Николай Райнов
Сажди

Николай Райнов
Сажди

Въ работилницата на единъ художникъ се търкаляли много трѫбички отъ калай, пълни съ блажни багри. Живописецътъ, като влѣзе въ работилницата си, ги вземалъ, изтисквалъ отъ всѣка по малко багра на палитрата си и почвалъ да работи. Само една трѫбица лежала забравена въ ѫгъла. Въ нея имало черна багра, наречена „холандски сажди“.

— Тъй е то! — казвала съ дълбока въздишка тая трѫбичка. — Господарьтъ си дори и не спомня за мене. Едно време казваше, че съмъ била тежка и груба, не ме бивало за нищо. А сега ме е вече съвсемъ забравилъ. Така и ще си изсъхна и нѣкой день ще ме изхвърли.

До трѫбицата съ саждена багра лежели единъ тѫпъ ножъ и нѣколко кѫсчета отъ липовъ вѫгленъ. Тѣ мълчели. Лежели лениво и се дори не оплаквали. Но саждената багра била честолюбива. Ней било оскърбително, че художникътъ й не обръща внимание.

— Ето, — казала тя тихо на ножа и вѫгленитѣ — вижте, що става тамъ! Майсторътъ взема отъ всички багри: и отъ червенитѣ, и отъ зеленитѣ, и отъ жълтитѣ, и отъ синитѣ, и отъ теменужнитѣ, дори и отъ кафенитѣ, които не сѫ по-добри отъ мене. Съ тѣхъ изписва голѣми картини, които праща по изложбитѣ и музеитѣ. Тѣ украсяватъ дворци и богаташки кѫщи. А ние съ васъ лежимъ тукъ, непотрѣбни никому.

Тя била бъбрица.

— Нѣма ли поне веднъжъ да ми се усмихне щастието? Ето, да вземемъ за примѣръ туша. Какво е той? Черна багра, сѫщо като мене, само че разтопена и налѣна въ стъкълце. А господарьтъ не може безъ тоя проклетъ тушъ. Вземе ли да рисува нѣщо на хартия, ще топне перото или четчицата право въ стъклото съ тушъ.

Саждената багра се опитвала често да заприказва съ другитѣ. Но тѣ били доволни и не й обръщали внимание. Въ широката работилница, съ голѣми прозорци, надъ които висѣли едри клони отъ дивъ кестенъ, тѣмъ било много добре.

Синиятъ кобалтъ, щомъ го мазне живописецътъ два-три пѫти, се превръщалъ на чудно лѣтно небе. Червениятъ карминъ изписвалъ трендафилови цвѣтове. Жълтиятъ хромъ и мѫтната охра рѣдко се слагали чисти, но и безъ тѣхъ художникътъ не можелъ да мине: той ги турялъ тамъ, дето трѣбва да се придаде на предметитѣ златистъ отблѣсъкъ. Сиво-кафената умбра обагрювала тъмнитѣ кѫдрици на детинскитѣ коси. Яркиятъ киноваръ блестѣлъ по небето, когато се изобразява изгрѣвъ или залѣзъ. И още сума други багри употрѣбявалъ живописецътъ, когато започне да изписва царе и царици съ разкошни дрехи, рицари, които вървятъ по нацъвтяли поляни, и деца, които си играятъ въ гората, или кораби, плуващи по морето.

— Стига си въздишала! — изхъркалъ веднъжъ ножътъ, комуто омръзнало да слуша тия вѣчни оплаквания. — Да не мислишъ, че мене е по-добре? Азъ се цѣлъ изтъркахъ отъ четкитѣ, които постоянно чистѣхъ. И най-сетне господарьтъ ме захвърли.

— Все пакъ ти си вършилъ поне нѣкаква работа. А азъ? Лежа и се търкалямъ.

И тя наистина лежала толкова дълго, че надъ нея паяцитѣ сплели мрежа и трѫбицата посивѣла, като прашна обувка.

Но единъ день художникътъ влѣзълъ съ бързи крачки въ своята работилница и отишелъ право въ онзи кѫтъ, дето лежала саждената багра. Нима е дошелъ часътъ — и тя да влѣзе въ работа?

Художникътъ взелъ трѫбицата, сложилъ я на своя триножникъ и казалъ:

— Най-сетне и холандскитѣ сажди ще свършатъ работа.

Другитѣ трѫбички съ багри, които не трѣбвали тоя пѫть, се наизправили — да видятъ, що ще стане. Тѣ приличали на войници съ широки шинели, както се били наредили една до друга.

А живописецътъ въ това време развинтилъ капачето на трѫбичката, изстискалъ баграта на палитрата си и почналъ да я смѣсва съ масло. Сетне закрепилъ на триножника дълга дъска, на която била закована тенекия, и почналъ да маже нѣкакви черти.

