Карел Чапек
Историята на диригента Калина

— Натъртеното или контузено място — каза господин Добеш — понякога боли повече и от счупено; когато е на кокал, разбира се. Знам ги аз тия работи, нали съм стар футболист, чупили са ми и ребро, и ключица, и палец; днес вече не се играе с такава страст, както по мое време. Лани рекох да си припомня как се риташе топка; ние, ветераните, искахме да покажем на днешните младоци каква тактика прилагахме едно време. Аз пак играх защитник, както преди петнайсет или май преди двайсет години беше; и тъкмо когато исках да посрещна топката с корема си, нашият собствен вратар ме ритна в — хъм, — в опашката или, както го казват на научен език, кауда еквина. Както се бях разгорещил, изпсувах го на бърза ръка и след това забравих; едва през нощта почувствувах болки и на сутринта не можех да се помръдна. Ама една болка, не можете да си представите, нито мога ръката си да раздвижа, нито да кихна, изобщо не мога да се помръдна — интересно как е свързано всичко в човешкото тяло. Лежа аз така по гръб като умряла буболечка, не мога нито да се обърна на хълбок, нито палеца на крака си да свия, ама съвсем нищо не мога да направя; само пъшкам и охкам от болки.

В това състояние прекарах цял ден и една нощ; една секунда не съм мигнал. Чудно, колко ти се струва дълго времето, когато не можеш да се помръднеш; страшно мъчително трябва да е да лежиш някъде затрупан. И какво ли не правих през тази нощ, броих и вдигах на квадрат различни числа, четох молитви, дори и няколко стихотворения си припомних от ученическите години, за да убия с нещо времето, а нощта и хабер си няма, все такава непрогледна. По едно време, трябва да беше към два часа след полунощ, чувам как някой бяга с всички сили долу по улицата; а след него препуска цяла тълпа, шест гласа долових: ще ти дам да разбереш, ще те изкормя, мизерник такъв с мизерник, копеле мръсно и подобни неща. Настигнаха го тъкмо под моя прозорец и като го хванаха, че като започнаха — чуваше се само тропотът на около шест чифта крака, пляскания от удари по лицето, някакви тъпи удари, като че го удряха с тояга по главата, сумтене, скимтене и никакъв вик. То бива, бива, ама това на нищо не прилича, шест души срещу един човек и го пухат като брашнен чувал; поисках да стана и да им кажа, че не бива така, но само изревах от болка; не мога да се помръдна, представяте ли си какво положение! Съвършено безпомощен, просто ужасно: и само скърцам със зъби от яд и муча като животно. Но изведнъж нещо пропука в мене, аз скочих от леглото, грабнах бастуна си и полетях по стълбището надолу. Когато изхвръкнах на улицата, бях ослепял от ярост: налетях на някакъв мъж и започнах да го налагам с бастуна: останалите се разбягаха във всички посоки, но аз продължих да го налагам, в живота си не съм бил никого, както тоя дангалак. Едва по-късно си припомних, че през цялото време от очите ми се лееха сълзи от болка; след това цял час пъплих по стълбището, докато се изкача горе и си легна отново в леглото, но на сутринта проходих: и до днес не мога да разбера как стана, просто чудо. И друго не мога да разбера — добави господин Лобеш замислен, — кого бих тогава; дали беше някой от преследвачите или пък беше преследваният. Във всеки случай бяхме един срещу един и това поне беше съвсем почтено.

— Безпомощността е страшно нещо — каза диригентът и композиторът Калина, като поклати глава. — И на мене веднъж ми се случи една такава история, в Ливерпул беше; поканили ме бяха да им дирижирам един концерт с техния оркестър. Аз не зная нито дума английски: но ние, музикантите, се разбираме без много приказки, особено когато палката е в ръката ни: човек почука с палката по пулта, опули очи, жестикулира с ръце и след това карай отново, повтаряй още веднъж. По такъв начин могат да се изразят и най-нежните чувства; например когато направя така с ръцете си, човек не може да не разбере, че това означава мистичен полет на душата и изкупление от цялото бреме и цялата болка на живота. Та когато пристигнах в Ливерпул, англичаните ме чакаха на гарата и ме закараха в хотела, за да си почина; след като се изкъпах, аз излязох съвсем сам да се поразходя из града и да го разгледам и се загубих.

