Кристина Лорен
Красиво начало (6)

Шест

— Дали аз съм изпила прекалено много „Тай Май“ коктейли или Уил наистина предложи на Хана? — попита Клоуи.

— Предложи й — казах и спрях водата. — По средата на репетицията за вечерята на сватбата, с микрофон, пред моето и твоето семейство и вероятно са ги чули и на горния етаж. Според слуховете се е съгласила.

— Добре тогава — каза тя с четка в устата и се наведе да изплакне зъбите си. Гледах очертания й перфектен задник, усещах тежкия си пулс и жуженето на желанието под кожата ми.

— Трябва да побързаш — казах, метнах кърпата в мивката и се облегнах на плота на банята.

— Ще излизаме ли? — попита тя и ме погледна с наивни очи и в същото време с подигравка, сякаш това изобщо не беше жената, която ме накара да сложа уста между краката й в съблекалнята на заведението, докато гостите и семействата ми вдигаха тостове за нас и вечеряха. Бях щастлив, че отново беше моята Клоуи — точно толкова алчна, колкото бях и аз.

Но сега беше мой ред.

— Не, ще засмучеш този пенис и после ще те чукам, докато някой започне да тропа по вратата да ни каже, че закъсняваме за собствената си сватба — казах и започнах да разкопчавам ризата си. Тя се изправи и се загледа в бавно оголващата се пред очите й плът.

— О, така ли?

Бутнах я към стената, прокарах ръце по извивките на тялото й и ги спрях чак на задника й.

— Утре може да имаш затруднения да ходиш.

— А правилото ти?

— Правилата са за духачи, които нямат шанс да ги изчукат така или иначе.

Наведох се и прокарах език по шията й, повдигнах я, сложих краката й около кръста си, понесох я към спалнята и загасих осветлението веднага щом влязохме.

— Писна ми само аз да смуча, Милс.

— Кога достигна до това заключение? Преди или след като свърших днес? — попита.

Метнах я на матрака.

— Защо все още говориш? — изръмжах в устата й. Целунах я силно, без грам нежност и с много гняв. С цялата ярост, която бях трупал от седмица. С едно движение тя съблече ризата ми и в същото време с крака смъкваше панталона ми надолу.

— Сега е твой ред да посмучеш — казах. — И после ще те чукам застанала на колене.

Точно тогава чух странен шум в коридора, обърнах рязко глава и премигнах в мрака.

— Чу ли това? — попитах почти сигурен, че чувам стъпки по плочките във фоайето.

— Мамка му, да — въздъхна забравила, че все още забива ноктите си в мен. — Кажи ми какво още…

— Клоуи…

— Близо си, но не съвсем, сладурче — чух мъжки глас до ухото си.

Скочих готов да се бия, сърцето ми се удряше в ребрата. И точно тогава някой включи осветлението.

— За бога, Джордж! Казахме, че ще почукаме — нашепна женски глас.

Хукнах да прикривам голото тяло на Клоуи.

— Мина? — извиках, почти ослепял от внезапно излялата се в стаята светлина и още по-внезапно появилия се отнякъде силует на жената на брат ми. Някой ми метна една тениска, но не успях да я хвана, защото някой я грабна вместо мен.

— Да не си посмяла! — предупреди Джордж, който се втурна напред и застана пред мен сякаш да ме брани. — Лично ще пребия всеки, който даде на този мъж дори парче от дреха. По дяволите, Мина, ти ми каза, че ще е гол!

— О, сгрешила съм — каза тя с усмивка. — Забравих, че той пази девствеността си за след сватбата. Май пропуснах да ти кажа. Макар че ако се съди по размера на… нещата му… май е бил на път да се предаде. Бен, искаш ли да се поприкриеш малко. Майка ти идва.

Едва сега осъзнах, че стоя по боксерки.

И по… ерекция.

— Излизайте! — казах и се прикрих с една възглавница.

