Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (14)

V.

Втори перон на източната гара бе изключително оживен: пътниците даваха последни наставления, утешаваха се и се сбогуваха в минутите преди потеглянето. Тънкият воал на нощта се бе спуснал над Париж и призрачните силуети на влаковите композиции, нанизани на коловоза, контрастираха с луксозния интериор на вагоните, подсилен от газените лампи, които осветяваха всяко купе и превръщаха влака в истинско бижу.

Точно в седем и двадесет и пет униформен служител на Международната компания за спални вагони, чиято черна вратовръзка указваше, че е помощник началник-влак, изникна до вратата на един от вагоните. Внезапно настъпи тишина и гласът на кондуктора изпълни гарата.

— En voitture, messieurs et ’dames!^[1] — обяви той. — „Ориент Експрес“ ще потегли след пет минути!

Суетнята по перона достигна предела си, когато морето от глави се раздвижи. Двойките се прегръщаха и разделяха, едни тръгваха, други оставаха, махаха с ръце, носачи мъкнеха куфари, кърпички се вееха, разменяха се думи и целувки, докато по лицата се стичаха сълзи от раздялата.

— Време е, нали?

Зелените очи на мадмоазел Дюпре се усмихваха; ако някой щеше да плаче, това със сигурност нямаше да е тя. Нямаше причина да е тъжна, защото онова, което я свързваше с мъжа, когото изпращаше, не бе любов, а неясна смесица от изгода и приятелство.

— Точно така, драга — отвърна Калуст. — Време е. — Той вдигна ръка за сбогом. — A bientot!^[2]

— Bon voyage!^[3]

Един носач вече бе понесъл куфарите на безупречно облечения във фрак и цилиндър арменец, а той хвърли последен поглед към французойката, преди да се слее с тълпата, която се стичаше към влаковата композиция. Спря за миг и се качи във вагона.

Топлата и приветлива обстановка веднага го обгърна. Кондуктор провери билета му, кимна леко в знак, че всичко е наред, и го приветства с добре дошъл.

— Soyez le bienvenue, m’sieur!^[4]

Кондукторът даде наставления на носача, който придружи пасажера до купе номер осем.

— Съсед ще ви бъде най-богатият пътник във влака — отбеляза носачът и посочи към купе номер седем. — Или поне този, който дава най-щедри бакшиши.

На Калуст му хрумна да запита кой е мъжът, но реши, че с тази забележка носачът просто се опитва да измъкне добър бакшиш, затова не каза нищо.

Прибра се в купето и забеляза, че обзавеждането — както можеше да се очаква — бе от най-висока класа. Стените бяха облицовани с тиково дърво и махагон, седалките бяха от гладка испанска кожа със златни орнаменти, а завесите, изпъстрени с цветя в прасковен цвят, висяха на копринени въженца. Имаше звънец, с който да повикаш brigadier-postier^[5], и една тръба, през която директно да разговаряш с шафнера^[6].

— Неслучайно наричат „Ориент Експрес“ хотел на колела — отбеляза Калуст, докато носачът подреждаше куфарите му в купето. — И то много луксозен хотел, безспорно.

Даде бакшиш един сол на носача, отвори прозореца и се облегна на парапета. Тълпата, която бе дошла да изпрати пътниците, се бе стекла към композицията и хората се взираха в прозорците, за да се сбогуват за последен път. Потърси лицето на мадмоазел Дюпре, не го съзря, но в интерес на истината не го и очакваше.

В Лондон бе решил да се завърне в Константинопол с класа и „Ориент Експрес“, чието първо пътуване бе гръмко отразено по вестниците четири години по-рано, бе очевидният избор. Първото впечатление на Калуст потвърждаваше всичко онова, което се говореше. Пресата го бе нарекла „летящото килимче на Ориента“ — помпозна метафора, която бе събудила любопитството му. Затова нарочно бе дошъл в Париж, за да се качи на това истинско чудо на модерната епоха.

