Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (14)

12
Завръщането

Това е историята, която им разказвам. Не съм съвсем сигурна, че видението ми е истина, но ето какво виждам:

* * *

Докато пътуваме към къщи, с приятелите ми се молим на всички възможни божества, в които ни е останала и капчица вяра, розовата къща да стои, защитена от някакъв вид мъгла (като онази, която някога Венис използва, за да стане невидим) и гигантът до нея е забелязал.

Ние шестимата и Аргос се довличаме до брега. Поддържа ни само надеждата; слаби сме от дългото пътуване без храна и с малко вода. Пиршествата на Острова на изобилната любов не бяха истински, а само боклуци, омагьосани да изглеждат като вкусни ястия, торти и вино. Не бяхме опиянени от виното; бяхме опиянени от магията на царя.

Но магията на царя изгоря с него. Венис не би могъл да скрие цяла къща от гиганта, дори и да би имал възможност да се фокусира върху този цел по време на пътуването ни до Острова на сенките и обратно.

Розовата къща е разрушена.

Фасадата й я няма и тя прилича на кукленската къщичка, с която си играех като дете. Бащата, който ме отгледа, ми я беше направил и аз обичах да управлявам своя миниатюрен свят, където всеки избор беше мой. Но сага съм толкова безсилна, колкото бяха куклите, с които си играех.

Има счупени прозорци, разрушени стени, покривът се е срутил. Градината е изпотъпкана и унищожена. Гигантът не се вижда никъде и ако ние с приятелите ми не бяхме толкова изнемощели от глада и опустошението, сигурно щяхме да изпитаме благодарност за това.

Само водата в извора е светла и чиста, както винаги, и има вкус на листа и слънце. Това все още е осветена земя. Падаме на колене в смирена молитва към дриадите и пием.

Няколко устойчиви глухарчета растат около извора. Изяждаме листата им, като дъвчем бавно, за да усетим горчивия вкус. После се връщаме в къщата. Начело върви Хекс с извадена сабя.

Хекс, Ез, Аш, Акация и Венис с Аргос в ръце вървят на пръсти по скърцащия дървен под и тръгват нагоре по каквото е останало от стълбите. Аз държа тила и постоянно поглеждам назад. Тук няма място, където да се скрие някой гигант, но все пак се движим предпазливо и се стряскаме при всеки звук. Всеки момент може да се появи някакво чудовище и стълбите може да се срутят, но все пак трябва да проверим степента на щетите.

Вечерта се въоръжаваме с кухненски ножове и се сгушваме един до друг в голямата стая на долния етаж, където е най-заслонено въпреки пукнатия прозорец и падналата преградна стена, която навремето отделяше дневната от трапезарията. Хекс отказва да почива, остава на пост и крачи напред-назад по калната земя пред къщата. Аз прегръщам Аргос, вдъхвам успокоителната миризма на козината му и плача колкото мога по-тихо, за да не тревожа другите, докато накрая заспивам.

Сутринта ядем пак глухарчета, пием вода и правим упражненията и медитациите си. Когато настъпва вечерта, Венис свиква съвет и се събираме около огъня, запален в остатъците от камината. Аз сядам между Ез и Аш и взимам Аргос в скута си. Акация се настанява до Венис, където е решила, че сега е нейното място, а Хекс, както винаги, обикаля наоколо.

— Всички ние преживяхме тежки неща — казва Венис. — Но не можем да се предадем. Не можем пак да избягаме.

Акация кима, без да откъсва поглед от лицето му.

— Какво би трябвало да правим? — пита Ез.

— Ако Бул се върне, с нас е свършено — добавя Аш.

— Не и ако имаме план.

Всички поглеждаме към момчето с гълъбовите очи.

— Кажи ни какъв е планът ти, Венис? — питам аз.

Но няма време за план.

