Мелани Раабе
Капанът (13)

13.

Настъпи денят, за който аз в еднаква степен копнеех и се страхувах.

Приветствах го от прозореца на спалнята ми. След като през последните дни вече бе станало доста топло, днешният ден е ясен и прохладен. Върху поляната има дебел слой скреж, който искри примамливо на слънцето. На път за училище децата ще намерят замръзнали локви, ще се пързалят върху тях, може би ще ги почукват с върховете на ботушите си, докато не се пръснат. Аз нямам време да се радвам на подобна гледка. Тази сутрин трябва да се погрижа за много неща, преди по обяд да пристигне Ленцен.

Готова съм.

Думата „капан“ означава съоръжение за залавяне и убиване.

Един добър капан трябва да бъде две неща: сигурен и прост.

Стоя в трапезарията и оглеждам кетъринга, който поръчах. Ще стигне за цял взвод, а ние сме само трима: Ленцен, фотографът, когото той ще доведе със себе си, и аз. Аз обаче разчитам на това, че на фотографа няма да му е нужно повече от час, за да си направи снимките, и че след това той ще ни остави насаме. Малкият обяд, който поръчах да ми доставят, се състои от красиво подредени стъклени купички, пълни с различни салати и други дреболии, а също така и скариди със зеленчуци и пилешко месо. Освен това има и нарязан кекс върху елегантен порцелан и една красиво драпирана кошница с плодове. Не съм подбирала нито една от храните на базата на вкуса, а по друг критерий: каква е вероятността, човек да остави стабилни ДНК следи, ако яде от някоя от тях. Малките порции салата и кексът са идеални за целта. Който иска да хапне от тях, ще трябва да използва вилица и неизбежно ще остави по нея слюнка. Чинията с плодове е също многообещаваща. Ако Ленцен изяде ябълка, аз бих могла веднага след като той си тръгне, да събера огризките и да ги дам за анализ. Сандвичите врапс са като дюнерите — почти не могат да се ядат, без човек да направи някоя свинщина със соса, който плисва от тях, щом ги захапеш. Затова има вероятност, след като си се насладил на такъв сандвич, да си избършеш със салфетка устата и пръстите. В този случай мога да се надявам на годни следи по салфетката.

Махам приборите и салфетките, доставени от фирмата за кетъринг. После си слагам еднократни гумени ръкавици, вземам моите вилици за салата и десертни лъжици, които снощи стерилизирах, и ги подреждам върху количката за сервиране. Накрая отварям нова опаковка салфетки и ги добавям. Отдръпвам се крачка назад и оглеждам творението си. Трапезата изглежда невероятно приканваща. Перфектно.

Свалям ръкавиците, изхвърлям ги в коша за боклук в кухнята, слагам си нови и изваждам от шкафа единствения пепелник в цялата ми къща. Поставям го на масата, където ще седим ние с Ленцен. Няколко екземпляра от книгата ми, термос с кафе, сметана, захар, чаши и лъжички — всичко вече е на масата заедно с малки бутилки минерална вода и стъклени чаши. Пепелникът е може би най-важният предмет на моята маса. Направих проучване и открих, че Ленцен е пушач. Ако той остави някой фас, това би било като шестица от тотото. Та затова — пепелник, да не ме пита дали може да пуши, а направо да намери пепелник на масата.

Хвърлям поглед върху смартфона си. Има още доста време, докато пристигне Ленцен. Вдишвам дълбоко, издишвам, свалям и тези ръкавици и ги изхвърлям. После се отпускам на дивана в хола, затварям очи, мислено преглеждам списъка със задачите ми и бързо стигам до извода, че съм свършила всичко, което трябваше да направя. Отварям очи и се оглеждам. Наистина не мога да видя камерите и микрофоните, които преди няколко дни двама дискретни служители от една охранителна фирма инсталираха по моя заявка из целия партерен етаж. Добре. Щом аз не мога да ги забележа, макар да зная, че ги има, то за Ленцен те ще са съвсем невидими. Целият ми партерен етаж е покрит с бръмбари. Може и да е наивно да приемам, че той сам ще утежни положението си. Но пък нищо не се знае. Ако се вярва на психолози и на други експерти, като д-р Кристенсен — някои убийци дълбоко вътре в себе си искали да си признаят.

