През вековете са писани милиони книги, но тази е една от най-красивите. Очарован съм от проявеното достойнство на почти всички клетници, а това е злочестият народ на Франция. Инспектор Жавер, който благодарение на педантичността си и вярната си служба, изглеждаше често отвратителен, осъзна грешките си, и умря по един невероятно достоен начин, с което според мен изкупи всички си грехове. В тази книга е показано, че дори в дълбините на най-непрогледния мрак могат да се раждат ангели. Мръсникът Тенардие бе изкупен от своите наследници — Гаврош и Епонин. Докато малкият герой, отритнат от всички, постигна предопределената си съдбата, то Епонин имаше шанс, но величието на любовта и позволи да умре в нейната прегръдка, и същевременно в служба на нацията. Не знам защо, но точно нейната смърт ме трогна най-много. Един от по-неизвестните участници в тази епопея също ще остане в съзнанието ми дълго — Анжолрас — той като, че ли не бе толкова важен за романа, но решителността му „и сладката радост до крак да измрът“, заложено в съзнанието му го прави да изглежда величествен. Жан Валжан — един живот изпълнен с борба, добродетел, благородство, саможертва. Фантин — красотата може да бъде толкова лесно съсипана, когато нищетата те пресрещне озъбена. Козет — тя получи това, което и се полагаше. От останалите се откроява господин Мириел.
Романа четох преди няколко години за втори път, но спомените остават.
Виктор Юго доказва защо е наречен патриарх на френската литература, нищо друго не остава освен дълбок поклон пред гения и героизма.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.