Другитѣ багри се разсмѣли.

— Саждената багра ще напише надписъ и ще го заковатъ на нѣкой стълбъ край пѫтя. Ха, ха, ха! Надписъ! Значи — тя ще послужи за бояджийска работа. А вижте я, колко се надува, като че ли ще работятъ съ нея картина!

Багритѣ се смѣели толкова силно, че дори и паяцитѣ наизлѣзли отъ своитѣ паяжини да погледатъ. Но работата се свършила бързо. Саждената багра, намазана на тенекията, се оглеждала вече въ огледалото. Тя видѣла синята тенекия, на която пишело съ едри букви:

Тукъ е частенъ имотъ. Забранено е да се стреля!

— Хубава работа! — рекла отчаяно саждената багра. — Значи, азъ ще вися на дъжда, ще ме жули вѣтърътъ, ще ме ядатъ отдолу червеи. А нѣкой день може и да ме изкъртятъ съвсемъ. По-добре бѣше да си лежахъ въ кѫта подъ паяжината.

Но художникътъ я не слушалъ, що приказва. Той оставилъ надписа да съхне и се заелъ за друга работа. Следъ нѣколко деня дошелъ единъ брадатъ човѣкъ. Той билъ градинарьтъ на художника.

— Вземи тоя надписъ, — казалъ живописецътъ, — и го закови на единъ стълбъ до оградата. Оня день нѣколцина негодници убили десетина сини дроздове. Това не бива да се продължава тъй. Моята градина не е безстопанствена гора.

Когато градинарьтъ изнесълъ надписа, багритѣ почнали да се подиграватъ на саждената черна:

— Сбогомъ! — й казвали тѣ. — Върви да плашишъ за напредъ кукумявкитѣ и прилепитѣ.

Вратата се затворила и черната багра се простила за винаги съ хубавата работилница и съ всичко, що имало въ нея. Градинарьтъ заковалъ написа на единъ високъ стълбъ, до стената, надъ пѫтя, тъй че да се вижда отъ всѣкѫде.

Първата нощь, която прекарала саждената багра отвънъ, била дъждовита, бурна, студена. Черната багра, която никога преди това не била излизала отъ калаената трѫбичка, страдала ужасно. И не само презъ нощьта. На сутриньта, когато я огрѣло слънцето, тя си казала:

— Всичко загина! Тукъ и ще си умра. Ще вися надъ пѫтя, додето се обърна на прахъ.

Тя погледнала около себе си — да види, кѫде се намира. Нищо утешително не видѣла. Отъ дветѣ страни се издигала гѫста стена отъ листа. Тъй се струвало поне на саждитѣ, които не виждали стълбата на дърветата. Долу расла трева и бурени. А нататъкъ се простиралъ пѫть — глинестъ, разкалянъ много дълъгъ.

Миналъ единъ селянинъ. Като погледналъ прѣсния надписъ, избърборилъ нѣколко лоши думи. И нему, като на много други, се искало да бие ловъ въ чужди имотъ, а сега вече това било невъзможно. После по дъската съ надписа пропълзѣлъ охлювъ, а следъ него — червей. Единъ кълвачъ ударилъ червея съ кълвуна си и го налапалъ.

Саждената багра гледала всичко това и не можела да каже нищо. Но ето, че дошли три-четири момчета и почнали да замѣрятъ надписа съ камъни и да говорятъ неприлични думи за оногова, който го е поставилъ тамъ. А после завалѣлъ отново дъждъ.

Съ горчевина си спомняла саждената багра за топлата и удобна работилница, дето било винаги свѣтло. Тъкмо по това време другитѣ трѫбички съ багри се нареждали въ кутията, очаквайки да ги вземе живописецътъ.

— Еееехъ, да можехъ да се върна тамъ! — въздишала черната багра.

Следъ пладне небето се изяснило съвсемъ. Саждената черна почнала да се заглежда въ сочната зеленина на дърветата, измокрена отъ дъжда. По листата блестѣли едри капки. А между тѣхъ се синѣело ясно небе. Надошли отъ нѣкѫде и птички. Накацали по клонитѣ, по тревата и запѣли.

— Чикъ-чиририкъ! Чикъ-Чиририкъ! — чуруликали тѣ. — Колко ни е весело! Най-после никой не ще посмѣе вече да ни слага примки, нито да стреля по насъ. Лошитѣ деца не ще могатъ да идватъ да ни развалятъ гнѣздата.

На саждената черна се харесало птичето пѣние. И тя запитала една птичка, която кацнала на съседната клонка и се навела да пие отъ капкитѣ:

— Защо се радвате толкова?