 

 

Аз съм готова. Тази сутрин, след като станах от сън, тичах половин час на пътечката — достатъчно дълго, за да напълня мозъка си с кислород, достатъчно кратко, че да не се изтощя. Изкъпах се. Облякох се внимателно. Не в синьо — то внушава доверие, нито в червено — то излъчва агресивност и страст, не и бяло — то означава невинност. В черно. Това е сериозност, тежест и да: тъга. Закусих обилно. Сьомга и спанак — чиста храна за мозъка, както ме увери експертът по храненето, с когото разговарях. После нахраних Буковски и накрая го пъхнах в една от спалните на горния етаж, като му оставих купичка с вода, малко храна и няколко от любимите му играчки. Накрая се погрижих за кетъринга.

 

 

И така, сега седя на моя диван.

Мисля си за телефонния разговор, който проведох преди няколко седмици с един експерт от Областната криминална полиция. Спомням си веселия тон на професор Кернер, който бе в пълно противоречие с темата, която обсъждахме.

Аз бях решила да го помоля за дискретност, а накрая да сложа картите си на масата, да му кажа всичко. За сестра ми Ана Михаелис и за неразкритото й убийство. Накрая му бях задала най-важния въпрос: дали все още се съхраняват следи, които са били събрани навремето на местопрестъплението.

— Ама, разбира се! — бе отговорил той.

 

 

Намествам се удобно на дивана, опитвам се да се поотпусна още малко. Радвам се, че говорих с Кернер. Защото аз, естествено, искам най-вече едно нещо: искам убиецът на сестра ми да рухне пред мен. Най-сетне трябва да знам какво се е случило в онази проклета нощ и трябва да го чуя от неговата уста. Мисълта за Кернер и пробите от ДНК малко ме успокоява. Тя е моята мрежа, моето двойно дъно. Ще вкарам Ленцен в него. Така или иначе.

Хвърлям поглед към часовника. Минава единайсет, остава ми почти час, за да се отпусна и да премисля още веднъж всичко подред… На вратата се звъни. Аз подскачам шокирана, адреналинът се излива в корема ми и плисва над главата ми подобно студена приливна вълна. Спокойствието ми изчезва като издухано от вятъра. Залитам, подпирам се на облегалката на дивана, вдишвам и издишвам дълбоко три пъти, сетне пускам облегалката и отивам до вратата. Може би е пощальонът. Или някой амбулантен търговец. Има ли все още такива търговци? Отварям вратата.

 

 

Много години чудовището ме преследваше дори и в сънищата ми, а сега то стои пред мен.

— Добро утро — казва Виктор Ленцен с извинителна усмивка и ми подава ръка. — Аз съм Виктор Ленцен. Малко подранихме. Тръгнахме навреме от Мюнхен, за да не закъсняваме по никакъв начин, но пътувахме много по-добре от очакваното.

Аз преодолявам желанието да се разкрещя и да избягам, да превъртя. Чувствам се напълно премазана, ала не го показвам.

— Няма проблеми — казвам. — Аз съм Линда Конрадс.

Стискам дланта му, усмихвам се. Пътят извън страха води през страха.

— Моля, влезте.

Не се колебая, не треперя, гледам го в очите, гласът ми звучи силно и ясно. Едва сега стесненият ми като тунел поглед малко се разширява и аз съзирам фотографа. Той е млад, най-много на двайсет и пет и става малко нервен, когато аз му подавам ръка, нервен и ентусиазиран, казва нещо такова, че бил мой почитател, но на мен ми е трудно да се съсредоточа върху него.

Пускам двамата мъже в къщата си. Те любезно изтриват мокрите си обувки, Ленцен е с черно палто, под което се показва безупречно облекло. Тъмен панталон, бяла риза, черно сако, без вратовръзка. Косата му е прошарена по един красив начин. Хубаво лице, с точно подходящия правилен вид бръчки.

Аз поемам в ръце мокрото му зимно палто и якето на фотографа, окачвам ги на закачалките в коридора и крадешком наблюдавам двамата мъже. Виктор Ленцен е от онези хора, чието излъчване не може да бъде възпроизведено на снимките. Той е от хората, чието присъствие напълно променя атмосферата в дадено пространство. Ленцен е изненадващо привлекателен, по един необичаен, опасен начин.

Ядосвам се заради моите заблуждаващи мисли, опитвам се да се концентрирам.

