Майкъл Муркок
Черният камък (3)

Книга втора

„Тези, които се осмелят да се закълнат в Рунния жезъл, трябва или да пострадат, или да спечелят от последствията на тази страшна клетва, защото тя променя съдбите на хората и съдбите на света. През всичките столетия тази клетва е произнасяна само няколко пъти и никога не е имала такива страшни последствия, като страстната клетва на барон Мелиадус, произнесена преди Дориан Хокмун фон Кьолн да се появи на страниците на този древен ръкопис.“

История на Рунния жезъл

Барон Мелиадус се върна в Лондра, столицата на мрачните кули на Тъмната империя, и мрачно обмисляше подробностите на своя план. Доста грижи му създаваха другите проблеми на Гранбретан. Налагаше се да потушава малобройните въстания, да печели нови сражения и да проверява марионетките губернатори, поставени на кормилото на властта.

Баронът предано изпълняваше тези задължения, прилагайки обикновената си изобретателност, но страстта му към Изелда и ненавистта му към граф Брас не затихваха и за минута. А и често му се случваше да се сблъсква с такива проблеми, каквито, както добре разбираше, Брас би могъл да разреши с лекота. Мозъкът му кипеше от стотици планове за мъст, но ни един от тях не бе приложим, защото Мелиадус искаше всичко едновременно: да има Изелда, да получи помощ от граф Брас и да унищожи Камарг, както се бе заклел.

В своята висока обсидианова кула край водите на река Таймза Мелиадус нервно крачеше из стаята, затрупана с редки и скъпоценни изделия, предимно от благородни метали. Мебелите бяха от тъмно полирано дърво, а дебели килими с цвета на есенни листа застилаха пода. На всички стени, на всяка полица, във всяко ъгълче и даже на върха на кулата стояха часовници от всички провинции на Европа и Близкия изток — това бе може би най-богатата колекция в империята.

Мелиадус взе пергамента с последното донесение от провинция Кьолн, която той наказа за пример преди две години. Може би тогава се бе престарал, тъй като синът на стария кьолнски херцог (който баронът разряза на парчета на градския площад) бе вдигнал въстание, и то така мощно, че практически бе разбил войските на Гранбретан. Ако не бе бързата намеса на орнитоптерите с огнени копия с голям радиус на действие, то Кьолн временно би придобил независимост.

Но орнитоптерите бързо разбиха силите на младия херцог, а сам той попадна в плен. Скоро трябваше да бъде докаран в Ландра, за да бъдат поразвлечени с мъченията му дворяните на Гранбретан. Младият херцог преди въстанието бе приет за наемник на империята, прекрасно се бе сражавал при Нюрнберг и Улм, извоюва доверие към себе си, получи командването на армия, състояща се почти изцяло от кьолнски бойци, и тогава бе обърнал оръжието срещу гранбретанските войски. Това беше лош пример, който можеше да бъде последван и от други. За него в германските провинции вече говореха като за герой. Малцина се осмеляваха така дръзко да се обявят срещу Тъмната империя.

Внезапно лицето на барона се освети от усмивка, защото в ума му блесна готов план. Може би имаше по-удачно използване на младия херцог, отколкото за публични мъчения.

Баронът остави пергамента и дръпна шнура на звънеца. Влезе девойка робиня, голото й тяло бе изрисувано от глава до пети, и тя падна на колене, за да изслуша заповедите на господаря (всички слуги на барона бяха от женски пол — в кулата си, страхувайки се от заговор, той не допускаше мъже).

— Иди и кажи на началника на затворническите катакомби, че желая да разпитам пленения Дориан Хокмун, херцог Кьолнски, веднага щом се появи в затворническите катакомби!

Дориан Хокмун, окован във верига от позлатено желязо (което подчертаваше положението му в очите на гранбретанците), препъвайки се, закрачи по кея, мигайки на вечерното осветление и оглеждайки огромните мрачни и застрашителни кули на Лондра. Нещо неестествено, доказващо безумието на обитателите на Тъмния остров, се излъчваше от всяка архитектурна линия, от избора на цветове, от странните издатини. Но се чувстваше и някакво могъщество, стремеж към определена цел, необикновена интелигентност. Нищо чудно, че бе така трудно да се разбере психиката на хората от Тъмната империя — твърде много парадокси имаше тук.

