Арналдур Индридасон
Гробна тишина (3)

3

Археолозите пристигнаха, облечени в грейки и топли гащеризони, въоръжени със своите лъжици и лопатки, оградиха доста голямо пространство около изкопа над скелета и по времето за вечеря вече бяха започнали внимателно да отстраняват растителността от земята. Все още беше светло като посред бял ден, слънцето нямаше да залезе преди десет вечерта^[12]. Бяха четирима мъже и две жени, работеха спокойно, без да бързат, внимателно преглеждаха всяка лопата пръст. Следи по земята от онзи, който бе направил гроба, явно нямаше — времето и изкопните работи ги бяха заличили.

Елинборг откри един геолог в катедрата по геология към университета, който прояви голямо желание да окаже съдействие на полицията и заряза каквото вършеше в момента, за да се яви при изкопа буквално половин час след като Елинборг разговаря с него. Беше на около четиресет, чернокос, слаб и с необичайно нисък и плътен глас, защитил докторат в Париж. Елинборг го заведе до стената от пръст в изкопа. Полицаите бяха разпънали платнище над стената, така че тя вече не се виждаше от преминаващите покрай мястото. Елинборг посочи на геолога къде да мине под платнището.

Голяма флуоресцентна лампа осветяваше околното пространство и хвърляше мъгляви сенки върху скелета в пръстта. Геологът не си даваше много зор. Огледа стената на ямата, взе шепа пръст и я разтроши. Сравни земния пласт около скелета с този над него и с този под него, провери и степента на уплътняване на пръстта около костите. Гордо каза, че веднъж вече бил викан по повод на убийство и бил помолен да изследва буца пръст, която била намерена на местопрестъплението, така че неговата помощ била от съществено значение. След това сподели, че били правени научни изследвания по криминология и геология, и значи, съществувало нещо като съдебна геология, ако Елинборг го разбра добре.

Тя слушаше дърдоренето му, докато накрая загуби търпение.

— Колко дълго е престоял в пръстта? — попита тя.

— Трудно е да се каже — отвърна геологът и зае поза на учен. — Няма да е било дълго.

— Колко дълго време е „недълго“ в геологията? — попита Елинборг. — Хиляда години? Десет?

Геологът я погледна.

— Трудно е да се каже — повтори той.

— С други думи, трудно е да се каже каквото и да било?

Геологът отново погледна Елинборг и се усмихна.

— Извинявай! Бях се замислил. Какво искаш да знаеш?

— Колко време?

— А?

— Е лежал той тук — изпъшка Елинборг.

— Бих предположил някъде между петдесет и седемдесет години. Трябва да направя някои по-подробни изследвания, но това е първото, които ми хрумва. Плътността на почвата… Във всички случаи е изключено това да се окаже заселник или някоя езическа могила.

— Това го знаем — каза Елинборг, — има остатъци от дрехи…

— Зелената линия тук — продължи геологът и посочи зеленикавия пласт почва най-отдолу в стената на изкопа, — това е глина от ледниковата епоха. Тези линии, които се появяват периодично — добави той и посочи по-нагоре в почвата, — са пластове от вулканична пепел. Тази най-горе е от края на петнайсети век. Това е най-плътният вулканичен пласт в областта на Рейкявик от времето след „поемането на земята“^[13]. А тук са по-стари слоеве, от изригванията на Хекла^[14] и Катла^[15]. Тук пък вече сме се върнали много хиляди години назад във времето. Разстоянието до ниския твърд пласт е малко, както виждаш ето тук — каза той и посочи към голямата скала в изкопа. — Това е Рейкявикският долерит^[16], който обхваща цялата местност около града.

— В сравнение с цялата тая история гробът е бил изкопан преди една милионна от секундата.

Археолозите приключиха работа към девет и половина и Скарпхедин съобщи на Ерлендур, че ще се върнат отново рано на другия ден. Не бяха открили нищо интересно в пръстта, тъкмо започваха да свалят растителния пласт. По телевизията даваха Ерлендур и хората му на дъното на изкопа, а един от каналите показа как репортерът се опитва да вземе интервю от Ерлендур, но полицаят го спира с жест и се отдалечава.

Кварталът отново потъна в тишина. Ударите от чук бяха замлъкнали. Хората, които работеха по недовършените си къщи, си бяха тръгнали. Живеещите в квартала се приготвяха за сън. Детските крясъци вече не се чуваха. Една патрулна кола с двама полицаи остана да пази мястото през нощта. Елинборг и Сигурдур Оли се прибраха по домовете си. Експертите на полицията, които помагаха на археолозите, също се разотидоха. Ерлендур беше разговарял с майката на Тоти и със самия Тоти за костите, които момчето бе намерило. То беше много развълнувано от оказаното му внимание.

— Ама че късмет! — изпъшка майка му. — Синът ми да намери човешки скелет в земята!

— Това е най-готиният ми рожден ден! — каза Тоти на Ерлендур. — Ever!^[17]

Младият студент по медицина също се бе прибрал вкъщи заедно с малкия си брат. Ерлендур и Сигурдур Оли бяха приказвали с него набързо по повод намирането на костите. Той им обясни как е наблюдавал детето в къщата на рождения ден и не обърнал веднага внимание на костта, която то дъвчело. Но после погледнал по-внимателно и се оказало, че това било част от ребро.

— Как разбра, че това е човешка кост? — попита Ерлендур. — Можеше да бъде от овца например.

— Ами да, не беше ли по-вероятно да е от овца? — попита Сигурдур Оли, типично градско момче, което не знаеше нищо за исландските домашни животни.

