Ч. Дж. Бокс
Синята зона (13)

Събота, 17:34 часа

Джим Хърн си проправи път през тълпата от мъже със сака и вратовръзки и жени в официални рокли и си поръча още едно уиски и вода на импровизирания бар.

Това беше вечерният прием по случай откриването на Спортно-развлекателен център „Кутни Бей“, финансиран от неговата банка. Той беше ръководител на проекта и член на Борда на директорите.

Спортно-развлекателният център разполагаше с голям гимнастически салон, плувен басейн с олимпийски размери, кортове за рокетбол, зала за аеробика и фитнес зала, стена за катерене, сауни и джакузи. Макар че първоначално бе финансиран съвместно от банката, града и окръга, бяха продадени достатъчно членски карти — най-вече на нови заселници в долината — така че финансовите прогнози за първата година щяха да бъдат надминати. Беше първото съоръжение от този вид, построено в общината, и над двеста души обикаляха из него с напитка в ръка, като говореха възбудено и потупваха Джим по гърба.

Два от баровете бяха разположени в гимнастическия салон — по един под всеки от баскетболните кошове в двата противоположни края на игрището. За да прикрие намерението си да остане колкото се може по-незабелязан, Джим редуваше баровете всеки път когато си поръчваше питие, така че барманите и гостите да не забележат колко много пие. Като управител на банката той винаги бе следен, наблюдаван и одумван. Това произтичаше от поста му и той го приемаше. Но тази вечер умът му бе зает с твърде много проблеми, и то сериозни, които трябваше да запази изцяло за себе си.

Хърн обикаляше из сградата, разменяше любезности и поздравяваше стари приятели. Приветстваше с добре дошли новите жители, повечето от които бяха клиенти на банката. Стараеше се да запомни имената им, защото те сигурно го познаваха. Ако не знаеше имената им и не можеше да ги прочете на баджовете им, просто казваше: „Радвам се да ви видя, благодаря ви, че дойдохте“. И продължаваше нататък. Опитваше се да не бъде въвлечен в каквито и да било разговори, повечето от които бяха или за новото съоръжение, или за изчезналите деца на госпожа Тейлър.

Следобед шерифът бе провел пресконференция, която бе излъчена по местните канали, а откъси от нея — и в националния ефир. Хърн я бе гледал нервно, загрижен как ще бъде представена неговата община. Беше приятно изненадан колко добре се представи новият шериф особено след като не бе подкрепил Кери на изборите, смятайки го за надут и неквалифициран. Шерифът подчерта пред медиите, че е твърде рано да се правят някакви заключения, както и че на този етап това е разследване за изчезнали лица, а не за отвличане или нещо по-лошо. Кери изглеждаше компетентен, отговорен. На екрана бяха показани снимки на децата заедно с номера на горещата линия. Шерифът обясни, че в помощ на разследването използва ресурсите на екип от пенсионирани полицейски служители от големия град. Изпълнението беше безупречно. Хърн се запита кой ли го е подготвил.

Разнородната тълпа в Спортно-развлекателния център му беше интересна. Три четвърти от гостите бяха нови жители на областта, заселили се в нея през последните пет години. Останалата четвърт бяха местни хора, главно професионалисти. Забелязваше се как новодошлите се събираха заедно, а и местните правеха същото. Само в няколко случая ги видя да се смесват.

Реакцията към новото съоръжение също бе различна, отбеляза си той. Местните хора бяха неизразимо горди с него, коментарите им бяха смесица от страхопочитание и благоговение, сякаш казваха: „Не мога да повярвам какво сме направили!“. Преселниците също се радваха на новия център, но по друг начин, сякаш най-сетне бяха получили нещо, което отдавна са заслужили, нещо, с което са свикнали. Все едно бяха направили още една стъпка към въвеждането на тесногръдите кореняци в двадесет и първи век. Но на Хърн му бе трудно да се смеси с тълпата, да прекара дълго време в която и да е от групите. В качеството си на банкер той беше нещо като домакин, така че постоянно се възползваше от това, за да ги напусне, сякаш неотложни дела в другата част на центъра го принуждаваха да си тръгне. Неговият пост в банката и фактът, че бе дългогодишен жител на долината, му осигуряваха задълбочени познания.

Осведомеността му за местните жители и за клиентите му беше голям актив за банката и една от причините той да продължава да бъде подкрепян всеки път когато институцията сменяше собственика си. Джим често се чувстваше като жив мост между старото и новото. Животът му представляваше постоянно балансиране между дълбоко вкоренената лоялност и новооткритото богатство, власт и положение. Но понякога, както сега, имаше чувството, че знае твърде много.

