Карол Финч
Обещай ми лунна светлина (10)

Глава десета

Кайро не беше сигурна дали времето е станало още по-студено, или студът в душата и тялото й я караха да потръпва под якето. Беше навлякла няколко пласта дрехи, за да се предпази от хапещия вятър, докато яздеше на запад зад мъжа, когото преди беше обичала, а сега мразеше със същата бурна страст. Кайро се дразнеше безкрайно дори и ако само посмееше да погледне към нея. В нейните очи Лотън не можеше да направи нищо хубаво. А когато той започна да си тананика „Отивам при моята Лу“ за не знам кой си път, Кайро избухна.

— Вече ти казах, че не можеш да пееш вярно — сряза го тя. — Безспирното ти мънкане не е по-добро!

— След като ти не ми говориш, трябва да занимавам мозъка си с нещо друго — защити се той.

Хладината в отношенията им и ниските температури разваляха настроението и на Лотън. На всичкото отгоре той изпитваше вина и съжаление. Имаше нужда да се отдели от Кайро за известно време, докато пак бъде в състояние да мисли разумно. Но това беше невъзможно. Ако я изпусне от поглед, тя сигурно ще го издебне и ще го застреля. Все още изглеждаше достатъчно ядосана, за да го направи.

— Да си занимаваш мозъка? — отвърна Кайро. — Какъв мозък? Доколкото мога да съдя, ти нямаш мозък.

— По дяволите, вече казах, че съжалявам!

— Съжаляваш? — Кайро се изсмя. — Да не мислиш, че можеш да кажеш едно извинение, да помахаш с ръце и да оправиш всичко като с магическа пръчка? — тя погледна Лотън ядосано. — Е, можеш да кажеш сто пъти, че съжаляваш, и това пак няма да премахне болката в ръката ми.

Нито пък тази в сърцето ми, прибави тя наум.

— Какво трябва да направя, за да те убедя, че съжалявам, дето направих прибързан и погрешен извод и стрелях по теб?

— Един скок от висока отвесна скала в пресъхнало речно корито сигурно ще свърши работа — каза тя подигравателно.

Лотън въздъхна.

— Не ти ли е хрумвало поне за миг, че ти изглеждаше подозрително, когато се прицели с оня пистолет към главата ми?

— Целех се над главата ти — уточни Кайро, като с всяка дума говореше все по-високо. — Ако не беше така очарователно мнителен, можеше да забележиш това!

— Беше много трудно да се разбере кой кого се опитва да застреля, особено когато към мен от всички страни летяха куршуми — отвърна й той рязко.

— Цяло чудо ми се вижда, че досега не си застрелял Уди и Такър — отбеляза тя язвително и веднага след това изстена от болка. Дорестият й жребец беше прескочил рова, който се намираше пред тях и от друсането раната на рамото й се обади отново.

— Искаш ли да спрем да си починеш? — попита я Лотън, когато забеляза побледнялото й лице.

— Моля? И да се принудя да прекарам по-дълго време в отвратителната ти компания? Не, благодаря. Броя минутите до момента, в който ще се отърва от тебе завинаги!

— Обзалагам се, че е така — измърмори Лотън. Снежната птица сигурно пак крои планове за убийството му. Ако преди не е била сигурна, че има причини да го убие, сега вече положително не е така!

Лотън измъкна от кобура пийсмейкъра с дръжка от слонова кост и се наведе, за да пъхне оръжието в ръката й.

— Ето. Защо не вземеш да ме гръмнеш и да свършим с това веднъж завинаги. Сигурен съм, че и двамата ще се чувстваме значително по-добре.

— Мога да се почувствам по-добре само ако ти се чувстваш по-зле — отвърна му тя, като го изгледа кръвнишки.

Когато от плътните сиви облаци, които вече втори ден покриваха небето, започнаха да се сипят снежинки, Кайро изпъшка:

— Мътните го взели, по това време на годината да се извие снежна буря. Кълна се, времето в Двете територии се променя през ден.

