Карел Чапек
Ясновидец

— Знаете ли, господин прокурор — бъбреше господин Яновиц, — мене не е лесно да ме излъже човек, нали съм си евреин. Но това, което върши тоя приятел, това, право да ви кажа, не се побира в главата ми. Това не е, да кажеш, обикновена графология, това е просто — и аз не знам какво. Представете си: давате му някакъв ръкопис в незапечатан плик, той дори не поглежда написаното, само пъхва пръстите си в плика и започва да ги движи по редовете; при това криви устата си ей така, като че ли го боли нещо. И ето че след малко започва да ви описва характера на автора на ръкописа, и то така, че да ви падне шапката. Така ще го изрисува, че и родната му майка не може да добави нещо повече. Аз му сложих в плика едно писмо на стария Вайнберг; всичко позна, дори и това, че страда от захарна болест и че ще фалира. Как ви се струва, а?

— Че какво пък — отговори сухо прокурорът, — може би познава стария Вайнберг.

— Но моля ви се, та той и не погледна написаното — вълнуваше се господин Яновиц. — Той казва, че всеки почерк си има свой особен флуид, който можел съвършено точно да се напипа. Той твърди, че се касае за чисто физическо явление, подобно на радиото. Господин прокурор, уверявам ви, тук няма никаква измама. Той, тоя принц Карадаг, даже не взема пари за това, произхождал, както ми каза един руснак, от една много стара фамилия в Баку. Но защо ли ви разправям, елате и вижте, тая вечер той ще бъде у нас. Елате, наистина.

— Вижте какво, господин Яновиц — каза прокурорът, — всичко това е хубаво, но по принцип на чужденци не вярвам, особено когато не зная с какво се препитават. Петдесет процента от това, което говорят, не е вярно, още по-малко вярвам на руснаците, а на тия факири най-малко; а щом като тоя на всичкото отгоре е и принц, на него пък вече съвсем не му вярвам. Къде, казахте, е учил тоя занаят? Аха, в Персия. Я оставете тая работа, господин Яновиц, целият ориент е една сбирщина от мошеници.

— Ех, пък вие, господин прокурор — възрази господин Яновиц, — та тоя младеж обяснява това по съвсем научен начин: никакви магии, никакви свръхестествени сили, а само, както ви казвам, прилагането на един екзактен научен метод.

— Толкова по-голямо е шарлатанството — каза с упрек прокурорът. — Аз наистина ви се чудя, господин Яновиц. През целия си живот сте могли да минете без каквито и да било екзактни научни методи, а ето че сега ми ги навирате в очите. Ако в тази работа имаше поне капка истина, това би трябвало да бъде отдавна известно. Съгласен ли сте?

— Добре де — отвърна малко разколебан господин Яновиц, — но нали със собствените си очи видях колко точно улучи характера на стария Вайнберг! Просто гениално беше. Знаете ли, господин прокурор, елате да видите. Ако има някаква измама, непременно ще я откриете. По тия работи вие сте специалист. Това е вън от всякакво съмнение. Кажете, господин прокурор, нима може някой да ви подхлъзне?

— Струва ми се, трудно — скромно възрази прокурорът. — Добре, ще дойда, господин Яновиц, но само за да му разкрия спатиите на това чудо. Срамно е просто колко лековерни са хората у нас. Но не бива да му казвате кой съм. Ще му донеса аз един ръкопис, нещо съвсем специално. Обзалагам се, че ще докажа шарлатанството му.

За яснота трябва да кажем, че господин прокурорът или, по-точно казано, върховният прокурор на държавата доктор Клапка на следващото заседание на съда щеше да поддържа обвинението в процеса срещу Хуго Мюлер, обвиняван в предумишлено убийство. Хуго Мюлер, фабрикант и милионер, се обвиняваше в това, че е застраховал срещу крупна сума по-малкия си брат Ото и след това го удавил в Доксанското езеро; освен това имаше съмнение, че преди години е премахнал любовницата си, но това, разбира се, не можеше да се докаже. С една дума, това беше един от големите процеси, на които господин прокурорът държеше да се представи в целия си ръст, и затова той се беше заловил да работи върху материалите по делото с цялото онова старание и проницателност, които му бяха донесли славата на най-опасния обвинител. Случаят не беше ясен; какво не би дал господин прокурорът за едно-единствено неопровержимо доказателство, но при създаденото положение, ако искаше да убеди съдебните заседатели, че Хуго Мюлер не заслужава нищо друго освен бесилка, той трябваше да разчита преди всичко на красноречието си. Трябва да се има предвид, че това за един прокурор е въпрос на чест.

Тая вечер господин Яновиц бе малко развълнуван.

— Принц Карадаг… Господин доктор Клапка — представи ги той с тих глас, — сега можем да започнем, нали?

Прокурорът изгледа изпитателно екзотичния екземпляр, това беше млад и строен човек с очила, с лице на тибетски монах и с фини ръце на крадец. „Мошеник от класа“ — характеризира го с две думи прокурорът.