Клоуи се наведе и взе една памучна роба. Нашествениците бяха облечени в черно. От глава до пети. Като бандити от анимационно филмче. Убеден съм, че във всеки един друг момент щеше да ми се стори ужасно смешно. Но не и сега.

— О, хайде, Бенет — каза майка ми, която точно влизаше в стаята, следвана от Сара и Джулия. — Дойдохме само да вземем Клоуи.

— Моля? Всъщност откъде имате ключ? — попитах.

— Не питай — каза Джордж.

Майка ми мина покрай леглото и протегна ръка към Клоуи.

— Знаеш правилото, Бенет: младоженецът не бива да вижда булката в деня преди сватбата. Трябва да я изведем до пет минути. — После се наведе към мен и прошепна в ухото ми: — Пуснах ти съобщение, че ще се промъкваме да я крадем.

— Майко — изкрещях напълно загубил търпение. — Нямам време да чета петстотин съобщения за панталоните на татко, за контактите в стаята ви, кое ястие ти е харесало най-много.

— Някой няма ли да попита мен какво мисля аз? — попита Клоуи.

— Не — казаха в един глас Мина и Джордж.

— Добре — каза Клоуи и затегна възела на робата си. — Имате късмет, че съм изтощена до смърт и станах рано, иначе досега да съм ви наритала задниците. Само ме заведете до някое легло, няма значение чие. И в твоето да е, не ми пука — каза и посочи Джордж.

— Никакъв шанс за моето, принцесо.

Светът напълно се бе побъркал.

— Сара — казах и се завъртях към нея. — Как успяха да убедят теб? Ти трябваше да си добрата. Ще те омърсят, ще те завлекат със себе си към дъното. Бягай, Сара Дилън, бягай далеч от тези вещици.

Тя сви рамене и каза:

— Всъщност е доста забавно. Искам да кажа, че понеже сега си девствен, очаквахме да те заварим да шиеш гоблен или да плетеш на две куки, или в най-лошия случай да играеш на Скрабъл. Така е много по-добре, повярвай.

— Всички сте луди — казах. — Всички до един. В това число и майка ми.

— Две минути до полунощ — извика Джордж. Всички се разтърчаха като обезумели, чекмеджета и шкафове се отваряха и затваряха. Всичко, което „може да потрябва“, беше взето. Банята беше претършувана и обрана до последната вещ на Клоуи, до последната тубичка и кутийка.

— Я се отпусни, Бенет. Това си е традиция. И утре, когато я видиш как върви към теб, ще разбереш, че си е заслужавало чакането — каза Джордж.

— Взехме ли всичко? — извика майка ми.

Останалите викнаха в един глас, че са взели всичко и че е напълно в реда на нещата да отвлекат годеницата ми. После избутаха Клоуи, която едва успя да ме целуне и изведнъж в апартамента настана гробовна тишина.

* * *

Отне ми часове да заспя. Стаята беше прекалено тиха, леглото прекалено празно, и за поредна нощ не успях да чукам. Ръката ми хвана мазоли и дори не беше чукане като чукане, а съчувствие на един орган към друг.

Събудих се сам. Беше гадно. Не че не се беше случвало, напротив. При натоварения ни график винаги единият тръгваше по-рано. Освен това доста пътувахме, но за няколко дни свикнах да усещам топлото й пулсиращо тяло до мен. И сега всичко ми се струваше ужасно грешно.

Беше все още тъмно, въздухът беше влажен и дори птичките спяха. В тишината на утрото океанът ръмжеше още по-силно. Беше безкрайно трудно да остана сам. Клоуи беше някъде наблизо и в същото време прекалено далеч, за да мога да я докосна. Стомахът ми се сви от болка. Взех една възглавница и се свих около нея, за да я блокирам.

Очертаваше се безкраен ден.

Насилих се да стана, отидох в банята да се погрижа за спокойствието си, да се изкъпя и облека. Днес беше сватбата ни. След часове щяхме да сме женени. А списъкът в главата ми с нещата, които тепърва трябваше да направя, беше почти толкова дълъг, колкото часовете до церемонията.