— И дума не можеше да става — отвърна студентът по медицина. — Правил съм аутопсии, изобщо нямах никакво съмнение.

— Можеш ли да ни кажеш колко време костите са престояли в земята? — попита Ерлендур.

Знаеше, че ще получи становище от геолога, когото Елинборг извика, от археолога и от съдебния лекар, но му се стори добре да чуе и мнението на студента.

— Разгледах костите в пръстта и според степента на разлагане вероятно говорим за около седемдесет години. Не много повече. Но не съм специалист.

— Не си, точно така — каза Ерлендур. — Археологът предположи също толкова, а и той не е специалист.

Обърна се към Сигурдур Оли.

— Трябва да проверим сводките за изчезнали от това време, може би от хиляда деветстотин и трийсета или четиресета година. Дори и от по-рано. Да видим какво ще намерим!

Ерлендур стоеше до изкопа, облян от лъчите на вечерното слънце, и гледаше на север към Мосфелсбайр, Котлафьордур и Ешия^[18]. Виждаше колите по шосе „Запад“ под Улварсфетл^[19], които пътуваха към Рейкявик. Чу шум от автомобил, който се приближаваше към изкопа. От превозното средство излезе пълен мъж на възрастта на Ерлендур, около петдесетте, облечен в късо синьо яке и с фуражка на главата. Новодошлият тръшна вратата на колата и погледна към Ерлендур и полицейския автомобил, после към безпорядъка около изкопа и накрая към палатката, която скриваше скелета.

— Ти да не си от данъчните? — попита той грубиянски и тръгна към Ерлендур.

— Данъчните? — изненада се Ерлендур.

— Човек няма мира от вас — каза човекът. — Призовка ли носиш, или…

— Ти ли си собственикът на този парцел? — попита Ерлендур.

— Кой си ти? Каква е тази палатка? Какво става тук?

Ерлендур обясни на човека, който се представи като Йон, какво се бе случило. Стана ясно, че този Йон е строителен предприемач и собственик на земята. Почти бил фалирал и данъчните често му дишали във врата. От известно време работата по изкопа била прекратена, но той редовно идвал да проверява дали не са нанесени някакви повреди по кофража от проклетите деца в новия квартал, които като хлебарки пълзели из строежите. Той не бил гледал новините и не бил чул за откриването на скелета. Мъжът хвърляше невярващи погледи към изкопа, докато Ерлендур му обясняваше какво са направили от полицията и археолозите.

— Не знам за такова нещо, а и работниците със сигурност не са видели кости. Това да не е някой древен гроб? — попита Йон.

— Все още не знаем — каза Ерлендур, който не искаше да разкрива повече подробности. — Знаеш ли нещо за земята на изток? — попита и посочи към касисовите храсти.

— Знам единствено, че тази земя става за застрояване. Не мислех, че ще доживея да видя Рейкявик да се разшири чак до тук.

— Може би градът се разраства прекалено много — каза Ерлендур. — Знаеш ли дали в Исландия расте касис в диво състояние?

— Касис? Нямам никаква идея. Никога не съм чувал.

Поговориха още малко, преди Йон да пожелае „довиждане“ и да отпътува с колата си. Ерлендур остана с впечатлението, че събеседникът му е на път да загуби земята, притискан от кредиторите си, освен ако не успееше да получи нов заем.

Ерлендур реши да се прибира вкъщи. Вечерното слънце оцвети западния небосвод в красива руменина, която се разстла над морето и над земята. Беше започнало да застудява.

Ерлендур се приближи до мястото на изкопните работи и се завзира в тъмната земя, подритвайки с крак пръстта. После закрачи бавно из района, без да е сигурен защо се шляе така. Нищо не го чакаше вкъщи, мислеше си. Нямаше семейство, което да го посрещне, нямаше жена, да му каже как е минал денят й. Нямаше деца, които да му разказват как върви училището. Само един вехт телевизор, кресло, скъсан килим на пода, опаковки от бърза храна в кухнята и стени, покрити с книги, които той четеше в самотата си. Повечето от тях бяха за изчезнали хора в Исландия, за патилата на пътници в някогашната пустош или за смъртни случаи в планините.

Изведнъж усети, че се спъва в нещо. В някакво камъче в почвата. Подритна го лекичко няколко пъти, но то не помръдна. Наведе се и внимателно започна да разравя с ръце пръстта. Скарпхедин му беше казал, че нищо не бива да се мести, докато археолозите не са дошли. Ерлендур колебливо дръпна камъчето, но не успя да го извади от земята.

Започна да рови по-надълбоко. Ръцете му се бяха окаляли напълно, когато стигна до второ също такова камъче, а после до трето, четвърто и пето. Застана на колене и започна да хвърля пръст на всички страни. Нещото започна да се очертава все по-ясно. Скоро Ерлендур разпозна ръка. Пет пръста и длан — кости, стърчащи от земята. Бавно се изправи.

Петте пръста стояха разперени, сякаш този, който лежеше долу, се беше протегнал да хване нещо или да се защити, или може би да моли за пощада. Ерлендур стоеше като ударен от гръм. Костите се протягаха към него от пръстта като някакъв мълчалив зов за помощ и в хладината на вечерта по тялото му пробяга тръпка.

„Жив“, помисли си той. Погледна над храстите касис и извика:

— Нима си бил жив?

В същия миг иззвъня мобилният му. Отне му известно време да изплува от мислите си във вечерната тишина и да осъзнае, че телефонът му звъни. Бръкна в джоба на палтото си и извади апарата. Първоначално не чуваше нищо, освен шум и пращене.

— Помогни ми! — каза глас, който той разпозна веднага. — Плийз!^[20]

И връзката се разпадна.