Двамата мъже сякаш се чувстват малко притеснени в просторното елегантно фоайе на егоцентричната писателка, която никога не излиза от къщата си. Нашественици. Това е добре. Не се чувстват добре — точно така трябва. Аз тръгвам пред тях към трапезарията, използвам момента, за да се мобилизирам. Започва се. Твърде подранилата им поява (а тя, разбира се, е била преднамерена, чисто и просто преднамереност от страна на Ленцен, за да ме изкара извън самообладание, да изтръгне и да заграби в свои ръце скиптъра на действията, да диктува хода на събитието, да ми покаже още от началото, че аз не мога да контролирам ситуацията) ме изкара за малко извън релси, да, така е. Обаче аз вече се овладях. И съм изненадана, че се вълнувам толкова малко — сега, когато всичко започна. Сякаш съм под упойка, чувствам се като актриса след вдигането на завесата, актриса, която играе ролята на Линда Конрадс. А и в края на краищата, това тук е един вид спектакъл, едно представление за всички онези камери и микрофони из къщата ми, за които играем Ленцен и аз.

Отвеждам мъжете в трапезарията. Решението да проведем интервюто в трапезарията не беше стратегическо, а чисто интуитивно. Стори ми се, че холът е погрешно място. Щеше да се наложи да седим на дивана, близо един до друг. Мека мебел, потъваш в нея. Грешка. Кабинетът ми е на горния етаж, по стъпалата нагоре, по коридора, в края му. Двамата. Трапезарията е идеалното място. Близо до входната врата. С голяма маса, която създава дистанция. И има още едно предимство: не я ползвам почти никога, като изключим моментите, когато обичам да гледам през прозорците и да наблюдавам гората. Когато съм сама, ям в кухнята. А много често съм сама. И предпочитам да седя срещу Ленцен в помещение, което не е от такова значение за мен, като например кухнята в съседство, където обикновено седим и си приказваме с Норберт, пием вино розе и аз бъркам сосове. Или в библиотеката на горния етаж, където пътешествам, мечтая, обичам. Където живея.

Опитвам се да изглеждам спокойна, да не се заглеждам в Ленцен. Забелязвам как с няколко погледа обхваща помещението. Приближава се до масата, която е толкова голяма, че би могла да служи за цяла конференция.

Ленцен поставя чантата си на първия попаднал му стол, отваря я, хвърля поглед вътре. Явно се уверява, че си носи всичко. Изглежда малко несръчен, почти нервен, но такъв е и фотографът. Ако не знаех как стоят нещата наистина, бих предположила, че двамата просто искат да си свършат добре работата и че оттам идва неспокойствието им. С фотографа това вероятно е точно така.

Погледът ми се плъзва по голямата празна маса, където има няколко екземпляра от новия ми роман. Естествено, не беше нужно да драпирам така книгите върху масата, сигурна съм, че всеки присъстващ в това помещение е запознат със съдържанието й. Обаче от психологическа гледна точка сигурно не е лошо да имам под ръка обвинителния акт. Фотографът просто ще си помисли, че книгите трябва да влязат в кадър по маркетингови причини. Той тъкми нещо по оборудването си, докато чудовището се оглежда из стаята.

Аз сядам. Вземам си малко шише вода, отварям го, наливам в чаша, ръцете ми не треперят. Ръцете ми. Питам се дали за първи път в живота си стиснах ръката на убиец. Човек никога не знае, нали така? Питам се с колко ли хора изобщо съм се ръкувала досега в живота си. Питам се колко ли дълго съм живяла изобщо. Пресмятам набързо наум: 38 години, това са общо близо 13 870 дни. Ако на ден в живота си съм стискала ръка на един човек, тогава като цяло биха били кръгло 14 000 души. Питам се на колко души се пада един човек, който веднъж вече е извършвал убийство. И стигам до извода, че този тук вероятно не е първият убиец, с когото съм се ръкувала. Обаче е единственият, за когото зная. Той ми хвърля поглед. Аз принуждавам мислите си да се успокоят. Те пърхат наоколо като подплашени пилета. После все пак ми се подчиняват. Аз се ядосвам. Ядосвам се, задето се ядосвам. Това е точно онзи вид невнимание, което ще ми счупи врата. Сега ми трябва концентрация. Дължа го на Ана.

 

 

Поглеждам чудовището, поглеждам Виктор Ленцен. Мразя името му. Не само защото е име на чудовището, а и защото зная, че Виктор означава „победител“, и понеже аз вярвам в магията, в силата на имената. Но този път историята ще завърши другояче.