В този апартамент имаше прекалено много часовници. Един на ръката ми, който Клоуи ми подари в деня, в който отворихме офиса в Ню Йорк; имаше и един над мокрия бар, един над телевизора, един на нощното шкафче. Знаех точно след колко време Клоуи ще се събуди, знаех точно след колко часа ще я видя отново и ще бъдем женени.

* * *

Уил и Макс ме чакаха в лобито. Бяха седнали пред камината и гледаха някаква карта върху екрана на телефона на Макс.

— На Университета е — каза Уил.

— Не е — спореше Макс, — а е на Робинсън.

После вдигна глава, видя намръщената ми физиономия и поклати глава.

— Добро утро, слънце. Май не си се наспало добре, зайченцето ми?

— Не се прави на умряла лисица. Много добре знаеш къде е била бременната ти приятелка. Защото, ако случайно не ти е казала, беше в моята стая.

— Какво? — попита Уил.

— Всички главни женски персонажи в тази сватба, в това число Джордж, снощи се появиха в стаята ми да крадат Клоуи, за да не я виждам до сватбата. Предполагам, че се е наложило да я вържат за някой креват и да й залепят устата с тиксо и ще я държат така цял ден някъде в тоя хотел, докато не дойде време да я вкарат в сватбената рокля.

Тогава ми направи впечатление, че Уил има огромни черни кръгове под очите и че се прозява през две минути.

— На теб пък какво ти се е случило?

— Хана. Това ми се случи — каза и се опита да потисне поредната прозявка. — Не знам дали е заради онези хиени, или е заради нещо друго, но откакто сме дошли, една нощ не съм се наспал като хората.

— Мразя ви и двамата — казах.

— Копеле, така се радвам да те видя в бодър дух. Особено днес — засмя се Макс.

— Да го духаш, Стела — казах и тръгнах към рецепцията. Двамата ме последваха и застанаха до мен.

Момчето на рецепцията вдигна глава, казах си името, дадох му кредитната си карта и документите си за самоличност и изчаках, докато направи фактурата за колата, която бях наел, за да взема дрехите от химическото. Исках всичко да пристигне в идеално състояние, никакви издънки повече. Стиснах ключовете на автомобила и изведнъж се успокоих. Най-накрая имах контрол. Над едно нещо, едно-единствено, но все пак и това беше нещо. Ето как се вършат нещата: не наемаш хора, правиш си го сам.

— Господин Райън?

Обърнах се при звука на тракащи токчета.

Мамка му.

— Добро утро, Кристин — казах. — Точно отивахме за дрехите.

— За дрехите… — повтори тя и се загледа в ключа в ръката ми.

— Да. Мога ли да направя нещо за теб?

— Ами… — започна и ми се усмихна с най-фалшивата усмивка, която някой някога е виждал. Стомахът ми се сви. Това се превръщаше вече в инстинкт. — Има един незначителен проблем.

Дишай дълбоко! Дишай дълбоко!

— Незначителен? — Малък проблем. Малка злополука. Незначителен проблем.

— Малък наистина — увери ме тя. — Незабележим.

— Ето, започва се — чух да казва Уил.

Последвахме я през задната врата, през верандата и към поляната, където вече правеха подготовката за церемонията. Или поне се опитваха. Обувката ми потъна в тревата и изджвака звучно.

— Господи! — извиках и се огледах наоколо. Цялата морава беше наводнена. Столовете бяха паднали, масите бяха килнати настрани в заблатената трева. Работници и служители бягаха като обезумели в пълна паника.

— Една от подземните тръби на пръскачките се е счупила през нощта — каза тя извинително. — Водата е спряна, но както виждате…

— Майко мила — каза Уил и се опита да види колко е дълбока локвата до гуменката му.

Прокарах длани по лицето си. Не знаех какво да мисля. Усетих ръката на Макс на рамото си. Стискаше ме, сякаш да ме задържи да не падна или да не убия някого.