Като попадна в някой чужд град, аз най-напред се отправям към реката; край реката човек има възможност, така да се каже, да разбере и почувствува оркестрацията на града. От едната страна, глъчката и тътенът на улицата, барабаните и тимпаните, тромпетите, хорните и чинелите, изобщо медните инструменти, от другата страна, реката, струнните инструменти, онова пианисимо на цигулките и арфите; там човек чува града в неговата цялост. А в Ливерпул реката, не знам как се казва, но е една такава жълта и страшна; и тая река, знаете ли, бучи и тътне, реве, мучи и дрънчи, грохоти и тръби, осеяна с параходи, ремаркета, шлепове, складове, корабостроителници и кранове; аз безкрайно много обичам параходите, па били те тантурестите и черни влекачи или червено боядисаните товарни кораби, или пък белите презокеански параходи. И тогава аз си казах, боже мой, та тук някъде съвсем наблизо трябва да е океанът, трябва да ида да го видя; и се спуснах покрай реката надолу. Аз вървях два часа, все покрай складове, бараки и докове; само на места виждах по някой кораб, висок като катедрала, или три дебели и наклонени комина; смърдеше на риба, на запотени коне, на юта, на смет, на пшеница, на въглища, на желязо — наистина, когато пред вас има голяма грамада желязо, то има съвсем определена миризма на желязо. Аз бях изпаднал в някаква екзалтация; след това обаче падна нощ и аз стигнах до някакъв пясъчен бряг, отсреща светеше фар и тук-таме в тъмното плуваше по някоя светлинка — може би това беше океанът; там аз седнах на една грамада талпи и се почувствувах така хубаво, самичък и загубен, слушах как океанът плиска и широко шуми и ми идваше да завия от тъга. По-късно тук дойдоха двама души, мъж и жена, но не ме видяха; бяха седнали гърбом към мене и тихо приказваха — ако разбирах английски, щях да се изкашлям, за да разберат, че някой ги слуша; но понеже не знаех нито една английска дума освен думите „хотел“ и „шилинг“, аз запазих тишина.

Отначало те приказваха съвсем стакато; след това мъжът започна бавно и тихо да говори нещо, което с мъка излизаше от устата му; а накрая той забърза и изтърси всичко изведнъж. Жената извика нещо с ужас и развълнувано му заговори; но той стисна ръката й така силно, че тя изохка, и през зъби започна да я убеждава. Слушайте, това не беше любовен разговор, един музикант не може да не долови това; любовното увещаване има съвсем друга интонация и не звучи така някак си сподавено, със свито гърло. Любовното беседване е дълбоко чело, а това беше почти висок контрабас, издържан в престо рубато, все на една височина, като че ли човекът непрекъснато повтаряше едно и също нещо. Това започна да ме плаши малко; тоя човек казваше нещо лошо. Жената тихо заплака и на няколко пъти извика сякаш от отвращение, като че ли искаше да го възпре; гласът й напомняше кларнет, дървенист глас, който не звучеше много младо; но мъжкият глас говореше все по-съскащо, като че ли заповядваше нещо, сякаш заплашваше. Женският глас отчаяно започна да моли и да се прекъсва от ужас, както секва гласът на човек, когато му сложите леденостуден компрес; чуваше се как тракат зъбите й. Тогава мъжкият глас заръмжа много дълбоко, чисто басово и почти влюбено; женският плач премина в ситно и пасивно хълцане; това означаваше, че съпротивата е сломена. Но след това влюбеният бас отново се повиши и с прекъсвания, обмислено, категорично започна да произнася изречение след изречение; женският глас само от време на време безпомощно изскимтяваше или изхълцваше, но това вече не беше съпротива, а само безумен страх, не страх от мъжа, а отчаяния, визионерен ужас от нещо предстоящо. И тогава мъжкият глас отново се сниши до едно успокояващо жужене и тихи заплахи; хълцането на жената премина в затъпели и беззащитни въздишки; и мъжът със студен шепот зададе още няколко въпроса, на които му бе отговорено, както изглежда, с кимване на глава; защото престана да настоява.