Истината бе, че Хърн не можеше да мисли за нищо друго освен за изчезналите деца и за срещите, които бе имал същата сутрин, с Джес Ролинс и Едуардо Виляторо. Всички те го смущаваха, но по различен начин. Мислите за тях бяха къртиците в душевната му игра Удари къртицата^[1]: като потиснеше някоя, другата автоматично изскачаше, сякаш бяха взаимносвързани по начин, който той не можеше да разгадае.

Джим приближи до бара, разположен в нишата до плувния басейн, и си поръча петото уиски. Докато отпиваше от него, той се загледа в басейна. Стори му се, че черните линии, начертани на дъното му, се къдреха във водата повече отколкото трябваше. Налагаше се да намали темпото. Обаче не искаше.

— Какво не е наред?

Беше съпругата му Лора.

— Какво имаш предвид?

— Наблюдавах те — отвърна тя. — Обикаляш като муха без глава. Единствените места, където спираш, са баровете. Не си мисли, че не съм забелязала.

Усети, че се изчервява. Хвана го.

Лора бе пряма, красива жена със силен характер и всевиждащи очи. Кожата й бе загоряла поради многото време, което прекарваше на открито, докато яздеше конете си и работеше в конюшните. Тя беше ездачка, бивша състезателка по баръл рейсинг^[2], трето поколение жителка на Айдахо. Въпреки повишения им статус в обществото, Лора предпочиташе да се облича в удобни за нея дрехи: спортни ризи, дънки, понякога дълга, силно набрана пола и ботуши, както бе направила и тази вечер. Местните я считаха за жизнена коренячка и Джим още я възприемаше по същия начин. Само когато жена му бе сред голяма група преселнички с техните модни прически, си даваше сметка колко различно изглежда тя. Въпреки това ценеше високо придържането й към традициите и се възхищаваше на факта колко удобно се чувстваше тя с всеки, с когото общуваше. Макар че в някои случаи — като тази вечер — му се искаше Лора да се наконти малко повече. Нима тя не се досещаше за това? Мисълта веднага го накара да се засрами.

— Добре ли си? — попита Лора. — Просто ми изглеждаш малко разконцентриран — добави тя закачливо. — Баща ми би казал, че подскачаш наоколо като бълха в гащи.

Хърн едва не се изтърва да й каже за своята аналогия с Удари къртицата, но се сдържа. Споменаването й щеше да отвори много врати, които той искаше да останат затворени.

— Не преставам да мисля за изчезналите деца — каза Джим, което бе вярно, но бе само една от причините. — Такива неща не се случват тук.

— Може би не са се случвали досега — отвърна тя, после посочи към тълпата. — Преди имиграцията и всичките ти нови приятели.

Той се усмихна кисело. Това беше повод за спорове между тях. Лора щеше да се чувства чудесно, ако долината бе останала такава, каквато беше в детството й — малка, уютна, провинциална и чудата.

— Моите „нови приятели“, както ги наричаш, ни помогнаха да купим последните ти три коня и новия обор — заяви Джим.

— Знам. Боже, колко си раздразнителен тази вечер.

Той погледна настрана — искаше му се да не бе казвал това.

— По-добре намали темпото — посъветва го Лора, кимвайки към чашата му. — Не искам да паднеш в басейна пред всички твои… клиенти.

— Добре.

— И, господин Хърн, не ми се прави на потаен — добави тя, като се наведе към него и се взря в очите му. — Познавам те. Пиеш, когато си разтревожен или нещо те терзае. Пиенето никога не помага, но точно това правиш.

— Казах ти…

— Да, децата — подхвърли тя пренебрежително.

— Наистина.

— За кого от семейство Тейлър си по-загрижен? — попита Лора. — За децата или за Моника?

Джим почувства, че вратът му пламва. Съпругата му никога не бе харесвала Моника Тейлър, която я навеждаше на доста съмнения. Той винаги трябваше да се оправдава, когато станеше дума за нея, макар че неведнъж бе обяснявал положението на Лора. Беше й казал, че Моника гледа на него като на закрилник заради приятелството му с баща й. Жена му бе повдигнала вежди и бе попитала: „Това ли е всичко?“. Той бе отвърнал, заеквайки: „Естествено. Знаеш какво се случи“.

