Джейкъб Грей
Дивогласи (16)

Седемнайсета глава

Шокиран, Коу се отпусна на земята. Внезапно го втресе и през бушуващите в главата му мисли успя различи хлиповете на Велма Стрикъм. Вдигна очи. Мамба беше паднала на колене, стискаше глава с ръце и стенеше. Шмугъл се беше вторачил в мястото, на което се появи порталът, поклащаше глава и мърмореше:

— Не, не, не…

— Защо? — възкликна Мамба. — Защо й трябваше да го прави?

„За да попречи на Предача да се върне — помисли си Коу. — Без Врания клюн никой не може да се върне. Дори и самата Лидия.“

Имаше чувството, че някой е изтръгнал сърцето му и е сложил на мястото му къс олово.

„Пожертва себе си, за да спаси нас.“

— Защо не я спря? — изкряска Мамба на говорещия с хлебарки.

— А защо ти не го направи? — тросна й се той. — Проклетата мърла отмъкна Врания клюн със себе си!

— Не спря да дърдориш за Земята на мъртвите пред момичето — изстреля Мамба към прегърбеното човече. — Ако не беше ти, никога нямаше да й скимне да направи подобно нещо!

— Имали някакво значение? — обади се Трохата. — Всичко свърши.

Мамба впи очи в него.

— Не бързай толкова, гълъбогласи — каза тя.

Тя размърда пръсти, няколко змии изхлузиха тела измежду щайгите в дъното на склада и се насочиха право към Трохата и госпожа Стрикъм. Една от тях се отклони към Семчо.

Трохата замахна с ръка. Два гълъба изскочиха от тъмнината около тях и се спуснаха към змията, която беше най-близо до Семчо. Влечугото обаче се стрелна и улови единия в уста, а другия уви с тялото си.

— Бягай, Семчо! — викна Трохата.

Виещите се змии го бяха подкарали към един от ъглите. Мишегласият се спусна към вратата и спря само за миг, колкото няколко мишки да излязат от крачолите му. В следващия миг след него се спусна гъмжило от хлебарки, които погълнаха мишките на мига.

Госпожа Стрикъм ритна една змия настрани, стъпка втора и скочи на един куп щайги. После огледа помещението с просълзени очи. Блъсна една от щайгите на земята, премазвайки още няколко влечуги, скочи на пода и се спусна към изхода, през който беше излязъл Семчо. Касетката с лисиците се разтресе — животните вътре ръмжаха и джафкаха, безсилни да помогнат на господарката си.

Коу се изправи на крака и също побягна, но силен удар в тила го просна на земята, а пред очите му заиграха звездички. Въпреки болката той успя да внуши на враните да се спасяват.

Няма да те оставим, каза Кряк и размаха криле над суматохата.

— Бягайте! — викна Коу. — Подчинете ми се!

Накрая трите врани излетяха от склада.

Докато Коу лежеше на пода и се опитваше да се опомни, хлебарките се приближиха на сантиметри от носа му и размърдаха челюсти кръвожадно.

— Без резки движения — предупреди Шмугъл и се надвеси над него.

Коу прилепи предпазливо ръце до раменете си, отблъсна се от пода и се изправи с леко залитане. Трохата беше опрял гръб в стената, заобиколен отвсякъде от съскащите змии на Мамба и от стотици от гадините на Шмугъл.

Двата гълъба, които бяха нападнали змията, лежаха по гръб сред купчина омачкани пера. Единият вече беше мъртъв, а другият подритваше с крака в агония.

— Няма ли вече да ги убием? — обади се Шмугъл.

Мамба изгледа Коу с лице, потъмняло от гняв. След няколко секунди обаче поклати глава и каза:

— Още не. Може да има и друг начин… Вранегласият може би все пак ще ни бъде полезен, независимо дали му харесва, или не. Отведи ги в сервиза, за да помисля на спокойствие.

Шмугъл щракна с пръсти и създанията в краката на Коу вкупом го подкараха към вратите. Трохата го последва, обграден от змиите. Ако единият опиташе нещо, другият със сигурност щеше да загине. Нямаше изход. Поне Семчо и госпожа Стрикъм вероятно се бяха измъкнали.

