Джъд Морган
Тайният живот на Шекспир (5)

5
Преданата пастирка^[1] (1587–1588 г.)

 

Събитията от една лятна нощ, 13 юни 1587 година. Въпреки че това, което са създали, не може да бъде отменено, още не си личи. Също като зачатието то е невидимо, безмълвно и неведомо, докато след месец и нещо не се превърне в бременност и ние правим място за промяна в света.

Един месец след като Уилям Нел умря от прободна рана върху тревата на Тейм, оредялата трупа на кралицата пристигна в Стратфорд.

— Играчите. Сега изобщо няма да го виждаме — въздъхна Джоан пред Ан, щом се чу новината. Преувеличаваше, разбира се. Уил беше съпруг и баща и неговите задължения винаги го зоват към дома. Но от друга страна, той сам си беше господар; и ако избереше да иде пеша до „Лебеда“, за да говори с играчите, след като работата му приключеше, нищо не можеше да го спре.

 

 

Чиракуването в Лондон, 1587 година. Бен го мразеше, така заключи след първата си година по-скоро с ума си, отколкото с тялото. Тежкият труд не го уморяваше, защото той не се уморяваше. Дори вещината да издигнеш стена, полагането на хоризонталните редове, схемата за поставяне на напречни и надлъжни тухли правеха известно впечатление на възприятията му.

Но доколкото всичко това засягаше него, същността му, Бен го мразеше. Той започна сравнително умело да владее инструментите си, брадвата за тухли и четката, мистрията и чука и добре се грижеше за тях — почистваше ги всяка вечер, преди да ги прибере — и никога не ги погледна, без — физически, буквално — да му се прииска да повърне. Отвращаваха го заради начина, по който предявяваха претенции към ума му: отвличаха го и го плячкосваха отново и отново, влачеха го, сумтящ и сгърчен, нагоре по тухлената стена.

Омразата към втория му баща остана, но когато прекарваха толкова време заедно, тя неизбежно се притъпяваше: човек не можеше постоянно да държи козината си настръхнала. Най-добре се получаваше, когато го пренебрегваше. Бен носеше книга в джоба си и тя излизаше оттам всеки път когато имаше прекъсване, за да пийнат, или обсъждане със строителя. Веднъж Бен вдигна поглед от страницата и видя пастрока си с делва в ръка да го наблюдава от другия край на полуготовия под с нещо като изумление, породено вероятно от абсолютната неизмеримост на пропастта между тях, разделяща ги на около два метра.

Но Бен откри и други места, на които да бъде, отвъд страниците на книгите и тъкмо те го поддържаха бодър и жив, готов да повярва, че светът, ако е правилно управляван, е великолепен. Това бяха представленията. И жените.

Едното доведе до другото.

Макар вторият му баща да беше ходил един-два пъти на театър, също като много други предпочиташе „Беъргардън“^[2] оттатък реката, в Саутуърк, когато имаше свободно време и пари. Бен намираше спектаклите с борещи се мечки в най-добрия случай за еднообразно повтарящи се, но докато кръвта шуртеше и белите черва се раздипляха, имаше време за малко философия: да изучава и да разсъждава върху много по-поучителния спектакъл на зрителите, върху развеселените им лица и кошмарните погледи. Ходенето на театър беше друго нещо. Бен започна с „Уайт Харт“ в Саутуърк, където още изнасяха представления пред галерията в двора на кръчмата. Пиесата, която гледа, нямаше никакъв смисъл: строфите бяха тромави, зле написани, а играчите ломотеха репликите си и отскачаха един от друг при всяко появяване и оттегляне. Но Бен остана до края. Трябваше да разбере какво е интересното у тези преструващи се, слаби като вейки хора: те живееха, те имаха значение.

Скоро Бен започна редовно да посещава новите, построени специално за целта сгради, ходейки пеша на север чак до „Театъра“ на Шордич, на юг до Нюингтън Бътс сред ливадите на стрелците. Намираше го за пикантно, че толкова много приличаха на мечите ями с тяхната кръгообразна структура, с пръстените от галерии, откритото пространство в центъра; пикантно беше и че набожните граждани ги осъдиха на изгнание извън градските стени. Дори майка му леко поклати глава относно морала на тези нови безочливи места.

Но на петнайсет години Бен вече сам си беше господар. Пастрокът може и да ръмжеше, когато чиракът му си прибираше инструментите при повика на театралния тромпет, но нямаше да рискува още един пердах. Що се отнася до страховете на майка му, донякъде те бяха основателни. Тъкмо на представление Бен срещна първата си любовница — или вероятно направи първото си завоевание, макар да не беше сигурен кой кого завоюва.

Тя беше съпруга вероятно на един от достопочтените пуритани, които биха изравнили със земята тези дворци на греха. Но той положително беше в своята кантора на „Чийпсайд“^[3], а тя беше тук, в галерията — на не повече от трийсет години, хубаво облечена, оголила голяма част от сметановата си шия и някак пропускаща да хване окото на главния актьор. Бен знаеше, че неспокойните дами често канеха своите любими играчи на вечеря и на частно представление след това. Вероятно този актьор вече е бил обещан или пък вкусовете му бягаха в другата посока. Както и да е, в случая спечели Бен. Когато за първи път осъзна, че погледът й се отплесва към него, се стресна, после го обзе бурно любопитство, после си помисли: защо не?

— Какво ще кажете за пиесата, мадам?

— На мен ли говорите, сър?

Това част от играта ли беше? Бен предположи, че е така, и не възрази. Той се намираше в двора, тя — отпред в по-ниската галерия; той беше достатъчно висок, за да бъде на нивото на забележителните й гърди.

— Да, мадам, на вас. Изглеждате малко разсеяна. Отегчително място е това, нали?

— А вие сте съдия, така ли?

— На пиеси, надявам се. Не съм нищо повече от честен чирак. — Той се погледна: обикновен вълнен костюм, яка без дантела. — Но дори и аз мога да ви кажа, че са взели стар текст на Теренций, окастрили са го и са го орязали и са добавили някои закачливи рими за влюбените, което ми действа на нервите. Да, аз съм съдия също и на красотата: затова гледам във вашата посока.

Що се отнасяше до думите, беше много лесно и Бен се омая от руменината, която изби на бузите й и плъзна по-надолу.

— Честно — каза тя, отвръщайки поглед — изобщо не ме интересува пиесата или пък какво мислите за нея. Просто пресъхнах от жегата.

Сред тълпата обикаляха обичайните амбулантни търговци. Бен купи половин пинта крушеница.

— Прекалено е сладка — каза жената, отпивайки, но я пресуши цялата, като го гледаше, а той наблюдаваше движението в гърлото й. Когато приключи, тя му подаде халбата. Бен не помръдна. — Е? Какво чакаш? О, разбира се — ти си беден чирак, ще искаш да ти се плати.

— Не става въпрос за пари — отвърна той.

Защо да не го каже? В най-лошия случай тя щеше да замахне с чашата и да го удари, което не беше нищо. Но жената не го направи.

Късно същия следобед тя го заведе в леглото си — не на улица „Чийпсайд“, а на съседната, „Полтри“. Отдаде огромно значение на услугата, която му прави, и Бен я остави да вярва в това. Откри от тази и следващите срещи с нея и безброй други, че има ненаситен, безкритичен апетит; че макар изобщо да не беше красив, това нямаше значение, стига да не си го мислеше; че титаничната меланхолия и погнуса, които го заливаха, щом се изтъркаляше настрани, продължаваха само минута; че се наслаждаваше на похотта извънредно много, без да се заблуждава, че я намира за интересна сама по себе си. Жените бяха поразному измамни, но той не преразгледа особено мнението, което беше формирал в онази запотена стая на конюшнята.

Обикновено някъде имаше и съпруг. О, той е добиче, любими, истински пън; безсловесен дръвник, бъбрива маймуна; нехаен, немощен, властен, слаб. Трудно беше да си представи как жени с такава привлекателност, каквато всички бяха убедени, че притежават, е можело да се омъжат за тези уродливи хора. Странно недоразумение. Бен често се запознаваше с жените на представление, докато гледаше комедии за преструвки и прикритост, а после се оказваше, че играе пиесата в действителност, криейки се в килери или измъквайки се през прозорци само по риза.

„И това си е някакво образование“, мислеше си той. Многото лица на безумието. Но онова, което истински му харесваше в похотливите забежки, беше фактът, че са и неустоими, и безсмислени. Театърът беше нещо друго — макар че до каква степен, Бен не можеше да определи. Прекара часове прав в задната част на партера в напрегнато внимание; рядко се трогваше така, както Никъл.

