Ричард Крамптън
Кратка история на България (4)

Второ българско царство, 1185–1393 г.

В края на XII век, когато нарастващите разноски по отбраната на Византийската империя заставят управниците й да увеличат данъците, чувството за самостоятелна идентичност е още живо. През 1185 г. обществените напрежения, породени или изострени от това решение, довеждат до въстание, в което двама братя, Асен и Петър, успяват да възстановят българската държава със столица Търново. При положение че Византийската империя трябва да се справя с третия кръстоносен поход, възродената българска държава скоро завладява областта между Стара планина и Дунав. Второто царство обаче рядко остава незасегнато от изтощителните вътрешни борби и политическа стабилност не се постига до управлението на цар Калоян (1197–1207 г.). Към 1202 г. Калоян е сключил твърде необходимия му мирен договор с Византия, а през следващата година успява да изтласка маджарите извън окупираната от тях част от Северозападна България. През 1204 г. след дълги преговори Калоян постига споразумение с папата, с което българите признават върховната власт на римския епископ, въпреки че папска намеса във вътрешните работи на българската църква почти не се осъществява. Споразумението спомага за осигуряването на Калояновите западни граници по времето, когато той напада завоювалите Константинопол рицари-кръстоносци, и преди да умре, българският цар вече владее огромна империя, разпростряна от Адриатическо до Черно море и от Егея до Днепър.

След смъртта на Калоян политическата стабилност не може да се възстанови напълно. Цар Иван Асен II (1218–1241 г.) съумява чрез изкусна дипломация и опортюнистическа военна политика да си възвърне българското надмощие на Балканите. Той обаче не успява да запази споразумението с Рим и през 1235 г. възстановява пълната независимост на българската църква. Иван Асен II съдейства в Търново да се изгради столица, която е същевременно и голям културен център. Оттук преди края на века излизат чудесни илюстрирани ръкописи, като например Четириевангелието на цар Иван-Александър, съхранявано сега в Британския музей, и стенописите, рисувани в Боянската църква край София от 1259 г. нататък, вероятно най-голямото художествено богатство на България.

Докато разцъфтява културата, политическото положение се влошава. След Иван Асен II България трябва да се справи с татарско нашествие и до края на века българите са принудени да приемат татарската власт. Съпротивата и сега с отслабена от междуособици. От 1257 до 1263 г. империята е разтърсвана от една по същество гражданска война между враждуващи местни владетели, чиито налози заедно с разноските по борбата срещу чуждите нашествия дотолкова изтерзават народа, че той въстава и подпомогнат от заинтересувани благородници, издига за цар свинаря Ивайло, под чиято власт, макар и само за три години, единството се възстановява. В началото на XIV век татарското надмощие е отхвърлено, в Тракия се възстановява българската власт и в лицето на Михаил Шишман (1323–1330 г.), досегашен феодал от Видинската област, израства един могъщ владетел. Главната задача на Шишман е да овладее новата, сръбска опасност, но междувременно той загива на бойното поле край Кюстендил. При цар Иван-Александър (1331–1371 г.) след поредица от военни кампании българските интереси се налагат над стари и нови противници и търговията процъфтява, тъй като османското нашествие по егейските брегове е изтикало търговските пътища на север и сега те преминават през български територии. Но разходите по почти непрекъснатите войни на Иван-Александър са високи и разпалват народното недоволство. За това допринася и изтичането на реалната власт от престолнината към местните владетели — процес, който петстотин години по-късно ще се повтори със сходни резултати. Твърде отслабеното българско царство няма сили да устоява на двойната заплаха от Сърбия и османската армия. От днешна гледна точка втората е била очевидно по-сериозната опасност, но в средата на XIV век нещата не са изглеждали непременно по същия начин и поради това съперничествата между християнските държави са улеснявали напредването на османските пълчища. През 1362 г. те превземат Адрианопол (Одрин) и две години по-късно вече са навлезли по долината на Марица чак до Пловдив (Филипополис). Това постепенно завладяване продължава с падането на София през 1385 г. и достига връхната си точка с решителното поражение на сърбите при Косово поле през юни 1389 г., което събаря единствената сериозна християнска бариера пред османското владичество на Балканите. През юли 1393 г. султанските войски завземат Търново. Отбраната му се ръководи от патриарх Евтимий, който заедно с духовенството си е изпратен на заточение, или в робство. Три години по-късно османците покоряват малкото Видинско царство и с това изчезва последната самостоятелна българска политическа единица на Балканите. Ще трябва да изминат почти петстотин години преди да се появи нова.