— Нима не знаешъ? — рекла птичката. — Ти си причина за нашата радость.

— Азъ ли? — запитала нерешително черната багра, на която се сторило, че се подиграватъ съ нея.

— Ти, ти, — обадилъ се единъ славей. — Оня човѣкъ, който мина преди малко, би ни застрелялъ, ако не бѣше ти. Ние ще ти пѣемъ постоянно. Ще ти благодаримъ, че ни спаси живота.

Саждената багра била толкова трогната отъ тия думи, че нѣмала сила да каже дума. Тя не разбирала ясно, какъ е могла да спаси живота на толкова птички, но разбрала, че господарьтъ й е знаелъ, що прави. Нищо отъ това, че тя нѣма да блести на нѣкоя картина, закачена въ дворецъ. Затова пъкъ ще принася полза на тия малки хубави птичета и ще имъ пази живота. Що отъ това, че хората ще я оскърбяватъ и децата ще я замѣрятъ съ камъни? Стига й, че птичкитѣ я обичатъ.

И тѣ я наистина обичали. Денемъ й пѣели едни, а нощемъ други. — А тя блестѣла на слънцето и се радвала.

В работилницата на един художник се търкаляли много тръбички от калай, пълни с блажни багри. Живописецът, като влезел в работилницата си, ги вземал, изстисквал от всяка по малко багра на палитрата си и почвал да работи. Само една тръбица лежала забравена в ъгъла. В нея имало черна багра, наречена „холандски сажди“.

— Тъй е то! — казвала с дълбока въздишка тая тръбичка. — Господарят дори и не си спомня за мене. Едно време казваше, че съм била тежка и груба, не ме бивало за нищо. А сега ме е вече съвсем забравил. Така и ще си изсъхна и някой ден ще ме изхвърли.

До тръбицата със саждена багра лежели един тъп нож и няколко късчета от липов въглен. Те мълчали. Лежали лениво и се не оплаквали. Но саждената багра била честолюбива. Чувствувала се оскърбена, че художникът не й обръща внимание.

— Ето — казала тя тихо на ножа и въглените. — Вижте що става там! Майсторът взема от всички багри: и от червените, и от зелените, и от жълтите, и от сините, и от теменужните, дори и от кафените, които не са по-добри от мене. С тях изписва големи картини, които праща по изложбите и музеите. Те украсяват дворци и богаташки къщи. А ние с вас лежим тук, непотребни никому.

Тя била бъбрица.

— Няма ли поне веднъж да ми се усмихне щастието? Ето да вземем за пример туша. Какво е той? Черна багра, също като мене, само че разтопена и наляна в стъкълце. А господарят не може без тоя проклет туш. Вземе ли да рисува нещо на хартия, ще топне перото или четчицата право в стъклото с туш.

Саждената багра се опитвала често да заприказва с другите. Но те били доволни и не й обръщали внимание. В широката работилница с големи прозорци, над които висели едри клони от див кестен, им било много добре.

Синият кобалт, щом го мазне живописецът два-три пъти, се превръщал на чудно лятно небе. Червеният кармин изписвал трендафилови цветове. Жълтият хром и мътната охра рядко се слагали чисти, но и без тях художникът не можел да мине: той ги турял там, дето трябва да се придаде на предметите златист отблясък. Сивокафената умбра обагряла тъмните къдрици на детските коси. Яркият киновар блестял по небето, когато се изобразявал изгрев или залез. И още много други багри употребявал живописецът, когато започне да изписва хубавици с разкошни дрехи, рицари, които вървят по нацъфтели поляни, деца, които си играят в гората, или кораби, плуващи по морето.

— Стига си въздишала! — изхъркал веднъж ножът, комуто омръзнало да слуша тия вечни оплаквания. — Да не мислиш, че на мене ми е по-добре? Аз цял се изтърках от четките, които постоянно чистех. И най-сетне господарят ме захвърли.

— Все пак ти си свършил поне някаква работа. А аз? Лежа и се търкалям.

И тя наистина лежала толкова дълго, че над нея паяците сплели мрежа и тръбицата посивяла като прашна обувка.

Но един ден художникът влязъл с бързи крачки в своята работилница и отишъл право в онзи кът, дето лежала саждената багра. Нима е дошъл часът и тя да влезе в работа?

Художникът взел тръбицата, сложил я на своя триножник и казал:

— Най-сетне и холандските сажди ще свършат работа.

Другите тръбички с багри, които не трябвали тоя път, се наизправили — да видят какво ще стане. Те приличали на войници с широки шинели, както се били наредили една до друга.

А живописецът в това време развинтил капачето на тръбичката, изстискал баграта на палитрата си и почнал да я смесва с масло. Сетне закрепил на триножника дълга дъска, на която била закована тенекия, и почнал да маже някакви черти.

