Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Secret Life of William Shakespeare, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Михайлова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джъд Морган
Заглавие: Тайният живот на Шекспир
Преводач: Мария Михайлова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо издание
Издател: ИК „Унискорп“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Нина Джумалийска
Художник: Мила Янева
Коректор: Димитър Матеев
ISBN: 978-954-330-433-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15190
История
- — Добавяне
2
Недоволството[1] (1582 г.)
— Сега отново съм жив — казва Уил, разлиствайки страниците.
Не иска да се смее или да плаче, не точно: чувства се на ръба на някакво трето изразяване, превъзхождащо и двете.
Намират се в простичката, изметена, благочестива гостна на семейство Фийлд, леко замаяни, но не толкова пияни, колкото искат. Уил вечеря тук и вече благочестивите, облечени в черно, стопани господин и госпожа Фийлд са се оттеглили, изкачвайки стълбите до тяхното легло, предупреждавайки да внимават със свещите, и ги оставят сами. Допускайки, че Уил и Ричард имат още много да си говорят.
Приятели от училище, те бяха разделени през последните три години, понеже Ричард отиде в Лондон като чирак на печатар. Неговият майстор беше заминал на лечение в провинцията и беше дал на Ричард двуседмична почивка. На вечеря пиха слаба бира, но сега на масата Ричард слага скрита бутилка с нещо изискано от Лондон до друго негово, съвсем различно съкровище.
— Бих донесъл повече. — Ричард е дребен, смугъл и набит, малко се е променил, откакто ходеха на училище. Сякаш е взел решение относно порастването. Коленете на Уил се трият в църковните пейки и нищо не му е по мярка. — Но успях да събера само толкова в торбата си. Е, отпечатъкът е блед, цялата партида мастило се оказа отвратителна — мислехме да го продадем, но си имаме репутация, знаеш. Този залежа. Хубав е, но никой не го купи. А онзи, не знам какво стана. Получи се нещо като гънка, когато го притискахме, така че се наложи да попълваме думите в средата на всеки ред. Той е…
— Това правя аз — казва Уил, лаком, замислен, груб като дете.
Разкошен подарък са тези неподвързани листове от печатарската работилница, повредени или непродадени. Шега за чираци. Груба хартия с неподрязани краища, общителна на пипане като кожата. Уил е прочел всичко в Стратфорд: всички книги, заети от училищния директор, балади и прокламации, купени в панаирните дни. Огледалото на истинското разкаяние. Хартията мирише, въобразява си той, на Лондон, претъпкан и горещ. Играта на продавача на индулгенции. Той вдига поглед, замаян.
— Майсторът ти печата пиеси?
— Не много. Най-често ги смята за боклук. Е, опитай това вино. Мадам Вотролие ми го подари.
— Охо!
— Не е охо. Никакво охо за него. — Ричард налива: перлите в течността бълбукат. — Да знаеш, тя е великолепно създание. Французойката, Уил, е жена от съвсем друга класа — начинът, по който се държи… Наслаждавай му се, човече, не го изгълтвай.
— Латински — Уил разлиства страниците, потъвайки и изплувайки от думите. — Да му се не види, забравил съм. Кой падеж е това?
— Аблатив. — Ричард се покашля. — Така, виж, запазих го, защото печатаме малко латински. А пък си и пиян. Майстор Вотролие наскоро се сдоби с патент да печата Овидий. Метаморфозите. Помниш ли ги? Красота.
— Помня ги.
Думите върху страницата избледняват и вместо тях Уил вижда последния си ден в стратфордското граматическо училище: шеги, ръкостискане, кратки речи. Учителят стои на подиума си — мрачен, не казва нищо. Баща ми има нужда от мен у дома, сър. Наистина, никой не споменава, че нещо се е объркало — че Уил, който винаги е изпреварвал всички, сега трябва да напусне, когато със сигурност би могъл…
— На колко години е? Твоята мадам Вотролие?
— Не е моята мадам Вотролие. Не знам. По-голяма е. Жена. — Ричард отпива от виното си, после се пресяга и обгръща Уил през врата. — Съжалявам, Уил. За училището. Мътните го взели, това, което се случи, е срамота.
Често общуваха така в онези времена — лежаха, докато четяха, подпрени един на друг, във високата трева. Сега жестът, изглежда, не оправдава очакванията. Уил потупва Ричард по тесния гръб.
— Няма значение. Справям се много добре. — Отдръпват се, болезнено усмихнати — Ричард си сяда обратно в Лондон, Уил — в Стратфорд. — Какво стана с твоята лютня?
Стреснат, Ричард тръсва глава.
— Някъде на горния етаж е. Не я занесох в Лондон. Няма време за това, по цял ден работя, Уил, от ранни зори до мрак съм на пресата, по триста коли на ден, иначе майстор Вотролие ругае чак до Дявола в Ада. А после взимам една восъчна свещица и уча до полунощ. Къса ли ти се сърцето?
— Мъничко. Иди я донеси.
— Ще събудим старите.
— Тогава ще излезем отвън. Има луна. Долу до моста, помниш ли?
И така, с лютня, бутилка и гарафа набързо се измъкват, леко задъхани и развълнувани — въпреки че последна тръпка трезвеност подръпва Ричард:
— Това значи, че ще оставим вратата незалостена…
— Забравяш, че сега си в Стратфорд, а не в големия порочен град — казва Уил. — Тук нямаме крадци и убийци. А само лицемери.
Развеселени, че са извън къщи, в меката нощ, че се хлъзгат надолу по торфения склон до последната подпора на Клоптън Бридж. Живот в тъмното: жабите скърцат като панти, една нощна пеперуда слепешката се блъсва в ръката му. Облягайки гръб на хладния камък, за момент Уил е доволен дори само, че прегръща лютнята, че усеща изразителното й тяло. Наследство е от прачичото на Ричард, някога иконом в дома на един лорд; беше научил Ричард да свири, а той на свой ред — Уил, така че двамата можеха да изсвирят дузина песни, всичките изпълнени със сълзи и жестоки господарки. Пръстите му търсят припомняне по струните. Внезапно се замисля за жената от Хюландс Фарм, за отвесната линия на главата и тънката й шия: за лебеди и сребърни бокали, за неща, съвършено изработени.