Охраната, в бяла кожена дреха и бяла металическа маска с форма на череп, тоест във формата на Ордена, към който принадлежеше, го подбутваше напред. Хокмун трудно се задържаше на крака — мозъкът му беше едновременно замъглен и безразличен. Той с труд осъзнаваше какво става. Почти цялото време бе пролежал в тъмния трюм на кораба, без да яде, отпивайки само по малко мръсна вода. Сега се движеше като сомнамбул, практически нищо не усещаше и всичко му се струваше като сън.

Пазачите спряха пред неголяма врата в една черна стена, от двете страни на която стояха войници с маски в рубинов цвят и форма на свинска зурла. Орденът на Свинята контролираше всички затвори и каторги край Лондра. Войниците обмениха няколко хъркащи звука на тайния език на своя орден и единият хвана Хокмун за ръка и го вкара в прохода.

Вътре имаше още няколко такива маски. Хванаха го за двете ръце и го повлякоха надолу към миришещите на гнило катакомби на империята. Дориан знаеше, че животът му е свършил, но не можеше вече да изпитва никакви емоции. Вкараха го в малка камера и той падна на пода, докато отвън гърмеше гигантският катинар.

Само преди седмица той бе героят на Кьолн, борец срещу завоевателите, човек с несъкрушима воля и изкусен воин. Сега бе превърнат в животно без воля за живот…

… Горящи факли и светещи маски на озъбен вълк и хилеща се свиня, червен и черен метал, блестящи брилянтовобели очи и други, тъмносини…

— Да се разговаря с него сега е безполезно — заговори вълкът. — Измийте го и го нахранете. Мисълта му трябва да се възвърне.

Хокмун отново затвори очи задълго.

Когато пак ги отвори, вече се намираше в светла стая върху богато застлано легло. На резбованата маса стояха богати блюда с храна, а в дъното имаше метална вана с гореща вода и две девойки робини до нея. Свалиха веригите и дрехите му, повдигнаха го и го поставиха във ваната, а когато двете девойки започнаха да търкат тялото му, влезе мъж с бръснач, който подстрига косите му и започна да го бръсне. Всичко това Дориан възприемаше абсолютно пасивно, втренчен в тавана с невиждащи очи. Позволи да го облекат в приятни ленени дрехи и едва тогава някъде в него се появи чувство на смътна удовлетвореност.

Трябваха му обаче почти десетина дни, за да започне да идва на себе си. Той вече осъзнаваше разкоша, с който го бяха заобиколили, и една проста мисъл все по-настойчиво го спохождаше: навярно мен ме подготвят за някакви много необичайни мъчения…

… Вълкът с рязко движение смъкна черната маска и я постави на масата. Откри се красиво лице с крупни черти, обградени от брадичка.

— Аз съм барон Мелиадус от Крайтън.

Но ефектът, който баронът очакваше, не бе постигнат. Дориан Хокмун не изразяваше нищо, освен умора и досада. В очите му не се появи нито отмъстително пламъче, нито пък истинско изумление.

— Е, добре — продължи след кратко мълчание баронът, — виждам, че от вашата мъжественост май нищо не е останало.

Младият кьолнски херцог продължи да гледа с безразличие някаква точка на стената зад фигурата в черно.

— Сигурно очаквате напълно заслужените за вас по-особени мъчения, нали?… Но работата е там, че може би ще ви избавим от подобни неприятности… Е, добре, имам предложение към вас, Хокмун — да ви върнем родовите земи! Да станете напълно автономно княжество в пределите на нашата империя. Това е много повече от всичко, което някога сме предлагали на когото и да е от победените владетели.

Сега вече нещо подобно на любопитство се появи в очите на Хокмун.