— Красива къща имате — казва Ленцен и отива до прозореца.

Погледът му се насочва към гората.

— Благодаря — отговарям, ставам и се присъединявам към него.

Когато му отворих входната врата, слънцето грееше през облаците. Сега ръси ситен дъжд.

— Мартенско време — казва той.

Аз не му отговарям.

— Откога живеете тук? — пита.

— Повече от десет години.

В този миг се стряскам — стационарният телефон в хола звъни. Никой никога не ме търси на стационарния ми телефон. Който иска да се свърже с мен, ми звъни на мобилния, защото винаги го нося със себе си, независимо къде съм в тази голяма къща. Виждам как Ленцен ме наблюдава отстрани. Телефонът продължава да звъни.

— Ще се обадите ли? — пита той. — За мен няма проблем да почакам малко.

Аз тръсвам глава и в същия момент звъненето престава.

— Сигурно не е било нещо важно — отбелязвам, надявайки се това да е вярно.

Отмествам поглед от гората, сядам пак на мястото, което си бях резервирала, като сложих на масата моята чаша с кафе. Това е мястото, което ми дава най-силно чувство за сигурност: зад гърба ми е стената, вратата е срещу мен. Ако той иска да седне срещу мен, ще трябва да седи с гръб към вратата. Това прави повечето хора нервни и разсейва. Той го приема без възражения. Ако изобщо забелязва тактическия ход, не ми позволява да усетя това.

— Да започваме ли? — питам.

Ленцен кимва и сяда срещу мен.

Изважда от чантата, поставена на пода до стола му, бележник, химикалка и диктофон. Аз се питам какво ли още има в чантата му. Той си подрежда нещата. Аз се изпъвам, усещам импулса да кръстосам крак върху крак, да скръстя ръце, но устоявам. Никакви защитни жестове. Поставям ходилата си едно до друго на пода, на ширина на ханша, а ръцете върху масата, облягам се леко напред. Сила. Заемане на пространство. „Силови пози“, както ги нарича д-р Кристенсен. Гледам Ленцен как намества вещите си, как прецизно изравнява геометрично диктофона с ръба на масата.

— И така — започва най-сетне той. — Първо искам най-сърдечно да ви благодаря за отделеното време. Зная, че вие давате интервюта изключително рядко, и за мен е невероятна чест, че ме поканихте във вашата хубава къща.

— Аз много ценя вашата работа — казвам с надеждата, че гласът ми звучи неутрално.

— Наистина ли? — Той прави физиономия, сякаш се чувства поласкан. Настъпва пауза и на мен ми става ясно, че той се надява, аз да забележа това.

— О, да — казвам. — Вашите репортажи от Афганистан, от Иран, Сирия. Това, което правите, е важно.

Той свежда очи и се усмихва сдържано, сякаш хвалбата, която току-що си е изпросил, му е неприятна.

„Накъде биете, господин Ленцен?“ — мисля си аз.

Моята изпъната стойка, бавното, контролирано дишане аз изпращам на тялото си всички сигнали, които са му нужни, за да бъде съсредоточено, но отпуснато. Нервите ми обаче са изопнати до скъсване. Нямам търпение да открия какви въпроси е подготвил Ленцен и как смята да води интервюто. Защото той сигурно също е напрегнат. Сигурно се пита какво целя аз. Какви са моите карти. Какви аса крия в ръкава си. Той се прокашля, хвърля поглед върху бележките си. Фотографът е зает с камерата си, натиска копчето за пробна снимка, оглежда я, после пак се взира в светломера си.

— Е, добре — казва Ленцен. — Първият ми въпрос е сигурно този, който в момента си задават и вашите читатели. Вие станахте известна с литературно издържани, почти поетични романи. А сега с „Кръвни сестри“ за първи път публикувате трилър. Защо е тази смяна на жанра?

Точно този въпрос очаквах за начало. Отпускам се малко, но не се стига до отговор, защото ненадейно откъм коридора се дочува шум. Ключ, който се превърта в ключалката, после стъпки. Дъхът ми секва.

— Извинете — казвам и ставам от стола.

Налага се да го оставя за малко сам. Но нали фотографът е при него. Или и той е в комбина с Ленцен? Не, в това няма смисъл. Влизам във фоайето и смелостта ме напуска.

— Шарлоте! — възкликвам и едва успявам да скрия ужаса си. — Ама какво правите тук?

