знаеше кога сестра Вилхелмина е спала, докато тя се бе разхождала покрай реката — втренченият й поглед по време на литургия ставаше като стъклен. Понятието личен живот не съществуваше. Можеше единствено да сложиш маска и да се надяваш, че другите са прекалено заети, за да забележат това.

Огромната дъбова врата, която свързваше манастира с църквата, оставаше отворена денонощно, голяма като уста, очакваща да получи храна. Сестрите минаваха между двете сгради когато пожелаеха, пренасяйки се от мрачния манастир в светлото сияние на параклиса. За Еванджелин завръщането в „Дева Мария на ангелите“ през деня винаги й приличаше на завръщане у дома, сякаш духът се беше отделил съвсем леко от оковите на тялото.

В опит да потисне паниката, която я беше обхванала в библиотеката, Еванджелин спря пред дъската за съобщения до църковната врата. Една от отговорностите й, освен задълженията в библиотеката, беше изготвянето на Молитвен график, казано накратко — МГ. Всяка седмица тя вписваше редовните смени на сестрите, като внимаваше да отбелязва промените и заместванията, и окачваше графика на широката коркова дъска до списъка с молитвените партньорки в случай на болест. Сестра Филомена винаги казваше: „Никога не забравяйте колко разчитаме на МГ!“ — изречение, което Еванджелин смяташе за напълно коректно. Често сестрите, определени за дежурство през нощта, преминаваха салона между манастира и църквата по пижами и чехли, с прибрани под простичка памучна забрадка бели коси. Те проверяваха МГ поглеждаха ръчните си часовници и забързваха към молитвата, уверени в сигурността на графика, с който от двеста години се поддържаха непрекъснати молитвите.

Намирайки утеха в прецизността на работата си, Еванджелин отмина дъската, потопи пръст в светената вода и преви коляно. Докато вървеше през църквата, обзе я спокойствие заради постоянството в действията й и докато приближаваше параклиса, отново изпита ведро чувство. Вътре сестри Дивиния и Давида бяха на колене пред олтара като молитвени партньорки от дванайсет до един часа. Седнала в дъното и внимавайки да не смути Дивиния и Давида, Еванджелин извади броеницата от джоба и се зае да брои зърната. Скоро молитвата влезе в своя ритъм.

За Еванджелин — която винаги се стремеше да преценява мислите си с клиничен, проницателен поглед — молитвата беше възможност да изследва самата себе си. В детските си години в „Света Роза“, дълго преди да стане монахиня и да поеме смяната в пет сутринта, тя многократно идваше през деня в Параклиса на непрестанното преклонение с единствената цел да разбере анатомията на своите спомени — сурови, плашещи възпоминания, които често й се искаше да остави зад гърба си. Много години ритуалът й беше помагал да ги забрави.

Но този следобед срещата с Верлен дълбоко я беше разтърсила. За втори път през този ден въпросите му бяха върнали мислите на Еванджелин назад към едно събитие, което тя искаше да забрави.

След смъртта на майка й, Еванджелин и баща й се преместиха от Франция в Съединените щати и наеха тесен апартамент на железопътната линия в Бруклин. Понякога през уикенда те взимаха ранния сутрешен влак за Манхатън, за да прекарат там деня. Минаваха през автоматичните врати и следваха тълпата през подземните коридори, а накрая се появяваха горе на ярката светлина. В града никога не взимаха такси или метро. Вместо това вървяха. Минаваха пресечка след пресечка, а очите на Еванджелин се спираха на дъвки, залепили се между процепите на тротоарите, на чиновнически и пазарски чанти, както и на безкрайното двупосочно движение на минувачи, забързани към срещите си за обяд, служебни или други срещи — лудешко съществуване, така различно от кроткия живот, който водеха тя и баща й.

Дойдоха в Америка, когато Еванджелин беше седемгодишна. За разлика от баща си, който се мъчеше да се изразява на английски, тя научи новия език бързо, попиваше английските звуци, усвоявайки без почти никакво затруднение американския акцент. Учителят й в първи клас й бе помогнал със страховития звук, когато езикът е между зъбите, който лепнеше в устата й като капка олио и не й позволяваше да предава своите мисли. Тя повтаряше и преповтаряше думичките с този звук, докато не започна да ги изговаря правилно. Щом тази трудност изчезна, произношението й стана ясно и съвършено като на родено в Америка дете. Когато биваха сами, с баща й говореха на италиански, родният език на баща й, или на френски, езикът на майка й, все едно че още живееха в Европа. Скоро обаче Еванджелин започна да жадува за английския, както човек е жаден за храна или за любов. Пред хората тя отвръщаше на мелодичния италиански на баща си с нов, перфектно артикулиран английски.

Като дете Еванджелин не осъзнаваше, че многократните им пътешествия до Манхатън всеки месец са повече от приятни екскурзии. Баща й не казваше нищо за целта им, само й обещаваше да я заведе до въртележката в Сентръл Парк, или до любимия им ресторант, или до Музея за естествена история, където тя щеше да се възхищава на огромния кит, окачен на тавана — дъхът й спираше, докато разглеждаше корема му. Въпреки че тези пътешествия бяха приключения за Еванджелин, с възрастта тя разбираше, че истинската им цел в града се въртеше около срещите на баща й с неговите познати — размяна на документи в Сентръл Парк или разговори шепнешком в бар до Уолстрийт, или обяд на маса с чужди дипломати, всичките говорещи на бързи, неразбираеми езици, докато наливаха вино и разменяха информация. Като дете тя не бе разбирала нито каква е работата на баща й, нито нарастващата му зависимост от нея, след като майка й бе умряла. Еванджелин просто смяташе, че той я води в Манхатън като награда.

Тази илюзия се разби един следобед в годината, когато навърши девет. Денят беше ослепително слънчев, с първата острота на зимата, понесена от вятъра. Вместо да се упътят към предварително уговореното място, както обикновено правеха, те минаха по Бруклинския мост. Баща й мълчаливо я водеше покрай дебелите метални кабели. В далечината слънцето се плъзгаше по небостъргачите на Манхатън. Вървяха с километри, а накрая спряха до парка на площад „Уошингтън“, където баща й настоя малко да си починат на една скамейка. Този следобед според Еванджелин баща й се държеше изключително странно. Видимо нервен, ръцете му трепереха, когато запали цигара. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере, че и най-неуловимият нервен рефлекс — трепването на пръст или разтреперените му устни — издава огромно скрито притеснение. Еванджелин осъзна, че има нещо нередно, но не каза нищо.

На младини баща й беше красив мъж. На снимките от Европа тъмната му къдрава коса падаше над едното му око; облечен беше с безупречни, добре ушити дрехи. Но онзи следобед, разтреперан на скамейката в парка, той сякаш изведнъж се беше състарил и изглеждаше уморен. Извади копринена носна кърпа от джоба на панталона си, попи от челото си потта, която остави тъмно петно върху синята коприна. И все пак тя остана безмълвна. Ако бе заговорила, това би нарушило едно неписано споразумение помежду им, мълчаливото общуване, което бяха възприели след смъртта на майка й. Това правеха — мълчаливо уважаваха съвместната си самота. Баща й така и не сподели с нея истината за своите тревоги. Не й се довери. Навярно странното му състояние онзи следобед я бе накарало да обърне специално внимание на детайлите, или може би размерите на случилото се през онзи ден стана причина от време на време тя да го съживява, запечатвайки събитията в паметта си, защото Еванджелин можеше да си припомни всеки миг, всяка отделна дума и жест, дори и най-малката промяна в чувствата си, сякаш още се намираше там.

— Ела — каза баща й, пъхна кърпата в джоба на сакото си и внезапно стана, сякаш закъсняваха за среща.

Сухите листа шумоляха под обувките на Еванджелин, модел „Мери Джейн“ — лачени, с каишка. Баща й държеше тя да се облича по мода, която според него подхождаше на малко момиче, а това й осигуряваше гардероб от колосани памучни престилки, изгладени поли, ушити по поръчка блейзъри и скъпи обувки, пратени от Италия; дрехи, които я отличаваха от съученичките й по джинси и фланелки и последен модел маратонки. Двамата вървяха в неугледен квартал с яркоцветни табели с реклами за cappuccino, gelato и vino^[4]. Еванджелин тутакси позна квартала — в миналото често идваха в Малката Италия. Познаваше добре този район.

Спряха пред кафене с метални маси на тротоара. Баща й я хвана за ръка и я въведе в претъпкано помещение, където ги лъхна сладникава пара. Стените бяха покрити с черно-бели снимки от Италия в позлатени и украсени рамки. На бара мъже пиеха еспресо с разтворени вестници пред себе си, с нахлупени шапки. Вниманието на Еванджелин бе привлечено от пълна с десерти стъклена витрина — стоеше пред нея, усещаше глад и й се прииска баща й да й позволи да си избере от пастите с глазура, подредени като букети под меката светлина. Но преди да има възможност да проговори, един мъж пристъпи иззад бара, избърса ръце в червената си престилка и се ръкува с баща й, сякаш бяха стари приятели.

— Лука! — топло се усмихна той.

— Владимир! — отвърна баща й, връщайки усмивката, и Еванджелин разбра, че със сигурност бяха добри приятели — баща й рядко показваше така открито привързаността си.

— Елате, хапнете нещо — подкани ги Владимир със силен английски акцент. И придърпа стол за баща й.

— За мен нищо. — Баща й кимна на Еванджелин да седне. — Но дъщеря ми май си е избрала i dolci^[5].

За радост на Еванджелин, Владимир отвори стъклената витрина и й позволи да си вземе каквото поиска. Тя посочи малка розова паста с глазура, по която имаше нежни сини марципанени цветя. Хванала чинията, като че ли можеше да се счупи в ръцете й, тя приближи до висока метална маса и седна. Скъпите й обувки се притиснаха до краката на металния стол, а под тях лъщяха широките дъски на пода. Владимир й донесе чаша вода и я постави до пастата, като я помоли да бъде добро момиче и да чака там, докато поговори с баща й. Мъжът й се стори поразително стар — косата му беше чисто бяла, а кожата — с дълбоки бръчки, но в маниерите му имаше нещо игриво, сякаш си разправяха смешки. Той намигна на Еванджелин и тя разбра, че двамата мъже имат някаква обща работа.

Щастлива, Еванджелин заби лъжичка в средата на пастата и откри, че е пълна с плътна, маслена сметана, която имаше съвсем лек вкус на кестени. Баща й бе твърде пестелив относно храната им — да харчат пари за десерт бе разточителство, — затова Еванджелин растеше без да познава вкуса на тежките храни. Тази паста беше рядко удоволствие и тя се помъчи да я яде много бавно, за да й се наслаждава възможно най-дълго. Докато ядеше, вниманието й беше насочено единствено към това чисто удоволствие. Топлото кафене, шумът от клиентите, слънцето, което правеше пода бронзов — всичко това се беше отдръпнало от сетивата й. Тя със сигурност нямаше да забележи и какво казва баща й, ако не беше напрежението, с което той говореше на Владимир. Двамата седяха през две-три маси, до прозореца, достатъчно близо, за да ги чува.

— Нямам друг избор, освен да се видя с тях — каза баща й и запали цигара, докато говореше. — Изгубихме Анжела преди близо три години. Като чу да споменава името на майка й, което се случваше толкова рядко, Еванджелин се вледени.

— Нямат право да крият истината от теб — каза Владимир.

При тези думи баща й вдъхна дълбоко дима от цигарата и каза:

— Разбира се, мое право е да разбера какво се е случило, особено след помощта, която оказах при проучванията на Анджела, при среднощните прекъсвания, когато беше в лабораторията си. Само какъв стрес бе това за бременността й. В началото бях там. Подкрепях решенията й. И аз правих жертви. И Еванджелин правеше.

— Разбира се — каза Владимир. Викна келнер и поръча кафе. — Имаш право да знаеш всичко. Моля те само да прецениш дали тази информация си заслужава риска, който поемаш, за да се сдобиеш с нея. Помисли какво може да се случи. Тук си в безопасност. Водиш нов живот. Те са те забравили.

Еванджелин започна да изучава пастата с надеждата баща й да не забележи силния интерес, който разговорът беше събудил у нея. Не говореха просто за живота и смъртта на майка й. Но когато Еванджелин се наведе напред и се напрегна да чуе повече, масата се наклони. Чашата с вода падна на пода, парченцата лед се разпиляха по паркета. Мъжете се стреснаха и впериха очи в Еванджелин. Тя направи опит да прикрие срама си, като изчисти водата от масата с една салфетка и се върна към пастата си, все едно че нищо не се е случило. С упрек в очите баща й премести малко стола си и поднови разговора, забравил, че опитите му да го запази в тайна само бе увеличил интереса на Еванджелин.

Владимир въздъхна тежко и каза:

— Трябва да знаеш, че те ги държат в склада. — Той говореше толкова тихо, че Еванджелин едвам чуваше гласа му. — Снощи ми позвъниха. Хванали са трима, една жена и двама мъже.

— От Европа?

— Заловили са ги в Пиринеите — отбеляза Владимир. — Тук пристигнаха късно снощи. Лично щях да отида, но, честно казано, не мога повече да го правя. Остаряваме, Лука.

Един келнер спря до масата им и постави пред тях две чаши с еспресо.

Баща й отпи от кафето.

— Още са живи, така ли?

— Най-вероятно — каза Владимир и поклати глава. — Чух, че били ужасяващи създания — чиста проба. Не разбирам как са успели да ги транспортират до Ню Йорк. Навремето щеше да е нужен кораб с пълен екипаж, за да ги докарат толкова бързо тук. Ако са без примеси, както се твърди, би било почти невъзможно да ги задържат. Не мислех, че е възможно.

— Анджела щеше да знае повече подробности от мен за физическите им възможности — отбеляза баща й и сплете пръсти пред себе си, загледан във витрината, сякаш майката на Еванджелин можеше да се появи пред него на огряното от слънце стъкло. — Това беше фокусът на нейното изследване. Но според мен все повече хора са съгласни, че Прочутите вече отслабват, дори и най-чистите. Сигурно са станали толкова слаби, че лесно ги залавят.

Владимир се наведе към баща й с широко отворени очи.

— Искаш да кажеш, че измират?

— Не точно измират — каза баща й. — Но според някои жизнеността им е сериозно пострадала. Силата им намалява.