— Но нещата могат да се поправят, нали? — попита той, вероятно усетил, че започвам да превъртявам и застана между Кристин и мен.

— О, разбира се, без съмнение — казваше Кристин, но не бях съвсем сигурен, защото кръвта бучеше в ушите ми. Телефонът ми започна да вибрира в джоба и веднага изпаднах в ледена паника, че Клоуи може би е видяла и вече е откачила. Слава богу, беше от майка ми:

Слънце, случайно да знаеш дали баща ти си е взел черните обувки. Твърди, че ги е взел, но ги няма никъде.

Пуснах телефона в джоба си, обърнах се към Кристин, която обясняваше:

— В момента оправят тръбата, след което ще изсушат наводнената част или просто ще изнесем всичко надолу към брега.

Макс се обърна към мен с чаровната си усмивка и каза:

— Видя ли? Няма за какво да се притесняваш. Ще вземем роклите, ще седнем да хапнем някъде, да пийнем дори… като те гледам натам отиват нещата. Когато се върнем, всичко ще е наред. И ако нямаш нищо против, аз ще взема това — каза и изскубна ключовете от ръката ми.

— Какво правиш? — опитах се да си ги взема обратно.

— Извинявай, Бен, но така е най-добре за теб. Мисля, че си в състояние да прегазиш всеки пешеходец по пътя си, а ако това се случи, може и да се появи още един съвсем незначителен проблем в сватбените тържества и веселби.

— Макс, мога да карам. Дай ми ключовете.

— Виждал ли си се на какво приличаш? Случайно да си минавал край огледало днес? — попита и ме потупа по главата, преди да успея да го плясна по ръката.

Уил се изкиска зад мен и веднага се опитах с поглед да го изравня със земята, но той веднага вдигна ръце да се защити.

— Макс е прав — каза и направи няколко крачки назад.

Обърнах се към Макс и попитах:

— Ти изобщо знаеш ли как да караш в тази държава?

— Разбира се.

— Тук движението е вдясно, нали знаеш?

Той махна с ръка.

— Ляво, дясно… Колко му е? Не може да е много по-различно.

* * *

Макс тръгна пред нас към другия изход на хотела. Карахме се през цялото време. Аз го наричах „задник“ и… други органи, а той ме питаше дали съм си взел дамската чантичка. Уил се влачеше зад нас полузаспал, но все още на крака.

Едно момче от персонала се приближи и без да обръща внимание на кавгата ни, взе ключовете, намери закачената на борда бележка с описанието на колата и ни поведе навън към един бял транспортен ван, паркиран до тротоара под сянката на няколко палми, след което ни пожела приятен ден и се отдалечи.

— Ето какъв е планът — каза Макс, после се пресегна и удари лек шамар на Уил, за да се разбуди. — Уил, идваш с нас…

Уил се стресна и отвори очи.

— Какво?

— Добре ли си?

— Господи, смазан съм.

— Ще пийнеш кафе и ще ти мине — каза Макс. — Ще дойдеш с нас до химическото чистене и после хващаш такси и отиваш да вземеш пръстените.

— Да ти приличам на Пепеляшка? Защо не може Хенри да поеме малко от тези задачи?

— Защото Хенри говори прекалено много, а ти си по-хубав — обясни Макс. — Кой знае какво може да стане. Може да се наложи да се кажат няколко сладки приказки на някоя зажадняла позастаряваща леля в химическото, а всички знаем, че няма по-добър от теб в съблазняването на такива дами? Има ли по-добър, пиле? — каза и го потупа гальовно по бузата. — Няма. Никой не е по-добър от теб, карамфилче мое.

Уил се прозя, очевидно прекалено изморен, за да спори.

— Да, както и да е.

Макс мина от другата страна на вана и ми отвори вратата.

— Бен, колесницата те чака.

— Начукай си го — казах и го ударих по рамото точно преди да се кача, но той се засмя с гръмотевичния си смях и подвикна: — Добре ли си отзад, Уилям.

— Да, да. И двамата сте гъзове — промърмори той.

