Карел Чапек
Случка с дете

— Като стана дума за инспектора Бартошек — каза господин Кратохвил, — та си спомних за един случай, който също така не получи публична гласност, това е случаят с детето. Веднъж значи идва в полицейския участък при тоя Бартошек една млада жена, съпруга на съветника от управлението на държавните стопанства, някой си Ланда, страшно разплакана, едва дъха си поема. Въпреки че от продължително плакане носът й бил подпухнал, а лицето й било станало цялото на червени петна, на Бартошек му дожаляло за нея и той започнал да я успокоява, доколкото може да направи това един стар ергенин и при това полицай.

— Хайде, хайде, млада госпожа — казал й той, — успокойте се, оставете, че той няма да ви убие я, ще се наспи и утре всичко ще му мине; а пък ако вдига па̀ра, нека ви придружи ей тука колегата Хохман, той ще му свие някоя в зъбите; но вие, мадам, не бива да давате повод на мъжа си да ви ревнува, е хайде.

Имайте предвид, че по тоя начин в полицията уреждат повечето от семейните трагедии.

Но госпожата само клатела глава и хълцала така, че просто страшно било да се гледа.

— Ох, дявол да го вземе — опитал сега Бартошек друго, — така кажете, че е избягал, нали! Ама слушайте, та той ще се върне, негодникът му с негодник; и заслужава ли го, кажете, тоя калпазанин да правите тия истории заради него!

— Ама, го-господине — заявила младата жена, — на улицата ми откраднаха детето!

— Как е възможно — казал инспекторът недоверчиво, — че за какво ще им е вашето дете? То трябва да се е загубило някъде.

— Как ще се е загубило — продължава да скимти нещастната майка, — та Руженка е едва на три месеца!

— Аха — казал господин Бартошек, който нямал и представа кога прохожда едно такова дете. — Че как, моля ви се, са могли да ви го откраднат.

Най-сетне, след като й се клел предварително с всички възможни клетви, че положително ще намери детето, той успял да поуспокои майката и малко по малко разбрал какво е станало. Работата била такава: господин Ланда в момента бил на служебна командировка из държавните стопанства и госпожа Ландова поискала да избродира на Руженка едно хубаво лигавниче; и докато избирала в галантерийния магазин копринени конци за лигавничето, оставила количката с Руженка навън; като излязла от магазина след покупката, Руженка заедно с количката била изчезнала. Това било всичко, което Бартошек могъл да изкопчи от разплаканата майка в течение на половин час.

— Е хайде, госпожа Ландова — казал най-сетне инспекторът Бартошек, — не е толкова страшна работата; разбирате ли, кой ще вземе да краде дете? Виж, да подхвърлят копелето си, това се случва от време на време, имах един такъв случай вече. На мене ми се струва, че такъв пискун няма никаква цена, в повечето случаи то не може да се продаде; виж, количката вече е друго, тя има цена, и юрганчето — имаше и юрганче, нали? — има също цена; такава вещ вече си струва да се открадне. Аз мисля, че някой е откраднал само количката и юрганчето; и бих казал, че това е била някоя жена, защото един мъж с количка повече се хвърля в очи. Бъдете спокойна, тя, тая жена, ще го подхвърли детето някъде — казал Бартошек утешително, — че какво, моля ви се, би могла да го направи? Ще видите, че ще ви донесем бебчето още днес, все ще го намерим някъде.

— Ох, боже мой, ами Руженка страшно ще огладнее — продължила да се вайка младата майка. — Та аз точно сега трябваше да я кърмя!

— Ние ще я накърмим — обещал инспекторът, — вървете си само вкъщи — и повикал един цивилен полицай да заведе вкъщи клетата жена.

Следобед сам инспекторът позвънил на вратата на младата майка.

— Е, госпожа Ландова — заявил той, — количката вече е налице, сега остава само детето. Количката я намерихме в преддверието на една къща, дето няма никакви деца. При портиерката се отбила някаква жена, уж само да накърми детето си; и след това си отишла. Дяволска работа — казал той, като въртял глава, — значи все пак тази жена е искала да открадне не друго, а бебчето. Но знаете ли, госпожа, след като тази жена толкова държи на детето, аз мисля, че няма да му стори нищо, още по-малко пък да го изяде; с една дума, можете да бъдете спокойна и това е.

— Но аз си искам Руженка — извикала отчаяно госпожа Ландова.

— Е в такъв случай, госпожа, ще трябва да ни дадете снимка или описание на детето — казал официално инспекторът.

