Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The emperor’s snuff box, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2022)

Издание:

Автор: Джон Диксън Кар

Заглавие: Кутийката за енфие

Преводач: София Василева

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 15.V.1984 г.

Редактор: Димитрина Кондева

Редактор на издателството: Надя Фурнаджиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Художник: Веселин Павлов

Коректор: Стоянка Кръстева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4638

История

  1. — Добавяне

I

Когато Ив Нийл реши да се разведе с Нед Атуд, искът й не беше оспорен. И въпреки че обвинението бе за изневяра с известна тенисистка, вдигна се много по-малко шум, отколкото Ив очакваше.

Бяха се венчали в Париж — в американската църква на авеню Джордж V. Така че един развод в Париж беше валиден и в Англия. В английската преса се промъкнаха само няколко реда. Ив и Нед се бяха установили в Ла Бандлет — „панделката“, ивицата сребрист бряг, който в онези дни на спокойствие беше може би най-модният от всички морски курорти на Франция, и с Лондон им бяха останали вече съвсем малко връзки. Тук намек, там иронична усмивка и въпросът изглеждаше приключен.

Но на Ив самият развод й се струваше по-унизителен, отколкото семейното й положение след това.

Нямаше съмнение, че и то е отвратително. Състоянието й беше последица от нервното напрежение, което бе довело дори нея, с лекия й характер, пред прага на истерията. А освен това трябваше непрекъснато да се бори с присъдата на хората поради злощастната си външност.

— Мила моя — каза една жена, — която и да се беше омъжила за Нед Атуд, трябваше да е наясно какво я чака.

— А ти сигурна ли си — отговори друга, — че вината е само у единия? Ами погледни снимката й. Само я погледни.

По онова време Ив беше на двадесет и осем години. На деветнадесет бе наследила богатството на баща си, който имаше солиден брой памукопредачници в Ланкашър и всички основания да се гордее с дъщеря си. На двадесет и пет тя се бе омъжила за Нед Атуд — първо, защото беше хубав, второ, защото тя беше самотна, и трето, защото той съвсем сериозно я бе заплашил, че ще се самоубие, ако тя откаже да се омъжи за него.

Ив изглеждаше като най-опасна покорителка на мъжките сърца, а всъщност бе с мек, добродушен нрав и съвсем не подозираше тази си способност. Беше стройна, доста висока, с такава фигура, каквато красеше Цирцея на Льобек от Плас Вандом. Имаше светлокестенява коса, дълга и тежка като грива, с прическа, която смътно напомняше пищността от времето на крал Едуард VII. Светлият й розов тен, сивите очи и леката усмивка допълваха това впечатление. Французите особено силно се поддаваха на въздействието й. Дори съдията, който й даде развод, изглежда, имаше известни подозрения.

Според френските закони, преди да се даде развод, двете страни трябва да се срещнат — лице с лице, за личен разговор — като последен опит да се види дали противоречията между тях могат да се загладят. Ив помнеше онази сутрин в кабинета на съдията във Версай, онова топло априлско утро, изпълнено с магията, която раздвижва Париж напролет.

Съдията — любезен, припрян човек с бакенбарди — беше съвсем искрен. Но в държането му се долавяше прекалена театралност.

— Мадам! — започна той. — Мосю! Умолявам ви, преди да е станало твърде късно, да се спрете и да размислите!

Що се отнася до Нед Атуд…

Човек можеше да се закълне, че той е същинска божа кравица. Завидното обаяние, което се излъчваше от него в този миг и което самата Ив усещаше, оживяваше слънчевата стая. Дори снощното препиване не можеше да го помрачи. Наскърбено и умолително, изражението му на разкаяние вдъхваше доверие. Със светла коса и сини очи, все така младолик, въпреки че беше прехвърлил тридесет и петте, той стоеше до прозореца като олицетворение на нетърпеливо очакване. Ив беше готова да признае, че е ужасно, объркващо привлекателен и това беше причината за всичките му неприятности.

— Какво мога да кажа аз за брака? — подхвана съдията.

— Недейте! — помоли Ив. — Моля ви!

— Ако можех да убедя мадам и мосю да размислят…

— Мен няма защо да ме убеждавате — каза с пресипнал глас Нед. — Никога не съм искал този развод.

Дребничкият съдия се извърна бързо и сякаш се извиси над него.

