Анджей Сапковски
Зрънце истина (2)

II

Червените керемиди на островърхата кула бе забелязал още от хълма, на който се бе изкачил, желаейки да скъси пътя си. Покритите с лещаци склонове, отрупани със сухи клони и пожълтели листа не бяха съвсем безопасни за спускането. Вещерът реши да не рискува, върна се обратно и тръгна по едва очертаващата се пътечка. Яздеше бавно и често придържаше коня си, като непрекъснато се навеждаше и разглеждаше следите.

Кобилата рязко дръпна главата си, диво запръхтя, развъртя се и затанцува на едно място, като вдигна цял облак сухи листа. Хералд я прегърна за шията с лявата си ръка, а пръстите на дясната преплете в Знака на Акция, започна да движи китката над главата на животното и да шепти заклинания.

— Така значи, очаква ни нещо лошо? — мърмореше той и се оглеждаше наоколо, продължавайки да прави с пръстите си Знака. — Дори така да е? Бъди спокойна, Плетка, бъди спокойна.

Баенето подейства бързо, но кобилата, независимо от пришпорването вървеше бавно напред, дърпайки се неестествено и загубвайки от пъргавия ритъм на хода. Вещерът скочи ловко на земята и поведе коня си за юздата. Скоро пред себе си той видя някаква стена.

Между тази стена и гората нямаше чиста ивица. Листата на младите дървета и храстите на хвойните се смесваха с листата на бръшляна и дивото грозде, които се бяха захванали за каменната стена. Хералд вдигна глава и в същия миг усети как по шията му запълзя невидимо създанийце, което дразнеше кожата, наелектризирваше косите му и се прилепваше към него.

Това означаваше, че някой го гледа.

Обърна се бавно и плавно. Кобилата изпръхтя и мускулите на шията й заиграха под гладката кожа.

На склона на хълма, от който преди малко се беше спуснал, стоеше неподвижно една девойка и с едната си ръка се опираше на стеблото на стройна елха. Върху бялата й рокля, стигаща до самата земя, се разстилаха разкошни блестящо черни дълги разрошени коси. Отдалече на Хералд му се стори, че тя се усмихва, но не беше уверен — лицето й не се виждаше добре.

— Здравей — извика той и вдигна ръка за поздрав.

После направи крачка напред към нея. Тя следеше движенията му. Лицето й беше бледо, а очите — големи и черни. Усмивката — ако това въобще беше усмивка, изчезна от лицето й, сякаш някой я прогони. Вещерът направи още една крачка. Листата зашумяха. Девойката избяга надолу по склона като газела, показа се сред лещаците и се превърна на обикновена бяла ивица, която изчезна някъде в дълбочината на гората. Дългата рокля, изглежда, въобще не пречеше на движенията й.

Кобилата плачливо зацвили и рязко разтърси глава. Хералд машинално я успокои със Знака и продължи още известно време да гледа към гората. После, дърпайки настойчиво и внимателно юздата, продължи бавно край стената, като до пояса бе потънал в репеите.

На солидната порта, окована с желязо и окачена на ръждясали скоби, забеляза грубо бронзово клепало и като се поколеба малко, той протегна ръка и докосна позеленялата халка, но веднага отскочи назад, тъй като вратата в същия миг се отвори, скърцайки и отмятайки настрани купчините камъни, треви и съчки. Вътре зад вратата нямаше никой. Празният двор бе обрасъл навсякъде с коприва.

Вещерът влезе и кобилата го последва — успокоена от Знака, тя не се съпротивляваше, но трудно прехвърляше втвърдените си крака.

Вътрешният двор от три страни бе обкръжен от стената и останките на дървени скелета, а четвъртата се заемаше от неголяма къща, покрита с белезите на откъснала се мазилка, мръсните следи на дъждовни ручеи и гирляндите на бръшляна. Прозорците бяха затворени с капаци, на които отдавна бе паднала боята, впрочем и вратата също бе затворена.

Хералд намота юздите на кобилата около стълба близо до вратата и бавно тръгна към къщата по пътеката, покрита със сгурия и преминаваща край неголям фонтан с плитък басейн, който бе пълен догоре с листа и клони. В средата на този фонтан върху странна подложка се опитваше да скочи с помощта на опашката си потрошен делфин, направен от бял мрамор.

Съвсем наблизо до фонтана растеше розов храст и по нищо не се отличаваше от другите розови храсти, освен по синия цвят, който по краищата на листенцата на места преминаваше в червеникаво-пурпурен.

Вещерът пипна един от цветовете, помириса го и не откри нищо особено — само ароматът бе по-силен.

Вратата на къщата с трясък се отвори. Хералд вдигна очи. Срещу него, скърцайки по сгурията, се носеше някакво чудовище.

