Кристина Лорен
Красива тайна (2)

Глава втора
Найл

Нагласих телефона между рамото и ухото си така, че да мога да продължа да подреждам документите пред себе си.

— Да, разбирам.

Усещах статичното електричество по линията.

— Разбираш? — Гласът на Порша изтъняваше с всяка сричка. — Дори не ме слушаш!

Винаги ли е звучала така? Винаги ли е била толкова нетърпелива с мен. Страхувам се, че отговорът на въпросите е положителен.

— Разбира се, че слушам. Току-що ми каза, че си с вързани ръце, но не виждам какво аз мога да направя по въпроса, Порш.

— Нали така се разбрахме? Ти се съгласи да оставям кучето, ти да го гледаш, когато съм на почивка. Сега заминавам на почивка и искам да го гледаш. Но ако е чак такъв огромен проблем…

Гласът на Порша съскаше като капеща върху метал киселина и ядеше телефонния кабел.

— При други обстоятелства, нямаше да е проблем — отговорих спокойно. Винаги спокоен, винаги търпелив, винаги готов за дискусия, винаги готов да взема кучето дори когато тя замина за Майорка, за да се възстанови от стреса след развода. — Проблемът е, че просто няма да бъда в страната, любов моя.

Любов моя? Напсувах се наум. Любов? След петнадесет години някои навици отмират трудно. Тя отговаря с напрегнато мълчание. Преди две години това мълчание би ме хвърлило в паника. Преди една година стомахът ми би се свил от болка. Сега, девет месеца след като се изнесох от апартамента ни, ядното й мълчание просто ме изтощаваше.

Погледнах купчината документи пред мен, пълната поща с неотворени имейли, после часовника. Отдавна трябваше да съм си тръгнал. Небето навън беше потъмняло. Трябваше да започна да си приготвям багажа веднага щом се пробера и нямаше да мога да свърша абсолютно никаква работа повече.

— Порша, съжалявам. Наистина трябва да затварям. Съжалявам за кучето, но няма да мога да го взема другата седмица.

— Добре — въздъхна тя. — Да ти приседне тая командировка дано.

Дълго гледах в някаква точка в бюрото, преди да оставя телефона. Бяха минали минути, след като тя затвори. Едва бях успял да си поема два пъти въздух преди на вратата на офиса ми да се почука. Тони влезе и заяви:

— Кофти новини, пич. — Погледнах го въпросително. — Жената е с контракции.

Братята и сестрите ми имаха достатъчно много деца, за да знам, че й е прекалено рано да ражда.

— Добре ли е?

— Не знам. Няма да става от леглото, докато не роди. Което означава, че оставам в Лондон.

Такова облекчение! Тони беше добър колега, но една командировка с него означаваше безкрайно обикаляне из стриптийз баровете, а честно казано сега изобщо не ми беше до това. Един месец из клубовете на Ню Йорк щеше да ми дойде супер екстремно.

— Значи заминавам сам — казах с далеч по-спокоен тон, но той поклати глава.

— Изпращам Руби с теб.

Отне ми доста време да се сетя кого има предвид. „Ричардсън-Корбет“ не беше голяма фирма, но Тони назначаваше много стажантки, използваше целия предвиден за целта бюджет. Сега имаше няколко, но така и не можех да следя развитието им.

— Брюнетката от Есекс?

Изражението му веднага се промени — разочарование и завист в едно.

— Не, сладкишчето от Калифорния.

О, сега вече се сетих за коя говори. Тази, която ми спаси задника днес, когато преживях едно доста необичайно служебно премеждие. Колкото и да е странно, това момиче ми действаше супер тонизиращо и смущаващо. Беше прекрасна. Уви…

— Тази, която се притесни, че заминаваш за цял месец? — Буквално виждах как главата му се раздува и как гордо пъчи гърди.

— Точно така, същата.

— Наистина ли е нужно да пращаш и друг човек освен мен? — попитах. — Повечето от срещите са на тема логистика. Строителната част е предимно консултантска.

— Да бе, задник, естествено че няма да заминеш сам. Сигурен съм, че можеш да я убедиш да тръгне с тебе по клубовете с голите цици.