Другите багри се разсмели:

— Саждената багра ще напише надпис и ще го заковат на някой стълб край пътя. Ха, ха, ха! Надпис! Значи — тя ще послужи за бояджийска работа. А вижте я колко се надува, като че ли ще работят с нея картина!

Багрите се смеели толкова силно, че дори и паяците наизлезли от своите паяжини да погледат. Но работата се свършила бързо. Саждената багра, намазана на тенекията, се оглеждала вече в огледалото. Тя видяла синята тенекия, на която пишело с едри букви:

— Хубава работа! — рекла отчаяно саждената багра. — Значи, аз ще вися на дъжда, ще ме жули вятърът, ще ме ядат отдолу червеи. А някой ден може и да ме изкъртят съвсем. По-добре беше да си лежех в къта под паяжината.

Но художникът не я слушал що приказва. Той оставил надписа да съхне и се заел с друга работа. След няколко дни дошъл един брадат човек. Той бил градинарят на художника.

— Вземи тоя надпис — казал живописецът — и го закови на един стълб на оградата. Оня ден неколцина негодници убили десетина сини дроздове. Това не бива да продължава тъй. Моята градина не е безстопанствена гора.

Когато градинарят изнесъл надписа, багрите почнали да се подиграват на саждената багра.

— Сбогом! — й казвали те. — Върви да плашиш занапред кукумявките и прилепите.

Вратата се затворила и черната багра се простила завинаги с хубавата работилница и с всичко, що имало в нея. Градинарят заковал надписа на един висок стълб, до стената над пътя, тъй че да се вижда отвсякъде.

Първата нощ, която прекарала саждената багра отвън, била дъждовита, бурна, студена. Черната багра, която никога преди това не била излизала от калаената тръбичка, страдала ужасно. И не само през нощта. На сутринта, когато я огряло слънцето, тя си казала:

— Загивам! Тук и ще си умра. Ще вися над пътя, додето се обърна на прах.

Тя погледнала около себе си — да види къде се намира. Нищо утешително не видяла. От двете страни се издигала гъста стена от листа. Тъй се струвало поне на саждите, които не виждали стъблата на дърветата. Долу расла трева и бурени. А нататък се простирал път — глинест, разкалян, много дълъг.

Минал един селянин. Като погледнал пресния надпис, избърборил няколко лоши думи. И нему като на много други се искало да бие лов в чужди имот, а сега вече това било невъзможно. После по дъската с надписа пропълзял охлюв, а след него — червей. Един кълвач ударил червея с кълвуна си и го налапал.

Саждената багра гледала всичко това и не можела да каже нищо. Но ето че дошли три-четири момчета и почнали да замерят надписа с камъни и да говорят неприлични думи за оногова, който го е поставил там. А после завалял отново дъжд.

С горчивина си спомняла саждената багра за топлата и удобна работилница, дето било винаги светло. Тъкмо по това време другите тръбички с багри се нареждали в кутията, очаквайки да ги вземе живописецът.

— Еееех, да можех да се върна там! — въздишала черната багра. След пладне небето се изяснило съвсем, Саждената черна почнала да се заглежда в сочната зеленина на дърветата, измокрена от дъжда. По листата блестели едри капки. А между тях се синеело ясно небе. Надошли отнякъде и птички. Накацали по клоните, по тревата и запели.

— Чик-чиририк! Чик-чиририк! — чуруликали те. — Колко ни е весело! Най-после вече никой не ще посмее да ни слага примки, нито да стреля по нас. Лошите деца не ще могат да идват да ни развалят гнездата.

На саждената черна се харесало птичето пение. И тя запитала една птичка, която кацнала на съседната клонка и се навела да пие от капките:

— Защо се радвате толкова?

— Нима не знаеш? — рекла птичката. — Ти си причина за нашата радост.

— Аз ли? — запитала нерешително черната багра, на която се сторило, че се подиграват с нея.

— Ти, ти — обадил се един славей. — Оня човек, който мина преди малко, би ни застрелял, ако не беше ти. Ние ще ти пеем постоянно. Ще ти благодарим, че ни спаси живота.

Саждената багра била толкова трогната от тия думи, че нямала сила да каже дума. Тя не разбирала ясно как е могла да спаси живота на толкова птички, но разбрала, че господарят й е знаел що прави. Нищо от това, че тя няма да блести на някоя картина, закачена в дворец. Затова пък ще принася полза на тия малки хубави птичета и ще им пази живота. Що от това, че хората ще я оскърбяват и децата ще я замерят с камъни? Стига й, че птичките я обичат.

И те я наистина обичали. Денем й пеели едни, а нощем — други. А тя блестяла на слънцето и се радвала.