Дясната ръка на вещера мълниеносно се издигна над дясното рамо и в същия миг лявата силно дръпна пояса на гърдите, в резултат на което дръжката на меча сама скочи в ръката му. Острието изсвири, описа проблясващ полукръг и замря, с връх насочен към атакуващия звяр.

Чудовището видя меча и веднага спря. Разлетя се сгурия, но вещерът дори не трепна. Това същество приличаше на човек и бе облечено в износени дрехи, не без известна доза изисканост, но със съвсем нефункционални украшения. Човекоподобието стигаше само до шията, нагоре се извисяваше огромна и космата глава като на мечка с раздърпани уши, чифт кървясали зъркели и ужасна муцуна, от която се подаваше червен език.

— Хей, ти, смъртният, махай се веднага! — изръмжа страшилището и размаха лапи, но не помръдна от мястото си. — Изчезвай или ще те изям! На парченца ще те разкъсам!

Вещерът стоеше неподвижно и не отпусна меча си.

— Ти какво се правиш на глух! — зарева звярът и от устата му се изтръгна писък на глиган и на елен самец едновременно. Капаците на прозорците се затресоха и затракаха. Полетяха облаци прах и парчета от мазилка. Нито един от двамата не помръдна.

— Тръгвай, докато си още цял! — заръмжа отново чудовището, но този път не толкова уверено. — Или…

— Или? — запита Хералд.

Звярът се запъна от гняв и разтърси уродливата си глава.

— Виж ти, той бил храбрец — каза страшилището спокойно, оголи кучешките си зъби и впи налетите си с кръв очи в човека. — Бъди така добър и отпусни този връх на меча си. Може би още не се сещаш, че аз съм в собствения си имот. Нима там, където си роден или израсъл, съществува такъв обичай да се заплашва стопанинът с меч?

— Има — отвърна Хералд. — Но само по отношение на хазяи, които посрещат гостите си с мечешки рев и обещание да ги разкъсат на парчета.

— Ауу, какъв негодник! — развълнува се чудовището. — Той си позволява и да ме обижда, нещастникът. Гост дошъл! Влиза в двора, къса цветята, разпорежда се както си иска и си мисли, че ще го посрещнат с хляб и сол. Пфу.

Съществото плю, въздъхна и затвори устата си. Долните зъби останаха навън и му придадоха вид на див глиган.

— И какво от това? — изчака известно време вещерът и наведе меча си. — Така ли ще стоим прави?

— А ти какво предлагаш? Да се изтегнем на тревата ли? — подсвирна звярът. — Казвам ти, скрий това желязо!

Вещерът с едно незабележимо движение пъхна оръжието в ножницата на гърба си и поглади с ръка върха на дръжката, която се показваше над рамото му.

— Предпочитам да не правиш резки движения — каза той. — Този меч се изважда лесно и много по-бързо, отколкото предполагаш.

— Видях това — прохриптя чудовището. — Ако не беше това, отдавна да си извън вратата със следи по задника от обувките ми. Как се озова тук?

— Заблудих се — излъга вещерът.

— Заблудил се — повтори и звярът и направи страшна гримаса. — Съгласих се, заблудил си се. Тогава тръгваш през вратата, лявото ти ухо да се пече на слънчице и ако не се отклоняваш, веднага ще се окажеш на пътя. Какво чакаш?

— Вода имаш ли? — спокойно запита вещерът. — Конят иска да пие. И аз също, ако това не те затруднява.

Чудовището се почеса зад ухото.

— Гледай ти — каза то. — Ти наистина ли не се боиш от мен?

— А трябва ли да се боя?

Страшилището се огледа, изкашля се и рязко задърпа нагоре панталоните си.

— Ох, какво ми се изтресе на главата — гостенин вкъщи! Не ми се случва често да срещна някого, който, като ме види, да не припадне. Добре де, изморен си, но си вежлив, затова те каня вкъщи. Предупреждавам те — ако си разбойник или крадец, знай, че тази къща се подчинява на заповедите ми.

Той вдигна косматата си ръка. Капаците заудряха по стените, а каменното гърло на делфина забълбука.

— Заповядай.

Хералд не се помръдна и продължи да го изучава с очи.

— Ти сам ли живееш?

— Нима ти влиза в работата, с кого живея? — разгневи се чудовището, отвори паст и после високо се разсмя. — Аха, разбирам те. Ти сигурно се интересуваш дали вътре няма четиридесет слуги, равни на мен по красота и сила. Не. Така че възползвай се, приятелю, от поканата, направена съвсем чистосърдечно. Ако ли не — вратата е зад теб и поемай на заден ход!

Хералд официално се поклони.

— Приемам поканата ти — изрече обичайните в този случай думи — и няма да нарушавам законите на гостоприемството.