Макс сложи ключовете в захранването, завъртя и моторът тръгна. Усмихна ми се широко и самодоволно, но веднага след това усмивката му се стопи и на нейно място се плъзна най-изненаданото изражение, което съм виждал на лицето на Макс за всичките тези години, защото се опитваше да сложи колата на скорост, но последва ужасен стържещ звук.

— Много окуражително — казах.

— Ще спреш ли да се държиш като гъз! Знам какво правя.

— Разбира се, че знаеш.

Ванът тръгна рязко напред и аз с драматичен жест закопчах колана си. На първия завой гумите изпищяха и аз се хванах за таблото, за да не падна. Уил обаче не беше толкова бърз. От предната седалка се чуваше как се въргаля в товарното помещение.

— Кога за последно кара кола? — попитах и се хванах здраво, защото наближавахме поредния завой. Макс сви устни и се замисли.

— Вегас — каза и кимна, без да обръща грам внимание на десетките клаксони край нас.

— Вегас? Не си спомням да си карал кола във Вегас.

Той погледна картата на телефона си, мина на жълто в последната секунда, и едва не се наби в задницата на колата пред нас.

— Възможно е да съм взел кола под наем, докато вие, момчета, бяхте заети с други неща.

— Взел си какво? Под наем? Исусе!

— Да. Всъщност, за да бъда по-прецизен, беше лимузина, а не кола. Но не е в това работата. Стигнах и се върнах без никакви проблеми.

— А не забеляза ли нещо необичайно край теб? Изпружен среден от всяка друга кола, полицейски сирени?

След като едва не се ударихме в около десетина по-малки коли, защото на практика виждах как английското копеле се опитва да обърне представата си за ляво и дясно, най-накрая спряхме пред химическото чистене.

— Господи, извадете ме оттук — простена Уил. Скочих от колата и отидох да му отворя задната врата. Той с мъка се олюля, излезе и веднага се затърча да повръща в храстите. Имаше ли какво повече да казвам в подкрепа на становището си!

Химическото чистене беше невзрачна сграда между един китайски ресторант и магазин за комикси в средата на малък мол. Макс ме остави да водя, но се спря и се загледа в неоновия знак „Гарантирано удовлетворение“, който светеше с жужащи неонови лампички над главите ни.

— Това ми се струва малко мизерничко — каза тихо Макс.

Слава богу, че дрехите бяха готови. Отворихме всяка торба, за да проверим дали всичко е там: шест рокли, осем смокинга, и ги понесохме към колата. Макс беше обещал на майка ми да не ми позволява да видя роклята на Клоуи и спази обещанието си.

— Няма начин да караш на връщане — казах, след като качихме и последната торба.

— Още ли ще приказваш за това?

— А ти видя ли се как караш? Видя ли Уил какво направи след като повърна? Знаеш ли, че падна на колене и целуна тротоара? — Пресегнах се и успях да измъкна ключовете от ръката му.

— Ти пък сякаш караш по-добре! Баба ми кара по-добре от теб, а е на осемдесет и две и има глаукома.

— Съжалявам, не те чух. Полицейските коли и хеликоптерът над главата ми, които те издирват и са обявили награда за залавянето ти, вдигат прекалено много шум — казах и тогава Макс успя да ми вземе ключовете. Напсувах го и той ми ги дръпна и така, докато Уил застана между нас, грабна ключовете и потърка слепоочията си.

— Вие двамата няма ли да спрете? Ако трябва да бягам цяла вечер от онези двете луди лели, не искам да се съобразявам повече с теб, Бен. Ти карай — каза и сложи ключовете в ръката ми. — Макс, дръж се като добро дете и си чакай реда. Таксито ми е тук. Ще взема пръстените и ще се видим направо в хотела.

После ни погледна и зачака да протестираме, но аз казах само „Добре“, а Макс измънка едно „Хубаво“.

— Супер. Сега се опитайте да не се избиете по пътя към хотела.

Вкарах координатите на хотела и зачаках да получа картата с упътванията. Макс седеше до мен и мълчеше.