— Актьорите трябва да дават най-доброто от себе си в репликите, написани за тях. И по същия начин — най-блестящите реплики, писани някога, трябва да си опитат късмета с актьорите. Това е образ на несъвършенство, да знаеш, в допълнение към падението на човечеството. Може и да се стремим към небесата, но щом се домогнем до тях, нашата слабохарактерност на простосмъртни ни дръпва назад. Дотук с почти велика сцена.

Това беше Никъл: чирак като Бен, редовен посетител на представления, начетен човек и — макар никой от двамата да не го споменаваше често — специалист в разочарованията. Беше чирак при търговец на вино, но църквата е била неговият блян, преди баща му да затъне в дългове и да се обеси заради това. Сега, деветнайсетгодишен, той се беше самопровъзгласил за върховен жрец на лондонския театър.

— Къде е тогава лекарството? Кой ще научи играчите да не крещят тиради, а поетите — да не съчиняват гръмки фрази? — попита Бен или по-скоро го извика.

Никъл беше полуглух, понеже миналата зима беше спал в снежна пряспа като облог. Грехът на гордостта, заявяваше той със самочувствие. Ушите вечно го боляха и клокочеха и можеше да слуша обичните си пиеси само ако се придвижеше в предната част на партера.

— Вероятно, за да следваме аналогията, драмата ще бъде изкупена, когато пристигне спасител — каза Никъл, изплювайки черупка от орех. — Е, какво беше това, което дразнеше в „Трагедията на Елидюр“?

Пресушавайки калаената си халба с бира, Бен отвърна:

— Трагедията не беше трагедия. Е, да, случиха се трагични неща, но те се изтърколиха като зле пристегнат вързоп.

— Не, човече, бедата е в това, че ти не й се отдаваш. Освен това още не си видял „Йеронимо“^[4]. Когато я гледаш, тогава ще признаеш какво въздействие може да окаже една обикновена пиеса върху човешкия ум и душа. Виждаш ли онзи, длъгнестия приятел ей там, със зеленото? Кълна се, че е от трупата на адмирала. Ще ида да го питам дали знае кога пак ще я играят.

Тази шордичка кръчма, в която се срещаха, често се посещаваше от актьори. Освен това и от побойници и техните курви, прекупвачи на крадени вещи, измамни картоиграчи, всякакви мошеници; пуританите в града, колкото и Бен да ги презираше, наистина имаха право. Така че накрая той призна, че Никъл е прав, когато отиде на представлението на „Йеронимо“, както хората наричаха пиесата. „Испанска трагедия“, както гласяха театралните афиши из града.

— Сълзичка, сълзичка, видях цяла сълзичка да се процежда — тържествуваше Никъл и танцуваше около него. — Сега кажи, че не е грандиозна.

— Пълна е с недостатъци, нелепости и е грандиозна — отвърна Бен, бършейки очи. — Кажи тогава кой е този господин Кид, откъде се е взел, как го прави? Подозирам, че е ерудит. Щом се перчи с такива огромни пасажи на латински.

— Ще ти кажа какво, направо си се поболял от завист. Откъде се е взел, не знам, но знам, че е млад, привлекателен, с цялото остроумие и ерудиция, които може да се очакват. Видя ли как пиесата прикова тълпата, накара хората да се блещят, дори принуди правостоящите глупаци да замлъкнат. И после отричай, копеле такова, че става дума за несравнимо изкуство.

Бен не отричаше и мъчителната лудост на Йеронимо, който намира любимия си син обесен, все се вмъкваше между него и работата му. Още по-изненадващо, загриза го, докато беше с любовница. Опита се да говори с нея за това, но тя сви рамене: предположи, че той губи интерес към нея, което случайно беше истина, затова Бен не можа да го отрече. Прибра се вкъщи, изтрил слюнката от лицето си, и намери пастрока си, хъркащ пред огъня, едната му ръка бе провесена по бричовете. Още мислеше за Йеронимо, оплакващ своето убито момче, зачуди се какво ли е да имаш баща, който да плаче за теб. После се запита дали духът на собствения му баща бди над него и изведнъж съмнението опря бруталното си рамо в портата на вярата и я атакува, крещейки, че няма никакъв дух, че баща му е само прах и нищо. Бен незабавно възкреси някои аргументи и прогони чудовището, но ехото от него продължи да отеква. Тогава Бен разбра, че е опасно, болезнено да изследва нечии чувства.

Що се отнася до обсъждането на представления с жени, от това също се пазеше — макар че изпадна в подобна ситуация още веднъж по повод „Тамерлан“^[5].

Това беше през лятото на Армадата, когато в нажежения въздух тежаха страх и смърт, а Лондон беше по-обезумял от обичайното. Заедно с още стотици чираци Бен минаваше военно обучение два пъти седмично на затревените полета край Майл Енд като подготовка за посрещането на испанските терции, ако слезеха на сушата. Той тайно подозираше, че срещата ще е кратка. Поне имаше копие и знаеше как да го използва, но на Никъл му бяха дали лък и стрели, въпреки че и една не беше изстрелял през живота си; а някои от командирите още носеха престилките си от ковачницата или работилницата. И все пак, когато сигналните огньове по хълмовете пламнаха, за да възвестят, че корабите идват, Бен се почувства по-скоро въодушевен, отколкото уплашен. Това беше величествено, беше бляскаво.

— А не е ли едно празно самохвалство?

Тя беше жена на златар; можеше да чете и пише; обичаше да се качва на борда на Бен, но можеше да го остави да се носи по течението, щом грабнеше плячката си; и бяха гледали „Тамерлан“ заедно.

— Всичко в нея е празно — каза тя. — Мъжете с тяхната войнственост, няма значение дали са испанци или англичани. Барабани, тромпети и суетна слава. И Тамерлан с неговите изискани чудовищни речи.

— Каза, че са те развълнували. Всъщност аз видях доказателството за това.

— Да, да, първия път — отвърна тя, отмествайки ръката му. — А след това, нали знаеш, човек се замисля. И в интерес на истината от цялата тази великолепна врява ме болят ушите. Казват, че ние жените не спираме да говорим, но всъщност мъжете са шумният пол.

— Хм. Дали ще го наречеш празно самохвалство, когато застанем между вас и испанските похитители?

— Мислех, че идват да ни направят католици, а не да ни похищават.

Бен трябваше да се усмихне, но беше ужилен. Тя, изглежда, имаше намерение да смали света, а „Тамерлан“ го беше направил толкова по-велик. Всички, които отидоха да гледат представлението онзи сезон, бяха възхитени. Скитският пастир, издигащ се само с волята си, за да стане завоевател на половината свят, яростно завладя и зрителите; те ахваха, примираха и припадаха пред него. Заедно с тях му се поклони и Бен. Героят беше варварски жесток и ти знаеше, че в реалността би те покосил и би посякъл всички, които обичаш. Но го следваше докрай с кипнала кръв, вървеше след широките му крачки към върха, защото думите не се отричаха. Просто думи. Взривоопасно откритие, бременна тайна. Зад нея стоеше човек на име Марлоу.

— Кое е по-добре тогава? — попита той жената на златаря. — Да приветстваме господин Испанец, щом стъпи на брега? Да претопим всеки меч? Да сложим край на всичко героично? Да живеем прозаично, дълго и опитомено?

— Е, най-малкото, това значи да останем живи.

И с блесналите като слънце брони

звездите ще пропъдим, а ония,

които гледат марша ни в почуда,

с оръжията си ще заслепим.^[6]

— Мъже — каза тя, разсеяно отваряйки крака.

Продължи малко повече — не много. Виолетовите й очи, прималялото фъфлене, обичаят й да мисли неподправено — всичко това загуби уважението му, макар че по-късно споменът извикваше по някоя ерекция.

Армадата заплашително беше надвиснала над хоризонта на разсъдъка. Слуховете сновяха из града като опустошителни английски кораби. Никъл, глух и нетърпелив, се стремеше само към новини от истинския завоевател — Марлоу: дали пише нова пиеса, кога ще излезе тя? В шордичката кръчма група актьори, доста напреднали с пиенето, за кратко го зачетоха.

— Кои сме ние, че да разбираме? Господин Марлоу пуска репликите, приятелю, както ти хвърляш кокали на кучето — каза един с пламнало лице, гибелно пиян. — Не можеш да седнеш на пода и да ги преговаряш тихичко с него, нали така?

— О, срамота, не си справедлив към човека — каза друг, пребледнял и излегнат. — Кит Марлоу е много свестен и ако се държи малко надменно, кой може да го вини? Той идва от Кеймбридж напълно образован и под мишница с пиеса, която разбунва целия град. Всичко това е изумително, а не е по-възрастен от Уил.