— Защо? — кратко запита той.

— Искаме да сключим договор, изгоден и за двете страни. Нужен ни е умен човек, такъв като вас, и при това изкусен воин. Или поне такъв, какъвто бяхте до неотдавна. И при това трябва на този човек да се доверяват тези, които не се доверяват на Гранбретан.

Барон Мелиадус първоначално не смяташе така откровено да изложи условията на договора, но явната липса на емоции у Хокмун го бе накарала да пренебрегне обичайните си похвати.

— Ние искаме да изпълните едно наше поръчение. Отплатата ще бъде вашият живот, вашата свобода и всички ваши земи.

— Да получа своя дом… тези прекрасни долини…

— Какво ще правите след завръщането, си не ни интересува — ако искате, унищожете всекиго там. Но ще можете да се върнете само ако изпълните възложеното ви поръчение.

Дориан го погледна най-после в очите.

— Какво предлагате? — въздъхна той, едва-едва произнасяйки думите.

— Чували ли сте за граф Брас, стария герой?

— Да.

— Сега той е лорд хранител на провинция Камарг.

— Чувал съм това.

— Той се оказа упорит и заядлив и се съпротивлява на решенията на крал-императора. С това той оскърбява цялата Гранбретан. Ние искаме той да помъдрее занапред. Затова е необходимо… слушате ли ме внимателно?

— Разбира се.

— И така, необходимо е да се отвлече неговата дъщеря, която му е много скъпа, и докара тук, в Гранбретан, като заложница. Естествено графът не би се доверил на наш представител или съюзник. От друга страна, той несъмнено знае за вашите подвизи край Кьолн и ви симпатизира, макар и да не ви познава лично. Ако избягате в Камарг, за да търсите защита от Тъмната империя, той сигурно ще ви предложи помощта и подслона си. А ако проникне в замъка, за човек с вашите способности няма да е трудно да издебне удобен момент, за да грабне девойката и да я докара тук. Зад границата на Камарг ние, естествено, ще ви поемем — важно е да стигнете дотам. А Камарг е неголяма провинция, лесно ще я пресечете.

— И това е всичко, което се иска от мен?

— Да. В замяна получавате свободата и всички ваши имения, но при условие че никога повече няма да се противопоставяте на Гранбретан нито с думи, нито с дела.

— Моят народ живее в нищета под игото на империята — замислено каза Хокмун, като че ли сега се сещаше за нещо. — Ако аз управлявам, за него ще бъде по-добре.

— А! Значи договорът, който предлагам, ви се вижда разумен?

— Да, макар че не вярвам, че ще изпълните обещанието си и ще спазите тази част от договора.

— Защо пък не? Ние само бихме спечелили, ако една неспокойна страна се управлява от човек, на когото народът се доверява и на когото ние също имаме основание да се доверяваме…

Дориан Хокмун не забави отговора си:

— Аз ще замина за Камарг. Ще им разкажа баснята, която ще съчините за мен. Ще отвлека момичето и ще го доведа тук — той въздъхна и погледна отново барона. — Защо пък не?

Сега обаче, чувствайки се доста неуютно през цялото това време, с толкова неизразяващи чувства човек, барон Мел надуе се понамръщи:

— И все пак ние не можем да бъдем напълно уверени, че няма по някакъв начин да ни излъжете, само и само да се освободите. Естествено ние ще вземем предпазни мерки, за да се застраховаме от каквото и да е предателство от ваша страна. Тази предпазна мярка ще ви върне обратно в Гранбретан или ще ви убие, ако ние по някаква причина решим, че повече не трябва да ви се доверяваме. Това е един апарат, наскоро конструиран от барон Калан, макар че, доколкото зная, не е оригинално негово изобретение. Наричаме го Черния камък. Но това ще остане за утре. А сега отивайте да почивате. Преди да се отправите на път, ще имате честта да бъдете представен на Негово величество крал-императора. Малко чужденци са удостоявани с тази чест!

И при тези думи баронът извика стражите с маски на мравки и им заповяда да отведат Хокмун.

На другия ден Дориан Хокмун бе отведен от стражите при барон Калан. Стражите бяха от Ордена на Мравките, ордена, към който принадлежеше и самият крал Гуон. Изкусно изработените им маски бяха обсипани със скъпоценни камъни, с антени от платинова тел и очи, направени едновременно от няколко различни камъка. Войниците имаха стройни тела и изящни, тънки крака и ръце, защитени от твърда ризница в черно, златно и зелено.

След доста дълъг път по коридорите Хокмун бе въведен в просторна зала, чийто под бе зает на определени интервали от предмети, които той прие за машини, макар и да не разбираше за какво служат. В тях бяха монтирани панели за управление с невиждани прибори и вероятно много от тях се намираха в работно състояние нещо измервайки, регистрирайки и отчитайки, а наоколо се суетяха хора с маски на Ордена на Змията — ордена, който изцяло се състоеше от учени и вълшебници, служещи на крал-императора.

Един от тях, очевидно важна птица, защото змийската му маска бе още по-причудлива и богато украсена, освободи стражата с властен жест.

— Приветствам ви, херцог — започна той любезно. — Аз съм барон Калан, главен учен на крал-императора. Последвайте ме, моля.

Скоро двамата се озоваха в неголямо помещение, в средата на което се намираше апарат с необичайна красота. Почти изцяло той се състоеше от нежни червени, златни и сребърни паяжинки, леко плъзгащи се по лицето на Хокмун. Бяха топли също като човешка кожа. От тези паяжинки се носеше тиха музика и те леко се клатеха като от подухването на слаб ветрец.

— Съвсем като жива — не се сдържа Хокмун.

— А тя си е жива — отвърна барон Калан.

— Някакво животно ли е?

— Не. Създадена е с помощта на вълшебство. Аз я конструирах, воден от един древен ръкопис, който преди много години купих от един човек на Изток. Това е апаратът на Черния скъпоценен камък. Съвсем скоро ще се запознаете с него отблизо, Хокмун!

Някъде в дълбините на душата си Дориан почувства зараждащ се страх, но скоро това попремина.

— Тази машина трябва да създаде скъпоценен камък. Елате по-близо, милорд. Влезте вътре в нея. Няма да почувствате болка, гарантирам ви. Тя ще създаде Черния камък.

Хокмун се подчини на барона и влезе в машината. Паяжинки зашепнаха и започнаха да пеят. Той беше оглушен, пред очите му все по-бързо се замятаха златни, червени и сребърни отблясъци, той въздъхна и гласът бе като че ли музиката на паяжинките, пошавна и движенията му като че бяха потрепванията на тънките нишки… Нещо натискаше главата му отвътре и Дориан чувстваше някаква абсолютна топлина и мекота, завладяваща цялото тяло, като че плуваше, без да усеща времето и пространството, но в това време машината изплиташе някаква субстанция от собствена паяжина, нещо твърдо и топло се появяваше в центъра на челото му, така като че ли той внезапно получи трето око и видя по нов начин света. Рязка болка припламна и веднага изчезна, след което цялата паяжина като че се сгърчи. Барон Калан, сега без маска, се наведе над него, за да го разгледа по-добре, а Хокмун докосна с ръка челото си и потрепера, когато под нея усети нещо, което преди не притежаваше. ТО беше нещо твърдо и гладко. И ТО беше част от него самия.

Барон Калан загрижено го гледаше:

— Е? Нали не сте полудял? Бях сигурен в успеха! В ред сте, нали?

— Не съм полудял — отвърна Хокмун, — но ми се струва, че се страхувам.

— Скоро ще свикнете с камъка.

— Значи имам в главата си камък?

— Да. Черният камък. Е, доколкото изобщо това е камък. Почакайте.

И барон Калан се обърна настрани и дръпна една червена завеса, зад която се откри плосък овален кварц с млечен оттенък и над два фута дължина. В него се виждаше отражение на самия барон… този своеобразен екран точно отразяваше онова, което виждаше самият Хокмун. Когато той леко измени положението си, изображението по съответния начин също се промени.