— Благодаря — казах и тръгнах.

* * *

Макар че едва пристигнахме живи, Макс бе карал спокойно и с оптимизъм. Трябва да призная, че ако Макс не се беше намесил, досега щях да съм се напил и да съм уволнил служители на хотела, които дори не работеха за мен.

— Чеп — отговори той. Усмихнах се и излязох от паркинга.

Събота ранен следобед. Трафикът в Сан Диего беше ад. На идване нямаше много коли, но сега магистралата беше, меко казано, претоварена. Точно с Макс спорехме дали това е правилният път, когато телефонът му звънна.

— Да, Уил? — каза Макс, заслуша се и сложи телефона на спикер.

— Кой от вас, идиоти, трябваше да затвори задната врата на вана?

— Какво? — изврещях и погледнах в огледалото за обратно виждане. Безспорно, някой от нас бе оставил вратите отворени и сега се поклащаха на пантите си. Даже се зачудих как са още там.

— Мамка му! — И сякаш изведнъж земята започна да се върти с тройна скорост.

От всички посоки се появяваха коли. Клаксони свиреха, гумите скърцаха, докато аз отчаяно се опитвах да стигна до страничното платно. В огледалото видях как вятърът поде края на едната торба, сякаш беше захарен памук. Нагоре и пак надолу. Нагоре и пак надолу. Макс бързо разкопча колана си, скочи отзад като хищник и разпери ръце върху застрашената от падане торба. Но беше прекалено късно. Колата подскочи върху една малка бабунка и тогава вятърът вдигна целия сак и дрехите се разлетяха из въздуха и падаха на асфалта като домино.

Това беше апокалипсис, истински ад. Изпсувах, засякох пътя на един камион и успях да се добера до най-дясното платно на магистралата. Изскочих от колата, извиках на Макс, но той вече бягаше с мен и двамата гледахме с ужас как колите прехвърчат покрай пръсналата се торба с дрехи.

— Ей там — изкрещях и посочих другата голяма торба, най-голямата, в която беше роклята на Клоуи.

Таксито на Уил наби спирачки пред нас и тримата се разделихме в различни посоки да събираме изпопадалите дрехи.

Клаксоните свиреха край нас, въздухът миришеше на изгоряла гума и нажежен асфалт. Но единственият ми импулс да достигна до роклята на Клоуи бучеше в ушите ми и почти не виждах и не чувах абсолютно нищо друго. Опитвах се да не мисля за издънка, опитвах се да не си представям какво ще се случи, ако се проваля и сега. Опитах се да не обръщам внимание на псувните от един мерцедес и успях да се докопам до торбата с роклята й. Огледах опаковката да се уверя, че няма външни повреди. Всичко беше наред, само едно леко разкъсване в долния ъгъл на торбата.

Стигнах до вана и я бутнах в ръцете на Макс.

— Провери дали всичко е наред — казах, свих се на две и се опитах да напълня дробовете си с кислород и в същото време се молех на бог роклята й да е пострадала.

— Няма проблеми — каза Макс. Усетих облекчението в гласа му въпреки шума от стотиците автомобили. — Перфектна е.

Въздъхнах.

— Баси мамата. Всичко ли е тук? — попитах и отидох до задната врата на вана да видя дали не сме изгубили още нещо. Уил погледна към торбите, които държеше в ръцете си.

— Четири — каза.

— Шест — изброи Макс.

— Има и четири тук отзад — казах. — Колко бяха общо?

— Четиринайсет. Ние тримата, Хенри, момчето, което ще носи пръстените, баща ти, бащата на Клоуи, Клоуи, момичетата, Джордж, майка ти и момичето с цветята. Нали? — попита Уил, който седеше на асфалта и броеше на пръсти.

— Да, да се махаме оттук — казах.

Този път нямаше разправии кой да кара.

