Франсоа Копе
Изгубеното дете

Тази сутрин, в навечерието на Рождество Христово, хубаво слънце огря улиците на Париж и банкерът Жан Баптист Годфруа се събуди в своите разкошни палати.

Той се събуди неразположен. От вчерашния обяд у министъра на земеделието, дето бяха сложени толкоз ястия, колкото някои хора цяла година не могат да видят, банкерът днес се чувствуваше с разстроен стомах.

Когато привършваше закуската си, вратата на трапезарията се отвори и в стаята влезе малко, нагиздено момче, около четиригодишно. То изглеждаше болнаво, в бархетно синьо палто и голяма шапка с бяло перо. Водеше го някаква немцойка — гувернантка, с възглупаво и разсеяно лице. Всеки ден по това време то дохождаше при баща си, който се занимаваше с него близо четвърт час — не повече — тъй като каретата го чакаше пред вратата запрегната, да го кара по разни заседания и в множество други места, дето имаше работа. Не че той не обичаше сина си — о, съвсем не. Той го обожаваше. Но що да се прави: работата преди всичко!

Майката на Раул — жена от старо благородно семейство — бе умряла още когато момчето се роди и оттогава то растеше в чужди ръце, без да види майчини милувки и без да може да се радва твърде и на баща си, който бе погълнат от постоянната грижа да напечели, колкото се може повече пари за своя единствен син. Тъй сирашки течаха дните за Раул в голямата, богата и празна къща.

— Добро утро, синко — продума бащата, като взе момчето на ръце и се поздрави с немцойката.

Той нежно целуна ръката на детето и забрави в тоя миг за своите отегчителни работи.

— Добро утро, татенце — отговори Раул. — Папа, продължи детето, — а мъничкият Исус сложил ли ми е нещо в обувката?

— Да, да, разбира се, че ще сложи, само ти да бъдеш добро момче. Вие доволна ли сте от него, госпожица Берта?

Немцойката тъй се сконфузи, че нищо не отговори, а само се засмя. Банкерът взе смеха за знак на одобрение.

— Днес времето е чудесно, но студено — каза той. — Облечете го по-добре и се разходете в парка Монсо. Само гледайте да го пазите от настинка.

Възпитателната пак отговори със смях, а Годфруа целуна още веднъж детето, забърза и отпътува със своята карета за ония места, дето го чакаха неговите бързи работи.

Като свърши работите си, господин Годфруа си спомни за своя утринен разговор, що има̀ със сина си и каза на кочиаша да го заведе в някой магазин за детски играчки. Там той накупи много скъпи и „чаровни“ играчки: имаше конче с колесница и цяло параходче, и железница и зверилница, и пр., и пр. Всички тия съкровища бяха грижливо увити и наредени в каретата; доволният баща се намести до тях и потегли за вкъщи, приятно люлян от лекото движение на колата.

Той почна да мечтае и мислите му с любов се спряха на неговия син. Той си представяше Раул вече пораснал и планираше за него разни въздушни кули. Най-първо, разбира се, той ще му даде изтънчено възпитание. Раул ще знае много езици, ще се научи да рисува и да пее, ако излезе, че има развит слух; ще се научи на хубави обръщения и кой знае — може би ще стане министър.

На такива суетни мисли се бе отдал Годфруа, като забрави съвсем за какъв празник бе накупил за сина си хубавите играчки. Той забрави за спомена на Кого бе нареден този празник; забрави бедния Младенец, роден в ясли, в един обор, дето неговите родители бяха приети по милост; забрави, че този Младенец, когато порасна, стана най-велик учител на света и учеше хората: „Който иска да бъде пръв пред Бога, нека бъде слуга на всички.“

Кочияшът при това извика: „Вратата“!

Вратата се отвори, каретата влезе в двора и се спря пред разкошния външен вход на къщата.

Когато влезе в коридора, Годфруа забеляза, че всички слуги се бяха събрали там. Това му направи силно впечатление. По лицата на всички той веднага прочете смущение. На страна от другите, в ъгъла, стоеше немцойката възпитателка, която не смееше да си вдигне очите. Виждаше се, че се е случило нещо лошо.

— Какво ще рече това? Що се е случило? — попита Годфруа с безпокойство.

Камердинерът пръв заговори със съкрушен глас:

— Господин Раул…

— Що му се е случило? Де е той? — прекъсна го развълнуван Годфруа.