Тя ме поглежда объркано, сбърчила чело.

— Ами, не е ли днес интервюто?

Тя дочува тихия говор на мъжете в трапезарията, хвърля объркан поглед към часовника.

— Оле, боже, да не би да съм закъсняла? Мислех, че това нещо ще започне едва в дванайсет!

— А аз всъщност мислех, че вие изобщо няма да дойдете — казвам тихо, понеже не искам Ленцен да ме чуе. — Обадих ви се и записах съобщението си в кутията ви. Не го ли получихте?

— О, аз съм си преместила някъде мобилния — казва безгрижно Шарлоте. — Но сега, така и така съм дошла…

Тя ме подминава, оставя връзката с ключовете си на полицата до вратата и окачва на закачалката тънката си червена наметка.

— Какво мога да направя?

Налагам си да се овладея и да не я разтърся, да я ударя, да я отпратя със сила навън. Откъм трапезарията вече не се дочуват разговори, явно двамата подслушват какво става на входната врата.

Трябва да се мобилизирам. Шарлоте ме гледа с очакване. В този кратък миг тишина телефонът отново звъни. Аз се старая с всички сили да го игнорирам.

— Аз вече подредих всичко — казвам. — Но вие можете да сварите кафе. Би било чудесно.

Аз бях направила кафе, то е в термоса на масата. Но въпреки това нека и тя да свари. Не зная дали ще мога да избегна срещата между Шарлоте и Ленцен, но на всяка цена искам да се опитам.

— С удоволствие — отговаря асистентката, хвърля бърз поглед към хола, откъдето идва мъчителният звън, но не коментира.

— Ей сега ще донеса каната — викам след нея. — Дотогава не искам да ми се пречи.

Шарлоте сбърчва чело, защото аз обикновено не съм такава. После вероятно си го обяснява с необичайната ситуация — тя знае, че аз иначе никога не допускам чужди хора в къщата, а пък интервюта изобщо не давам. И отново си спестява коментарите. Телефонът замлъква. За миг аз се изкушавам от мисълта да погледна кой звъни така упорито, но тутакси я отхвърлям. Нищо не може да е толкова важно както това тук.

Затварям за миг очи, сетне се връщам в трапезарията.

12.

Софи

Софи седеше в колата си и наблюдаваше една тигрово рижаво-бяла котка, която лежеше на поляната пред къщата и старателно се чистеше. От около десет минути Софи се опитваше да се насили да влезе още веднъж в сградата, където бе живяла Брита.

 

 

Денят бе започнал неприятно още от сутринта. След една безсънна нощ тя все пак бе задрямала за малко и точно тогава я бе събудил някакъв журналист, който искаше да разговаря с нея за сестра й. Софи побесня и му затвори телефона. После се беше обаждала на наемателя в апартамента на Брита, за да разбере кога може да вземе от жилището личните вещи на Брита. Нямаше го, но пък разговаря накратко със сина му, който й изказа съболезнования и направо премина към някаква история за това как брат му като ученик бил загинал в автомобилна катастрофа. Та затова той, естествено, знаел как се чувствала Софи.

 

 

А сега тя седеше тук. Денят бе горещ, слънцето нажежаваше черния покрив на колата й. Не й се искаше да излиза навън. Искаше да си седи тук и да наблюдава котето. Само още малко. Но животното, сякаш разчело мислите й, и нямащо желание да бъде наблюдавано от Софи, се изправи елегантно, хвърли пренебрежителен поглед към нея и гордо се отдалечи.

Софи въздъхна, напъна се и слезе от автомобила.

Беше ярък ден и някъде наблизо, може би зад къщата, се чуваха гласовете на играещи деца. Нищо не напомняше, че тук се е случило нещо лошо. Въпреки това Софи се принуждаваше да прави насила всяка следваща крачка, приближаваща я към входната врата. Когато се изправи пред многофамилната къща и се взря в надписите на звънците, тя преглътна мъчително. Името на Брита все още стоеше там. Изписано с момичешки почерк и залепено как да е с тиксо. Софи извърна поглед, стисна устни и звънна на възрастната дама, която живееше на втория етаж. Пропукване показа, че някой е включил домофона.

— Да? — чу се слаб глас. — Кой е там?

— Ало, аз съм Софи Петерс, сестрата на Брита Петерс.

— О! Аха. Ами качете се, госпожо Петерс.