Той докосна по ухото слабоват млад човек с черни дрехи без украса, който за момент се усмихна и пак почна да върти някаква счупена запушалка между пръстите си, погълнат в мисли, сякаш тя можеше да се поправи, сякаш нещо можеше да се случи. Бен дори не го беше забелязал преди това.

— Нова пиеса, стара пиеса, само да ни дават да играем нещо — изрева четвърти с глава, заровена в шепите. — С тези испанци в морето не можем да обикаляме никъде. Да идват на сушата или да потъват, само и само да събираме публика.

— Шегува се, само се закача горкичкият — каза излегнатият актьор, бързо поглеждайки към Никъл и Бен — защото всички ние сме верни поданици, естествено, и никой не трябва да мисли обратното.

— Какво? — сопна се Никъл. — О, за бога, та ние сме чираци, а не шпиони на Уолсингам^[7]. Колкото до това, чух, че кралицата има кораб, готов да потегли, ако испанците слязат на брега, и ще се остави на милостта на френския крал.

— Черна клевета — каза Пламнало лице. — Единственото, на което можем да разчитаме, ако испанците слязат на брега, е, че всеки папист в кралството ще се надигне да ги подкрепи. Вероятно всички ще бъдем избити в съня си.

— Е, има и по-лоши неща — обади се младият на име Уил. — Поне ще си спокойно заспал, когато се случи.

Говореше с някаква колеблива замисленост, сякаш изследваше шегата по пътя й навън, чудейки се дали не е сериозна. За миг очите му срещнаха погледа на Бен с особена, неловка интимност, както когато краката случайно се докоснат под масата. Сякаш разчитаха здравия разум един в друг, преди страницата на разпознаването да отлети по вятъра. Пламнало лице яростно удряше халбата с бира по масата.

— И каква е твоята позиция, Уил? След като се подиграваш на бедите ни, искам да знам каква точно е твоята позиция.

Беше готов да се кара и за най-малкото нещо, Бен познаваше този нрав от пастрока си.

— Нямам позиция — отвърна младият мъж. — Мразя испанците. Надявам се да изгорят и да потънат в Ада и нашите англичани да ги погребат там. И нямам позиция. — Стоеше неподвижно, лицето му изглеждаше ъгловато и спокойно, но пръстите му въртяха запушалката по-бързо. — Застанеш ли на едно място, заемеш ли позиция, се превръщаш в камък.

— Трупата на адмирала — настоя Никъл, привличайки погледите — те разполагаха с „Тамерлан“. — Моля ви, има ли техни хора сред вас, познавате ли ги? Сигурно, да имат преимуществено право за придобиване на следващата творба на господин Марлоу, определено…

Слухът на Никъл, както сам призна на Бен малко по-късно, се влошаваше. Оттам идваше и силното му желание да чуе „Тамерлан“ отново или каквото и да е от магьосника на словото Марлоу, защото скоро щеше да е глух като пън. Когато това се случеше, замислено каза той, можеше да се самоубие като баща си, да го направи както трябва.

Но играчите в шордичката кръчма не можаха да го осведомят и когато Бен и Никъл си тръгнаха, Пламнало лице и Бледно лице ожесточено се разправяха за сметката. Младият актьор на име Уил ги наблюдаваше с особена напрегнатост като жонгльор по панаирите, помисли си Бен, който гледа как пръчките му се въртят във въздуха.

 

 

Последвайте тъмнокосия млад играч, наречен Уил, когато напуска шордичката кръчма малко по-късно.

Последвайте бързите му стъпки през загадъчните обедни лондонски улици, където нечий дъх винаги попада в лицето ти и човешкият живот е стълкновение. Следвайте го точно — дирята на телесното му очертание през тълпата — и ще откриете, че не докосвате никого; че някак, без да забавя крачка, той се накъдря като вълна, боязливо се промъква и във всеки един момент представлява напречния разрез на изящен фехтовач със затаен дъх и достига местоназначението си, без да е влязъл в контакт с никого, сякаш е отишъл там, минавайки през оголено поле.

Срещу „Чийпсайд“ той хлътва в една гостилница, където дори порталът прилича на задна врата. По пътя големи фасади от греди, кръчми, признати и знаменити, протягат своите тежки табели като изтипосани глашатаи. Тук е „Звездата“, тук са „Трите чаши“, а на ъгловия парцел е „Русалката“, бавно поклащаща своята извита боядисана половина на вятъра. Но тази най-обикновена сред обикновените е най-удобна за него: храната е евтина и засищаща и можеш да поръчаш материали за писане и да откриеш, че мастилото е използваемо, докато в много други кръчми то идва на лепкави бучки или е прекалено разводнено.

Мастило и перо и поръчваш печена птица. Донесъл е своя хартия — завързан с канап ръкопис, изпълнен с най-различни почерци — някои спретнато маршируващи, други — залитащи надолу по страницата. Използва празната обратна страна на листовете, за да продължи писането на нервни пристъпи. В промеждутъците той се заглежда в огромната камина, където се готви ястието му, и понякога лявата му ръка странно помръдва като танцуваща гъсеница върху масата. Стихосложението, пулсът, трябва да си сигурен, че имат значение.

Какво прави той: кърпи и съшива нещо вече скърпено и съшито, пиеса, написана в сътрудничество между трима души и променена от трима други, преди той да се добере до нея. Да накара текста да заговори. Не прави нещо кой знае колко по-различно от другите занаятчии, които поправят маси, отстраняват неизправностите около изпускащата пара свръзка, консултират се със своите плочици. Светски задачи.

Само че през пукнатините на неговото дейно, яростно неудовлетворение проблясва нещо друго, нещо, което принадлежи на друг живот, на друг свят, далечно и присъстващо като деянията на боговете.

Този Уил и синът на ръкавичаря Уил, който вървеше по стратфордските улици към „Лебеда“, за да прекара времето си с пътуващите актьори.

Как можеше единият да стане другият?

 

 

— Мили боже!

— Да, Уил, все това повтаряш. Какво, да не се упражняват за свещеник? — Джак Тауни издърпа ален жакет от вързопа си и гневно го раздруса. — Погледни това! Смачкан е до гнусота, а аз го прибрах толкова почтено… Слушай, беше самозащита, съдебният следовател веднага го разбра. Питай Тарлтън, питай Уилсън…

— Не, не, не се съмнявам в теб. Само се чудя на… на какво е способен човек. Когато животът внезапно приеме такъв обрат.

— Внезапно е точната дума. — Тауни погледна студено и остро, сякаш очакваше всяка повърхност и сянка да извади срещу него шпага. — Той щеше да ме убие, знаеш ли. Гледах в очите собствената си смърт — там, точно там.

— Мили боже! Какво беше чувството? — попита Уил с пламенен интерес.

— Кое? Това да убиеш човек? — Тауни измъкна чифт къси бричове. — Скъсани са, виж. Позор. Актьор на Нейно Величество — разкрасен с парцали и кръпки.

— Покажи ми. — Уил се пресегна. — Разпорен е само шевът. Мога да ти го поправя, хубаво, няма да се вижда нито един бод. И двете, и двете, имам предвид тленността. — Той вдигна поглед. — Естествено, писнало ти е да говориш за това.

— Можеш ли да ги поправиш? — прозя се Тауни. — Как така? Шивачка моделиерка ли си?

— Не, занаятчия, както знаеш. — Уил бутна дрехите обратно, вече студен. Подозираше за себе си колко студен може да бъде, огромният потенциал в това. — И ако досаждам или те засягам, просто го кажи.

— О… — Сякаш някаква тръпка премина през натъжения Тауни. — Не ми е писнало да говоря за това, Уил, защото няма как. Всички говорим. Това винаги присъства. Но трябваше да продължим нататък. Човек трябва да продължи, разбираш ли? Дори и след… — За миг Тауни умоляваше, погледна красивите си ръце, сякаш съзерцаваше уродливост. — Аз още не съм в безопасност, човече. Да, следователят произнесе присъдата в моя полза, но още съм в, как се казваше, поел съм задължение срещу гаранция, очаквайки думата на Нейно Величество. Бих дал всичко, което имам, това… това да не се беше случвало. Но той не преставаше. Той не преставаше, Уил.

Уил докосна рамото на Тауни. Актьорът го изгледа с пълна, безпомощна изненада, сякаш току-що се беше събудил.

— Нека зашия дрехите ти, ума ти не мога да зашия.

— Не знам. Ако някой можеше… Ти си странен, Уил. Виж се само, стар женен мъж с шест деца…

— Три, за бога.