— Господин Карадаг — чуруликаше Яновиц, — ей тук, на тази масичка. Минералната вода е сложена. Моля ви само, запалете настолната лампичка. Ще загасим полюлея, за да не ви пречи светлината. Така. А сега моля за тишина, господа. Господин, хм, ето, господин Клапка е донесъл някакъв ръкопис; ще бъдете ли така любезен, господин Карадаг.

Прокурорът леко се изкашля и седна така, че да може да наблюдава колкото се може по-добре ясновидеца.

— Ето ръкописа — каза той и извади от вътрешния си джоб един незапечатан плик. — Заповядайте.

— Благодаря — каза вяло ясновидецът, взе плика и със затворени очи го заобръща в ръцете си. Изведнъж той трепна и завъртя глава.

— Интересно — измънка той и отпи глътка вода. След това пъхна тънките си пръсти в плика и замря; лицето му, и бездруго жълтеникаво, като че ли пребледня още повече.

В стаята цареше такава тишина, че се чуваше шумното дишане на господин Яновиц, той имаше гуша.

Тънките устни на принц Карадаг трепкаха и се кривяха, като че ли ръцете му стискаха нагорещено желязо, по челото му изби пот.

— Не мога повече — просъска той, — извади пръстите си от плика, обърса ги с носната си кърпа и известно време ги движи по сукното на масата, като че ли точеше нож; след това той отново възбудено отпи глътка вода и предпазливо пое плика с пръстите си.

— Човекът, който е писал това — подхвана той сухо, — човекът, който го е писал… аз виждам тук голяма сила. Ама такава сила (тук той се спря, очевидно търсеше подходящата дума), която дебне. Това дебнене е страшно — извика той и пусна плика на масата. — Не бих искал да имам за враг този човек!

— Защо? — не се въздържа прокурорът. — Извършил ли е нещо?

— Не ме питайте — каза ясновидецът. — Всеки въпрос насочва. Аз зная само, че той би могъл да извърши каквото и да било — големи и страшни дела. Тук виждам страхотна жажда… за успех… за пари… този човек не би се спрял и пред убийството на ближния си. Не, това не е обикновен престъпник, тигърът също не е престъпник, тигърът е голям господар. Тоя човек не е способен на никаква мръсотия, но си въобразява, че има власт над живота на хората! Когато тръгне на лов, той вижда в хората само плячка. И тогава е в състояние да ги убие.

— Издигнат е над доброто и злото — измърмори с явно одобрение прокурорът.

— Това са само думи — каза принц Карадаг. — Никой не е поставен над доброто и злото. Този човек си има своите строги морални норми; не дължи никому нищо, не краде, не лъже; а когато убива, той върши това, сякаш играе шах и дава мат на противника си. Това е неговата игра и той е честен играч.

Ясновидецът от напрежение сбърчи чело.

— Не зная какво означава това. Виждам голямо езеро и на него моторница.

— А по-нататък? — изтръгна се от устата на стаилия дъх прокурор.

— По-нататък не се вижда нищо. Съвсем мъгляво е. Интересно, колко странна е тая мъглявост в сравнение с жестоката и безогледна воля да се постигне целта. Но тук липсва каквато и да била страст — има само хладен разум. Чисто логическа преценка на всяка подробност. Същото, което се наблюдава при решаването на някоя задача и технически проблем. Не, този човек никога не се самообвинява. Той е така самоуверен, така сигурен в себе си. Не се страхува от съвестта си. Прави впечатление на човек, който гледа на всичко отгоре; крайно надут и самолюбив е, чувствува се поласкан, когато хората се страхуват от него.

Ясновидецът отпи глътка вода.

— Но и той е комедиант. В основата си той е вулгарно пресметлив и непрекъснато позира. Иска му се да смае света със своите дела. Стига. Уморен съм. Не ми е симпатичен.

— А бе, Яновиц — започна развълнувано прокурорът. — Това е поразително. Вашият ясновидец наистина ми взе ума. Това, което каза, е точният портрет. Силен и безогледен човек, който гледа на хората само като на плячка; човек, който играе майсторски играта си, мозък, който по чисто умозрителен път подготвя делото си и никога не се самообвинява; джентълмен и наред с това комедиант. Господин Яновиц, тоя Карадаг ни даде съвършен портрет.

— Виждате ли? — каза поласкан господин Яновиц. — Казвах ли ви аз? Това беше писмо на Шлифен от Либерец, нали?

— Ами — извика прокурорът. — Господин Яновиц, това беше писмото на един убиец.

— Гледай ти, каква работа — учуди се господин Яновиц. — А пък аз мислех, че е текстилецът Шлифен. Знаете ли, тоя Шлифен е голям разбойник.

— Не. Писмото беше на Хуго Мюлер, оня, братоубиеца. Сигурно ви е направило впечатление, че ясновидецът спомена за някаква лодка и езеро. От тази лодка Мюлер е хвърлил брат си във водата.