След като така или иначе бе в града, реши да остане няколко дни и да се обади на бившата си учителка от Марсилия, мадмоазел Дюпре, която тъкмо завършваше специалност „Литература“ в Сорбоната. Калуст откри очарованието на Париж: не само забележителностите на града, които му бе показала мадмоазел Дюпре, отделяйки специално внимание на съкровищата, изложени в Лувъра, но и дръзките представления във „Фоли Бержер“. А вечерта, когато се прибраха в хотела, тя го дари и с удоволствието, което носеше тялото й, сякаш се бяха върнали към среднощните уроци, които му преподаваше в Марсилия. Всичко това в замяна на пълна шепа франкове, разбира се. Приятелството си беше приятелство, но някои неща си оставаха просто бизнес.

Дълго и тъжно изсвирване отекна на гарата, изтръгвайки Калуст от сладките спомени за седмицата, прекарана в Париж. Тълпата на перона се раздвижи неспокойно, предчувствайки, че моментът е настъпил; глъчката се усили и зазвуча превъзбудено, крещяха се последни думи за сбогом, подаващите се от прозорците ръце докосваха тези, които се протягаха от перона, летяха въздушни целувки, последен поглед, усмивка и малко сълзи. „Ориент Експрес“ се разтресе, все едно се прокашля и сякаш вече му липсваше Париж, и най-сетне потегли с продължителна и печална въздишка.

Пътуването започваше.

 

 

Калуст излезе в коридора с намерение да се разходи из влака и вниманието му бе привлечено от приглушен звук, който сякаш идваше от съседното купе номер седем. Понечи да отмине, но споменът за забележката на носача за пасажера, настанен там, го накара да спре. Дали пък не му се откриваше нова възможност? В крайна сметка нали именно малките вратички понякога водят към големите зали? Преодолявайки неохотата си да се меси в чужди работи, той се върна и почука на вратата на купето.

— Всичко наред ли е?

Чу странен гъргорещ звук и разтревожен, сложи ръка на ръчката и отвори вратата. Съзря мъж, застанал на четири крака на пода, надвесен над локва повръщано.

Мъжът усети, че някой го наблюдава от коридора, и вдигна глава.

— Лошо ми е…

Без да губи време, Калуст натисна звънеца, за да повика помощ, и помогна на неразположения пътник да се изправи. В купето се носеше кисела воня, затова Калуст дръпна пердетата и отвори прозореца, за да влезе чист въздух. Секунди по-късно в купето пристигна носач и като видя положението, веднага грабна комуникационната тръба и се свърза с шафнера с молба да повика лекар.

След като се увери, че пасажерът вече идва на себе си, обяви, че отива за кофа и парцал, за да почисти купето, и изчезна по коридора.

Докато чакаха лекаря, Калуст изведе мъжа навън и го заведе до близкия край на коридора.

До вратата на тоалетната стоеше служител, чието единствено задължение бе да почиства санитарното помещение след използването му. С негова помощ вкара мъжа в банята, за да си наплиска лицето.

После неразположеният пасажер бе върнат в купето, където лекарят на влака вече го чакаше с чантичката си и увесен на шията стетоскоп.

Калуст осъзна, че присъствието му вече не е необходимо и че се превръща в обикновен зрител на прегледа, затова се сбогува и отиде да си гледа своите работи.

 

 

Леко почукване, почти допир по вратата, прекъсна четенето на Калуст. Беше късен следобед на втория ден от пътуването и червеникавото слънчево кълбо отдясно галеше просторните плата на Унгария.

— Влезте!

Вратата се отвори и арменецът видя лице с мустаци и остра брадичка да наднича от коридора. Беше пасажерът от купе номер седем.

— Аз съм вашият съсед — представи се гостът, очевидно вече възстановен от вчерашното си неразположение. — Дойдох да ви благодаря за благородството. Наистина постъпихте много любезно.

Калуст скочи от мястото си.