Лотън издърпа периферията на шапката ниско над челото си, за да се предпази от сипещите се от небето снежинки. Като че въздухът не се смразяваше достатъчно от леденото настроение на Кайро, та трябва и да вали сняг! Сега на Гардинерови ще им бъде лесно да го проследят. Следите от копита, които оставяше след себе си, бяха ясни като карта.

Като си отбеляза наум да пази внимателно тила си, Лотън пое на запад, към фермата на един индианец — крийк, който винаги му бе давал подслон, храна и много приятна компания. Лотън се радваше на възможността да постави буфер между себе си и бясната жена, която го нападаше непрекъснато ту оттук, ту оттам и която го беше накарала да се почувства много уязвим. С нетърпение очакваше да го поздрави едно приятелско лице!

 

 

От страх и недоверие повечето индианци и бели в Индианската територия не помагаха на шерифите на Съединените щати, но Поссум Хитке беше изключение от това правило. В някои райони Лотън се бе сблъсквал с цели селища, които даваха убежище на укриващите се от правосъдието, в замяна на което крадците не ги закачаха. Имаше също и хора от една междинна класа, които не смятаха, че да крадат и да продават уиски на индианците е под достойнството им, и които с радост помагаха на известните престъпници. За разлика от повечето хора обаче, Поссум обработваше земята си, без да му се месят нито индианци, нито бели. Дървената му къща беше встрани от отъпканите пътища и рядко се използваше от почтените пътници и от укриващи се престъпници. Разположена беше на едно възвишение, заобиколена от дървета. Той можеше да вижда пристигащите и заминаващите, преди бедата да почука на вратата му. Лотън не беше сигурен какъв похват използва Поссум, за да изчезва безследно, когато разбойниците се отклоняваха към фермата било за да крадат, било за да се крият. Лотън не го и питаше. Знаеше, че за Поссум е по-добре просто да се изпарява, когато лош вятър довее престъпниците към него.

Повечето индианци в територията рядко говореха с белите. Някои само жестикулираха и ръмжаха, когато ги питаха нещо. Но Лотън бе разбрал, че повечето индианци са удивително честни — по-честни, отколкото бяха белите в този район. Когато индианец даде сведения на някой от шерифите, можеше да се разчита, че думите му са истина. Ако индианец обещае нещо, той държи на думата си. Ако индианец хареса някого от шерифите, би рискувал за него дори живота си. А пък глупавите бели наричаха индианците „диваци“! Някои бели биха направили услуга сами на себе си, ако се бяха поучили на честност от Петте цивилизовани племена.

Поссум Хитке беше научил Лотън на безценното умение да проследява престъпниците през равнините. Според опитния Поссум шерифът би могъл да стигне при някое самотно дърво или скалисто възвишение и да намери там следа, по която да тръгне. Всички в тази местност използваха като ориентир самотните дървета и високите възвишения. Много често, след като някоя хитра банда крадци успееше да му избяга, Лотън намираше събиращите се отново заедно следи тъкмо при някой подобен ориентир. Поссум беше цяла съкровищница от знания, но той беше много внимателен, когато си избираше приятели. Лотън беше удостоен с честта да е един от малцината избрани.

Когато Поссум излезе от къщата си със своя уинчестър в ръка, Лотън го поздрави широко усмихнат. В отговор Поссум го възнагради с подобна широка усмивка, която разкри, че му липсват два предни зъба.

— Видях те да идваш, Лоу — заяви Поссум. Черните му като вулканско стъкло очи се заеха да оглеждат блондинката, която беше притиснала към себе си превързаната си ръка. Намръщи се, след което отново съсредоточи вниманието си върху внушителната фигура на мъжа, яхнал черен жребец.

— Опразни седлото си, Лоу. Огънят пращи и вечерята се готви.

Лотън скочи на земята. Би се опитал да помогне на Кайро, но през последните няколко дни толкова много пъти го бяха пляскали през ръцете, че беше престанал да се опитва да бъде любезен.

