Николай Гогол
Портрет (2)

Втора част

Много карети, файтони и каляски бяха спрели пред входа на къщата, където разпродаваха на търг вещите на един от онези заможни любители на изкуството, които прекарваха целия си живот в сладка дрямка, потънали в зефири и амури, прочуваха се неволно като меценати и с лека ръка изхарчваха за това милионите, натрупани от благоразумните им бащи, а често и от собствените им предишни занимания. Както е известно, сега такива меценати вече няма и нашият XIX век отдавна е придобил досадната физиономия на банкер, който се наслаждава на своите милиони само във вид на цифри, нанасяни върху хартия. Дългата зала беше пълна с пъстра тълпа посетители, налетели като хищни птици върху неприбран труп. Имаше цяла флотилия руски търговци от Гостиний двор и дори от битпазара, които бяха облечени със сини немски сюртуци. Държането и изразът им тук бяха някак по-само уверени, по-принудени, без следа от оная сладникава услужливост, която особено се откроява у руския търговец, когато обслужва в магазина си купувач. Тук не спазваха никакво приличие, въпреки че в залата имаше аристократи, пред които другаде с поклоните си бяха готови да оберат праха, нанесен от собствените им обувки. Тук те бяха съвсем безцеремонни, опипваха нахално книгите и картините, за да разберат стойността им, и смело наддаваха над цените, предлагани от графовете-ценители. В залата имаше много постоянни посетители на публични разпродажби, решили да заменят закуската си сутрин с посещението на някакъв търг; аристократи-ценители, които се смятаха за задължени да не пропуснат случай да увеличат колекцията си, пък и не знаеха с какво друго да запълнят времето си от дванадесет до един часа: и накрая — ония благородни господа с изтънели дрехи и кесии, които ходеха всеки ден на разпродажба без всякаква користолюбива цел, а само за да видят коя как ще свърши, кой ще даде повече, кой по-малко, кой кого ще изпревари при покупката и кой какво ще вземе. Маса картини бяха разхвърляни съвсем безразборно; те бяха размесени с мебели и книги, носещи инициалите на предишния собственик, който може би и не беше притежавал похвалното любопитство да надникне в тях. Китайски вази, мраморни плочи за маси, нови и стари мебели с изпъкнали линии, с грифове, сфинксове и лъвски лапи, позлатени и непозлатени полилеи, кенкети^[1] — всичко беше натрупано и съвсем не така, както в магазините. То представляваше някакъв хаос от изкуства. Изобщо от гледката при публична продан човек изпитва страшно чувство: всичко започва да му прилича на погребален ритуал. Залата, в която се извършва, винаги е някак мрачна, затрупаните с мебели и картини прозорци пропускат оскъдна светлина; безмълвието, изписано върху лицата, погребалният глас на лицето, което извършва публичната продан, като почуква с чукчето и пее панихида на клетите, тъй странно срещнали се тук изкуства — всичко сякаш засилва още повече рядко неприятното впечатление.

Изглежда, разпродажбата беше в пълния си разгар. Маса порядъчни хора, събрани накуп, се надпреварваха да настояват за нещо. От всички страни се чуваха думите: „Рубла, рубла, рубла“ — и продавачът не смогваше да повтори увеличената цена, която вече беше станала четири пъти по-висока от обявената. Заобиколилата го тълпа претендираше за някакъв портрет, който не можеше да не спре вниманието на всички, които що-годе разбираха от живопис. В него личеше високото майсторство на художника. Изглежда, портретът вече няколко пъти беше реставриран и подновяван и изобразяваше някакъв мургав азиатец с широка дреха, с необикновен, странен израз, но заобиколилите го зрители бяха смаяни най-вече от необикновената живост на очите. Колкото повече се вглеждаха в тия очи, те сякаш по-дълбоко проникваха във всеки един от тях. Това странно явление, този необикновен трик на художника привлече вниманието почти на всички. Мнозина от състезателите за портрета вече се бяха отдръпнали, защото цената се бе покачила невероятно високо. Останаха само двама известни аристократи, любители на живописта, които за нищо на света не искаха да се откажат от тази покупка. Те бяха толкова възбудени, че сигурно щяха да наддават без мярка, ако неочаквано един от зрителите в залата не каза:

— Разрешете ми да прекъсна за малко спора ви. Може би аз повече от всеки друг имам право на този портрет.

При тия думи всички извърнаха погледи към него. Той беше строен, около тридесет и пет годишен, с дълги черни къдрици. Приятното му, изпълнено с някакво радостно безгрижие лице, което разкриваше душа, чужда на тягостни светски преживявания, облеклото му, което никак не претендираше да бъде модерно — всичко говореше, че е човек на изкуството. И наистина той беше художникът Б., лично познат на мнозина от присъствуващите.

— Колкото и странни да ви се сторят моите думи — продължи той, когато забеляза, че хората в залата бяха устремили погледи към него, — но ако се съгласите да изслушате кратката ми история, може би ще разберете, че съм имал право да ги кажа. Всичко ме убеждава, че портретът е същият, който аз търся.

