Александър Пушкин
Дама пика (2)

II

Il paraît que monsieur est décidément pour les suivantes?

Que voulez-vous, madame? Elles sont plus fraîches.^[1]

Светски разговор

Старата графиня седеше в будоара си пред огледалото. Три момичета се въртяха около нея. Едното държеше бурканче руж, другото — кутийка с фуркети, третото — висока шапчица с огненочервени панделки. Отдавна повехналата графиня нямаше никакви претенции за красота, но беше запазила всички навици на младостта си, следваше строго модата от седемдесетте години и се обличаше също тъй дълго, също тъй старателно, както и преди шейсет години. До прозореца пред гергеф седеше една госпожица, нейна възпитаничка.

— Здравейте, grand’maman^[2] — рече влезлият млад офицер. — Bonj our, mademoiselle Lise^[3]. Grand’maman, идвам с една молба при вас.

— Какво има, Paul?

— Позволете ми да ви представя един от моите приятели и да го доведа при вас в петък на бала.

— Доведи го направо на бала, там ще ми го представиш. Беше ли вчера у * * *?

— Разбира се! Беше много весело; танцувахме до пет часа. Колко хубава беше Елецка!

— Их, мили мой! Какво хубаво има в нея? Такава ли беше баба й, княгиня Даря Петровна?… Чакай, не е ли много остаряла тя, княгиня Даря Петровна?

— Как остаряла? — отговори разсеяно Томски. — Вече седем-осем години, откак е умряла.

Госпожицата вдигна глава и направи знак на младия човек. Той си спомни, че от старата графиня криеха смъртта на нейните връстнички, и прехапа устни. Но графинята прие новата за нея вест твърде равнодушно.

— Умряла — рече тя, — а аз не знаех! Двете с нея бяхме удостоени за придворни дами и когато се представихме, императрицата…

И за стотен път разказа на внука си своята историйка.

— Хайде, Paul — рече тя после, — сега ми помогни да стана. Лизанка, къде ми е табакерата?

И отиде с момичетата зад паравана да довърши своя тоалет. Томски остана с госпожицата.

— Кого искате да представите? — попита тихо Лизавета Ивановна.

— Нарумов. Познавате ли го?

— Не! Военен ли е, или цивилен?

— Военен.

— Инженер ли?

— Не! Кавалерист. А защо мислехте, че е инженер?

Госпожицата се засмя и не отговори ни дума.

— Paul — извика графинята зад паравана, — прати ми някой нов роман, моля ти се, не от сегашните.

— Какъв тогава, grand’maman?

— Тоест такъв роман, дето героят да не души ни баща си, ни майка си и дето няма удавени. Ужасно се страхувам от удавници!

— Такива романи няма сега. Не искате ли руски?

— Мигар има руски романи?… Прати ми, миличък, моля ти се, прати ми!

— Извинете, grand’maman, бързам… Сбогом, Лизавета Ивановна! А защо мислехте, че Нарумов е инженер?

И Томски излезе от будоара.

Лизавета Ивановна остана сама: тя остави работата си и се загледа през прозореца. Скоро на едната страна на улицата иззад къщата на ъгъла се зададе млад офицер. Руменина покри бузите и; тя се залови пак за работата си и наведе глава над канавата. В това време влезе графинята, напълно готова.

— Поръчай, Лизанка — рече тя, — да запрегнат каретата и да идем да се поразходим.

Лизанка стана от гергефа и почна да прибира работата си.

— Какво правиш, мила моя! Да не си глуха! — извика графинята. — Заповядай по-скоро да запретнат каретата.

— Ей сега! — отвърна тихо госпожицата и изтича в антрето.

Слугата влезе и подаде на графинята книги от княз Павел Александрович.

— Добре! Благодарете му — рече графинята. — Лизанка, Лизанка! Закъде си се разтичала?

— Да се облека.

— Ще свариш, миличка. Седни тук. Я разтвори първия том; чети на глас…

Госпожицата взе книгата и прочете няколко реда.

— По-високо! — рече графинята. — Какво става с тебе, мила моя? Да не ти е спаднал гласът?… Почакай; приближи ми столчето, по-близко… Хайде!

Лизавета Ивановна прочете още две страници. Графинята се прозина.