От начина, по който набитият индианец крийк непрекъснато хвърляше скрити погледи към Кайро, Лотън разбираше, че той я познава. В мига, в който Кайро влезе в къщата, за да се стопли до огъня, Лотън отправи към Поссум въпросителен поглед.

— Виждал си я и по-рано, нали, Пос?

Масивните рамене на Поссум под дрехата от бизонова кожа се вдигнаха и се спуснаха отново.

— Може би да. Може би не. Не мога да кажа със сигурност.

— Кога? — продължи да пита Лотън.

— Преди месец, може би повече. Забравям да броя дните — отговори той честно. — Трима мъже и една жена минаха оттук. — Той посочи височините на север. — Подуших неприятност и се скрих заедно с всичките си запаси, та никой да не може да ми ги открадне.

Лотън не бе по-близо до истината, отколкото в деня, когато Кайро беше нахлула в къщата му във Форт Смит.

— Кой рани жената? — попита Поссум.

— Аз.

Черните вежди на Поссум се извиха нагоре.

— Законът търси ли я?

— Не съм сигурен — отвърна Лотън предпазливо, като пристъпяше неловко от крак на крак.

— Тогава защо стреля по нея? — устните на Поссум се извиха в дяволита усмивка. — Мислеше, че си го заслужава?

— Предполагам, така е било — измърмори Лотън, като гледаше към вратата, вместо към закачливата усмивка на Поссум.

Поссум не претендираше за много, притежаваше само скромната си ферма и малко добитък, но имаше и силно чувство за хумор. Той се изсмя сърдечно.

— Ще ми се да се бях сетил за това, когато жена ми избяга с един бял. Можеше поне да я забави, макар да не бих казал, че исках да я спра. Тя ми направи голяма услуга, като си тръгна. Едно упорито, злонравно муле наоколо е достатъчно. Няма нужда да храня две.

Лотън се ухили. Той ли не знаеше какво е да търпиш жена, която има магарешки инат! Сигурно ще си спести куп неприятности, ако остави Кайро да си продължи пътя сама.

В мига, в който Поссум и Лотън влязоха в къщата, Кайро се обърна към пламтящия в огнището огън. Не искаше да бъде груба с индианеца, но едва понасяше Лотън. Кайро никога не си бе представяла, че е възможно някой мъж да й разбие сърцето. Тя просто не разбираше Лотън. Едно нещо обаче разбираше — и то бе, че той й е наговорил лъжливи любовни фрази. Тя се закле никога повече да не се подлъгва от такива празни думи.

— Искаш ли нещо за ядене, Кай, или смяташ да преживееш само от омразата си към мен? — попита Лотън, като се приближи към огъня, за да се стопли.

Кайро му отправи една отровна усмивка.

— Макар презрението към теб да би ми стигнало за около месец, смятам да ям. Да се надяваме, че това ще премахне поне за малко горчивия вкус, който ми оставя в устата мисълта за твоята подлост.

Поссум напълни една купа с чорба от тенджерата, която висеше в огнището. Той се приближи безшумно до масата и подкани с жест Кайро да се присъедини към него. Когато Лотън отиде да сипе една паница чорба и за себе си, Поссум дари на Кайро беззъбата си усмивка. Тъмните му очи проблясваха дяволито, докато се настаняваше на мястото до нея.

— Той е един мръсен кучи син — сподели с нея Поссум, като продължаваше да се усмихва хитро. — Престъпниците го мразят, но на мен ми харесва. — Погледът му се отмести към ранената й ръка. — За тебе може би ще е по-добре също да го харесваш.

Кайро не знаеше как точно да приеме Поссум Хитке. В непроницаемите му очи светеха непокорни пламъчета и се усмихваше иронично, но, предполагаше тя, със забележките си той сигурно просто се опитва по свой собствен начин да смекчи напрегнатата тишина, изпълнила стаята.

Най-накрая Кайро се поддаде на заразителната му усмивка. Тъй като бе гостенка в дома на индианеца, тя реши да обяви примирие във войната си с Лотън.

