Александър Бурмов
Предисловие

В „Прокълнатия меч“ великият Пол Андерсън разкрива една непозната още на българския читател страна на своя талант — умението да съчетава противоположности: вълнуващ, динамичен и на моменти крайно ожесточен, безмилостно „натуралистичен“ екшън, с меките, пастелни краски на поетичната сага.

Тази книга е не само увлекателна приказка за всички възрасти в най-добрите традиции на стила „фентъзи“, не само спиращ дъха роман за войната с нейните върхове и падове, герои и жертви, не само един истински изследователски труд за света и метаструктурата на нордическите митологии (който би могъл да служи за основа на дисертации!), обогатен с изострена морално-етична и теософска полемика (в която авторът мъдро не взима страна), не само и една нежна поема за най-красивите човешки чувства, гъвкаво обагрена с точно дозиран мелодраматизъм — не е просто всичко това, взето заедно, а някъде в контекста на съдържанието, без да го натрапва във формата, е и едно епично „сказание“ в класическия смисъл на думата. Такова, каквото може да бъде „изпято“ от всеки средновековен бард.

Сагата за Скефлок не е евтина, плоска скица на средновековието, а самото средновековие, такова, каквото е било, с неговите вдъхновяващи и отблъскващи моменти, с неговите живи легенди и мъртви начинания.

Приказно реалистичната картина на една далечна и противоречива действителност стъписва с повседневни ужаси, достойни за Стивън Кинг, навява романтика от сънищата на Едгар Алан По, разсмива ни с остроумия, типични за комедиите на Шекспир, гъдилка ни с ноктестите пръсти на Тери Пратчет, загатва хипотези и очертава паралели, на които Кларк и Азимов биха посветили по някоя безсънна нощ. И не на последно място: може да накара фанатичните последователи на едно или друго верско направление да си оскубят последното косъмче над финалната страница от текста (при условие, разбира се, че в началото на книгата са притежавали достатъчен запас от това удобно за скубане нещо, което избуява главно в неподходящи места, а понякога — и на главата).

Един свят сам по себе си… Свят, който не признава пасивни наблюдатели, който ни поглъща и ни държи в напрежение до самия край на сюжетното развитие. Несъмнено сме изправени пред класика в жанра „фентъзи“.

Затова, според мен, сагата за Скефлок е в състояние да събуди интерес в необичайно широк кръг от читатели: както с млада, буйна кръв, така и с определено елегична настройка на духа.

Нека бъдем по-конкретни.

Интересно е отношението на Пол Андерсон към езическите божества и героите от древните езически митологеми. Без да отрича силата и „светостта“ на християнските верски символи, той заема една неутрална позиция, от гледна точка на която християнският бог съвсем не е единствен, а е равнопоставен на останалите демиурзи на вселената — така да се каже просто един от всички богове, притежаващ неоспорим приоритет единствено в своята сфера на влияние. Съществата от езическите митологеми толерират и уважават неговото застъпничество за душите, приели го за свой бог, респектират ритуалното прекръстване, или споменаването на името му като заявка на вярващия за имунитет спрямо останалите свръхестествени сили, но си личи, че се чувстват засегнати от липсата на ответна толерантност от страна на църквата. Езическите същества — човешки, или митологични — не биват възпитавани в страх и параноя спрямо християнството, приемат го като паралелно духовно измерение, докато църквата демонизира всичко извън себе си, насажда предразсъдъци и възпитава християните в неоснователна боязън от всичко нехристиянско — дори от предимно доброто вълшебство на елфите. По тази причина и добрите, и злите митологични същества живеят в някаква безмълвна обида от църквата и считат за проява на лош тон споменаването на всяка християнска семантика. Това много напомня на отношението на съвременните хора с демократична нагласа към тоталитарните системи на управление и мислене.

Днес християнският и юдейският свят са, разбира се, силно модернизирани, но рисковият фактор при монотеистичните (еднобожните) теогонии по принцип никога не изчезва напълно. Пример за това са не само многобройните фанатизирани и суицидални секти, но и самото възраждане на ислямския фундаментализъм. Ако направим логичното допускане, че една трета световна война силно би ни приближила до представата за свършека на света, то от ред актуални събития, като покушенията върху международния търговски център в Ню Йорк става очевидно, че именно една монотеистична теогония — бидейки идеален проводник на первертирани геополитически интереси — може с успех да запали фаталната искра на апокалипсиса.

