Дейвид Годман
Нищо никога не се е случвало (1) (Биография на Пападжи)

Предговор

Преди много години започнах да правя проучвания за това, което се надявах да бъде основна нова биография на Шри Рамана Махарши — несравнимия южноиндийски мъдрец и светец, чийто живот и учения са повлияли, осветили и преобразили безброй хора във всички краища на света. Проектът беше едва започнал, когато разбрах, че естеството на такова същество прави невъзможно създаването на фиксиран и обективно точен разказ. Истинският мъдрец е безименното, безформено Сърце на всичко, което е. Макар че може да изглежда, че има личност, характер и история, неговите думи и дела — суровината на всяка биография, са преди всичко отговор на умовете на хората, които влизат в контакт с него. Всеки човек, който се приближи до истински Учител, ще види и преживее нещо различно, но преживяването винаги ще бъде отражение на нуждите, стремежите и вътрешната зрялост на този човек. Тези, които го виждат най-ясно, са тези, които чрез неговата милост имат директно преживяване на неговата безформеност. Както веднъж самият Шри Рамана пише в една от своите тамилски поеми: „Познава ме единствено този, който ме познава такъв, какъвто съм наистина.“

Разбирайки това, аз преместих фокуса на моите проучвания върху живота и преживяванията на неговите поклонници, които са имали забележителни преживявания на пробуждане в негово присъствие. За няколко години събрах многобройни, дълги разкази от първо лице, които разкриха какво е било да живееш с него, да говориш с него и да преживееш неговата заразителна вътрешна тишина. Имах намерение да посветя по една дълга глава на всеки поклонник, но в два от случаите материалът беше толкова обширен и толкова завладяващ, че главите се разраснаха в цели самостоятелни книги. Първата, Живот в духа на словото на Бхагаван, разказ за многобройните години, които Анамалай Свами прекарва с Шри Рамана, беше публикувана през 1994 г. Оттогава прекарах по-голямата част от последните три години в събиране и редактиране на материали за живота и ученията на Шри Хариванш Лай Пунджа, сега широко известен като „Пападжи“, родом от провинция Пенджаб, който е бил заведен при Шри Рамана през 40-те години. Тези първи три тома на Нищо никога не се е случвало са моят опит да представя живота и ученията му от най-ранното му детство до определен момент през 80-те години, когато той започва да привлича вниманието на голям брой хора от Запада. Надявам се по-късните събития да бъдат отразени в следващи томове. Ще се радвам да получа информация и кореспонденция от всеки, който се е срещал с Пападжи през 80-те и 90-те, за да може историята на живота му да бъде представена възможно най-пълно.

Разказът на Нищо никога не се е случвало е преди всичко разказ от първо лице на самия Пападжи, редактиран от мен и допълнен с истории и интервюта, които събрах от неговото семейство и поклонници. Моите собствени редакционни допълнения, коментари и обяснения се появяват на различни места в курсив. С цел удобство и простота, в цялата книга аз го наричам „Пападжи“ („уважаван баща“), въпреки че това име стана популярно едва през последните няколко години. В други периоди от живота си той е получавал много други имена и титли: „Рам“, „Харбанс“, „Харилал“, „Пунджаджи“, „Свамиджи“, „Махарадж“, „Учителят“ и дори „Скорпион Баба“.

Тъй като Пападжи е бил възпитаван и е получил образованието си в управляваната от Британия Индия, неговият писмен английски има тенденция да следва британската, а не американската употреба. Затова аз запазих този стил, особено след като Пападжи преди няколко години ми каза, че не харесва по-ранна книга за него, защото го представя да звучи „твърде американски“.

За мен беше голяма чест и привилегия да живея с Пападжи и да работя с него по тази книга. Аз сега я предлагам и посвещавам на Шри Рамана Махарши и на всички онези, включително Пападжи, които са влезли в контакт с него и които сега го познават такъв, какъвто е той наистина. Прекарах по-голямата част от последните петнадесет години живеейки и работейки с такива същества. За мен, да пиша за тях беше един акт на почит и изключително уважение. Хроникирайки техния живот и учения, аз съм се стремял да постигна стандарт за фактическа точност и научност, които извеждат текстовете отвъд сферата на обикновеното житиепиство, но същевременно аз не крия факта, че разглеждам тези хора като проявления на Бог на земята. Аз изразявам благоговението си към техните постижения и почитането си към тяхното екзалтирано състояние, като събирам каквато мога информация за тях и като я представям на широката публика с надеждата, че поне няколко от читателите ще бъдат вдъхновени да се стремят към реалността, която тези същества толкова лесно проявяват. Тези книги са моят личен акт на обожание.

Ще завърша със стих от Тукарам, Маратски светец от седемнадесети век, който се чувствал почти по същия начин по отношение на собствените си писания:

Думите са единствените

Бижута, които притежавам.

Думите са единствените

Дрехи, които нося.

Думите са единствената храна

Която поддържа живота ми.

Думите са единственото богатство

Което раздавам сред хората.

 

Казва Тука [Тукарам],

„Свидетелствай Словото.

То е Бог.

Аз Го боготворя

Чрез думи.“

 

Дейвид Годман

Лакнау, март,

1997 г.