— Настрой я, за бога, настрой я — изръмжава Ричард. — Вторият чифт изцяло е разстроен. А и най-тънката струна. Звучи като свинче в прасило. По-добре е.
Сълзите мои погледни,
щом жал сърцето ти не трогва…
— Как продължава?
Щом жал сърцето ти не трогва,
сълзите мои погледни,
които вечно тъй изгарят и смъдят.
Във огън се погубвам, а ти си все студена…
— „Които вечно тъй горят и парят.“
— „Във огън се погубвам, а ти си тъй студена…“ Да му се не види. Звуча като десет свинчета. Преди знаех тази песен и насън да ме бутнеш.
— Не си се упражнявал. И ти казах, човече, пиян си.
Уил укротява струните.
— Е, така ли е, Ричард? Въздишаш, гориш и искаш да умреш в нозете й?
— Защо питаш мен?
Смях, но лунната светлина открива тревожен проблясък в очите му.
— Вече си лондончанин. Сигурно е различно. Сигурно… сигурно има жени, много жени…
— Страшно много жени, от всякакви прослойки, да. Могат да се видят, често им се възхищаваш. Но аз съм чирак и се подразбира, че ще се държа добре. Трябва да живея чисто. И не мога да се женя, докато не ми изтече срокът. Това е.
— Разбира се… но какво ще правиш, ако убийствената стрела те улучи, ако един поглед те порази и ти остави рана, за която няма лек?
— Така става само в песните и сонетите — изръмжава Ричард. — Освен това в Лондон е по-вероятно раната, за която няма лек, да те порази в слабините. — Казва го с насмешка, но Уил осъзнава, че е докачил пуритана у него. Ето че си го връща. — Уил, още ли не си се хванал да чиракуваш при баща си?
— Не. Но, бог ми е свидетел, живея чисто като всеки чирак.
— Нямах това предвид. Хората… хората се питат за него. Татко казва, че още не идва на събранията на съвета. Някои смятат, че се страхува да не го арестуват за дългове. На миналото заседание дори са му опростили данъка в полза на бедните. И все пак сигурно едва ли е изгубил толкова много? Още търгува…
— Е, изглежда, знаеш, колкото мен. Смяташ ли, че ми се доверява? — Уил оставя лютнята на тревата, за миг си представя как я вдига високо и я строшава. Не е добра постъпка, но поне ясно се тълкува. — Две години минаха оттогава, продаде и последното от собствеността на майка ми. Несъмнено сенките на родствениците й в Ардън са ридали заради това, но мисля, че повечето кредитори останаха доволни. Какво е станало? Не знам. — „И това би бил най-големият срам за баща ми, мисли си Уил, ако разбера.“ — Предполагам, че е мамил. Беше се издигнал много високо и всичко беше направо прекрасно — дори подаде молба до Хералдическата палата за герб. Джон Шекспир, джентълмен. После внезапно престана да говори за това. Знам, че се е опарил от търговията с вълна. Вероятно е имало и други злощастия… Ричард, мислиш ли, че е възможно човек да е обречен на нещастия? Природата и обстоятелствата да се срещат при него с такава мощ, с такава мрачна прецизност, че да няма изход? — Долита друга нощна пеперуда и кацва на ръкава му: улавя я в шепата си. — Той може да прави, каквото си иска. Но да няма изход.
— Езическа представа. Уил, шушука се, че баща ти се придържа към старата религия.
— Само се шушука? Хайде де, това е Стратфорд, където крещим злите си нападки над рибния тезгях.
Уил пуска пеперудата на свобода.
— Уил… той папата ли поддържа? Да, знам, не бива да питам. И все пак го уважавам, независимо от истината, уважава го и баща ми, въпреки че сме засегнати по различен начин. Боя се само за теб.
Уил избухва в толкова гръмогласен смях, че Ричард скоква.
— Извинявай! О, няма защо да се боиш. Повярвай ми.
Старата религия? Може би. Майка му понякога се обръща към Пресвета Богородица и от време на време тя и баща му се молят насаме заедно. И това подозрение често витае във въздуха напоследък. Уил е чувал за онези призрачни мъже, които слизат на сушата от Рим и джобовете им са пълни с католически произведения, бродят из страната, ходят от къща на къща. Не е трудно да си представи, че баща му е почувствал симпатия към това. В дните на своята слава той беше обществена личност, вършеше в името на кралицата светски и протестантски дела. Сега, като отхвърлен, спокойно би могъл да потърси закрила в горчивите утешения на отхвърлените. Всяка човешка ръка е против мен — а ако не е, ще я накарам да бъде.
— Благодарен съм за това. Защото точно сега е голям въпрос, Уил, голям въпрос е.
— Твърде голям за отговор. Някъде зад него е този бог, заради когото изгарят хора или заради когото човек пожелава да го изгорят, и проклет да съм, ако мога да ги разбера. Пиян съм, не ми обръщай внимание.
— Има хора, които, излизайки от университетите, говорят така. — Тонът на Ричард е огорчен и отмерен. — Атеисти или нещо такова. Трябва да внимаваш.
— Никога не съм правил друго — разсмива се Уил. Но истината остава: той не може да си представи, че живее или умира заради бог. В състояние да си представи почти всичко друго, Уил чувства това като провал, който потвърждава подозрението му за себе си, че е лековат човек. Сложи го върху везната на простосмъртните и тя едва ще потрепне. — Що се отнася до чиракуването при баща ми, той го иска, аз — не, и така я караме. — Донякъде истина. „А самата истина е, мисли си Уил, че той иска да съм него. Да изживея живота му отново, само че този път…“ — Ще видим. Но пък ти, когато станеш лорд — кмет на Лондон…
— И ще стана — Ричард се надига и сяда, напрегнат и важен. — Не целя нищо по-малко. Може и да ме мислиш за безполезен глупак…
— Не, не, не те мисля. Ако го виждаш, значи можеш да го достигнеш. Ако не можеш… ако не бива да бъде видяно, тогава…
— Какво?