— Благодаря за храната, Поссум, и за възможността да се стопля. — Едната й тънка вежда се изви въпросително. — Дали случайно в душата ти няма достатъчно обич към Лотън, та да решиш да си смениш мястото с моето?

Поссум поклати отрицателно глава, с което разтресе и черната коса по раменете си.

— Не. Мога да го преглъщам само на малки дози. Ако трябваше да пътувам с него, сигурно нямаше да ми харесва толкова. — Той се наведе по-близо, за да останат думите му само между тях двамата. — Не пее много хубаво. Напомня ми на умиращ койот.

Кайро не можа да се сдържи да не се изсмее. Изглежда, тя не беше единствената, която не понасяше фалшивото мънкане на Лотън.

Думите на индианеца оправиха малко киселото й настроение, а храната стопли замръзналото й сърце. Кайро седеше в грубия, домашно направен стол, слушаше разговора на Поссум и Лотън и се чувстваше така добре, както не се бе чувствала вече дни наред. Индианецът наваксваше дългите седмици самота и уединение, като пълнеше ушите на Лотън с приказки. Кайро, обаче, по-скоро би ги напълнила с олово. Може временно да бе усмирила гнева си, но все още искаше да види как този великан с хубава външност страда, задето я нарани.

Ако само имаше сърце, въздъхна тя примирено, би направила всичко, което е по силите й, за да го разбие, та да разбере колко дълбоко я беше наранил с лъжите си за любов и с болезнения изстрел в ръката!

 

 

Когато на следващата сутрин слънцето надникна през облаците, Кайро видя през прозореца, че дебел килим от сняг е покрил прерията. Светът не изглеждаше вече толкова мрачен, но все още беше студено — навън и в сърцето на Кайро.

След като Лотън благодари на Поссум за неговото гостоприемство и изрази признателността си с няколко монети, които пусна в ръката му, той придружи Кайро навън. Упорита до дъното на душата си, Кайро успя да се покачи на седлото и без неговата помощ.

Поссум трябваше да сподави една усмивка, докато наблюдаваше войнственото настроение на Кайро. Той се отдалечи от верандата, за да направи едно предложение на Лотън, който беше спрял за малко да провери подпругите на старото си седло.

— Бялата жена може да остане тук, докато дойдеш да я прибереш — каза той. — Може да стане по-приветлива, като дойде пролетта.

— Съмнявам се — измърмори Лотън, докато се пресягаше под жребеца, за да притегне подпругата.

— Ако остане с теб, може да не се разтопи и до лятото — предсказа Поссум.

С това Лотън не можеше да спори. Всъщност на него му се струваше, че Поссум се отнася малко оптимистично към нещата.

Лотън помаха за сбогом и насочи коня си на запад, като с мъка намираше пътя през заслепяващата пелена от бял сняг. Точно както беше предполагал, Кайро възвърна леденото си държане в мига, в който напуснаха къщата на Поссум. Лотън бе имал време да обмисли съобщението на Поссум, че е видял в района Кайро, или жена, която прилича на нея, предишния месец и усети старите познати подозрения да прекопават нова бразда в мозъка му. Беше ли тя Снежната птица, или не?

Те яздиха мълчаливо целия ден, като спираха от време на време само за по няколко минути, за да дадат на конете си възможност да починат, а и те да се погрижат малко за себе си. Когато Лотън обяви, че спират да нощуват, Кайро го накара да слезе от седлото и да събере дърва за лагерен огън.

По дяволите, тя беше почти умряла от студ! Фактът, че Лотън не показваше никакви видими признаци на неудобство само й доказа, че тази студенокръвна змия не я интересува зимният мраз. Нищо не засягаше Лотън Каменното сърце — ни дъжд, ни град, нито слана, нито сняг. Със сигурност не го засягаше и женското презрение.

След като похапнаха боб от консерва, сушени плодове и квасени бисквити, на които, както отбеляза Лотън, Кайро не позволи да се смесят в чинията й, той грабна една лопата с къса дръжка и започна да копае дупка. Тъй като Кайро му се бе сърдила, че пее и тананика „Отивам при моята Лу“, сега, докато копаеше, той започна да подсвирква мелодията.