— Нямам никакво намерение да…

— Освен това — прекъсна ме веднага, — това момиче има страшно тяло. Може й да не ти се наложи да ходиш по клубовете с цици, ако успееш да й се пуснеш и да се намърдаш при нея. Нали си я виждал — дълги крака, хубави гърди, адски греховно лице. Фантастична.

— Тони, нямам никакво намерение „да се пускам“ на стажантка.

— Може би трябва да го направиш. Ако не бях вързан, нямаше начин да пропусна да й се пусна.

После млъкна и тишината буквално закънтя между стените.

— От колко време не си излизал?

Премигнах бавно и се замислих над въпроса му. Не бях излизал с жена от развода и ако не броим онази свалка на пияно в бара преди няколко седмици, не се бях доближавал до жена от няколко века.

— Ясно, значи ти оставаш тук, а Руби идва с мен. Обсъдихте ли програмата с нея? Обяснил ли си й всичко?

— Казах й, че програмата е да те закара там, да те пусне из баровете, да те напие и да те изчука.

— По дяволите, човече — прокарах уморено ръка по челото си.

Той се засмя и се обърна да излиза. На вратата спря и каза:

— Разбира се, че съм й обяснил програмата. Шегувах се. Тя е добро момиче, Найл. Убеден съм, че ще ти направи добро впечатление.

* * *

Пътувах в асансьора сам. Най-сетне се прибирах у дома. И тогава на третия етаж тя се качи. Аз се разкашлях, тя едва дишаше, стана напечено и пътуването в асансьора се оказа пълен ад. Тези машини се движат прекалено бавно. Мълчанието се простираше до безкрайността и го усещах като ужасно тежко и обемисто бреме. Заминавахме заедно в командировка и докато мятах скришом някой поглед към нея — енергична, млада и безспорно невероятно красива, изведнъж осъзнах, че с това момиче трябва да се водят разговори, да се комуникира. Един месец!

Не ме биваше само в няколко неща и едното бе да говоря с жена.

Тя отвори уста да проговори, но се спря и пак потънахме в мълчание. После ме погледна, аз запримигах и отместих очи. Когато стигнахме до фоайето, аз й предложих с жест да излезе първа, но вместо да се мръдне напред, тя почти изпищя:

— Изглежда заминаваме заедно на тази командировка.

— Да, така изглежда — казах и се опитах да се усмихна, но лицето ми беше парализирано.

Опитай, Найл. Опитай се да излезеш от роботизираното си мислене и да проведеш поне един нормален разговор. Нищо. Мозъкът ми беше като цедка за чай, през която беше изтекла почти всяка една приятна дума, която може да се каже на жена. А и тази жена не излизаше от асансьора!

На това трябваше да се сложи край. Аз бях тотална издънка във воденето на обикновени разговори за времето и такива глупости, както и в запознанствата, а тя се оказа много по-красива. По-дребничка от мен, но коя ли не беше по-дребна от мен. Не, в никакъв случай не беше ниска. Крехка и нежна като върба, с къса руса рошава коса, целунати от слънцето бузи… и истински перфектна уста. Да, доста… изключително момиче. По някакъв странен инстинкт спрях да дишам.

Тя леко сви рамене, усмихна се и каза:

— Аз съм от Щатите, но никога не съм ходила в Ню Йорк. И наистина се вълнувам.

— А, да… — Започнах да търся някаква дума, нещо, каквото й да е, за да отговоря на едно елементарно изречение. И накрая победоносно се спрях на: — Това е хубаво.

Това е хубаво? Дори за мен, това беше крайно лошо изпълнение. Очите й бяха огромни, зелени и чисти. Успях да го установя с още едно деликатно поглеждане. Това момиче никога и за нищо на света не би могло да излъже. Целият й вътрешен мир изтичаше през тези очи, а точно сега беше притеснена. Като плетеница от нерви.

Да бе, как не се сетих! Аз бях важен човек във фирмата — естествено е да се чувства притеснена.

— Тогава ще се видим на летището в понеделник сутринта? — попита Руби. Езикът й се плъзна напред да навлажни устните си, а аз забих поглед в челото й, сякаш ще й гледам аурата.