— О, няма за какво да ми благодарите! — възкликна той. — Радвам се, че ви виждам в добро здраве! Предполагам, че вече сте превъзмогнали това… неразположение.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Несъмнено! — каза съседът по купе. — В Париж ядох стриди, които не ми понесоха. С клатенето на влака, макар и леко, стомахът ми се преобърна и ми стана лошо. Лекарят обаче се погрижи за мен, даде ми някакви вълшебни соли и след ден почивка съм като нов. — Мъжът посочи книгата, която Калуст бе оставил на масичката. — Не исках да ви прекъсвам. Дойдох само да ви благодаря за добрината, която сторихте, и да ви кажа, че съм на ваше разположение за всичко. Вие бяхте изключително великодушен с мен.

Размениха още няколко любезности относно това какъв късмет е влакът да разполага с лекар, но по някое време разговорът се изчерпа. Като нямаше вече какво да си кажат, се сбогуваха.

Арменецът седна на мястото си и се върна към четенето. Половин час по-късно друго почукване отново го прекъсна. Отиде да отвори и този път беше шафнерът.

— Мосю, часът е седем и четиридесет и пет — заяви французинът с официален тон. — Вечерята ще бъде сервирана след четвърт час.

Тъй като имаше достатъчно време, Калуст довърши главата и започна да се приготвя за вечеря. Оправи вратовръзката си на огледалото, облече сако и излезе.

Точно в осем часа арменецът се появи в ресторанта.

След като се възхити на обстановката, Калуст огледа пасажерите и забеляза познатото лице на съседа си по купе. Мъжът седеше до прозореца отляво, на маса за двама.

— Сам ли пътувате? — попита пътникът от купе номер седем, подканвайки го с любезен жест към свободното място на масата си. — Защо не ми правите компания?

Новодошлият не се поколеба; откриваше му се прекрасна възможност да научи повече за „най-богатия човек във влака“, по думите на носача.

— С удоволствие — отвърна арменецът и се отправи към масата. — Позволете да ви се представя. — Той протегна ръка. — Инженер Калуст Саркисян от Константинопол.

Съседът по купе се изправи, усмихна се и му стисна ръката.

— А, сънародник! — възкликна той и отново се настани на мястото си. — Името ми е Базил Захаров и също съм от Константинопол.

— Чудесно съвпадение, наистина. — Калуст присви очи. — Но… името ви не звучи османско…

Захаров се разсмя.

— Нищо не ви убягва, а? — отвърна той. — Семейството ми е от Гърция и е избягало в Русия след масовите турски кланета през 1821 година и името ни е придобило руско звучене, въпреки че след това се върнахме в Константинопол. Роден съм с името Василиос Захарияс Захароф, но предпочитам да ме наричат Базил Захаров. — Повдигна гъстите си вежди. — Звучи някак по-загадъчно.

Докато слушаше, Калуст си играеше разсеяно със сребърните прибори на масата.

— Интересно, името ви ми се струва познато — заинтригувано отбеляза той. — Къде съм го чувал?

Гъркът сви тънките си, почти свирепи устни, докато се колебаеше как да отговори.

— Зависи от професията ви. Ако въпросът ми не е недискретен, с какво се занимавате?

— Наскоро завърших инженерство и сега се връщам в Константинопол. Единственото, което ми донесе някакви приходи през последните години, бяха няколко добри инвестиции на „Роял Ексчейндж“.

— Тогава може би ме познавате от там.

Очевидно непознатият имаше някои съображения относно самоличността си, което накара арменецът да се замисли за сделките, в които бе инвестирал на борсата. Припомни си всяка закупена акция през годините и след секунди отвори широко очи, досетил се кой е събеседникът му.

— „Максим“! — възкликна той. — Вие сте представител на „Максим“!

— „Норденфелд-Максим“ — поправи го Захаров с усмивка.

— Браво, добре сте се информирали. Виждам, че сте добър инвеститор. Всъщност моята компания е „Норденфелд“. Благодарение на усилията ми, и го казвам без излишна скромност, успяхме да се слеем с „Максим“ и мисля, че това сътрудничество ще се окаже много изгодно.