След това двамата станаха и всеки от тях се отдалечи в различна посока.

Слушайте, аз не вярвам в предчувствията, но вярвам в музиката; когато слушах тоя разговор през оная нощ, аз бях почти сигурен, че контрабасът се опитваше да склони кларнета на нещо ужасно. Знаех, че кларнетът се е прибрал вкъщи със сломена воля и че ще извърши всичко, което беше му наредил контрабасът. Аз чух това, а да чуеш, това означава повече, отколкото да разбереш думите. Аз знаех, че се подготвя някакво престъпление; и аз знаех какво. Аз познах това по ужаса, който лъхаше от двата гласа; то беше в тембъра на гласовете, в интонацията им, в темпото, в интервалите, цезурите — трябва да знаете, музиката е точна, по-точна от речта. Кларнетът беше прекалено семпъл, за да може сам да извърши нещо; той само ще помага, ще даде ключа или ще отвори вратата, а грубият и дълбок контрабас ще извърши всичко, докато през това време кларнетът ще се задъхва от ужас. Аз препуснах към града със съзнанието, че предстои да се случи нещо и че аз трябва да сторя нещо, за да го предотвратя; ужасно е да имате чувството, че ще закъснеете и че закъснението ви ще бъде фатално.

Най-сетне на един ъгъл видях полицай и се затичах към него, целият потен и задъхан.

— Господине — извиках аз, — тук в града се подготвя някакво убийство.

Полицаят сви рамене и ми каза нещо, което не разбрах.

Господи, сетих се аз тогава, та той нищо не разбира!

— Убийство — завиках аз, като че ли беше глух, — разбирате ли? Някаква самотна жена искат да убият! Слугинята й, икономката, ще помогне на убиеца — ама дявол да го вземе — изревах аз, — направете нещо, бе човек!

Полицаят само тръсна глава и каза нещо като „юрвей“.

— Господине — започнах да му обяснявам огорчен, но през това време гласът ми трепереше от яд и от ужас, — тая нещастна жена ще отвори на любовника си, в това можете да бъдете сигурен! Не бива да стоите така! Потърсете я! — В този миг аз разбрах, че не зная дори как изглеждаше жената, но и да знаех, все едно, не бих могъл да го кажа.

— Господи — извиках аз, — та това е съвсем нечовешко да се остави всичко така?

Английският полицай ме гледаше внимателно и се опитваше някак си да ме успокои. Аз се хванах за главата.

— Идиот с идиот — изкрещях извън себе си от отчаяние, — ще ги намеря сам тогава!

Сега зная, че това е било голямо безумие, но виждате ли, човек трябва да направи нещо, когато се касае за живота на някого; и цяла нощ аз тичах из Ливерпул, като си мислех, че може да забележа как някой се промъква в някоя къща. Странен град е това, така ужасно мъртъв нощем… Призори седнах на бордюра на един тротоар и се разплаках от умора; там ме намери един полицай, каза ми „юрвей“ и ме заведе в хотела.

Не зная как съм дирижирал тая сутрин на репетицията; но когато запратих най-сетне палката на земята и изтичах на улицата, вестникопродавците шумно предлагаха вечерните вестници. Купих си един — в него имаше голямо заглавие мърдър, а под него беше поставена снимката на някаква белокоса жена. Доколкото зная, мърдър означава убийство.