Когато Джим бе състезател по езда на полудиви коне без седло към отбора по родео на колежа, а по-късно и самостоятелно, когато бе спонсориран от ранчото „Ролинс“, най-близкият му приятел и спътник бе Тай Тейлър, бащата на Моника. Тай бе красив и загадъчен, родео звезда, мъж, който привличаше като магнит жените, независимо от факта, че беше женен и имаше малка дъщеря. Една от причините Хърн да си партнира с Тай в началото бе именно това — където отидеше Тай, веднага се появяваха жени. Когато Джим си нарани коляното, напусна за една година състезанията и се прибра у дома, спорадичното му ухажване на Лора стана по-сериозно и двамата се ожениха. Тай постъпи страхотно, като долетя у дома между родеото в Салинас и Шайен, за да присъства на сватбата.

Докато се възстановяваше, Хърн завърши финанси, но родеото бе в кръвта му. На Лора не й хареса, когато той се върна към състезателната си дейност, а още по-малко когато поднови приятелството си с Тай. Въпреки че й беше верен и опита всичко възможно да обуздае Тейлър, Джим не постигна никакъв успех. Тай обичаше жените — като цяло, а не някоя конкретно — и жените го обичаха. Когато двамата каубои се връщаха заедно у дома, Хърн виждаше как малката Моника гледаше баща си с безгранично обожание, сякаш е герой. Това сломяваше сърцето на Джим, но явно не вълнуваше Тай. „Очевидно е свикнал с такива погледи“ — мислеше си тогава Хърн.

Тейлър бе тежко ранен на родео фестивала в Калгари, когато ботушът му остана закачен в стремето и той падна, изкълчвайки си врата. Джим стоеше до леглото му в болницата, докато чакаха Моника и майка й да дойдат, когато Тай стисна ръката му и го помоли да се грижи за момичето. На него не му пукаше много за жена му, но каза, че е предал дъщеря си, а тя не заслужавала да има такъв баща. Явно се канеше да умре, преди те да пристигнат.

Но не умря. През следващите няколко години Тай си стоя вкъщи, напълно оздравял, но не можа да получи разрешително отново да участва в родео. Така че пак започна да сваля жени из цяло Северно Айдахо и Източен Вашингтон. Един топъл майски ден той напусна семейството си, без да каже и дума, и никога не се върна. През годините Хърн напълно загуби следите му, макар че веднъж Тейлър му се обади в банката, за да помоли за заем заради „старите времена“. Джим му затвори.

Той не беше психолог, но за него не беше трудно да види как липсата на Тай повлия на Моника и на майка й. Майката се пропи и се премести в Спокан уж да търси постоянна работа, преди да изпрати да доведат дъщеря й. Момичето остана в долината, като се местеше от място на място, ставайки по-буйно и по-красиво с всяка изминала година. Момчетата бяха привлечени от нея така, както жените от баща й. Тя изобщо не отблъскваше вниманието им. Най-важният мъж в живота й си бе тръгнал. Други се редяха на опашка да го заместят. Според Хърн целта на Моника бе да докаже на себе си, че все пак е привлекателна и желана и че баща й е допуснал огромна грешка. Както и че търсеше мъже, които са очарователни, опасни и харизматични, какъвто бе баща й. А това, че тя, изглежда, не си даваше сметка какво прави въпреки своята интелигентност, бе една от мистериите за Джим.

Така че той направи това, което можеше да стори от разстояние. Одобри жилищен кредит за нея, след като кредитната комисия отхвърли молбата й поради липса на достатъчно средства. Тихомълком премахна лихвата по овърдрафта на разплащателната й сметка. Когато Моника сериозно надвишаваше кредита си, той й се обаждаше и я съветваше да внесе малко пари по сметката, а в случаите, когато бе закъсала, й даваше назаем по неколкостотин долара. Тя винаги му благодареше много искрено за помощта и никога не се държеше така, сякаш я заслужаваше.

Хърн я харесваше независимо от репутацията й и лошия избор, който бе направила. Тя бе отишла при него, когато за първи път бе изпаднала в беда, и той се бе опитал да й помогне. Ала да помогнеш на Моника в онези дни, бе като да се опиташ да спреш товарен влак, заставайки на релсите с вдигната длан.

Джим не се изненада, когато съпругът й бе изпратен в затвора. Но дори и сега не можеше да я срещне на улицата, без пред погледа му да изникне изражението й като дете, когато гледаше баща си с безгранично обожание. Беше ли привлечен от нея? Разбира се. Всеки мъж бе привлечен. Но не беше само това. Той знаеше, че тя беше жертва. Макар да смяташе, че тогава не можеше да направи нищо, за да го предотврати, все пак бе там, когато това се случи.