Калуст внимателно изучаваше мъжа срещу себе си. Спомни си, че Филип Блейк му бе споменавал за Базил Захаров, наричайки го „търговеца на смърт“, тъй като продаваше оръжие в целия свят. По гърба на арменеца полазиха тръпки. Да закупи акции на „Максим Гън Къмпани“, беше едно — нищо и никакви хартийки, които се разменяха на „Роял Ексчейндж“; съвсем друго бе да вечеря с човека, продал най-много оръжие в целия свят. Как да постъпи? Да стане и да си тръгне? Тази мисъл му вдъхна спокойствие, но той веднага я отпъди. Трябваше да се държи като джентълмен. Освен това можеше да научи нещо от успехите на събеседника си.

— Преди две години купих акции на „Максим“ по съвет на приятел — сподели той. — Но все още не съм спечелил нищо от тях и се опасявам, че така и ще си остане…

— Грешите, драги. От момента, в който се присъедини към нас, „Максим“ престана да бъде враг, който ни саботира, и се превърна в приятел, който ни помага да се разрастваме. — Захаров се наведе напред. — В момента сключваме убийствени договори! Знаете ли…

Сервитьорът прекъсна разговора и им подаде менюто; листът, отпечатан със златисто мастило, предлагаше завидно разнообразие от ястия, достойно за банкет. Всъщност целта му не беше клиентите да изберат желаното ястие, а да ги информира какво ще им поднесат. Така започнаха да сервират вечерята, докато мъжете говореха за бизнес.

— Опасявам се, че аз съм виновен за безполезните ви акции — пошегува се Захаров, докато се хранеха. — Докато с „Максим“ бяхме конкуренти, аз постоянно ги саботирах.

— Така ли? Как?

— О, нямате представа! Преди две години италианските въоръжени сили повикаха „Норденфелд“ и „Максим“ за демонстрация на картечници в Специя. Тази на „Максим“ бе истинска сензация, а нашата — много по-лоша, разбира се. Съзнавах, че при равни условия с тях бяхме загубени, и знаете ли какво направих? Вечерта преди демонстрацията намерих начин да заведа представителите на „Максим“ в един бордей в града, като наредих на момичетата да ги усмъртят. Те бяха толкова изпълнителни, че на следващия ден типовете от „Максим“ дори не се появиха на демонстрацията! Какъв е изводът? „Норденфелд“ получи договора! Калуст повдигна вежда.

— Не ми звучи като лоялна конкуренция…

— В бизнеса, драги, е като в любовта или на война: всичко е позволено — заяви гъркът. — Миналата година австро-унгарската армия организира демонстрация във Виена. Разбира се, не можех да прибегна отново до номера с бордея. Какво направих ли? Подкупих пазача на склада, където „Максим“ държаха оръжията си, и в нощта преди демонстрацията проникнах вътре и повредих картечницата. Когато дойде моментът да покаже какво може, оръжието стреля два-три пъти и — пуф! — засече. Спечелихме и този договор! Притиснах конкуренцията по такъв начин, че те разбраха, че доникъде няма да стигнат, и накрая се съгласиха да се слеят с „Норденфелд“. Само така можеха да се отърват от мен.

— С други думи — възхити се Калуст, — сега представлявате същите картечници, които преди това сте саботирали!

Гъркът шумно се разсмя.

— Кажете, не е ли гениално?

Докато разговаряха, сервитьорите, всички облечени с фракове, жокейски панталони до коляното и копринени чорапи, носеха и отнасяха чинии, изработени от севърски порцелан, със златен кант по ръба. След супата последва ордьовър от стриди, хайвер и лангуста, после печена риба, еленско месо, петел със сини сливи, а за десерт се насладиха на няколко вида сладолед, торти и дузина сирена, поднесени с различни плодове. Влакът се поклащаше толкова леко, че нито капка вино не се разля по масата от чашите, изработени от кристал Бакарат.