Дивогласият повелител на хлебарките ги отведе пред една врата в главния коридор. Тя водеше към малка стаичка без прозорци, осветена единствено от слаба, гола крушка и претъпкана с нахвърляни една върху друга развалени шевни машини.

— Сега кротувайте — ухили им се Шмугъл. — Отиваме да изловим приятелите ви.

Змиите и хлебарките напуснаха стаята, а вратата се тресна след тях. В ключалката се превъртя ключ.

— Сега какво? — попита той.

Трохата се облегна на стената, свлече тяло по нея и седна на земята със сгънати колене. Изглеждаше уморен.

— Съжалявам, Коу — рече той. — Всичко свърши.

Пулсът на Коу все още беше ускорен заради битката. Той нямаше намерение да се отказва. Не и докато Лидия беше затворена в Земята на мъртвите. Освен това госпожа Стрикъм и Семчо бяха избягали — двамата можеше да измислят нещо. Той огледа стаята.

— Може да успеем да разбием ключалката.

— Мамба не е глупава — отвърна Трохата. — Пред вратата ще ни чакат трийсет смъртоносно отровни змии.

В гърдите на Коу се надигна гняв, но преди да успее да отвърне, нещо го погъделичка леко по ръката. Той погледна надолу. По китката му пълзеше малко, нежно паяче. Прогони го с ръка и за момент то увисна на тънка нишка от тавана. Очите на Коу тръгнаха нагоре по нея. И ето — високо горе, срещу вратата, решетката на вентилацията беше разхлабена.

Когато погледна отново надолу, от паячето нямаше и следа.

С разтуптяно сърце той избута останките от една шевна машина и се покатери на работния плот. Протегна се в цял ръст, но и така му оставаше цяла ръка разстояние до решетката. Присви колене и подскочи, но не му достигнаха няколко сантиметра. Опита отново, но със същия резултат.

— Ела да ми помогнеш — каза той.

Трохата изпуфтя.

— За какво?

Гневът на Коу преля.

— Не може просто да седим тук! — тросна се той.

— Единствената ни надежда е във Велма и Семчо — каза Трохата. Имаше потиснат, пораженчески вид. — А и това не е много сигурно. Пази силите си за момента, когато се върне Шмугъл. Поне да загинем в битка.

— Лидия е в опасност!

Трохата се втренчи в Коу и за момент пламъкът се върна в очите му.

— Не е в опасност — каза той. — Мъртва е.

При думите му Коу залитна и мъжът добави по-меко:

— Почти мъртва. В ръцете на Предача е. Взе Врания клюн със себе си, така че няма как да се върне. Единствено вранегласият може да използва меча. Освен това… Огледай се, Коу — той посочи нагоре. — Отворът е не повече от половин метър на широчина и наполовина на височина. Няма да минеш.

Коу огледа отвора. Трохата беше прав — беше прекалено тясно за него.

— Но не и за врана — смотолеви той.

— Какво казваш? — не чу Трохата.

— Врана ще мине — обясни Коу.

— Не виждам врани наоколо — рече Трохата с леко отегчение в гласа. — А и дори да успееш да призовеш някоя врана да дойде тук, това не променя факта, че ти си оставаш заключен — погледът му омекна. — Съжалявам, Коу.

Младежът скочи на пода, обзет от странно усещане.

— Ами ако аз бях врана?

Трохата махна с ръка отрицателно.

— Казах ти, хлапе — дори и да се упражняваш цял живот, няма да успееш да го направиш. Повярвай ми — опитвал съм.

— Аз обаче не съм — каза Коу.

Трохата завъртя очи. Реакцията му само вдъхна решителност на Коу.

— Прави каквото искаш — рече гълъбогласият.

Коу му обърна гръб и седна с кръстосани крака на пода в средата на стаята. Допреди няколко дни само мисълта, че може да призове още врани около себе си, или пък да ги накара да го носят, би му се сторила невероятна. Сега затвори очи и се съсредоточи, като си припомни странното усещане за лекота, което беше почувствал в дома на Феликс Квакер, когато се беше взрял в очите на Милки и беше влязъл в съзнанието на птицата.