Земята се тресе от титанични стъпки и ние светкавично излизаме от къщата, преди да са се срутили и останалите стени. Към нас от развалините вървят слепият гигант Бул и две почти еднакви полуголи гигантеси. Те олицетворяват моя гняв, моята скръб, моите страхове. Гняв от слепотата ми — от откраднатото от мен око, от сключената и неспазена сделка. Скръб от загубата на толкова много мои близки. Страх от собственото ми предателство и неспособността на Хекс да ми прости. Тези неща трябва да преодолея, за да оцелеем приятелите ми и аз.

Стоим, въоръжени с ножове и единствената сабя на Хекс, изправени пред проядената плът и хищническите лапи на чудовищата.

В този момент си спомням, че малката ми армия и самата аз не сме просто гладуващи, осиротели момчета и момичета, захвърлени на опустошената планета. Не сме жертви. Ние, всеки по свой начин, сме герои. Ние сме визионери, и воини, и лечители, и господари на стихиите.

Косата на главата ми не се изправя от ужас; гласът в гърлото ми не се задавя.

— Това е моят дом — казвам аз високо и ясно, защото съм воин, безстрашна дъщеря на родния си баща Мърк. — Махайте се оттук.

Искам да им разкажа някаква история, за да ги убедя, но тези гиганти не се интересуват от истории, те не могат да бъдат омаяни с думи. Прекалено безмилостни са станали. И, поне засега, това се отнася и за мен.

Една от гигантесите вдига Венис за яката, разклаща го и го слага в дланта на Бул. Виждам как брат ми потъва в месестата плът и се превръщам в майка вълчица, пазеща рожбата си. Вълк — омаломощено от глад, треперещо, дрипаво еднооко същество, което обаче отказва да приеме поражението. Виждам в съзнанието си застрашеното си котило. Получавам сили от онова, което Вергилий нарича „яростта на отчаянието“. Бойните викове излитат от гърдите ми като ято черни птици.

Аш се изкачва по разклатените останки на къщата и скача на гърба на по-близката гигантеса, и то така, сякаш лети, защото Аш е господар на въздуха. Тя замахва на всички страни и мучи, но Аш й убягва. Той забива ножа в плътта й и прави кървави дупки.

Аргос тича напред и захапва огромния като малко човече пръст на крака на Бул.

Хекс пробожда крака на Бул със сабята, която царят му даде.

Телата на гигантите натежават от ярост, земята се разтваря и те падат в образувалата се яма. Венис, Аш, Аргос и Хекс падат заедно с тях.

Водата се покачва, вълните от плажа преливат и заплашват да погълнат гигантите в адската дупка. Венис, Аш, Аргос и Хекс все още са затворени вътре.

Тогава ми се явява царят, такъв, какъвто беше, с жасминови цветове, вплетени в еленовите рога, с неизгорена плът.

— Думите не са единствената ти дарба — казва той. — Независимо дали го искаш, или не, ти си не само човек на думите, но и на действието. А сега трябва да защитиш не само себе си и любимите си хора, но и каквото е останало от мен в теб.

Без да се замислям върху по-дълбокия смисъл на тези думи, затварям очи, вдигам лице към небето и протягам ръце. Призовавам великите морета. Тези морета, които защитиха и скриха тайните светове, които се съпротивляваха на унищожението, извършвано по бреговете им, и се подготвиха за водното господство над света.

Моретата ще ме чуят. Вълните ще спрат.

После се появява още един гигант и се впуска към мелето. Кътър, онзи, който не беше безмилостен и изслуша разказа ми. Гигантът, който ме чу и пощади живота ми.

Той бръква в адската дупка, изважда Венис, Аш, Аргос и Хекс с могъщата си ръка и ги слага на твърда земя.

Ез затваря земята около Бул и гигантесите, защото Ез, който понякога се бои от собствената си сянка, е господар на земята.

Хекс, който е царят на огъня и което е по-важно — царят на моето ранено сърце — огражда с огън ямата, в която са паднали гигантите.

Ето така те ще отидат в ада, а аз, когато накрая моят любим ми прости, ще се върна оттам.

* * *

Хекс отваря очи и осъзнавам, че е бил буден и е слушал през цялото време. Не съм сигурна дали изпитвам облекчение или страх.