— Остави тази книга — каза тя, — ама глупост! Изпрати това на княз Павел и поръчай да му благодарят… А какво става с каретата?

— Каретата е готова — отвърна Лизавета Ивановна, като погледна навън.

— А защо не си облечена? — рече графинята. — Винаги трябва да те чакам! Това, мила, е непоносимо.

Лиза изтича в стаята си. Не минаха две минути и графинята почна да звъни с все сила. Трите момичета се втурнаха през едната врата, а камердинерът през другата.

— Не чувате ли, че ви викам? — рече им графинята. — Кажете на Лизавета Ивановна, че я чакам.

Лизавета Ивановна влезе с връхна дреха и шапчица.

— Най-сетне, мила моя! — рече графинята. — Какви са тези премени! Защо?… Кого ще прелъстяваш?… А какво е времето? Изглежда, има вятър.

— Съвсем не, ваше сиятелство! Много е тихо! — отговори камердинерът.

— Вие винаги приказвате, без да мислите! Отворете горното прозорче. Така си и знаех: има вятър! И много студен! Да се разпрегне каретата! Лизанка, няма да излезем — само дето се обличахме.

„Ето какъв ми е животът!“ — помисли Лизавета Ивановна.

И наистина тя беше много нещастно създание. Горчив е чуждият хляб, казва Данте, и тежко е да се изкачваш по чужда стълба^[4], а кой може да знае колко е горчива зависимостта, ако не бедната възпитаничка на една знатна старица? Графиня***, разбира се, не беше лоша по душа; но бе своенравна и потънала в студен егоизъм, като всички стари хора, обичали достатъчно на времето си и чужди на сегашното. Тя участвуваше във всички суетности на висшето общество, мъкнеше се по баловете, където седеше в ъгъла, начервена и облечена по старата мода, като уродливо и необходимо украшение на балната зала; към нея с ниски поклони пристъпваха пристигащите гости като по установен обред и после никой вече не й обръщаше внимание. Тя приемаше у дома си целия град, като спазваше строгия етикет и без да може да разпознае ничие лице. Многобройната й прислуга, затлъстяла и побеляла във вестибюла и слугинската стая, правеше каквото си иска, като се надпреварваше да краде умиращата старица. Лизавета Ивановна беше домашната мъченица. Тя наливаше чая и получаваше мъмрения за излишното изразходване на захар; четеше на глас романи и беше виновна за всички грешки на автора; придружаваше графинята в нейните разходки и отговаряше за времето и уличната настилка. Беше й определена заплата, която никога не й изплащаха напълно; а искаха от нея да бъде облечена като всички, тоест като малцина. В обществото играеше най-жалка роля. Всички я познаваха и никой не я забелязваше: на баловете танцуваше само тогава, когато не достигаха vis-a-vis^[5], и дамите я хващаха под ръка всеки път, когато трябваше да отидат в тоалетната, за да поправят нещо в тоалета си. Тя беше самолюбива, чувствуваше дълбоко своето положение и се оглеждаше наоколо си, очаквайки с нетърпение своя спасител; но младите хора, пресметливи във вятърничавото си пустословие, не я удостояваха с внимание, макар Лизавета Ивановна да беше сто пъти по-мила от нахалните и студени моми, около които ония се увъртаха. Колко пъти, напускайки тихичко досадната и пищна гостна, тя отиваше да плаче в сиромашката си стая, дето имаше параван, облепен с тапети, скрин, огледалце и боядисан креват и дето лоената свещ гореше мъждиво в бакърения свещник!

Веднъж — това се случи два дни след вечерта, описана в началото на тази повест, и седмица преди онази сцена, на която се спряхме, — веднъж Лизавета Ивановна, седнала до прозореца пред гергефа си, неочаквано погледна към улицата и видя един млад инженер, застанал неподвижно и вперил очи в прозореца й. Тя наведе глава и отново се залови за работата си; след пет минути погледна пак — младият офицер стоеше на същото място.