— Трябва да го измислиш може би. — Той тръсва глава, откъсвайки се от прекалено изпитателния поглед на Ричард. — Стани, Ричард. Лорд — кмет. Заради Стратфорд. Донеси ни слава на нас, забравените тук. Бог ми е свидетел, тая стара дупка има нужда от това.
— Наистина ли го мислиш, Уил?
— В този момент това мислех. Ще го мисля и след час, кой знае? — Уил поне се опитва да бъде честен. — И утре сигурно?
А после пак засвирва и запява гръмогласно, за да изтрие онзи поглед от лицето на Ричард, да удави нотката, която чу. Жалостивата нотка.
Никога вече не можеше да е същото. Въпреки това Уил и Ричард прекараха доста време заедно по време на престоя на Ричард. Разхождаха се из полята и разговаряха и приятелят му изгуби своята столична бледност. А когато Ричард разказваше за Лондон, Уил внимаваше да не слуша всепоглъщащо, да не задава твърде много въпроси: да не позволява на картините прекалено да оживяват. Държеше се с него като с пациент, болен от треска. Златарските работилнички, проблясващи една след друга, мечтан запас на някой зъл дух; а после набитите глави на екзекутираните по Лондонския мост, дворовете с бикове и насъсканите кучета, пазарът „Смитфийлд“ — целият в тояги и кръв; а после младите ухажори, които се упражняват в стрелба с лък из Муурфийлдс в росната утрин… Да, пулсът му е леко учестен, но не е толкова зле. А после книгопродавците, опасващи църковния двор на катедралата „Свети Павел“ — пристъпи зад табелите на „Бялата хрътка“, „Червеният бик“ и „Зеленият дракон“, попадай на печатни коли и свитъци хартия, а после — подозрителните улички на Шордич, споменати от Ричард с гримаса, защото тук наскоро бяха изникнали театрите, а джебчиите и уличниците, тълпящи се с множеството под флага и звуците на тромпета… Сега пулсът беше трескаво оживен, а пациентът — в опасност. Уил насочи разговора към състоянието на реколтата.
Ричард вечеря със семейството на Уил само веднъж. В дните на своята слава Джон Шекспир беше забележителен домакин: винаги има място на неговата трапеза, няма нужда да носиш свой нож, подай пълненото свинско и пухкавата бяла питка. Сега рядко идваше гост. Известно време бащата на Уил беше спокоен, сърдечен, говори с Ричард за лондонската търговия и лондонските занаяти, докато не изпадна в унило мълчание и се вторачи в пламъка на свещта. Майка му с нежност се безпокоеше за чумата и за крадците, спотайващи се из тесните улички. Джоан отначало се втренчи, преглътна и пламна цялата, напомняйки на Уил колко много се е променил неговият приятел: винаги благоприличен и любезен, сега изглеждаше с вкоренена увереност, спокойно изслушваше, чупеше хляба с тънките си, елегантни пръсти. Но докато стане време да поднесат пържения ябълков десерт, погледът й се беше променил. Джоан беше тринайсетгодишна, учеше се на презрение и Уил я видя да докосва горната си устна, имитирайки как Ричард гали своите зачатъчни мустаци.
— Той е хубаво подобие на мъж — прозя се тя след това — но няма нужда чак толкова да важничи. Само защото има някакъв си кръстник пуритан с лице като цигулка, който можа да го уреди да чиракува в Лондон. Те винаги се грижат един за друг. — Вирнатата й брадичка и блесналият поглед приканваха Уил да бъде циничен с нея: често го правеха. Но Уил отвърна с умерена лоялност, отказвайки да чуе и дума против Ричард. Защото, ако го направеше, можеше да разкрие колко много му завижда. Завистта щеше да изскочи с гръм и трясък, ръмжаща и с капеща от челюстите пяна.
Уил прочете по два пъти всички книги, които Ричард му беше донесъл, а когато не ги четеше, носеше думите в себе си и се ползваше от тях по същия начин, по който, предполагаше той, пуританите се ползваха от духа, а папистите — от вярата. Един път направи грешката да чете на работния тезгях. Не чу баща си да се приближава.
Не толкова, че баща му хвърли книгите на пода, а начинът, по който ги хвърли: със сумтене и бутане, както поправящият пътя избутва камъните. Напомняне. Нямаше нужда да казват нищо.
Щеше да е по-лесно, разбира се, да не го обича. Обичта на Уил към майка му беше простичка; само предявяваше права над теб, както жаждата те кара да пиеш. Обичта към баща му беше като болест или като рана. Не можеше да си отдъхнеш от нея; тя трябваше да стигне до някакво решение.
Уил беше отишъл да изпрати Ричард рано в една гореща юлска сутрин. Ричард щеше да пътува със стратфордския превозвач, младият Уил Грийнауей, който наследи работата от баща си. Ах, точно както трябва да бъде. С тях пътуваше и един търговец от Лиймингтън за по-голяма безопасност. Конете с окачени дисаги потрепваха с уши заради досадните мухи и изглеждаха опечалени. Не искаха да тръгват на път за Лондон. Искаха вечно да пасат на ливадата до конюшнята. Уил и Ричард стиснаха ръце, после запристъпваха от крак на крак, докато Грийнауей затягаше въжетата, а семейство Фийлд припяваха набожни съвети. „Младите, помисли си Уил, не ги бива в приветствията и сбогуванията. Усещат тяхната неискреност.“
— Не се сетих — каза Ричард най-после. — Можеше да вземеш лютнята ми. Татко, нека Уил вземе лютнята.
