Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (3)

Трета глава
Злобните закани на Мален

Гневът на Мишю срещу господин Марион имаше сериозни основания, но сега Мишю го насочи към човек, много по-престъпен в неговите очи — Мален, чиито тайни Мишю бе отгатнал, тъй като по-добре от когото и да било можеше да оцени по достойнство поведението на държавния съветник. Като политически деятел, тъстът на Мишю се ползуваше с доверието на Мален, избран благодарение на Гревеновите грижи в Конвента за представител на департамента Об.

Може би не ще бъде излишно да припомним обстоятелствата, при които фамилиите Симьоз и Сен Син влязоха в стълкновение с Мален и които тегнат върху съдбата на близнаците и на госпожица Дьо Сен Син и още повече върху съдбата на Март и Мишю.

В град Троа замъкът Сен Син се намираше точно срещу замъка Симьоз. Тълпата, чиито страсти бяха развихрени от ръце колкото ловки, толкова и предпазливи, разграби къщата Симьоз, измъкна от нея маркиза и жена му, обвинени в предателство, и ги предаде на националните гвардейци, които ги отведоха в затвора; после същата тълпа, действуваща последователно, изрева: „Сега към Сен Син!“

Тълпата не можеше да допусне, че хората от замъка Сен Син могат да бъдат чужди на престъпленията на Симьозови. Почтеният и мъжествен маркиз Дьо Симьоз, опасявайки се да не би младостта на двамата му осемнайсетгодишни синове да ги тласне към някоя безразсъдна постъпка и желаейки да ги спаси, няколко минути, преди да връхлети бурята, ги повери на тяхната леля, графиня Дьо Сен Син. Двама слуги, предани на семейство Дьо Симьоз, държаха младежите под ключ. Старецът, който не желаеше неговият род да угасне, бе наредил в случай на нещастие да скрият всичко от синовете му. Двамата братя горещо обичаха Лоранс, която тогава беше 12-годишна, и не по-малко горещо бяха обичани от нея. Както често се случва с близнаци, Симьозови толкова си приличаха, че майката дълго време ги обличаше в разноцветни костюмчета, за да не ги бърка. Родилия се пръв наричаха Пол-Мари, а втория — Мари-Пол. Лоранс дьо Сен Син, от която не скриха сериозността на положението, чудесно изпълни ролята си на зряла жена: тя се грижеше за братовчедите си, пазеше ги, съветваше ги до минутата, когато разярената тълпа обкръжи дома. Братята мигновено доловиха опасността, надвиснала над тях, и размениха погледи, изразяващи една и съща мисъл. Решението бе взето незабавно: те въоръжиха слугите си и слугата на графиня Дьо Сен Син, барикадираха вратата и заедно с петима слуги и свещеника Отсер, роднина на семейството, застанаха до прозорците, като преди това пуснаха щорите. И осмината храбреци откриха бесен огън срещу тълпата. Всеки изстрел убиваше или раняваше някого от нападателите. Вместо да се отдаде на отчаянието си, Лоранс с учудващо хладнокръвие зареждаше пушките, подаваше патрони и барут на ония, които ги бяха привършили. Графиня Дьо Сен Син коленичи.

— Какво правите, майчице? — запита Лоранс.

— Моля се — отвърна тя — и за вас, и за тях.

Възвишени думи! Някога в Испания при подобни обстоятелства ги бе произнесла майката на принц Дьо ла Пе^[1]. Единадесет души бяха убити мигновено и лежаха на земята сред множество ранени. Такъв ход на събитията или охлажда, или още повече разпалва тълпата; тя или упорствува в намеренията си, или се отказва от тях. Първите редици на нападателите отстъпиха в ужас; тълпата, която бе дошла тук, за да убива, граби и унищожава, при вида на убитите започна да крещи: „Злодеи! Кръвопийци!“ По-разумни хора изтичаха да потърсят представителя на народа.

Научили едва сега за кървавите събития през деня, двамата братя заподозряха члена на Конвента в стремеж да погуби семейството им и това подозрение скоро се превърна в увереност. Преизпълнени от жажда за мъст, те се изправиха до голямата пътна врата и заредиха оръжието си с намерение да убият Мален тутакси щом се появи. Графинята напълно изгуби самообладание; тя вече виждаше на мястото на своя дом пепелище, а дъщеря си — убита; и осъждаше родствениците си за героическата им защита, за която после дни наред говореше цяла Франция. По настояване на Мален Лоранс отвори вратата. Разчитайки на страха, който внушаваше на всички, както и на слабостта на стоящата пред него девойка, представителят на народа влезе и запита с какво право младите хора оказват съпротива.