— Където три, там и шест. Появяваш се и не изглеждаш по-различен от младежите, които припкаха като кучета след каруцата още щом минахме моста. И въпреки това не си натрупал мазнинки. Добрите граждани не почват ли да напълняват от мига, в който навършат двайсет и една?

— Мислиш ме за добър гражданин?

— Ама, разбира се. Всъщност има нещо странно във вида ти наистина: леко виновен поглед, който не мога да си обясня. Как прегрешаваш по тези места? Убиваш незаконно елен?

Уил се засмя.

— Защо да правя такова нещо? Не, аз съм нещо далеч по-лошо от обикновен крадец и бракониер.

— Какво?

— Ще те оставя сам да познаеш. Е, кой ще поеме ролите на Нел? Как ще продължите?

— Ще продължим, както можем — изстена Тауни — което значи като каруца с три колела. Разделяме си ролите на Нел и се справяме. Но когато всеки се издига крачка по крачка, така да се каже, на дъното остава дупка. Помисли! „Истинската трагедия на Ричард Трети“^[8] има шейсет и осем роли с реплики. Дори и в пълен числен състав, четирима от нас трябва да вземат по седем роли всеки, а и трябва да сменяме костюмите по-бързо от светкавици. Извади един човек и можеш да си представиш колко точно дублирания можеш да издържиш. Актьорите на Нейно Величество ще станат за смях. Известни сме с това, че налагаме зрелищни спектакли, разбираш ли, в които цялата история протича във величествена процесия пред очите на публиката. И се кълна, че всички ще се стопим до сенки, преди да… Какво има?

— Нищо.

— Защо гледаш така тогава? Сякаш искаш да ме порицаеш. Да, това е мое дело, но не го избрах аз.

— Не те порицавам.

— Да не си болен? Дръж се настрана, ако е така, не искаме да оредеем още повече. Има ли някаква бира в тази кръчма?

— Не съм болен. Оредеем ли каза?

— Казах ли? Да. Оредяхме, станахме по-малко, звучи точно. Проклети думи, човече, наши са, ще правим с тях, каквото си искаме. Ако няма бира, сайдер. Повече няма да докосна вино. Не, много е неприятно положението, в най-лошия случай искаме да наемем човек от Лондон, за да попълни трупата, но как да поръчаме подходящ? Един от нас ще трябва да замине, което само ще усложни проблема. Но категорично не можем да спрем турнето — Тауни изгледа Уил от главата до петите. — Какво има? Пиян ли си? Ако е така, поне ми дай да те настигна.

— Нищо. Не, аз…

Пелерината, която Уил оглеждаше, се изплъзна от пръстите му. Стаята се килна и се залюля като поднос с пирожки. Той изпъна крак, за да се закрепи, и чу гласа си да казва отнякъде:

— Не мога да остана, нито… нито нищо. Пожелавам ви късмет.

Излезе на двора, без да падне. Имаше корито с вода за конете и той потопи глава в него, за да се избави от странния възторг и безразсъдните възможности. И понеже те не изчезнаха, Уил остана в същата поза — с главата надолу, задържал дъх, с плаваща коса — и си мислеше: „Винаги го има този вариант, винаги“.

 

 

Когато близнаците се втурнаха вътре, Джон Шекспир обрамчваше кожа с метални скоби, мускулите на ръцете му бяха изопнати, а засенченото лице — мрачно.

Ан побърза да ги настигне.

— Извинявай. Но не си и помислят да заспят без дядо си…

Той внезапно се преобрази. Ан знаеше, че така ще стане, но още му се наслаждаваше. Старецът остави работата си, разпери ръце и подметна децата нагоре, като се смееше и се преструваше, че ги хапе.

— А аз не си и помислям да заспя без моята вкусна вечеря и ето че тя пристигна. Кой е първи? Ммм, и двамата сте много сладки. Мирно, мирно, ще си намокрите дрешките от смях. Е, къде е баща ви?

Той отметна разрошената си коса от пискащите деца и въпросът кацна върху Ан.

— Скоро ще си дойде — отвърна тя.

 

 

Той вдиша най-дълбоката глътка, която някога беше поемал, и още гълташе въздух в дробовете си и изтръскваше капки вода от косата си, когато изтрополи обратно в кръчмата и с трясък отвори вратата, а Джак Тауни, подскачайки, извика:

— Боже мой, какво има? Луд ли си, какво?

А Уил, вир-вода, хриптящ, със свиреп поглед, каза:

— Вземете мен. Пробвайте ме. Пробвайте ме, вземете мен.

* * *

Най-щедър кралски откуп се полага

да бъде твойта зестра;

и ако моят присмехулен братовчед

прицели свирепия си ум към още по-ужасна пакост…

— Не е такъв текстът — отбеляза Джон Дътън. — „Противният си ум“ и „по-далечна пакост“. Нали каза, че знаеш този откъс наизуст? Най-добре вземи пиесата.

— Наистина го знам — отвърна Уил. — Но моят текст е по-добър.

Намираха се в общото помещение на „Лебеда“, пейките бяха избутани назад. Неговите зрители бяха шестима актьори на Нейно Величество, прави или приклекнали, кой прехапал устна, кой подръпващ брада. Безразлични или невъзприемчиви. Този прост селянин? Джак Тауни ги беше убедил да го прослушат. Уил прикова поглед в очите му, придвижвайки се към публиката. Опитваше се да играе непринудено, грациозно и да не накуцва от дузината години копнеж.

Аз в собствения му капан ще го примамя.

Макар усойницата своята отрова да вкусва без вреда,

не е така дори и със най-хитрия негодник,

в чиито жили има змийска кръв.

— Защо казваш, че твоите поправки са по-добри? — пита Робърт Уилсън, най-мълчаливият.

Уил познаваше мълчаливците.

— „Противният си ум“ звучи прекалено безгрижно. Не го усещаме. „Свирепия“ те убожда като трън или коприва.

Уилсън наклони глава.

— А „по-далечна“?

Уил сви рамене, искаше да играе.

— О, „по-далечна“ казва само едно нещо. „Още по-ужасна“ казва няколко неща наведнъж.

— Което може да доведе до объркване — усмихна се Уилсън.

— Внимавай, приятелю — каза Тарлтън, издърпвайки корковата тапа на стомната със сайдер — господин Уилсън имаше дял в написването на текста, нали така?

— Твоя работа ли е? — Уил преглътна. — Съжалявам, хиляди извинения.

— Имах дял в написването, както каза Тарлтън, както и на още половин дузина други — обяснява кротко Уилсън — и всички писахме толкова добре, колкото можем. Хилядите извинения ми идват множко.

— О, но все пак, не бих се обаждал. Всеки, който пише, който измисля тези неща…

— Може ли да продължим? — каза Джон Дътън, ровейки из пиесите. — Тази може би не беше добър избор. Перистрат е главна роля в края на краищата. И ако сме искали да наемаме човек извън Лондон — за което аз лично никак не съм сигурен — тогава трябва да разбереш какво би се изисквало от теб.

— Просто черен и неблагодарен труд — обади се Тарлтън, лъчезарно усмихнат на Уил, и вдигна към него наздравица — с твоята първокласна роля на втори оръженосец, който казва „Да, господарю“ два пъти.

— Освен това да се грижиш и да поддържаш гардероба — допълни Джон Сингър. — Да преписваш ролите и да подковаваш конете, ако се наложи.

— Това не ме плаши — отвърна Уил.

— Опитай „Крал Лир“^[9]. Нова е, няма да я знаеш — Дътън му подаде пиесата, която представляваше ръкопис и почеркът изобщо не се четеше. — Кралят, горделив стар глупак, разделя кралството между дъщерите си. Две от тях са кучки. Тази е едната, Гонерила. Ти си Скалиджър, нейният ласкател. О, да му се не види. За нея ни трябва Кук. Къде е той?

— Пак е отишъл в клозета — каза Тауни. — Ще яде от зелените плодове! Добре, аз ще поема ролята, още мога да изиграя жена по-добре от най-добрите. — При тези думи Уил съзря да се завърта око, да се разтяга буза. — Ела, Уил, трябва да гледаме една и съща книга. Къде е, така… Но моля, Скалиджър, кажи ми, ако знаеш, как на всякаква цена да ме подмине таз злочестина.

Тауни не повиши гласа си, а го понижи, намирайки безпомощна мекота дълбоко в ниските тонове. Дланта му леко се отпусна върху ръката на Уил: приканваща, подтикваща.