— Не, не, не мога — настоятелно отвърна Уил.
Нямаше представа защо.
— Уил, ако някога ти… — каза Ричард и внезапно млъкна с печален, изненадан поглед като спящ, който се събужда и вижда, че говори. — Бог да е с теб.
Малко след като ездачите се изгубиха от поглед, Уил откри, че върви без причина надолу по „Ууд стрийт“. Един прозорец с трясък се отвори и върху каменната настилка се изсипа грозна пъстроцветна помия. Отворената порта на някакъв двор му показа мускулеста слугиня, скубеща жива гъска, чиито крака бяха завързани към гърба. Слугинята не се справяше добре, кръв опръска бялата купчина в краката й. Беше създание с лице като луна, но на него се появяваха симпатични трапчинки, щом стисваше малките си перлени зъбки, отбивайки съпротивата на крещящата гъска. Някой мъж щеше да забележи красотата й; иначе мушкай и нескопосано дърпай, мислейки, че ще се справиш. Вероятно, помисли си Уил, той можеше да продължава така вечно: да говори със заобикалки, да се разтакава, да наблюдава. Вероятно щеше да се получи — нескопосано да скубе живота.
Но накрая обърна крачките си към вкъщи, сякаш правеше избор. На „Хенли стрийт“ къщата на Шекспирови се възправяше просторна, солидна и непристъпна. Няколкото процепа в плочите на покрива не можеха да го отрекат: тук живее заможен човек. Слънчева светлина, озаряваща облаците, проникваше през прозорците на горните етажи като лукави, шарещи очи.
След лятното заслепение ламперията от тъмно дърво вътре го накара за момент да опипва наоколо, сякаш с вързани очи. Майка му привършваше печенето.
— Ще ти липсва Ричард, струва ми се — каза тя.
На носа и едната й буза имаше брашно и щом целуна Уил, остави малко върху него като символ на нейното разбиране или като знак. В работилницата при баща му имаше някой, говореше за цената на пигментите: бъз, индиго, брош.
— О, но що се отнася до броша… — мърмореше баща му.
Джоан подаде глава вътре: кога за последно са сменяли тръстиковите рогозки. По-миналия четвъртък. Не, чакай, не толкова отдавна. Брош. Усещане за начеващия ден: обърни тръстиковите рогозки, ще изкарат още. Обърни новия стар ден. Той се замисли за пясъчния часовник в църквата, все същите зрънца изтичаха отново и отново. Тази мисъл предизвика у него особена паника. Главата и стомахът му сякаш си размениха местата, сякаш пясъчният часовник на неговото същество е бил обърнат.
Като че ли теглен от инстинкт, Едмънд препречи пътя му на ярко светналата врата.
— Къде отиваш?
Уил направи скок като дъга над него и се приземи, затичвайки се. Тичаше, както — стори му се — никога преди не е тичал: не както когато правеха състезания с приятелите от училище, не както когато крадоха плодове от овощната градина на лудата госпожа Харис и тя прати своите мастифи след тях — никога не беше тичал така, коленете му почти докосваха гърдите, въздухът разкъсваше дробовете му. Лица кривяха устни, докато проблясваха край него, но той чуваше само помпането и изтръгването на собствения си дъх. При „Клоптън Бридж“, още тичащ, той метна жакета си над главата и го запрати, продължи тежко да крачи, останал по подгизнала от пот риза, ухилен безжалостно и мрачно срещу слънцето, изтривайки солените капки от веждите и миглите си. Сухите като камък коловози на селския път дращеха глезените му, опитвайки се да ги усучат и счупят. Жълтеникавокафяви ниви, натежали за жътва, обграждаха обагреното му полезрение. Стратфорд се губеше зад него, а някъде напред, близо, оттатък следващото, трептящо от жегата, възвишение бяха конете и ездачите, поклащащите се дисаги на път за Лондон…
Обаче всичко беше само безбрежно, напразно блещукане. Само заглъхването на дишането му, болезненото шляпане на забавящата се крачка: истината, суров любезен родител, го блъскаше, докато той се клатушкаше в жегата, а гърлото му клокочеше. Жалко, едва ли можеше да стигне конете. Вече доста далеч от своята енория, де юре той беше скитник. Ако ги настигнеше, нямаше да е по-различно: в това имаше само чудато безразсъдство. Не можеше да стигне толкова далеч. Уил чу тихи, презрени стонове да излизат от него, като стъпи накриво и се препъна, а твърдата зелена земя, внезапно връхлитаща, сякаш задвижена от панти, се хлопна в бузата му.
Известно време можеше единствено да лежи — със сърце, блъскащо в гърдите, и собствената му глупост, беснееща в ума. Най-малкото изглеждаше вероятно едно от двете неща да го убие там, край пътя: стори му се някак справедливо.
Бучащите му уши доловиха смътно тропот на копита и гракащи колела.
— Проспи го, това е начинът.
— Милостиви боже, откога трябва да е почнал с пиенето човек, че да се просне по лице още преди обяд?
— От предната нощ, разбира се.
— Чакай, виж, той е полусъблечен. Мислиш ли, че са го ограбили?
Уил се надигна да седне и се покашля. Когато видя изрисуваната кола, заля го чувство на подло облекчение. Трупата на играчите най-накрая пристигна. От всички хора на света, помисли си той, те най-малко щяха да го сметнат за нелеп.
Един се приближи. Лицето му беше ореховокафяво, износените му дрехи бяха побелели от прахоляка на пътя: опърпано плашило. И все пак, онова нещо в походката, в гласа му:
— Ранен ли си, приятелю?
Уил поклати глава.
— Почивам си — задъха се той. — Малко почивка върху добрата божия земя, сър.
— Помислихме, че си готов да те погребат в нея. Лошо ли ти е? Отпусни глава за момент. Непоносимо горещо е.