— Моят дом е и твой дом — отговори звярът в същия дух, макар и небрежно. — Моля, скъпи ми гостенино, заповядай. Доведи коня тук, при кладенеца.

Вътре в къщата също имаше нужда от ремонт, но бе порядъчно чисто и подредено. Мебелите явно са били направени от добри майстори, макар и много отдавна. Въздухът миришеше на прах. Навсякъде беше тъмно.

— Светлина! — късо изрева звярът и борината вмъкната в стената, пламна буйно и над нея се изви дим.

— Съвсем не е лошо — каза вещерът.

Чудовището се разсмя.

— Само това ли ще кажеш? Както гледам ти от нищо няма да се удивиш. Казах ти, че тази къща изпълнява заповедите ми. Моля, оттук. Внимателно, стълбите са стръмни. Светлина!

Средата на голямото помещение, което нямаше нито един прозорец, се заемаше от огромна маса. На нея нямаше нищо, освен голям свещник от позеленял бронз, покрит навсякъде със застинал восък. Последва нова заповед и отдавна загасналите свещи се запалиха и осветиха, но не напълно, околното пространство.

Стените бяха украсени с колекция от разнообразни оръжия — кръгли щитове, алебарди, рогатки, ризници и брони, тежки мечове и секири. Половината от отсрещната стена се заемаше от грамадна камина, над която се виждаха цели редици портрети. Стената до входа бе украсена с ловни трофеи — рога на лосове и елени — дълги мутри на глигани, мечки и рисове хвърляха неясните си сенки върху разрошените крила на чучела на орли и соколи. В центъра, на най-почтеното място, се извисяваше опърлената глава на планински дракон. Хералд се приближи до нея.

— Уби го моят дядо — каза стопанинът и хвърли в камината голяма цепеница. — Този звяр, изглежда, е последният наоколо, който позволи да го убият. Седни, гостенино. Предполагам, че си гладен?

— Не отричам, стопанино.

Чудовището седна на стола си, скръсти върху големия си корем косматите си лапи, наведе глава и нещо си замърмори, като едновременно завъртя мелничната с грубите си пръсти, а после викна не много силно и удари с юмрук по масата. Паниците и чиниите звъннаха на олово и сребро, чашите — на кристал, размириса се на пържено, чесън, риган и мускатово орехче. Хералд въобще не се учуди.

— Готово! — потърка с удоволствие лапите си странното същество. — Това е по-хубаво от всякаква прислуга, нали? Яж, гостенино, това е угоена кокошка, това — шунка от глиган, а това е пастет… от… е де, дявол знае… Обърках заклинанията. Хапвай си де. Храната е прекрасна, истинска, няма от какво да се плашиш.

— Не се боя — и вещерът разкъса на две пуйката.

— Изглежда забравих — подсвирна чудовището, — че не си от боязливите. Как се казваш?

— Хералд, а ти, стопанино?

— Нивелин. Но наоколо ми викат или Изрода или Зъбатия. И плашат децата с мен — каза страшилището и вля в гърлото си пълен бокал с вино, след което напъха пръстите си в пастета и омете тавата наполовина.

— Плашат децата ли — запита Хералд с пълна уста. — Сигурно не без причина?

— Напълно си прав. Да пием за здравето ти, Хералд!

— И за твоето, Нивелин!

— Как ти се струва това вино? Забеляза ли, че то е от грозде, а не от ябълки? Но ако не ти харесва, ще налея направя заклинание за другото.

— Благодаря! И това не е лошо. Ти по рождение ли имаш магически способности?

— Не. Появиха се, когато ми израсна това, мутрата ми де. Сам не разбирам как става, но къщата изпълнява всичко, което пожелая. Умея да искам доста неща: лапане, пиене, дрехи, чисто бельо, гореща вода, сапун и… Това и баба може без магия. Отварям и затварям прозорците и вратите. Запалвам огън. Та това е…

— Не е малко… А, както казваш, тази мутра отдавна ли се появи?

— Дванадесет години я мъкна.

— Как се случи?

— Какво те засяга това? Налей си още вино.

— С удоволствие. Не ми е работа — питам от любопитство.

— Причината е разбираема и приемлива — засмя се гръмогласно стопанинът. — Но аз не я приемам. Не те засяга и точка. Но ако поне частично те удовлетвори, ще ти покажа как изглеждах преди. Погледни портретите. Първият от каминката е на татенцето ми. Вторият — сам дяволът не знае. А третият съм аз. Виждаш ли го?

Сред морето от паяжина и прах на портрета проблясваха воднистите очи на безцветен дебелак с подуто, печално и пъпчиво лице. Хералд, който знаеше, че портретистите обичат да угодничат пред клиентите си, поклати тъжно глава.

— Виждаш ли ме? — повтори Нивелин и показа зъбите си.

— Виждам те.

— Какъв си ти тогава?

— Нещо не те разбирам.