— Безбройните ти ласки още ме даряват, обвързват ме със дълг да търся твойта благосклонност… — Изнеси гласа напред, без да викаш, как се получи? През последните няколко години беше рецитирал единствено шепнейки, сам посред нощ или по опустелия път като молитвеното бърборене на баща си. — Огромното ти снизхождение към него, то ли принуди го така да се самозабрави… — Възкреси Уил, който преди декламираше по полетата, влагайки всичката си любов в това! Очите на Тауни потърсиха погледа му предизвикателно. Трябва да вложиш всичката си любов. Нищо да не остане. Това, това, искам това. Нечетливият ръкопис затрептя пред очите му; премигваше от капки пот.

Нали зарад охолството забравихме

за пестеливостта и жилещата немотия.

— Не е такава репликата — оплака се Джон Дътън. — Ами „Изворите…“.

Тъй както щом пресъхнат изворите, хората се вайкат,

а вчера пълни чаши хвърляха в прахта…

— Текстът, текстът. Ти си го измисляш.

— Подобрява го — внимателно каза Уилсън. Стомната на Тарлтън временно остана настрани. През зацапания прозорец надничаха лица от Стратфорд: какво кроят? — Продължавайте.

Тауни докосна пръстите му.

Е, Скалиджър, за мил съвет от теб сега

неблагодарна няма да съм, ако живея…

Уил измисли думата излиза върху треперещата страница. Трепереща, защото той трепереше, защото този шанс беше дошъл отникъде, налудничав и невъзможен за изпускане, сякаш стар и дремещ, със схванати колене край загасналото огнище си открил фея пред себе си, която казва: Бъди млад. Уил премигна, за да поизправи прегърбените, влачещи се думи. Кратък монолог. Положи усилия.

Върви, жена ехидна, срам за всички с твоя пол:

за туй небето сто пъти ще те накаже:

и мен, негодникът, така да се подмазвам…

Какво? Е дал на дъщерята съвет против бащата. Боже, сякаш са го писали с краката си. Раздухва дъщерната си омраза против природата разпалена…

— Текстът…

— Остави текста, слушай.

— Сдържай се, Уил, недей да ръкомахаш — прошепна Тауни.

Уил остави книгата и се приближи още повече до своята публика. Това не беше Уил, това беше Скалиджър, съветник на древна принцеса: той беше някой друг; никога не беше ставал толкова изцяло, освободено себе си. Уил разтвори длани, понижи глас. За да се случи това, се беше наложило да умре човек, така че трябваше да е доволен. Урок!

Но дава ни светът поука страшна,

че който да ласкае не успява,

и да живей честит не съумява.

Тауни погледна Тарлтън.

— Добра интонация, а?

Беше умрял човек, какво друго трябваше да се случи? Това огромно одобрение беше плашещо. Напиши името си с предоставеното огнено перо, знаейки, че веднъж направил го, за теб е приготвено нещо далечно като място и време; чуваш вероятно смътното му почукване и подрънкване. Актьорите на Нейно Величество си шепнеха с наведени глави. Проточените вратове на прозореца затулиха делничното слънце.

— И тази поука показва, че не можеш да постигнеш нищо без мъчително да предадеш нещо друго — каза Уил.

— Какво? — Дътън метна ръкописа на масата. — Прекалено много измисляш.

— Как е възможно това? — учтиво попита той, после се замисли. Не, недей. Отстъпи една крачка. — Моля да ме извините. Аз… благородни господа, знаете, че ще направя, че ще бъда всичко. Аз ще…

И накрая усещаш, че си я казал: истинската последна реплика.

 

 

Каза първо на баща си в работилницата, изглеждаше естествено.

Джон Шекспир почна да снове напред-назад, втренчи се в лицето на Уил, после във вратата. Нямаше къде да отиде, можеше само да изпадне в ярост, но дори и там намери мъничко ценно пространство. Можеше само да се повтаря: „Те са играчи“.

— Те са актьорите на Нейно Величество. Играят под знака на кралския печат. Успехът им навсякъде е гарантиран. Ако ми бяха предложили място в някой друг занаят, който процъфтяваше толкова…

— Това не е занаят! — Гласът на баща му глъхнеше от потреса. — Те са играчи.

— Наречи го професия тогава или каквото искаш. Не, наречи го така: средство за преживяване. Те имат нужда, а аз имам способност, готовност, имам склонност… огромна склонност. Татко, това е възможност. Обиколките им свършват в Лондон, където има театри, постоянни театри, строят се нови през цялото време и човек, който следва занаята на играча, никога няма да остане без работа. Това е благоприятна възможност точно както Ричард Фийлд отиде в Лондон, за да стане печатар.

— Ричард отиде като чирак, обвърза се със седемгодишно обучение към гилдията. Няма Почтена гилдия на играчите, мисля?

Не, слава богу. Уил се помъчи да скрие мисълта.

— А и казваш, че само ще те наемат. Не като член на трупата — това е положението. Уил… — Баща му безпомощно разпери ръце, толкова способни в занаята, те не можеха да удържат това или да му придадат форма. — Това е спекулация от най-безумен вид.

Уил пак помисли зад паравана на лицето си: не като спекулациите с вълна, докато те наблюдават съдилищата.

— Татко, за тази професия… за тези хора аз имам някаква стойност. Каква стойност имам тук? Да, занимавам се с твоите дела, но и Гилбърт работи за теб, а Ричард най-вероятно е по-сръчен и от двама ни. И през най-доходната година тази работилница не можа да издържа трима пораснали синове. И освен това аз имам…

— Имаш жена и три деца — каза баща му с колеблива усмивка като човек, отговарящ на гатанка.

— Още по-сериозна причина да направя нещо значимо. На моя отговорност.

Параванът, изглежда, се беше отместил, защото баща му каза с прикрита ярост:

— Щеше да е по-добре, по-честно, просто да избягаш някоя нощ, определено. Ти искаш единствено да се измъкнеш.

Уил се извърна и вдиша дълбоко, докато си мислеше: бих могъл да те убия, татко, че каза това. Наистина го намирам за възможно и приятно във въображаемото… Но пък той никога не беше имал никакви затруднения да си въобрази каквото и да е. Тази част на живота, тя беше проблематичната.

— Не искам да бягам — каза Уил накрая.

„Макар че бягството поне е някакво действие и следователно притежава мъничко дързост, нали?“ Той се огледа из работилницата, сякаш изчисляваше размерите й. За разлика от криенето, криене до края на дните ти.

— Ти ще се върнеш. Ще допълзиш в дрипи, останал без нищо. — Лицето на баща му беше напомпано с кръв, посиняло като на обесен. — Това се ужасявам да не видя, Уил. Твоето унижение. Ако казвам, че забранявам, то е заради…

— Забраняваш? Как? За бога, аз съм голям мъж, самият аз съм съпруг и баща. Не си в позиция да забраняваш.

— Да, така е. — Изведнъж баща му се поуспокои: стана благ, почти закачлив. Почти. — Ти си съпруг и баща, както казваш, и там се крие твоята отговорност. И ако жена ти реши да каже не, то е друг въпрос. Нали?

Да, Уил нямаше нужда да го потвърждава.

 

 

— Не разбирам — каза Ан. — Тези играчи искат да тръгнеш с тях? Те ли те помолиха?

— Аз ги помолих. Имат нужда… аз имам нужда.

— Колко време няма да те има? Какво смяташ… Уил, какво значи това?

Тя го слушаше как обяснява, докато подреждаше след близнаците. Никога след Сузана, винаги е била прибрана. Към северната част на страната, после по източния бряг… Подслоняват се и се хранят заедно. Старото колелце на Хамнет за никнещите зъби — трябваше да се изхвърли, но той беше опърничаво привързан към него. Темпераментно дете, създаващо грижи. После в Лондон, Ан, ти знаеш, винаги съм обичал театъра и изглежда, съм достатъчно способен… Би трябвало да съм по-изненадана. О, потресена съм, разочарована, изумена и ядосана, и ужасена, но в сърцевината стои това: наречете го неизненада. Никога не е било, никога не е било правдоподобно, нали, това щастие? Щом стигна в Лондон, ако успея да се установя… после, когато се върна… Тя вдигна дървените играчки, които беше издялал — куклата, кончето. Беше вложил толкова много подробности в тях, че изглеждаха едва ли не прекалени: отначало децата се плашеха от тях. С късмет — по щастлива случайност — ще съм в състояние да пращам пари вкъщи…

— А бракът ни? — попита тя.

Колко равен прозвуча гласът й, сякаш му напомняше да донесе дърва за огъня. Но огънят беше вътре в нея.

— Ан, неочаквано е, знам.