Звънецът на вратата изжужа, Софи си наложи да действа — и след миг се опомни във входа на сградата. Стисна зъби, втурна се покрай вратата към апартамента на Брита на партерния етаж, подмина я и хукна нагоре по стъпалата. На втория етаж я посрещна възрастна жена със спретната къса прическа и перлен гердан. Софи й подаде ръка.

— Моля, влезте — каза жената.

Тя я последва в малкото антре към старомодно мебелирания хол.

Пастелните цветове, дантелените покривчици по мебелите, старомодната секция на стената и мирисът на запечени подсолени картофи, който се носеше във въздуха, даваха някакво невероятно успокоение.

— Хубаво, че дойдохте толкова бързо — каза жената, след като предложи на Софи да седне на дивана и й поднесе чаша чай.

— Ама, разбира се — отвърна Софи. — Щом чух вашето съобщение на телефонния ми секретар, тръгнах веднага.

Тя предпазливо духна в горещия чай и отпи. Жената кимна.

— Съседите разправяха, че вие сте били тук и сте разпитвали дали някой е видял нещо — каза тя.

— Аз си мислех, че хората може би ще разкажат нещо повече на мен, отколкото на полицията — отговори Софи. — Никога нищо не се знае. И честно казано, у дома направо ми се сриват таваните върху главата.

— Добре ви разбирам — кимна възрастната дама. — На младини и аз бях такава. Винаги трябваше да действам, да действа, да действам. — Тя отпи от кафето си и продължи: — Когато вие сте разпитвали тук, аз бях на лекар. Заради това не сме се срещнали.

— Разбирам. А вие казахте ли на полицията какво сте видели? — попита Софи.

— А, онези… — рече едва чуто дамата и направи пренебрежителен жест с ръка.

Софи сбърчи вежди.

— Но вие сте видели някого?

Жената започна да търка някакво петно върху роклята си, което виждаше само тя. Софи бутна настрана чашата с чая и се приведе напрегнато напред. Едва успяваше да овладее треперенето на ръцете си.

— Вие казахте, че сте видели мъжа, който уби сестра ми — подкани тя нетърпеливо, когато схвана, че събеседницата й няма да заговори по собствено желание.

Старата дама се взря за миг в Софи, после се разхълца и се сви.

— Все още не мога да повярвам — рече. — Такова мило момиче! Знаете ли, тя винаги ми пазаруваше. Аз вече трудно се придвижвам.

Няколко секунди Софи гледаше плачещата жена, после установи, че самата тя в този миг не е в състояние да изпитва чувства. Извади от чантата си хартиена носна кърпичка и я подаде на жената. Тя е взе и попи сълзите в очите си.

— Вие казахте, че сте видели някого — повтори Софи, когато жената се поуспокои.

Всеки мускул в тялото й се напрегна, докато чакаше отговора.

 

 

Малко по-късно, докато шофираше по аутобана и прехвърляше в ума си разговора, Софи с усилие успя да преглътне гнева си. В крайна сметка цялата тази работа се беше оказала едно огромно разочарование. Жената беше самотна и й се бе приискало да си поговори с някого за Брита, която редовно се беше грижила за нея и й бе помагала с пазаруването. На всичкото отгоре жената имаше катаракта и беше почти сляпа. Софи я беше слушала известно време и накрая при първата възможност избяга.

Докато седеше зад волана и караше по аутобана, тя си мислеше и за Брита. За Брита, която бе помагала на старата дама с пазаруването и вероятно с ангелско търпение бе изслушвала историите на жената за едно време.

Софи караше като в транс. Най-сетне намали скоростта, включи мигача. Беше пристигнала на целта си.

Младата жена, която й отвори, тутакси се хвърли на врата й.

— Здрасти, Рике.

— Добре е, че си тук. Влизай, ще седнем в кухнята.

Софи тръгна след нея.

— Как си? А родителите ти? Как се справяте?

Софи вече беше свикнала с въпроса, имаше си утвърден стандартен отговор.

— Стараем се с всички сили — каза тя.

— Държахте се толкова храбро на погребението.

Устните на Фридерике се разтрепериха. Софи отвори чантата си, за втори път в този следобед извади носна кърпичка и я подаде на момичето.

— Толкова съжалявам — каза през сълзи Фридерике. — Всъщност би трябвало аз да утешавам теб!