— Да, така мисля — започнах, но тогава се сетих, че може би трябва да уредя кола да ни закара дотам. Мили боже, три минути в асансьора и едва не загинах от клаустрофобия, а какво остава да се возя в кола с нея цели четиридесет и пет чак то летището? Дори не исках да си го представям. — Освен ако…

— Аз не…

— Ти…

— О, извинявай — каза и бузите й пламнаха. — Прекъснах те. Кажи ти.

— Не, ти кажи — въздъхнах.

Господи, каква катастрофа. Исках само да се отмести, за да мога да мина покрай нея и да изляза. Или по-добре земята да се бе отворила и да ме бе погълнала.

— Мога да те чакам направо на летището — каза тя накрая, нагласи чантата си на рамото и без никаква логична причина започна да сочи зад гърба си. — Искам да кажа при изхода за самолета.

Който се намира зад гърба й?

— Ще съм там много рано, така че не е нужно…

— Не, няма да… искам да кажа… не бих се…

Тя ме погледна напълно объркано, няма нужда да пояснявам защо. Защото самият аз изобщо не знаех за какво говорим и кой какво казва. Погледнах над рамото й към… блажената свобода.

— Да, разбира се, не би се… — продължи да говори тя.

— Добре, разбрахме се.

Вратата на асансьора започна да издава неприятен звук и да ни пускат онази кошмарна мелодия, когато задържаш асансьора прекалено дълго. Това беше краят на най-странната ми среща, откакто се помня.

— Тогава ще се видим в понеделник — каза с треперещ нервен глас, а по моя врат се стичаха студени капки пот. — Нямам търпение — добави.

— Да. Добре — сложих грандиозния финал на разговора.

Тя леко наклони глава настрани и се изчерви. Руменината заля сладкото й лице и излезе от асансьора. Без никаква умисъл, съвсем неволно очите ми се залепиха за задника й. Объл, висок, перфектно оформен. Представях си го как идеално пасва в дланта ми и вдишах лекия аромат на роза, който остана след нея.

Излязох от асансьора в полутъмното фоайе и тръгнах след нея към изхода. Без никакво усилие съзнанието ми вече работеше на милион обороти. Представях си гърдите й в ръцете ми, после ми поникна и трета ръка, която беше на задника й, устата й върху моята…

Не, никога не съм бил зле в кревата, макар че Порша винаги бе считала, че когато спи с мен ми прави услуга. Но никога не пропускаше възможността да се наслади на услугата.

Този несъзнателен вулкан от доста интересни мисли беше веднага потушен от появата на Тони по стълбите. Намигна ми, раздвижи палаво вежди и каза:

— Фестивал на пениса? — и очите му я проследиха, докато завива край ъгъла.

И ето как предложението му започна да си проправя път към съзнанието ми. Като упорит и гладен червей.

* * *

Израснах с дванадесет души в къщата. Пътуването със самолет беше рядкост — един път до Ирландия с най-бедните деца от града и после когато останахме само аз и Ребека, мама и татко ни заведоха до Рим да видим папата. Помня, че тогава цялата къща оживяваше и се обръщаше с краката нагоре от трескави приготовления. Имахме дрехи за неделната служба, които не бяха чак толкова яки като дрехите ни за Коледа, но дрехите ни за пътуване бяха десетки класи дори и над коледните ни костюми. Тези навици умират трудно. Години минаха и още не се бях преборил с навика да се облека преди изгрев-слънце.

Ето защо в четири и половина в понеделник сутринта вече чаках пред изхода за самолета. Разбира се, в костюм. За разлика от мен, Руби се появи точно когато започвах да изпадам в паника. Хората вече се качваха. Появи се по розов суитшърт с качулка, черен гащеризон и светлосини маратонки. Нямаше начин да не забележа реакцията на хората, покрай които минаваше. Всеки чифт мъжки очи се забиваше в нея, няколко женски — също. Не знам дали тя забеляза, но докато минаваше през тълпата, хората се полюшваха като развълнувана вода, в която някой е метнал камъче.

Изглеждаше свежа, макар и съвсем обикновено облечена. Бузите й бяха леко зачервени от бягането. Сочните й пълни устни бяха леко разтворени, докато се опитваше да контролира запъхтяното си дишане. После ме видя и спря. Очите й се разшириха като дъната на тенджери.