— Ха, не разбираш ли? — звярът повдигна муцуната си и очите му блеснаха като на котарак. — Портретът ми, драги, виси вън от светлината. Аз го виждам, но нали не съм човек, поне в този момент, и това е обяснимо. Истинският човек трябва да стане, да се приближи и дори да вземе свещника. Ти не постъпи така. Изводът е логичен. Затова те питам без церемонии — ти човек ли си?

Хералд не отмести очите си.

— Ако така поставяш въпроса си, то ще ти кажа — и замълча за известно време, — че не съвсем.

— Аха! Слушай, ще бъде ли нетактично да те запитам: в такъв случай какво си?

— Вещер.

— Аха — изпусна дъха си Нивелин след малко. — Доколкото си спомням, вещерите имат интересен начин да изкарват прехраната си. Те убиват разни чудовища и за това им плащат.

— Ти добре си спомняш.

Отново настъпи тишина. Свещите пулсираха с огънчетата си, пускаха нависоко пламъчета като тънки мустачки, те се отразяваха в кристалните чаши, във водопадите восък и осветяваха неподвижния Нивелин, който леко помръдваше огромните си уши.

— Да предположим — каза той най-после, — че ти измъкнеш меча си, преди да се хвърля отгоре ти, дори да допуснем, че успееш да ме съсечеш или прободеш. При тази тежка маса на тялото ми няма да успееш да ме спреш, ще те поваля по инерция. А след това ще пусна да работят зъбите. Как мислиш, вещерю, на кого шансовете са по-големи, когато става дума за прегризване на гърла?

Хералд вдигна с палец оловния капак на каната, наля си вино, отпи глътчица от приятната течност и се облегна на стола. Гледаше чудовището, усмихваше се и тази гримаса беше необикновено неприятна и зла.

— Така, така — произнесе Нивелин и зачовърка с нокти в устата си. — Признавам — ти умееш да отговаряш на въпросите, без да употребяваш много думи. Интересно как ще постъпиш, когато ти задам следващия: кой ще ти плати за мен?

— Никой. Аз случайно се озовах тук.

— Не лъжеш ли?

— Нямам такъв обичай.

— А какви са ти обичаите? Разказвали са ми доста за вещерите. Запомнил съм, че те похищават малки деца, които хранят с вълшебни треви. Тези от тях, които оцелеят, сами се превръщат във вещери с нечовешки способности. Тях ги обучават да убиват и да изкореняват всички човешки чувства и пориви. Превръщат ги на чудовища, които да убиват други чудовища. Подочух разни разговори — било време да се почне лов на вещери. Защото те ставали все повече, а чудовищата все по-малко. Изяж тази кокошка, преди да е изстинала.

Нивелин сам взе една кокошка от тепсията, отвори широко паст и на един залък я сдъвка като сухар, при което запукаха разтрошаваните кости.

— Защо не казваш нищо? — запита той след малко. — Кое от това, което чу, е истина?

— Почти нищо.

— А кое е лъжа?

— Това, че чудовищата стават по-малко.

— Наистина е факт. Съвсем не са малко — ухили се със зъбите си Нивелин. — Едно от тях е пред теб и размишлява дали е постъпило добре, че те е поканило. Веднага не ми хареса цеховия ти знак, гостенино.

— Ти не си никакво чудовище, Нивелине — сухо забеляза вещерът.

— Ай, дявол да го вземе, това е нещо съвсем ново. И кой съм аз тогава? Варено от вишни? Или ято диви гъски, които отлитат на юг в дъждовния ноемврийски ден? Не? Може би съм невинността на мелничарската дъщеря, изгубена край бистрия извор в гората? Кажи ми, Хералд, кой съм аз? Нима не виждаш, че треперя от любопитство.

— Ти не си чудовище. Иначе не би могъл да се допреш до сребърния поднос. И в никакъв случай не би взел в ръка моя медальон.

— Ха! — изригна Нивелин такъв силен звук, съпроводен с поток от вихрен дъх, че пламъците на свещите заеха хоризонтално положение. — Днес явно е ден за разкриване на страшни тайни. Сега сигурно ще узная, че ушите ми са израснали, защото като дете не съм обичал да папкам мляко с ориз.

— Не, Нивелине — спокойно произнесе Хералд. — Това е резултат на добре направена магия. Аз съм напълно уверен, че ти знаеш кой те е омагьосал.

— И какво от това, ако е тъй?

— Заклинанието може да се премахне, поне в повечето случаи.

— Ти като вещер явно умееш да разомагьосваш, поне в повечето случаи.

— Умея. Искаш ли да опитам?

— Не искам — и то разтвори широко паст и провеси червения си език почти две педи навън. — Какво ти стана? Да не онемя?

— Онемях — призна си Хералд.