* * *

Когато стигнахме до хотела, имах чувството, че съм пробягал маратон. Спряхме пред входа, момчето пое ключовете, а Кристин вече ни чакаше да поеме нещата в свои ръце. Увери ме, че са се справили с по-голямото количество вода и попита дали искам да видя как върви подготовката. Отказах. Исках само един душ, да поспя, и да посрещна Клоуи пред олтара. Погледнах часовника си: имах на разположение три часа. Таксито на Уил спря веднага след нас. Той плати на таксиметровия и излезе от колата. После вдигна ръка и на пръста му висеше яркосиня торбичка.

— Пръстените са тук — каза Макс и ме подбутна с рамо. — Така става вече доста по-официално. Как мислиш?

Кимнах, прекалено уморен да се заяждам.

— Кой е единственият между нас, който не е чукал нищо днес? — попита Уил и точно тогава пръстът на крака му се заби в някаква пукнатина в плочките и той се пльосна на земята. Разбира се, торбичката излетя от ръката му, и разбира се, моят нов излъскан пръстен се търкулна на шосето.

Не знам кой се втурна пръв да го търси, но в крайна сметка Макс се изправи гордо вдигнал годежния ми пръстен с голяма дупка в платината в средата на кръга. Естествено бях ядосан, но след всички събития днес, този пръстен щеше винаги да ми напомня: Нали не си забравил онзи ден, когато почти унищожи сватбената рокля на жена си? И по-добре да усещам тази дупка в пръстена си, отколкото да усещам омразата й през следващите шейсет години.

— Че какво му има — каза Макс. — Нищо му няма. — После го сложи на пръста си, изпъна ръката си напред и заключи: — Изобщо не се вижда. Сериозно.

Всички кимнахме.

— Знаеш ли какво ще заличи дупката? — попита Уил.

— Какво, Уилям? — попита Макс.

— Алкохолът — каза простичко той.

* * *

Не бях съвсем против идеята. Все пак това беше сватбеният ми ден. И след две питиета с момчетата, изведнъж се почувствах така добре, както не се бях чувствал цяла седмица. Бях напълно готов да започна шибаното шоу.

Беше много странно да се приготвям сам. Да се къпя, да се бръсна, да се обличам напълно сам в целия апартамент. За всяко друго голямо събитие Клоуи винаги е била до мен и винаги дърдореше каквото й е на езика и на сърцето. Но за най-голямото събитие в живота ни, за сватбата ни, аз бях сам.

Бях обличал смокинг десетки пъти в живота си. Бях свикнал с тях, чувствах се съвсем удобно в такава дреха и почти никога не се поглеждах в огледалото, преди да изляза. Но сега знаех, че Клоуи ще ме гледа, че ще върви по пътечката към мен, че ще се съгласи да се омъжи за мен. Исках да бъда точно това, което тя се надяваше да бъда, да види това, което очаква да види. Опитах се да оправя косата си, огледах се внимателно дали съм се избръснал добре, проверих устните си за остатъци от паста за зъби, завъртях няколко пъти копчетата на ръкавелите си и за първи път от седмица написах съобщение на майка ми.

Всички съмнения, които изпитвах спрямо Кристин и фирмата й, се изпариха в мига, в който излязох и видях какво бяха направили с подготовката. Пред мен се простираха редици бели столове с ослепително бели драперии и панделки в Тифани синьо. Пътечката беше застлана с бели цветчета. На ливадата бяха подредени масите с бели покривки и панделки в същото синьо. Кристалът и среброто върху тях блестяха ослепително.

Орхидеите, любимите цветя на Клоуи, бяха навсякъде — във вазите, по клонките на големите екзотични растения в саксии, по краищата и таваните на тентите. Слънцето доближаваше хоризонта и се спускаше към залеза. Гостите бяха седнали. След като видях всичко това, имах нужда от минутка да се съвзема. Хванах се за рамото на Хенри.

Кристин ми махна и ми подсказа, че е време да започваме. Кимнах и чак сега вяло регистрирах, че отнякъде се чуваше тиха, спокойна музика. Залезът беше болезнено красив, а аз стоях пред най-големия миг в живота си.

