Стивън Кинг
Лошото момченце (7)

7.

Макгрегър отведе клиента на Брадли за обедната проверка, като обеща после да го върне.

— Ще ви донеса супа и сандвич, ако желаете, господин адвокат — добави. — Сигурно сте гладен.

Брадли не изпитваше глад. Не и след онова, което беше чул. Остана от своята страна на плексигласовата преграда, скръстил ръце върху празната страница от бележника. Размишляваше за погубения живот на толкова много хора. Някак си по-лесно приемаше мисълта за погубения живот на Холас, защото човекът определено не беше с всичкия си. Ако в съда беше разказал тази история по същия убедителен начин, сега щеше да е в някоя строго охранявана държавна психиатрична болница, а не да чака инжекция с натриев тиопентал, панкурониев бромид и калиев хлорид — смъртоносния коктейл, който обитателите на Игления дворец наричаха „Лека нощ, мамче“.

Холас, който вероятно беше превъртял след загубата на детето си, поне беше изкарал половината си живот. Очевидно не е бил щастлив, понеже са го мъчели параноични фантазии и мания за преследване, но както се казва „По-добре лош живот, отколкото никакъв“. Що се отнася до момчето обаче, съдбата му беше много по-трагична. Според патолога хлапето, озовало се на булевард „Барнъм“ в лош момент, най-вероятно е било само на шест-седем години. То не беше видяло почти нищо от живота.

Макгрегър доведе Холас, закопча го за стола, попита колко още време ще се бавят, и добави:

— Той може и да не иска да обядва, но аз бих хапнал нещо.

— Няма да ви бавим — отвърна Брадли. Всъщност имаше само още един въпрос и когато затворникът се настани на стола, го попита:

— Защо теб?

Холас вдигна вежди:

— Моля?

— Този демон — предполагам, че точно за такъв го смяташ — защо избра теб?

Устните на Холас се разтегнаха в невесела усмивка.

— Доста наивен въпрос, господин адвокат. Все едно да питате защо дадено бебе е по рождение с изкривена роговица като Рони Гибсън, а с другите бебета, родени в същата болница, всичко е наред. Или защо свестен човек, водещ добродетелен живот, умира на трийсет години от тумор в мозъка, а чудовището, отговарящо за газовите камери в „Дахау“, е успяло да чукне стотака. Ако искате да разберете защо на добри хора се случват лоши неща, сбъркали сте адреса.

„Изпратил си шест куршума в бягащо дете — помисли си Брадли, — като последните три-четири изстрела са били от упор. Така ли постъпват добрите хора?“

— Преди да си тръгнете — добави Холас, — позволете аз да ви попитам нещо.

Брадли зачака.

— Полицията идентифицира ли го вече? — Холас зададе въпроса с небрежния тон на затворник, който продължава да говори само за да бъде извън килията си колкото се може по-дълго време, но за първи път от началото на дългия разговор погледът му издаваше любопитство.

— Мисля, че не — излъга Брадли.

Знаеше, че не са успели. Имаше познат в прокуратурата, който щеше да му съобщи името на загиналото момче и други подробности за него, преди вестниците да се доберат до информацията и да я публикуват, което те изгаряха от желание да сторят; цяла Америка се питаше коя е жертвата. Интересът беше понамалял през последните четири месеца, но след екзекуцията на Холас отново щеше да се разгори.

— Бих настоял да помислите по този въпрос — продължи Холас, — но е излишно, нали? Защото сте мислили. Надали мисълта ви е държала буден нощем, обаче сте мислили.

Брадли не продума.

Този път усмивката на Холас беше широка и искрена.

— Знам, че не вярвате на нито една моя дума, но не ви обвинявам. Молбата ми е за минутка да си напрегнете мозъка. Става въпрос за бяло момче, а обществото ни все още държи най-много тъкмо на тези деца, така че, когато някое изчезне, се организира национално издирване. Напоследък на дечицата им снемат пръстови отпечатъци, когато тръгнат на училище, за да бъдат идентифицирани, ако се изгубят, станат жертви на похищение или на убийство. Мисля, че в този щат дори има закон за това. Или греша?

— Не грешиш — промърмори адвокатът. — Обаче на това не бива да се придава толкова голямо значение, Джордж. Предполагам, че някак си данните за това хлапе не са били въведени в информационната система. Случват се такива грешки.

Холас отново се усмихна… този път обаче усмивката му приличаше на гримаса:

— Продължавайте да си го повтаряте, господин Брадли. Продължавайте. — Извърна се и махна на Макгрегър, който свали слушалките си и стана.

— Приключихте ли?

— Да. — Докато надзирателят отключваше веригата, Холас отново погледна адвоката. От усмивката, напомняща гримаса (Брадли за първи път го виждаше да се хили така), — нямаше и следа. — Ще дойдете ли? Когато настъпи моментът?

— Да — кимна Брадли.