— Замълчете, мосю. Вие сте този, който е прегрешил. Вие трябва да поискате извинение от мадам.

— Моля за извинение — побърза да каже Нед. — На колене, ако искате.

И той тръгна към Ив, а съдията поглади бакенбарди и погледна с надежда. Нед беше привлекателен. А беше и много умен. Ив си зададе въпроса дали някога ще може да се освободи от него и потръпна от страх.

— Съответницата по това дело — продължи съдията и тайно си погледна бележките, — тази мадам… — той отново си погледна бележките — Буулмеер-Смийт…

— Ив, тя не означава нищо за мен! Кълна се — нищо!

Ив рече с досада:

— Не сме ли говорили вече за всичко това?

— Бетси Булмър-Смит е една крава и уличница — каза Нед. — Не знам какво ми стана. Ако от нея ревнуваш…

— Не ревнувам от нея. Но опитай да изгориш нейната ръка със запалена цигара, ей така, от злоба, и ще видиш дали ще й хареса.

Израз на безпомощно и безнадеждно оскърбление премина през лицето на Нед и той заприлича на момченце, което не са разбрали.

— Не ме обвиняваш за това, нали?

— Не те обвинявам за нищо, драги Нед. Само искам цялата тая история да свърши. Моля те!

— Бях пиян. Не знаех какво правя.

— Нед, хайде да не спорим. Казах ти, че няма значение.

— Тогава защо си толкова несправедлива към мен?

Тя беше седнала до голяма маса с внушителна мастилница. Нед сложи ръка върху нейната. Те говореха на английски, а дребничкият съдия не знаеше езика. Той се закашля, извърна се и започна да проявява разпален интерес към картината, която висеше зад библиотеката. Изведнъж, така както Нед беше стиснал ръката й, Ив си зададе въпроса дали те не искат да я накарат да се върне при него против волята й. Това, което казваше Нед, в известен смисъл беше вярно. С целия си чар и интелигентност, като малко дете, той не съзнаваше, че му е присъща известна жестокост.

Жестокостта — дори малко комичната „морална жестокост“, от която Ив винаги се беше отвращавала като от лицемерна полумярка, би била причина за развод. Но с обвинението в прелюбодеяние всичко беше бързо и сигурно. С него се приключваше всичко. Беше достатъчно. В семейния й живот с Нед имаше неща, които тя не би признала пред съда за нищо на света.

— Бракът — започна съдията, като се обърна към картината над библиотеката — е единствената подобаваща участ за мъжа и жената.

— Ив, моля те, дай ми още една възможност?

Веднъж, като бяха на гости, един безличен психолог беше казал на Ив, че е по-податлива от повечето хора към силата на внушението. Но тя не беше чак толкова податлива към това, което й се внушаваше сега.

Докосването на Нед не я развълнува, а дори й беше неприятно. Нед наистина я обичаше по свой начин. За миг тя изпита изкушение — изкушението просто да избегне цялата тази нервна обстановка, притесненията и бъркотията, като каже „да“. Но да кажеш „да“ от мекушавост, да кажеш „да“ само за да избегнеш неприятностите беше безпредметно, ако означаваше да се върнеш при Нед и при навиците на Нед, и при приятелите на Нед, при едно съществуване, когато ти се струва, че живееш непрекъснато в непрани дрехи. Ив се чудеше дали да се изсмее на бакенбардите на съдията, или да избухне в плач.

— Съжалявам — отвърна тя и стана.

Съдията се обърна с пламъче на надежда.

— Мадам казва…?

— Не, няма да стане — отговори Нед.

За миг тя се уплаши, че той ще счупи нещо, както преди, когато го прихванеше. Но му се размина, сякаш нищо не се бе случило. Стоеше, гледаше я втренчено и дрънкаше монети в джоба си. Усмихна се и разкри здравите си зъби. В ъгълчетата на очите му се вдълбаха ситни бръчици.

— Знаеш ли, ти все още ме обичаш — заяви той с такава наивност, която показваше, че наистина си вярва.

Ив си взе чантата от масата.

— Нещо повече, аз ще ти го докажа — добави той. Като срещна погледа й, усмивката му стана по-широка. — О, не сега. Трябва ти време да се поохладиш, или може би да ти се постопли сърцето. Аз си отивам за известно време. А когато се върна…

Той не се върна.

Решена да излезе на глава със съседите, но в постоянен страх от това, което те биха могли да кажат, Ив се установи в Ла Бандлет. Нямаше основания да се тревожи. Никой не си даваше труд да разбере какво става във вила „Мирамар“ на Рю де-з-Анж. В курортни места като Ла Бандлет, които съществуват само заради краткия сезон на светски живот и за английските и американски гости, дошли да си проиграват парите в казиното — любопитството се намира в пълен вакуум. Ив Нийл не познаваше никого на Рю де-з-Анж и никой не я познаваше.

С напредването на пролетта и началото на лятото тълпите се заизсипваха в Ла Бандлет. Боядисаните му къщи със странни кулички напомняха на градче от филмите на Уолт Дисни. Въздухът благоухаеше на бор; открити файтони трополяха и подрънкваха из широките улици; близо до Казиното се намираха двата големи хотела „Донжон“ и „Британи“, оживени от сенниците и скупчените псевдоготически кули, които се издигаха в небето.

Ив странеше от Казиното и заведенията. След главоболията и напрежението от живота с Нед Атуд тя беше и изнервена, и отегчена — едно много опасно съчетание. Беше самотна, но мразеше да бъде в компания. Понякога играеше голф — рано сутрин, когато няма никой друг на игрището, или яздеше на кон през обраслите с храсталаци пясъчни дюни край морето.

И тогава срещна Тоби Лос.

Семейство Лос живееха точно срещу нейната къща на Рю де-з-Анж и това донякъде я смущаваше. Беше малка тясна уличка с бели и розови каменни къщи с градинки, скрити зад зидовете на оградите. Но улицата беше така неприятно тясна, че човек можеше да види ясно какво става зад прозорците на отсрещните къщи. А това пораждаше объркващи размисли.

Когато живееше тук заедно с Нед, на няколко пъти Ив смътно бе забелязвала хората от другата страна на улицата. Имаше един възрастен човек — оказа се, че това е сър Морис Лос, бащата на Тоби, който веднъж-дваж ги беше заглеждал втренчено, сякаш бе озадачен от нещо. Приветливото му аскетично лице се запечата в паметта на Ив. Имаше и някакво червенокосо момиче и една жизнена възрастна жена. Но до онова утро на игрището за голф Ив не бе виждала самия Тоби.

Беше горещо, спокойно утро към средата на месец юни. Много малко хора в Ла Бандлет бяха вече будни. Площадките за началото на играта, зелените пътеки между тях, все още с проблясъци от росата и ивицата от борове, която закриваше гледката към морето, бяха в плен на жегата и безмълвието. Ив играеше лошо и когато приближи към края на третата площадка, намери се в трапа с пясък на едно от препятствията.

Почувствува се окаяна и недоволна след безсънната нощ, смъкна от рамото си чантата за голф и я метна на земята. Стори й се, че ненавижда играта. Седна на края на трапа и се загледа в достигнатата позиция. Все още гледаше натам, когато след силен кос удар една топка изсвистя надолу по пътеката и тупна в тревата на ръба на препятствието. После се плъзна оттам и се претърколи в пясъка на метър от краката й.

— Идиот — каза високо Ив.

След минута-две топката беше последвана от млад човек, който се изкачи от другата страна на препятствието и очертан на хоризонта, я погледна отвисоко.

— Боже мой, не знаех, че сте тук.

— Нищо, нищо.

— Нямах намерение да играя през вас. И трябваше да извикам. Аз…

Той се изкатери през препятствието, скочи на пясъка и развърза тежка торба, в която имаше към две дузини стикове. Беше здрав, обикновен, доста скован млад мъж с най-приятното изражение, което Ив беше виждала от доста време. Гъстата му кестенява коса беше късо подстригана. Малките мустачки му придаваха донякъде светски вид, който беше в контраст със сериозното благородство на държането му.

Той спря и се загледа в Ив. Всичко у него беше както подобава, освен може би вълната от червенина по лицето му. Виждаше се, че се опитва отчаяно да я възпре, че се ругае вътрешно и разбира се, все повече се изчервяваше.

— Виждал съм ви и друг път — заяви той.

— Наистина ли? — попита Ив със съзнанието, че би могла да изглежда и по-добре.

И тогава прямотата на Тоби Лос стигна с един скок до онова, което дипломатичност като неговата би постигнала за месеци.

