Карел Чапек
Една телеграма

— Това са дреболии, така казват обикновените хора — подхвърли господин Долежал. — Но аз съм забелязал, че хората се държат естествено и искрено само когато се касае именно за дребните, банални неща; щом се озоват обаче в някаква изключителна и патетична обстановка, тогава те като че ли съвсем се преобразяват; започват да говорят с друг, така да се каже, драматичен глас и си служат с други думи, с други аргументи, дори изпитват и други чувства, отколкото обикновено; преди всичко в тях внезапно се появява храброст, чувство за престиж, жертвоготовност и други такива героични и характерни особености. Струва ти се, че са поели в белите си дробове големи количества озон, така че просто са принудени да правят големи жестове; или пък в това се крие някакво тайно задоволство, че са се озовали в изключителна и катастрофална ситуация и поради това те някак си се пъчат и любуват сами на себе си; с една дума, започват да се държат като герои на сцена. След като отмине драматичната ситуация, отново възстановяват нормалните си размери; но те понасят това малко мъчително, като някакво разочарование и изтрезняване.

Аз имам един братовчед на име Калоус, един порядъчен и достопочтен чиновник, гражданин и глава на семейство, малко хапльо и малко педант, каквито ние зрелите мъже биваме често. Госпожа Калоусова е добра жена, домошарка, образцова семейна квачка, покорна съпруга, нещо като домашна отрепка и така нататък. След това дъщерята, хубаво момиче на име Вера, която по време на събитието, което ще ви разкажа, беше във Франция, за да учи френски език и да получи диплома за в случай че не се омъжи. Най-сетне синът, дангалак и гимназист, известен под името Тонда, добър нападател във футбола, но много слаб в учението. С една дума, това е едно типично обикновено добро семейство от така наречения горен слой на средното съсловие.

Веднъж семейство Калоусови тъкмо обядваше, когато някой позвъни; госпожа Калоусова, която отиде да види кой е, се появи след малко на вратата, като бършеше ръцете си с престилката и изчервила се от вълнение, каза:

— Татенце, боже мой, получи се някаква телеграма.

Нали знаете колко се изплашват жените, когато се получи телеграма; това вече спада, както изглежда, към техните вътрешни функции — те постоянно очакват да ги сполети някакъв удар на съдбата.

— Е, хайде, хайде, маменце — изръмжа господин Калоус, мъчейки се да запази достойно спокойствие, — че кой ли може такова, да…

Ръката му обаче трепереше, когато разпечатваше телеграмата. Всички, дори и слугинята на вратата, гледаха със стаен дъх главата на семейството.

— От Вера е — каза най-сетне Калоус с неприсъщ нему глас. — Ама да ме убиеш, ако мога да разбера поне една дума.

— Дай да видя — нетърпеливо възкликна госпожа Калоусова.

— Чакай — строго я пресече Калоус. — Всичко е съвсем объркано. Ето какво пише: Gadete un nejarc penige bellevue grenoble vera.

— Какво означава това? — попита със свито гърло госпожа Калоусова.

— Хайде на, виж го — язвително рече Калоус, — щом мислиш, че ще разбереш повече от мене! Е, какво, ти сигурно вече знаеш за какво става дума?

Очите на госпожа Калоусова плувнаха в сълзи, както държеше злополучната телеграма.

— Нещо се е случило с Вера — прошепна тя. — Иначе тя нямаше да изпрати телеграма!

— Това и аз го знам — извика Калоус и заоблича сакото си; изглежда сериозността на положението не допускаше той да остане по риза. — Идете в кухнята, Андула — обърна се той към слугинята; след това трагично заяви: — телеграмата е от Гренобл. Струва ми се, че Вера е избягала с някого.

— С кого? — ужаси се госпожа Калоусова.