Уил се пресегна за ръката й, тя задържа неговата и я отмахна като нещо пълзящо и слизесто.

— Не, Уил, не това, благодаря ти. Просто искам да знам — кой брак е това? Онзи, който мислех, че имам въпреки всичко, сладостния, преливащ от достойнство и искреност? Или онзи, с който си чешеха езиците клюкарите — онзи, в който встъпи насила, горчивия, за който според хората щеше да се разкайваш?

Той стоеше с хлътнали очи, красив, и протягаше нерешителни, умоляващи ръце към нея. Беше който и да е мъж, копнеещ за удовлетворение на безразсъдството си, пред която и да е жена, разгневена, с ръце на кръста и вече нищо не беше неповторимо или скъпоценно и тя избяга от него. От къщата.

Пътят за Шотъри през полето. Е, която и да е потайна част от нея да я беше тласнала тук, тя не се стремеше към стария си дом. Не, Ан имаше само един дом, завинаги: това беше Уил, уви. През златистия ден, през полетата преминаваше един от онези летни дъждове, които можеш да видиш изцяло — като мрежа, влачеща се по земята. Ан се намокри, после за минути изсъхна, освен по лицето.

Уил я настигна.

— Обичам те. Не е заради любовта. — Той се беше задъхал и потискаше болката отстрани под ребрата си. — И когато се върна…

— За какво? — Тя искаше да бие с камшик и да жили, макар че което и оръжие да вдигнеше, само щеше да израни и разкъса собствените й ръце. — За какво да се връщаш?

— Тук е мястото, на което започнах, тук започвам и свършвам, с теб. Дай ми карфица.

— Какво?

Пребледнял, пъргав, той измъкна една от колана й. Докосването още беше близко, познато и красиво и следователно — крещяща обида към болката й. Уил нагази през високата трева в сянката на едно дърво и отскубна малко, оголено парче от пръстта.

— Какво правиш?

— Кръв. Наречи я кръв от сърцето. — Беше забил карфицата дълбоко в палеца си и я беше оставил така, противно, да стърчи, докато гъстата капеща червенина се изцеждаше на земята. — Където и да отида, още ще съм тук.

Започна с мъка да събира камъни над мястото, струпвайки ги на малка грамада. Скоро ръцете му целите почервеняха.

— Недей — нерешително каза тя.

Уил сви рамене и продължи, а лицето му беше изопнато и побеляло.

— Това е кръв. Не са думи или не само думи. Знам, че им нямаш доверие. Когато се върна, ще намеря кръвта си.

— Това е представление. То не означава нищо.

Уил се изправи. Измъкна карфицата от палеца си, погледни я и я пусна на земята.

Може би не.

— Винаги съм мислила… — Ан се бореше с гласа си, който сякаш заплашваше да стане безумно неудържим — да пищи като хала или да ръмжи ниско като мечка. — Бях сигурна, винаги съм била сигурна, че ако си нещастен, ще мога да позная.

В погледа му за кратко имаше объркване, сякаш Ан набързо му беше нагласила някаква сметка.

О! Нещастие. Това би било различно. За него има лек. Кръвта нижеше мъниста и капеше от ръката му. Ан посегна към деколтето на ризата си и откъсна парче дантела.

— Дай! — Двамата се гледаха един друг, докато тя здраво превързваше палеца му. — Пари, казваш. Това ли искаш? Пари, слава?

— Развали си дантелата… Смея да кажа, че биха ми харесали. Ако мога да се сдобия с тях, ще го направя. За нас. За нашето… ами, от наше име.

Тя поклати глава.

— Не. Не е това. — Усети, че е навъсена. От листата над тях се поръсиха топли капки дъжд и за миг на Ан й се сториха като кръв. — И ти никога не си можел да говориш с мен за тази липса. Защото не мога да чета вероятно, защото не мога да разбера? Един Господ знае. Сигурно е била толкова остра през цялото време, а аз изобщо не я почувствах. Чудя се какво ли друго съм пропуснала.

— Ти трябва само да изречеш думата, Ан. — Изведнъж гласът и изражението му вече идваха отнякъде другаде, от позиция на върховно, кънтящо предизвикателство като брачния олтар. — Знаеш ли? Само я изречи.

— И ще останеш?

— И ще остана.

Потеглиха назад в крачка, всеки смълчан сам за себе си.

 

 

Същия ден актьорите на Нейно Величество играха „Славните победи на Хенри Пети“ в кметството на Стратфорд. Постигнаха посредствен успех. Дори и със съкратен текст, липсата на един актьор ги държеше в напрежение. Веднъж Робърт Уилсън се скри и пак се показа с такава очевидно припряна смяна на перуката, че публиката се разсмя в момент, в който трябваше да е разтреперана, и след това вече беше трудно да я спечелят отново.

— Да, да, да кажем, че си прав в такъв случай — отбеляза Лорънс Дътън, който до последно се беше противопоставял да вземат Уил Шекспир и срещу него имаше мърморещо мнозинство. — Но гледайте, това е само по целесъобразност, така че да не се посрамим на турнето. Щом се върнем в Лондон, той си тръгва по своя път.

 

 

— Можеш да го забраниш, нали знаеш.

Свекърът й я беше издирил в кухнята. Точно сега най-тихото място в къщата: откакто снощи Едмънд разбра, че Уил заминава, стана неудържим, което на свой ред повлия на децата. Ан разбърка бульона.

— Как? — попита тя.

— Той няма да се противопостави и на двама ни. Сам не мога да го отместя. — Той я хвана за лакътя и я обърна към себе си. — Но ти, Ан, ти имаш тази сила.

Ан се вгледа в очите му, толкова сходни с тези на Уил, освен бръчките около тях, лъчи на сприхава раздразнителност.

— Да го променя?

— По дяволите, да го върнеш към здравия разум. Той винаги е бил мечтател. Но това е най-лошото.

Мечтател — да, помисли си Ан, и притежаваше точно упоритостта на мечтател. А по въпроса, дали да се присъедини към играчите, беше твърд като диамант, искрящ, непоколебим. Все пак нейният свекър беше прав. Тя беше онази, която можеше да завърже целия си гняв, мъка и смущение и спретнато да ги сложи пред него като: не. Като мой съпруг, като баща на децата ни ти правиш грешка. Не. Тя наистина имаше тази сила — такава сила. Сякаш беше великан, колебаещ се къде да стъпи със своя огромен убийствен крак. Колко е ужасно да си великан.

— Той покани ли те да се запознаеш с тях? С играчите? — продължи свекърът й, щом тя се обърна настрани.

— Да. С трупата на Нейно Величество. Отказах, макар да не се съмнявам, че щом са под покровителството на кралицата, са от подобаващо благоприличен вид.

— Сега пък ти ще излезеш мечтателка, дъще — нежно отбеляза той. — Защо според теб им трябва друг човек, а?

— Уил ми каза. Един е умрял по време на пътуванията.

— Как е умрял, чудя се. Изповядал се е, мирно и тихо се е настанил за последния си сън? Мислиш ли?

— Не знам. — Тя сложи ръце на слепоочията си. — Не от това се страхувам. Ах! Не искам да го променя. Не искам да го пречупя и да го обърна против волята му. В това няма обич.

Той изсумтя.

— О, напротив, има.

— Но има и друго — внимателно продължи тя — в лоялността на съпругата към мъжа й, независимо какво се случва. — Дръзко, приливът на кръв по лицето му показваше, че е схванал. Дръзко, защото можеше ли Ан още да разчита на благосклонността на Джон Шекспир? Тя не беше успяла да върже Уил, както баща му се беше надявал.

— Скъпа моя — въздъхна свекърът й, грохвайки върху една табуретка — не виждаш ли, че ако последва тази своя лудост, това ще го промени? Ще го промени и ще го направи неподвластен на силата ти?

Беше си го мислила. И да, изпитваше ужас. Отново го видя като играч, как върви до изрисуваната каруца, как стъпва върху някаква далечна сцена, как говори и играе, сякаш е някой друг и изобщо не е нейният Уил. Откри, че е страшно лесно да си го представи.

И все пак, беше ли отклонение от пътешествието, започнало с разлистваща се страст в гората, или странстването продължаваше? Ти ме създаде, беше казал той веднъж. Твоята любов, тя ме създаде. Снощи или по-точно преди пукването на зората си говориха, целуваха се, караха се, плакаха. И Уил отново каза: ти ме създаде. Този, който съм.

Така че да го спре да не заминава? Да отмени създаденото?