— Ох, господин инспекторе — изплакала младата майка, — нали знаете, че децата до три месеца не бива да се снимат! Не било хубаво, децата след това не пораствали.

— Хъм — казал инспекторът, — поне ни го опишете точно тоя дребосък.

Майката започнала описанието твърде обширно: Руженка, според нея, имала едни такива ху-у-убави косички и носленце, и такива красиви очички, на тегло била четири хиляди четиристотин и деветдесет грама, а пък какво красиво дупенце имала и какви гънчици на крачетата.

— Какви гънчици? — попитал инспекторът.

— Ами такива, да ги разцелуваш просто — плачела майката, — и такива едни сладки пръстчета, а пък как се смееше на мама.

— Ама моля ви се, госпожа — повишил глас господин Бартошек, — по това едва ли ще можем да я познаем! Няма ли някакъв особен белег?

— Има розови панделчици на шапчицата — изхълцала младата госпожа. — Нима не знаете, че всяко момиченце има розови панделчици! За бога, господине, намерете ми моята Руженка!

— Ами какви й са зъбите? — попитал господин Бартошек.

— Няма зъби, нали е едва на три месеца! Ах, да знаете само как ми се смееше! — Госпожа Ландова паднала на колене: — Господин инспекторе, кажете, че ще ми я намерите!

— Ами ще гледаме — измънкал господин Бартошек смутен. — Моля ви, станете! Вижте какво, въпросът сега е защо я е откраднала тая жена. Можете ли да ми кажете за какво може да й послужи такова кърмаче?

Госпожа Ландова облещила очи.

— Та това е най-хубавото нещо на света — опитала се да обясни тя. — Господине, нима във вас няма капка майчинско чувство?

Господин Бартошек не искал да си признае този недостатък и побързал да каже:

— Аз мисля, че такъв пискун може да бъде откраднат само от майка, която е загубила собствената си рожба и иска да има друга. Все едно че някой в кръчмата ви вземе шапката: вие си избирате друга и излизате. Същото е. Този въпрос може да се смята за уреден: наредих да ми се докладва къде и на кого в Прага е умряло тримесечно отроче; и нашите хора ще отидат да проверят на място, разбирате ли? Но моля ви се, по вашето описание ние няма да можем да я познаем.

— Но аз ще я позная — хленчела госпожа Ландова.

Инспекторът свил рамене.

— Въпреки това обаче — казал той замислен — аз съм готов да се обзаложа, че тая жена е откраднала пеленачето заради някаква материална облага. Драга госпожа, кражбата от любов е твърде рядко нещо; в повечето случаи това се прави за пари. Ама дявол да го вземе, престанете да плачете вече! Ние ще направим всичко, което е по силите ни.

Когато господин Бартошек се върнал в участъка, той казал на хората си:

— Слушайте, кой от вас има дете на три месеца? Донесете го тук.

Жената на един от стражарите му донесла най-малкото си; комисарят й казал да го разповие и гласно се замислил:

— Че то било мокро. Гледай ти, и косми има на главата си, и гънчици си има — това трябва да е носът му, нали? А зъби също няма. Моля ви се, госпожа, по какво ще познаете, че кърмачето е ваше собствено?

Жената притиснала рожбата си към гърдите.

— Та това е моята Маничка — казала гордо, — не виждате ли, господин инспекторе, че е одрала кожата на баща си.

Инспекторът не много уверено погледнал стражаря Хохман с щръкналите му мустаци и набърчения му патладжан, който се хилел на наследника си и с дебелия си пръст му правел „гъдел-гъдел-гъдел“ и казвал „бау-бау-бау“.

— Ами де да знам — измърморил инспекторът, — носът ми се струва малко по-друг, но може би ще порасне. Знаете ли какво ще направя, ще взема да ида в парка, за да видя как изглеждат пеленачетата. Така е то, разни джебчии и скитници веднага ни правят впечатление, а тия мъничета в пеленките не ги и забелязваме, но какво ли общо имат те с нас.

След един час Бартошек се върнал съкрушен:

— А бе Хохман — казал, — това е ужасно, всички деца си приличат! Как да направим описанието? Търси се тримесечно бебче от женски пол, с косичка, носле, очички и гънчици на дупенцето: особен белег: тежи четири хиляди четиристотин и деветдесет грама. Достатъчно ли е?