— Кажете ми, омъжена ли сте все още и въобще…

Завършиха играта заедно. Още на другия ден следобед Тоби Лос съобщи, че се е запознал с една чудесна жена, която била омъжена за някаква свиня, но понесла всичко по начин, който трябва да предизвика всеобщо възхищение.

Е, това наистина беше вярно. Но такива съобщения като правило не се приемат добре от семейството на един млад мъж.

Ив, която смяташе, че познава хората, си въобразяваше, че знае какво впечатление ще направи това на семейство Лос. Можеше да си представи безизразните лица на вечеря, дискретното покашляне или косия поглед, небрежното „Нима, Тоби“, последвано от забележката, че би било интересно човек да се запознае с такава личност за образец. От жените в семейството, лейди Лос и сестрата на Тоби — Джанис, Ив очакваше враждебност, едва прикрита от добро възпитание.

Затуй тя бе поразена от онова, което се случи.

Те просто я приеха. Получи покана за чай в пищната градина зад вилата на семейство Лос. Преди да си бяха разменили и десетина думи, и двете страни вече знаеха, че всичко е наред и помежду им ще възникне приятелство. Случват се такива неща. Дори и в света, какъвто го познаваше Нед Атуд и какъвто за нещастие и аз, и вие често го виждаме, такива неща се случват. Объркването на Ив се превърна в гореща благодарност, разчупи леда, сковал нервите й; дори едва ли не я изплаши, защото се почувствува толкова щастлива.

Хелена Лос, майката на Тоби, искрено харесваше Ив. Двадесет и три годишната червенокоса Джанис се възхищаваше от красотата й, направо беше влюбена в нея. Вуйчо Бен, въпреки че си пушеше лулата и говореше малко, неизменно взимаше нейна страна при спор. Сър Морис, главата на семейството, често искаше мнението й за някоя вещ от колекцията си. Това беше церемониалното въвеждане в семейството.

Що се отнасяше до Тоби…

Тоби беше много добър, много съзнателен млад човек. Нека не прозвучи като одумване. Ако понякога у него имаше нещо, което да подсказва желание за важничене, то чувството му за хумор служеше за компенсация.

— В края на краищата налага се да бъда такъв — изтъкна той веднъж.

— Какъв такъв? — попита червенокосата Джанис.

— Като жената на Цезар — отвърна Тоби. — Щом съм управител на клона на банката „Хуксън“ в Ла Бандлет — дори и сега изпита приятна тръпка от тези думи, — аз трябва да бъда предпазлив. Лондонските банки не насърчават разпуснатостта.

— А има ли банки, които да я насърчават? — попита Джанис. — Искам да кажа, че дори във френските банки човек рядко може да види чиновници, които да са скрили блондинки зад гишетата си или пък да са се натряскали в работно време.

— Аз пък мисля — отбеляза Хелена Лос мечтателно, — че една банка с пияни чиновници би била сред най-благородните неща, измислени някога.

Тоби бе сякаш малко изненадан. Но той обмисли въпроса сериозно, като поглаждаше мустачките си.

— Банката „Хуксън“ е една от най-старите в Англия. Заемала е това място до Темпъл Бар[1] още когато се е занимавала със златарство.

Той се обърна към Ив:

— Татко има в колекцията си една от златните фигурки, които някога са се използували като емблема на банката.

Това изявление, както обикновено, беше посрещнато с овладяно мълчание. Отношението на семейството към хобито на сър Морис — неговата колекция — се колебаеше между домашната шега и признанието, че сред останалите дрънкулки е открил някои наистина ценни неща.

Държеше колекцията си в кабинета на горния етаж — една доста просторна стая над улицата. Обикновено оставаше до късно да се занимава с нея. В злополучното старо време Ив и Нед веднъж-дваж бяха поглеждали насреща от прозореца на спалнята си и бяха виждали в кабинета с дръпнати завеси стареца с лупа в ръка, приветливото лице, което се беше запечатало в съзнанието й, шкафчетата със стъклени вратички покрай стените.

Сега за онези дни не се споменаваше нищо. Що се отнасяше до семейство Лос, все едно че Нед Атуд никога не бе съществувал. Наистина веднъж сър Морис беше подхванал темата по заобиколен начин, но се поколеба и я изостави след един особен поглед, който Ив не разбра.

А после, към края на юли, Тоби й направи предложение за женитба.

Ив изобщо не беше разбрала колко много разчита на него, как жадува за сигурност и смях, искрен смях. На Тоби човек можеше да се опре. И ако някога се държеше към нея така, сякаш тя е фигура от някакъв витраж, това, колкото и да е парадоксално, предизвикваше у нея повече нежност.

Навремето в Ла Бандлет имаше едно скромно заведение, наречено „Горският ресторант“, където се вечеряше на открито под хартиени фенери сред дърветата. Ив изглеждаше особено красива тази вечер — в седефеносиво, което подчертаваше топлината на кожата й, по-скоро с оттенък на розово, отколкото бледа. От другата страна на масата седеше Тоби, въртеше някакъв нож между пръстите си, а в държането му нямаше и следа от важничене.

— Е, и какво? — каза той направо. — Знам, че не те заслужавам — как ли би се присмял Нед Атуд на тези думи, — но аз много те обичам и мисля, че бих могъл да те направя щастлива.

— Здрасти, Ив — каза някакъв глас зад рамото й.

За един ужасен миг тя си помисли, че Нед й е проговорил.

Но макар да не беше Нед, оказа се един от неговите приятели. Никога не бе очаквала да срещне някой от тях в заведение като „Горският ресторант“. Обикновено по време на курортния сезон те вечеряха в десет и половина и след това продължаваха в Казиното, където оставаха цяла нощ и залагаха малко, но умело. Ив разпозна лицето, което й се хилеше, въпреки че не можеше да си спомни името.

— Един танц? — покани я мистър Безименен с отегчения си глас.

— Не, благодаря. Тази вечер няма да танцувам.

— О, жалко — промърмори мистър Безименен и изчезна.

Очите му й припомниха някакво събиране; стори й се, че той почти й се присмива в лицето.

— Приятел ли ти е? — попита Тоби.

— Не — отговори Ив. Оркестърът отново засвири, валс отпреди няколко години. — Приятел на бившия ми съпруг.

Тоби взе да се покашля непрекъснато. Може да беше просто романтична привързаност от негова страна, идеализирана представа за жена, която не е съществувала, но от това го болеше като от физическа рана. Никога не бяха говорили за Нед Атуд — тоест Ив не беше казала на Тоби истината за Нед. Различията им, беше казала тя, били въпрос на темперамент. „Той всъщност е много приятен.“ И тази лекомислена забележка беше пробола иначе безстрастното сърце на Тоби Лос с най-острото жило на ревността.

Той се изкашля за дванадесети път.

— А по онзи въпрос, искам да кажа… задето те помолих да се омъжиш за мен. Ако ти трябва време да обмислиш…

Музиката на оркестъра, която докосваше съзнанието на Ив, припомни жалки моменти от миналото.

— Аз… аз знам, че не съм такъв, какъвто трябва да бъда — продължи неспокойно Тоби и остави ножа на масата. — Но би ли могла да ми кажеш нещо насочващо дали отговорът ти ще бъде да, или не…

Ив протегна ръце през масата.

— Да — каза тя. — Да, да, да!

Тоби мълча цели десет секунди. Облиза устни. Сложи ръцете си върху нейните, но така внимателно, сякаш все още докосваше някакъв витраж, а после, като се сети със закъснение, че показва чувствата си на обществено място, бързо ги прибра. Благоговението в погледа му изненада Ив и доста я обезпокои. През ума й мина мисълта дали Тоби Лос въобще знае нещо за жените.

— Е, и? — попита тя.

Тоби се замисли.

— Може би е най-добре да си поръчаме още по едно питие — реши той. После поклати глава, бавно и някак учудено. — Знаеш ли, това е най-щастливият ден в живота ми.

Годежът им беше обявен в последния ден на юли.

Две седмици по-късно в бара на хотел „Плаза“ в Ню Йорк Нед Атуд научи за него от един познат, който току-що беше пристигнал. Няколко минути той стоя абсолютно неподвижно, като въртеше непрекъснато чашата си. После излезе навън и си купи билет за парахода „Нормандия“, който тръгваше след два дни.

И така, неподозирано и от тримата, около една вила на Рю де-з-Анж се надигаше мрачна трагедия.

Бележки

[1] Т.е. в центъра на Лондон. — Б.пр.