Слугите започнаха тогава да разказват в един глас: „Берта отиде на разходка с детето; но вместо да отиде в парка Монсо, отишла по-далеч, към укрепленията, някъде към заставата Аниер, дето живеели нейни познати… Глупавата немцойка се заприказвала и не съгледала накъде отишло детето… Момчето се забърква и се загубва… Къде ли не го търсихме. Навсякъде пращахме хора да питат. Никъде не се намери. Детето е изгубено около четири часа следобед. На полицията е съобщено. Но мястото е лошо, та кой знае? Какви ли не хора се скитосват там. Може детето и да е откраднато…“

Годфруа стоеше като гръмнат. Отначало той слушаше, като че ли без да разбира това, що му се говореше; но после му стана твърде ясно, че това именно за него се отнася, че немцойката е изгубила сина му.

Той избухна и се хвърли върху нея. Хвана я за ръцете, разтърси я и викна:

— Какво направихте вие с моя Раул? Кога и къде го изгубихте? Отговаряйте веднага!

Но обезумялата от уплаха немцойка, която никога не се отличаваше с кураж и смелост, не намери думи да отговори. Тя само плачеше и стенеше. Годфруа видя, че нищо няма да разбере от нея, повърна се назад и слезе бързо долу. Каретата му още стоеше пред вратата. Той се качи в нея и даде заповед да се кара колкото се може по-скоро в полицейското управление. Когато обаче пристигна там, всички чиновници бяха излезли. Заради утрешния празник всеки бързаше да се прибере вкъщи. Но банкерът помоли вратаря да доложи за него на началника на полицията:

— Банкерът Годфруа, по крайно важна и бърза работа… Моят син се изгуби посред бял ден… Пиленце, доложи му по-скоро.

При това той мушна в ръцете на вратаря някаква златна монета. На вратаря лицето на просителя се видя много жалостно и отчаяно; и той не заради парите, а просто от жалост го въведе във вътрешните стаи на началника. Пред него стоеше величествен чиновник, очевидно готов да си тръгва, защото беше във фрак и държеше ръкавици в ръцете си. Банкерът гледаше с благоговение тоя човек, на когото възлагаше в тая минута всичките си надежди. Краката на горкия банкер се подсякоха от вълнение. Той седна на креслото и започна да разказва с несвързани думи своята прескръбна повест.

За негово щастие излезе, че и началникът на полицията има деца. Той слушаше със съчувствие Годфруа и от своя страна го попита:

— Вие казвате, господин банкер, че детето е изгубено около четири часа?

— Да, господин началник.

— Привечер, значи. Хм! А може ли да говори ясно? Знае ли презимето си и где живее?

— Не, не мисля… Боя се, че не ще може да се обясни.

— Туй не е добро… Но вие казвате, че е изгубено около Аниерската застава? Проклето място. Все пак, не се отчайвайте. Ние ще направим всичко възможно. Там имаме разбран пристав. Аз ей сега ще поговоря с него по телефона.

Началникът на полицията бързо излезе, а Годфруа остана с вълнение и тревога. Сега надеждата му, с която дойде тук, беше разколебана. Почна да му се струва, че няма възможност да се намери синът му и почувствува страшна мъка. Главата му се размъти и го заболя, сърцето му силно затуптя. Той гледаше във вратата, дето влезе началникът и трепваше всеки път, когато му се струваше, че някой иде. Времето му изглеждаше като да пълзи. Началникът сякаш никога нямаше да се върне.

Но ето че вратата се отвори и в стаята влезе началникът. Лицето му сияеше от радост.

— Поздравявам ви. Вашият син е намерен.

Годфруа се хвърли и лудо стисна ръката на началника.

— Вашето момче е в синя дреха и бяло перо на шапката, нали?

— Да, да — отговаряше зарадваният баща; той е, сигурно, той е!

— Тъй че бъдете спокоен. В полицията преди малко се явява един беден работник и съобщава за изгубеното дете, което той прибрал в къщата си. Адресът на работника е: „Пиерон, улица Кальо, в предградието“. Ако конете ви са добри, можете да отидете дотам за няколко минути. Предупреждавам ви обаче, че вашият син не ще да е влязъл в царски палати. Човекът, който го е прибрал, е прост продавач на зеленчук по улиците.

Годфруа не го слушаше, но струваше му се, беше готов да целува нозете на скромния спасител на сина му. Само по-скоро да отиде и да го намери. И пак сяда в каретата, все още пълна с драгоценните играчки. Пак бързо се понесоха охранените коне, които не знаеха умора. Каретата се спря пред една малка и схлупена къщурка. При слабата светлина Годфруа едва можа да й прочете номера. Да, тук живее този, когото му посочиха. В тая минута, при звука на спрялата кола, вратата се отвори и на прага се показа високата фигура на домакина. Колкото можеше при слабата светлина на фенера, Годфруа отличи възстарото лице на тая фигура с руси мустаци. Той забеляза дори, че тоя човек беше с една ръка, тъй като левият му ръкав се мотаеше празен.

Щом видя хубавата карета и господаря в скъпа шуба, човекът с празния ръкав веднага съобрази и каза:

— Вие, господарю, трябва да сте баща на момчето? За него дойдохте — да? Бъдете спокоен. Всичко е в ред. Заповядайте тук, само по-тихо… Дечицата заспаха…

Те влязоха в малка стаичка. Годфруа хвърли поглед на нея и си помисли: „Каква отвратителна кочина“. Развалената газова лампа мъгливо осветяваше стаята; но дори и при нейната светлина сиромашката обстановка на стаята се хвърляше в очи. Тук-там по стаята, без никакъв ред, се виждаха счупени столове. До една стена имаше изправен шкаф без врата; по-нататък маса, още неразтребена от скромната вечеря.

Домакинът взе лампата и тръгна на пръсти към ъгъла, дето се намираше креватът. На тоя креват две момченца лежаха едно до друго и спяха спокойно. По-възрастното бе прегърнало по-малкото, което доверчиво бе се сгушило при него. Годфруа веднага позна сина си.

— Децата бяха капнали за сън — каза шепнешком Пиерон. — Аз не знаех дали скоро ще дойдат за малкото господарче, та го сложих с моето момче да спят на моя креват. Обикновено моето момче спи на своя креват под стълбата; но аз помислих, на двамката тук ще бъде по-добре да бъдат заедно; а за мене е безразлично, може и съвсем да не спя. Толкоз повече, че утре тъкмя да стана по-рано и да отида на пазара.

Но Годфруа не слушаше Пиерон. Той гледаше спящите деца и нови чувства се родиха в душата му. Скромен железен креват, грубо войнишко одеяло, а на него тъй трогателно се разположили двете мили деца! Колко слабичко изглеждаше неговото дете при случайното му другарче, с което бяха се прегърнали. Годфруа гледаше със завист загорялото енергично лице на „уличното“ момче.

— Ваш син ли е? — попита той.

— Не, господарю — отговори продавачът на зеленчук, — аз не съм женен и няма да се женя. За мене ли е то — без ръка. Една талига ме прегази и аз останах сакат. Момчето е син на една моя съседка. Нещастната остана вдовица с дете на ръце и умря от тежка болест. Правеше венчета за гробища, но не й повървя. Остави детето си на пет години. Аз го прибрах да ме радва. На седем години е, но колко е разбрано и във всичко ми помага! В неделни и празнични дни и подир уроците си в училище ходи с мене и ми помага при количката, мери зеленчука и прибира парите. То намери вашето дете.

— Нима? — зачуди се Годфруа.

— Право ви казвам. Връщало се от училище, вижда: върви малко момче по тротоара и се облива в сълзи. Почва да го утешава, пита го откъде е. За нещастие обаче не може да разбере що бръщолеви вашият син, също като да приказва на чужд език. Доведе го при мене, дето продавам зеленчук. Тук жените се намесиха настойчиво — заведете го, та заведете го в полицията. А моето момче не го пуща. „Там, казва, ще го уплашат, не трябва в полицията“. При това, и вашият не ще да се дели от моя. Мисля си, да става каквото ще. Оставям търговията си, вземам децата и право вкъщи. Вечеряхме и си легнаха. Чудо деца! Погледнете сам, Ваша милост! Как си спят кротичко, мило ти е да ги гледаш!

В душата на господин Годфруа ставаше голяма промяна. Като идеше тук, той, разбира се, беше решил да не жали пари, за да се отплати на спасителя на своя син. Но сега някакво съмнение го завладя. Пред богатия човек се вдигна завесата, която закрива живота на сиромасите. Той видя какво мъжество имат те, какво чувство на братска обич изпитват помежду си. Бедна жена, вдовица, умира от тежка работа в старанието си да възпита детето си. Един сакат човек без никакво колебание прибира сирачето при себе си и го взема под свое покровителство. Уличното момче, дете по години, се притичва на помощ на друго дете, по-малко от него, веднага се сприятелява с него и като по-голям брат се безпокои, да не би да го уплашат в полицията. Всичко това направи силно впечатление на Годфруа като нещо съвсем ново за него. И той се замисли. Не, няма да отплаща с пари, а ще направи нещо по-добро.