— Господин инспекторе — казал Хохман сериозно, — грамовете няма смисъл да се споменават; то теглото на тия кърмачета е непостоянно нещо, кога по-голямо, кога по-малко, зависи от това как ходят по нужда.

— Леле майко — изплакал инспекторът, — че отде да знам аз всичко това? И по тая част ли сме ние! Но я слушайте — казал той изведнъж с облекчение, — какво ще кажете, да я джиросаме тая на някой друг, защо да не го прехвърлим на Защита на майките и кърмачетата!

— Само че то се води при нас като кражба — възразил един полицай.

— Вярно — измърморил инспекторът. — Поне да беше откраднал часовник или друга някоя свястна вещ, да се справи човек, ами като нямам и понятие как се търсят откраднати деца!

В този миг се отваря вратата и един полицай въвел разплаканата госпожа Ландова.

— Господин инспекторе — рапортувал той, — тая жена се опита на улицата да грабне кърмачето от ръцете на една госпожа, и не стига това, ами направи голям скандал, вдигна патърдия до бога. Затова я и арестувах.

— Господи, госпожа Ландова — хванал се инспекторът за главата, — какво ви е прихванало?

— Но това беше моята Руженка — хленчела младата госпожа.

— Никаква Руженка — казал полицаят. — Госпожата беше госпожа Роубалова, живуща на улица „Будечска“, а детето — тримесечното й момченце.

— Виждате ли, нещастнице — повишил глас господин Бартошек. — Ако продължите да ни се бъркате в работата, ще вдигнем ръце, търсете си я сама после, разбирате ли? Чакайте — сетил се той изведнъж, — на кое име реагира вашето дете?

— Ние й казваме Руженка — хълцала майката, — Мацка, Мацинка, душичка, кукла, куклана, ангелче, татковата, мамината, акана, беба, сладурче, буболечка, пиленце, златна…

— И на всичко това тя реагира? — попитал инспекторът ужасен.

— Тя всичко разбира — уверявала го майката през сълзи. — И да знаете как се смее, когато й казваме бау-бау-бау, бубубу, титити или гъдел-гъдел.

— Това малко ще ни помогне — преценил инспекторът. — За съжаление аз трябва да ви кажа, госпожа Ландова, че претърпяхме неуспех. В семействата, за които имахме сведения, че им е умряло дете, вашата Руженка не можа да бъде намерена, нашите хора ги обходиха всичките.

Госпожа Ландова гледала втренчено пред себе си.

— Господин инспектор — възкликнала тя в неочакван проблясък на надежда, — аз ще дам десет хиляди на този, който ми намери Руженка. Обявете, че който ви насочи по следите на детето ми, ще получи десет хиляди.

— Аз не бих постъпил така, драга госпожа — казал скептично господин Бартошек.

— Вие сте безчувствен — избухнала младата госпожа. — Аз бих дала целия свят за моята Руженка!

— Е както искате — измърморил кисело господин Бартошек. — Аз ще обявя това, само, моля ви се, не ни се бъркайте, за бога, повече в работата!

— Тежък случай — въздъхнал той, след като се затворила вратата след нея. — Мога да си представя какво ще стане сега.

И то наистина станало, на следния ден трима тайни агенти му донесли всеки по едно ревливо момиченце на три месеца, а друг, известният ни вече Пищора, подал само главата си на вратата и се озъбил:

— Господин инспекторе, не може ли да бъде момченце? Имам едно, и то евтино!

— И всичкото само заради наградата — ругаел господин Бартошек. — Скоро тук ще заприлича на ясли за подхвърлени деца. Да му опустее и работата!

— Да му опустее и работата — повтарял той ядосан, когато се прибрал в ергенската си квартира. — Много ме интересува как ще намерим сега тоя пискун.

Когато се върнал вкъщи, заварил там прислужницата си, един устат бабушкер, ухилена до ушите от щастие.

— Ела, господин инспекторе — обърнала се тя към него вместо поздрав, — да видиш твоята Барина!

Трябва да ви кажа, че комисарят Бартошек беше получил от господин Юстиц една чистокръвна кучка боксер, Барина, която се беше сдушила някъде с един пес вълча порода. Знаете ли, на мене ми е чудно понякога как тия най-различни породи се признават помежду си за кучета; аз не мога да разбера по какво една хрътка познава, че и пуделът е куче. А пък ние, хората, дето се различаваме само по език или вяра, ще се изядем едни други. Та Барина родила от тоя пес девет кутрета и сега лежала до тях и блажено се усмихвала.