Насочи мисълта си към това усещане, остави дишането на Трохата да се слее с фона и си представи окото на Милки — и как потъна в бездънното му…

— Някакво развитие? — попита Трохата.

— Тихо! — каза Коу.

Отново се съсредоточи и след няколко секунди пак усети притеглянето. Някаква енергия загъделичка ръцете му, сякаш кръвта във вените му изведнъж се беше загряла с един-два градуса. Беше изпитал същото чувство в гнездото, когато призова враните от целия парк — някаква спяща сила, която чакаше да бъде отприщена. Този път обаче Коу не искаше да я отприщва. Искаше да я насочи към самия себе си. Навътре. Той си пое дълбоко въздух и опита да изсмуче енергията обратно от ръцете си и да я концентрира в гърдите си. Температурата на кръвта му отново се покачи, този път неприятно.

— Невъзможно… — промърмори Трохата някъде далеч.

Коу стисна зъби. Течността, която течеше във вените под кожата му, напомняше повече огън, а не кръв. Всеки негов нерв му крещеше да престане, но той не го правеше и болката ставаше все по-силна с всяка изминала секунда. В гърдите му се окръгли живо кълбо от агония, което се разгаряше все повече с всеки негов дъх. Съществуваше единствено болката, която го притискаше все по-неумолимо, докато останалата част от тялото му не загуби значение.

Можеше да се откаже във всеки един момент, но това би било равносилно на провал. Лидия се нуждаеше от него. Той задържа болката със силата на волята си и й попречи да избяга.

Някъде отдалеч долетя гласът на Трохата:

— Не спирай! Получава се!

Лицето на Коу сякаш отлетя в нищото.

Не усещаше краката си, а костите му като че станаха почти кухи. Почувства невероятна сила в ръцете си, сякаш беше в състояние да вдигне цяла сграда.

Моментът настъпи. Той издиша и силата се разля по тялото му, изскочи по ръцете от върховете на пръстите му, а после се върна и потече по тях, докато не станаха безтегловни.

Той ги раздвижи нагоре-надолу…

… и почувства, че тялото му се издига.

Когато отвори очи, беше във въздуха, над главата на Трохата. Светът като че се беше изкривил — осъзна, че вижда и зад себе си. Гълъбогласият го гледаше удивено.

— Коу? — рече той.

Коу се изсмя и собственият му глас прозвуча като дрезгавото грачене на врана.

Успях!

С няколко маха на крилете се издигна до отвора на шахтата и я нападна с клюн. Хлабавата решетка се откачи и издрънча на пода. Перата му се разрошиха от нахлулия хладен въздух. Коу погледна за последно Трохата, който още не можеше да затвори уста от удивление, и излетя от стаята в нощта навън.

Без никакво усилие. Беше достатъчна една мисъл и крилете му го понасяха нагоре. Коу се издигна над фабриката и Блекстоун изплува пред очите му под звездите. Не спря да се изкачва, докато не видя хълмовете на запад и река Блекуотър, извила снага в полята на изток. Наведе глава към извисяващите се сгради и правоъгълното петно на парка до затвора. Светът и животът му досега изглеждаха толкова малки.

Той завъртя леко криле, промени посоката и се понесе надолу, планирайки с поривите на вятъра. Изви се над ламаринените покриви на промишлената зона, после се шмугна между стоманените въжета на един от мостовете през реката. Под него колите се движеха в сковани прави отсечки.

Ускори полет, удивен колко бързо се носеше. Усещаше тялото си едновременно могъщо и леко, а въздухът поемаше желанията му, сякаш беше едно цяло с тях.

В следващия миг до него изплуваха още три врани, две черни и една бяла.

Коу?, удиви се Кряк. Ти ли си?

Да!, отвърна Коу. Сега съм един от вас.

Не мога да повярвам!, каза Мрън.

Бях убеден, че може да го направи, каза Кряк. Винаги съм казвал, че е специален, не е ли така?