— Гледай, гледай — смая се господин Яновиц, — виждате ли! Какъв изумителен талант, нали, господин прокурор!

— Безспорно — заяви прокурорът, — как само можа да схване характера на тоя Мюлер и мотивите на неговата постъпка, това, господин Яновиц, е просто, това е феноменално. Дори аз самият не бих могъл с такова съвършенство да обрисувам този Мюлер. А ясновидецът го позна слепешком, достатъчни му бяха само няколко реда с почерка на Мюлер. Господин Яновиц, тук има нещо. В човешкия почерк трябва да има някакъв особен флуид или нещо подобно.

— Какво ви казвах аз! — тържествуваше господин Яновиц. — Ще позволите ли, господин прокурор, аз никога досега не съм виждал почерка на убиец.

— С удоволствие — отвърна прокурорът и извади от джоба си плика. — Това впрочем е интересно писмо — добави той, като извади изписания лист от плика. Но изведнъж лицето му измени цвета си.

— Собствено… господин Яновиц — запъна се някак си смутено той, — това писмо принадлежи към материалите по делото, т.е.… аз нямам право да ви го показвам. Извинете ме, моля.

Малко след това прокурорът бързаше към къщи, без дори да забелязва дъжда, който валеше. „Ех, че съм магаре — мислеше си горчиво той, — какъв съм дурак и идиот. Как можа на мене да ми се случи това! Такъв идиот! Как съм могъл в бързината си вместо писмото на Мюлер да измъкна от папката бележките си по обвинението и да ги пъхна в плика! Дръвник с дръвник! Значи това е бил моят почерк! Покорно благодаря! Почакай, мошенико, ще ми паднеш ти в ръцете!“ „Впрочем, започна да се успокоява прокурорът, всичко това, което каза, не беше чак толкова лошо. Голяма сила, поразителна воля. Ето на, не съм способен на никаква мръсотия, имам си свои строги нравствени норми — това всъщност е твърде ласкателно. И никога не съм се самообвинявал? Слава богу, нямам и за какво: изпълнявам само дълга си. А колко се отнася до умозрителността и логическите преценки, това също е вярно. Но по въпроса за комедианта сбърка, все пак това е празна работа и шарлатанство.“

Изведнъж той се спря. „Ама, разбира се — каза си той, та това, което каза ясновидецът, подхожда и за всеки друг човек. Това са само общи приказки. Всеки човек е по малко комедиант и сметкаджия. Целият трик се състои в това: да се говори така, че всеки да може да познае себе си. Точно така“ — реши прокурорът и като разтвори чадъра си, тръгна към къщи с отмерената си и енергична крачка.

— Боже господи! — изпъшка председателят на съда, като събличаше съдийската си тога. Кога стана седем часът. Много се проточи това дело днес! И как иначе, когато прокурорът говори два часа — но в края на краищата спечели, колега; при толкова слаби улики успя да го прати на бесилката, това се казва успех. Е да, това са те, съдебните заседатели. Никога не знаеш какво можеш да очакваш от тях. Ама майсторски говори — каза председателят, като си миеше ръцете. — Преди всичко каква характеристика направи за този Мюлер, истински портрет; тоя чудовищен, нечовешки характер на убиеца — просто тръпки да те побият. Спомняте ли си, колега, как той каза: това не е обикновен престъпник. Не е способен на мръсотия; не лъже, не краде; но когато убие човек, той ще го направи така спокойно, като че ли дава мат при партия шах. Убийството за него не е страст, а хладно обмислена постъпка, каквато е решаването на математическа задача или технически проблем. Много хубаво казано, колега. И по-нататък: когато излезе на лов, той вижда в ближния си само плячката — знаете ли, това с тигъра беше може би малко театрално, но хареса на съдебните заседатели.

— Или пък — каза другият съдия, — когато заяви: този убиец никога не се самообвинява. Той е така самоуверен, така сигурен в себе си — никога не се страхува от съвестта си.

— А също така и психологическата характеристика — продължи председателят на съда, като бършеше ръцете си в кърпата, — че е комедиант и позьор, който иска да смае света с делата си.

— А бе, Клапка е това — каза другият съдия с чувство на възхищение. — Опасен противник.

— Хуго Мюлер бе признат единодушно за виновен. Дванадесет гласа за и нито един против — продължаваше да се учудва председателят на съда. Кой можеше да предположи. Постигна си целта този Клапка. За него това е все едно, като че ли играе шах или участвува в ловна хайка. Той така се вживява във всеки процес — аз не бих искал да го имам за противник, колега.

— На него му доставя удоволствие — каза другият съдия, — когато хората се страхуват от него.

— Не може да се отрече, че е малко самолюбив, — замислено каза уважаваният председател на съда. — Но пък притежава удивителна воля… И преди всичко жажда за успех. Голяма сила, колега, но… — Председателят на съда не можа да намери подходяща дума. — Е, хайде да вървим да вечеряме.