— Мамка му! — каза и веднага сложи ръка на устата си. — Исках да кажа… мамка му… Да не би да имаме делова среща веднага след кацането? — Започна да рови в телефона си. — Не съм сигурна. Запомних цялата програма наизуст. Мога да се закълна…

— Не, защо? — усетих как веждите ми се събират раздразнено.

Запомнила е програмата?

— Аз… ти… изглеждаш толкова официално облечен, а аз съм като някой просяк до теб — почти изплака и скри лице в ръцете си. — Мислех, че ще спим, понеже полетът е много дълъг.

Усмихнах се вежливо, макар че мисълта да спя до нея предизвикаше ужасно разяждащо усещане в слабините ми.

— Имам да свърша малко работа, преди да пристигнем в хотела и исках да съм по-официално облечен. Това е всичко.

Всъщност не бях съвсем сигурен кой от двама ни е подходил неразумно и е надценил или подценил случая, но колкото повече се оглеждах и наблюдавах съвсем обикновено облечените хора, толкова повече се убеждавах, че това съм аз. Крайно надценил. Тя погледна тревожно костюма ми и тръгна напред да се качва в самолета. Когато пъхаше ръчната си чанта в отделението над главите ни, направих пореден опит да не гледам задника й. И се провалих.

Мили Боже и пресвета Дево.

Невероятен задник. Тя не забеляза нищо, изобщо не осъзнаваше, че всяко мъжко око следи седалищните й мускули. Когато се обърна, аз моментално изместих поглед върху лицето й и тя попита:

— Къде искаш да седнеш? До прозореца ли?

— Няма никакво значение.

Съблякох сакото си и го дадох на стюардесата. Руби се настани до прозореца, прибра до себе си айпада си, книгата си и един малък бележник. Седнах до нея и тежкото мълчание се настани между нас. Хората все още се качваха, а ние вече млъкнахме. Исусе! Шест часа полет! Ами после? Един месец в Ню Йорк. Заедно!

Четири седмици. Ставаше ми зле, разболявах се. Може би беше редно да я попитам дали й харесва във фирмата, дали Лондон й се струва хубав град, от колко време е тук… Не работеше за мен, но познавах Тони добре и знаех, че времето й прекарано в компанията е било изпълнено със… събития. Можех да я попитам къде е родена, къде е израснала, макар че знаех вече, че е някъде от Калифорния, но поне това щеше леко да разтопи леда. Но след това всеки щеше да се чувства задължен да говори, а това нямаше да доведе до нищо добро. Реших да не питам нищо.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, преди да излетим? — попита стюардесата.

Погледнах към Руби, която се наведе напред да говори със стюардесата, понеже край нас беше ужасно шумно. Гърдите й докоснаха ръката ми и цялото ми тяло се вдърви. Буквално. Бях крайно внимателен да не я докосна по… гърдите.

— Бих пила чаша шампанско — каза тя.

Стюардесата се усмихна неловко. Очевидно не бяха свикнали да сипват шампанско в пет сутринта. После ме погледна въпросително и сега вече не знаех какво да си поръчам.

— Аз… аз… — Дали да не си поръчам шампанско, за да не изглежда странно, че само тя пие? Или да дам пример за професионално поведение и да си поръчам сок от грейпфрут както бях планирал?

— Е, ако не е проблем и аз ще пия една чаша…

Руби вдигна ръка да ме прекъсне.

— Не, пошегувах се, наистина беше шега. Метнах ли бомбата? Не, не исках да кажа бомба. Не се шегувам с такива неща. — Тук млъкна, стисна очи и каза: — Само един портокалов сок, моля.

Със стюардесата се спогледахме сконфузено.

— За мен сок от грейпфрут — казах.

Тя записа поръчките ни и се отдалечи и тогава Руби ме погледна. Нещо в очите й издаваше такава чистота и откровеност. Неприкрита искреност. И точно този поглед ме успокои така, както нищо друго не би могло в тази ужасно неловка ситуация. Освен това беше ново изживяване, нещо на което не бях свикнал. Тя премигна, отмести поглед и го заби в табличката си. Гледаше я така напрегнато — мислех, че всеки миг ще я счупи с поглед.

— Добре ли си? — попитах.

— Просто… Извинявам се за шегата. — Млъкна, сякаш търсеше думите и започна отначало: — Нямаше да си поръчам шампанско. Ти наистина ли си помисли, че ще пия шампанско в пет сутринта?