— Но как е възможно? — попита озадачено Владимир.

— Анджела казваше, че някой ден кръвта им ще е смесена почти изцяло с човешка кръв. Според нея щели да станат като нас, прекалено човешки, за да запазят уникалните си физически качества. Мисля си, че става дума за линиите на негативната еволюция — прекалено често са влизали в брачен съюз с по-нисши екземпляри, с човеци. — Баща й изгаси цигарата си в пластмасов пепелник и отново отпи от кафето си. — Те могат да запазят ангелските си черти само до определено време и само без примеси. Ще настъпи време, когато човешката им същност ще надделее и всичките им деца ще се раждат с качества, които могат да се опишат само като по-нисши — по-къс жизнен път, податливост на болести, тенденция към нравоучения. Единствената им надежда ще бъде да се пропият от чисти ангелски черти, а това, както знаем, е извън способностите им. Те са поразени от човешките черти. Анджела обичаше да разсъждава, че нефилимите са започнали да изпитват емоции, както човеците. Състрадание, любов, нежност — всичко, с което ние се самоопределяме, сигурно се появява и при тях. Всъщност — заключи баща й, — те го смятат за голяма слабост.

Владимир се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си, сякаш обмисляше последните думи.

— Гибелта им не е невъзможна — каза той накрая. — И все пак можем ли да твърдим кое е възможно и кое — не? Самото им съществуване противоречи на здравия разум. Въпреки това ние с теб сме ги виждали. И много сме загубили заради тях, приятелю. — Владимир се спогледа с баща й.

Лука се облегна на стола.

— Според Анджела нефилимската имунна система е реагирала отрицателно на направените от хората химикали и замърсители. Тя смяташе, че тези неестествени елементи разбиват клетъчната структура, наследена от наблюдателите и създават форма на смъртоносен рак. Друга нейна теория беше, че промяната на храната им през последните двеста години е променила химията на тялото им, като по този начин е повлияла на възпроизвеждането. Беше проучила доста от тези създания с дегенеративни болести, които сериозно скъсяваха жизнения им цикъл, но не стигна до категорично заключение. Никой не знае със сигурност каква е причината, но каквато и да е тя, създанията сигурно отчаяно се мъчат да я отстранят.

— Знаеш много добре какво ще я отстрани — промълви Владимир.

— Точно така — каза баща й. — За тази цел Анджела дори започна да проверява много от теориите ти, Владимир, за да определи дали твоите музиколожки наблюдения имат и биологично значение. Подозирам, че тя беше пред монументално откритие и тъкмо това стана причина да бъде убита.

Владимир опипа чашката си.

— Небесната музикология не е оръжие. Използването й като оръжие в най-добрия случай е самозалъгване, да не говорим, че е извънредно опасно да се прави. Специално Анджела трябваше да знае това.

— Те могат да са извънредно опасни — каза баща й, — но помисли какво би се случило, ако намерят лек за израждането си. Ако предотвратим това, те ще загубят ангелските си качества и ще се приближат до човешките същества. Ще се поболеят и ще умрат.

— Аз просто не вярвам, че се случва на това ниво — каза Владимир и поклати глава. — Гладна кокошка просо сънува.

— Може би — подхвърли баща й.

— Дори и да се случи — започна Владимир, — какво би означавало за нас? Или за дъщеря ти? Защо да излагаш на риск щастието си заради нещо несигурно?

— Заради равенството — отвърна баща й. — Ще се освободим от предателската им хватка към нашата цивилизация. За пръв път в съвременната история ще контролираме съдбата си.

— Прекрасна мечта — каза унило Владимир. — Но фантазия. Не можем да контролираме съдбата си.

— Може би именно решение на Господ е бавно да станат слаби — каза баща й, без да обръща внимание на думите на приятеля си. — И внезапно да ги помете, с един-единствен замах.

— Отдавна съм се уморил от плановете Господни — каза сломено Владимир. — А и ти, Лука, си се уморил.

— Значи няма да се върнеш при нас?

Владимир погледна за миг баща й, сякаш претегляше думите му.

— Кажи ми истината — когато взеха Анджела, с моите музиколожки теории ли се занимаваше?

Еванджелин се сепна, без да е сигурна дали правилно е чула думите на Владимир. Анджела я нямаше от години и въпреки това Еванджелин не знаеше точните подробности за смъртта на майка си. Тя се понамести на стола, за да вижда по-добре лицето на баща си. Изненада се, когато забеляза, че очите му са пълни със сълзи.

— Работеше върху генетичната теория за смаляването на нефилимите. Майката на Анджела, която според мен е виновна за всичко това не повече отколкото всеки друг, спонсорира по-голямата част от изследванията. Тя намери средства и насърчи Анджела да поеме този проект. Предполагам, че Габриела го е смятала за най-безопасната ниша в организацията — защо иначе щеше да я крие в класни стаи и библиотеки, ако не го е смятала за благоразумно? Анджела помагаше при разработването на лабораторни модели под надзора на майка си, естествено.

— Обвиняваш Габриела за похищението? — попита Владимир.

— Може ли някой да каже кой е виновен? За нея имаше риск навсякъде. Майка й със сигурност не я е пазила от тях. Но аз живеех всеки ден в несигурност. Габриела ли да виня? Себе си ли? Можех ли да я предпазя? Грешка ли беше да й позволя да си върши работата? Именно затова, стари ми приятелю, трябва да видя сега тези същества. Ако някой може да разбере тази болест, това ужасно пристрастяване към научаването на истината, това си ти.

Внезапно при Еванджелин дойде келнер, който в един момент й попречи да вижда баща си. Тя така се беше задълбочила да подслушва, че съвсем бе забравила за пастата си. Стоеше си там недоядена, кремът се стичаше от средата. Келнерът почисти масата, попивайки останалата разляна вода и с някаква свирепа експедитивност отнесе пастата й. И докато Еванджелин обърне отново поглед към баща си, Владимир вече беше запалил цигара, а мястото на баща й беше празно.

Като забеляза безпокойството й, Владимир й махна да отиде при него. Еванджелин скочи от мястото си и се огледа за баща си.

— Лука ме помоли да те наглеждам, докато го няма — каза Владимир и мило се усмихна. — Може и да не помниш, но веднъж те видях, когато беше много малка и когато майка ти те доведе у нас в Монпарнас. В Париж доста добре познавах майка ти. Работихме за кратко заедно и бяхме скъпи приятели. Преди да започна да прекарвам времето си в производство на пасти, бях учен, представи си. Изчакай малко и ще ти покажа снимка на Анджела.

Но когато Владимир изчезна в задната стая на кафенето, Еванджелин отиде бързо до вратата и изтича навън. На две преки по-нататък, през множеството от хора, тя зърна сакото на баща си. Без да се замисля за Владимир или за това какво би казал баща й, ако го настигне, тя се втурна през тълпата, тичайки покрай магазинчета за храна, паркирани коли, сергии със зеленчуци. На ъгъла стъпи на платното и едва не се спъна в каишката на някакво куче. Баща й беше някъде напред, ясно го различаваше в тълпата.

Той зави покрай ъгъла и тръгна на юг. Еванджелин го следва няколко преки, мина през Китайския квартал и между някакви индустриални сгради и продължи напред, а пръстите вече я боляха заради тесните лачени обувки.

В края на неугледна, осеяна с боклуци улица баща й спря. Еванджелин видя как потропа на вратата на голям склад със стени от вълниста ламарина. Зает с това, което му предстоеше, той не забеляза, че тя идва към него. Беше стигнала толкова близо, че можеше да го повика, но вратата се отвори. Той влезе в склада. Случи се тъй бързо, толкова окончателно, че Еванджелин замръзна на място.

После блъсна тежката врата и пристъпи в прашен коридор. Тръгна по алуминиева стълба, като внимаваше да запази равновесие, леко, така че шумът от стъпките й да не стресне баща й, или когото и да било в дъното на склада та да се забележи присъствието й. Най-горе на стълбата тя приклекна, опирайки брадичка на колене, с надеждата никой да не я открие. През изминалите години всичките старания на баща й бяха да държи Еванджелин далече от работата му. Той щеше да се ядоса, ако разбереше, че е тръгнала след него.

Само минута й беше нужна да свикнат очите й с тъмното, задушно пространство, след което видя, че складът е просторен и пуст — само група мъже стои под три висящи кафеза, всеки колкото лека кола. Кафезите бяха окачени на стоманени вериги, които се спускаха от стоманените греди на тавана. Вътре, пленени като птици, в кубове от желязна мрежа, се намираха три същества, всяко в отделна клетка. Едното изглеждаше почти обезумяло от ярост — беше се вкопчило в решетките и отправяше ругатни надолу към хората, които го бяха заловили. Другите две същества бяха безмълвни, лежаха безжизнени и унили, сякаш упоени или пребити, за да спрат да се съпротивляват.

Като ги поразгледа още по-подробно, Еванджелин забеляза, че създанията са абсолютно голи, макар че заради структурата на кожата си, луминесцентна мембрана от блестящо злато, изглеждаха сякаш обвити в лъчиста светлина. Едното беше жена — имаше дълга коса, малки гърди и съвсем тънък кръст. Двете по-възрастни бяха мъже. Мършави и неокосмени, с плоски гърди, те бяха по-високи от жената и поне половин метър по-високи от възрастен човек. Решетките на клетката бяха омазани в някаква блещукаща течност с цвят на пчелен мед, която бавно се стичаше по метала и на пода.

Бащата на Еванджелин стоеше при групата мъже, скръстил ръце на гърдите си. Тези хора изглежда провеждаха научен експеримент. Един мъж си водеше записки, друг имаше фотоапарат. Имаше и голямо осветено пано с окачени на него три групи рентгенови снимки — белите дробове и гръдният кош изпъкваха призрачно бели на мътен сив фон. На маса недалеч от тях се виждаха медицински принадлежности — спринцовки, бинтове и безброй инструменти, чиито названия Еванджелин не знаеше.

Женското създание започна да крачи из клетката, като крещеше на хората долу и скубеше дългата си руса коса. Жестовете бяха изпълнени с такава сила, че носещата верига скърцаше и стенеше над клетката, сякаш всеки миг щеше да се скъса. И тогава, с едно неистово движение, женското създание извърна тяло. Еванджелин примигна, неспособна да повярва на очите си. От средата на дългия й, гъвкав гръб излизаха чифт широки, добре оформени крила. Еванджелин покри устата си с ръце от страх, че ще извика от изумление. Създанието напрегна мускули и крилата се разтвориха, обхващайки цялата дължина на клетката. Бели и огромни, те заблестяха с меко сияние. Щом клетката се разлюля под тежестта на ангела, очертавайки бавна парабола през задушния въздух, Еванджелин усети как сетивата й се изострят. Сърцето й биеше в ушите; дъхът й се учести. Създанията бяха едновременно прекрасни и ужасяващи. Бяха красиви, сияйни чудовища.

Еванджелин загледа, как жената крачи по дължината на клетката с разтворени крила, сякаш мъжете под нея бяха едва ли не мишки, върху които можеше стремително да връхлети, за да ги разкъса.

— Освободете ме — изръмжа създанието със стържещ, гърлен, горестен глас. Връхчетата на крилата й се подаваха през решетките на клетката, остри и насочени.

Бащата на Еванджелин се обърна към мъжа, който пишеше.

— И какво ще правите с тях? — попита той, сякаш ставаше дума за уловени с мрежа редки пеперуди.

— Ще знаем къде да изпратим останките едва когато получим окончателните резултати от тестовете. Най-вероятно ще ги изпратим обратно до лабораториите ни в Аризона за дисекция, документиране и съхранение. Тези със сигурност са рядко красиви екземпляри.

— Имате ли заключения за силата им? Виждате ли някакви признаци, че намалява? — попита бащата на Еванджелин. Еванджелин долови нотка на надежда във въпросите му и макар да не можеше да е сигурна, усети, че всичко това е свързано някак с майка й. — Нещо във флуидните им тестове?

— Ако питате дали притежават силата на своите прадеди — каза мъжът, — отговорът е отрицателен. Те са най-силните от своя вид, които съм виждал от години и въпреки това са очевадно уязвими за нашето влияние.

— Прекрасна новина — каза бащата на Еванджелин и пристъпи по-близо до клетките. Обърна се към създанията и гласът му стана заповеден, все едно че говореше на животни. — Дяволи! — каза той.

Това накара един от мъжките ангели да излезе от летаргията. Той хвана пръчките на клетката с белите си пръсти и се изправи.

— Ангел, дявол… — каза. — Единият е само сянка на другия.

— Ще дойде ден — каза бащата на Еванджелин, — когато ще изчезнете от тази земя. Един ден ще се отървем от присъствието ви.

И преди Еванджелин да успее да се махне, баща й се обърна и бързо тръгна към стълбата. Макар и да бе успяла да се скрие на горната площадка, тя не беше намислила как да избяга. Оставаше й единствено да хукне по стълбата, през вратата и навън в бляскавия слънчев следобед. Заслепена от светлината, тя не спря да тича.

„Бар и грил Милтън“,

Милтън, щата Ню Йорк

Докато Верлен си проправяше път през претъпкания бар, пулсирането в главата му се разтвори в прииждащите звуци на кънтри музиката. Беше премръзнал, раната на ръката му пареше, а и не беше хапвал нищо от сутринта. Ако сега беше в Ню Йорк, щеше да си вземе нещо от любимия тайландски ресторант или да се срещне с приятели на чашка в Гринич Вилидж. Щеше да се тревожи единствено за това какво ще гледа вечерта по телевизията. А сега се беше забил в някакъв тъп бар посред небитието и се опитваше да измисли как да се измъкне оттам. Все пак в бара беше топло и поне можеше да мисли по въпроса. Верлен разтърка ръце да върне малко живот в пръстите си. Ако успееше да се размрази, навярно щеше да измъдри какво по дяволите да предприеме по-нататък.

Седна на маса до прозореца към улицата — единственото изолирано място в заведението — и си поръча хамбургер и бутилка „Корона“. Изпи набързо бирата, за да се стопли, а след това поръча нова. Втората бира изпи бавно, позволявайки на алкохола да го върне лека-полека към действителността. Усети иглички в пръстите, краката му не бяха на лед. Болката в китката утихна. Докато пристигне храната, Верлен вече се почувства затоплен и жив, по-добре подготвен за проблемите пред него.