Стопанинът се тръшна в креслото назад и гръмко се разсмя.

— Знаех си, че ще онемееш — каза той. — Налей си още и седни удобно. Ще ти разкажа моята история. Дали си вещер или не, но по лицето ти се вижда, че си добър човек, а аз искам да си побъбря с някого. Налей си.

— Вече не мога.

— О, каква досада — Нивелин се разкашля и отново тресна с юмрук по масата. Неизвестно откъде до двете празни дамаджани се появи бутилка със солидна големина в плетена кошничка. Звярът скъса със зъби восъчния печат.

Наля си догоре чашата и започна да разказва.

— Както сигурно вече си забелязал, тази местност е доста безлюдна. Най-близкото село се намира доста далече и това е защото татенцето ми, а и деденцето ми не проявяваха много желание съседите ни да ни търпят, да не говорим за търговците. Всеки, който се появявал насам, в най-добрия случай губел имуществото си, а близките села изгорели, защото бащичката ми считаше, че не си плащат навреме данъка. Едва ли някой го е обичал. И мен също, разбира се. Аз плаках ужасно, когато докараха на каруца това, което бе останало от него след силен удар с двурък меч. А дядо по това време бе престанал да се занимава с разбойничество, защото от деня в който го бяха нагостили здравата с желязната „сутрешна звезда“ по чутурата, започна силно да заеква, от устата му течаха слюнки и почти никога не успяваше да достигне навреме нужника. Какво да се прави, като пръв наследник аз възглавих отряда ни.

Разказващият млъкна за миг, през който пресуши чашата си, и едва тогава продължи.

— Млад си бях, истинско сукалче, и момците направо ме премятаха. Аз им бях такъв ръководител, както се досещаш, все едно тлъсто прасе трябва да води вълча глутница — и те започнаха да правят такива работи, които баща ми, ако беше жив, никога нямаше да позволи. Ще ти спестя подробностите и ще премина направо към фактите. Веднъж отидохме до самия Хелибол, който е близо до Мирта, и ограбихме един храм. А като прибавка в него Имаше една млада жрица.

— Що за храм бе това, Нивелине?

— Знам ли, Хералд. Но не е бил добър. Помня, че на олтара му лежаха черепи и кости и сред тях пламтеше зелен огън. Вонеше като самото нещастие. Момчетата хванаха жрицата, раздраха дрехите й, а после ми казаха, че е време да възмъжея. Е, възмъжах, сополанкото. И по време на възмъжаването ми възмутената жрица плю в мутрата ми и нещо завика.

— Какво точно?

— Че съм чудовище в човешка кожа, че ще бъда чудовище в зверски облик, нещо за кръв, нещо за любов и… въобще не си спомням повече. Кинжалчето, мъничко едно, сигурно е било скрито в косите й. Тя се самоуби и тогава… Казвам ти, Хералд, така бягахме оттам, че конете едва издържаха. Това не беше добър храм.

— Разказвай по-нататък.

Стана така, както предрече жрицата. Минаха няколко дни, сутринта ставам, измъквам се от леглото, а прислугата, като ме видя, нададе такъв вой, че ми проглуши ушите и дим да я няма. Аз отидох пред огледалото и… ще ми повярваш ли, Хералд, паникьосах се, изглежда, получих удар, защото не помня нищо. Наоколо ми мъгла. Казано накратко, няколко трупа се въргаляха по пода. Всичко, което хващах, се оказваше много леко — изведнъж бях станал прекалено силен. Къщата също ми помагаше — тряскаха се врати, във въздуха летяха различни съдини, навсякъде се виеха пламъци. Който успя — избяга: леля, братовчедка ми, момците от отряда. Дори котките и кучетата изчезнаха с лай и писък. Папагалът припадна и повече не се вдигна. Така останах сам, ревях, крещях ругатни, безумствах и разбивах всичко по пътя си, но най-вече огледалата.

Нивелин прекъсна разказа си, подсмръкна шумно с нос и въздъхна тъжно.

— Припадъкът мина — продължи той след малко, — но вече бе късно да направя нещо. Бях сам. Сам-самичък. Нямаше на кого да обясня, че само външният ми вид се е изменил, макар и страшен, аз си оставах онова глупаво недорасло същество, което плачеше над телата на слугите. Сълзите ми изтекоха и тогава ме обхвана страх — те ще се върнат и ще ме убият, преди да успея да им обясня… Но никой не се появи.

Чудовището замълча за миг и си изтри носа с ръкава.