Хванах ръката на майка ми и я ескортирах до стола й.

— Попита ли хората от кетъринга дали имат пресни…

— Мамо, не сега — изсъсках през стиснати зъби, без да спирам да се усмихвам на гостите.

— Добре ли си, момчето ми? — попита, когато стигнахме до мястото й и се наведох да целуна бузата й.

— Почти — целунах я още веднъж и заех мястото си в края на алеята. Сърцето ми сякаш се бе сдобило с ръце и нокти и сега се мъчеше да излезе през гърлото.

Музиката започна и Сара и Хенри тръгнаха първи. Дори от моето място можех да забележа, че Сара изглежда абсолютно зашеметяващо. Усмивката й едва се побираше на лицето й и дори ми се стори, че се подсмихва.

Второто нещо, което забелязах беше, че с всяка стъпка токът й потъва в мократа трева. Поех въздух и се опитах да се успокоя с мисълта, че можеше да е много по-лошо. И Сара се смееше. Това със сигурност беше добър сигнал, нали?

Третото нещо, което не ми убягна, беше, че хората тихичко се подсмихват и подсмихването се превърна в тих смях, особено към задните редици. Погледах Хенри, който всеки миг щеше да се разпадне. Може би от смях. И после пак погледнах към Сара и огледах цялото й тяло.

Мили Боже!!!

Огромно мазно петно от гуми на кола се кипреше през цялата средна част на роклята, точно върху прелестното й и много бременно коремче. Нажежена до бяло паника ме заля и задуши. Спомних си как изглеждаха роклите, разпръснати по магистралата и как колите хвърчаха около тях. Цялата кръв се отцеди от лицето ми.

— О, не! — почти се разплаках. Бяхме погледнали само роклята на Клоуи. Дори не ни мина през ума да огледаме другите. Сара сякаш прочете мислите ми, поклати глава, обърна леко брадичка назад и каза само с устни „Тя е прелестна“.

Затворих очи и се опитах да се успокоя. Клоуи е добре. Ще дойде до олтара. Със сатър. Просто се успокой, Бен.

Някой смени музиката и изведнъж чух как триста и петдесет души стават на крака и ахвах като един. Отворих очи точно когато всяка една глава се бе обърнала назад да види булката. Моята Клоуи.

Изведнъж всичко някак се нареди. Или просто нямаше вече никакво значение.

Нито крайни срокове, нито работа, само това, което се случваше тук. Съзнанието ми, което цъфтеше и се развиваше благодарение на планове, програми, планиране на всеки един детайл от живота ми и живота на хората около мен, изведнъж се успокои и замлъкна. Не по неприятен начин, а сякаш ми казваше: Седни, слушай и гледай, защото този миг е по-голям от всяко едно решение, което си вземал в живота си.

Клоуи вървеше с наведена брадичка, хванала баща си под ръка. В свободната си ръка държеше букета си от орхидеи. Косата й беше прибрана високо. При други обстоятелства веднага щях да започна да обмислям как да я пусна по раменете й, преди да я метна на леглото и как да заровя пръсти в нея, но сега единственото, което исках, беше да си остане така.

Виждах всеки инч от лицето й. Беше толкова красива. Исках да запечатам мига, да го спра или поне да забавя кадъра, за да му се насладя. Да му се наслаждавам винаги. Завинаги.

Бях повече от сигурен, че сега, минути преди края на нещо и началото на друго, тя планираше, мислеше. Очите й бяха затворени, изглеждаше концентрирана, сякаш скачаше от мисъл на мисъл.

Не знам как, но усетих, когато сякаш намери отговора на въпроса си, когато разбра, когато реши и когато престана да мисли. Защото точно тогава вдигна очи и ме погледна.

Времето спря и целият свят край мен изчезна.

Усещах, че се усмихвам, виждах как усмивката ми се отразява в лицето й, как цялата засия. И тогава направих единственото нещо, за което се сетих.

— Ела тук — прошепнах.