Николай Райнов
Сажди (Английска приказка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet (2019)
Корекция и форматиране
Karel (2022)

Издание:

Автор: Николай Райновъ

Заглавие: Северни приказки

Издател: Ст. Атанасовъ

Град на издателя: София

Година на издаване: 1933 (не е указана)

Тип: приказки

Печатница: Печатница „Херманъ Поле“ ул. „Три уши“ 15 — София

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11399

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

Въ работилницата на единъ художникъ се търкаляли много трѫбички отъ калай, пълни съ блажни багри. Живописецътъ, като влѣзе въ работилницата си, ги вземалъ, изтисквалъ отъ всѣка по малко багра на палитрата си и почвалъ да работи. Само една трѫбица лежала забравена въ ѫгъла. Въ нея имало черна багра, наречена „холандски сажди“.

— Тъй е то! — казвала съ дълбока въздишка тая трѫбичка. — Господарьтъ си дори и не спомня за мене. Едно време казваше, че съмъ била тежка и груба, не ме бивало за нищо. А сега ме е вече съвсемъ забравилъ. Така и ще си изсъхна и нѣкой день ще ме изхвърли.

До трѫбицата съ саждена багра лежели единъ тѫпъ ножъ и нѣколко кѫсчета отъ липовъ вѫгленъ. Тѣ мълчели. Лежели лениво и се дори не оплаквали. Но саждената багра била честолюбива. Ней било оскърбително, че художникътъ й не обръща внимание.

— Ето, — казала тя тихо на ножа и вѫгленитѣ — вижте, що става тамъ! Майсторътъ взема отъ всички багри: и отъ червенитѣ, и отъ зеленитѣ, и отъ жълтитѣ, и отъ синитѣ, и отъ теменужнитѣ, дори и отъ кафенитѣ, които не сѫ по-добри отъ мене. Съ тѣхъ изписва голѣми картини, които праща по изложбитѣ и музеитѣ. Тѣ украсяватъ дворци и богаташки кѫщи. А ние съ васъ лежимъ тукъ, непотрѣбни никому.

Тя била бъбрица.

— Нѣма ли поне веднъжъ да ми се усмихне щастието? Ето, да вземемъ за примѣръ туша. Какво е той? Черна багра, сѫщо като мене, само че разтопена и налѣна въ стъкълце. А господарьтъ не може безъ тоя проклетъ тушъ. Вземе ли да рисува нѣщо на хартия, ще топне перото или четчицата право въ стъклото съ тушъ.

Саждената багра се опитвала често да заприказва съ другитѣ. Но тѣ били доволни и не й обръщали внимание. Въ широката работилница, съ голѣми прозорци, надъ които висѣли едри клони отъ дивъ кестенъ, тѣмъ било много добре.

Синиятъ кобалтъ, щомъ го мазне живописецътъ два-три пѫти, се превръщалъ на чудно лѣтно небе. Червениятъ карминъ изписвалъ трендафилови цвѣтове. Жълтиятъ хромъ и мѫтната охра рѣдко се слагали чисти, но и безъ тѣхъ художникътъ не можелъ да мине: той ги турялъ тамъ, дето трѣбва да се придаде на предметитѣ златистъ отблѣсъкъ. Сиво-кафената умбра обагрювала тъмнитѣ кѫдрици на детинскитѣ коси. Яркиятъ киноваръ блестѣлъ по небето, когато се изобразява изгрѣвъ или залѣзъ. И още сума други багри употрѣбявалъ живописецътъ, когато започне да изписва царе и царици съ разкошни дрехи, рицари, които вървятъ по нацъвтяли поляни, и деца, които си играятъ въ гората, или кораби, плуващи по морето.

— Стига си въздишала! — изхъркалъ веднъжъ ножътъ, комуто омръзнало да слуша тия вѣчни оплаквания. — Да не мислишъ, че мене е по-добре? Азъ се цѣлъ изтъркахъ отъ четкитѣ, които постоянно чистѣхъ. И най-сетне господарьтъ ме захвърли.

— Все пакъ ти си вършилъ поне нѣкаква работа. А азъ? Лежа и се търкалямъ.

И тя наистина лежала толкова дълго, че надъ нея паяцитѣ сплели мрежа и трѫбицата посивѣла, като прашна обувка.

Но единъ день художникътъ влѣзълъ съ бързи крачки въ своята работилница и отишелъ право въ онзи кѫтъ, дето лежала саждената багра. Нима е дошелъ часътъ — и тя да влѣзе въ работа?

Художникътъ взелъ трѫбицата, сложилъ я на своя триножникъ и казалъ:

— Най-сетне и холандскитѣ сажди ще свършатъ работа.

Другитѣ трѫбички съ багри, които не трѣбвали тоя пѫть, се наизправили — да видятъ, що ще стане. Тѣ приличали на войници съ широки шинели, както се били наредили една до друга.

А живописецътъ въ това време развинтилъ капачето на трѫбичката, изстискалъ баграта на палитрата си и почналъ да я смѣсва съ масло. Сетне закрепилъ на триножника дълга дъска, на която била закована тенекия, и почналъ да маже нѣкакви черти.

Другитѣ багри се разсмѣли.

— Саждената багра ще напише надписъ и ще го заковатъ на нѣкой стълбъ край пѫтя. Ха, ха, ха! Надписъ! Значи — тя ще послужи за бояджийска работа. А вижте я, колко се надува, като че ли ще работятъ съ нея картина!