Почти всички лица пламнаха от напълно естествено любопитство, а продавачът застина с вдигнато чукче в ръка и се приготви да слуша с широко отворени уста. Отначало мнозина неволно се извръщаха към портрета, но разказът ставаше все по-увлекателен и постепенно всички очи се впериха само в разказвача.

— Вие познавате оная част от града, която се казва Коломна — така започна той. — Там всичко е по-различно от другите части на Петербург; там нито е като в столица, нито като в провинция; щом навлезеш в коломненските улици, сякаш усещаш, че те напускат младежките желания и пориви. Тук не отсяда прогресът, тук всичко е неподвижно и застояло, тук е онова, което се е утаило от столичния живот. В тая част се заселват чиновници в оставка, вдовици, неимотни хора, които са имали възможност да се запознаят с върховния съд и затова сами са се обрекли да останат тук почти цял живот; заселват се бивши готвачи, които цял ден обикалят пазара, дрънкат празни приказки със слугата в бакалницата и всеки ден купуват за пет копейки кафе и за четири — захар, и най-сетне цялата онази категория хора, които могат да се нарекат с една дума: сиви — хора, чиито дрехи, лице, коса и очи им придават някакъв неопределен сив вид, също като онези дни, през които няма нито облаци, нито слънце на небето и е някак ни ясно, ни мрачно; оцежда се мъгла и предметите губят очертанията си. Към тях могат да се причислят и театралните контрольори в оставка, и титулярните съветници в оставка, и Марсовите питомци с извадено око и подута уста, които са също в оставка. Тези хора са безучастни към всичко, вървят, без да извръщат поглед към нещо, мълчат и не мислят за нищо. Покъщнината им е съвсем оскъдна; понякога само едно шише чиста руска водка, която те смучат по един и същи начин цял ден, без да ги удря в главата, както се случва при голяма доза, която обикновено обича да си предписва в неделя младият немски занаятчия, героят на улица Мешчанска, абсолютният господар на целия тротоар след дванадесет часа през нощта.

Коломна живее страшно изолирано: рядко ще мине друга карета освен някоя с актьори, която единствена със своя трясък, звън и дрънчене ще смути пълната тишина. Тук всички вървят пеш; много често файтонджията клюма в колата без клиенти и вози сено за брадатото си конче. Тук може да се намери квартира за пет рубли на месец, дори с кафе сутрин. В Коломна най-аристократични са семействата на вдовиците с пенсия; те се държат добре, метат често стаята си, обсъждат с приятелките си поскъпването на говеждото месо и зелето; повечето имат младичка дъщеря, мълчаливо, безропотно, понякога миловидно същество, грозно кученце и стенен часовник с унило потропващо махало. След тях идват актьорите, волни като всички хора на изкуството, които живеят за удоволствие, но чиято заплата не им позволява да напуснат Коломна. Облечени с халати, те поправят пистолетите си, лепят от картон разни необходими за вкъщи предмети, играят с дошлия на гости приятел на дама и на карти и така прекарват утрото и почти същото правят и вечер, като от време на време към това се добавя и пиенето на пунш. След тия тузове и аристократи на Коломна идват необикновено нищожните, безлични същества. На тях човек мъчно може да им даде имена, както мъчно могат да се изброят хилядите насекоми, които се завъждат в стария оцет. Тук има бабички, които са набожни; бабички, които пият; бабички, които са и набожни, и пият едновременно; бабички, които се блъскат за парчето хляб по най-невероятен начин като мравките — мъкнат стари дрехи от Калинкин мост до битпазара, за да ги продадат там за петнадесет копейки; с една дума, често пъти — най-жалката утайка на човечеството, за която нито един благодетелен политически икономист не е изнамерил средство за подобряване на положението и.

Аз ги изброих, за да ви изтъкна колко често нуждата кара тези хора да търсят само бързата, временна помощ, да прибягват към заеми; тогава сред тях се заселват особен тип лихвари, които ги снабдяват с малки суми срещу залог и голяма лихва. Тези дребни лихвари са хиляди пъти по-бездушни от всички големи, защото израстват в мизерия и потресаващо жалки дрипи, които богатият лихвар не вижда, понеже има работа само с клиенти с карети. Затова в душите им твърде рано умира всякакво чувство на човещина. Между тия лихвари имало един… Но трябва да споделя с вас, че случката, която започнах да ви разказвам, е станала миналия век, точно през царуването на покойната царица Екатерина Втора. За вас е ясно, че както външният вид на Коломна, така и животът вътре в нея сигурно доста са се променили. И тъй, между лихварите имало един — някакво необикновено във всяко отношение същество, което много отдавна се заселило в тая част на града. Той носел широка азиатска дреха; по тъмния цвят на лицето му можело да се съди за южния му произход, но от коя точно народност бил — индиец ли, грък ли, персиец ли, — никой със сигурност не могъл да каже. Високият му, почти необикновен ръст, мургавото му, сухо и загоряло в неимоверно страшен цвят лице, големите му, с необикновен пламък очи и надвисналите гъсти вежди го отличавали силно и рязко от всички сиви жители на столицата. Жилището му също не приличало на останалите малки дървени къщички. То било изградено от камък като онези, които навремето си генуезките търговци построили в изобилие — с несиметрични, нееднакви по големина прозорци, с железни капаци и резета. Този лихвар се отличавал от другите лихвари по това, че могъл да снабди с каквато и да е сума всички: от просещата баба до разточителния придворен велможа. Пред къщата му често спирали най-луксозни карети, от чието прозорче понякога надничала главата на богата светска дама. И както се случва обикновено, пръснал се слух, че железните му сандъци били пълни с несметни количества пари, скъпоценности, брилянти и най-различни заложени предмети, но той не бил никак користолюбив като другите. Давал пари на драго сърце, изглежда, определял съвсем изгодни срокове, но правел някакви странни сметки, че лихвите им достигали до прекомерни размери. Така поне разправяли. Но най-странното и изумително за мнозина било, че всички, които получавали от него пари, имали невероятна съдба: те завършвали живота си нещастно. Дали това е просто мнение на хората, глупави суеверни приказки, или умишлено пуснати слухове — не се разбрало. Но имало няколко истински случая, които станали за кратко време пред очите на всички.