— Не? — Прозвуча повече като питане дали това е правилният отговор.

— Съжалявам и за това с бомбата — каза и започна да маха с ръце пред лицето си, сякаш да прогони мисълта. — Просто се държа като пълен идиот, когато ти си около мен.

— Само около мен ли?

Тя подскочи, а аз едва сега осъзнах как е прозвучало в ушите й.

— Не… искам да кажа, че вероятно причината е в моето отношение, но никога не съм те виждал да се държиш като идиот — добавих бързо.

— В асансьора? — напомни тя.

Усмихнах се. Да, така беше.

— И сега? — добави.

Думите й сякаш притиснаха гърдите ми.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах.

Тя премигна няколко пъти и ме погледна с някакво далечно, но въпреки това много познато чувство на привързаност.

— Не, ще се оправя. Просто съм притеснена, че отивам в командировка с директора на отдел „Планиране“ и там… разни такива неща.

Исках да я предразположа, да я накарам да се почувства по-спокойна и веднага извадих стратегически въпрос:

— Къде подготви дипломната си работа?

Тя пое дълбоко въздух и се обърна с лице към мен:

— Щатите, в Сан Диего.

— По строително инженерство?

— Да. С Емил Санторини.

Не можех да не й призная заслугата. Дори повдигнах вежда от учудване.

— Той е много строг.

— Той е удивителен — усмихна се тя. И сега вече ми стана крайно любопитно.

— Само най-добрите мислят така за него.

— „Или ще пробиете, или ще се прекършите“ — каза тя с широка усмивка и пое сока си от стюардесата. — Това ни каза първата седмица в лабораторията. Но е бил напълно прав. Трима започнахме, а по Коледа същата година бях останала само аз.

— Защо си в Лондон? — попитах, макар че вече се досещах за отговора.

— Надявах се да мога да вляза в програмата по строително инженерство. Все още нямам отговор от Маргарет Шефилд дали съм в нейната група.

— Тя не взема подобни решения до началото на срока. Подлудява студентите, побърква ги от чакане, ако добре си спомням. Стават като бесни песове.

— Да, но инженерите обичаме да имаме планове, график, чертеж и не сме много търпеливи.

— Да, както вече казах — бесни песове — засмях се. Тя също се усмихна.

— Не си учил с нея.

— Официално не, но тя свърши повече работа отколкото моят ръководител на групата.

— Колко години след завършването ти се пенсионира Питърсън?

Усетих как очите ми се разширяват. Колко много знаеше за мен? За отдела ми?

— Предполагам вече знаеш отговора на този въпрос.

Тя отпи от сока си, преглътна и се извини.

— Знам, че си бил последният му студент, но ми беше любопитно да чуя колко зле е било при него.

— Беше ад — признах. — Питърсън беше пияница, но лош пияница. Груб, ужасен човек. Но това беше преди почти десет години. Била си дете. Откъде знаеш за тези неща?

Тя леко сви устни и усетих как кожата ми пламва. Исусе! Това момиче беше божествено красиво.

— Единият отговор е, че научих за Маги Шефилд, когато бях втора година в университета и правихме обиколка на забележителни сгради и тогава си наумих да уча под нейно ръководство, преди да се пенсионира. Когато питах Емил за нея, той ми разказа малко от историята на отдела. Освен това съм чувала някоя и друга история за Питърсън.

Зачудих се коя ли случка все още се носи из средите.

— Когато е хвърлил бутилка върху един от студентите си? — попита тя.

А, да, случката, която никога няма да се забрави.

— Вярно е, но не бях аз. Най-лошото, което съм видял от него, е обиди, грозни обиди или десет… пръчки през ръцете.

Руби кимна, сякаш вече знаеше и това.

— А кой е другият отговор? — попитах.

Тя погледна през прозореца, пое си въздух няколко пъти и каза:

— Когато започнах работа в компанията, разбрах, че си учил в Оксфорд и се чудех дали си бил в програмата на Маги. После разбрах, че не си учил при нея и така научих някои неща за теб. — Предполагам, че в думите й е имало и някакво друго значение, но сега поне успях да си обясня защо ме гледаше, сякаш ме познаваше от много време. Тогава се обърна пак към мен, на лицето й имаше дяволита усмивка. — Удивително е колко неща можеш да разбереш за един човек само от наблюдение, без дори да се налага да говориш с него.