Поглеждайки назад, Хърн се чувстваше отговорен за начина, по който се бяха развили нещата със семейство Тейлър. Трябваше да повали Тай на земята, да седне върху него и да му каже да се поправи. Може би това щеше да проникне в дебелата му глава. Но дори и да не се бе получило, Джим поне щеше да му е показал, че не одобрява начина му на живот. Вместо това Хърн стоеше отстрани, като наблюдаваше, поклащайки глава, как Тай разбива собственото си семейство, а после заминаваше с него на поредното родео. Лора мислеше, че е глупаво от негова страна да смята, че е можел да направи нещо, за да предотврати случилото се.

— Ще намерят тези деца — каза тя сега, откъсвайки го от мислите му. — Сигурна съм, че те ще се появят в нечия къща.

— Надявам се да стане така — отвърна Джим. Не можеше да си представи какво би било децата ти да изчезнат. С Лора имаха син и дъщеря, които бяха женени и живееха отделно. Докато децата им растяха, животът им се въртеше около тях. Мисълта да ги няма, когато бяха малки, бе непонятна за него.

Но, разбира се, не само това го тревожеше. Мислеше си също за Джес Ролинс и как не виждаше начин да го спаси. Докато растеше, в съзнанието на Хърн Джес бе съвестта на долината. Той бе взел Джим под крилото си, сякаш бе негов собствен син, и никога не бе поискал нещо в замяна на спонсорството си, освен „да ни накараш да се гордеем“. Имаше предвид долината.

Ролинс беше упорит, независим, но изключително честен. Разпадането на семейството му по този начин бе истинска трагедия, помисли си Хърн, обвинявайки за това Карън, бившата съпруга на Джес. Джим знаеше много неща за нея, за личната й банкова сметка и за нарастващия й баланс, докато сметките на ранчото пресъхваха, за нейните многобройни вечери с други мъже, за тайния й живот. Карън бе източила парите на фермата, без съпругът й да узнае. Хърн бе длъжен да мълчи за това години наред. Един банкер няма право да разкрива никаква информация без разрешението на титуляря на сметката. Когато Карън най-накрая напусна Ролинс и той бе опустошен, Джим веднага се почувства виновен, задето не бе смекчил удара. Трябваше да покани Джес или Карън да изпият по едно кафе и да говори с тях за онова, което знаеше. Щеше да бъде нарушение на етичния кодекс, но щеше да е правилна постъпка, мислеше сега, поглеждайки назад. Ролинс не беше се възстановил от финансовата и емоционалната загуба, а сега фермата му бе буквално пред продажба на търг.

Ала не и това, че не беше застрахован от етични нарушения, смущаваше най-много Хърн. Срещата с господин Виляторо бе изкарала наяве собствената му измама, въпреки че детективът още не го знаеше. Джим обаче беше наясно, че неговите действия — или по-скоро липсата на такива — бяха довели Едуардо Виляторо в Северно Айдахо.

Той си спомни първата си среща с Ерик Сингър, който бе долетял от Лос Анджелис, за да се срещне с него и да му направи предложение. Времето на посещението беше подходящо — само дни след събранието на Борда на директорите, на което председателят бе решил, че единственият начин да се поддържа банката жизнеспособна и просперираща е да се промени политиката й от ниска възвръщаемост и скъпо обслужване на земеделски кредити към търговско финансиране. Банката имаше нужда да се разраства, да увеличи експоненциално паричните си депозити и агресивно да изпревари бурното развитие, което бе започнало по онова време. Тъй като отговаряше за земеделските кредити, Хърн видя предзнаменованието. Така че когато Сингър влезе в кабинета му, го прие едва ли не като пратеник на съдбата.

Първото му впечатление от посетителя не беше добро. Не му хареса високомерното държане на мъжа и си помисли, че отношението му към местната общност е снизходително. Той обясни на Джим, че търси уединение, евтина земя и отношение по правилото „живей и остави другите да живеят“. Вместо да бъде отблъснат от репутацията на Кутни Бей, че е убежище на бели расисти, Сингър изглеждаше привлечен от това, заявявайки, че му е писнало от „шибаната политическа коректност“. Хърн си спомняше, че се бе въздържал да защити дома си от приказките му заради перспективата за нови доходни сметки.

Сингър не беше първият пенсиониран служител от Лосанджелиското полицейско управление, който идваше в Северно Айдахо, нито щеше да е последният. Но за разлика от другите, с които Джим се бе срещал, той обеща да доведе със себе си малка, но заможна група от свои колеги, ако банкерът е готов да предложи добри условия.

Хърн го направи. Сингър осигури хората. Джим бе повишен лично от председателя на Борда на директорите, но този случай още не му даваше покой.

Като банкер той знаеше твърде много. Искаше му се да не е така. Обаче беше твърде късно за подобни мисли.

Въпреки неодобрителния поглед на Лора, той сложи празната чаша на бара и си поръча още една.