Милки премига бавно, сякаш изобщо не беше учуден, след което махна с криле и застана пред останалите. Без да казва нищо, бялата врана ги поведе на север през нощното небе. Известно време Коу мислеше, че летят обратно към гнездото си. Той ускори маховете си и задмина Мрън и Кряк.

Фукльо!, изграчи Мрън.

Коу се приближи до Милки.

Моля те, каза той. Трябва да ми кажеш как да премина в Земята на мъртвите. Трябва да има и друг начин.

Милки наклони леко глава.

Говоря сериозно, продължи Коу. Бил си там, значи знаеш.

Милки завъртя връхчетата на крилете си и изви на североизток.

Къде отиваме?, изграчи Кряк.

Нямам представа, отговори Мрън.

Това „да“ ли беше?, попита Коу и го последва.

Бялата врана обаче просто размаха хриле.

Не след дълго Милки започна да се спуска. Прелетяха над края на града, после над полята и продължиха да се спускат към групичка неосветени къщи в близкия край на едно гробище. Коу се дивеше на пейзажа, който се разкриваше под крилете му.

Милки полетя над улицата, която стигаше до порта от ковано желязо. Зелените, плавни хълмове на гробището зад тях бяха покрити с надгробни камъни във всякакви форми и размери. Белият вран направи един кръг, след което кацна на един от тях — леко килната плоча от сив мрамор, обрасла в бурени.

Коу също се приземи, подскокна на жилавите си птичи крачка и се зачуди дали ще може да си върне човешкия облик. Съсредоточи цялото си внимание, както беше сторил по-рано, и се застави да освободи силата, която беше събрал с такова старание. Това стана учудващо лесно, в сравнение с първото му преобразяване, сякаш издиша след дълбоко, дълбоко вдишване. След миг отново беше в собственото си тяло. То му се стори тежко като олово, непокорно, с тромави, неуравновесени крайници. Той залитна и се подпря с ръка на един от надгробните камъни. След няколко вдишвания се почувства нормално.

— Какво е това място? — попита.

Хладният нощен въздух го уви във воала си. В ъгълчетата на съзнанието си вече имаше предположение, но се страхуваше да го приеме.

Милки потропа с крак по мраморната плоча.

Коу не можеше да разчете думите, но щом се приближи, успя да разпознае нещо друго на камъка. Гравирано изображение на врана. В гърлото му заседна буца.

— Това е гробът на нашите, нали?

Да, отвърна Милки с шепота на старец. Гробищата са специални места, където тъканта между тази Земя и другата е особено тънка.

Някой се разприказва!, обади се Мрън.

Коу положи ръка върху студения камък. Кой беше погребал родителите му тук, зачуди се той. Феликс Квакер? Или някой друг от дивогласите, техен съюзник от войната през Мрачното лято?

Очите му засмъдяха от сълзи при мисълта за майка му и баща му. След миг обаче той ги пропъди. Нямаше време за въпроси или всепроникваща тъга. Трябваше да спаси Лидия.

— Как да пресека? — попита той.

Трябва да овладееш силата на враните, рече Милки, и да поискаш разрешението им.

Сърцето на Коу ускори пулса си. Значи имаше начин, дори и без Врания клюн.

Той затвори очи и призова враните си. Представи си, че е високо над малкото гробище и над селото. Изпрати мислите си над Блекстоун, привлече враните със струите енергия и усети връзката с всяка птица, сякаш бяха свързани с невидима нишка.

И те дойдоха. Една по една, после на все по-големи и по-големи ята. Небето се изпълни с черни точки, които неотклонно се движеха към гробището. Птиците накацаха по надгробните камъни, по желязната порта, по покривите на мраморните гробници, охранявани от статуи на ангели. Бутаха се за място на тревата, търкаха пера едни в други в същински черен килим. Коу избърса очи и зяпна удивено.

А сега какво?

Говори с тях, каза Милки, сякаш беше чул мислите му.

Коу пъхна ръце в джобовете си, за да не забележат, че се тресяха, и заговори високо на събралите се врани:

— Благодаря ви, че се отзовахте на призива ми.

Враните го пронизваха с мънистените си очи и увереността му отстъпи пред критичния им поглед.