— Е, искам да му се удивиш.

— Преместил си се в компанията от позицията си в Лондонското метро и после си оглавил отдел „Планиране“ — каза и ми се усмихна срамежливо. — До дипломирането си си учил в Оксфорд и после си станал най-младият изпълнителен директор в историята на Лондонското метро. За малко да се преместиш в Ню Йорк, за да работиш за Управата на Метрополитен транспорт, но си се отказал от работата, за да започнеш в нашата компания.

— Впечатляващо! — промърморих. — Какво още знаеш?

Тя извърна поглед и се изчерви още повече.

— Израснал си в Лийдс. Бил си звездата във футболния отбор в Кеймбридж.

Да не би да е търсила цялата тази информация в интернет? Снощи? Или е знаела всичко това, преди да ни сложат заедно на тоя самолет? И по-важното беше кой отговор исках да чуя. Имах известно подозрение кой отговор ще направи странното усещане в стомаха ми по-интензивно.

— Какво друго?

Тя се поколеба и каза:

— Имаш „Форд Фиеста“, което за мен е крайно забавно, при положение че вероятно печелиш повече пари и от кралицата. По-забавната част е, че никога не го караш, защото си ходеща реклама на градския транспорт и ползваш само метрото. Освен това не мога дори да си представя как се събираш във „Форд Фиеста“. Знам също, че неотдавна си се развел.

Удивлението и приятната тръпка от разследването, което е направила, изчезнаха на секундата.

— Човек никога не подозира колко много информация може да се намери из интернет и какъв източник са клюките в офиса — казах.

— Извинявай. Понякога забравям, че не всеки е отгледан от двама психотерапевти и че не всеки човек е отворена книга — каза и се смали в седалката си.

— Изкушавам се да попитам откъде знаеш за развода ми, но предполагам, че в офиса не спират да дрънкат…

— Мисля, че когато започнах работа, хората вече говореха… — Тя се изправи и ме погледна в очите. — Но вече никой не говори за това, кълна се.

Можех да си представя мрачното си настроение по времето, когато Руби е дошла във фирмата, но на онзи етап ми беше дошло до гуша от драмите на Порша и с най-голямо удоволствие бих живял в някое затънтено местенце. Реших да сменя темата на разговор.

— Имаш ли братя и сестри, или си единствено дете с двама родители психотерапевти?

— Един брат — каза и отпи от сока си. — А ти?

— Искаш да ми кажеш, че не знаеш?

Тя се засмя:

— Ако бях започнала да ровя за такава информация, със сигурност щях да създам впечатление на пълно куку.

— Да, би могло да се каже — намигнах й. Тя ме гледаше с очакване, но докато самолетът набираше скорост, забелязах как настървено стиска облегалките на седалката си. И трепереше. Стори ми се, че е доста по-добре да продължа да говоря, за да я накарам да мисли за друго.

— В семейството сме девет деца. — Тя се наведе към мен и ченето й буквално увисна.

— Девет?

Отдавна знаех как реагират хората, когато кажех това изречение, така че и нейната реакция не ми направи особено впечатление.

— Да. Имам шест сестри и двама братя. Аз съм по-малкият брат и предпоследен по дата на раждане.

Тя се замисли, веждите й се събраха.

— Нашата къща беше толкова тиха, толкова спокойна. Наистина не мога да си представя детството ти.

— Повярвай ми, наистина не можеш — засмях се.

— Осем по-големи братя и сестри? Обзалагам се, че е все едно да имаш още осем родители.

— Да, понякога беше така — казах. — Най-големият ми брат беше миротворецът. Наистина въдворяваш ред и яко ни строяваше. Мисля, че това се дължеше на факта, че сестрите ми бяха повече и като цяло момичетата се държаха много добре, а ние нямахме много избор. Другият ми брат, роден точно преди мен, Макс, беше и все още е най-палавият. Все погаждаше номера на всички, но му прощаваха, защото беше адски чаровен. Това е по неговите думи, разбира се. Аз бях тихият и ученолюбивият. И скучният. Това е самата истина.

Тя мълчеше и седеше някак сковано. След малко каза:

— Разкажи ми още?