Някакъв младеж от тогавашното аристократично съсловие, от много добър род, страстен почитател на всичко истинско и възвишено, пазител на сътвореното от изкуството и ума на човека, многообещаващ меценат, който се проявил на държавното поприще още в зората на младостта си, скоро направил впечатление на всички. Царицата веднага го възнаградила достойно, като му поверила важна длъжност, напълно отговаряща на интересите му, длъжност, на която той могъл да направи много за науката и изобщо за напредъка. Младият велможа се заобиколил с художници, поети и учени. Искало му се да даде работа на всеки, да поощри всичко. Наел се да издаде със собствени средства маса полезни книги, дал сума поръчки, обявил поощрителни награди, изхарчил за това купища пари и накрая се разорил.

Изпълнен с великодушни пориви, той не искал да изостави делото си, търсел да заеме пари навсякъде и най-сетне се обърнал към известния лихвар. След като взел от него доста голям заем, младият човек за късо време съвсем се променил: започнал да гони, да преследва будните умове и таланти. Във всички съчинения започнал да вижда само недостатъци, тълкувал неправилно всяка дума. За нещастие тогава се случила Френската революция. Тя му послужила веднага като средство за най-различни гнусни дела. Той започнал да вижда във всичко революционна насока, всичко му се струвало съмнително. Станал толкова подозрителен, че най-сетне заподозрял и себе си, заел се да съчинява ужасни, несправедливи доноси и направил сума хора нещастни. От само себе си се разбира, че подобни постъпки не могли да не стигнат най-сетне до престола. Великодушната царица се ужасила и изпълнена с душевно благородство, което краси коронованите глави, изрекла думи, които, макар че не могли да стигнат до нас в съвсем точния си вид, но дълбокият им смисъл се запечатал в сърцата на мнозина. Царицата заявила, че монархията не потискала възвишените, благородни пориви на душата, не презирала и не преследвала творенията на ума, поезията и живописта, напротив, единствено монарсите били техни покровители; шекспировци, молиеровци достигнали своя връх под великолепната им защита, докато Данте не могъл да намери дори и подслон в републиканската си родина; истинските гении се раждали през времето на блясъка и могъществото на царете и царствата, а не през време на ужасните политически събития и тероризма на републиканците, които досега не били подарили на света нито един поет; поетите-творци трябвало да се награждават, понеже те не вселявали в душата вълнение и ропот, а само мир и прекрасен покой; учените, поетите и всички творци на изкуството били перлите и брилянтите на императорската корона; с тях се гордеела и получавала още по-голям блясък епохата на всеки велик владетел. Изобщо когато произнасяла тия думи, царицата била божествено прекрасна. Спомням си, че старците не можеха да говорят за това, без да се просълзят. После всички взели участие в делото. Трябва да отбележим с национална гордост, че в руското сърце винаги е съществувало прекрасното чувство за закрила на угнетения. И тъй, злоупотребилият с доверие велможа бил наказан за назидание и уволнен. Но той прочел много по-страшно наказание върху лицата на съотечествениците си. Явното и всеобщо презрение. Невъзможно е да се разкаже как страдала славолюбивата му душа; накърнена гордост, измамено честолюбие, разрушени надежди — всичко се събрало в едно и той умрял в страшно умопомрачение и буйства.