— Аз съм Коу, вранегласият, а това е гробът на майка ми, вранегласата преди мен. Повечето от вас не знаят кой съм аз. Е, събрах ви тук по един специален повод — той замълча и пое дълбоко въздух. — Трябва да отида до Земята на мъртвите.

Глъчката от хиляди врански гърла прониза тъпанчетата му и въпреки че му беше трудно да различи отделните думи, общият тон беше ясен.

Никога… Невъзможно… Опасно… Луд… Глупак.

Коу погледна Милки, който повдигна клюн едва забележимо.

— Сред вас има ли врани, които са се сражавали в Мрачното лято? — попита Коу.

Няколко птици изграчиха.

— Били сте се за майка ми, редом с останалите дивогласи — продължи Коу. — И за какво?

За живота си, обади се една огромна врана в краката му.

Той забеляза, че птицата е еднокрака, а клюнът й е наполовина счупен с изтъпени краища.

— И само за живота си? — попита Коу. — Или може би за Блекстоун… Градът, който открай време подслонява вас и вашите семейства, вашите дивогласи. А може би защото това е бил правилният ход.

Враната боец замълча. Коу усети, че увереността му се завръща.

— Благодарение на вашия кураж Предача бе заточен в Земята на мъртвите. И все пак той все още не е победен. Държи за заложник моя приятелка.

Нашата задача е да пазим теб, рече Мрън меко.

— А аз трябва да опазя Лидия — отвърна Коу. — Не може вечно да бягаме и да се крием. Учениците на Предача няма да се откажат, докато не го върнат тук по един или друг начин.

Там е като в затвор, обади се жилава женска врана. В безопасност сме.

„Ще загубя интереса им“ — помисли си Коу отчаяно.

— Лидия не е просто моя приятелка — продължи той. — Дъщеря е на лисегласата.

Сред враните се надигна учудена глъчка, а няколко птици заклатиха глави и се спогледаха със съседите си. Коу долови промяна в настроението им.

— Точно така! — рече той. — Лидия е дъщеря на жената, изпратила Предача от другата страна. Имаме дълг към Велма Стрикъм да спасим дъщеря й.

Вярно ли е?, попита женската врана и се обърна към враните на Коу.

Опасявам се, че да, каза Кряк и махна небрежно с крило.

— Ще ми помогнете ли? — попита момчето. — В името на майка ми, загинала от неговата ръка, и на лисегласата, която ви спаси от него!

Над враните се възцари мълчание, докато обмисляха думите му.

Старият вран боец първи скочи във въздуха, последван и от други, чиито криле бръснеха раменете на Коу. Птиците се отдалечиха от гробището и телата им се опънаха в черна нишка през небето.

— Не… — прошепна Коу и хвърли на Милки отчаян поглед. — Не могат да си тръгнат!

Милки, Кряк и Мрън също се издигнаха във въздуха безмълвно и се присъединиха към отдалечаващите се врани. Коу падна на колене до гроба на родителите си и опря глава в камъка.

— Съжалявам — каза той, без да съзнава дали говори на тях, на Лидия, на госпожа Стрикъм или на самия себе си. — Опитах се.

Докато клечеше така, с потънало в отчаяние сърце, въздухът около него се раздвижи и вятърът леко развя палтото му. Скочи на крака и съзря ятото врани, извили се над него. Бяха се завърнали. Птиците се наредиха в колона от трептящи пера.

Какво се случваше?

Спиралата се сви, а враните полетяха все по-бързо в кръг, докато Коу престана да различава отделните птици в ятото. Те се устремиха към него в плътен въртящ се цилиндър от чернота. Дрехите и косата му заплющяха на вятъра. Със страх и удивление той проследи как колоната се затваря около него и скрива всичко, с изключение на кръглото парче небе над главата му.

Усети как стъпалата му се отделят от земята. Птиците продължаваха да увеличават скоростта си и той загуби представа дали е ден, или нощ, а след това — и всякакви ориентири: горе, долу, ляво и дясно вече не значеха нищо. Коу протегна ръце, вдигна брадичка и се остави на вихъра от пера.

Нещо подхвана олекналото му тяло и чернотата го погълна изцяло.