 

 

След вечеря, два часа по-късно, Калуст и Захаров отидоха в салона, който се намираше в дъното на вагон-ресторанта. Помещението бе обзаведено с кожени канапета и лавици с книги и списания на няколко езика, пресъздавайки атмосферата на изискан лондонски клуб. Арменецът поръча чаша вино „Порто“, а гъркът се спря на коняк „Наполеон“, от който изпи солидно количество с аргумента, че все още празнува сливането на „Норденфелд“ и „Максим“, случило се няколко седмици по-рано.

Търговецът на оръжия се шегуваше с натоварената си програма. Разказа, че постоянно пътува и посещава само луксозни хотели, което впечатли Калуст. Но младият арменец искаше да чуе нещо друго. Умираше от любопитство да научи как такъв успешен бизнесмен е сключил първия си голям договор — опит, който той смяташе, че ще му е полезен в бъдещите бизнес начинания, но му бе неудобно да пита направо.

Едва когато час по-късно забеляза, че събеседникът му е доста почерпен и много-много не си мери приказките, събра кураж да засегне темата.

— Най-любопитното от живота на един бизнесмен е начинът, по който се е издигнал — подхвърли той, сякаш коментарът му не засягаше никого конкретно. — Човек може да научи много от тези истории, не мислите ли?

— И още как! — съгласи се Захаров с блясък в очите, вперени в златистата течност, която танцуваше в чашата му. Това може би беше четвъртото му питие след вечеря и започваше да заваля думите. — Вземете мен например. Аз бях господин никой, който развеждаше туристите на Константинопол по курви. Един ден приятел ме препоръча за мястото на продавач в „Норденфелд“. На непълен работен ден. Плащаха ми малко — пет лири на седмица, но ми обещаха комисионна от десет процента, ако успея да продам нещо. Звучи добре, нали? Обаче знаете ли какво ми дадоха? Една скапана подводница, която постоянно аварираше! По онова време хората дори не знаеха какво е подводница и „Норденфелд“ не успяваше да я продаде. Та за тая проклетия ме накараха да търся купувач.

— А! И какво направихте, за да се отървете от нея?

Захаров докосна челото си с показалец.

— Използвах главата си, момко! — Потисна едно оригване. — Балканите се въоръжават заради османците, нали така? Тъй като никой не искаше тъпите подводници, поисках позволение от „Норденфелд“ да продам първата машина на по-ниска цена. Онези типове отначало не искаха, стиснати са като дявола, но някак си успях да ги убедя. После отидох в Атина и се срещнах с гръцкия министър на отбраната. Предложих му подводницата с голяма отстъпка и му казах, че тази машина ще постави османците на мястото им… и, разбира се, му обещах пет процента от парите от продажбата да бъдат преведени на личната му сметка… Сключихме сделка и така продадох първата си подводница!

— Не знам колко струва една подводница, но се съмнявам, че продажбата й би направила някого богат…

Гъркът вдигна ръка.

— Почакайте, младежо! Почакайте, това не е всичко! — Отпи глътка коняк. — Знаете ли накъде тръгнах, когато напуснах Атина? Право към Константинопол, разбира се! Уговорих си среща с османския министър на войната и разтревожен му разкрих, че гърците са се сдобили с опасен кораб, който може да се потапя под вода и незабелязано да проникне във водите на Мраморно море. Да не говорим, че може да преплава Босфора и да вдигне султанския дворец във въздуха! Човекът щеше да се насере от страх, трябваше да го видиш! Веднага поръча две подводници, и то на нормалната им цена!

— Еха! Да продадеш нещо без рушвет, си е истинско постижение!

— Как пък не! Министърът беше глупав, но не чак толкова. Прибра си комисионната.

— О!

— А после? Намерих начин да информирам руски агенти, че османските въоръжени сили разполагат с две мощни подводници, готови да плават в Черно море и да бомбардират военноморската база в Крим. Царят щеше да припадне, горкият! Веднага прати военното си аташе в Лондон, за да купи няколко от нашите подводници. И този път — без рушвет.