— Вие искате да възстановите свободата във Франция — прекъсна го Лоранс, — а отказвате защита на мирните хора в домовете им. Тази тълпа е готова да разруши дома ни и да ни убие и ние нямаме право да отвърнем на силата със сила?!

Мален се спря вцепенен.

— Вие, внук на каменар, работил като зидар при построяването на нашия замък, вие повярвахте на клеветата и позволихте да арестуват нашия баща, Великия маркиз — нахвърли се върху него Мари-Пол.

— Успокойте се, ще бъде освободен — отвърна Мален: наблюдавайки как младите мъже конвулсивно стискат в ръце оръжието си, Мален реши, че е настъпил краят на живота му.

— Вие дължите живота си на това обещание — заяви тържествено Мари-Пол, — но ако то до довечера не бъде изпълнено, ние ще съумеем да ви открием.

— Що се отнася до тази обезумяла тълпа — добави Лоранс, — ако вие не я разпръснете, първият куршум ще бъде за вас. А сега, господин Мален, излезте!

Мален излезе и заговори към тълпата, позовавайки се на свещените права на домашното огнище, на habeas corpus^[2] и на английския дом. Каза, че законът и народът са суверенни, че законът — това е народът, че народът трябва да действува само чрез закона и че силата може да бъде прилагана само със закона. Трудните обстоятелства направиха Мален особено красноречив и той успя да разпръсне тълпата. Но никога не забрави ни презрителното изражение, изписано по лицата на двамата братя, ни властното „Излезте!“ на госпожица Дьо Сен Син. Ето защо, когато възникна въпросът за продажба като държавна собственост на имуществото на граф Дьо Сен Син, брат на Лоранс, подялбата бе извършена без каквото и да било снизхождение.

На Лоранс оставиха замъка, парка, градините и така наречената сенсинска ферма. Мален нареди да бъде признато на Лоранс правото само на част от имението, принадлежащо лично на нея; що се отнася до емигранта, тоест до брат й, неговото имущество изцяло преминаваше в ръцете на народа, особено след като бе вдигнал оръжие срещу Републиката.

Вечерта след тези бурни събития Лоранс, опасявайки се от козните на Мален и от предателство, настоятелно започна да умолява братовчедите си да заминат и те най-после отстъпиха, яхнаха конете си и догониха първите отряди на пруската армия. Близнаците още не бяха стигнали гондрьовилския лес и ето че замъкът Сен Син бе обкръжен; придружен от въоръжена охрана, Мален се яви лично, за да арестува младите наследници на семейство Дьо Симьоз. Той не се осмели да посегне ни на графиня Дьо Сен Син, прикована на легло от силна нервна треска, ни на Лоранс — дванадесетгодишна девойка. Слугите, уплашени от суровите нрави на Републиката, се бяха изпокрили. На другата сутрин новината за оказаната съпротива и за бягството на юношите, както се говореше, в Прусия, обходи целия окръг; пред къщата Сен Син се струпа трихилядна тълпа и домът бе разрушен с удивителна бързина. Госпожа Дьо Сен Син бе пренесена в замъка Симьоз, където усилилата се треска я довърши.

Мишю се появи на политическата сцена едва след тези събития, тъй като маркизът и жена му бяха задържани в затвора близо пет месеца. Междувременно представителят на департамента Об замина някъде по служебни въпроси. Но когато господин Марион продаде Гондрьовил на Мален, когато всички вече бяха забравили народните вълнения, Мишю най-после разбра що за човек бе Мален или поне си въобрази, че го бе разбрал; защото Мален подобно на Фуше принадлежеше към хората, които имат толкова маски, криещи бездни, че наистина са непроницаеми в момента на играта; тях човек може да разбере едва когато напълно изиграят ролята си.

При важни случаи Мален неизменно се съветваше със своя верен приятел Гревен, арсийски нотариус, чиято преценка за нещата и хората от разстояние се оказваше солидна, ясна и точна. Това само по себе си говори за мъдрост и съставлява силата на социално обезправените люде.