— Не искам да разказвам за първите месеци, Хералд. Още ми се гади, като си спомням. Продължавам със същественото. Дълго, прекалено дълго седях в замъка и не си показвах носа навън. Ако някой пристигаше — рядко явление — не излизах, а заповядвах на дома да хлопне вратата или ревях в отвора на водосточната тръба и това бе достатъчно гостенинът да вдигне облак прах след себе си. Така бе до деня, в който видях през прозореца един дебелак да реже цветовете на лелината роза. А трябва да ти кажа, че тези рози не са какво да е, а сини рози от Назаир, донесъл ги бе още дядо ми. Обхвана ме злост и сам не знам как се озовах на двора. Доста време мина, преди човечецът да проговори, отвори уста и зави като куче, което, несправедливо бият, и от несвързаните думи разбрах, че искал да занесе няколко цветенца на дъщеря си, да го пощадя и да му подаря живота и здравето. Аз се канех да го изхвърля през портата, когато ме озари една мисъл, спомних си приказките, които ми бе разказвала Льонка, бавачката ми. По дяволите, та красивите момичета могат да превръщат жаби в принцове или обратното, така че… Може пък да има нещо вярно в тези бабини деветини… Зрънце истина… някакъв шанс за мен… И подскочих нагоре почти два сажена, изревах така силно, че гроздето, което растеше по стените, падна на земята и завиках на дебелака: „Дъщерята или живота!“ Нищо по-добро не ми хрумна. Търговецът заплака и си призна, че това е момиченце на осем години. Ти защо се смееш?

— Не се смея.

— Тогава не знаех да плача или да се смея над проклетата ми съдба. Стана ми жал за търговеца, поканих го вътре, нагостих го и на сбогуване напълних торбата му със злато и скъпоценни камъчета. Трябва да ти кажа, че в подземието имаше предостатъчно имане, останало още от времената на дядо, не знаех какво да правя с него, затова си позволих този жест. На сбогуване ми благодари, сияеше от щастие, дори слюнките му летяха. Сигурно той се е похвалил с приключението си, защото не мина и месец, и пристигна друг търговец с голяма торба заедно с дъщеря си. Порядъчна!

Нивелин измъкна краката си изпод масата и така се протегна, че креслото изплака.

— Бързо се разбрах с този търговец — продължи той. — Спогодихме се тя да остане при мен година. Трябваше да му помогна, когато товареше торбата, сам не би успял да я вдигне.

— А девойката?

— Известно време направо се тресеше от страх при вида ми, тя бе убедена, че ще я изям, но след месец се хранехме заедно на масата, разговаряхме и после излизахме навън и дълго се разхождахме. И макар тя да беше славно момиче и невероятно умна, направо ми се преплиташе езикът, когато приказвах с нея. Виждаш ли, Хералд, винаги съм бил плах с девойките, така съм постъпвал, че ми се смееха дори и онези от обора, на които краката до глезените бяха в тор и с които момците от отряда си правеха каквото пожелаят. Дори издевателстваха над мен. А сега с тази мутра? Не посмях да намекна за причината, която ми загуби цяла година от живота. Времето се мъкнеше бавно като смрадта след народното опълчение, докато търговецът не дойде да си я прибере. Разочарован, се заключих в къщата и няколко месеца не се показвах пред никакви гости и никакви дъщери. Но разбрах колко е тежко, когато няма с кого да размениш по някоя дума.

Той издаде звук, който би трябвало да означава въздъхване, а прозвуча като хълцане.

— Следващата се казваше Фани — продължи той след малка пауза. — Тя беше мъничка, пъргава, разговорлива — истинска краличка. Въобще не се страхуваше от мен. Веднъж — на годишнината от кръщаването ми, бяхме прекалили с медовина и… хи, хи. Веднага след… това скочих от ложето и бац пред огледалото. Признавам си — бях разочарован и потиснат. Всичко по мен си беше както преди — и ушите, и мутрата, но сега изглеждаше още по-глупаво. А казват, че приказките са народната мъдрост! Глупости, Хералд! Добре поне, че Фани се постара да забравя огорченията си. Весела девойка беше, казвам ти го. И знаеш ли какво измисли? Ние двамата започнахме да плашим неканените гости. Представи си само: влиза някой в двора и изведнъж се появявам аз на четири крака, рева с пълна сила, а на гърба ми Фани, съвсем гола, тръби с ловджийския рог на деденцето!

Нивелин се затресе от смях, при което зъбите му заблестяха с първородната си белота.

— Фани прекара годината и се прибра вкъщи с прекрасна зестра. Тя щеше да се омъжи за някакъв вдовец, притежател на кръчма.

— Това е интересно, Нивелин, разказвай по-нататък.