Още един ярък случай станал пак пред очите на всички. Една от хубавиците, с които тогава изобилствувала нашата северна столица, превъзхождала наистина всички. Тя представлявала някакво чудно съчетание на нашата северна хубост и хубостта на Юга, брилянт, който се среща рядко. Баща ми признаваше, че никога през живота си не бил виждал подобно нещо. Сякаш тя съчетавала в себе си всичко: богатство, ум и душевна красота. Имала много кандидати, но най-интересен между тях бил княз Р., най-благородният, най-добродетелният от всички млади хора, прекрасен и по външност, и по рицарско великодушие, идеал за романите и жените, Грандисон във всяко отношение. Княз Р. бил влюбен страстно и безумно; отвръщали му със същата пламенна любов. Ала на роднините тази партия се видяла неравна. Князът отдавна бил лишен от имоти, родът му бил в немилост и лошото му материално положение било известно на всички. Неочаквано той напуснал за известно време столицата, уж за да подобри положението си, и наскоро след това се завърнал заобиколен с разкош и невероятен лукс. Пищните балове и празници го сближили с двореца. Бащата на хубавицата станал благосклонен и в града се отпразнувала любопитна за всички сватба. Откъде дошла тази промяна и това нечувано богатство на младоженеца — никой не могъл със сигурност да каже, но разправяли със заобикалки, че бил имал вземане-даване със странния лихвар и бил получил от него заем. Както и да е, но сватбата заинтересувала целия град. И младоженецът, и булката били предмет на обща завист. Всички знаели за вярната им пламенна любов, за дългите страдания, изтърпени от двете страни, за високите добродетели и на двамата. Възторжени жени описвали предварително райското блаженство, на което щели да се наслаждават младите съпрузи. Но станало съвсем друго. За една година у мъжа настъпила страшна промяна. Отровата на подозрителна ревност, нетърпимост и неизчерпаеми капризи погубили благородния му и прекрасен дотогава характер. Той станал тиранин, измъчвал жена си — нещо, което никой не би могъл и да си представи — прибягнал до най-нечовешки постъпки, дори до побои. След една година никой не можел да познае жената, която доскоро пленявала с хубостта си и след нея вървели тълпи от покорни обожатели. Най-сетне, безсилна да понася повече тежката си участ, тя заговорила първа за развод. Само от мисълта за това мъжът побеснял. При първия пристъп на ярост той се вмъкнал в стаята й с нож и сигурно щял да я заколи, ако не го хванали и спрели. Изпаднал в изстъпление и отчаяние, той насочил ножа към себе си и в страшни мъки завършил живота си.

Освен двете истории, станали пред очите на цялото общество, разправяли хиляди други, които се случили сред простолюдието и почти всички имали ужасен край. Ту честен, трезв човек ставал пияница; ту някой прислужник в дюкян ограбвал господаря си; или пък файтонджия, който години наред возил честно хората, заколвал за копейка клиента си. Невъзможно е тия събития, които понякога се поукрасявали, да не са всявали някакъв неволен ужас у простичките жители на Коломна. Никой не се съмнявал, че този човек притежава нечиста сила. Разправяли, че той предлагал такива условия, от които на човек настръхвали косите, а клетникът изобщо не смеел да ги сподели с друг, че парите му сами се нажежавали, имали изгарящо свойство и притежавали някакви странни знаци… с една дума, носели се какви ли не слухове. Най-интересното е, че цялото коломненско население, целият този свят от бедни старци, дребни чиновници, дребни артисти и изобщо цялата тази незначителна твар, която току-що изредихме, предпочитала да търпи и понася крайната мизерия, но да не търси помощ от страшния лихвар; намирали дори умрели от глад старици, които предпочитали да умъртвят тялото си, но да не погубят душата си. Който го срещнел на улицата, неволно изпитвал страх. Минувачът се отдръпвал предпазливо и след това дълго се извръщал подире му, без да изпуска от очи прекалено високата фигура, която изчезвала в далечината. Лицето му било толкова необикновено, че карало всеки неволно да го приеме за свръхестествено същество. Силните черти, врязани така дълбоко, както при нито един човек, огненият бронзов цвят на лицето, прекалено гъстите вежди, непоносимо страшните очи, та дори широките дипли на азиатската му дреха — всичко сякаш говорело, че страстите на другите хора бледнеят пред страстите, които бушували в това тяло. Винаги когато го срещнел, баща ми се заковавал на мястото си и не се стърпявал да каже: „Дявол, истински дявол!“ Но трябва по-скоро да ви запозная с баща ми, който всъщност е истинският предмет на този разказ.

Баща ми беше забележителен човек в много отношения. Художник от онези, които се броят на пръсти, едно от чудесата, които излизат само от непорочното лоно на Русия, самоук, открил правилата и законите в собствената си душа без учители и школи, увлечен само от жаждата за усъвършенствуване, поел по неизвестни може би и на самия него причини пътя, който единствено сърцето му посочило; едно от онези самородни чудеса, които съвременниците често петнят с обидната дума „невежа“, но които не се отчайват от хулите и от собствените си несполуки, а получават нови пориви и сили и само дълбоко в душата си се отказват от тези произведения, за които са получили името невежа. По необикновен вътрешен инстинкт той бе доловил, че във всеки предмет има скрит смисъл; разкрил бе сам какво всъщност значи „историческа живопис“; разкрил бе защо обикновената глава, обикновеният портрет на Рафаело, Леонардо да Винчи, Тициан, Кореджо може да се нарекат историческа живопис, а огромната картина със сюжета от древността все пак си остава tableau de genre^[2] въпреки претенциите на художника за историческа живопис. Ето защо вътрешното чувство и собственото му убеждение насочиха неговия талант към християнските сюжети, най-висшата и последна степен на възвишеното. Той не беше нито честолюбив, нито капризен, нещо характерно за мнозина художници. Беше твърд по характер, честен, прям и даже дързък, позагрубял човек, чиято душа не беше лишена от гордост, и затова се отнасяше към хората снизходително и едновременно рязко. „Какво ще им обръщам внимание — казваше обикновено той, — та аз не работя за тях. Няма да окача картините си в гостна стая, в черква ще ми ги сложат. Който ме разбере — ще ми благодари. Ако ли пък не ме разбере — поне ще се помоли на бога. Излишно е да обвиняваме светския човек, че не разбира от живопис; затова пък той разбира от карти, от хубаво вино, от коне — какво повече трябва да знае един господин? Ами ако рече да опита туй-онуй и захване да философствува, тогава няма спасение за него! Всеки да си гледа работата, всяка жаба да си знае гьола. Според мен много по-ценен е този човек, който казва направо, че не разбира, отколкото оня, който проявява неискреност и когато не знае нещо, твърди, че го знае, та само вреди и разваля.“ Баща ми изкарваше малко, с други думи, толкова, колкото му трябваше да поддържа семейството си и да си създава условия за работа. Освен това той никога не отказваше да се погрижи за някого и да протегне ръка за помощ на закъсал художник; носеше в себе си простата, чиста вяра на прадедите ни и може би затова рисуваните от него лица приемаха по естествен път възвишен израз, до който големите таланти не можеха да достигнат. Най-после чрез упорития си труд, без да се отклонява от начертания си път, той започна да печели уважението дори на онези, които го хулеха като невежа и доморасъл художник. Предлагаха му непрекъснато да работи за черкви и поръчките не секваха. Една картина го погълна изцяло. Не си спомням вече какъв точно сюжет имаше, зная само, че на картината трябваше да бъде нарисуван духът на тъмнината. Той дълго мислил какъв образ да му придаде; искал да въплъти в лицето му всичко онова зловещо, което угнетява човека. В моменти на размисъл понякога му се мяркал в главата образът на тайнствения лихвар и той неволно си казвал: „Ето кой ще ми послужи като модел, за да нарисувам дявола.“ И представете си колко смаян останал, когато веднъж, както си работел в ателието, на вратата се почукало и при него влязъл ужасният лихвар. Баща ми почувствувал някакъв вътрешен трепет, който цял го разтърсил.

— Ти художник ли си? — запитал лихварят най-нахално баща ми.

— Художник съм — казал баща ми с недоумение и зачакал да види какво ще стане по-нататък.

— Добре. Направи ми портрет. Може би аз скоро ще умра, нямам деца, а не искам безвъзвратно да изчезна, искам да остана да живея. Можеш ли да нарисуваш портрет, който да изглежда съвсем като жив?

Баща ми си казал; „Какво по-хубаво от това? Той сам ми се предлага да го нарисувам като дявол в картината си.“ Обещал му. Уговорили времето и цената и на следния ден баща ми вече бил приет при него с палитра и четки в ръце. Дворът с високата ограда, кучетата, железните врати и ключалки, дъгообразните прозорци, сандъците, покрити с чудновати килими, и най-сетне необикновеният стопанин, седнал неподвижно пред него — всичко му направило странно впечатление. Прозорците като че ли нарочно били така закрити, затулени в долната си част, че пропускали светлина само отгоре. „Дявол да го вземе, колко хубаво е осветено сега лицето му!“ — казал си баща ми и с настървение започнал да го рисува, сякаш се страхувал да не изчезне това благоприятно осветление. „Ама че сила! — повтарял си той. — Ако успея да предам дори и половината от това, което представлява сега, той ще унищожи всичките ми светци и ангели: те ще избледнеят пред него. Каква дяволска сила! Той просто ще изскочи от платното, дори ако остана само отчасти верен на природата. Какви необикновени черти!“ — повтарял си той непрекъснато, като работел с все по-голям жар и вече сам виждал как оживявали някои черти върху платното. Но колкото повече се доближавал до оригинала, у него се засилвало някакво тягостно, тревожно чувство, което сам не можел да си обясни. Въпреки това бил решил да изобрази с абсолютна точност и най-незабележимата чертичка и израз. Най-напред се заел да изпипа очите. В тях имало толкова сила, че изглеждало невъзможно и да помисли да ги предаде такива, каквито били в действителност. Но той решил на всяка цена да разкрие и най-незначителната чертичка и отсянка в тях, да разгадае тайната им… Но щом четката му започнала да ги улавя и да се задълбочава в тях, в душата му се появило такова необикновено отвращение, такова необяснимо безпокойство, че трябвало за известно време да захвърли работата и след това да се залови отново. Най-сетне не можел повече да понася, чувствувал, че тия очи пронизвали душата му и й причинявали необяснима тревога. На втория и на третия ден усещането се засилило. Дострашало го. Той хвърлил четката и заявил категорично, че повече не е в състояние да го рисува. Неописуема промяна настъпила у странния лихвар, когато чул това. Хвърлил се в краката на баща ми и го замолил да довърши портрета, защото от това зависела съдбата и оставането му в света, че чертите му започнали вече да оживяват върху платното, че ако той ги предадял точно, животът му щял да се запази по свръхестествен начин в портрета и така нямало безвъзвратно да изчезне, че трябвало да остане в света. Баща ми изтръпнал при тия думи: сторили му се толкова загадъчни и страшни, че той хвърлил и четката, и палитрата и хукнал презглава навън.