— Погледни я само — чуруликала прислужницата — колко се гордее тя с кутретата си, как се перчи с тях, кучката недна! Тъй е то, майка нали е!

Господин Бартошек се замислил и казал:

— Вярно ли е, ма, лельо? Майките така ли правят?

— Амче така, ами — заявила прислужницата. — Я опитай да похвалиш на някоя майка детето й и ще видиш!

— Интересно — измърморил господин Бартошек. — Ще трябва да опитам.

На следния ден всички майки в района на Голяма Прага се намерили на седмото небе. Щом само излезли навън с детето си в количка или на ръце, ето че отнякъде се появявал униформен полицай или пък господин с бомбе, усмихвал се на прелестното им детенце и го гъделичкал с пръст под брадичката.

— Ах, какво хубаво детенце имате, госпожа — казвали те приветливо, — на колко месеца е?

С една дума, за всички майки това бил ден на радост и майчина гордост.

И още в единадесет часа сутринта един от тайните довел при инспектора Бартошек една бледа и разтреперана жена.

— Ето ви я значи, господин инспекторе — рапортувал той служебно. — Срещнах я, както водеше детето с количката, и щом само казах: „Ах, какво прелестно детенце, на колко месеца е?“ — тя ме изгледа зверски и веднага спусна перденцата, да не гледам детето. Аз й казах тогава: „Хайде, вървете с мене, госпожа, и по-кротко!“

— Я изтичайте за госпожа Ландова — казал инспекторът. — А вие, нещастнице, ми кажете защо, дявол да го вземе, сте откраднали детето!

Жената дори не отричала дълго, веднага се объркала. Тя била госпожица и имала дете от един господин. Детето през последните дни било нещо болнаво, коремчето изглежда го боляло, та две нощи плакало непрекъснато. На третата нощ жената му дала гърдата си в леглото и докато го кърмела, заспала; когато се събудила на сутринта, детето било посиняло и мъртво. Не зная как е възможно това — каза господин Кратохвил с известно съмнение.

— Възможно е — намеси се в разговора доктор Витасек. — Майката преди всичко не си е била доспала; освен това детето навярно е имало катар и няколко дни е отказвало да суче. Ето защо гърдата й е била натежала и когато майката заспала, смъкнала се върху нослето и то се удушило. Това в края на краищата може да се случи. А по-нататък?

— Може и наистина така да е било — продължи господин Кратохвил. — На сутринта, когато видяла, че детето и е умряло, жената тръгнала да заяви за смъртта му; но по пътя видяла количката на госпожа Ландова и й минало през ума, че ако си намери друго дете, ще продължи да получава издръжката за него. Освен това казвала — измънка господин Кратохвил смутен и се изчерви, — казвала, че ужасно я болели гърдите от млякото.

Доктор Витасек кимна утвърдително.

— И това е вярно — каза той.

— Нали знаете — извини се господин Кратохвил, — по тия работи хич ме няма. Та затова значи откраднала детето с количката, а пък след това оставила количката в преддверието на една чужда къща; и си отнесла вкъщи Руженка вместо своята Зденичка. Но все пак тя трябва да е била налудничава или някаква особена жена, защото сложила детето си през това време в хладилника; искала била през нощта да го зарови или да го остави някъде, но не намерила смелост.

През това време дошла госпожа Ландова.

— Хайде, млада майко — казал й господин Бартошек, — ето ви го и вашия пискун.

Госпожа Ландова се разплакала.

— Но това не е мойта Руженка — възкликнала тя. — Руженка имаше друга шапчица!

— Дявол да го вземе — извикал инспекторът, — разповийте го!

А когато пеленачето било поставено на бюрото му, той го хванал за краченцата и казал:

— Я вижте какви гънчици има само на дупенцето!

Но госпожа Ландова била коленичила вече на земята и целувала ръчичките и крачката на рожбата си.

— Руженка — викала тя през сълзи, — пиленце мое! Кукличка на мама, ах, ти акана, рожбо златна мамина…

— Моля ви се, госпожа — казал господин Бартошек разстроен, — престанете вече или ще взема да се оженя, казвам ви. А десетте хиляди дайте за самотните майки, разбирате ли?

— Господин инспекторе — казала тържествено госпожа Ландова, — погребете детето й и го благословете!

— Така ли трябва? — измърморил господин Бартошек. — Така ли е прието? Аха. Но я го погледнете, ще се разплаче! Хайде вземете си го по-скоро!

Но това е вече краят на случката с детето.