Кайро се намръщи, като го гледаше, без да обръща внимание на дразнещия звук.

— Надявам се, че това не е моят гроб — отбеляза тя саркастично. — Представях си, че ще ме положат в по-оживено място, където минувачът ще може да поспре и да прочете името ти на гроба ми като причина за моята смърт.

Лотън заби лопатата в земята и за наказание й хвърли един леден поглед.

— Няма ли да престанеш, за бога, с подигравките! Копая ти дупка за въглени, та да може да ти е топло през цялата нощ!

— Хиляди благодарности, сама ще си изкопая дупка — брадичката й се повдигна упорито.

Лотън хвърли лопатата към нея.

— Хубаво тогава — каза Лотън рязко. — Така или иначе, сигурен съм, че сама ще свършиш по-добре работата, дори с превързана ръка.

Кайро съжали, че е позволила на ината и на избухливия си характер да надделеят. Беше трудно да се копае в полузамръзналата земя само с една здрава ръка, но гордостта й я накара да изпълни задачата, колкото и да беше изтощителна.

Като сумтеше и пухтеше, Кайро спря, за да наблюдава как Лотън изгребва тлеещите въглени от огъня и ги вгражда в стените на дупката. Повтори точно процедурата, макар че й беше непозната. Когато Лотън си отвори устата, за да й даде съвет, тя вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Ще свърша тази работа сама — обяви тя.

Той сви широките си рамене.

— Карай както знаеш.

— Точно такова намерение имам.

Така и направи.

 

 

Три часа по-късно, когато нощният студ завладя прерията, Кайро разбра, че не е свършила работата с въглените както трябва и ги е загасила. Вече дни наред мръзнеше така, че не й се искаше да си спомня, а ето че сега земята под нея беше студена, колкото и въздухът над нея.

Кайро се сгуши в завивките, но трепереше така, че накрая й затракаха зъбите. Когато погледна Лотън, той се подпря на лакът и повдигна одеялото си, като с този жест я канеше да отиде при него в уютното затоплено легло.

На върха на замръзналия й език беше да му каже къде точно може да напъха горещите си въглени, но Кайро бързо реши да преглътне гордостта си. Можеше или да остане на мястото си и да замръзне до смърт, или да спи с онази змия. Инстинктът й за самосъхранение взе връх над изстиналата й гордост.

С всичкото достойнство, което можа да събере, Кайро прекоси разстоянието, което ги делеше и се пъхна под завивките.

— Искам тук и сега да стане ясно, че нямам намерение да правя нещо повече от това да споделя топлата ти дупка — заяви тя категорично.

— Аз и не съм искал повече, нали? — измърмори Лотън.

— Не, но виждам, че мошеническият ти мозък не си губи времето — обвини го тя, като се сви до топлите му гърди.

— Приятни сънища — промърмори Лотън, чиито устни бяха близо до извивката на шията й.

Кайро си каза, че тлеещите въглени под нея разпалват заспалите й желания. Откъдето и да идваше огънят, мигновено пламъци пронизаха тялото й. Тя гореше отвън и отвътре от мига, в който се сгуши до Лотън и вдъхна миризмата му. Усети как кръвта запрепуска във вените й, когато Лотън направи нещо съвсем безобидно прехвърли ръката си през кръста й. Лежаха настрани, гърбът й беше прилепен до гърдите му, краката й бяха притиснати по познат начин към неговите стройни и силни бедра, коленете му повтаряха извивката на нейните. Тя усещаше как дъхът му гали свръхчувствителното място зад ухото й и потрепери, но не от студения въздух над тях!