— Но вие, разбира се, сте си получили комисионната.

Захаров гаврътна останалия коняк и шумно стовари празната чаша на масичката. Сетне се изправи, за да се отправи към купето си.

— Спечелих цяло състояние, младежо!

 

 

През остатъка от пътуването Калуст не потърси повече съседа си по купе. Освен това след потеглянето на влака от Букурещ Захаров се радваше на компанията на червенокоса румънка, която някой беше представил в купе номер седем. Затова Калуст се задоволи само с формален поздрав всеки път, когато срещаше гърка във влака, сам или с неговата спътница.

Когато „Ориент Експрес“ пристигна в Ниш, Сърбия, началник-влакът информира пътниците, че трябва да се прехвърлят на дилижанс, тъй като железопътната линия на територията на България не беше завършена. Калуст слезе от влака заедно с носач, който занесе куфарите до неговия дилижанс — карета с четири места, теглена от два коня. Вътре изглеждаше уютно, макар че беше тясно и прозорците бяха миниатюрни.

— Що за прозорци! — запротестира арменецът. — Така не може да се диша! Няма ли дилижанс с по-големи прозорци?

Кочияшът, с камшик в ръка, поклати глава.

— Прозорците неслучайно са толкова малки — каза той, подготвяйки се да тръгва. — Мерки за сигурност.

— Сигурност ли?

Кочияшът се настани на мястото си.

— Заради изстрелите, господине, заради изстрелите! — възкликна той, като хвана юздите. — С малки прозорци пътниците са по-защитени от куршумите на бандитите, които кръстосват пътищата.

Тази информация стресна четиримата пътници в дилижанса и арменецът се запита дали наистина бе разумно да се впуска в това приключение. Говореше се, че работата по линията ще приключи догодина и чак тогава ще е възможно да се пътува до Константинопол, без да се налага прехвърляне в Ниш. Хрумна му да отложи пътуването, но размисли. Какво щеше да прави? Да остане в Ниш, по средата на нищото, и да гледа как пасат кравите? Разбра, че е прекалено късно да се върне назад, и примирено зае мястото си в тясното пространство.

Преходът с дилижанса се оказа истински кошмар.

Друсаха се повече от двеста километра по лоши пътища, като прекосиха много диви места. И всичко това само с няколко спирания в селища, които се считаха за сигурни, за да сменят конете.

— Ако по някаква причина се наложи да останем тук — обясни кочияшът по време на една от почивките, — пътниците ще трябва да спят в дилижанса.

— Я стига! Защо?

— По причини, касаещи хигиената и сигурността им.

Отговорът не убеди някои пътници, които чувстваха неудобство, но последвалите събития подкрепиха доводите на кочияша. На половината от пътя, някъде след София, се чуха изстрели и пътниците, с които младият инженер споделяше колата, бяха обзети от ужас.

— Мили боже! — изпищя една френска матрона, чиито обикновено розови страни побеляха като платно. — Ще умрем!

Калуст се сви на мястото си, също пребледнял от страх. Беше толкова уплашен, че не бе способен да пророни и дума. Единственият звук, който се чуваше от него, бе бясното биене на сърцето му. Изстрелите наоколо продължиха известно време, понякога се чуваха наблизо, но повечето идваха отдалеч и дилижансът отново потегли, сякаш нямаше нищо общо със случващото се около тях. Няколко километра по-нататък гърмежите заглъхнаха и колата спокойно продължи по пътя си. Спря чак на следващата сутрин, когато стигнаха Татар Пазарджик, откъдето се прекачиха на друг влак на Международната компания за спални вагони.

Влакът потегли едва след като всички дилижанси пристигнаха невредими. Пътуването беше сравнително кратко и след няколко часа, когато пътниците все още се възстановяваха от изморителното пътешествие с дилижанса, един кондуктор мина през всички купета, като чукаше по вратите и известяваше нещо, за което всички копнееха.

— Дами и господа — казваше той, когато някоя врата се отвореше, — след тридесет минути пристигаме в Константинопол.