— Че знам ли аз? — прогърмя господин Калоус. — С някое нищожество сигурно или с някой артист! Това е то женската еманципация! Аз очаквах такова нещо! И никак не ми се искаше да я пусна в тоя пусти Париж! Ама ти, нали ти непрекъснато й ходатайствуваше…

— Аз ли съм била виновната? — кипна госпожа Калоусова. — Не беше ли ти, който непрестанно проповядваше, че трябва да научи нещо, та да можела сама да си изкарва прехраната! — В този момент тя изхълца и рухна на стола: — Исусе Христе, боже мой, горката Вера! Може да й се е случило нещо. Може да лежи болна…

Господин Калоус започна да се разхожда нервно из стаята.

— Болна — извика той, — защо да е болна? Само да не е някакъв опит за самоубийство! Тоя тип може да я е отвлякъл — а след това да я е зарязал…

Госпожа Калоусова започна да отвързва престилката си.

— Аз ще замина да си я прибера — заяви тя, хълцайки. — Няма да я оставя там — аз…

— Никъде няма да заминаваш — кресна Калоус.

Госпожа Калоусова се изправи; никога досега не бяха я виждали с такова чувство за собствено достойнство.

— Аз съм майка, Калоус — каза тя. — Аз зная какъв е моят дълг. — След което тя се отдалечи с особено достолепие.

Двамата мъже, именно бащата Калоус и Тонда, момчето, останаха сами.

— Трябва да бъдем готови за най-лошото — каза Калоус мрачно. — Може би Вера е била отвлечена някъде. Не казвай нищо на майка си. Аз сам ще замина за Гренобл.

— Татко мой — каза Тонда с най-дълбок глас, друг път той казваше само тате, — нека аз; аз да замина; аз знам малко френски…

— Да знаеш колко ще се уплашат там от едно такова момче — отряза го бащата Калоус. — Аз ще спася детето си! Ще замина с първия влак. — Само дано не е много късно вече!

— С влак — подигра го Тонда. — Пак добре че не си намислил да идеш пеша! Ако трябваше да отида аз, щях да замина със самолет до Страсбург.

— А аз няма да взема самолет, така ли мислиш? — извика бащата Калоус. — Аз ще отида със самолет, така да знаеш! И тоя нехранимайко — заяви той войнствено, като развяваше юмруци — аз ще го смач-кам! Бедното дете!

Тонда сложи ръка на рамото му; удивително как възмъжа тоя хлапак само за един миг.

— Татко мой — каза той успокояващо, — това не е за тебе; ти си стар за тая работа. Облегни се на мене; нали знаеш, че ще направя за сестра си всичко, на каквото е способен човек.

До тоя миг, разбира се, като по-малък брат изобщо, той беше изпитвал към сестра си само искрено и момчешко презрение.

Бащата Калоус тръсна глава.

— Не — каза той свъсен, — това е моя работа. Детето не може да разчита на никого толкова, колкото на баща си. Аз заминавам, Тонда. А ти трябва да бъдеш тук опора за майка си. Нали знаеш, те, жените…

В този миг влезе госпожа Калоусова, облечена за излизане; и странно, никак нямаше вид на човек, който се нуждае от опора.

— Ти какво, къде отиваш? — изуми се Калоус.

— В банката — каза отчуждено храбрата жена. — Ще изтегля парите си. За да замина при дъщеря си в чужбина.

— Глупости — избухна Калоус.

— Никакви глупости — отговори студено госпожа Калоусова. — Аз знам какво правя. И знам защо го правя.

— Жена — каза решително Калоуе, — да ти е ясно значи, аз сам ще замина при Вера.

— Ти ли? — каза госпожа Калоусова с известно презрение. — Че каква полза ще има от тебе там? И защо ще си нарушаваш спокойствието — добави тя унищожително.

Бащата Калоус се изпъна и почервеня.

— За това не бери грижа — каза той остро, — все ще има някаква полза. Аз добре съм преценил вече какво трябва да направя. Готов съм на всичко. Кажи на прислужницата да ми приготви куфарчето, хайде, моля ти се.

— Знам те аз — каза госпожа Калоусова. — Като не ти разреши шефът, и никъде няма да заминеш.

— Плюя аз на шефа! — кресна Калоус. — Плюл съм и на учреждението! Нека ме уволни! Все някак ще си изкарвам прехраната! Цял живот съм се жертвувал за семейството си и сега ще пожертвувам всичко, разбираш ли?