Кайро беше уверявала себе си, че докосването на Лотън би я отвратило, като се има предвид какво й бе причинил той. Болката в рамото непрекъснато й напомняше този неприятен инцидент. Но Кайро разбра, че докосването му не й е безразлично, независимо че много й се искаше да е така. Въпреки накърнената й гордост и раненото й сърце той все още я възбуждаше. Усещането за прилепеното до нея мъжко тяло събуди спомени за тяхната любов. Всеки път, когато Лотън помръднеше, по тялото й преминаваха тръпки. Всеки път, когато влажният му дъх галеше врата й, тя тръпнеше от пробуденото желание.

Мътните го взели! Нима тя няма грам воля, искрица разум? Този мъж се беше опитал да я убие, за бога! А което беше не по-малко лошо, той вярваше, че тя е способна да убие него. Как може все още да го желае?

Ако на Кайро й се струваше, че й е трудно да овладее непокорното си тяло, то мъките на Лотън бяха двойни. Свит до тази пакостница с апетитно тяло, той можеше да мисли единствено за блаженството, което обхващаше и двама им, когато оставяха настрани конфликтите си и слушаха само силните си желания. Усещането за долепеното до него прекрасно тяло го влудяваше. Чувстваше как в него се надига и пулсира в слабините му копнежът по нея.

Какво пък толкова, помисли си Лотън. Така или иначе няма да може да заспи, докато тя е в прегръдките му. Няма достатъчно воля. Всеки път, когато се опиташе да устои на влечението си към нея, това само усилваше желанието му. Беше свикнал вече с омразата й, но не можеше да живее, без да я люби.

Докато Лотън предъвкваше мислите си, ръката му се плъзна по бедрото й и я погали разсеяно. Когато осъзна какво прави, вече беше твърде късно. Огромното желание го завладя. Устните му потърсиха нейните с копнеж, за да се потопи изцяло в сладостта на нейната целувка. Тялото му покри нейното, като внимаваше да не засегне ранената й ръка. Коляното му се плъзна между краката й. Ръцете му погалиха корема и се устремиха към бедрата й.

Кайро не искаше да се задъхва, но го направи, когато усети как пръстите му докосват тъканта на панталоните й. Нито пък имаше намерение да се извива към търсещата му ръка. Но го стори, и то най-безсрамно. Знаеше, че Лотън съзнава какво въздействие има върху нея — същото опустошително въздействие, което, изглежда, и тя имаше върху него.

Всичко в мозъка й се обърка, когато търсещите му ръце се плъзнаха под ризата й, за да помилват розовите като пъпки на цвете зърна на гърдите й. С мъка успя да си поеме дъх, когато нетърпеливите му устни засмукаха твърдите й зърна. Ръцете му бяха едновременно навсякъде — дразнещи, чувствителни, възбуждащи. Той съблече дрехите й, за да има възможност да докосва копринената й кожа по цялото тяло.

Страстното докосване и целувките, които караха сърцето й да замира, не можеха да останат без отговор от нейна страна и Кайро върна опияняващото удоволствие целувка срещу целувка, ласка срещу ласка. Ръцете й не спираха нито за миг, докато изучаваха мощните мускули на гърдите му, стегнатите стройни бедра и хълбоци. Но да го милва и да получава милувки от него изведнъж стана недостатъчно, за да задоволи пламтящото желание, което изгаряше дълбините на съществото й. Жадуваше да се допрат тяло до тяло, да проникнат душа в душа. Жадуваше да достигне онзи върховен екстаз, който беше открила, когато се сливаха в едно дишащо и туптящо цяло.

— Лотън, моля те…

Той знаеше какво иска тя, без да е необходимо да го изразява с думи. Но изпитваше непреодолимо желание да я милва, докато и последната капчица омраза, която тя изпитваше към него, се изпари, докато стопи и последния грам от нейната хладина. Той искаше това да е един сладък миг в бурната им връзка, в който да забравят своите кавги.

Кайро беше сигурна, че ако Лотън не задоволи пламенните желания, които беше събудил с прелъстителните си милувки, тя ще изгори и ще се превърне в една безнадеждна купчинка пепел. Отново и отново ръцете и устните му намираха всяко чувствително място по тялото й и го възпламеняваха. Той я учеше що е страст и неговите уроци изпълваха тялото й с наслада. Тялото й се разтърсваше при всяко негово интимно докосване, докато накрая затрепери цялото.

Накрая Кайро вече не издържаше на това влудяващо мъчение. Тя нетърпеливо привлече устните му към своите и насочи тялото му към нейното. Погали неговата нежна като кадифе топлина, подтиквайки го да я обладае, за да сложи край на сладката агония да го има толкова близо и все пак толкова далеч.

Лотън беше сдържал собствените си бушуващи желания, за да я възбуди до крайност. Но когато ръката й го обгърна, усети ограниченията да се бори с оковите на пленничеството. Напрегнатото му тяло се изви над нейното, за да я завладее напълно, но много скоро той стана нейно владение, кукла, която не притежаваше разум, а се подчиняваше на наложения от нея ритъм.

Тялото му се устреми към нейното, като повтаряше ударите на удоволствие, пулсиращи през сърцето му, и които нейното сърце връщаше като ехо. Вълна след вълна на екстаз се разбиваха върху му, а отвсякъде ги обгръщаше бурята на страстта. Лотън усещаше как губи контрол над тялото и ума си, воден от силното удоволствие, което го раздираше.

При всяко проникване дълбоко в нея през него преминаваше тръпка на наслада. Тъмнина обгърна света. Той се чувстваше така, сякаш се бе превърнал в една от блестящите звезди, които горяха в среднощното небе — пламтящ, с душа, обхваната от пламъци.

Като простена от чувство на удовлетворение, Лотън притисна Кайро толкова близо до себе си, че се страхуваше да не нарани незаздравялата още ръка, но не би могъл да охлаби прегръдката си за нищо на света. Едва когато тялото му се разтърси от последните тръпки на екстаз, той усети, че ръцете му отпускат прегръдката.

Дългите, извити мигли на Кайро трепнаха, когато тя го целуна по шията.

— Любиш прекрасно — направи му комплимент тя и се изчерви от собственото си признание. Думите бяха дошли на върха на езика й и бяха изскочили навън, преди тя да успее да ги спре.

Макар да бе изтощен, с усилие на волята Лотън се подпря на лакти. Той се взря в лицето на Кайро.

— Така ли?

Дяволита усмивка изви плътните му устни.

— С какво заслужих подобна похвала, сладка вълшебнице?

Кайро се чудеше дали Лотън знае колко непреодолимо привлекателен става, когато се усмихне. Имаше едно естествено излъчване, което докосваше най-съкровените струни на сърцето й и я привличаше. Кайро не можеше да мисли за друго, освен за този прекрасен момент, не искаше да мисли за бурите в миналите им отношения и за отчайващите им сблъсъци. Със закачлива усмивка тя се измъкна изпод него и се подпря на хълбок.

— Ето с какво, ако не ме лъже паметта… — измърмори тя и сложи ръце на твърдото му като стомана тяло.

Кайро погали гърдите му, след което ръцете й се отправиха надолу към корема му, покрит с тъмни косъмчета и още по-надолу…

На Лотън му секна дъхът и той хвана любознателната й ръка в своята.

— Може би вълшебниците могат да се възстановяват бързо след толкова опустошителна страст, но простосмъртните мъже не могат — каза той с дрезгав глас. — Трябва ми време, за да възвърна силите си.

Една тънка извита вежда се вдигна, докато очите й обхождаха мускулестото му тяло.

— Мисля, че може и да се подценяваш.

Лотън не беше на същото мнение. В момента му бяха нужни огромни усилия, за да направи каквото и да е.

— Още много неща не знаеш за мъжете — каза й той с глас, който беше станал дрезгав след бурното им любене.

На устните й се появи прелъстителна усмивка. Тя измъкна ръката си, за да продължи своето пътешествие.

— Така е наистина — съгласи се тя. — И сега е най-доброто време да ги науча…

Всъщност, когато смелите й целувки и ласки покриха тялото му, Лотън научи едно-две неща, които не знаеше преди. Беше уверен, че огньовете на желанието са догорели, но възбуждащите й докосвания го съживиха. Когато тялото й се плъзна върху неговото в една дълга и сладострастна целувка, Лотън изпъшка от удивление. Неочаквано той отново неимоверно силно желаеше тази жена.

