Стивън Кинг
Ур (8)

VIII — Бъдещето предстои

Уесли спа, докато в девет часа на следващата сутрин музикалната кутийка го събуди с „Канон в ре мажор“ на Пахелбел. Ако му се бяха присънили разни неща (розови киндли, пияни жени в паркингите на крайпътни кръчми или отрепки с жълти палта), не си ги спомняше. Знаеше единствено, че някой го търси по мобилния — може би човек, с когото отчаяно искаше да поговори.

Изтича в хола, но докато извади мобилния от куфарчето си, звъненето престана. Вдигна капачето на телефона и прочете: „ИМАТЕ 1 НОВО СЪОБЩЕНИЕ“. Отвори го.

„Здравей братле — чу гласа на Дон Олман. — Я виж сутрешния вестник.“

Това бе всичко.

Уесли вече не получаваше „Ехо“, но възрастната госпожа Ридпат от долния етаж беше абонатка. Той се спусна надолу, взимайки по две стъпала наведнъж, и видя вестничето да стърчи от пощенската й кутия. Посегна да го вземе, но се поколеба. Ами ако дълбокият му сън не е бил естествен? Ами някак са го упоили, за да го прехвърлят в различен Ур, където катастрофата все пак се беше случила? Ами ако Дон се беше обадил, за да го подготви? Да речем, че разгърне вестника и види черния кант, който е печатна версия на траурния креп?

— Моля ти се — прошепна той, без да е сигурен на Господ ли се моли, или на онази загадъчна тъмна кула. — Моля ти се, нека си е моят Ур.

С вцепенена ръка извади вестничето и го разгъна. Цялата първа страница бе оградена с кант, само че син, а не черен.

Синьото на „Мангустите“!

Снимката беше най-голямата, която бе виждал в „Ехо“ — заемаше половината страница под заглавието „ЖЕНСКИТЕ МАНГУСТИ СПЕЧЕЛИХА БЛУГРАС И БЪДЕЩЕТО ПРЕДСТОИ!“. Отборът се беше скупчил върху дървения под на „Ръп Арена“. Три момичета държаха високо лъскав сребърна купа. Друга баскетболистка — Джоузи — се беше качила на сгъваема стълба и въртеше мрежа над главата си.

Елън Силвърман стоеше най-отпред, облечена със синия анцуг, който неизменно носеше по време на мачове. Усмихваше се и издигаше плакат със саморъчния надпис „ОБИЧАМ ТЕ, УЕСЛИ!“.

Уесли замахна високо с юмруци (в единия още стискаше вестника) и нададе дивашки крясък, който накара няколко деца на улицата да се озърнат.

— Кой вика? — учуди се едното.

— Спортен запалянко! — извика му Уесли и хукна нагоре по стълбището. Трябваше да се обади по телефона.