Багритѣ се смѣели толкова силно, че дори и паяцитѣ наизлѣзли отъ своитѣ паяжини да погледатъ. Но работата се свършила бързо. Саждената багра, намазана на тенекията, се оглеждала вече въ огледалото. Тя видѣла синята тенекия, на която пишело съ едри букви:

Тукъ е частенъ имотъ. Забранено е да се стреля!

— Хубава работа! — рекла отчаяно саждената багра. — Значи, азъ ще вися на дъжда, ще ме жули вѣтърътъ, ще ме ядатъ отдолу червеи. А нѣкой день може и да ме изкъртятъ съвсемъ. По-добре бѣше да си лежахъ въ кѫта подъ паяжината.

Но художникътъ я не слушалъ, що приказва. Той оставилъ надписа да съхне и се заелъ за друга работа. Следъ нѣколко деня дошелъ единъ брадатъ човѣкъ. Той билъ градинарьтъ на художника.

— Вземи тоя надписъ, — казалъ живописецътъ, — и го закови на единъ стълбъ до оградата. Оня день нѣколцина негодници убили десетина сини дроздове. Това не бива да се продължава тъй. Моята градина не е безстопанствена гора.

Когато градинарьтъ изнесълъ надписа, багритѣ почнали да се подиграватъ на саждената черна:

— Сбогомъ! — й казвали тѣ. — Върви да плашишъ за напредъ кукумявкитѣ и прилепитѣ.

Вратата се затворила и черната багра се простила за винаги съ хубавата работилница и съ всичко, що имало въ нея. Градинарьтъ заковалъ написа на единъ високъ стълбъ, до стената, надъ пѫтя, тъй че да се вижда отъ всѣкѫде.

Първата нощь, която прекарала саждената багра отвънъ, била дъждовита, бурна, студена. Черната багра, която никога преди това не била излизала отъ калаената трѫбичка, страдала ужасно. И не само презъ нощьта. На сутриньта, когато я огрѣло слънцето, тя си казала:

— Всичко загина! Тукъ и ще си умра. Ще вися надъ пѫтя, додето се обърна на прахъ.

Тя погледнала около себе си — да види, кѫде се намира. Нищо утешително не видѣла. Отъ дветѣ страни се издигала гѫста стена отъ листа. Тъй се струвало поне на саждитѣ, които не виждали стълбата на дърветата. Долу расла трева и бурени. А нататъкъ се простиралъ пѫть — глинестъ, разкалянъ много дълъгъ.

Миналъ единъ селянинъ. Като погледналъ прѣсния надписъ, избърборилъ нѣколко лоши думи. И нему, като на много други, се искало да бие ловъ въ чужди имотъ, а сега вече това било невъзможно. После по дъската съ надписа пропълзѣлъ охлювъ, а следъ него — червей. Единъ кълвачъ ударилъ червея съ кълвуна си и го налапалъ.

Саждената багра гледала всичко това и не можела да каже нищо. Но ето, че дошли три-четири момчета и почнали да замѣрятъ надписа съ камъни и да говорятъ неприлични думи за оногова, който го е поставилъ тамъ. А после завалѣлъ отново дъждъ.

Съ горчевина си спомняла саждената багра за топлата и удобна работилница, дето било винаги свѣтло. Тъкмо по това време другитѣ трѫбички съ багри се нареждали въ кутията, очаквайки да ги вземе живописецътъ.

— Еееехъ, да можехъ да се върна тамъ! — въздишала черната багра.

Следъ пладне небето се изяснило съвсемъ. Саждената черна почнала да се заглежда въ сочната зеленина на дърветата, измокрена отъ дъжда. По листата блестѣли едри капки. А между тѣхъ се синѣело ясно небе. Надошли отъ нѣкѫде и птички. Накацали по клонитѣ, по тревата и запѣли.

— Чикъ-чиририкъ! Чикъ-Чиририкъ! — чуруликали тѣ. — Колко ни е весело! Най-после никой не ще посмѣе вече да ни слага примки, нито да стреля по насъ. Лошитѣ деца не ще могатъ да идватъ да ни развалятъ гнѣздата.

На саждената черна се харесало птичето пѣние. И тя запитала една птичка, която кацнала на съседната клонка и се навела да пие отъ капкитѣ:

— Защо се радвате толкова?

— Нима не знаешъ? — рекла птичката. — Ти си причина за нашата радость.

— Азъ ли? — запитала нерешително черната багра, на която се сторило, че се подиграватъ съ нея.

— Ти, ти, — обадилъ се единъ славей. — Оня човѣкъ, който мина преди малко, би ни застрелялъ, ако не бѣше ти. Ние ще ти пѣемъ постоянно. Ще ти благодаримъ, че ни спаси живота.

Саждената багра била толкова трогната отъ тия думи, че нѣмала сила да каже дума. Тя не разбирала ясно, какъ е могла да спаси живота на толкова птички, но разбрала, че господарьтъ й е знаелъ, що прави. Нищо отъ това, че тя нѣма да блести на нѣкоя картина, закачена въ дворецъ. Затова пъкъ ще принася полза на тия малки хубави птичета и ще имъ пази живота. Що отъ това, че хората ще я оскърбяватъ и децата ще я замѣрятъ съ камъни? Стига й, че птичкитѣ я обичатъ.

И тѣ я наистина обичали. Денемъ й пѣели едни, а нощемъ други. — А тя блестѣла на слънцето и се радвала.

Край