— Да продължаваме. — Раздразнителен глас зад него. — Да не сме вече селски полицаи? Остави го… Божичко! Не те ли познавам?
Уил вдигна поглед към синьо-сивкавите очи и споменът изведнъж осмисли високата стройна фигура. Тауни. Джак Тауни. Той беше основният женски играч на трупата, която посети Стратфорд миналото лято. Тогава Уил дълго разговаря с него в „Лебеда“ след представлението, черпеше го питиета и му беше трудно да повярва, че този смайващ човек, който променяше света, е на неговата възраст.
— Господин Тауни. На вашите услуги, сър!
Светлите очи на младежа примижаха.
— Познавам те. Уил Кой беше. Боже, да. Това е наш почитател, приятели. Когато бях с хората на лорд Странг, този симпатяга ни почерпи прилична бъчвичка ейл, кълна се, а после ни издекламира собствените ни реплики. — Тауни сграбчи Уил за ръката и го дръпна да стане на крака. — Още си в Стратфорд, а, Уил? Мислех, че бленуваш за по-хубаво място. Целият си омазан с пот, какво толкова си правил? Предполагам, че е заради жътвата и разни такива. — Тауни махна презрително. Беше лондончанин, спомни си Уил. Помнеше го и как игра откраднатата булка на разбойник, храбра и опечалена. Искаше ти се да скочиш на сцената и да паднеш пред нея. — Ела, стани и яхвай нашата колесница; зверовете ще го понесат.
— Не, не, няма нужда…
— За да угодиш на мен тогава. Щукнало ми е да съм раздавач на благосклонност. Естествено, ще ми мине.
Уил седна на опашката на каруцата. Над главата му тигани и халби се полюшваха заедно със сценичния реквизит: шлемове, корони, знамена, меча кожа. През един дамски воал му се хилеше човешки череп. Джак Тауни вървеше до каруцата и оплакваше краката си.
— Мътните ги взели вашите селски пътища. Все едно са ме били с пръчка по ходилата. Е, как я карате в Стратфорд, а, Уил? Тежички ли са кесиите на съгражданите ти, молят ли се за представление? Всъщност имахме мизерен сезон — и ако си говорим искрено, приятелю — Тауни леко повиши глас — това е една жалка трупа в сравнение с последната ми. Имаме най-окаяния шут. Като имаш предвид, че Нел е още тук, гръмогласният Уилям Нел, помниш ли го?
С глас, сякаш проговаряше вековен дъб, лъвски глас, с лекота преодоляващ тлъстините.
— Той играеше лидийския цар.
— Да, да, никога не се отказва да играе цар, повярвай ми. Но когато трябва да царува над мен… Трябва да помни, че аз само играя жената. — Тауни се усмихна, внезапно, студено: беше като нещо, което човек не трябваше да вижда, кама в чекмедже. — Да де, може да играе роли. Но характерът му е съвсем друга работа. Не можеш да играеш и да живееш на едно и също място. Преградите, Уил, здраво ги заковавай. Боже, изглеждаш направо изтерзан. — Той се пресегна и отметна лепкавата, потна коса от челото на Уил. — Какво си правил! Не си се вихрил край пътя и не си набутал горкото момиче в канавката, когато ни видя да приближаваме, нали?
— Не, гонех една фея — каза Уил. Не знаеше, че може да говори толкова рязко, отсичайки мига като глава на кокошка върху дръвника. — Но не можах да я стигна. Ей такива, селски щуротии.
Тауни дръпна ръката си.
— Имаш нужда от нещо за пийване. Друг начин да кажа, че аз имам нужда от пийване. Припомни ми кое е най-доброто тук — ейл, сайдер? Ще си поделим сметката.
— Ейл, но аз не мога. Трябва да работя.
— Зарежи работата. Зарежи всичко, защото ние вече сме тук, Уил, и носим малко красота. Единственото нещо, без което не може да се живее. — Тауни подскочи и се метна до Уил, изви се назад, за да рови в купчина одеяла върху пода на каруцата. — Не е ли така, подлого? Надигай се, мързеливо копеле, другите цяла нощ сме вървели. — Дочувайки стенание, той добави и един чевръст юмрук. — На ти, жив ли си сега?
Огромно розово, сипаничаво лице с дребни очички като парче шунка, набодено със скилидки чесън, се надигна, хленчещо и разкривено, и запремигва към тях.
— Нашият шут. Човек би предположил, че стъпва на сцената само за да ни разсмее, но точно този е в противоречие с природата. Красота, сладости, това носим, а?
— Върви на майната си!
Шутът се прозя, надигна се и седна, като се чешеше.
— За него това е изключително остроумие — каза Тауни, потупвайки Уил по коляното. Уил отказа да погледне тази издължена, костелива и изразителна ръка. Само дажби, помни, оскъдни порции: потискай апетита. — Прав съм обаче, нали? Ама, разбира се, можеш да живееш без красота — като прасе в кочина, тоест. Живот като протяжен, тежък, пиянски сън без сънища.
— Звучи идеално — каза шутът, оригвайки се дълго и мелодично. — Кой е това?
— Това — отвърна Тауни, тупвайки Уил по рамото — е моят добър приятел Уил от Стратфорд. Уил… Не, не ми подсказвай, мамка му, имам памет. Уил Шекспир, синът на ръкавичаря. — Той отправи към Уил леко неспокойна, ликуваща усмивка. — Нали? Или пък беше на обущаря?
— Не, вярно си запомнил — каза Уил твърдо и сухо, думите убиваха в устата му като крайшник на хляб. Приготви се да скочи от каруцата. — Това съм аз.
Тази вечер той се измъкна, докато баща му клюмаше край огъня. Ако решеше, Уил можеше да се измете от стаята като креда от каменна плоча.
Не че това беше негов избор. Не можа да се сдържи.
