Карел Чапек
Откраднатото убийство

— Това ми напомня за един друг случай — каза господин Хоудек, — който също така беше добре обмислен и подготвен; но, струва ми се, че няма да ви хареса, защото няма край и развръзка. Ако ви доскучае, кажете и аз ще престана.

Както може би знаете, аз живея на улица „Круцембурска“ във Винохради. Това е една от късите напречни улици, на които няма нито пивница, нито дори гладачница или склад за въглища, и където хората в десет часа си лягат да спят с изключение, разбира се, на ония безпътни люде, които слушат у дома радио и в резултат на това си лягат в единадесет часа. Колкото се отнася до обитателите на тази улица, повечето от нас са тихи данъкоплатци или чиновници до седма категория, има няколко акваристи, които развъждат рибки в аквариум, един изпълнител на цитра, двама филателисти, един вегетарианец, един спиритист и един търговски пътник, който, разбира се, е теософ; иначе има много хазайки, у които живеят споменатите лица в чисти, елегантно обзаведени стаи, както обикновено се пише по обявленията. Веднъж в седмицата теософът се прибираше вкъщи чак в полунощ, защото имаше духовни упражнения; във вторник се връщаха към полунощ двамата от акваристите, понеже имаха събрание в дружеството „Аквариум“, и застанали под уличната лампа, продължаваха да спорят за разните видове декоративни рибки. Преди три години по улицата мина един пиян; но съществува мнение, че бил от Коширже и че само се заблудил. Затова пък всеки ден в единадесет и четвърт оттук минаваше, прибирайки се вкъщи, един руснак на име Коваленко или Копитенко, неголям човек, с една особена рядка брада, който живееше на номер седем у госпожа Янска. От какво се прехранваше тоя руснак, не е известно; но чак до пет часа следобед той се излежаваше вкъщи, след това с чанта в ръка отиваше до най-близката трамвайна спирка и слизаше към града; точно в единадесет и четвърт слизаше от трамвая на същата спирка и свиваше в улица „Круцембурска“. По-късно някой твърдеше, че от пет часа следобед руснакът седял в едно кафене и спорел с други руснаци. Други пък казваха, че той не можел да бъде руснак, защото руснаците никога не се прибирали толкова рано.

Веднъж, това беше тази година през февруари, бях задрямал вече, когато изведнъж се чуха пет изстрела. Отначало ми се присъни, че съм малко момче и плющя с камшик у дома на двора, много се радвах, че камшикът плющи така силно, но след това изведнъж се събудих и разбрах, че някой вън на улицата е стрелял с револвер. Спускам се аз към прозореца, отварям и виждам, че долу на тротоара тъкмо пред номер седем лежи ничком върху тротоара един човек с чанта в ръка. В този момент вече се зачу тропот и иззад ъгъла се появи полицай, втурна се към човека на тротоара и се опита да го попривдигне; след това го пусна, каза: „Дявол да го вземе!“, и изсвири. Сега вече иззад другия ъгъл се появи втори полицай и се затече към първия.

Разбира се, аз веднага нахлузих чехлите си, намъкнах балтона и полетях долу. От останалите къщи изтичаха вегетарианецът, музикантът, който свиреше на цитра, един от акваристите, двама портиери и единият филателист; останалите гледаха от прозорците, тракаха със зъби и си казваха: „Дявол знае какво става там, я по-добре да не си пъхам гагата, където не ми е работа“. През това време двамата полицаи бяха обърнали вече човека на гръб.

— Та това е руснакът, оня Копитенко или Коваленко, който живее тук у госпожа Янска — казвам аз и зъбите ми тракат. — Умрял ли е?

— Не знам — безпомощно каза единият полицай. — Трябва да повикаме лекар!

— Нима ще го оставите да лежи тука? — възмутено изтрака със зъби оня, който свиреше на цитра. — Трябва да го закарате в болницата!

Бяхме се стекли вече около дванайсетина души и всички треперехме от студ и от уплаха, докато през това време полицаите бяха коленичили до застреляния и по някакви съображения му разкопчаваха яката. В това време на ъгъла на главната улица спря такси и шофьорът се запъти към нас, да види какво става; надяваше се, както изглежда, че това е някой пиян, когото ще закара вкъщи.

— Какво става тука, бе момчета? — попита ни той фамилиарно.

— З-з-застреляха човек — изтрака със зъби вегетарианецът. — Вижте какво, качете го в-в-във колата и го закарайте в Бърза помощ! Може да е жив още!

— Хай дявол да го вземе — каза шофьорът, — хич не ги обичам такива клиенти. Е добре, чакайте, ще докарам колата. — И той бавно отиде при колата си и я докара при нас. — Хайде, качете го — каза той.

Двамата полицаи вдигнаха руснака и с доста големи усилия го вкараха в таксито; той беше въздребен човек наистина, но с трупове трудно се манипулира.

— Хайде, колега — каза първият полицай на втория. — Идете вие с него, пък аз ще запиша свидетелите. Шофьора, карай в Бърза помощ, ама малко по-бърже.