Обяснението за това е, че векторът „един център — една партия — един фюрер — един самодържец — един бог“, поради липсата на балансиращ контрапункт води и до психически дисбаланс, който лесно ескалира в индивидуална, или масова истерия. Христос навремето също успешно е атакувал един търговски център… но кой знае защо, не е прието това да се счита за терористичен акт.

Не по-малко заинтригуваща е картината, която Пол Андерсън разкрива в обрисуването на битовите подробности на митологичните „раси“ — светът на митологемата, видян „отвътре“. Този рядък пример на майсторски изваян битов детайл на „чуждото“ и „нечовешкото“, просто натрапва аналогия с представите на съвременността за така наречените „извънземни“, или дори „паралелни“ цивилизации. Елфите и тролите в това повествование спокойно могат да попаднат в една от двете категории. Мисля дори, че така, както са описани, изпъкват по-скоро във втория план — този на древни „паралелни“ раси, тръгнали по „нетехнологичен“ път на развитие. В някои аспекти техните „вълшебства“ наподобяват на постиженията на съвременните технологии, реализирани чрез друг подход. Възможно ли е такова развитие? Интересен въпрос, загатнат от Пол Андерсон. В други отношения обаче, въпреки „вълшебствата“ си, те са по-назад от нас. А в още по-други — ние, въпреки технологиите си, сме изостанали от тях.

Подобен път на сравнение поражда размисъл и върху следното: ако всички „нетехнологични“ цивилизации са езически, ролята на монотеизма не е ли била именно в това, да породи по-различната, „технологичната“ цивилизация, със всичките й предимства и… фрапиращи недостатъци?

Пол Андерсън предлага в това повествование изключително ярка разработка и на вечната тема за престъплението и наказанието. С тънка ирония той развива дискретен паралел между ранно феодалната епоха в европейската история — когато бъдещите аристократи най-често започват „благородната“ си кариера с грабежи, изнудване и безскрупулни убийства — и размирната ни съвременност, с вездесъщия тероризъм в развитите и жестоката икономическа реалност в развиващите се страни.

С почти шекспирова усмивка авторът загатва въпрос, който, в стила на драматичната класика може да бъде формулиран така: „Да грабиш, или не? Кое е по достойно за душата?“

От тук следва и моралният казус на неминуемото възмездие за престъплението: трябва ли благородните, добри деца да плащат за греховете на родителите си? И ненапразно тънкият намек за една шекспирова дилема на колебанието е поставен — също като датския принц — в рамките на среда от датчани, в земята на Датския Закон, където по-силният диктува правото. (А в една странна игра на историческите обстоятелства днешна България е също своеобразна „страна на датския закон“.)

В този смисъл хамлетовото себепознание, пародирано малко по-горе, би могло да продължи така: „Заспи. Търпи. Не отмъщавай. Но в унеса на овчо равнодушие… какви ли сънища въобще ще те споходят?“

Рисувайки една мрачна действителност на верижни реакции от престъпления и възмездия, авторът с дискретна ирония оставя все още неразрешения въпрос открит за оценката на самия читател. Той сам ще реши, дали да съчувства на наказаните без вина, или — което е още по-сложно! — дали ще оцени наказанието като справедливо, въпреки че им съчувства. Богатата сюжетна тъкан предлага опорни точки за всеки ъгъл на зрение. Затова, ако на някои места в книгата солени капки опарят очите на читателя, това в никакъв случай няма да е резултат на показен мелодраматизъм, а на майсторски внушаваното от автора морално раздвоение. Мелодраматичното в случая е само маска, хитра уловка, похват. Читателят е замаян до премаляване най-вече от собствените си противоречиви чувства. Започва да се ядосва сам на себе си, че не знае как да вземе страна. И точно това морално безсилие го прави по-човечен. Школува милосърдието. Превръща го в дете. Разплаква го. Разтърсва го…

Но в тези върхови моменти действието всеки път разкрива малко неочакван вариант на изхода от моралното раздвоение: злочестата съдба на жертвите на възмездието се решава не толкова от колебливите морални норми, нито дори от всеопрощаващата воля на християнския бог, а много повече от универсалната свръхестественост на самото провидение. Въведена е „трета“, надпартийна, но безмилостно отсъждаща страна: архиобразната мощ на европейските езически митологеми. Такава мощ например притежава абстрахираното правосъдие на Норна, богинята на съдбата. Това правосъдие не се препъва в нито една социална, или теософска относителност, не страда от етична недостатъчност, или етична „предостатъчност“ и, за разлика от мудността на съдебното производство („the law’s delay“), реагира — както бихме казали днес — с един почти компютърен автоматизъм: кармичната обремененост („грехът“) на родителя неотклонно се прехвърля върху невинните деца, които са принудени да платят кармичната сметка.