— Пен Разказвача. — Опитвам се да преценя дали има сарказъм в тона му. — Вече и бъдещето ли виждаш? Това ли ще се случи?

— От нас зависи да се случи.

— А какво ще кажеш за края? Където ти прощавам. Това как ще се случи? — Гласът му звучи уморено и той отправя поглед далеч в океана.

От постоянното клатене на лодката ми прилошава. Сигурно е от това. Сигурно.

— Ти ме напусна — казвам на Хекс и се опитвам да изхвърля натрапчивия спомен от ума си. — Не знаех дали ще се върнеш. Ти си бил пиян и дрогиран и знаеш какво е това.

Той вдига рамене и потупва въображаемите си джобове, сякаш там има цигари.

— Добри времена бяха.

— Хекс! Престани. Знаеш за какво говоря.

Може би съм го трогнала, защото накрая ме поглежда в окото.

— Извинявай. Бях жесток с теб. Тръгнах си, без да ти обясня. Но, Пен, ти… ти си моят източник на вярност. — Гласът му секва. — Чистота и истина. Не можех да понеса да те видя като нещо друго. Прекалено много те обичам.

— Ние сме еднакви — казвам аз. — В своето несъвършенство. В своите илюзии. И в нашата любов.

— Отричам се от всичките си илюзии — отговаря Хекс.

— Но това между нас е истинско.

Двамата с Хекс дълго се взираме един в друг и виждам как очите му се наливат със сълзи, също като моите. Стискам зъби, за да посрещна отговора му, беше истинско, но той не го казва.

— Земя на хоризонта! — вика Венис от носа на лодката. Акация се хвърля към него и го прегръща, а Аргос, в отговор на виковете им, радостно обикаля около краката им.

Ето, виждам го. На брега на морето. Каквото е останало от дома ни. Чака ни да си го върнем и да го възстановим.

* * *

Розовата къща отново се издига. Огряна от зората. Виненочервени грамофончета се вият по стените и по покрива. Спя в моята спалня, на моето легло. На стената виси сабя.

— Къде е Хекс?

Едно бебе плаче.

Ставам и отивам до коша, където то спи. Вдигам го, нося го на леглото и го държа до гърдите си. Той притиска лице към мен, поставя ръчички на гърдите ми и суче.

— Силван — прошепвам аз. Млякото ми протича към него. Пухест мъх покрива идеално кръглата му главичка и ухае сладко на цветя. Клепачите му потрепват, после очите му се отварят и той ме поглежда.

Моето дете, което сега е в корема ми. Очите му са сини. Като на рогатия цар. Неговият баща.

* * *

Това е, което предстои. Моля се само Хекс да е там, може би в съседната стая. Извън обсега на видението ми. Както и той да бъде с мен и детето ми, където и да отидем. Той ще ми прости и ще бъде с нас.

Но това е само началото.

Сега, като слагам ръка на корема си, си спомням Буря, Мрачната и Бързата, умиращи на Острова на изобилната любов, спомням си как перата им окапват, а птичите черепи бодат гниещите им вратове. Те убиха своя цар и разрушиха света на илюзиите. Те не могат да бъдат спасени, твърде късно е за тях.

После си спомням Акация, бъдещата жена на брат ми, седнала там на скалите, трепереща и взираща се в пустото море, пусто, освен нас и нашата малка лодка. Спомням си младите мъже и жени, които Акация нарече братята и сестрите, катерещи се по скалите на белите си коне, гледащи към нас, сякаш в очакване да ги спасим. Вярвах, че не желая нищо друго, освен да остана скрита в дома си, да закрилям близките си и да пазя скъпоценната ни вода и магическите ни плодове и зеленчуци. Но след пътуването вече не вярвам в това. Знам, че когато се върна и възстановя дома си, когато спечеля обратно любимия си и завърша започнатото на Острова на изобилната любов, пак ще трябва да пътувам по света, може би много пъти, за да намеря онези, които са оцелели. И да им помогна с каквото мога.

Това е моята съдба — вече го знам. И тя едва сега започва.