Част от нея искаше, да. Ан беше реалистка по отношение на любовта; знаеше, че любовта е враждебна към свободата. Любовта беше тъмничар и по-скоро предпочиташе да види своя обект окован и нещастен, отколкото изобщо да не го вижда. И все пак: Да го върнеш към здравия разум, каза Джон Шекспир, разчитайки на нея. О, боже, каква печална участ е тази, да си някой, който връща хората към здравия разум! Това аз ли съм? Някога, не толкова отдавна, можех да взема ума на Уил само с един поглед, с бегло докосване. Сега, да, аз съм майка и поддръжка и талията ми се е увеличила, но още съм същата Ан, която можеше да го накара да му прималее от любов. Още бих могла да съм неговата вещица, а не тази, която го поправя. Аз съм на страната на лудостта и магията и затова трябва да го оставя да замине.

— Може да направи велики неща — каза тя. — Никой от нас не е мислил за това.

Ан говореше сдържано, но свекърът й се сепна, сякаш беше изкрещяла в лицето му.

— Правилното нещо — отвърна той след малко — това е единственото, което искам да направи.

Джон Шекспир не беше помръднал от табуретката, но присъствието му сякаш се разрасна и изпълни стаята. Тя отново се престори, че опитва бульона.

— Трябва му сол — каза Ан. — А кутията ни е празна. Ще ида да взема назаем от Джудит Садлър.

Излезе с наметната пелерина и вдигната качулка. Не към Садлърови.

Вмъкна се в „Лебеда“ и помоли коняря да й покаже къде са играчите.

Бяха скупчени около маса, отрупана с листове. Ах, листовете, перата, писането — нейните нежни врагове. Но докато слушаше и наблюдаваше един от тях, който броеше на пръсти със смръщено изражение, осъзна, че става въпрос за числа, не за думи: за оправяне на сметки. Поколеба се, изучавайки лицата, позите, дрехите. Бяха различни, определено. Всичко в маниерите им изглеждаше малко по-пъргаво, малко по-отчетливо. Единият — шутът? — имаше пищен, режещ смях, който те караше да се усмихваш още щом го чуеш, макар че Ан се запита какво ли е този смях да бъде насочен към теб. Всички бяха доста по-възрастни от Уил, освен един младеж, който сигурно играеше женските роли, и един светъл млад мъж с красиво извити вежди: красота, която някак я накара да се почувства неудобно като гледката на пари или бижута, оставени, беззащитно достъпни, пред крадеца.

Мошеници и безделници — играчите изобщо не бяха такива и когато я видяха, проявиха любезност и въздържаност, покланяйки се: „Госпожо, моля да ни извините, какво търсите, на вашите услуги…?“. Но тя свали качулката си, каза, че се е объркала, и си тръгна. Не беше наясно какво е искала да види, но остана удовлетворена, някои празнини бяха запълнени. Господин Смарт от магазина за платове използваше сметало за изчисленията си, можеше да се види през прозореца как леко отмята и почуква топчетата — същото беше с Ан на този кръстопът от живота й; Ан, бързаща за вкъщи в топлите улични сенки, отмятайки мънистата на любовта, лоялността, страха в търсене на точната сметка.

Една фигура не се променяше. „Ан, Ан, направо не мога да повярвам — както беше казал Бартоломю при последното си гостуване — Ан да навърши трийсет години, кой би повярвал?“ Трудно беше да се определи дали е бил злобен или не. Може просто да е отбелязвал факта: тлъстият факт, който можеше само да се разраства и да става още по-очебиен.

Ти си по-възрастна от Уил, Ан — и с всяка година това ще има все по-голямо значение.

Причина да не изпуска Уил от погледа си, следователно да не го оставя да се скита по света и да съзре хиляди обекти за сравнение. Могъща причина — но грозна. Красотата беше там, където бяха започнали.

Тя го свари в двора да цепи дърва. Беше по риза, изпотен, по домашному; но щом Уил вдигна поглед, Ан успя прекрасно да си го представи как заема мястото си сред онези играчи в кръчмата, о, да. Точно в този момент изглеждаше цяло чудо, че изобщо е тук.

— Уил, слушай! — Тя протегна ръка — да го докосне или да го отблъсне, кой можеше да каже? Ръката й остана между тях, трепереща. — Никога не трябва да принадлежиш на никоя друга.

И той се отнесе към нея сериозно, така си помисли тя. Уил си пое дъх, както беше виждала мишките да вдишват, заклещени в ъгъла, преди лопатата да се стовари.

— Няма — каза той. — Кълна се в живота си.

Тя тихо се засмя. Чувстваше се толкова уморена, сякаш можеше да заспи за цяла година.

— Много добре, много уместно. Защото, ако го направиш, ще те прокълна. Тоест имам предвид, ще ти пратя проклятие. Ще го направя някак си.

Той падна на колене. Челото — сгърчено, очите му — полупритворени, слепешком потърси ръката й.

— Честно е — каза той. Пръстите му стиснаха нейните за момент и се разтресоха, сякаш изгорени. Въпреки че главата му беше наведена, гласът му беше силен и ясен: — Да, честно е.

 

 

Преди Уил да напусне Стратфорд със сандък, натоварен в каруцата на трупата на Нейно Величество, при него дойде баща му, за да каже нещо. Не да се опитва да развали това, което вече беше сторено: Уил му вярваше. Ако не нещо друго, то като в изгубените стари дни можеха да понасят да се гледат в очите. Съвет, даден от доброжелателство.

— Човек не може да се раздели на две, Уил. — Той млъкна за малко. — Едната половина ще умре, рано или късно.

С майка му беше по-просто. Винаги спокойна, през последните една-две години тя беше ограничила словоохотливостта си още повече: срещу грозотата на света слагаше сключените си ръце и търпеливата, смръщена усмивка. Предупреди го за варварството на Севера и покварата на Лондон. Даде му своята благословия. Уил помисли, че вероятно тя никога няма да му прости.

 

 

Някои стратфордски граждани коментираха заминаването от града на Уил Шекспир, за да пътува с трупа играчи.

Той е полудял.

Поема жалък риск и ще се разкайва.

Винаги е бил странен.

Никога не е бил странен.

Ожени се и се натовари със семейство прекалено млад, затова беше неизбежно накрая да избяга.

Винаги е имал такава склонност.

Никога нямаше да спечели богатство под покрива на баща си, защото времената са тежки и няма достатъчно условия занаятът да върви, затова е разбираемо, че сам се захваща с нещо.

Той мрази старата си жена.

 

 

При „Двата бряста“ Гилбърт, задъхан, догони каруцата. Уил изживя спомен за слепота и рукнала пот.

— О, не, не, не още един — каза Тарлтън. — Ние не сме благотворителна фондация.

— Уил! В Лондон… намери ми нещо — изпъшка Гилбърт. — Занаят. Да стана чирак. Като Ричард Фийлд. Каквото и да е. Да се махна оттук.

Уил сграбчи ръката му.

— Ще се опитам.

Махнаха си.

— Той не е женен, нали? — обади се Лорънс Дътън. Раздразнено отметна пелерината си. — А, просто питам.

 

 

Бен се обучаваше, подготвяше се за битката, но никакви испанци не дойдоха да се пробват.

Бог духна и те се разпиляха, пишеше върху ордена на кралицата, след като Армадата се разби на парчета и сигналните огньове бяха потушени или използвани да се опече празничният вол. Той стоеше сред зяпачите край Лъдгейт, докато процесията на великите се виеше към катедралата „Свети Павел“ за благодарствения молебен. Облекчението, забеляза той, беше някак си по-малко вълнуващо от страха. Зърна, криволичеща и подскачаща зад четири плашливи сиви коня, каляската на кралицата и се зачуди дали и Нейно Величество си мисли същото.

Седмица по-късно, в долния край на „Кингс стрийт“, се сблъска с Уилям Камдън.

За първи път заради начина, по който господин Камдън го изгледа — от главата до петите — Бен поиска да хукне и да се посъветва с огледало. Но после старият учител сложи приятелска ръка на рамото му: разходиха се и говориха, сякаш бяха равни.

„Тамерлан“ — да, господин Камдън я беше гледал. И него също го беше завладяла или по-точно беше завладяла отвращението му към онова, което по-рано беше наричал тривиалността на театъра.

— Изоставянето на римата, люлеещата се рима, както я нарича поетът, дава на стиха нова сила и великолепие без съмнение — одобрително се произнесе той. — Така може ли да бъде и гъвкав? Способен ли е да предава сладостта? Ето ти нови океани, които нашият храбър английски език има да преплува. Разбира се, той още е твърде далеч от съвършенството на древните езици…

Докато крачеше с господин Камдън и го слушаше как обсъжда, пресява и разграничава, Бен осъзна, че не е мислил за тези неща в театъра. Дори и когато изпитваше възхищение, пак мислеше донякъде и за побутващите гърди на някоя мадам, които виждаше с крайчеца на окото си.