И така, героите от митологията не се колебаят — те стоварват върху цял един клан възмездие с ударната сила на самото Провидение. Но и тук Андерсън не се придържа към добре познати схеми. Вярно, езическата богиня на съдбата Норна предопределя трагичен път за невинните деца, но драматизмът е двупосочен: в хода на възмездието самите му жертви се извисяват до герои на митологията. Пречистени в незаслуженото (или заслужено?) наказание, те получават моралния бонус на символичното безсмъртие и от обвиняеми прерастват в прокурори на самото провидение. Или поне — в негови съдебни заседатели. Изключително интересен драматичен похват! И необичайна метафизика.

В състояние ли сме обаче да посочим в съвременната реалност подобен двупосочен драматизъм, скициран от самата Съдба? Без такъв реален прецедент сказанието за Скефлок би представлявало само още един интригуващ фентъзи етюд и нищо повече…

Да, в състояние сме!

Всеки, запознат с историята на световноизвестния клан Кенеди ще намери преки паралели с тази сага — както с нейния неоспорим пример за „магическо“ проклятие, произтичащо от кармичната обремененост на преуспяващия род, така и с примера за символичното безсмъртие на изстрадалите. Без да се впускам в подробности, ще спомена само, че Кенеди-баща постига богатство и почести с агресивни сделки в света на „сенчестата“ икономика, докато Кенеди-син прераства в един от най-светлите рицари на политическата арена. Въпреки че и той, и братята му са обречени… Има над какво да се размислим, нали?

Един може би второстепенен аспект на сюжетното развитие — в теософски план, е игривият начин, по който боговете упражняват своето разбиране за контрол върху процесите на социалната еволюция, премествайки тази, или онази ключова фигура върху шахматната дъска на мирозданието… О, за това може много да се говори, но аз няма да кажа нито дума. (Винаги спазвам дадените обещания.)

Тактично мълчание запазвам и за онези мрачни великани на засекретената научна мисъл, които прекарват не по сто, а по триста години самота в дълбоко заземени производствени възли… Всъщност не е важно с какво точно се занимават в момента. Много по-важно е, че все пак успяват от време на време да ни зарадват с по някоя суперразрушителна (но градивно-интелигентна) технология, която попада ту в добри, ту в лоши ръце — съвсем според случая — и с ревностно безпристрастие се обръща на всеки километър срещу тези, които недооценяват колко дълъг е пътят до края на света. За съжаление, като всяко друго нещо и тя подлежи на ремонт след изтичане на производствените гаранции, особено ако некомпетентен умиротворител от висш административен тип е разполовил ресурсите й, с наивното соломоновско убеждение, че по-добрата страна ще се откаже от по-злата половинка.

Вярно е все пак, че соломоновата притча отразява една непоклатима истина, в резултат на което по-добрата страна излиза от спора с по една зла половинка във всяка ръка — с което временно води в ескалацията на въоръжението. Необходимо е обаче великанът-производител да положи титанични усилия за възстановяване на онази критична маса на оръжейните ресурси, която отново ще направи поизбледнялата представа за свършека на света малко по-реална. Ако ни падне случай да интервюираме такъв великан с провокиращи въпроси за посоката на мотивите му, може би ще прозрем, че вижда в свършека на света просто доказуем начин за прекъсване на собствената самота. И може би ще имаме разбиране…

В сагата за Скефлок е засегнат (направо до обида!) и един аксиоматичен социално-поведенчески код: инцестуалното табу. Самият опит на Пол Андерсон да постави в светлината на прожектора този толкова деликатен аспект на сексуалните норми граничи с революционна дързост. Забраната за кръвосмешение е една от най-древните — и най-универсални регулативни забрани в човешките общности. Един по-задълбочен поглед върху нейните корени ни разкрива, че не толкова прогресиращата генетическа иррезистентност на инцестуално заченатите поколения, колкото типизирани социално-психологически фактори, свързани с вътрешно родовите прояви на агресивност и съперничество, са довели до нейното утвърждаване. Тук любознателният читател трябва наистина да се порови в специализираната литература, като например в монографиите на Фройд „Бунтът на синовете“, „Детската душа“ и „Психология на религията“. Но това е съвсем друга тема.

Същественото в случая е, че драматичният конфликт Скефлок-Фреда не е ехо от плоски схеми, като тази на „Едип цар“, а нещо много по-различно. Но какво? То е почти неуловимо. Нито рамката на проклятието, нито анатомичната дисекция на моралните предписания, нито дори теософският спор между двамата, не обясняват в достатъчна степен емоционалното предизвикателство на техните невероятно противоречиви отношения. Може би тук става дума за обратната страна на красотата, за един огледален образ на мечтите, за „сън в съня“, за парадокса на възможното в невъзможното? За нормалното битие вътре в самата лудост? Може би. А може би не е нужно да търсим отговорите на каквото и да било… Защото — каквото и да е, то вълнува по свой, тайнствен и необясним начин. Обезоръжава и вълнува. До премаляване. В този момент съм склонен да си представя дългото, конско лице на професионален психиатър, който заявява: „Пол Андерсън е направил успешен опит в дълбоката психология на подсъзнателното!“

Нека в отговор да се усмихнем. Това е единственото нещо, което озадачава медиците.

Мисля, че има един последен аспект, за който можем да кажем няколко думи: връзката между келтските и старотракийските митологеми. Тя също е непонятна, тайнствена и малко изследвана. В един период — с оспорвана продължителност — келтите са отбелязали масивно присъствие на балканите. Те са отнесли обратно в западна и централна Европа цяла китка тракийски митологеми. В този смисъл не само ирландските златно-бронзови богове имат малко по-южен загар, отколкото собственото им небе позволява, не само в богинята на съдбата можем да открием паралел с тракийската Бендида, но и в самия мит за елфите намираме безспорна орфическа закваска. Пол Андерсен е един от малкото западни автори, които подхвърлят по някоя дума за тези връзки. И това му прави чест!

Нека в заключение да споделя с читателя каква радост изпитах, когато издателство „Елф“ ми предложи спешно да се заема с този труден превод. Едно приятно предизвикателство, предхождащо новите ми авторски публикации в страната, защото така се получи, че преводът на сагата за Скефлок стана първата ми изява на родния литературен пазар след безкрайни години емиграция! Толкова по-приятен бе гъделът, като се има пред вид, че литературните ми псевдоними в англоезична среда така, или иначе са: „Child of Elf“ (Дете на Елф) и „Droll Troll“. (Отвратително смешен Трол). Малките, необясними съвпадения в живота…

По време на работа спазвах принципа, формулиран от писателя Михаел Енде на една пресконференция, посветена на холивудската продукция „Приказка без край“, по едноименната му фентъзи повест. Енде обясни недоволството си от високобюджетната филмова реализация така: „Елементът «зрелищност» е необходимо, но не достатъчно условие. Аз мисля, че само истинският поет може да разбере и да предаде докрай поета в други форми на изкуството, или на други езици. Сагата, писана от бард, не може да бъде цитирана… тя може само да бъде преразказана от друг бард! Само тогава е постигнато точно копие на оригинала.“

Имайки това пред вид, както и печалния опит на „буквалните“ преводи на високопоетизирана езикова тъкан, аз се постарах да потърся онези метафори и да развия онези ситуативни акценти, които в максимална степен биха въвели българския читател в света на Пол Андерсън и на нордическите митологии. Това наложи както да замествам неразбираемия за българската читателска аудитория откъслечен намек с конкретни разширения в съответния семантичен код, така и да бродирам в поетичната тъкан на текста някои авторски стихове. Разбира се, не бе възможно да покрия всички „бели“ полета. Но мисля, че компромисът е сполучлив и сагата е „телепортирана“ в измеренията на българското светоусещане. Искрено се надявам, че българската аудитория ще се наслади на виртуозната творба на Пол Андерсън така, както направих аз и моите приятели, които четяха със затаен дъх от монитора, докато превеждах.

Изказвам сърдечна благодарност и на моята предана приятелка Катя К., без която чувствената красота на това сказание едва ли щеше скоро да намери пълноценен еквивалент в образ, реплика и стих.

Приятно четене.