Но през ноември 1803 година обстоятелствата се стекоха за държавния съветник толкова неблагоприятно, че едно-единствено писмо можеше да компрометира двамата приятели. Мален, който очакваше да бъде назначен в Сената, се боеше от обяснение в Париж; ето защо той напусна дома си и се отправи към Гондрьовил: пред Първия консул изтъкна само една причина за своето пътуване, и то такава, която в очите на Бонапарт можеше да придаде на това пътуване служебен характер тогава, когато всъщност съвсем не се отнасяше до държавни интереси, а до лично негови. И докато Мишю, скрит в парка като дивак, дебнеше благоприятната за мъст минута, далновидният Мален, свикнал да извлича полза от всякакви обстоятелства, отвеждаше приятеля си към една полянка сред английския парк — място, пусто и удобно за разговор на четири очи. Разхождайки се и разговаряйки шепнешком, приятелите можеха да бъдат сигурни: тук никой нямаше да ги чуе, даже ако допуснеха, че някой се е скрил в храстите, за да ги подслушва; а ако някой изневиделица се появеше, те имаха време да променят разговора.

— А защо не останеш в замъка? — запита Гревен.

— Нима не забеляза двамата агенти, които ми изпрати началникът на полицията?

Макар по време на делото Пишегрю, Жорж, Моро и Полиняк да беше душата на консулското правителство, Фуше не ръководеше Министерството на полицията и бе обикновен държавен съветник като Мален.

— Тези двама души са двете ръце на Фуше. Единият от тях, младото конте, с лице като лимон, с оцет на устните и с ягорида в очите, за две седмици потуши въстанието на запад в седмата година. Другият — рожба на Леноар^[3], е единственият продължител на великите завети на полицията. Поисках да ми дадат кой да е от агентите и някакъв чиновник към него, а те ми изпращат тези двама господа. Ах, Гревен! Вече не се съмнявам, че Фуше иска да надникне в картите ми. Ето защо предложих на двамата да обядват в замъка; нека да огледат всичко, там те няма да намерят ни Луи XVIII, ни каквото и да било друго осъдително.

— Но каква игра играеш ти? — запита Гревен.

— Двойната игра всякога е опасна, моята е тройна, като имате предвид, че играя и с Фуше; той може би вече е понадушил, че съм посветен в тайната на Бурбоните.

— Ти?

— Аз — потвърди Мален.

— Ти да не би да си забравил Фавра? — При това име съветникът се намръщи.

— И откога? — запита Гревен след кратко мълчание.

— Откакто обявиха пожизненото консулство.

— Но той няма доказателства.

— Нито ей толкова — отвърна Мален, показвайки края на нокътя си.

Мален нахвърли с няколко думи критичното положение, в което Бонапарт поставяше Англия, заплашена смъртно от армията в Булон; обясни на Гревен всичката важност на предстоящия десант, което още не разбираха ни Франция, ни Европа, но Пит вече подозираше; после обрисува критичното положение, в което Англия на свой ред щеше да постави Бонапарт. Могъщата коалиция — Прусия, Австрия и Русия, субсидирана с английско злато, трябваше да вдигне на крак седемстотин хиляди войници. Едновременно с това гигантски заговор вътре в страната обхващаше в мрежите си и обединяваше монтаняри, шуани, роялисти и техните предводители.

— Докато бяха трима консули, на Луи XVIII се чинеше, че анархията все още продължава и че би могъл да се възползува от някои вътрешни вълнения, за да си отмъсти за тринадесети вандемиер^[4] и осемнадесети фрюктидор — каза Мален. — Но доживотното консулство разобличи намеренията на Бонапарт: той скоро ще стане император. Този бивш поручик иска да основе нова династия. Но сега вече става дума да го премахнат и ударът днес се подготвя още по-изкусно, отколкото на улица Сен Никез.^[5] Пишегрю, Жорж. Моро, херцог Ангиенски, Полиняк и Ривиер — и двамата приятели на граф Д’Артоа — всички участвуват в заговора.

— Какво сборище! — възкликна Гревен.

— Тихомълком наводниха със заговорници цяла Франция; искат да нанесат удари от всички страни, пуснати са в ход всички достъпни средства. Стотина мъже под командата на Жорж трябва да нападнат охраната на Консула и него самия!

— Но тогава ги издай!

— Ето вече два месеца откак Консулът, министърът на полицията, началникът на полицията и Фуше държат в ръце част от конците на този огромен заговор; но те още не си представят неговия размах и сега оставят на свобода всички заговорници, за да узнаят всичко.

— Що се отнася до моралното право за борба — забеляза нотариусът, — Бурбоните имат далеч по-голямо право да замислят, организират и предприемат действия срещу Бонапарт, отколкото имаше Бонапарт на осемнадесети брюмер, когато посегна на Революцията, чиято рожба бе самият той; той убиваше родната си майка, а ония искат да се върнат у дома си.