Извади от джоба си лист, постави го на ламинираната маса и препрочете изречението, което бе преписал. Бледа, димна светлина играеше по измръзналите му ръце, по наполовина изпитата бутилка, по бледорозовата хартия. Написаното беше кратко, само четири казани направо без любезности изречения, но за Верлен разкриваше цял свят от възможности. Естествено, връзката между майка Иночента и Абигейл Рокфелер оставаше загадъчна — очевидно бяха работили заедно по някакъв проект и постигнатото в Родопите се бе увенчало с успех, — но той вече виждаше една по-голяма статия, може би цяла книга, за онази находка, която жените бяха донесли от планината. Онова, което заинтригува Верлен горе-долу колкото артефакта обаче беше присъствието на трето лице в авантюрата, с името Селестин Клошет. Верлен опита да си спомни дали е попадал на лице с това име в някое от другите си проучвания. Можеше ли Селестин да е била една от партньорките на Абигейл Рокфелер? Дали пък тя не търгуваше с изкуство в Европа? Именно подобна перспектива да разбере този триъгълник беше причина да обича историята на изкуството: всяка картина съдържаше загадката на сътворяването, авантюрата, свързана с разпространението й и особеностите на нейното опазване.

Интересът на Григори към манастира „Света Роза“ правеше информацията още по-озадачаваща. За мъж като Григори не можеше да има красота и смисъл в изкуството. Хора като него прекарваха целия си живот, без да разберат, че Ван Гог е нещо повече от рекордните цени на търговете. Трябваше въпросният предмет наистина да има парична стойност, иначе Григори нямаше да отдели и секунда от времето си да го издирва. Как бе успял Верлен да се замеси с подобно лице, бе наистина необяснимо.

Взря се през стъклото в мрака навън. Температурата сигурно пак бе спаднала: при взаимодействие със студения прозорец топлината в бара образуваше пара по стъклото. Навън мина кола, задните й фарове оставиха оранжева опашка по заскрежения път. Верлен гледаше и чакаше, и се чудеше как ще се върне вкъщи.

За миг си помисли, че може да се обади в манастира. Навярно красивата млада монахиня, която бе срещнал в библиотеката, би предложила нещо. После му хрумна, че и за нея може да е опасно. Не беше изключено бандитите, които бе видял в манастира, да влязат вътре и да го потърсят. Все пак нямаше как да знаят къде е ходил в манастира и със сигурност нямаше как да разберат, че е говорил с Еванджелин. Тя не се зарадва, че го вижда и вероятно никога нямаше пак да разговаря с него. Във всеки случай беше важно да действа. Трябваше да се добере до железопътна гара или да намери автобус, за да се върне в Ню Йорк, а той се съмняваше, че в Милтън има подобен превоз.

Манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Еванджелин не познаваше добре сестра Селестин. На седемдесет и пет, тя беше прикована в инвалидна количка и не прекарваше много време сред по-младите сестри. Въпреки че се появяваше всеки ден на сутрешната литургия, защото някоя от сестрите я докарваше до предната част на църквата, Селестин оставаше в положението на изолация и закрила, с неприкосновеността на кралица. Селестин винаги получаваше храна в покоите си, а от време на време изпращаха Еванджелин до килията й, с купчина книги с поезия и историческа проза в ръце. Понякога между книгите имаше творби на френски, които сестра Филомена набавяше чрез библиотечния обмен. Еванджелин беше забелязала, че Селестин особено се радваше именно на тях.

Когато мина през първия етаж, Еванджелин видя, че е пълно със заети с работата си сестри — множество черно-бели облекла се разминаваха под слабата светлина на затворените в метални мрежи крушки, докато изпълняваха всекидневните си задължения. Сестрите се трупаха в коридорите, отваряха килерите с метли, размахваха четките и парцалите, носеха шишета с почистващи препарати и се готвеха за вечерните си задачи. Връзваха си престилки и навиваха широките си ръкави, а после слагаха латексови ръкавици. Изтърсваха прахта от драпериите и отваряха прозорците, за да не се завъдят плесен и мъх заради влажния, прохладен кимат. Жените се гордееха, че могат сами да се справят с огромното количество работа в манастира. Веселото настроение по време на вечерните задължения по някакъв начин прикриваше факта, че стържат, мажат с паркетин и бършат прах, и вместо това създаваше илюзията, че допринасят с нещо за някакъв прекрасен проект с далече по-важно значение от дребните им лични задачи. Вярно беше наистина: всеки измит под, всеки излъскан парапет се превръщаше в дар и принос за по-голямото добро.

Еванджелин тръгна по тесните стъпала, водещи от молитвения параклис към четвъртия етаж. Покоите на Селестин се намираха в една от най-просторните килии в манастира, ъглова спалня с лична баня с голям душ и сгъваем пластмасов стол. Често Еванджелин си задаваше въпроса дали уединението на Селестин я освобождава от бремето на всекидневното участие в дейностите на общността, като й предлага приятно отклонение от задълженията, или обратното: изолацията превръща манастирския живот на Селестин в затвор. Подобна неподвижност според Еванджелин чудовищно ограничаваше.

Тя колебливо почука три пъти на вратата.

— Да? — обади се Селестин със слаб глас. Беше родом от Франция и въпреки половинвековния си престой в Съединените щати говореше със силен акцент.

Еванджелин пристъпи в стаята на Селестин и притвори вратата след себе си.

— Кой е?

— Аз съм — отговори тихо Еванджелин, страхувайки се да не я изплаши. — Еванджелин. От библиотеката.

Селестин се бе сгушила в инвалидната количка край прозореца, с плетено одеяло на скута. Вече не носеше було и късо подстриганата й коса обрамчваше лицето й като с бял ореол. В далечния край на стаята имаше овлажнител, който издухваше пара във въздуха. В другия ъгъл горещите спирали на радиатор затопляха стаята като сауна. На Селестин изглежда й беше студено въпреки одеялото. Леглото беше покрито с подобна плетена покривка — такива одеяла изработваха по-младите сестри за по-възрастните. Селестин присви очи, опитвайки да прецени причината за присъствието на Еванджелин.

— Още книги ли ми носиш?

— Не — отвърна Еванджелин и затвори вратата, а после приседна до инвалидната количка на Селестин, където върху ъглова махагонова масичка имаше купчина книги и лупа отгоре. — Май имате доста за четене?

— Да, да — каза Селестин и погледна през прозореца, — винаги има още нещо за четене.

— Извинете, че ви безпокоя, сестро, но се надявам, че мога да ви задам един въпрос. — Еванджелин извади от джоба си писмото от г-жа Рокфелер до майка Иночента и го приглади на коляното си.

Селестин сплете дългите си бели пръсти в скута, на десния й безименен пръст проблесна златен пръстен с печата на ордена Францискански сестри на непрестанното преклонение, и се взря право в Еванджелин със студени, преценяващи очи. Сестра Селестин може би не си спомняше какво е яла на обяд, камо ли събития отпреди няколко десетки години.

Еванджелин прочисти гърло.

— Тази сутрин работех в архивите и открих, че вашето име се споменава в едно писмо. Всъщност не знам къде да го класирам — чудех се дали бихте ми помогнали да разбера нещо за него, та да го поставя на съответното място.

— Съответното място? — попита усъмнена Селестин. — Не знам дали мога напоследък да помогна къде да се оставят нещата. И какво пише в писмото?

Еванджелин подаде писмото на сестра Селестин, която обърна тънката хартия в ръцете си.

— Лупата — помоли тя и посочи с треперещи пръсти към масичката.

Еванджелин положи лупата в ръцете й и напрегнато се втренчи в лицето на Селестин, докато лупата се движеше по редовете, превръщайки твърдата хартия в слой водниста светлина. От изражението й стана ясно, че старата монахиня се бори с мислите си, макар Еванджелин да не можеше да каже дали думите върху листа бяха причина за безпокойството. След миг Селестин остави лупата в скута си и Еванджелин тутакси разбра: беше познала писмото.

— Това е много старо писмо — промълви накрая Селестин, сгъна листа и положи отгоре ръката си със синкави вени. — Написано е от жена на име Абигейл Рокфелер.

— Да — съгласи се Еванджелин. — Прочетох подписа.

— Изненадана съм, че си открила това в архивите — каза тя. — Мислех, че са отнесли всичко.

— Надявах се — осмели се да каже Еванджелин, — че ще можете да ме осветлите за смисъла му.

Селестин въздъхна дълбоко и извърна очи, заобиколени от набръчкана кожа.

— Написано е преди да дойда в „Света Роза“. Аз пристигнах едва в началото на 1944 година, само около седмица преди големия пожар. Бях отмаляла от пътуването и не знаех и дума на английски.

— А случайно да знаете защо г-жа Рокфелер е изпратила подобно писмо на майка Иночента? — не се отказваше Еванджелин.

Селестин изправи гръб на облегалката и пооправи одеялото около краката си.

— Точно г-жа Рокфелер ме доведе тук — каза тя сдържано, сякаш можеше да се издаде прекалено много. — Мисля, че дойдохме с едно бентли, въпреки че никога не съм знаела много за колите извън Франция. Беше автомобил, който прилягаше на Абигейл Рокфелер. Тя беше закръглена възрастна жена с кожено палто, а аз бях нейната пълна противоположност. Бях млада и невъобразимо слаба. Всъщност така, както бях облечена със старомодните си францискански одежди — подобен вариант все още носят в Испания, където положих клетвите си преди да тръгна на моето пътешествие, — приличах много повече на сестрите, насъбрани край алеята за коли пред входа в черните си палта и с черните забрадки. Беше първият ден на Великите пости. Спомням си, защото челата на сестрите бяха белязани с черни пепеляви кръстове, благословия от сутрешната литургия. Никога няма да забравя приветствията на сестрите. Тълпата от монахини шепнеше, докато минавах покрай тях, гласовете им тихи и всеобхватни като песен. „Добре дошла“, шепнеха сестрите от манастира „Света Роза“. „Добре дошла“, „Добре дошла у дома“.

— Когато аз пристигнах, сестрите поздравиха и мен по същия начин — каза Еванджелин, като си спомни как не искаше нищо друго, освен баща й да си я отведе обратно вкъщи.

— Да, помня — каза Селестин. — Ти беше толкова млада, когато дойде при нас. — Селестин спря, сякаш да сравни пристигането на Еванджелин със своето. — Майка Иночента ни поздрави с добре дошли и тогава разбрах, че двете жени вече се познават. А когато г-жа Рокфелер отговори „прекрасно е, че най-сетне се срещнахме“, аз се зачудих дали сестрите посрещаха мен, или г-жа Рокфелер бе привлякла вниманието им. Представям си как съм изглеждала. Бях болезнено слаба с черни кръгове под очите, много под нормалното тегло. Не мога да кажа коя бе причината — лишенията в Европа или пътешествието през Атлантика.

Еванджелин се помъчи да си представи пристигането на Селестин. И по-скоро Селестин като млада. Селестин бе дошла в манастира „Света Роза“ на възрастта, на която беше Еванджелин в момента.

— Навярно Абигейл Рокфелер се е притеснявала, че не сте добре — предположи Еванджелин.

— Глупости — отвърна Селестин. — Г-жа Рокфелер ме бутна пред Иночента да ме огледа, сякаш беше матрона, която представя дъщеря си дебютантка на първия й бал. Но Иночента просто отвори широко тежката дървена врата и я подпря с тялото си така, че множеството сестри да се върнат към задачите си. Докато минаваха край мен, усетих тежкото ежедневие върху облеклата им: миризмата на лак за дърво, амоняк, восък от свещите, но г-жа Рокфелер като че не обръщаше внимание на това. Привлече я, според мен, мраморната статуя на Архангел Михаил, чийто крак стъпкваше главата на змия. Тя постави ръка върху крака на статуята — беше с ръкавици — и прокара нежно пръст точно там, където щеше да се пропука черепът на демона. Забелязах двата реда кремави перли по сбръчканата й шия, топчета с маслен блясък, просветващи в неясната светлина, красиво бижу, което независимо от имунитета ми към материалния свят за миг грабна вниманието ми и го задържа. Нямаше как да не забележа колко е несправедливо толкова много Божии чада да лежат болни и съкрушени в Европа, докато в Америка се кичат с кожи и перли.

Еванджелин се загледа в Селестин, надявайки се тя да продължи. Тази жена не само знаеше за връзката на Иночента с Абигейл Рокфелер, а се намираше изглежда в самия й център. Прииска й се да я помоли да продължи, но се боеше, че ако започне направо да разпитва Селестин, тя може да се усети. Накрая Еванджелин каза:

— Сигурно знаете много за това, което г-жа Рокфелер е писала на Иночента.

— Моята работа ни отведе в Родопите — поясни Селестин, пресрещайки погледа на Еванджелин с проницателност, която я смути. — Именно моите старания ни доведоха до находката в ждрелото. Внимавахме всичко в планината да върви според замисъла. Те не ни настигнаха, за голямо облекчение на нашия водач д-р Серафина. От това най-много се притеснявахме — да не ни заловят, преди да сме стигнали до пещерата.

— Пещерата? — попита Еванджелин, все по-объркана.

— Плановете ни бяха добре изработени — продължи Селестин. — Имахме най-модерната екипировка и фотоапарати, които ни позволяваха да документираме находките си. Специално се погрижихме да опазим фотоапаратите и филма. Всички находки бяха в ред. Увити в плат и памук. Добре запазени, наистина. — Селестин се взираше през прозореца, сякаш мереше нивото на реката.

— Не съм сигурна, че разбирам — каза Еванджелин с надеждата да подкани Селестин да обясни. — Каква пещера? Какви находки?

Сестра Селестин пресрещна още веднъж погледа на Еванджелин.

— Пътувахме в Родопите, навлязохме в планината откъм Гърция. Единственият път по време на войната. Американците и британците бяха започнали бомбардировките на запад, бомбардираха София. Всяка седмица разрушенията се увеличаваха и ние съзнавахме, че е възможно да попадне на прицел и пещерата, макар и да не беше вероятно, естествено — пещерата беше една от хилядите там. И все пак бяхме впрегнали всички сили. Случи се много бързо, веднага щом получихме финансова подкрепа от Абигейл Рокфелер. Всички ангелолози бяха призовани да продължат усилията си.

— Ангелолози… — повтори Еванджелин и преобърна фразата в ума си. Макар думата да й бе позната, не посмя да го признае пред Селестин. Ужасяваше се, че ще предаде болката и копнежа, които предизвикваха у нея тази дума.

И да бе усетила промяна в Еванджелин, Селестин не се издаде.

— Враговете не ни нападнаха при Дяволското гърло, при пещерата, но проследиха завръщането ни в Париж — гласът на Селестин все повече се оживяваше и тя се извърна към Еванджелин с широко отворени очи. — Същата вечер започнаха да ни преследват. Пуснаха шпионските си мрежи и заловиха любимата ми учителка. Не можех вече да остана във Франция, прекалено опасно беше да бъда в Европа. Трябваше да дойда в Америка, макар и да нямах никакво желание. Натовариха ме с отговорността да донеса находката на безопасно място — както разбираш, оставиха я на мен и се налагаше да бягам. Още усещам как предадох съпротивата ни, като заминах, но нямах избор. Беше мой дълг. Докато другите умираха, аз взех кораб за Ню Йорк. Всичко беше подготвено.

Еванджелин се помъчи да прикрие реакцията си за тези фантастични подробности от историята на Селестин, но колкото повече слушаше, толкова по-трудно й беше да мълчи.

— Г-жа Рокфелер ли ви помогна? — попита тя.

— Тя уреди заминаването ми от ада, в който се бе превърнала Европа. — Това беше първият директен отговор, който старата монахиня даде на Еванджелин. — Тайно ме преведоха в Португалия. Другите нямаха такъв късмет — още като заминавах, разбрах, че останалите след мен са обречени. Откриеха ли някой от нас, страшните дяволи го убиваха. Така правеха — порочни, зли, нечовешки създания! Нямаше да спрат, докато не ни изтребят! Гонят ни до ден-днешен.

Еванджелин гледаше изумена Селестин. Не знаеше кой знае колко за Втората световна война, нито каква беше връзката й със страховете на Селестин, но се разтревожи, че подобно вълнение може да й се отрази зле.

— Моля ви, сестро, всичко е наред. Уверявам ви, че сега сте в безопасност.

— В безопасност? — Очите на Селестин застинаха в уплаха. — Никога не си в безопасност. Jamais^[6].

— Кажете ми — започна с твърд глас Еванджелин, за да прикрие обземащото я вълнение. — За каква опасност говорите?

Гласът на Селестин беше преминал почти в шепот, когато промълви:

— A cette époque — là, il y avait des géants sur la terre, et aussi après que les fils de Dieu se furent unis aux filles des hommes et qu’elles leur eurent donné des enfants. Ce sont ces héros si fameux d’autrefois.

Еванджелин разбираше френски, всъщност това беше родният език на майка й, която бе разговаряла с Еванджелин изключително и само на френски. Но от петнайсет години не бе чувала да се говори на френски.

Гласът на Селестин беше остър, бърз, несдържан, когато повтори думите на английски:

— В ония дни на земята имало великани; а също и след това, когато Божиите синове се свързали с човешките дъщери и те им родили деца; именно те станали могъщите мъже, прочутите мъже.

На английски думите бяха познати на Еванджелин, мястото им в Библията се очерта ясно в съзнанието й. — Това е от „Битие“ — каза тя, облекчена че е разбрала поне частица от казаното от Селестин. — Зная този пасаж. Намира се точно преди „Потопа“.

— Моля? — Селестин погледна Еванджелин, сякаш я виждаше за първи път.

— Пасажът, който цитирахте от „Битие“ — каза Еванджелин. — Добре го познавам.

— Не — отвърна Селестин и изведнъж втренченият й поглед се изпълни с враждебност. — Ти не разбираш.

Еванджелин положи ръка върху ръката на Селестин, за да я успокои, но беше твърде късно — Селестин вече беше обзета от ярост. И прошепна:

— В началото връзките между човеците и Божиите същества били в симетрия. В космоса съществувал ред. Ангелските легиони били строго подредени; мъжете и жените — Божиите любимци, създадени по негов образ и подобие — живеели в блаженство, без болка. Страданието не съществувало; смъртта не съществувала; времето не съществувало. Нямало причина да съществуват подобни стихии. Вселената била съвършено статична и непреклонна в отказа си да се движи напред. Но ангелите не можели да останат така. Започнали да завиждат на хората. Черните ангели изкушили човечеството заради своята гордост, но и за да причинят болка на Господ. И така при ангелите настъпило падение, също както при човека.

Осъзнавайки, че ако позволи на старата монахиня да говори, това ще й навреди още повече, Еванджелин нарочно издърпа писмото изпод треперещите пръсти на Селестин. И като го сгъна и пъхна в джоба си, стана и каза:

— Простете, сестро. Не исках да ви тревожа така.

— Вървете си — каза Селестин, цялата разтреперана. — Веднага си вървете и ме оставете на мира.

Объркана и доста поуплашена, Еванджелин затвори вратата на Селестин и едва не затича надолу по тесния коридор към стълбището.

Повечето следобедни дремки на сестра Филомена продължаваха, докато я повикат за вечеря, затова не беше за чудене, че библиотеката се оказа пуста, когато Еванджелин пристигна — камината бе изстинала, а количката беше затрупана с книги, чакащи да бъдат върнати по лавиците. Без да обръща внимание на безразборната купчина книги, Еванджелин се зае да оправи огъня, за да затопли леденото помещение. Сложи два чепати борови пъна на решетката, пъхна под тях намачкани вестници и драсна клечка кибрит. Щом пламъците лумнаха, тя се изправи и приглади полата си с малките си студени ръце, сякаш това движение можеше да й помогне да се съсредоточи. Едно беше сигурно: щеше да й бъде нужно пълно съсредоточаване, за да подреди историята на Селестин. Извади сгънатия лист от джоба на полата си, разгъна го и прочете писмото от г-н Верлен:

„По време на проучвателна дейност за частен клиент вниманието ми беше привлечено от факта, че г-жа Абигейл Олдрич Рокфелер, родоначалничка на фамилията Рокфелер и меценат на изкуствата, може за кратко да си е кореспондирала с игуменката на манастира «Света Роза» — майка Иночента — в годините 1943–1944.“

Не беше нищо повече от невинна бележка за разрешение да се посети манастирът „Света Роза“, от онези писма, каквито институции с колекции от редки книги и рисунки получаваха редовно, от писмата, на каквито самата Еванджелин отговаряше с бърз и категоричен отказ и щом ги изпратеше по пощата, те тутакси биваха забравяни. И все пак тази простичка молба бе обърнала всичко с главата надолу. Еванджелин беше и предпазлива, и напълно изтощена от настойчивото любопитство, което изпитваше към сестра Селестин, г-жа Абигейл Рокфелер, майка Иночента и ангелоложката дейност. Искаше й се да разбере с какво се бяха занимавали родителите й и същевременно копнееше за лукса да остане в неведение. Думите на Селестин отекваха дълбоко в нея, сякаш бе дошла в „Света Роза“ с единствената цел да ги чуе. Дори и така, евентуалната връзка между историята на Селестин и нейната история, накара Еванджелин да изпита дълбока възбуда.

Единственото й успокоение беше, че в библиотеката нищо не помръдваше. Седна до маса край камината, подпря остри лакти на дървената повърхност и опря глава на ръцете си в опит да прочисти мислите си. Макар и огънят да бе пламнал, от камината се процеждаше ледена струйка въздух, създаваше някакво течение от силна топлина и хапещ студ, които странно се смесваха като усещане върху кожата й. Опита доколкото може да построи отново объркания разказ на Селестин. Извади лист хартия и червен маркер от джоба си и нахвърли списък от думи:

Пещера „Дяволското гърло“

Планина Родопи

Битие: 6

Ангелолози.

Имаше ли нужда от напътствие, Еванджелин заприличваше повече на костенурка, отколкото на млада жена — отдръпваше се в някакво прохладно тъмно пространство вътре в себе си, смълчаваше се и чакаше бурята да отмине. Половин час се взира в написаните думи — Пещера „Дяволското гърло“, Планина Родопи, Битие: 6, Ангелолози. Ако предния ден някой й беше казал, че думите ще бъдат написани от нея, че ще се сблъскат с нея, когато най-малко ги е очаквала, щеше да се изсмее. Тези думи обаче представляваха стълбовете на историята на сестра Селестин. С ролята на г-жа Абигейл Рокфелер в загадката — както се намекваше в намереното от нея писмо — Еванджелин нямаше друг избор, освен да разгадае връзката.

Макар че импулсивно й се искаше да анализира списъка, докато връзките сами се разкрият по магически начин, Еванджелин се досети за друго. Прекоси вече затоплената библиотека и извади от една лавица огромен атлас на света. Разтвори го върху масата и намери в показалеца думите „Планина Родопи“, а после отгърна на съответната страница в средата на атласа. Родопите се оказаха неголяма планинска верига в югоизточна Европа, простираща се от северна Гърция до южна България. Еванджелин разгледа картата с надеждата да намери препратка към „Дяволското гърло“, но целият район по картата беше осеян с щриховани петна и триъгълници, които означаваха пресечен терен.

Припомни си споменатото от Селестин — че са влезли в Родопите откъм Гърция и като прокара пръст на юг към заключената между морета гръцка земя, Еванджелин намери точката, където Родопите тръгваха от долините. Зелено и сиво очертаваха зоните край планините и показваха по-ниска населеност. Единствените по-големи пътища като че ли излизаха от Кавала, пристанище на Егейско море, където мрежа от шосета се разклоняваше към по-малки градове и села на север. Придвижи поглед на юг от планинската верига и надолу към полуострова и видя по-познатите названия на Атина и Спарта, места, за които беше чела в уроците по класическа литература. На това място се намираха древните градове, които винаги беше свързвала с Гърция. Никога не беше чувала за отдалечената сребриста планина, която минаваше през най-северната граница — границата с България.

Съзнавайки, че от картата едва ли може да научи повече за този район, Еванджелин се обърна към овехтял от ползване комплект енциклопедии и намери статия за планинската верига Родопи. В средата на страницата откри черно-бяла снимка на зейнала пещера. Под снимката прочете:

„Дяволското гърло“ е пещера, дълбоко проникваща в сърцето на планинската верига Родопи. Като тесен клин, изрязан в огромната скална маса на планината, пещерата се спуска надолу в земята и образува умопомрачителна въздушна шахта в твърдия гранит. Тесният проход се отличава с масивен вътрешен водопад, който се спуска по скалата и най-долу образува подземна река. Поредицата природни ниши в дъното на ждрелото отдавна са източник на легенди. Ранни изследователи съобщават за странни светлини и усещане за еуфория при влизането в тези потайни пещери, явление, което може да се обясни с джобове от естествени газове.

Еванджелин продължи нататък и установи, че през 50-те години „Дяволското гърло“ е обявена от ЮНЕСКО за природна забележителност и е смятана за част от международната съкровищница заради удивителната си красота и историческото и митологичното й значение за траките, населявали областта през четвърти и пети век преди Христа. Физическите описания на пещерата действително бяха доста интересни, но Еванджелин бе любопитна да разбере повече за историческото и митологично значение на пещерата. Отвори една книга за древногръцката и тракийската митология и след няколко глави с описания на последните археологически разкопки в тракийските руини прочете следното:

Древните гърци вярвали, че „Дяволското гърло“ представлява вход към митологичния подземен свят, през който е преминал Орфей, вожд на тракийското племе кикони, за да спаси Евридика — своята любима — от забравата на Хадес. Според древногръцката митология Орфей е дарил на човечеството музиката, поезията и медицината и често бива смятан за родоначалник на култа към Дионис. Аполон дарил Орфей със златна лира и го научил да свири музика, която да опитомява животни, да вдъхва живот на предмети и да успокоява всички създания, включително обитателите на подземния свят. Според много археолози и историци Орфей изпълнявал пълните с екстаз и мистика обичаи на обикновените хора. Смята се всъщност, че по времена вакханалиите на Дионис тракийците принасяли в жертва човешки същества и оставяли обезчленените трупове да се разлагат в карстовите образувания, които изпълвали ждрелото на „Дяволското гърло“.

Еванджелин продължи задълбочено да чете за историята на Орфей и мястото му в древната митология, но все пак информацията не отговаряше на разказаното от Селестин. Тя не беше споменала нито за Орфей, нито за дионисиевите култови празници, които се смятало, че Орфей вдъхновява. Съвсем ненадейно вниманието й беше напълно изместено, когато премина към следващия абзац:

По време на християнството пещерата „Дяволското гърло“ се смятала за мястото, където паднали разбунтувалите се ангели след изгонването им от рая. Според християните, обитавали тези места, почти отвесното спускане от входа на пещерата било пробито от пламтящото тяло на Луцифер, докато той пропадал през земята в ада — оттам и названието на пещерата. Освен това дълго се смятало, че пещерата е затвор не само за първоначалната група паднали ангели, но и за Божиите синове, често предизвикващите спор създания от псевдоепиграфската „Книга на Енох“. Известни в Библията като Наблюдателите на Енох и Синовете на небето, тази група непокорни ангели изгубили Божието благоволение, след като се събрали с жените на човеците и създали хибридите ангелочовеци, наричани нефилими (Исполини) (вж. Битие: 6). След извършеното престъпление Стражите били затворени под земята. За подземния затвор се споменава на много места в Библията. Виж Юда:…

Еванджелин остави книгата отворена, стана и отиде до Новата американска Библия, поставена върху дъбова катедра в средата на библиотеката. Разлисти я, мина покрай Сътворението, Падението и убийството на Авел от Каин. Спря на Битие: 6 и прочете:

Като почнаха човеците да се размножават по лицето на земята и им се раждаха дъщери, Божиите синове, като гледаха, че човешките дъщери са красиви, вземаха си за жени толкова от тях, колкото искаха.

И тогава рече ГОСПОД: „Духът, който съм дал на човека, не ще да остане вечно в него; в блуждаенето си той е плът. Затова дните му ще бъдат сто и двайсет години“. В ония дни се появиха исполините на земята. При това, след като Божиите синове влизаха при човешки дъщери, и те им раждаха синове, тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже. И като видя ГОСПОД, че се умножава нечестието на човека по земята и че всичко, което мислите на сърцето му въобращаваха, беше постоянно само зло, разкол се Господ, че беше направил човека на земята, и огорчи се в сърцето Си. И рече ГОСПОД: „Ще изтребя от лицето на земята човека, когото създадох, ала не само човеците, а и зверовете, влечугите и въздушните птици, — понеже се разкаях, че ги създадох.“

Това беше откъсът, от който Селестин бе цитирала по-рано същия следобед. Въпреки че Еванджелин бе чела стотици пъти тази част от „Битие“ — като момиче, когато майка й четеше на глас „Битие“, то беше първото й голямо и любимо четиво, най-драматичният, катаклизмичен, вдъхновяващ разказ, който някога бе чувала, — тя никога не бе спирала да мисли за тези чудновати детайли: раждането на странните същества, наречени нефилими, осъждането на човеците да живеят само 120 години, разочарованието на Твореца от неговото творение, злото на потопа. През цялото време, докато учеше, в цялата й подготовка за монахиня, през всичките часове на обсъждане на Библията, в които бе участвала с останалите сестри в „Света Роза“, никога не бяха анализирали този пасаж. Тя прочете отново пасажа и спря, за да размисли върху фразата: „В ония дни, се появиха исполините на земята…“. После се обърна към „Евангелие от Юда“ и прочете: „И ангелите, които не се ограничават със своето царство, а напускат истинската си обител, той държал вечно оковани, в мрак, до деня на Страшния съд.“

Усещайки, че започва да я боли глава, Еванджелин затвори Библията. Мислите й бяха изпълнени с гласа на баща й и тя отново изкачваше стълбите на един студен, прашен склад, а лачените й обувки с каишка меко стъпваха по металните стъпала. Над главата й витаеха заострената форма на крило, сиянието на някакво тяло, странното и красиво присъствие на пленените създания — видения, за които отдавна подозираше, че са плод на собственото й въображение. Мисълта, че тези твари съществуват и че именно те са причината баща й да я доведе в „Света Роза“ беше повече, отколкото можеше да понесе в момента.

Стана и отиде до лавица в задната част на помещението, където в заключен остъклен шкаф имаше цяла редица от подвързани с телешка кожа книги от деветнайсети век. Въпреки че бяха най-старите в библиотеката, донесени в манастира „Света Роза“ в годината на основаването му, книгите бяха съвременни в сравнение с текстовете, анализирани и обсъждани на страниците им. Тя взе ключа от кукичка на стената, отвори шкафа и извади една, внимателно придържайки я в ръце, докато отиваше до широката дъбова маса край камината. Огледа книгата — „Анатомия на черните ангели“ — и прокара пръсти по меката кожена подвързия с невероятна нежност, страхувайки се да не повреди гръбчето й в своята припряност да я отвори.

След като си сложи тънки памучни ръкавици, Еванджелин внимателно отгърна корицата и надникна вътре, където откри стотици страници с факти за тъмната страна на ангелите. Всяка страница, всяка диаграма, всяка гравюра, беше свързана по някакъв начин с прегрешенията на ангелските създания, които се бяха възпротивили на природния ред. В книгата беше събрано всичко от библейските тълкувания до францисканското становище за екзорсизма. Еванджелин мина набързо през страниците, като спря на разглеждането на демоните от църковната история. Въпреки че никога не се обсъждаше от сестрите и беше енигма за Еванджелин, навремето демоничното било извор на множество теоложки дискусии в църквата. Свети Тома Аквински например приемал за верска догма фактът, че от огъня в небето демоните са способни да създават вятъра, бурите и огъня и жулела. Демонското население — 7 405 926 — се деляло на седемдесет и две групи, според Талмуда, но в християнските творби това не се споменаваше директно и тя допускаше, че тази цифра е само догадка, но броят я изуми.

Първите глави на книгата съдържаха историческа информация за ангелския бунт. Хиляди години християни, евреи и мюсюлмани бяха спорили за съществуването на черните ангели. Най-конкретна справка за тях можеше да се намери в „Битие“, но през вековете след Христа, в обръщение имало апокрифни и псевдоепиграфски текстове, които оформили юдео-християнската идея за ангелите. Изобилстваха разказите за ангелски посещения, а заблуждаващите сведения за природата на ангелите в древността се оказаха не по-малко, отколкото в съвременната епоха. Всеобща грешка е например да се бъркат наблюдателите — които били смятани за изпратени на земята от Господ със специалната цел да шпионират човеците — с разбунтувалите се ангели, с ангелските създания, станали известни чрез „Изгубения рай“, които последвали Луцифер и били прогонени от рая. Наблюдателите били от десетия ред на елоимите, докато Луцифер и разбунтувалите се ангели — дяволът и неговите демони — били от малакимите, което включва по-съвършените ангелски редове. И докато Дяволът бил осъден на вечен огън, наблюдателите били просто пленени за неопределен период от време. Задържани на места, различно превеждани като яма, дупка, пещера и ад, те очаквали свободата.

След като чете известно време, Еванджелин установи, че неволно е притиснала страниците на книгата към дъбовата маса. Погледът й се плъзна от книгата към вратата на библиотеката, където само преди часове бе съгледала за пръв път Верлен. Беше невероятно странен ден; заниманията със сутрешния й тоалет, та чак до сегашното й състояние на тревожност приличаха повече на сън, отколкото на действителност. Верлен беше нахлул в живота й с такава сила, че приличаше — също като спомените за семейството й — по-скоро на творение на ума й, едновременно реално и нереално.

Тя извади писмото му от джоба си, приглади го върху масата и отново го прочете. Имаше нещо в маниера му — неговата прямота, осведомеността му, интелигентността му, — което бе пропукало черупката, в която Еванджелин бе живяла през последните години. Видът му й припомни, че навън, оттатък манастирските земи, съществува друг свят. В долната част на писмото, под надраскания набързо подпис, той бе написал небрежно телефонен номер и адрес. Еванджелин осъзна, че въпреки дълга си към сестрите и опасността да бъде разкрита трябваше отново да разговаря с него.

Чувство за нещо неотложно обзе Еванджелин, докато вървеше през пълното вече преддверие на първия етаж. Забърза покрай провеждащата се в момента среща за молитвените партньорки в Залата на вечния покой и покрай Центъра за художествени занаяти на „Света Роза от Витербо“, където имаше занимания по ръкоделие. Не спря в общата съблекалня да потърси жакета си, не спря и до канцеларията „Мисия и новопостъпващи“, за да провери дали има поща за деня. Не спря дори да се увери дали е в ред графикът за молитвите. Просто излезе от главния вход и се запъти към големия тухлен гараж в южната страна на двора, където извади връзка с ключове от сива метална кутия на стената и запали манастирската кола. Еванджелин знаеше от опит, че единственото истински уединено място за Францисканската сестра на непрестанното преклонение в манастира „Света Роза“ беше в кафявата лимузина.

Убедена беше, че никой не би възразил срещу това тя да вземе манастирската кола. Всекидневната задача да отива с колата до пощата беше задължение, което тя с нетърпение очакваше. Всеки следобед Еванджелин събираше кореспонденцията на „Света Роза“ в памучна торба и тръгваше по шосе 9 — Запад, двулентов път, който се виеше като змия успоредно на река Хъдсън. Не бяха много сестрите с шофьорски книжки и затова Еванджелин сама бе предложила да поеме и други задължения, освен пощата: да купува лекарствата по лекарско предписание, да зарежда с канцеларски материали и да избира подаръци за рождените дни на сестрите.

Някои следобеди Еванджелин прекосяваше реката по металния мост Кингстън-Райнклиф и се насочваше към окръг Дъчес. Намаляваше скоростта, докато минаваше по моста, спускаше прозореца на колата и се взираше в именията, пръснати като гигантски гъби на двата бряга — манастирски земи на различни религиозни общности, включително кулите на манастира „Света Роза“ и, някъде около завоя, имението на Вандербилт сред обширни земи. Тук, от високото, погледът й стигаше километри надалеч. Усети как колата леко се помести от вятъра и панически потрепери. Толкова високо бе стигнала над водата, че, поглеждайки надолу, в миг осъзна какво би почувствала, ако вземеше да полети. Щеше да направи обратен завой и отново да подкара назад към другата страна, оставяйки погледа си да се рее към тъмносиния гръбнак на планините Катскилс, който се издигаше на запад в небето. Започнало беше да вали сняг, който се носеше и разпиляваше на вятъра. Отново, докато мостът я отнасяше все по-високо над земята и перилата сякаш я издигаха, тя изпита онова приятно чувство на безтегловност, усещане за световъртеж, подобен на чувството й в някои сутрини в молитвения параклис — неподправена почит към безбрежността на сътворението.

Еванджелин разчиташе на следобедните пътувания да прочисти главата си. Преди днешния ден мислите й неотклонно се обръщаха към бъдещето, което сякаш се простираше пред нея като безкраен, задимен коридор и тя можеше да върви вечно по него, без да е сигурна за посоката. Сега, когато тръгна по шосе 9 — Запад, тя не помисли за нищо друго, освен за чудноватия разказ на Селестин и спонтанното нахлуване на Верлен в живота й. Искаше й се баща й да е жив, за да го пита какво той, с целия му опит и цялата му мъдрост, би я посъветвал да направи в подобна ситуация.

Свали прозореца и остави ледения въздух да изпълни колата. Въпреки факта, че беше средата на зимата и тя бе излязла от манастира без жакет, кожата й гореше. Дрехите й се пропиха с пот и тялото й лепнеше. Зърна лицето си в огледалото за обратно виждане — цялата й шия бе покрита с червени петна с амебовидна форма, от които бледата й кожа беше станала алена. Последния път, когато й се бе случило същото, бе в годината, когато умря майка й, а тя страдаше от цял куп необясними алергии, които до една изчезнаха след пристигането й в „Света Роза“. Годините на съзерцание навярно я бяха оградили със слой на спокойствие и душевен комфорт, но не бяха спомогнали почти с нищо да я подготвят да се изправи срещу миналото си.

Свърна от главното шосе и подкара по тесен, виещ се път, който водеше към Милтън. Не след дълго израсналите нагъсто дървета намаляха, гората рязко свърши, като отрязана с нож, и се разкри ширнал се небесен свод, обсипан със сняг. На главната улица тротоарите бяха пусти, сякаш снегът и студът бяха прогонили всички по домовете им. Еванджелин спря на бензиностанцията, напълни колата с безоловен бензин и влезе вътре да използва телефона. С треперещи пръсти пусна четвърт долар, набра номера, написан от Верлен и зачака, а сърцето в гърдите й щеше да се пръсне. Телефонът иззвъня десет, дванайсет, четиринайсет пъти. Накрая тя остави слушалката и си взе монетата. Верлен го нямаше.

Запали колата и погледна часовника до скоростомера. Беше почти седем. Пропуснала беше следобедните задачи и вечерята. Сестра Филомена сигурно я чакаше да се върне с обяснение за отсъствието си. Натъжена, тя се чудеше какво й става — да дойде до града, за да позвъни на мъж, когото не познава, за да разговарят по въпрос, което той би взел за абсурден, ако не и безумен. Тъкмо Еванджелин се готвеше да обърне колата и да се върне в „Света Роза“, когато го видя. Отсреща, в рамката на заскрежения прозорец, тя съгледа Верлен.

„Бар и грил Милтън“,

Милтън, щата Ню Йорк

Как бе разбрала Еванджелин, че има нужда от нея — че се е наранил и не може да се придвижи, и че до момента вече е доста пиян с мексиканската бира — беше нещо, което Верлен сметна за чудотворна интуиция, навярно дори номер, научен от нея през годините в манастира, нещо, което изобщо не бе в състояние да осъзнае. Независимо от всичко, тя беше там и бавно се приближаваше до вратата на кръчмата, с прекалено съвършена стойка, подстриганата й коса бе прибрана зад ушите, а черните й дрехи напомняха, стига да дадеше воля на въображението си, на мрачното облекло на момичетата, с които си уреждаше срещи в колежа — онези тъмни, артистични, загадъчни момичета, които разсмиваше, но не можеше да убеди да спят с него. Само след секунди Еванджелин прекоси салона на бара и седна срещу него — неземна жена с огромни зелени очи, която очевидно никога до този момент не беше ходила на място като „Бар и грил Милтън“.

Той видя как тя се взира над рамото му и възприема сцената, насочвайки поглед към билярдната маса, джубокса и дъската за стрелички. Еванджелин сякаш нито забелязваше, нито я беше грижа, че изглежда абсурдно сред тази тълпа. Като го огледа така, както се оглежда ранена птица, тя сбърчи вежди и зачака Верлен да й разкаже какво го е сполетяло в часовете след срещата им.

— Имаше проблем с колата ми — започна Верлен, избягвайки по-сложната версия за плачевното му състояние. — И дойдох пеша до тук.

Непресторено удивена, Еванджелин възкликна:

— В тази буря?

— Повечето време вървях по пътя, но май се изгубих.

— Това са осем километра — каза тя с нотка на скептицизъм в гласа. — Учудвам се, че не сте премръзнали до смърт.

— На половината път ме взеха на стоп. Добре, че стана така, иначе сигурно още щях да съм там с премръзнал задник.

Еванджелин продължи да го изучава сякаш прекалено дълго и той се зачуди дали не е възмутена от езика му. Беше монахиня все пак и той трябваше да опита да говори с известна сдържаност, но му беше невъзможно да я разгадае. Тя беше твърде различна от неговата — признаваше, стереотипна — представа за една монахиня. Беше млада, опака и прекалено хубава, за да се впише в профила, който мислено си бе изградил за строгите и без капчица чувство за хумор сестри на непрестанното преклонение. Не разбираше как го прави, но имаше нещо у Еванджелин, което го караше да се чувства така, сякаш не може да обели и дума.

— А вие защо сте тук? — попита я той с надеждата, че хуморът му ще се окаже уместен. — Не трябваше ли да се молите, да вършите добрини или нещо друго?

Тя се засмя на шегата му и каза:

— Всъщност дойдох в Милтън, за да ви се обадя.

Негов ред беше да се удиви. Никога не бе допуснал, че тя може да поиска отново да го види.

— Шегувате се.

— Съвсем не — отговори Еванджелин и отметна кичур тъмна коса от очите си. Беше станала сериозна. — В „Света Роза“ няма личен живот. Не бих рискувала да ви се обадя оттам. Пък и исках да ви питам за нещо, което да остане между нас. Това е много деликатен въпрос, за който се надявам да ме посъветвате. Относно намерената от вас кореспонденция.

Верлен отпи от Короната си, поразен от факта колко уязвима изглеждаше тя, седнала на ръба на стола в бара, очите й почервенели от гъстия цигарен дим, дългите й пръсти без пръстени и напукани от зимния студ.

— Нямам какво повече да ви кажа — каза той.

— Тогава не бихте имали нищо против — продължи тя, като се наведе през масата — да ми кажете къде намерихте писмата?

— В архив с лични документи на Абигейл Рокфелер — каза Верлен. — Писмата не бяха включени в каталога. Изобщо ги бяха пропуснали.

— И ги откраднахте? — попита Еванджелин.

Верлен усети как се изчервява при забележката на Еванджелин.

— Взех ги временно. Ще ги върна веднага, щом разбера смисъла им.

— И колко писма са?

— Пет. Писани са за период от пет седмици през 1943 година.

— И всичките от Иночента?

— Нито едно от Рокфелер нямаше в пакета.

Еванджелин срещна погледа на Верлен, изчаквайки го да продължи. Напрежението в очите й го стресна. Навярно заради интереса й към неговата работа — проучването му беше подценявано дори от Григори, — или може би заради непринудените й маниери, но той усети как се старае да й достави удоволствие. Всичките му страхове, разочарованието му, усещането за безполезност, което носеше у себе си, се бяха изпарили.

— Трябва да знам дали в писмата има нещо за сестрите в „Света Роза“ — каза Еванджелин и го отклони от мислите му.

— Не мога да съм сигурен — отвърна Верлен и се облегна на стола си. — Но според мен няма.

— А има ли нещо за помощничка в работата на Абигейл Рокфелер? Нещо за манастира, за църквата или за монахините?

Верлен остана озадачен от посоката, в която го водеше Еванджелин.

— Не съм запаметил писмата, но от това, което си спомням, няма нищо за монахините в „Света Роза“.

— Но в писмото на Абигейл Рокфелер до Иночента — каза Еванджелин и повиши глас над музиката от джубокса, защото спокойствието започна да й изневерява — тя споменава специално сестра Селестин: „Селестин Клошет ще пристигне в Ню Йорк в началото на февруари“.

— Селестин Клошет е била монахиня? Цял следобед се опитвам да разбера коя е била Селестин.

— Тя е монахиня — натърти Еванджелин, снишавайки глас, така че едвам се чуваше заради музиката. — И е съвсем жива. След като си тръгнахте, отидох да я видя. Възрастна е и не е много добре, но знаеше за кореспонденцията между Иночента и Абигейл Рокфелер. Знаеше за споменатата в писмото експедиция. Каза доста страшни неща за…

— За кое? — попита Верлен, с всяка секунда все по-заинтригуван. — Какво каза?

— Не разбрах точно — отвърна Еванджелин. — Сякаш ми говореше с гатанки. Когато опитах да сглобя смисъла им, стана още по-неясно.

Верлен се разкъсваше между импулса да прегърне Еванджелин, чието лице бе побеляло като платно, и желанието да я разтърси. Вместо това той поръча още две бири и плъзна по масата преписаното на ръка писмо на Рокфелер.

— Прочетете пак това. Може би Селестин Клошет е донесла някаква находка от планината Родопи в манастира „Света Роза“? Разказа ли ви тя нещо за експедицията? — И като забрави, че едва я познава, той се присегна през масата и докосна ръката й. — Искам да ви помогна.

Еванджелин издърпа ръката си от неговата, изгледа го подозрително и хвърли поглед на часовника си.

— Не мога да остана. Вече доста закъснях. Очевидно не знаете за тези писма много повече от мен.

След като келнерката остави пред тях двете бири, Верлен каза:

— Трябва да има още писма, поне още четири. Иночента явно е отговаряла на Абигейл Рокфелер. Вие можете да ги потърсите. А може и Селестин Клошет да знае къде се намират.

— Г-н Верлен — започна заповеднически Еванджелин, което изненада Верлен като пресилено, — изразих съчувствие към вашето изследване и желанието ви да изпълните заявката на клиента си, но не мога да участвам в подобно нещо.

— Това няма нищо общо с клиента ми — каза Верлен и отпи голяма глътка от бирата си. — Клиентът ми се казва Пърсивал Григори. Всъщност Григори просто беше поръчал на двама главорези да разбият колата ми и да вземат всички материали от проучването. Той търси нещо и ако това нещо е кореспонденцията, която ние сме открили — за която между другото не съм му казвал, — значи трябва да я пооткрием преди него.

— Разбили са колата ви? — каза Еванджелин недоверчиво. — Затова ли не можете да мръднете от тук?

— Няма значение — каза Верлен, надявайки се да не изглежда обезпокоен. — Е, всъщност има значение. Трябва да ви помоля да ме откарате до гарата. И искам да знам какво е донесла Селестин със себе си в Америка. Манастирът „Света Роза“ е единственото възможно място, където да са писмата. Ако можете да ги намерите — или поне да ги видите, — ще разберем за какво става дума.

Изражението на Еванджелин поомекна, сякаш преценяваше внимателно молбата му. Накрая каза:

— Не мога да ви обещая нищо, но ще потърся.

На Верлен му се прииска да я прегърне, да й каже колко е щастлив, че се е запознал с нея, да я помоли да се върне с него в Ню Йорк и да започнат работата си още същата нощ. Но като видя колко се разтревожи тя от вниманието му, реши да не го прави.

— Елате — каза Еванджелин и взе ключовете за колата от масата. — Ще ви откарам до гарата.

Манастир „Света Роза“,

Милтън, щата Ню Йорк

Еванджелин беше пропуснала общата вечеря в столовата, точно както беше пропуснала и обяда, и сега умираше от глад. Знаеше, че стига да потърси, все щеше да намери нещо за ядене в кухнята — хладилниците с индустриални размери бяха винаги пълни с табли с останала храна, — но от мисълта за храна й стана зле. Без да обръща внимание на глада си, тя подмина стълбите към столовата и продължи към библиотеката.

Когато отвори вратата на библиотеката и запали лампите видя, че в нейно отсъствие помещението беше почистено: коженият регистър (оставен следобеда отворен върху дървената маса) беше вече затворен; натрупаните върху кушетката книги бяха върнати на местата си; грижлива ръка бе минала плюшените пътеки с прахосмукачка. Очевидно някоя от сестрите я беше покрила. Почувства се виновна и се закле следващия следобед да почисти двойно повече, а също и да поеме доброволно прането, макар че с изобилието от униформи за ръчно пране това беше противна задача. Грешно беше да оставя своята работа на другите. Когато някоя от монахините отсъстваше, останалите поемаха товара.

Еванджелин остави торбата върху кушетката и приклекна пред камината да я запали. След малко по пода запълзя разсеяна светлина. Младата жена потъна в меките възглавници на кушетката, преметна крак върху крак и опита да подреди разбърканите фрагменти от деня. Беше такава изключителна плетеница от сведения, че бе трудно да я подреди в главата си. Огънят пламтеше толкова успокояващо и денят зад нея бе толкова уморителен, че Еванджелин се опъна върху кушетката и скоро заспа.

Някаква ръка на рамото й я сепна и тя се събуди. Седна и установи, че сестра Филомена е застанала до нея и я гледа строго.

— Сестра Еванджелин — започна Филомена, все още докосвайки рамото й. — Какво правите?

Еванджелин примигна. Толкова дълбоко беше заспала, че едвам се ориентираше. Стори й се, че вижда библиотеката — с лавиците с книги и просветващия огън — някъде изпод дълбока вода. Бързо спусна крака на пода и седна.

— Както сигурно съзнавате — каза Филомена и седна на кушетката до Еванджелин, — сестра Селестин е една от най-старите членки на нашата общност. Не зная какво се е случило тази сутрин, но тя е абсолютно разстроена. Прекарах с нея целия следобед. Не беше лесно да я успокоя.

— Много съжалявам — каза Еванджелин и усети как при споменаването на Селестин чувствата й се наместиха. — Отидох да я питам за нещо, което намерих в архивите.

— Когато я видях следобед, беше в особено състояние — каза Филомена. — Какво сте й казали?

— Изобщо не съм имала намерение да я разстройвам — каза Еванджелин. Порази я глупостта й, че се опита да говори със Селестин за писмата. Наивно беше да вярва, че тя може да запази в тайна подобен неясен разговор.

Сестра Филомена се вторачи в Еванджелин, сякаш да премери готовността й да помогне.

— Тук съм да ви кажа, че Селестин иска отново да разговаря с вас — изрече накрая тя. — И да ви помоля да ми докладвате за всичко, което стане в килията на Селестин.

Еванджелин реши, че това поведение е странно и не проумяваше какви могат да са мотивите на Филомена, но кимна в знак на съгласие.

— Няма да й позволим отново да се преумори. Моля бъдете предпазливи какво ще й кажете.

— Добре — отговори Еванджелин, стана и изтупа прашинките от кушетката полепнали по пуловера и полата си. — Веднага отивам.

— Обещайте ми — каза строго Филомена, докато извеждаше Еванджелин през вратата, — че ще ме информирате за всичко, което Селестин ви каже.

— Но защо? — попита Еванджелин, сепната от припряността на Филомена.

При тези думи Филомена спря, сякаш се бе опомнила.

— Селестин не е така силна, както изглежда, дете мое. Не искаме да я излагаме на опасност.

През часовете от последното посещение на Еванджелин бяха преместили Селестин в леглото й. Вечерята й — пилешки бульон, бисквити и вода — стояха непокътнати върху табличка на масата до леглото. Овлажнителят пускаше пара във въздуха и цялата стая тънеше във влажна мъгла. Инвалидната количка бе преместена в ъгъла на стаята до прозореца, изоставена. Спуснатите завеси придаваха на помещението вид на стерилна, мрачна болнична стая — ефект който се засили, когато Еванджелин затвори вратата тихо след себе си, приключвайки с шума, идващ от сестрите в коридорите.

— Влез, влез! — покани я Селестин и махна на Еванджелин да приближи до леглото.

Селестин скръсти ръце на гърдите си. Внезапно на Еванджелин й се прииска да обгърне с ръка белите, крехки пръсти на Селестин, да ги защити, макар да не знаеше от какво. Филомена имаше право: Селестин беше болезнено крехка.

— Искали сте да ме видите, сестро — каза Еванджелин.

С голямо усилие Селестин се изтегли нагоре по натрупаните възглавници.

— Трябва да те помоля да ме извиниш за поведението ми по-рано този следобед — каза тя и пресрещна погледа на Еванджелин. — Не зная как да го обясня. Просто не съм говорила за тези неща от много, много години. Беше съвсем изненадващо да установя, че въпреки времето събитията от моята младост са все още живи и толкова ме разстройват. Тялото може да остарее, но душата остава млада, както Бог я е създал.

— Няма нужда да се извинявате — каза Еванджелин и докосна ръката на Селестин, тънка като вейка под тъканта на нощницата. — Аз сбърках, като ви разстроих.

— Наистина… — каза Селестин и гласът й се втвърди, сякаш черпеше сили от някакъв резервоар на гнева. — Просто не бях подготвена. Тези събития не се бяха изправяли пред мен от много, много години. Знаех, че ще настъпи момент, когато да ви го разкажа. Но очаквах да се случи по-нататък.

Селестин отново я смути. Явно намираше как да изкара Еванджелин от равновесие, да разстрои деликатното й чувство за хармония по най-обезпокрителен начин.

— Ела — каза Селестин и огледа стаята. — Дръпни насам оня стол и седни до мен. Имам много да разказвам.

Еванджелин взе от ъгъла дървен стол и го пренесе до леглото на Селестин, където седна и заслуша внимателно немощния глас на монахинята.

— Струва ми се знаеш — започна Селестин, — че съм родена във Франция, където получих и образованието си, след което дойдох в манастира „Света Роза“ през Втората световна война.

— Да — отвърна тихо Еванджелин. — Известно ми беше.

— Може също да знаеш — Селестин поспря и срещна погледа на Еванджелин, сякаш да види дали не я осъждат, — че оставих всичко — моята работа и моята страна — в ръцете на нацистите.

— Според мен, войната е принудила мнозина да потърсят убежище в Съединените щати.

— Аз не търсех убежище — продължи Селестин, натъртвайки всяка дума. — Лишенията на войната бяха сериозни, но аз вярвах, че ще мога да оцелея и ако остана там. Може и да не ти е известно, но във Франция не бях ръкоположена за сестра. — Тя се изкашля в кърпичката си. — Положих клетвите си в Португалия, на път за Съединените щати. Преди това бях член на друг орден, с много от същите цели като нашите тук. Само че — за момент Селестин задържа мислите си — там имахме различен подход към постигането им. През декември 1943 година аз избягах от тази група.

Еванджелин загледа как Селестин се поизправи в леглото и отпи от чашата вода.

— Напуснах групата — повтори накрая Селестин. — Но те не бяха приключили с мен. Преди да ги напусна, трябваше да изпълня една последна задача. Членовете на тази група ме инструктираха да донеса в Америка едно куфарче и да го предам на връзката ни в Ню Йорк.

— Аби Рокфелер — осмели се да каже Еванджелин.

— Отначало г-жа Рокфелер беше само богата дарителка, която посещава събранията ни в Ню Йорк. Като много други жени от висшето общество и тя участваше в качеството си на най-обикновен наблюдател. Допускам, че проявяваше такъв интерес към ангелите, какъвто богатите проявяват например към орхидеите — голям ентусиазъм и малки реални познания. Честно казано, не мога да твърдя къде са били истинските й интереси преди войната. Когато избухна войната обаче, тя стана съвсем искрена в ангажиментите си. Поддържаше жива нашата работа. Г-жа Рокфелер изпращаше в Европа апаратура, превозни средства и пари, за да ни помага. Нашите учени не бяха открито присъединени към никоя страна във войната — по душа ние си останахме пацифисти, частно финансирани, каквито бяхме от самото начало.

Селестин примигна, сякаш някаква мушица й бе влязла в окото, а после продължи:

— И така, както можеш да предположиш, частните дарители бяха от съществено значение за нашето оцеляване. Г-жа Рокфелер приюти нашите членове в Ню Йорк, като заплати пътуването им от Европа, посрещна ги на пристанището, осигури им убежище. Именно с нейна подкрепа успяхме да предприемем най-голямата си мисия — експедиция в дълбините на земята, до самия център на злото. Пътуването се планираше от много години, откакто бе открит писмен документ със сведения за предишно влизане в пещерата. Това станало известно през 1919 година. През 1943 година беше предприета втора експедиция. Беше рисковано да се пътува през планините, докато над Балканите падаха бомби, но — с отличната помощ на г-жа Рокфелер — бяхме добре подготвени. Може да се каже, че през войната г-жа Рокфелер беше нашият ангел пазител, макар и да не са много онези, които биха признали чак това.

— Но вие напуснахте — промълви Еванджелин.

— Да, напуснах — потвърди тя. — Няма да се впускам в подробности за мотивите си, но е достатъчно да кажа, че не исках повече да участвам в нашата мисия. Знаех, че съм приключила още преди да пристигна в Америка.

Пристъп на кашлица попречи на Селестин да продължи. Еванджелин й помогна да седне и й подаде вода.

— В нощта, когато се върнахме от планината — продължи Селестин, — ни сполетя ужасна трагедия. Серафина, моят ментор, жената, която ме прие, когато бях на петнайсет, и която ме обучи, беше компрометирана. Обичах дълбоко д-р Серафина. Тя ми осигури възможността да уча и да напредвам така, както малко момичета на моята възраст са успявали. Д-р Серафина вярваше, че мога да бъда от най-добрите. По традиция нашите членове са монаси и учени и затова академичните ми умения — бях много прилежна в училище, с работни познания по много от древните езици — бяха особено привлекателни за тях. Д-р Серафина обещаваше, че след експедицията ще ме приемат като пълноправен член, давайки ми достъп до необятните си ресурси, както духовни, така и интелектуални. Д-р Серафина ми беше много скъпа. След онази нощ цялата ми работа изведнъж изгуби смисъл. Аз съм виновна за случилото се с д-р Серафина.

Еванджелин виждаше, че Селестин е силно разстроена и се чудеше как да я успокои.

— Несъмнено сте направили всичко, което е било по силите ви.

— В ония дни имаше много мъка. Може би сега е трудно да си го представиш, но в Европа измираха милиони. Тогава имах чувството, че мисията ни в Родопите е възможно най-важната за живота мисия в момента. Не разбирах степента на случващото се в света като цяло. Интересуваха ме само моята работа, моите цели, личния ми напредък, каузата ми. Надявах се да направя впечатление на членовете на съвета, които решаваха съдбата на млади учени като мен. Разбира се, не е трябвало да бъда сляпа.

— Простете, сестро — обади се Еванджелин. — Но още не проумявам — каква мисия? Какъв съвет?

Еванджелин забелязваше растящото напрежение в израза на Селестин, докато разсъждаваше върху въпроса й. Монахинята прокара съсухрените си пръсти по ярките цветове на плетеното одеяло.

— Ще ти го кажа направо, както ми го казваха моите учители — изрече накрая Селестин. — Само учителите ми имаха предимството да ме представят на други като мен и да ми показват притежанията на Дружеството за ангелология в Париж. Там ми беше предоставено неопровержимо доказателство, което можех да видя и докосна, вярвай на думите ми. Учителите ми можеха внимателно да ме напътстват в света, който сега ще ти разкрия — нещо, което лично аз не съм способна да направя за теб, дете мое.

Еванджелин започна да говори, но един поглед от страна на Селестин рязко я прекъсна.

— Накратко — каза Селестин, — ние сме във война.

Неспособна да реагира, Еванджелин впери очи в жената пред себе си.

— Това е война на духа, която се разиграва на сцената на човешката цивилизация — каза Селестин. — Ние продължаваме започнатото много отдавна, още когато са се родили исполините, наричани нефилими. Те живеели на земята и тогава, живеят и днес. Човечеството се е борило с тях тогава, борим се с тях и сега.

Еванджелин каза:

— Екстраполирате върху „Битието“.

— Вярваш ли в буквалния смисъл на словата от Библията, сестро? — попита рязко Селестин.

— На тях са основани клетвите ми — отвърна Еванджелин, стресната от бързината, с която Селестин изстреля това срещу нея, от нотката на упрек в гласа й.

— Има такива, които тълкуват шеста глава от „Битие“ като метафора, като притча. Аз не я тълкувам така; зная, че е нещо друго.

— Но ние никога не говорим за тези създания, за тези исполини. Нито веднъж не съм чула да се споменават от сестрите в „Света Роза“.

— Исполини, нефилими, прочутите — такива са били древните имена за децата на ангелите. Според учените от ранното християнство ангелите не са били от материя. Те ги характеризират като сияйни, спектрални, осветени, изчезващи, безтелесни, сублимни. Ангелите са били пратеници на Бога, безбройни, създадени да пренесат волята му от едно царство в друго. Човеците, създадени по-несъвършени — създадени по образ и подобие на Бога, но от глина, — можели само да наблюдават в страх огнената безплътност на ангелите. Те били по-висши създания, характеризиращи се с лъскави тела, бързина и свещена цел, красотата им подхождала на ролята на посредници между Господ и сътвореното от него. По-късно някои от тях, неколцина бунтовници, се смесили с човечеството. Резултатът бил нещастен: появили се нефилимите.

— Смесили се с човечеството? — попита Еванджелин.

— Жените родили деца от ангелите. — Селестин поспря и потърси погледа на Еванджелин, за да е сигурна, че младата жена я разбира. — Техническите подробности на смесването отдавна са предмет на задълбочено изследване. Векове наред църквата отрича, че изобщо е имало възпроизвеждане. Пасажът в „Битие“ е смущаващ за онези, които смятат, че ангелите нямат физически атрибути. За да обясни този феномен, църквата твърди, че репродуктивният процес между ангелите и човеците е бил асексуален, смесване на духа, от което жените придобиват деца, при което отрочето е зло, вместо да е свято, нещо като противоположност на непорочното зачатие. Моята учителка, същата д-р Серафина, която споменах, смяташе това за върховна безсмислица. Като се възпроизвеждат чрез жените, твърдеше тя, ангелите доказват, че са физически същества, способни на сексуална връзка. Според нея ангелското тяло е по-близко до човешкото тяло, отколкото се предполага. По време на нашата работа ние документирахме гениталиите на един ангел, като направихме снимки, с които да докажем веднъж и завинаги, че ангелските същества са как да го кажа? — надарени със същото „оборудване“ като човеците.

— Имате снимки на ангел? — попита Еванджелин, — този път любопитството й надделя.

— Снимки на ангел, убит през десети век, мъж. Ангелите, които се влюбват в човешките жени, във всеки случай са били мъжки ангели. Но това не изключва възможността за женски членове на небесното войнство. Твърди се, че една трета от наблюдателите не се влюбвали. Тези покорни създания се върнали на небето, в небесния си дом, където са и до ден-днешен. Подозирам, че това са били женските ангели, които не били изкушени като мъжките ангели.

Селестин пое дълбоко и мъчително дъх и се намести в леглото, преди да продължи.

— Ангелите, които останали на земята, били изключителни в много отношения. Винаги ми е изглеждало чудно колко са приличали на човеците. Непокорството им било израз на свободна воля — съвсем човешко качество, напомнящо за необмисления избор на Адам и Ева в Райската градина. Непокорните ангели били способни и на една уникална човешка разновидност на любовта — те обичали всеотдайно, сляпо и безразсъдно. Всъщност те заменили небето за страстта, сделка, която трудно може да бъде разбрана, особено след като ти и аз сме изоставили всяка надежда за подобна любов.

Селестин се усмихна на Еванджелин, сякаш й съчувстваше за очакващия я живот без любов.

— Те са удивителни в това отношение, не мислиш ли? Заради способността им да чувстват и страдат от любов човек изпитва симпатия към заблудите им. Небето, обаче, не показало подобна симпатия. Наблюдателите били безмилостно наказани. Отрочетата от съединяването на ангелите с жените били чудовищни създания, които донесли огромни страдания на света.

— И вие вярвате, че те още са между нас — уточни Еванджелин.

— Зная, че са още между нас — каза в отговор Селестин, — но през вековете са еволюирали. В днешно време тези създания се прикриват под нови и различни имена. Те се крият под егидата на древни родове, свръхбогатство и скрили следите си корпорации. Трудно е да си представи човек, че живеят сред нас, но ти казвам: щом отвориш очите си за тяхното присъствие, ще откриеш, че са навсякъде.

Селестин погледна изпитателно Еванджелин, сякаш да прецени доколко възприема тази информация.

— Ако бяхме в Париж, щях да мога да ти предоставя конкретни и неопровержими доказателства — щеше да прочетеш свидетелства на очевидци, навярно дори да видиш снимки от експедицията. Щях да ти обясня огромния и прекрасен принос на мислителите ангелолози през вековете: Свети Августин, Тома Аквински, Милтън, Данте — и пред теб щеше да се появи чиста и искряща нашата кауза. Щях да те преведа през мраморните салони до залата, където се съхраняват историческите записи. Пазехме най-сложните, прецизно начертани схеми, поставящи всеки ангел на точното му място. Такива творби осигуряват реда във вселената. Френският ум е изключително подреден — творчеството на Декарт е доказателство за това, не произходът — и нещо в тези системи бе изключително утешително за мен. Чудя се дали и ти би ги възприела така?

Еванджелин не знаеше как да реагира, затова изчака още обяснения.

— Но времената, разбира се, са се променили — каза Селестин. — Навремето ангелологаята е била един от най-големите клонове на теологията. Навремето кралете и папите отговаряли за творбите на теолозите и плащали на велики художници да рисуват ангелите. Навремето най-бляскавите учени на Европа дискутирали йерархията и целите на Божието войнство. А сега ангелите нямат място в нашата вселена.

Селестин се наведе към Еванджелин, сякаш черпеше нови сили, като споделяше тази информация.

— Но докато навремето ангелите били носители на красота и доброта, сега, в наше време, те нямат място. Материализмът и науката са ги прогонили в небитието, една сфера, неопределена като чистилището. Било е време, когато хората вярвали безрезервно, интуитивно в ангелите не с умовете, а с душите си. Сега ни трябват доказателства. Трябват ни материални, научни данни, които да докажат без съмнение тяхното съществуване. А каква криза би настъпила, ако доказателството съществува! Какво би се случило според теб, ако материалното съществуване на ангелите бъде доказано?

Селестин потъна в мълчание. Навярно се уморяваше или може би просто се беше потопила в мислите си. Еванджелин, наопаки, започваше да се безпокои. Обратът, който бе взел изцяло рационалният разговор със Селестин, заплашително противоречеше на митологията, която Еванджелин бе проучвала малко по-рано следобеда. Тя се бе надявала да открие причина да отхвърли съществуването на тези чудовищни създания, а не да го потвърди. А Селестин изглежда отново изпадаше във възбуда, както бе станало по-рано същия следобед.

— Сестро! — започна Еванджелин, надявайки се Селестин да признае, че всичко, което бе казала, е илюзия, метафора за нещо практично и безвредно. — Кажете, че не говорите сериозно.

— Време е за хапчетата ми — каза Селестин и посочи масата. — Можеш ли да ги донесеш?

Като се обърна към масата, Еванджелин се вцепени. Там, където по-рано следобеда имаше купчина книги, сега се виждаха много шишенца с лекарства, достатъчно, за да се предположи, че Селестин отдавна страда от сериозно заболяване. Еванджелин взе да разгледа един от оранжевите пластмасови флакони. На етикета бе написано името на Селестин, дозировката и названието на лекарството — низ от непроизносими срички, които Еванджелин никога не беше чувала. Тя се радваше на добро здраве; неотдавнашната й простуда, засегнала гърдите, беше единственият й опит с болестите. Баща й беше в цветущо здраве до момента на смъртта си, а майка й беше изчезнала в разцвета си. Еванджелин със сигурност никога не бе виждала някого така съсипан от болест. Порази я фактът, че не бе помисляла за сложните комбинации от лекарства, нужни да поддържат и облекчават състоянието на едно съсипано тяло. Засрами се от своята безчувственост.

Еванджелин отвори чекмеджето на масата. Там намери брошура, в която се описваха възможните странични ефекти на лекарствата за рак и, закачено за него, листче с имената на лекарствата и графика на вземане. Еванджелин задържа дъх. Защо не й бяха казали, че Селестин е болна от рак? Беше толкова егоистично погълната от собственото си любопитство, че състоянието й бе убегнало. Седна до Селестин и отброи предписаната доза.

— Благодаря — каза Селестин, взе хапчетата и ги глътна с малко вода.

Еванджелин бе обзета от угризения заради своята слепота. Устояла бе на желанието си да зададе прекалено много въпроси на Селестин и все пак отчаяно искаше да бъде информирана за всичко, което монахинята й бе казала по-рано през деня. Дори и сега, като гледаше как Селестин се мъчи да преглътне таблетките, изпита ужасното желание да запълни празнините. Прииска й се да разбере за връзките между манастира, богатата им покровителка и изучаването на ангелите. И нещо повече, нужно й беше да разбере как е станала част от тази странна мрежа от асоциации.

— Простете, че упорствам — каза Еванджелин и тутакси изпита вина за настойчивостта си, въпреки че продължи нататък. — Но как е станало така, че г-жа Рокфелер да ни помага?

— Разбира се — отвърна леко усмихната Селестин. — Искаш да научиш още за г-жа Рокфелер. Добре тогава. Но може да се изненадаш, като чуеш, че през цялото време си имала отговора.

— Как така? — отвърна Еванджелин. — Едва днес научих за интереса й към „Света Роза“.

Селестин въздъхна дълбоко.

— Разреши ми да започна от началото — каза тя. — През двайсетте години един от водещите учени в групата ни — д-р Рафаел Валко, съпруг на моята учителка д-р Серафина Валко…

— Моята баба е била омъжена за мъж на име Рафаел Валко — прекъсна я Еванджелин.

Селестин изгледа хладно Еванджелин.

— Да, знам, въпреки че това е станало след като напуснах Париж. Доста по-рано д-р Рафаел разкри исторически документи, според които в една пещера е намерена древна лира от един от нашите отци основатели, мъж на име отец Клематис. По онова време лирата била източник на сериозни проучвания и хипотези сред учените. Знаехме легендата за лирата, но не знаехме дали наистина е съществувала. До откритието на д-р Рафаел просто свързвали пещерата с мита за Орфей. Не съм сигурна дали ти е известно, но всъщност Орфей е историческа личност, човек който става известен и силен благодарение на своята харизма и артистичност и, разбира се, на своята музика. Като много подобни мъже, след смъртта си и той се превръща в символ. Г-жа Рокфелер научила за лирата посредством връзките си с нашата група. Тя финансира експедиция с убеждението, че ще можем да се сдобием с лирата.

— Интересът й е бил свързан с изкуството?

— Тя не само имаше превъзходен вкус към произведения на изкуството, но и разбираше стойността им. Според мен тя започна да държи на нашата кауза, но първоначалната й помощ възникна по финансови интереси.

— Беше ви бизнес партньор?

— Подобен ангажимент не намалява значението на експедицията. Ние планирахме тази експедиция години наред, за да открием лирата. Помощта на госпожа Рокфелер бе използвана само като средство за постигане на тази цел. Винаги сме имали свой собствен ред. Но без тази помощ нямаше да можем да го спазваме. Заради опасностите по време на войната и безскрупулността и силата на враговете ни е забележително, че изобщо предприехме пътуването до пещерата. Мога да отдам успеха ни единствено на помощта и закрилата от едно по-високо място.

Селестин въздъхна. Еванджелин видя как тя се изтощава.

— Щом пристигнах в „Света Роза“, предадох куфарчето с находките от Родопите на майка Иночента, която на свой ред повери лирата на г-жа Рокфелер. Фамилията Рокфелер разполагаше с огромни средства — в Европа едва ли можехме да си представим подобно богатство — и аз изпитах огромно облекчение, че именно г-жа Рокфелер ще пази инструмента.

Селестин спря да говори, сякаш се замисли за опасностите, свързани с лирата. Накрая каза:

— Моята роля в сагата за съкровището бе приключила или поне аз мислех така. Вярвах, че инструментът ще бъде запазен. Не си дадох сметка, че Абигейл Рокфелер ще ни предаде.

— Предала ви е? — попита Еванджелин и дъхът й спря от учудване. — Как?

— Г-жа Рокфелер се съгласи да осигури безопасността на находките от Родопите. Справи се отлично. Умря на 5 април 1948 година, четири години след като те бяха при нея — каза Селестин. — Но не разкри скривалището им на никого. Тази тайна бе погребана заедно с нея.

Краката на Еванджелин бяха изтръпнали от седенето. Тя стана, пристъпи до прозореца и дръпна пердето. От два дни имаше пълнолуние, но небето беше черно от облаци.

— Толкова ли е ценен този инструмент? — попита накрая тя.

— Извън всяко съмнение — каза Селестин. — Повече от хиляда години изследователска работа доведоха до находките в пещерата. Създанията, толкова дълго процъфтявали върху мъките на човека, радвали се на плодовете от човешкия труд, имитираха нашите усилия със същата сила. Те ни наблюдаваха, изучаваха пътищата ни, внедряваха шпиони сред нашите членове и от време на време — за да ни тероризират — отвличаха и убиваха някои наши агенти.

Еванджелин си помисли тутакси за майка си. Отдавна подозираше, че й се е случило още нещо покрай откритото от баща й, но мисълта, че описаните от Селестин създания може да са причината, беше прекалено ужасна, за да си я представи. Решена да разбере, Еванджелин попита:

— Но защо само някои? Щом са били толкова могъщи, защо не са ви избили всичките? Защо просто не са унищожили цялата организация?

— Вярно, че с лекота можеха да ни изтребят. Със сигурност имат силата и средствата да го направят. Но нямаше да е в техен интерес да прочистят света от ангелологията.

— Защо? — попита изумена Еванджелин.

— Въпреки цялата си сила, те имат един забележителен пропуск. Това са чувствени същества, напълно заслепени от удоволствията на тялото. Те притежават богатства, сила, физическа красота и безскрупулност, на чието съществуване трудно може да се повярва. Имат връзки със старите родове, които ги държат на повърхността през размирните периоди на историята. Изградили са финансови крепости в почти всяко кътче на земното кълбо. Те са победителите в една могъща система, която сами са създали. Но онова, което им липсва, е интелектуалната мощ, необятният запас от академични и исторически ресурси, които ние имаме. По същество, те имат нужда от нас, за да мислим вместо тях. — Селестин отново въздъхна, сякаш темата й причиняваше болка. И с усилие продължи: — Тази тактика почти успя през 1943 година. Те убиха моя ментор и когато научиха, че съм избягала в Съединените щати, унищожиха нашия манастир и десетки друга, за да търсят мен и предмета, който бях взела със себе си.

— Лирата — каза Еванджелин и внезапно парченцата от пъзела се подредиха.

— Да — каза Селестин, — те искаха лирата не защото знаеха какво може да направи тя, а защото знаеха, че ние я ценим и се страхуваме да не попадне в тях. Разбира се, изравянето на това съкровище криеше определен риск. Трябваше да намерим някой, способен да го опази. Затова го поверихме на една от най-красноречивите ни връзки в Ню Йорк, на могъщата и богата жена, заклела се да служи на каузата ни.

— На г-жа Абигейл Рокфелер — подсказа Еванджелин, най-накрая разбирайки пълното значение на връзката.

По лицето на Селестин премина болка.

— Г-жа Рокфелер беше последната ни голяма надежда в Ню Йорк. Не се съмнявам, че тя щеше да поеме сериозно ролята си. И тя наистина стигна дотам, че тайната остава скрита и до ден-днешен. Създанията са готови да убият всеки един от нас, само и само да я намерят.

Еванджелин докосна лирата на шията си, усети с пръсти колко топло е златото и в миг осъзна значението на подаръка от баба си.

Селестин се усмихна.

— Виждам, че ме разбираш. Медальонът те определя като една от нас. Баба ти с право ти го е дала.

— Познавате баба ми? — попита Еванджелин, удивена и объркана, че Селестин знае точния произход на колието й.

— Преди много години познавах Габриела — каза Селестин с едва доловима сянка на тъга в гласа. — Но дори тогава не я познавах истински. Габриела ми беше приятелка, беше блестящ учен и всеотдаен борец за нашата кауза, но за мен тя винаги си остана загадка. Сърцето на Габриела беше нещо, което никой, дори и най-близката й приятелка, не можа да разгадае.

Бяха минали сякаш векове от последния разговор на Еванджелин с баба й. С годините тя бе започнала да си мисли, че Габриела е умряла.

— Значи е жива? — попита Еванджелин.

— И още как — каза Селестин. — Би била горда с теб сега.

— Къде е? — попита Еванджелин. — Във Франция? В Ню Йорк?

— Това не мога да ти кажа — отвърна Селестин. — Но ако баба ти беше тук, знам, че щеше да ти обясни всичко. И тъй като я няма, мога само да опитам, по мой начин, да ти помогна да разбереш.

И като се поизправи в леглото, Селестин кимна на Еванджелин да отиде в другия край на стаята, където в ъгъла се намираше старинен сандък с протрити кожени ръбове. Еванджелин отиде до него и хвана хладния катинар. От него стърчеше ключе.

Тя се увери, че Селестин има предвид точно това и завъртя ключето. Катинарът щракна и се отвори. Тя го извади, остави го внимателно на дървения под и вдигна тежкия дървен капак. Пиринчените панти, несмазвани от десетилетия, изскърцаха със звук, наподобяващ мяукане и от сандъка се понесе силна миризма на застояло и прах, примесена с по-изтънчения, мускусен дъх на поизветрял с годините парфюм. Вътре съгледа пласт от тънка пожълтяла хартия, грижливо разстлана отгоре, тъй лека, че като че ли витаеше между стените на сандъка. Еванджелин вдигна хартията, като внимаваше да не я смачка, и отдолу се откриха напластени на редове дрехи. Извади ги от сандъка и ги разгледа една по една: черен памучен сукман, кафяв брич за езда с черни петна по коленете, дамски кожени ботуши с връзки отгоре до долу и с изтъркани дървени подметки. Разгъна чифт вълнени панталони с широки крачоли, които сигурно биха подхождали повече на млад мъж, отколкото на Селестин. Еванджелин прокара пръсти по панталоните и ноктите й се закачиха по грубия плат. Усети миризмата на прах по вълнената материя.

Еванджелин зарови пръсти по-надълбоко и докосна нещо меко като кадифе на дъното на сандъка. В единия ъгъл имаше купчина коприна. Когато Еванджелин я измъкна с едно движение на ръката, сякаш потече ручей от лъскава алена материя. Еванджелин преметна роклята върху ръката си и я разгледа по-отблизо. Никога не бе докосвала толкова мек плат: падаше по кожата й като вода. Моделът на роклята напомняше на тоалетите от черно-белите филми — веревно деколте, прибрана талия и тясна пола, която се спускаше до пода. Редичка от миниатюрни, облечени в коприна копчета, вървеше по лявата страна на роклята. Еванджелин откри и марката, зашита в ръба. На нея пишеше: ШАНЕЛ. Под надписа бяха щамповани няколко числа. Приближи дрехата по-близко и опита да си представи жената, облечена в нея. Какво ли бе усещането, зачуди се тя, да си облечена в тази красива рокля?

Еванджелин вече връщаше роклята в сандъка, когато в гънките на друга стара дреха откри пакет с писма. Зелени, червени и бели, пликовете бяха с коледните цветове, вързани с плътна черна копринена лента, която Еванджелин погали с пръст. Панделката беше мека и гладка.

— Донеси ми ги — каза тихо Селестин. Нарастващото изтощение бе започнало да й личи.

Еванджелин остави отворен сандъка и занесе писмата на Селестин. Монахинята развърза с треперещи пръсти панделката и върна пликовете на Еванджелин. Като ги прерови, Еванджелин установи, че датите на клеймото отговарят на коледния сезон от всяка година, като се започне от 1988 година, когато тя бе приета в манастира „Света Роза“, и се свърши с Коледата на 1998 година. За нейно удивление, името на обратния адрес беше Габриела Леви-Франш Валко. Писмата бяха изпращани до Селестин от бабата на Еванджелин.

— Изпращаше ги за теб — каза Селестин с треперещ глас. — Аз ги събирах и ги пазих дълги години, по-точно, единайсет години. Настъпи моментът да ги получиш. Искаше ми се да ти обясня повече, но се боя, че тази вечер вече изчерпах силите си. Разговорите за миналото за мен са по-трудни, отколкото можеш да си представиш. Още по-трудно би било да ти обясня сложните отношения с Габриела. Вземи писмата. Вярвам, че ще отговорят на много от въпросите ти. Когато ги прочетеш, ела пак при мен. Има доста неща, за които да разговаряме.

Много внимателно Еванджелин върза отново писмата с черната копринена лента, затягайки здраво клупа. Видът на Селестин драстично се беше променил, докато говореха — кожата й бе станала пепелява и бледа, и тя едва държеше очите си отворени. За миг Еванджелин се зачуди дали да не потърси помощ, но беше ясно, че Селестин се нуждае единствено от почивка. Еванджелин оправи плетеното одеяло, като го затъкна по краищата около крехките ръце и рамене на Селестин, за да й е топло и уютно. После взе пакета с писма и остави Селестин да поспи.

Килията на сестра Селестин,

манастир „Света Роза“, Милтън, Ню Йорк

Селестин скръсти ръце на гърдите си под плетеното одеяло и се помъчи да погледне над ярките цветове на покривката. Стаята тънеше в неясни сенки. Макар в продължение на петдесет години всеки ден да гледаше очертанията на спалнята си и да знаеше мястото на всеки предмет, сега стаята изглеждаше някак безформена и чужда, което я обърка. Сетивата й бяха замъглени. Гъргоренето на парните радиатори звучеше далечно и приглушено. Колкото и да се опитваше, не можа да различи сандъка в другия край на стаята. Знаеше, че е там и държи миналото й като в капсула. Беше разпознала дрехите, които сестра Еванджелин извади отвътре — смачканите ботуши на Селестин от експедицията, неудобния сукман, който така я беше измъчвал като ученичка и прекрасната червена рокля, която я беше превърнала — за една безценна вечер — в красавица. Селестин дори бе усетила аромата на парфюма, смесен с миризмата на прах, доказателство, че шишенцето от рязан кристал, което бе донесла от Париж — едно от малкото съкровища, които си бе позволила в онези безумни минути преди полета й от Париж, — още беше там, заровено в прах, но запазило силата си. Да можеше, щеше да отиде до сандъка и да вземе студеното шишенце в ръка. Щеше да отвори кристалната запушалка и да си позволи да вдъхне аромата на своето минало, усещане тъй прелестно и забранено, че дори не смееше да си го помисли. За пръв път от много години сърцето й я заболя за времето на нейното моминство.

Приликата на сестра Еванджелин с Габриела беше толкова голяма, че на моменти умът на Селестин — вече поотслабнал от изтощение и болест — се объркваше. Годините изчезваха и, за свое удивление, тя не губеше представа за времето, мястото или причината за своя плен. В сънения унес образите от миналото се надигаха през мимолетните слоеве на мисълта й, изникваха и избеляваха като цветове върху екран, всеки се разтопяваше в следващия. Експедицията, войната, училището, дните на лекции и учение — събитията от младостта й се струваха на Селестин ясни и вибриращи, както бе в настоящето. Габриела Леви-Франш, нейна приятелка и съперничка, момичето, чието приятелство така беше променило линията на живота й, се появи пред нея. Докато Селестин ту се унасяше, ту се събуждаше, бариерите на времето паднаха и й позволиха отново да види миналото.

Бележки

[1] Аниций Манлий Северин Боеций (ок. 480 г.) — римски философ, преводач и държавник. — Б.пр. ↑

[2] „Изгубения рай“ е епична поема от Джон Милтън, английски поет от XVII в. — Б.пр. ↑

[3] Превод Огняна Иванова — Б.изд. ↑

[4] капучино, сладолед и вино (ит.) — Б.пр. ↑

[5] нещо сладичко (ит.) — Б.пр. ↑

[6] Никога (фр.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Даниел Трусони Ангелология (2)

Метаданни

Данни

Ангелология

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първата сфера

Даниел Трусони
Ангелология (2)