Госпожа Калоусова се свлече на стола.

— Ох, боже — каза тя със свито гърло. — Как не можеш да разбереш за какво става въпрос! Та аз заминавам, за да я гледам! Имам предчувствие, че Вера се намира на границата между живота и смъртта! Аз трябва да бъда при нея.

— А пък аз имам предчувствие — отвърна й Калоус с апломб, — че тя е попаднала в ръцете на някакъв мръсник. Поне да знаехме какво означава тая телеграма, та да можем да се подготвим…

— … за най-лошото — изплака госпожа Калоусова.

— Може би — каза мрачно Калоус. — Аз вече се страхувам и да помисля какво ли може да съдържа тази телеграма.

— Я слушай — обади се несигурно госпожа Калоусова, — какво ще кажеш — да попитаме за това господин Хорват.

— За какво собствено? — недоумяваше Калоус.

— За съдържанието на телеграмата. Нали господин Хорват е по шифъра.

— Вярно — отдъхна си Калоус. — Той може би ще я разчете! Андула — изрева той, — изтичайте до петия етаж при господин Хорват и му кажете, че много го молиме да дойде у нас!

За ваше сведение господин Хорват играе някаква роля в нашата разузнавателна служба и се занимава главно с дешифриране на различни кодове. Гениален човек бил; нужно било да му се даде достатъчно време на разположение, и той можел да разгадае всеки шифър; но това било страшно пипкава работа и всеки, който се занимавал с нея, откачал по малко.

Та тоя господин Хорват значи дойде подир малко у Калоусови; той е едно такова дребничко и нервозно човече и страшно мирише на емфие.

— Господин Хорват — каза Калоус, — току-що получихме една неразбираема телеграма; та рекохме, ако бъдете така любезен…

— Дайте да я видя — каза господин Хорват, прочете телеграмата и остана да седи с притворени клепачи. Настана гробна тишина.

— Ам’ да — обади се след малко господин Хорват, — от кого е телеграмата?

— От дъщеря ни Вера — обясни му Калоус. — Тя следва във Франция.

— Аха — каза господин Хорват и стана. — Преведете и по телеграфа около двеста франка в хотел „Белвю“ в Гренобл и работата е наред.

— Ама вие разчетохте ли телеграмата? — възкликна Калоус.

— Ами — измънка господин Хорват. — Та това не е никакъв шифър, само буквите са се поразбъркали нещо. Моля ви се, какво може да телеграфира такова младо момиче? Сигурно е загубила чантичката си с парите и това е. Често се случва.

— Ами дали… дали телеграмата не съдържа нещо по-лошо? — неуверено попита Калоус.

— Защо пък да съдържа тъкмо нещо по-лошо! — възрази господин Хорват с учудване. — Вижте какво ще ви кажа, в такива случаи обикновено по-вероятно е да се касае за нещо банално. Тия, дамските чантички, за нищо не ги бива.

— Е благодарим ви, господине — каза ледено Калоус.

— Няма за какво — измънка господин Хорват и си отиде.

За известно време у Калоусови настана тишина.

— Слушай — обади се Калоус смутен, — на мене тоя Хорват нещо не ми харесва; той е… хъм, един такъв грубиянин.

Госпожа Калоусова започна да разкопчава празничния си костюм.

— Неприятен човек — каза тя. — Ти ще пратиш ли на Вера парите?

— Ще й ги пратя, бе — измърмори Калоус раздразнен. — Как е могла тая патка да си загуби чантичката! Та аз да не й ги копая парите? Заслужава да я…

— Аз пестя като луда — добави горчиво госпожа Калоусова, — а тя, госпожицата, си загубила чантичката! Това са то децата.

— А пък ти недей зяпа и върви да четеш, такъв мързел като твоя не съм виждал — сопна се Калоус на Тонда и се помъкна към пощата. Никога не бил толкова ядосан — казваше по-късно, — както тогава. А пък тоя Хорват Калоус от тоя момент го смяташе за човек някак си неделикатен, циничен и почти невъзпитан, като че ли го беше обидил нещо.