— Не мога да повярвам, че помниш толкова много от пиесата. „Братът на дявола“, най-отегчителното нещо, пълно с гръмки фрази. — Джак Тауни протегна длъгнестите си ръце и погледна преценяващо халбата, която Уил сложи пред него. — От вашето селско пиво ми плесенясват червата. Опияняващо е, обаче приятно опияняващо.
— Самата пиеса не е кой знае какво, а това, което направихте от нея — каза Уил. — Поддържаше такова напрежение. Трудно ми беше да повярвам, че е свършила. Два часа се стопиха за миг. Наложи се да се тупам и пощипвам.
Два часа като минута, пълна с всичко. Навсякъде, по цялото си тяло и ум усещаше тихо жужене, сякаш пиесата го беше изопнала като тетива.
— Е, подобаващо задоволи тълпата. Имай предвид, че твоят земляк Джон Незнайни едва ли има представа за какво пляска с огромните си лапи. Не и ти обаче, не и ти. — Внезапно той разчорли косата на Уил от челото до тила. Усещането беше странно — сякаш свали всичките му дрехи. — Ти се храниш с това, нали? Храниш се, лапаш, поглъщаш.
— То ме изяжда — каза Уил.
— Е, сподели! — Тауни изпъна крак към камината и сякаш това продължи вечно. Беше много светъл, с фини кости, пълни устни; щом се взреше в огъня, разбойническата булка потрепваше и се съживяваше — и все пак уловка — виждаше се контурът на наболата брада под челюстта му. Беше заслепяващо и гнусно. — Какъв си ти, Уил? С какво се занимаваш между посещенията ни? Прави ми впечатление, че не си скръстил ръце да кудкудякаш като повечето от тях. Идваш от някой благороднически дом наоколо ли? Кажи да, моля те, може да ми уредиш благоразположението му.
— Нищо подобно. Живея с баща си. Напоследък представител на самоуправлението и член на градския съвет на Стратфорд — а също и съдебен пристав.
Любопитно беше, че сега извличаше полза от изгубеното високо положение на баща си.
— Хубаво. Ти най-големият ли си? А, сигурно те чака грижливо уредена собственост.
Уил се втренчи в недокоснатата си бира. Светлината на свещта като червей се гърчеше в нея.
— Баща ми все още е човек с някакво благосъстояние. Но богатството му напоследък се стопи.
Бореше се с нещо неказано, но Джак Тауни беше изпънал дългите си крака, смеейки се язвително.
— Не е толкова зле. Моят баща не ми остави нищо, освен белези от камшик. Виждаш ли? — Той обърна тесния си гръб към Уил и смъкна ризата от рамото си. Пепеляворозови ивици мрачно прошарваха чисто бялата кожа. Уил сякаш усети жар по лицето си. — Е, аз го наричам мой баща. Само Господ и майка ми знаят кой е бил той в действителност, но разполагаше със скришните ми части всяка нощ цели пет години.
Тауни пак надяна ризата си, а Уил се замисли за собствения си баща: помисли си как той ще умре. Или по-скоро отскочи, попарен от мисълта.
— Казват, че е грешно да си играч — избухна той, нахвърляйки се на бирата си.
— Е, да, казват го и какво, бих искал да знам, имат предвид? Ние само играем и се напиваме и нямаме установено място или ранг и умираме в нужда, когато ни пропъдят от групата. — Пиян и все пак не чак толкова, колкото Уил беше свикнал да вижда мъже да се напиват, Тауни сграбчи ръката на Уил с настоятелно подсилване на боричкащите се думи. — Знаеш ли, един празнодумстващ богоугодник ме взе на мушка в Банбъри-Садбъри — някаква такава дупка — и ме прати в своя ад, защото съм бил покана за содомия. Можах само да му отговоря, че това не е покана, която някога ще отправя към него. — Той гръмко се разсмя, но прозвуча като пренасочен гняв. — Е, ти определено не го смяташ за грешно, иначе нямаше да ни правиш компания.
— Не знам — каза Уил. — Не знам какво да мисля.
Имаше предвид всичко като цяло. Прекарваше повечето от времето си в размишления, но мисълта беше поток, върху който Уил се носеше, не го направляваше.
— Страх те е от почтения ти татко градския съветник, без съмнение — каза Тауни, прозявайки се. — За бога, Уил, виж само онези огромни песоглавци. — В другия край на пивницата двама от актьорите, Нел, който играеше кралят и един червенокос дългун, който се наливаше чаша след чаша с ликьорено вино, бяха извадили шпагите си и налитаха един на друг. — Това е игра, добри човече, само игра — викна той на кръчмаря, който се приближи, плувнал в пот и мърморещ. — Минават последното действие от „Алфонс Линкълнски“. Всеки удар е планиран, сър, като стъпките на галярдата[2]. Или така би трябвало да е — добави той за Уил. — Нел е толкова склонен да се самозабравя.
— Най-желаното нещо — обади се Уил, усещайки, че питието го съживява и опечалява едновременно.
— Но ето ти го — развълнувано каза Тауни — точно онова, което твоите богоугодни съграждани не виждат. О, грешно е да си играч, заявяват те. Но какво правят, когато се събудят сутрин? Веднага стават себе си? Не: напомнят си кои са. Налага им се. А, да, чакай да видя, аз съм благоверният Котлет Свински, уважаван жител от град Дупка-на-пътя, а ей там лежи жена ми, за която си затварям очите, че е невярна и макар току-що да съм сънувал, че тичам гол из полята с още други подивели момци и девойки, виждам всички курви, цигани и играчи как ги бият с камшик, вързани за опашката на каруцата, и съм опечален, дълбоко… Така трябва, защото иначе ходят по тънък лед, а той се пропуква. Някога бил ли си в Лондон? Е, разбира се, че не. — Състрадателният поглед без съмнение имаше за цел да изглежда мило. — Има зими, в които Темза замръзва цялата. Реката се превръща в път. Всички тръгват по нея — правят панаир отгоре и пекат кестени, гадаят съдби и всички се преструват, че не ходят по вода…
— Мили боже, недей.