Тя го възбуждаше така, както той беше възбудил нея, но измисли и още няколко свои начини, които накараха биещото сърце на Лотън да се качи в гърлото му. Вцепеняващото удоволствие, което го изпълваше допреди миг, сега се превърна в топлина, която се разпространяваше, докато обхвана всяка фибра от тялото му. Със своите леки целувки и нежни ласки, тя вършеше невероятни неща с тялото му. Обхващаше го ту едно, ту друго разтърсващо чувство, което го накара да потъне в мрежата от екстаз, която тя беше изплела около него. Тя го гали дотогава, докато той вече не можеше да си поеме дъх. Възбужда го дотогава, докато той се изви към нея и простена от сладкото мъчение.

Кайро беше възстановила силите му и направи желанието да го измъчва така, сякаш бяха минали дни, а не минути, откакто бяха правили дива и сладка любов. Беше доказала своята власт над него и го беше изкарала лъжец. В края на краищата се оказа, че няма нужда от почивка, осъзна той, докато нейните целувки и ласки обхождаха цялото му тяло, за да открият всяко чувствително място. Той имаше нужда от тази зеленоока изкусителка с коса като лунни лъчи и очи като шлифовани изумруди. Караше го да се чувства силен и изпълнен с живот.

Като изстена измъчено, Лотън приближи закръглените й хълбоци към своите. Езикът му се стрелна към розовите връхчета на гърдите й, докато тя се движеше над него, като разпалваше пламъците на желанието, за които Лотън бе сигурен, че няма никога да догорят.

— Печелиш… — каза задъхано Лотън. — Прави с мен каквото пожелаеш…

Кайро се наслаждаваше на удовлетворението, което изпитваше от факта, че прелъсти този мъж с желязна воля. Беше приятно да знае, че можеше напълно да разруши неговото самообладание, както той разрушаваше нейното. Тя бе пожелала да се любят и го беше възбудила дотолкова, че той всъщност целият трепереше от желание да я има.

— Значи ме искаш? — подкачи го Кайро шеговито.

— Дали те искам? — Лотън я привлече още по-близо до себе си. — Кълна се, че ще умра, ако не дойдеш при мен!

Лотън я сложи върху себе си. Неочаквано те се понесоха из звездното небе. Обзе го незабравимо чувство за великолепие, сякаш бе искрящ метеор, който се носеше към земята, обгорен от огъня на страстта, която скоро щеше да го погълне целия.

 

 

Доста по-късно Лотън излезе от света на дивия екстаз. И тук, загледана в него, с дяволита усмивка на нежните си като цветчета устни, беше единствената жена на света, която можеше да му въздейства по този начин. Неочаквано той беше придобил умението да чете мислите й. Предизвикателният израз на лицето й го накара да поклати глава в знак на отрицание.

— О, не, недей — възпротиви се той с глас, който не беше толкова твърд, колкото се беше надявал. — Не още веднъж…

— О, да, точно това ще направя — противопостави се Кайро, а ръката й се плъзна по белега на ребрата му и после надолу по хълбока му. — Още веднъж…

— Не мога…

Немощният му протест заглъхна от целувката, която отне дъха му. И Лотън откри, че може, отново и отново, всеки път, когато тя го докоснеше с умелите си ръце. Изглежда, нямаха граница неговите сили, когато тази вълшебница го милваше и целуваше. Те сякаш наваксваха за всяка нощ, когато бяха спали сами, удовлетворявайки желания, които се възпламеняваха отново при всяка интимна ласка.

 

 

На два-три пъти Лотън задремваше, но само толкова. Той се питаше дали някога ще могат да се наситят един на друг. Това беше най-страхотното нещо, което беше изпитвал някога, и той не смееше и да помисли защо се е оставил тази жена да го завладее до такава степен.