— Аха, по-бърже — измърмори шофьорът, — като не ми работят спирачките. — И замина.

Първият полицай извади значи бележника си от вътрешния джоб и каза:

— Ще трябва да ми съобщите имената си, господа; заради следствието.

След това той отчаяно бавно ни записа един по един в бележника си; може би му бяха премръзнали пръстите, но ние през това време измръзнахме здравата, просто се вкочанихме. Когато се прибрах в стаята си, беше единадесет и двайсет и пет минути; цялата церемония беше продължила само десет минути.

Аз зная, господин Таусиг си мисли, че няма нищо изключително в тоя случай; но господин Таусиг, подобен случай в такава порядъчна улица е голямо събитие. Съседните улици ламтят поне за частица от такава слава и казват, че случката станала ей тук, зад ъгъла; улиците, които са малко по-нататък, вече се правят на безразлични, но трябва да знаете, че това е само от злоба и завист, задето това не е станало у тях. Зад втория ъгъл вече хората махват с ръка и казват: „А бе пречукали, казват там, някого, ама кой знае колко е вярно“. Една такава долна злоба, разбирате ли?

Можете да си представите как на следния ден всички ние от улицата се нахвърлихме върху вечерните вестници; хем искахме да прочетем нещо ново за нашето убийство, хем ни беше драго изобщо, че ще пишат за нашата улица и нашия случай. Общоизвестно е, че хората най-много обичат да четат във вестника за онези неща, които сами са видели, на които са били, както се казва, очевидци; да вземем например такъв случай, на улица „Уезд“ паднал кон и вследствие на това движението било спряно за десет минути. И когато във вестниците няма нито ред за това, тогава хората се сърдят на съответното печатно издание и захвърлят вестника на масата, като казват, че няма нищо свястно в него. Те се смятат почти лично засегнати, че вестникът не е сметнал за важно събитието, на което те са в известен смисъл съпритежатели. Аз си мисля, че тая рубрика „Разни съобщения“ я поддържат във вестниците именно само заради очевидците, за да не престанат от яд да ги купуват изобщо.

След като никой от вечерните вестници не съобщи нито с една думица за нашето убийство, ние останахме като попарени. За разни там афери и за тая пуста политика пишат, мърморехме ние, пишат дори и за това, че еди-кой си трамвай се сблъскал с една ръчна количка, а за такова убийство нито ред; и на какво приличат изобщо тия вестници, та това е чиста корупция! Но след това филателистът подхвърли, че в интерес на следствието може би полицията е наредила вестниците да не пишат по въпроса. Това значи ни успокои и в същото време ни хвърли в още по-голямо напрежение; ние бяхме горди, че живеем на такава важна улица и че може би дори ще ни повикат като свидетели по един такъв очевидно заплетен въпрос. Но на следния ден във вестниците пак нямаше нищо, а и от полицията никой не дойде да ни разпитва; и което ни се видя най-странно, никой не беше идвал дори и при госпожа Янска, за да претърси или поне да запечата стаята на руснака. Това вече започна да ни плаши; оня, който свиреше на цитра, казваше, че полицията може би иска да потули работата, кой знаел за какво се касаело в случая. А когато и на третия ден във вестниците нямаше и най-малкото споменаване за нашето убийство, нашата улица започна да се бунтува, говореше се, че няма да оставим така тая работа, че руснакът е бил един от нас и че ние ще се постараем обществеността да научи за убийството му; че и без това нашата улица е безобразно пренебрегвана, че паважът на нищо не приличал, а осветлението било още по-лошо и как другояче би изглеждало всичко, ако тук живееше някой депутат или журналист; но това си е то, за порядъчната улица никой няма да се застъпи. С една дума, избухна стихийно недоволство и съседите се обърнаха към мене като към по-възрастен и независим човек да ида в полицейския участък и да обърна внимание върху това безобразие с убийството.

Отидох аз значи при инспектора Бартошек; познавам го малко, той е един мрачен човек, казват, че бил такъв поради някаква нещастна любов; и само от мъка бил постъпил в полицията.

— Господин инспектор — казвам му аз, — идвам да ви попитам как стои работата с убийството на улица „Круцембурска“; създава се впечатление, че тая работа се държи под похлупак.

— Какво убийство? — попита инспекторът. — Тук не е имало никакво убийство; това е наш район и аз поне щях да зная.

— Ами това, дето убиха оня, руснака Копитенко или Коваленко? — обяснявам му аз. — Нали там имаше двама полицаи, единият ни писа свидетели, а другият откара руснака в Бърза помощ?

— Невъзможно — каза инспекторът, — за нищо такова не е съобщено. Трябва да е някаква грешка.

— Ама, господин инспектор — започнах аз да се нервирам, — че нали присъствуваха поне петдесет души и всички ще потвърдим това! Господине, ние сме порядъчни граждани; да ни бяхте казали да не си отваряме устата по това убийство, ние бихме запазили мълчание, дори и да не знаем защо. Но така да оставите да застрелят човека, това някак си не върви; и ви казвам открито, ние ще съобщим за това в пресата.

— Чакайте — каза господин Бартошек и придоби толкова сериозен вид, че чак се уплаших. — Аз ви моля, господине, да ми разкажете всичко по реда си, така, както е станало.

Разказах му аз всичко поред, а той стана просто морав в лицето, личеше си, че кипи вътрешно: но когато стигнах до онова място, когато първият полицай беше казал на втория: „Колега, идете вие с него, а аз през това време ще запиша свидетелите“ — когато казах това значи, той си отдъхна шумно и извика:

— Слава богу, това не са били наши хора! Дявол да го вземе, господине, защо не сте повикали полиция за тия полицаи? Как може да не знаете, че униформени полицаи никога не се наричат помежду си колеги! Цивилните може и да си казват така, но униформените никога. Ех, колега, колега, какви сте ми хапльовци и вие цивилните, трябвало е да повикате полиция да ги арестуват.

— Ама защо, моля ви се? — пелтечех аз смаян.

— Защото те са застреляли руснака — избухна инспекторът. — Или поне са били съучастници! Откога живеете на улица „Круцембурска“?

— Има девет години вече — казах аз.

— В такъв случай бихте могли да знаете, че в единайсет часа и четвърт най-близкият полицейски патрул се намира чак при халите, вторият е на ъгъла на улица „Силезийска“ и „Перунова“, третият се движи със служебна крачка покрай №1388 и нататък. Разбирате ли, иззад ъгъла, откъдето се е появил вашият полицай, нашият може да изтича или в десет часа и четиридесет и осем минути или след това чак в дванадесет часа и двадесет и три минути, и по никое друго време, защото го няма там! Гледай ти история, та това е известно на всеки крадец, а кореняците не го знаят. Да не би да си мислите, че има по един полицай на всеки ъгъл, а? Вие знаете ли, че ако в определения час, както казвате, иззад този ваш проклет ъгъл би излязъл наш униформен служител, това би било ужасно нещо, преди всичко затова, защото по това време той следва да се движи около Халите, и второ затова, защото не ни е съобщил за убийството. Това, разбира се, би било много сериозна работа.

— За бога — казах аз, — каква е тогава тая работа с това убийство?

Инспекторът очевидно се беше успокоил и каза:

— Това ще бъде нещо друго, това ще бъде някакъв много тежък случай, господин Хоудек; в тая работа е замесен някой голям хитрец и изобщо това ми се вижда да е някаква голяма афера. Гледай ги ти проклетниците, добре са го измислили! Преди всичко те са знаели кога се прибира вкъщи руснакът, освен това са знаели маршрута, по който се движат нашите хора, и на трето място, необходими са им били поне два дни, за да не научи полицията за убийството — най-вероятно е, че са искали своевременно да се измъкнат или да заличат следите. Разбирате ли вече?

— Не съвсем — казвам аз.

— Вижте каква е работата — започна да ми обяснява търпеливо инспекторът. — Те са преоблекли двама свои хора като полицаи, които именно са чакали зад ъгъла да очистят руснака или пък е трябвало да се явят на сцената, след като го гръмне някое трето лице. Вие, разбира се, сте се успокоили, след като сте видели колко скоро се е явила на местопроизшествието нашата образцова полиция. Слушайте — сети се той по едно време за нещо, — как прозвуча изсвирването на първия полицай?

— Слабо някак си — казах аз, — но аз си помислих, че на полицая му се е свило нещо гърлото.

— Аха — каза инспекторът задоволен. — С една дума, те са искали да ви попречат да съобщите за убийството в полицията; с това са спечелили време, за да изчезнат зад границата, разбирате ли? А шофьорът сигурно също е бил техен човек; не си ли спомняте случайно номера на колата?

— Ние не обърнахме внимание на това — отговорих засрамен.

— Все едно — каза инспекторът, — и без това е бил фалшив; но по такъв начин те са успели да отстранят и трупа на руснака. Впрочем той не е никакъв руснак, а македонец на име Протасов. Е, благодаря ви, господине; но сега наистина ще ви помоля да запазите мълчание по въпроса; разбирате ли, това е в интереса на следствието. Бездруго това е някаква политическа афера; но тук трябва да е участвувал някой извънредно хитър човек, защото обикновено тия политически атентати ги правят идиотски гламаво. Политиката — това дори не е едно свястно престъпление, това е просто една най-вулгарна юмручна разправа — каза инспекторът с отвращение.

След време нещата се поизясниха; защо е било извършено убийството, не се знае, но имената на убийците станаха известни, само че те отдавна вече бяха зад граница. Така се случи, че нашата улица беше просто ограбена, лишена от своето убийство; все едно че някой беше откъснал най-славната страница от историята й. Когато тук случайно попадне някой чужденец, примерно от булевард „Маршал Фош“ или понякога чак от „Вършовице“, той си мисли: „Ех, че скучна улица, брей!“. И никой не ни и вярва вече, когато поискаме да се похвалим, че на улицата ни е станало такова тайнствено престъпление. Това е то, другите улици просто ни завиждат.