Облегнах глава на седалката и поех въздух. През последните… доста години не ми се беше случвало да водя такъв откровен, спокоен и отпускащ разговор с жена. Не броим Порша, някоя от сестрите ми или близък приятел. Тя наистина искаше да знае и това ми даваше увереност, каквато също не бях изпитвал от години.

— Почти винаги всички участваха в приключенията. Направихме духов оркестър. После съчинихме и нарисувахме книжка с картинки. Веднъж боядисахме стената на къщата само с отпечатъци от дланите си. — Тя се засмя така въодушевено — не можех да не й се усмихвам. В очите й видях някакво облекчение, макар и прикрито, и ми стана мила и исках да съм внимателен с нея. Продължих да дърдоря — нещо, което никога не ми се бе случвало, а тя слушаше с голям интерес и задаваше въпроси за брат ми Макс и за Ребека, и за родителите ми. Тя задаваше въпроси за живота ми, за неща извън работа и когато я подкачих, че вече знае за развода ми, тя ме попита как съм се запознал с Порша. За моя изненада не се почувствах неловко да й разкажа как се запознахме, когато бяхме на по десет години, как се влюбихме когато бяхме на четиринадесет и се целунахме на шестнадесет. Не й казах как магията започна да умира три години по-късно, точно на сватбата ни.

— Вероятно е странно да си бил с някого толкова дълго време и в един момент да стоиш и да гледаш отстрани как всичко свършва — каза тихо тя и се загледа през прозореца. — Дори не мога да си го представя.

Бретонът й падна над едното й око. На ухото й забелязах малка обеца с миниатюрно диамантче. После ме погледна и каза:

— Съжалявам, че споменах за това, което говореха хората в офиса. Това е такова безобразно нахлуване в личното пространство.

Не й отговорих. Всеки един отговор на този въпрос би бил прекалено откровен. Не бях чак толкова странен човек. Може би точно това беше най-странното. Бях самотен. Самотен и сам от много, много години. Но защо едва сега го усещах? Никога не си бях представял, че ще искам да говоря за тези неща, но ето че го правех. Можеше да ме попита каквото си иска, но тя мълчеше. Тишината между нас пак ми се стори непоносимо странна, но когато я погледнах — загледана през прозореца, отпусната, спокойна, разбрах, че мълчанието е странно само за мен. Напрежението, което изпитвах в асансьора, вече го нямаше. Тя се беше успокоила. А аз с удивление регистрирах факта колко много ми харесва да съм с нея.

* * *

Най-накрая тя се унесе и заспа. Тялото й се отпусна и свлече към мен, а главата й беше на рамото ми. Обърнах се към нея, разбира се, да погледам малко през прозореца, но не пропуснах да вдишам аромата на косата й. Ухаеше на цветя.

Отблизо кожата й беше перфектна. Бяла, чиста, с много дребнички лунички около нослето. Устните й бяха влажни, миглите й бяха дълги и гъсти. В ръката си стискаше малко фирмено тефтерче и един химикал. Издърпах го леко от ръката й и погазих гласа на съвестта, който ми казваше да не го отварям. На първата страница беше въвела информация за програмата, данни за компаниите, които щяха да участват на срещата, списък на хората, с които трябваше да се видим в Ню Йорк и някои основни точки как да използва тази конференция за тезата си за кандидатстване в групата на Маргарет Шефилд. Бях сигурен, че е записала старателно всичко, което й е казал Тони.

В дъното на страницата бе написала с красивия си почерк:

Правило номер едно в програмата на бизнес командировката: Не се дръж като идиот, когато си около Найл Стела. Не гледай като изтървана, не говори глупости, не мълчи сякаш някой ти е изтръгнал езика. Можеш да го направиш. Все пак той е човек като всички нас.

Едва сега ми мина през ума, че това може да е нещо като дневник и да няма чисто професионални цели. Толкова се е страхувала от това заминаване и то с човек на висок пост в компанията, че си е написала нещо като лични инструкции как да се държи с мен_. Нали?_

Облегнах се назад до нея, затворих очи, облегнах глава на нейната, тихичко се извиних, че съм прочел първата страница и съм навлязъл в личното й пространство.

Сънувах мека кожа, опряна до гърдите ми, и целувки с дъх на шампанско.