Виждайки, че в списъка на емигрантите престанаха да внасят нови имена, а все повече и повече изключваха, че католическата църква се възстановява, че се издават един след друг антиреволюционни закони, принцовете разбраха, че тяхното завръщане става все по-трудно осъществимо, за да не кажем невъзможно. Бонапарт се явява единственото препятствие по техния път и те пекат да отстранят това препятствие — ето всичко. Претърпят ли поражение, заговорниците ще се превърнат в обикновени разбойници; победят ли — ще станат герои; та затуй твоите колебания ми се струват напълно естествени.

— Необходимо е да направляваме събитията по такъв начин — каза Мален, — че Бонапарт да хвърли на Бурбоните главата на Ангиенския херцог, както Конвентът хвърли на европейските монарси главата на Луи XVI, за да го натопим в Революцията преди нас; или да съборим сегашния идол на френския народ и негов бъдещ император и върху останките от неговия трон да възстановим трона на законния монарх. Аз завися от случая, от дребния пистолетен изстрел, от някоя адска машина като тази, която бе поставена на улица Сен Никез. Достатъчно е само да я взривят. На мен не казаха всичко. Просто ми възложиха в критичния момент да свикам Държавния съвет и да ръководя юридическата страна на реставрацията на Бурбоните.

— Почакай — рече нотариусът.

— Невъзможно. Аз съм длъжен да взема решение сега, времето не чака.

— Защо?

— Двамата братя Дьо Симьоз участвуват в заговора; те се укриват тук. Аз трябва или да ги шпионирам, да ги оставя да се изложат и така да се избавя от тях, или тайно да ги взема под своя защита. Бях поискал да ми изпратят обикновени агенти, а ми натрапиха първокласни детективи и те нарочно минаха през Троа, за да си осигурят жандармерията.

— Гондрьовил е синигер в ръката, а заговорът — жерав в небесата — възрази Гревен. — В заговора не участвуват ни Фуше, ни Талейран — твои съратници; с тях трябва да играеш открито. Помисли си само: онези, които скършиха врата на Луи XVI, днес са членове на правителството. Франция гъмжи от притежатели на държавни имущества, а ти замисляш да връщаш ония, които отново ще ти поискат Гондрьовил. Ако не са глупави, Бурбоните трябва да заличат всичко, направено от нас. По-добре предупреди Бонапарт.

— Човек от моя ранг не може да бъде доносчик — запалено възрази Мален.

— От твоя ранг ли? — учуди се Гревен насмешливо.

— Предлагат ми Министерството на правосъдието.

— Ти си заслепен, разбирам. Следователно върху мен лежи задължението да запазя яснота на погледа в този политически мрак, да издиря изход. При това няма никаква възможност да се предвиди какви събития могат да върнат Бурбоните, щом пълководец като Бонапарт разполага с осемдесет кораба и с четиристотинхилядна армия. Най-трудното в политиката на изчакване е да предугадиш кога ще падне едно разклатено правителство; а правителството на Бонапарт, приятелю мой, е в своя възходящ период. Дали Фуше не е решил да проникне в теб по-дълбоко, за да узнае тайните ти мисли и се избави от теб?

— Не, аз не се съмнявам в човека, с когото съм във връзка. Впрочем Фуше никога не би ми изпратил тези две маймуни, които познавам твърде добре, за да не наостря уши.

— А мен те ме плашат — каза Гревен. — Ако Фуше не се съмнява в теб, ако не иска да те изпита, защо ще ти ги изпраща. Фуше не прибягва към подобни номера без причина…

— Ето това е убедителен довод за мен — извика Мален — и с тези двама Симьозови никога няма да съм спокоен; може би Фуше, който знае становището ми, не иска да ги изпусне и се надява чрез тях да се добере до Конде.

— Ех, драги, при Бонапарт няма да безпокоят владетеля на Гондрьовил.

Вдигнал глава, Мален видя в гъстия листак на липата цевта на пушка.

— Не съм се лъгал, преди малко дочух щракане на спусък — каза той на Гревен, като се скри зад дебело дърво; разтревожен от внезапното движение на приятеля си, нотариусът последва неговия пример.

— Това е Мишю — пошепна Гревен, — виждам червената му брада.

— Не бива да показваме, че сме се изплашили — забеляза Мален и бавно се върна на мястото си, като мислено си говореше „Какво иска Мишю от стопаните на тази земя? Не в мен се целеше той. Ако е подслушвал разговора ни, ще се наложи да се позанимая с него! Трябваше да отидем към ливадата. Но на мен и през ум не ми минаваше, че даже и въздухът може да има уши!“

— Човек цял живот се учи! — каза нотариусът. — Но той беше много далече, а ние си говорехме шепнешком.

— Ще трябва да кажа това на Корантен — отвърна Мален.