— Брита беше най-добрата ти приятелка — отвърна Софи. — Ти имаш същото право да тъгуваш, както и аз.

Фридерике взе кърпичката и си издуха носа.

— На погребението беше толкова странно — каза тя. — Да хвърляме цветя върху ковчега. Брита мразеше откъснати цветя.

— Зная — отвърна Софи и едва не се усмихна. — И ние с нашите това си помислихме, докато организирахме погребението. Когато казахме, че Брита не обича откъснати и отрязани цветя, служителят от фирмата ни изгледа, сякаш сме откачени. „Как е възможно? Всяка жена обича цветя!“

От устата на Фридерике се изтръгна кратък, потиснат смях.

— Но не и Брита — рече тя. — Горките цветя. Представи си, че си стоиш ей така уютно на някоя поляна и идва някой и ти откъсва главата!

Двете се разсмяха.

— Понякога Брита ги говореше едни такива — каза Софи.

Фридерике се усмихна, ала мигът бе отлетял точно тъй бързо, както беше дошъл. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Това е толкова ужасно, невероятно ужасяващо. Мозъкът ми въобще не може да го асимилира.

Тя избърса сълзите си и попита:

— Ти наистина ли го видя?

Софи се стресна.

— Да — успя да изрече.

— Господи!

От очите на Фридерике отново рукнаха сълзи.

— Така се радвам, че поне ти си добре.

Тя поплака няколко секунди, хълцайки, после полека-лека се съвзе.

— Знаеш ли какво най-много ми липсва? — попита тя.

— Какво?

— Да се обадя по телефона на Брита, когато ми трябва съвет — каза Фридерике. — Странно е, аз съм три години по-голяма от нея. Но тя определено бе по-възрастната от двете ни. Нямам представа какво ще правя без нея.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Софи. — Брита винаги изговаряше гласно нещата, които всички други само си мислеха: „Доста си понаедряла, сестричке. Може би трябва да обърнеш малко повечко внимание на храненето си! Софи, ти сигурна ли си, че Паул е точният човек за теб? Не ми харесва как заглежда други жени в твое присъствие. Сестричке, чантата ти е от истинска кожа, нали? Смяташ ли това за редно?…“

Фридерике се засмя.

— Това наистина звучи типично за Брита — изкиска се тя. — Много странно. По-рано това понякога ме нервираше. А сега какво не бих дала да чуя един от докладите на Брита за замърсените с пластмаса световни морета или за ужаса при масовото промишлено отглеждане на животни.

Фридерике заподсмърча, после шумно издуха носа си.

— Софи, ти за какво искаше да говориш с мен?

— Исках да те попитам нещо.

— Добре. Давай.

— Знаеш ли дали Брита в последно време се е срещала с някого?

— Имаш предвид с мъж?

— Точно така.

— Не. Откакто Лео я напусна, вече с никого.

Софи въздъхна. Убийство от ревност — деянието, което полицията допускаше (това поне Софи бе доловила от разговорите им), ставаше все по-невероятно. Когато е била убита, Брита не е имала връзка.

— Всъщност защо двамата се разделиха? — попита Софи. — Брита никога не е говорила за това.

— Защото Лео е пълен идиот, затова. Той наистина твърдеше, че Брита му била изневерявала.

— Моля?!

— Да! — изсумтя Фридерике. — Брита да му изневерява! Можеш ли да си представиш? Мен ако питаш, той отдавна си имаше нещо с онази Ванеса, с която ходи сега. И просто се опитваше да изкара Брита виновна за раздялата.

— Че защо да го прави? — учуди се Софи.

Фридерике само сви рамене.

— То сега вече е все едно — каза.

Софи кимна замислено. Храбростта я напускаше. Наистина, тя не бе повярвала в тезата, но накрая все пак се беше надявала, че полицията ще се окаже права с теорията си за деяние от ревност. Че Брита тайно се е срещала с някого, за когото Софи не е знаела нищо. Убийствата от ревност почти винаги биваха разкрити. Но когато нямаше очевидна връзка между извършител и жертва, тогава ставаше трудно за следователите и процентът на разкриваемост спадаше драматично.

— Обаче то нямаше да има никакъв смисъл — рече Фридерике и изтръгна Софи от мислите й. — Искам да кажа… ако Брита е имала любовни срещи. Защо трябва да го прави?

— Какво имаш предвид? — попита Софи.

— О, господи! — възкликна Фридерике. — Ти не знаеше ли?