Калан възхитено мърмореше:

— Виждате, всичко стана както трябва. Каквото възприемете вие сам, същото възприема и Черният камък. Сега, където и да отидете и каквото и да направите, ние ще можем да го наблюдаваме.

Хокмун се опита да заговори, но не успя. Отново заопипва Черния камък, така топъл и наподобяващ кожата, но така различен от нея във всичко останало.

— Какво направихте с мен? — запита той накрая.

— Ние просто си обезпечаваме вашата преданост — доволно се заусмихва Калан. — Сега част от живота и силата на тази машина е във вас. И стига само да пожелаем, ще предадем на Черния камък цялата му сила и тогава…

Хокмун неволно хвана рамото на барона.

— Тогава, какво?

— Той просто ще погълне вашия мозък, херцог Кьолнски. Ще го погълне или изгори.

 

 

Следвайки примера на барон Мелиадус, Хокмун приклекна в центъра на Тронната зала пред Тронното кълбо и съществото в него. Най-странното не бе, че в кълбото бе налята някаква течност, а че в средата й плаваше древно, много древно човече с набръчкана кожа, неподвижни крайници и прекадено голяма за тези пропорции глава. То напомняше на зародиш. Но на лицето му светеха злобни, пронизващи очички.

— Стани — долетя до тях гласът му.

Шокиращо бе, че гласът се разнесе от Тронното кълбо. Защото това бе гласът на юноша, юноша в разцвета на силите и здравето си — златен глас, мелодичен и вибриращ.

— Кралю-Император, представям ви кьолнския Херцог Дориан Хокмун, избран да изпълни поръчението ви — поклони се ниско Мелиадус.

— Готови сме на много усилия, за да получим услугите на човек като граф Брас — произнесе мелодичният глас. — Вярваме, Мелиадус, че си избрал нужния човек. Беше ли Кьолнският херцог предупреден за суровото наказание, което го чака, ако не ни служи с пълна преданост? Обяснено ли му е, че можем да го унищожим в която и да е минута, на каквото и да е разстояние?

— Предупреден е, о, могъщи Кралю-Император.

— Знае ли, че Черният камък вижда и ни предава всичко, каквото вижда самият той? И че ако се появят и най-слабите признаци, че иска да ни предаде, най-малките признаци, които лесно ще видим на лицата на тези, с които разговаря, веднага ще предадем на Черния камък цялата му сила? Мелиадус, обяснено ли му е, че ако камъкът получи цялата си вълшебна сила, ще погълне неговия мозък и ще го превърне в сополив, безумен идиот?

— Да, Велики Император, обяснено му е.

Тогава очите на плаващото същество пронизаха Дориан Хокмун, а гласът иронично продължи:

— Вие, Херцог, сключихте договор с безсмъртния Крал-Император на Гранбретан. Това, че изобщо ви бе предложен договор, говори за нашия либерализъм, тъй като в крайна сметка вие сте просто наш роб. Затова трябва да служиш с неизтощимо усърдие и преданост, знаейки, че така ще споделиш съдбата на великата раса, която има право да управлява тази земя, тъй като превъзхожда всички други. Скоро ние ще заявим правото си с пълен глас и който ни помогне, ще заслужи нашето одобрение. Върви, Херцог, и го заслужи!

И Тронното кълбо помътня, замъгли се и се превърна само в блед силует. Последният и безсмъртен потомък на династията, основана преди три хиляди години, изчезна.

Аудиенцията завърши. Но в главата на Хокмун се зароди нещо, което щеше да има последици, неочаквани за всички участници в тази кратка среща.

А сега предстоеше задачата, наречена БРАС.

В останалите глави на романа, както и в следващите романи от тази серия, започва отчаяната борба на ръба на смъртта, която водят двамата главни герои — Хокмун и веселият му приятел Оладан — зверочовек от Булгарските планини — с безкрайно силните врагове.