Тъй като нямаше навик да кокетничи с минаващите офицери, тя престана да гледа към улицата и веза около два часа, без да вдигне глава. Повикаха за обед. Тя стана, взе да прибира гергефа си и когато погледна ненадейно към улицата, пак видя офицера. Това й се стори доста странно. След обеда се приближи до прозореца с някакво безпокойство, но офицера вече го нямаше — и тя забрави за него…

След два дни, когато излизаше с графинята да се качи на каретата, тя пак го видя. Той стоеше досами входа, закрил лицето си с боброва яка; черните му очи святкаха под шапката. Лизавета Ивановна се уплаши, без да знае от какво, и се качи в каретата с необясним трепет.

Когато се върна вкъщи, тя изтича на прозореца — офицерът стоеше на предишното място, вперил очи в нея; тя се отдръпна, измъчвана от любопитство и вълнувана от едно съвсем ново за нея чувство.

Оттогава не минаваше ден младият човек да не се яви в определен час под прозореца на къщата им. Между него и нея се установили неуговорени отношения. Седнала на мястото си над работата, тя чувствуваше неговото приближаване — вдигаше глава, гледаше го всеки ден по-дълго и по-дълго. Младият човек, изглежда, й беше благодарен за това; тя виждаше с острия поглед на младостта как бърза руменина покрива бледите му бузи, колчем погледите им се срещаха. След седмица тя му се усмихна…

Когато Томски поиска позволение да представи на графинята своя приятел, сърцето на клетата девойка заби. Но щом научи, че Нарумов не е инженер, а кавалерист гвардеец, тя съжали, че с нескромния си въпрос е издала своята тайна пред вятърничавия Томски.

Херман беше син на порусен немец, който му бе оставил малък капитал. Твърдо убеден в необходимостта да заздрави своята независимост, Херман не посягаше и на лихвите, живееше само от заплатата си, не си позволяваше и най-малка прищявка. Впрочем той бе потаен и честолюбив и другарите му рядко можеха да се посмеят на излишната му пестеливост. Имаше силни страсти и огнено въображение, но твърдата му воля го спасяваше от обикновените заблуди на младостта. Така например, макар и картоиграч по душа, той никога не вземаше карти в ръце, защото смяташе, че състоянието му не му позволява (както казваше) да жертвува необходимото с надежда да добие излишното — а в същото време прекарваше цели нощи до масите на картоиграчите и следеше с трескав трепет различните обрати на играта.

Историята за трите карти подействува силно на въображението му и цяла нощ не излизаше от ума му. „Ами ако — мислеше той на другата вечер, скитайки из Петербург, — ами ако старата графиня ми открие своята тайна! Или ми каже тези три сигурни карти! Защо да не опитам и аз щастието си?… Да й се представя, да й се докарам — да стана дори неин любовник — но всичко това изисква време, а тя е на осемдесет и седем години… може да умре след седмица… след два дни!… Пък и цялата тази история? Може ли човек да й вярва?… Не! Сметка, умереност и трудолюбие: ето моите три сигурни карти, ето какво ще утрои, ще увеличи седем пъти моя капитал и ще ми даде спокойствие и независимост!“

Разсъждавайки така, той се озова на една от главните петербургски улици, пред къща със старинна архитектура. Улицата бе задръстена от екипажи, карети една след друга се приближаваха до осветения вход. От каретите всяка минута се изпружваше ту стройният крак на млада хубавица, ту звънтящ ботуш, ту чорап на ивици и дипломатическа обувка. Шуби и плащове се мярваха покрай величествения портиер. Херман се спря.

— Чия е тази къща? — попита той стражаря на ъгъла.

— На графиня *** — отговори стражарят.

Херман затрепера. Чудната история отново изникна във въображението му. Той почна да обикаля около къщата, като мислеше за нейната стопанка и странната й способност. Късно се върна в скромното си кътче; дълго не можа да заспи и когато сънят най-сетне го обори, присъниха му се карти, зелена маса, пачки банкноти и купчини жълтици. Той поставяше карта след карта, решително подгъваше ъглите им, печелеше непрекъснато, прибираше златото и туряше банкнотите в джоба. Когато късно вече се събуди, въздъхна за загубата на фантастичното си богатство, излезе пак да скита из града и пак се озова пред къщата на графиня ***. Някаква незнайна сила го привличаше тук. Той се спря и се загледа в прозорците. В един от тях съзря чернокоса главица, наведена вероятно над книга или над работа. Главицата се вдигна. Херман видя свежо личице и черни очи. Тази минута реши участта му.