— Нашата стъпка, съгласен съм, е в произношението, не в качеството, така че ефектът от латинския стих никога няма да бъде истински възпроизведен… — Учителят Камдън спря на ъгъла, където се разделяха пътищата им. Той изгледа Бен сърдечно, сякаш се опитваше да заличи по-предишното си изражение. — Е, кога ти изтича срокът?

— След пет години — отвърна Бен.

— Бързо ще минат.

Бен широко се усмихна.

— Никога преди не сте ме лъгали.

Заряза пиесите и жените за една година. Взе това решение като скок в студена вода. Започна да чете и изчерпвайки книгите си, спести, за да си купи още. Докато обикаляше търговците на книги из църковния двор на „Свети Павел“, се натъкна на смугъл млад мъж и го разпозна, без да го познава. Това изпито лице с високо чело, тревожните очи, болезнено чувствителни като синини. Младият човек му направи място да мине.

— Сър.

— На вашите услуги.

Бен никога не даваше път. Младежът продължи, преодолявайки пъргаво канавката, и тогава Бен си го спомни. Шордичката кръчма: играчът, Уил. Изведнъж усети, че се чуди защо той никога не прави път. Въпросът продължи да го измъчва и в следващото магазинче, където книжарят тревожно надвисна над него, наблюдавайки как зидарските му ръце прелистват безценните страници. Катул^[10]: любовни стихотворения, хиляди целувки. Остави я. Марциал^[11]: с ум, пращящ като гърне в огнището, по-добър. За свой ужас Бен откри, че не иска да купи нито един от двамата. Не можеше да се сети за нищо на света, което да го удовлетворява. Излезе от книжарницата със замаяна глава. Залута се. Опита се да прави място на хората, но изобщо не му хареса — не заради плискащата мръсотия, а заради начина, по който те го зяпаха, минавайки — взимаха го за даденост. Дъхът му стана насечен. На тоя свят трябва да има нещо, викаше наум, но сякаш се мъчеше да си спомни сън прекалено късно на сутринта.

Въздържанието, вкопчи се за тази мисъл. Да, прекалено голямото въздържание напоследък, това беше бедата му: напиваш се до козирката, здравичко се изпотяваш и често се събуждаш, възроден за живот. Озова се в подножието на Полс Уорф Хил: влезе в първата пивница, опушена, пълна с лодкари, които се опитваха да се надругаят един друг. За да изпие първите две кани, му трябваха горе-долу две минути; достатъчно време да оголи и изследва гадната, набъбваща истина, че нито Катул, нито Марциал, нито похотта, нито ученето можеха да променят факта за втория му баща — или да отложат деня, в който Бен щеше да се превърне в него.

Нито пък пиенето можеше, но той продължи да упорства. Мина през различни състояния — мразеше всички, познаваше всички, изпадна в каещо се блаженство — и се озова в дълбокомислен разговор с огромен мъж с проницателни очи и шаячно палто, който се беше разположил на пейката до огъня. Сигурно носеше тежка кесия, защото имаше прислужник, който чакаше до вратата и донасяше нови питиета още щом господарят вдигнеше пръст. Човекът обичаше само да разпитва и да слуша и скоро научи всичко, което можеше да се знае за Бен. В замяна извади глинена лула и бурканче и научи Бен на модното ново изкуство да пиеш дим. Приятен събеседник; и дори когато на Бен му просветна какъв е той, докато човекът си разменяше намигване със съдържателя, а слугата дръпна лоста през вратата, той пак не промени особено мнението си.

— Ти нищо не каза за себе си — каза Бен. — Но предполагам, че твоят човек всъщност не ти е слуга.

Проницателните очи проблеснаха през дима.

Не точно. Корабен писар е.

— Аха. Значи тогава ти трябва да си капитанът. — Мъжът се поклони. — Хубаво изиграно. А ние… — Той се огледа наоколо: другите пиячи, полувцепенени, изглежда, още нищо не бяха забелязали. — Ние сме риба за твоята мрежа.

— Такава, която решавам да не хвърля обратно в морето. А и някои може да имат силата да изпълзят и да се освободят. Кралицата още има нужда от войници, господин Бенджамин, за да се бият с Испания рамо до рамо с холандците. Дойдох в четвъртък тази седмица от Флашинг, твърдо решен да намеря няколко храбри, свежи души, за да ги отведа обратно с мен в Холандия. Добродетелният сър Филип Сидни не беше последният доблестен англичанин, кълна се в това.

— Нито последният мъртъв англичанин — каза Бен, допивайки бирата си.

Беше им изгубил бройката, но още можеше да вижда почти ясно. Очите още проблясваха.

— Половин галон бира на ден. Отплаваш с кораба до нова земя. Славата и величието на воина. Жени ще намериш, имай го предвид, със сигурност. После, винаги има плячка за онези с набито око: войнишката пелерина бързо се издува. Какво ще кажеш? Писарят носи списъка със себе си и след минута можем да имаме името ти в него.

— Говориш така, сякаш има избор. Не сме ли притиснати?

Насърчи го огромно, чисто любопитство, неопетнено от страха.

— Е, въпросът е деликатен. — Капитанът натъпка няколко късчета тютюн. — Без съмнение някои от тези хора са без господари и лесно може да бъдат забърсани. Но ти, ти имаш място, защото си чирак на баща си.

— На втория си баща. Не съм казвал баща, никога, човекът само ми е пастрок.

— Кротко, кротко, обърках се. Твой господар е, независимо от другото: член на еснафска гилдия, човек, чиято дума не се чува кой знае колко, не особено значим, нали? Виж, казвам ти това, защото те харесвам и защото съм беден капитан — като всички проклети капитани. Някои продължават да смучат заплатите на хората си, след като са умрели, и затова никой изобщо не съжалява, ако ги видят убити, аз не съм такъв, но въпреки това трябва някак да живея. Хвани се за пастрока си и със сигурност ще избегнеш тази мрежа, господин Бенджамин. Можем да се споразумеем.

Бен се втренчи в събеседника си, после в тютюневия дим, който се диплеше и чезнеше, превръщайки се от удоволствие в празно пространство. Пред него мина образът на пастрока му с удивителни подробности. Бен можеше да преброи всяка пора и набол косъм. Поразително нещо е умът. Сър, имам една молба към вас. Да, пастрокът му щеше да плати: би било незачитане спрямо него да изгуби чирака си и би помислил за майката на Бен: да, кажи. И в тези няколко димни секунди Бен разбра, че няма да се моли.

Просто защото, ако благоволението идваше от него, Бен не го искаше.

— Кога ще отплаваме?

— Съвсем скоро. — Святкащите очи се присвиха в преоценка, сякаш внезапно се беше отворил капак на прозорец и беше нахлула ярка светлина. — Преход до пристанището с товарния керван, а после изчакваме благоприятно време. Но…

— Запишете името ми в списъка тогава. Искам да видя нещичко от света. И не се дърпам от битка, ако каузата е справедлива.

— О, всяка кауза е справедлива — каза капитанът с муден кикот. — Сигурен ли си, че няма да си промениш решението? Пиян си.

— Пиян или трезвен, имам склонност да мисля едно и също.

Капитанът махна на корабния писар.

— Ще имаш време да се сбогуваш с близките си естествено.

И така, най-главоломното му решение: студената вода беше толкова далеч отдолу, че трудно можеше да види отблясъците и. Зад него, на ръба на скалата, се очертаваха фигури: майка му, учителят Камдън, Никъл; всъщност никой. Какво беше казал онзи млад актьор Уил? Застанеш ли на едно място, се превръщаш в камък. Хрумна му, че след като отива във войската, може да го убият; или по-лошо — бавно да умре като доблестния сър Филип Сидни, разяден за един месец от гангрена. Но пък имаше повече от един начин да умреш бавно. Той погледна загрубелите си ръце, както господин Камдън беше направил. Искам да бъда най-начетеният мъж в кралството. Тамерлан скочи в своята колесница. Аз съм повелител и моите дела ще го докажат. Бен странно почувства собствената си кръв във вените, сякаш течността се преобрази заедно с бъдещето му, превърна се в светъл огън, зърно и мастило, в сълзи, кой знае? Хайде тогава. Ръката на корабния писар беше противна. Бен го отблъсна, взе перото и написа името си върху листа. Обичаше да пише името си, само да можеше да го изпише от единия до другия край на света. Хайде! Скачай!