— Така ли? — каза чудовището и се почеса зад ушите. — Добре. Следващата, Примула, бе дъщеря на обеднял рицар. Той пристигна тук на един мършав кон, облечен в ризница, и като го видях, щях да си умра от смях, толкова бе тънък и мършав. Казвам ти, Хералд, той беше отвратителен като купчина тор и разпространяваше такава миризма наоколо… Девойката — съгласен съм да ми отрежат ръката ако не съм прав — е била зачената, докато е бил на война, и затова изглеждаше доста хубавичка. И тя не се страхуваше от мен, което е обяснимо, защото в сравнение с родителите й, сигурно съм й се струвал поносим. Темпераментът й не беше лош, а и аз не зяпах мухите, бях повярвал в себе си. След две седмици ние бяхме достатъчно близки, тя ме дърпаше за ушите и викаше „звяр такъв захапи ме“, „разкъсай ме, хищнико“ и други подобни глупости. В паузите се представях на огледалото, но в него се вглеждах с растящо безпокойство. Обземаше ме тъга по предишната ми не чак толкова работоспособна форма. Виждаш ли, Хералд, ако преди бях само един сополанко, сега се превърнах в истински мъж. Преди често боледувах, кашлях, носът ми течеше, а сега нищо не ме заразяваше. А зъбите, би ли повярвал, колко ме боляха те? Искаш ли да прегриза този крак на креслото?

— Не, не, не искам.

— Може да е за добро — разкри паст чудовището. — Госпожиците се забавляваха и вкъщи останаха малко здрави кресла.

Нивелин се прозя, при което сви езика си на тръба.

— Ама че бърборим, Хералд, уморих се. Накратко казано — имаше още две момичета — Илка и Венимира.

Нещата протекоха с противно еднообразие: отначало страх и сдържаност, после нишка симпатия, подкрепена с малки, но ценни подаръци, а накрая: „Изяж ме!“. После пристига бащата, нежно сбогуване — и съкровищницата ми се облекчава значително. Реших да правя дълги прекъсвания в този вид общуване. Разбира се, отдавна престанах да вярвам, че целувката на девойка ще ми върне предишния вид. Примирих се с това. Дори стигнах до извода, че и тъй ми е добре и не ми трябват никакви промени.

— Никакви ли, Нивелине?

— Че защо, бе? Нали ти казвам — притежавам волско здраве и то е свързано с вида ми. На момичетата различията им действат като възбудител. Не се смей! Напълно съм уверен, че в образа на човек здравата щеше да ми се наложи да потичам, че да се добера до такава като Венимира, която бе красива. Струва ми се, че онзи, от портрета, тя не би погледнала. И накрая — безопасността. Бащицата ми имаше доста врагове и някои от тях оцеляха. Тези, които погреба отрядът под моето жалко ръководство, имат доста роднини. В подземията се въргаля злато. Ако не беше страхът от моя вид, някой би дошъл за него, например селяните с вилите.

— Ти твърдиш и си уверен, че в сегашния си вид не предизвикваш ничие недоволство. Нито на бащите, нито на дъщерите. Нито на роднините, нито на годениците. Така ли, Нивелине?

— Престани, Хералд — възмути се чудовището. — За какво приказваш? Та бащите бяха извън себе си от радост — аз бях толкова щедър. А дъщерите? Ти не си ги виждал, когато пристигаха тук, облечени в грубите си роклички, изтъркани от непрекъснатото пране, със следи по рамената от тежките кобилици с менците. На Примула и след две седмици престой при мен още й личаха следите по бедрата и гърба от камшика на рицарския й татко. При мен се чувстваха като княгини, размахваха само ветрила и дори не знаеха къде е кухнята. Обличах ги и накичвах с различна украшения. Веднага щом поискваха, казвах заклинанията и напълвах с гореща вода желязната вана, която татко бе отмъкнал за мама от Асенгард. Представяш ли си само — истинска желязна вана! Наоколо такова нещо не може да се види. За тях е направо приказка, Хералд. А относно ложето… Дявол да го вземе, в наши времена невинността се среща по-рядко от планинския дракон. Нито една не съм принуждавал насила, Хералд.

— Но ти подозираш, че някой ми е платил. Кой може да е той?

— Някой негодник, който няма повече дъщери, а си е пожелал да прибере остатъците от съдържанието на подземията ми — убедено каза Нивелин. — Алчност човешка, ти граници не знаеш.

— И никой друг ли?

— И никой друг.

Двамата мълчаха и се вглеждаха в нервно трепкащите езичета на свещите.

— Нивелин — каза изведнъж вещерът, — ти сега сам ли си?

— Хей, ти — започна чудовището след известно закъснение, — мисля, че за подобен въпрос би следвало да те наругая с неприлични думи, да те хвана за яката и да те хвърля надолу по стълбите. И знаеш ли защо? Защото ме смяташ за глупак. Още отначало забелязах, че се прислушваш какво става зад вратата. Ти добре знаеш, че не живея сам. Прав ли съм?

— Прав си, прости ми.

— По дяволите с извиненията ти. Видя ли я?

— Да, в гората, край вратата. Тази ли е причината, поради която търговците с дъщерите си от известно време насам си отиват по живо по здраво без нищичко?