Цял ден и цяла нощ мисълта за случилото се не му дала покой, а призори лихварят изпратил портрета по някаква жена, единственото същество, което му прислужвало; тя връчила портрета и казала, че господарят й не го иска, връща го и няма да плати нищо за него. Същата вечер той научил, че лихварят умрял и вече се готвели да го погребат по обичаите на неговата религия. Всичко това му се сторило много загадъчно. Трябва да кажа, че оттогава в характера му настъпила осезателна промяна: той се чувствувал необяснимо възбуден, нервен и скоро извършил такава постъпка, която никой не очаквал от него. От известно време произведенията на един от учениците му започнали да привличат вниманието на няколко души специалисти и любители. Баща ми винаги го смятал за талантлив и се отнасял към него с особени симпатии. Но неочаквано изпитал завист. Всеобщото внимание и разговорите около него започнали да го дразнят. Най-сетне като капак на всичко баща ми научил, че на ученика му предложили да нарисува картина за новопостроена богата церква. Той кипнал: „Не, няма да позволя на тоя сополанко да възтържествува! — заявил той. — Рано, драги, си решил да ни закопаеш нас, старите! Слава богу, още имам сили. Ще видим кой кого по-скоро ще закопае.“ И искреният, честен по душа човек си послужил с интриги и машинации, които дотогава му били противни; най-сетне издействувал да се обяви конкурс за картината, така че и други художници да участвуват със свои творби. След това се заключил в стаята си и се хванал с настървение за четката. Сякаш искал да вложи тук всичките си сили, цялото си същество. И наистина се получило едно от най-хубавите му произведения. Никой не се съмнявал, че той ще спечели конкурса. Картините били представени и всички пред неговата изглеждали както нощта пред деня. Но неочаквано един от комисията, ако не се лъжа някакво духовно лице, направил оценка, която поразила всички. „Наистина в картината на художника има много талант — казал той, — но в лицата няма святост; напротив, има дори нещо демонско в очите, сякаш нечестиво чувство е направлявало ръката на художника.“ Всички погледнали и не могли да не се убедят в правотата на тия думи. Баща ми се спуснал към картината си, сякаш искал да провери сам вярна ли е тая обидна оценка, и с ужас забелязал, че почти на всички лица е предал очите на лихваря. Те гледали така демонски погубващо, че и той неволно потреперал. Картината била отхвърлена и за свой неописуем яд баща ми чул, че конкурсът е спечелен от неговия ученик. Невъзможно е да се опише с каква ярост се прибрал вкъщи. Едва не пребил майка ми, разпъдил децата, строшил четките и палитрата си, грабнал от стената портрета на лихваря, поискал нож и заповядал да запалят огън в камината, като се канел да го нареже на парчета и да го изгори. И тъкмо замахнал да го реже, в стаята влязъл негов приятел, живописец като него, веселяк, винаги доволен от себе си, който никога не се увличал от нереални мечти, работел с желание всичко, което му поръчвали, а с още по-голямо желание си хапвал и пийвал.

— Какво правиш, какво ще гориш? — казал той и се приближил до портрета. — Моля ти се, това е едно от най-хубавите ти произведения. Това е лихварят, който наскоро умря, изключително си го направил. Просто си му бръкнал в душата. Очите му никога през живота си не са гледали така, както гледат на твоята картина.

— Сега ще видя как ще гледат от огъня — казал баща ми и замахнал да хвърли портрета в камината.

— Почакай, за бога! — рекъл приятелят му и го възпрял. — По-добре ми го дай, щом толкова ти боде в очите.

Отначало баща ми упорствувал, но накрая се съгласил и веселякът, крайно доволен от подаръка, отнесъл портрета със себе си.

След излизането му баща ми изведнъж се почувствувал по-спокоен. Сякаш заедно с портрета от душата му паднала някаква тежест. Сам се учудил на своето злобно чувство, на завистта си и на явната промяна в характера си. А след като размислил над постъпката си, натъжил се и рекъл:

— Бог ме наказа: заслужено отрекоха картината ми. Замислих я с цел да погубя брата си. Демонското чувство на завист направляваше четката ми, демонско чувство трябваше да се отрази и в нея.

Той веднага отишъл да потърси бившия си ученик, прегърнал го силно, поискал му прошка и се опитал колкото може да заглади вината си пред него. Работата му потръгнала отново спокойно както преди; но лицето му често ставало замислено. Молел се по-дълго, по-често изпадал в мълчание и вече не се изразявал толкова рязко за хората; грубите прояви на характера му се смекчили. Скоро едно обстоятелство го потресло още повече. Дълго време не се бил виждал с приятеля, който му поискал портрета. Тъкмо се канел да го навести, когато неочаквано той влязъл в стаята му. След като поприказвали за това-онова, приятелят му казал:

— Е, братко, ти ненапразно искаше да изгориш портрета. Дявол да го вземе, в него има нещо необикновено… Не вярвам в магии, но ти си прав: в него се крие нечиста сила.