— Ах, ето че развали описанието ми. Тъкмо се заформяше дълбоко проницателен образ, струва ми се. Обаче съм пиян. — Той пресуши халбата си, после се облегна на рамото на Уил. Дъхът му беше разстройващо сладък, като детски. — Копнееш за Лондон, а? Ами, разбирам те. Ще ти разкажа за него, Уил, той е най-лошото място, на което да си гладен. По тези места може да положиш костите си до някой извор и да пиеш от чистата вода, и — не знам — може би да хванеш заек или пък ще ти помогне старата съседка, която те познава още от пеленаче. В Лондон няма такова нещо. — Той докосна бузата на Уил с нежен, дори боязлив пръст. — Какво търсиш тогава? Помага, ако преди всичко знаеш къде да го намериш.
— Аз… не знам дали засега е създадено.
Зад него по плочите на пода се плъзна изпусната шпага. Нел засипа с ругатни слабата си китка. Тауни стана от стола и вдигна халба към него, улавяйки погледа на Нел с усмивка, която изглеждаше подготвена, като извадена от кутия.
— Сега го гледай как ще се развилнее — каза той през зъби.
Нел горделиво тръгна към тях.
— Така, сега, господин Уил, какви приказки ти разправя този младеж тука, а? Всичките са лъжи, каквото и да си мислиш.
— Ние сме играчи — каза Тауни, поклащайки празната си халба. — Лъжите са нашият занаят.
— Още една пинта? Това значи, че след малко ще запее „О, плачеща върба“. После ще провъзгласи любовта си към целия свят. После ще предизвика целия свят да се бият. После се разплаква и заспива едновременно. Един път да си знае всичко без суфлиране.
— Бърбори си, старче, докато още имаш зъби — дружелюбно каза Тауни. — Уил е влюбен, да знаеш. Но обектът на любовта му не съществува. Какво да прави?
Уил каза:
Постъпваш зле към мен да приемаш
мойте простодушни думи.
И да ги пускаш по света на воля
като от клетка птички,
никога не отваряли крила под слънцето,
нито научили как да избягват орела и ястреба.
— Боже, помня я — каза Нел. — Коя беше, „Фонтанът на Ардена“?
— „Братът на дявола“. — Тауни наблюдаваше Уил. — Как продължаваше?
Защото, когато предчувствам нещо лошо,
веднага езикът ми
трябва да го освободи, тъй като ние… нещо си камък,
който търка нежната подметка, нехайно тръскаме
отсега обувка, макар нещо си…
— Не, забравил съм.
— Гадна работа — изръмжа Нел. — Красива слугиня да подскача наоколо с камъче в обувката.
— Блуждаещо камъче — каза Тауни. — Да, хилава алегория. И все пак… — Той се взря в Уил, полузадрямал, полупроницателен. — Къде ги пазиш, Уил?
— Казвам ти, човече, тук — обади се Нел, почуквайки Уил по главата. — Мога да позная, че не е селски тъпак. Да започнем с това, че ни се възхищава. Само мога да си мечтая ти да имаше такава памет.
— Пазя ги тук — каза Уил след малко и докосна пространството до себе си, нежно, сякаш там седеше друг Уил, който предпочиташе да не го безпокоят.
Бързаше към вкъщи, наоколо се стелеше нощният пейзаж.
Над покривите звездите връхлитаха с него и никакви кучета не лаеха, защото ходилата му само се плъзгаха тук-там по земята. В ума му се нижеше прекрасно ръкоделие. Да, беше обещал на баща си, че повече няма да има нищо общо с играчите, но не беше необходимо баща му да узнае, а дори и да разбереше, вероятно беше възможно да му се обясни какво им е толкова удивителното, как извличат нещо ново от едното нищо — чрез остроумие и находчивост, че са създатели.
Вероятно това беше истинският урок за деня: всичко е възможно. Така го беше почувствал тази вечер в „Белия елен“, докато разговорът се разгорещяваше, разпалвайки го дори още повече, щом престана да разбира. Светът беше нещо необятно, прекрасно, освен това беше и ябълка — току на една ръка разстояние, натежала да я дръпнеш и да я откъснеш.
Той се вмъкна през вратата на задната кухня, където върху сламеник спеше прислужницата, а на пода — старата хрътка. Щом кучето се размърда, Уил потри долната му челюст и пак го накара да притихне; зверчето изобщо не осъзнаваше колко много го ненавижда Уил.
Добра се до основата на стълбището и там стоеше баща му. Уил никога не беше сигурен дали е излизал от гостната, или просто си е стоял там през цялото време със свещица в ръка.
Онова, в което можеше да бъде сигурен, уви, беше собственото му лице: как, хванат неподготвен, остана неспособен да скрие изражението си. Баща му сигурно е забелязал това — колко отегчен е Уил от него и колко би искал той да не му е баща.
Четеше се в отплеснатия му наранен поглед.
— Няма нужда да лъжеш — каза баща му. — Знам къде си бил. Пратих момче да те търси.
— Татко… Знам, че не го одобряваш, но все пак, не може да е толкова лошо…
— Така ме караш да се чувствам. — Изговорено категорично и просто, сякаш за да подчертае, че Уил няма да избегне това с цветист изблик на думи. — Не става дума само за проблема. Когато действаш пряко волята ми, въпросът е как ме караш да се чувствам.
Потреперване при последната дума; а на Уил му се прииска да извика: „Смяташ ли, че не го разбирам?“.
Да разбира, беше лесно. Беше разбрал, когато порасналото голямо слабоумно момче на господин Ридли се изсмя на малкото дете, което беше премазано под колелата на колата с нечистотиите: това беше ярък пламък в този сумрачен, загнил ум. Уил не изпитваше симпатия или неприязън към тази си способност да разпознава чувствата; то беше като умението да четеш, просто не можеш да го отмениш.