— Значи ти си знаел и затова? Да, това е причината. — Ако ми разрешиш, ще те попитам…

— Не ти разрешавам.

Отново се възцари мълчание.

— Е, какво пък, воля твоя — каза накрая вещерът и стана. — Благодаря за гостоприемството, стопанино. Трябва да тръгвам.

— И правилно. Имам известни съображения, заради които не мога да ти предоставя подслон в замъка, а не те съветвам да прекараш нощта в гората. Откакто околностите обезлюдяха, нощите са неспокойни. Излез на пътя преди здрач.

— Ще го имам предвид, Нивелине. Ти смяташ, че не се нуждаеш от моята помощ?

Чудовището го погледна накриво.

— А ти смяташ ли, че си в състояние да ми помогнеш? Ще успееш ли да свалиш това от мен?

— Не съм ти споменавал за такава помощ.

— Ти не ми отговори на въпроса. Въпреки… Може би да си отговорил. Не би могъл.

Хералд го погледна право в очите.

— Не ти е провървяло — каза той. — От всички храмове в Хелибол и долината Нимнар сте нападнали точно храма на Корам Агх Тера, Лъвоглавия Паяк. За да се премахне заклинанието на жрицата, трябват знания и способности, които не притежавам.

— Кой ги притежава?

— Нали това не те интересува? Ти каза, че така ти е добре.

— Че ми е добре — добре ми е, но не така, както може да бъде. Страхувам се…

— От какво се страхуваш?

Чудовището спря на прага и се обърна.

— Достатъчно, вещерю, въпросите ти ми дотегнаха. Може ли сега аз да попитам нещо. От известно време сънувам развратни сънища. По-точната дума е „безобразни“ сънища. Следва ли да се страхувам от нещо. Моля те, кажи ми го съвсем кратко.

— Като се събудиш, на краката ти имало ли е кал? Да си намирал борови клончета в леглото?

— Не.

— А…

— Не. Бъди кратък, моля те.

— Ти не се опасяваш напразно.

— Може ли да ми се помогне? Бъди кратък.

— Не.

— Най-после нещо смислено. Да вървим, ще те изпратя.

На двора, докато Хералд стягаше дисагите, Нивелин поглади кобилата по муцуната и я потупа по шията. Плетка изпръхтя доволно и наведе глава.

— Животните ме обичат — похвали се чудовището. — И аз ги обичам. Котката ми, Лакомницата, въпреки че отначало избяга, после се върна обратно. Дълго време тя бе единственото живо същество, което ме съпровождаше в печалната ми участ.

Той млъкна и изкриви уста. Хералд се усмихна.

— Тя също ли обича котките?

— Птиците — озъби се Нивелин. — Издадох се, дявол да ме вземе. Е, добре де. Това не е поредната търговска дъщеря, Хералд, и не е поредният опит да търся частица истина в старите приказки. Това е нещо сериозно. Ние се обичаме. Ако се засмееш, ще ти ударя един по мутрата!

Хералд не се засмя.

— Твоята Верена — каза той — вероятно е русалка. Знаеш ли това?

— Подозирах го. Тънка и черна. Говори малко и на непознат език. Не хапва човешка храна. Цели дни чезне из горите, а вечер се връща. Това ли трябва да прави?

— Горе-долу — вещерът затегна ремъците. — Ти мислиш, че тя няма да се върне, ако отново станеш човек?

— Уверен съм. Ти знаеш как русалките се боят от хората. Почти никой не е виждал русалка отблизо. Аз и Верена… Е, по дяволите. Прощавай, Хералд.

— Прощавай, Нивелине.

Вещерът яхна кобилата си, леко я натисна с петите си и тръгна към вратата. Чудовището вървеше до него.

— Хералд!

— Какво?

— Не съм толкова глупав, колкото изглеждам. Ти си дошъл тук по следите на някой търговец, който е бил напоследък тук. Изглежда, нещо се е случило с него?

— Да.

— Последният беше преди три дни. Дъщеря му, между нас казано, не беше красива. Заповядах на къщата да затвори вратите и прозорците и да не дава признак на живот. Те се повъртяха, повъртяха и си отидоха. Девойката откъсна една роза от храста на леля и я забоде на роклята си. Търси ги някъде другаде. Но се пази, местността е страшна и през нощта гората е опасна. Можеш да чуеш и видиш лоши неща.

— Благодаря ти, Нивелине. Ще те помня. Кой знае, може да намеря някого, който…

— Може, а може и не. Проблемът си е мой, Хералд, животът, а също и наказанието. Научих се да понасям това, свикнах. Ако стане много лошо, не търси никого, ела тук и сам извърши нужното. Като вещер. Става ли, Хералд?

Нивелин не изчака отговор, рязко се обърна и закрачи към къщата си.