— Как? — казал баща ми.

— Ами откакто го окачих в стаята си, почувствувах такава мъка… идеше ми да заколя някого. Никога не съм страдал от безсъница, а сега изпитах не само безсъние, но и такива кошмари… не мога да ти кажа кошмари ли бяха, или нещо друго: сякаш таласъм ме души и все ми се привижда проклетият старец. Изобщо не мога да ти опиша състоянието си. Подобно нещо не ми се е случвало никога досега. Ходех като смахнат през тия дни: изпитвах страх, имах чувството, че нещо неприятно ще ми се случи. Струва ми се, че не мога да кажа на никого блага, сърдечна дума, като че някой ме шпионира. И щом дадох портрета на племенника си, който сам ми го поиска, почувствувах, че сякаш някакъв камък изведнъж падна от плещите ми и ето изведнъж станах весел. Ех, братко, дявола си изрисувал ти!

Баща ми го слушал много съсредоточено и когато той свършил, запитал:

— Сега портретът у твоя племенник ли е?

— Ами, у племенника! И той не изтърпя — казал веселякът. — Старецът скачал от рамката, разхождал се из стаята — и изобщо ми ги разказва едни такива, дето умът ми не може да ги побере: да знаеш, душата на лихваря се е вселила в тоя портрет. Щях да го сметна за луд, ако сам донякъде не бях го изпитал. Та той взел, че го продал на някакъв колекционер, който също не можал да го изтърпи и също го пласирал на някого.

Този разказ направил силно впечатление на баща ми. Той се замислил сериозно, изпаднал в отчаяние и най-сетне напълно се уверил, че четката му станала оръдие на дявола, че нещо живо от лихваря наистина се е вселило в портрета и сега безпокои хората: внушава им дяволски намерения, отклонява художника от правия път, причинява страшни мъки от завист и така нататък, и така нататък. Трите нещастия, които го сполетели след това, трите ненадейни гроба — на жена му, дъщеря му и на малолетния му син — той сметнал за божие наказание и решил на всяка цена да напусне суетния свят. Щом навърших девет години, той ме настани в Художествената академия, уреди сметките с длъжниците си, оттегли се в един уединен манастир и наскоро след това стана монах. Там той учудил всички монаси със суровия си начин на живот и неотстъпното спазване на всички манастирски правила. Игуменът на манастира научил за дарбата му и поискал от него да нарисува най-главната икона в черквата. Но смиреният монах заявил категорично, че не е достоен да хване четката, защото я осквернил, че преди това трябва да пречисти душата си чрез труд и големи лишения, за да заслужи правото да се залови с такава работа. Не искали да го принуждават. А той гледал да води колкото е възможно по-суров живот в манастира. Най-сетне и тоя живот му се сторил неподходящ и недостатъчно суров. Игуменът го благословил и баща ми се оттеглил в едно пустинно място, за да остане съвсем сам. Там си направил килия от клони, хранел се само със сурови корени, пренасял камъни от едно място на друго, от изгрев до залез-слънце стоял с вдигнати към небето ръце и четял непрекъснато молитви. С една дума, сякаш търсел да постигне всички възможни степени на търпението и онова непостижимо самоотричане, примери за което могат да се намерят единствено в житията на светците. Така дълги години той измъчвал тялото си и същевременно го подкрепял с живителната сила на молитвата. Най-сетне един ден отишъл в манастира и казал твърдо на игумена: „Сега съм готов. Ако благослови бог, ще изпълня своето дело!“ Взел за сюжет раждането на Христа. Цяла година работил над него, не излизал от килията си, хапвал по малко сурова храна и непрекъснато се молел. В края на годината картината била готова. Тя била истинско чудо на изкуството. Трябва да кажа, че и монасите, и игуменът не разбирали кой знае колко от живопис, но всички били смаяни от необикновената святост на лицата. Чувството за божие смирение и кротост в лицето на пречистата майка, наведена над младенеца, задълбоченият разум в очите на божия младенец, които сякаш вече прозирали далече напред, тържественото мълчание на поразените от божието чудо царе, нападали в краката му, и накрая светата неописуема тишина, която обгръщала картината — всичко това било разкрито с такова съчетание на сила и могъща красота, че впечатлението от картината било пленяващо. Всички монаси паднали на колене пред новата икона, а развълнуваният игумен рекъл: „Не, не може човек само с помощта на човешкото изкуство да сътвори такава картина: святата висша сила е направлявала твоята четка и с благословията на небето е осъществено твоето дело.“

През това време аз завърших учението си в Академията, получих златен медал и заедно с него радостната надежда, че ще замина за Италия — най-хубавата мечта на двадесетгодишния художник. Оставаше ми само да се сбогувам с баща си, с когото не бях се виждал вече дванадесет години. Право да си кажа, бях забравил дори как изглежда. Слушал бях, че водел строго праведен живот, и предварително си представях, че ще видя един бездушен отшелник, чужд на целия свят освен на килията и молитвата, изнемощял, изпит от непрекъснат пост и бдение. Но колко се смаях, когато пред мен се изправи прекрасен, почти божествен старец. Върху лицето му не се забелязваше и следа от изтощение; то излъчваше чиста, небесна радост. Бяла като сняг брада, леки, почти въздушни коси със същия сребрист цвят падаха живописно върху гърдите и гънките на черното му расо и стигаха чак до връвта, с която беше препасана сиромашката му калугерска дреха; но най-много се смаях, когато чух от устата му такива думи и разсъждения за изкуството, които, откровено казано, ще пазя дълго в душата си и искрено бих желал всеки мой събрат да направи същото.

— Очаквах те, сине — каза той, когато приближих да ме благослови. — Пред тебе е пътят, по който отсега нататък ще тръгне твоят живот. Той е чист, не се отклонявай от него. Ти имаш талант; талантът е най-скъпият дар от бога — не го погубвай. Изследвай, преценявай всичко, което видиш, подчини всичко на четката си, но гледай навсякъде да търсиш вътрешния смисъл и най-вече се стреми да постигнеш дълбоката тайна на творчеството. Блажен е избраникът, който я владее. За него няма незначителни неща в природата. Художникът-творец е еднакво велик както в малкото, така и във великото; недостойното у него не изглежда като недостойно, понеже през него прозира прекрасната душа на твореца и то вече е получило съвършен израз, минало е през чистилището на душата му. Изкуството загатва на човека за божествения, небесния рай и затова то се извисява над всичко останало. Защото както тържественият покой стои над всяко житейско вълнение, съзиданието над разрушението, а ангелът само заради чистата си йевинна и светла душа се извисява над всички безбройни сили и горди страсти на сатаната, така и съвършеното творение на изкуството стои по-високо от всичко на света. Принеси му всичко в жертва и го обикни с цялата си страст. Не с оная страст, която е изпълнена със земни желания, а с тиха, небесна страст; без нея човек не може да се възвиси над земното и да отрони чудните звуци на успокоението. Защото съвършеното творение на изкуството се появява в света за успокоение и примирение на всички. То не може да всее ропот в душата, а като звучна молитва се стреми вечно към бога. Но има мигове, мрачни мигове…

Той се спря и аз забелязах, че светлото му лице неочаквано помръкна, сякаш в този миг през него мина някакъв облак:

— Има един неприятен случай в живота ми — каза той. — И досега не мога да си обясня какъв беше тоя странен образ, който възпроизведох върху платното. Това сякаш беше някакво дяволско видение. Зная, че хората отричат съществуването на дявола, и затова няма да говоря за него. Само ще кажа, че го рисувах с отвращение и изобщо не изпитвах любов към работата си. Стремях се да си наложа да работя и да остана безропотно верен на природата. Не създадох творба на изкуството и затова всеки, който я погледне, се изпълва само от тревожни, бурни чувства, а не от чувството на художника, защото и от тревогата на художника лъха покой. Разправяха ми, че този портрет се предавал от ръка на ръка и сеел тягостни чувства, пораждал у художника завист, мрачна омраза към неговия събрат, злобна жажда да преследва и угнетява. Да те пази бог от тия страсти! Няма по-страшно нещо от тях. По-добре сам да понесеш цялата мъка на всички възможни преследвания, отколкото да хвърлиш върху някого дори сянката на преследване. Пази душата си чиста. Който носи в себе си талант, трябва да бъде по душа по-чист от всички останали. На всеки друг могат да се простят много неща, но на талантливия не. Ако човек се появи навън с чисти празнични дрехи, достатъчно е да бъде опръскан само с едно петно кал от някоя кола и веднага всички ще го наобиколят, ще го сочат с пръст и ще приказват, че е немарлив, докато същите тия хора не забелязват многобройните петна по делничните дрехи на другите минувачи. Защото по делничните дрехи петната не личат.

Той ме благослови и ме прегърна. Никога през живота си не съм се чувствувал така възвисен духовно. Притиснах се до гърдите му повече с уважение, отколкото със синовно чувство и го целунах по разпилените сребристи коси. В очите му блесна сълза.

— Изпълни, сине, една моя молба — каза ми той, преди да се разделим. — Може би ще ти се случи да видиш портрета, за който ти разказах. Ще го познаеш веднага по необикновените очи и неестествения им израз — унищожи го на всяка цена…

Кажете ми, можех ли да не дам клетва, че ще изпълня тази молба? Цели петнайсет години не ми се случи да видя портрет, който поне що-годе да отговаря на описания от баща ми, и ето сега неочаквано на тая публична продан…

И преди да завърши думите си, художникът се извърна към стената, за да погледне още веднъж портрета. Извърнаха се мигом и струпалите се около него да го слушат и затърсиха с очи портрета. Но той не беше вече на стената. Неясна глъчка и шум минаха по цялата тълпа и веднага след това се чу ясно думата: „Откраднат!“ Някой се бе възползувал от прикованото внимание, с което хората слушаха разказа, и беше успял да го измъкне. Дълго време след това присъствуващите недоумяваха дали наистина бяха видели тези необикновени очи, или това беше само мираж, явил се за миг пред очите им, уморени от дългото разглеждане на старинни картини.