Знам, знам как се чувстваш, татко: как животът е едно остро пробождане в теб като куката в устата на риба. Говорят за теб, шушукайки, със съжаление; а майка е толкова предана, че никога няма да си позволи дори да прошепне укор, и така напрягаш, напрягаш все повече слух от ужаса да го чуеш. И ако собственият ти син се обърне срещу теб, има ли още по-дълбока бездна на провала?
— Съжалявам, татко.
Свиване на рамене.
— Предполагам, че в момента е така. — Това беше проницателно. Той се озърна наоколо, сякаш да намери къде да седне или да легне: да полегне завинаги. — А после правиш, каквото си поискаш. Тежко е, Уил. Не само защото няма да бъдеш мой чирак, това е само на повърхността. Отровата е отдолу.
Той се обърна и се вкопчи в парапета и Уил видя, че все още носи бастуна си; и кокалчетата на ръката му, когато го стисна, бяха бели като костта отдолу.
Майка му с тих глас, блага и непреклонна като котешка лапа, дойде в стаята му, някак си наясно, че още е буден. Седна на леглото му.
— Не мога да понасям разногласия. Знам, че е нередно от моя страна, защото те винаги се появяват в живота. Знам за какво беше кавгата и няма да говоря за това, Уил. Само че не мога да те понасям толкова… толкова язвителен.
Говореше благоразумно. Служеше си с думите като с игли и ножове.
Той седна в леглото.
— Какво те кара да мислиш така?
— Аз съм съпруга и майка. Имам сто очи и уши. Баща ти невинаги е лесен човек, знам го добре. — Хвана ръката му. Пръстите й я изследваха, сякаш искаха да открият скрита в шепата му монета. — Но се опитвай да го разбереш. Той натрупа своето богатство — да, да, не го получи от това, което аз му донесох, когато се оженихме, макар предостатъчно хора да говореха, че омъжвайки се за него, съм слязла по-ниско и че зестрата ми скоро ще бъде изгубена. — Тя беше родена Мери Ардън — сродница и наследница на най-знатния род в областта. — Той сам се издигна и аз се гордеех с него. Гордеех се, когато заемаше най-високото положение в града. Все още се гордеех, когато го сполетяха неприятностите. И когато пропадна имуществото ми, и тогава също. У един мъж значение има зърното, ядката и там е насочена любовта ми, както и гордостта ми, бих искала и твоята също.
— Да — каза Уил и гласът му прозвуча непокорно. — Разбирам, но ние се познаваме по делата си, несъмнено.
Замълчаванията на майка му не бяха като тези на баща му. Правеха място за теб върху меката кушетка на преосмислянето.
— Хайде да не говорим за това — отвърна той. — Както казваш ти, не искаме повече разногласия.
— Изглеждаш уморен. Не ти давам да си почиваш… Но знаеш ли какво каза баща ти, когато ме взе за жена? „Чувствам се като крал.“ Надявам се, че съм имала достатъчно разум и това да не ме е главозамаяло. Но той е горд като крал, Уил. А един крал трябва да има принц.
Сега държеше ръката му и в двете си шепи. Имаше здрава хватка.
— Какво би желала да направя?
— Нищо, нищо, което да не искаш. Знам, че не желаеш да се обвързваш и да му ставаш чирак. Но има и други връзки, природни връзки, а да вървиш срещу природата… О, Уил, понякога си малко плашещ. Нямам предвид, че у теб има нещо, от което да се боя. А само че понякога… те виждам да отиваш толкова далеч.
Той поклати глава, опитвайки да се усмихне. Помисли си, че в това отношение никой не можеше да е по-плашещ от нея.
— Оправям проблемите с баща ми или имам намерение да го направя. И…
— О, Уил, това искам да чуя. Благодаря ти. — Майка му стана. — Сдобрете се, както е редно. Не го предизвиквай повече. — Тя погледна надолу, усмивката й беше сияйна и хладна и го вледени. — Примири се с това, Уил.
Джоан беше тази, която иззе въпроса от ръцете им: Джоан, която нямаше още четиринайсет години, но беше като на двайсет със своята приятно закръглена, енергична фигура и още по толкова, на каквато и да е възраст, пълноценна жена със своята житейска мъдрост, равноправна във всичко. Наскоро, когато прислужницата имаше зъбобол и се дърпаше да иде при фелдшера, Джоан взе назаем плоски клещи от ковача и успешно извади зъба сама, удавяйки воплите в гръмко пеене.
Уил я обожаваше. Понякога подозираше, че баща му мъничко се страхува от нея. Джоан обичаше светлината и беше велика в рязкото отваряне на прозоречните капаци, а когато стомахът й беше разстроен, казваше го и предупреждаваше всички за клозета. За разлика от майка им, чиято отличителна, заглушаваща фраза беше „Да не говорим за това“, особено когато Джон Шекспир се вторачваше в халбата или в спомените и виждаше несправедливостта на дъното. Подозрение, наистина, че Джоан беше напълно способна да каже: „Не, да говорим за това, дайте да разтворим капаците на въпроса“.
— Татко, играчите са тук, а аз никога не съм ги виждала. Може ли да отида?
— Хм. Порасни още една-две години, Джоан, и тогава може да говорим за това.
Джоан изобщо нямаше да се занимава с такова благоразумно мърморене.
— Бес Куини ходи. Тя е по-малка от мен и от това репутацията на семейство Куини не се уронва. А госпожа Стърли на четиринайсет вече е била омъжена. Тя ми го каза.
Уил улови беглия поглед на баща си, който питаше: „Твое дело ли е?“. Но той от ранни зори се беше занимавал с пълен, отегчителен, надлежен опис на помещенията по „Хенли стрийт“. И освен това не можеше да заобиколиш Джоан.
— Не отправям често молби, татко. Толкова момичета непрестанно досаждат за дрънкулки и джунджурийки. Но за теб винаги съм била скромна и въздържана, надявам се. