М. Николски
Вениаминъ Франклинъ (2)

II. Убийството

— Моля ти се, брате, прочети, какво е наредилъ твоятъ словослагатель, — каза Франклинъ, като се обърна къмъ единъ отъ влѣзлитѣ.

Братътъ на Вениаминъ Франклина, Яковъ Франклинъ взе коректурния листъ и очуденъ прочете:

„Едно ужасно убийство, извършено снощи, развълнува цѣлия градъ: Томасъ Симпелтонъ, който работѣше въ продължение на три години въ печатницата на Яковъ Франклинъ, заклалъ жена си и петтѣхъ си деца“.

— Азъ!… Азъ!… Азъ да съмъ заклалъ жена си и децата си? — въ ужасъ проговори Томасъ, като блѣднѣеше отъ страхъ.

Тримата се изсмѣха високо.

— Но какво значи това? Чия е тая шега? — попита сетне Яковъ Франклинъ.

— Азъ искахъ да докажа на Томаса, колко необходимо е за словослагателя да чете, каквото набира, — каза момчето, като се смѣеше весело. — Но опомни се, Томасъ, ти си тъй блѣденъ, като че, наистина, си заклалъ жена си!

— Времето не е избрано, а и съ туй шега не бива.

— Но и само отъ думата ти нѣма да станешъ убийца!

— Тогазъ, какъ съмъ могълъ да напечатамъ туй?

— Защото не си го прочелъ.

— Азъ не разбирамъ, Вениамине, какво удоволствие е за тебе да доказвашъ, че четенето е необходимо за всѣки словослагатель, — каза бащата, — има ли нѣщо хубаво въ това, ако всички тукашни работници взематъ да четатъ? Какво ще стане тогазъ съ печатницитѣ?

— Ако всички последваха примѣра ти, — каза по-голѣмиятъ му братъ, — отколе биха си изгубили здравето. Представете си, че братъ ми седи гладенъ, — продължи той, като се обърна къмъ баща си.

— Какво значи туй? Нали азъ ти го дадохъ, за да му плащашъ отъ деветата му година?

— Но той взема заплатата си, и азъ узнахъ, че той гладува, за да си купува книги съ паритѣ.

— Не е истина, азъ се храня добре; но прочетохъ въ книгитѣ, че най-здравата храна е растителната, затова се и храня само съ хлѣбъ и съ плодове, а съ останалитѣ пари, наистина, си купувамъ книги.

— Изобщо, азъ виждамъ, че ти се занимавашъ съ всичко, само не съ своята работа.

— Нима съмъ виноватъ, че работата ми не е такава, съ каквото обичамъ да се занимавамъ! Азъ би желалъ да бѫда семеенъ проповѣдникъ. Честито врѣме прѣкарахъ азъ въ семинарията!

— Какво да правимъ! Туй не е по силитѣ ни, ти самъ знаешъ! — каза бащата. — Но азъ намѣрвамъ, че да бѫдешъ поддръжка на семейството си не е по-малко почтено, и ако ти се заловѣше съ моя занаятъ…

— Да варишъ лой, да приготвяшъ фитила и да лѣешъ свѣщи може и безъ особни научни познания.

— Ти се лъжешъ, и за това е нужно учението; а защо не сѫ всички свѣщи еднакво хубави! Но не е тамъ работата ; ти се хвърляшъ на вси страни, едно врѣме, напр., щѣше да ставашъ морякъ; за да те отвлѣка отъ това, дадохъ те да се учишъ при ножарь.

— Той имаше квартирантъ, богатъ съ книги, и азъ току-речи всичкото си време прѣкарахъ въ четене пътешествията, историята на Англия, на Франция и много други. Веселъ животъ бѣше той!

— Най-сетне, за да удовлетворя твоята страсть къмъ книгитѣ, азъ те направихъ словослагатель, при всичко че въ нашето семейство вече има единъ; и тъй, азъ те турихъ при брата ти, но тебъ и тукъ не ти е по угодата, и тукъ нищо друго не вършишъ, само четешъ книги…

— Не, не само чета, а и пиша, дори стихове; попитайте брата ми, колко шумъ повдигнаха тѣ?

— Наистина, за тѣхъ много говориха, — каза Яковъ.

— Азъ не желая да те разочаровамъ, — каза бащата, — но азъ четохъ стиховетѣ ти: тѣ сѫ много лоши. Остави се отъ туй занятие, и запомни, че стиховетѣ не търпятъ посрѣдственость: тѣ или хубаво трѣба да се пишатъ, или никакъ да се не пишатъ. Да пишешъ стиховетѣ тъй, както пише прозата вашиятъ таенъ сътрудникъ, тогава би била друга работата, съ туй би могълъ да се примири човѣкъ! Наистина, той изглежда още много младъ, но каква ясность на мислитѣ! Каква даровитость! Е, ти не узна ли досега, кой е той? — попита бащата, като се обърна къмъ по-голѣмия си синъ.

— Не, азъ зарѫчахъ на Томаса да гледа, кой пуща тия статии въ кутията.

— И азъ пазихъ презъ всичкото време, два часа не се отмѣстихъ отъ кутията, но ме извикаха въ дюкяна, и азъ помолихъ брата ви да покараули вмѣсто мене, ала той се само попрозѣвалъ, та, когато дойдохъ, пакъ намѣрихъ въ кутията книга.

— Може ли такова нѣщо Вениамине! Не те ли е срамъ? — каза бащата.

Момчето се зачерви.

— Мигаръ да седя до кутията, безъ да си мръдна нигде окото?

— Моля те, Вениамине, не упорствувай; ако си видѣлъ, кой е оставилъ статията, кажи: азъ трѣбва да го зная, и искамъ да поговоря съ него, да му наумя нѣкои мисли, той прослави толкозъ моя вестникъ.

— Записка отъ полицейския агентъ, — каза влѣзлиятъ работникъ, като подаде на Якова запечатанъ пликъ.

Франклинъ бърже го разпечата и взе да чете:

„Почитаеми господине!

Като направихъ най-точни справки за неизвестния съчинитель, който помѣстя своитѣ статии въ последнитѣ броеве на вестника ви, азъ узнахъ, че туй лице се намѣрва дома ви и въ вашето заведение, и за това моля да се погрижите да потърсите и за всичко да ми съобщите до двадесеть и четири часътъ.

Нелсонъ Бюрдетъ“.