— Приятелю, вие и вашето осиновено момче ми направихте такава голяма услуга, че не съм в състояние да я преценя. Няма да мине обаче много и вие ще видите, че аз умея да бъда благодарен. Позволете засега да ви изкажа моята голяма признателност. Виждам, вие не разполагате със средства, позволете ми в чест на днешния ден…

Но Пиерон спря движението на Годфура, който посегна да вади кесията си.

— Не, господарю, туй няма да ви позволя. Всеки на мое място би направил същото. Аз няма да взема нищо; недейте се обижда. Бедни сме, но от глад няма да умрем. Бог е милостив, ще прекараме някак.

— Добре, добре, нека бъде по вашему. Но, приятелю, нима за такъв човек като вас не може да се намери по-добра работа? Поне в това отношение ми позволете да направя нещо за вас.

Пиерон отговори с тъжна усмивка:

— Разбира се, господине мой, ако Вие обичате…

Но в тона на гласа му се четеше колко души са му обещавали и нищо не са направили.

Годфруа разбра, че Пиерон не му вярва и му стана мъчно. Той си даде дума да докаже на продавача на зеленчук, че никога не обича да обещава само на думи, а наистина е решен да направи за него всичко, каквото може.

— А за вашето момче няма ли да ми позволите да се погрижа? — попита той с малко развълнуван глас.

— За това ще ти съм благодарен, господарю — отговори Пиерон. Често мисля за него. Аз съм безпомощен, сам. Какво ли ще прави това дете? За детето ще Ви кажа, че то е умно, разбрано. Учителите не могат да се нахвалят с него.

Пиерон се спря. В очите му пак мина сянка от съмнение. Той слабо вярваше, че всичко така добре може да излезе. Господарят сега се разчувствува; но ще си отиде и ще забрави.

— А сега, господарю, какво ще кажете, можем ли да пренесем вашето момче в каретата така, както си спи? То няма да се събуди. Нали виждате как дълбоко и двете са заспали? Вие, разбира се, искате по-скоро да го заведете у вас. Там е по-добре. Само почакайте, по-напред да го обуем.

Годфруа, като следеше движенията на Пиерон, забеляза двата чифта обувки сложени край огнището. Тънките чепички на Раул се отличаваха от грубите чизми на момчето на зеленчукопродавача. И в едните и в другите се виждаше по един палячо и по една торбичка бонбони.

— Не гледайте, господарю — каза Пиерон с известно стеснение. — Моето момче, преди да си легнат, нареди и двата чифта обувки при огнището. Нали са деца — и те мислят, че коледната нощ ще им донесе подаръци. Затова на връщане от пристава и аз купих тия дреболии за двете деца. Мислех, може и да не дойдат за господарското дете. А как може то да се остави без подарък за утрешния ден…

Годфруа се просълзи, като слушаше думите на тоя добър човек. И в тая минута той се сети, излезе навън и бързо донесе много играчки, които все още стояха в каретата, откак ги бе купил. Той нареди всичките тия хубави неща покрай двата чифта обувки. После стисна ръката на Пиерон, който гледаше с възторг красивите играчки, и с дълбоко вълнение въздъхна:

— Слушай, мой драги приятелю, всичко това аз бях накупил за своя син. Аз искам той тук да намери приготвените за него подаръци и да ги сподели с вашия син. Нека те от днес да бъдат другари и приятели. Вярвайте, моля, на думите ми. Аз ще поема грижата и за вашия син и при все това ще смятам, че не Вие, а аз съм длъжникът. Вие ми върнахте сина, но не е само това, за което трябва да ви благодаря. Вие ми отворихте очите! Днес аз разбрах, че съм живял лошо досега. При своите богатства аз бях забравил, или по-право, никога не съм мислил за бедните хора, за техните нужди и болки, а колко те могат да бъдат по-добри от нас, богатите! Давам ти дума пред тия спящи деца, че никога вече няма да забравя това, което бях щастлив да ми се открие в тая коледна нощ.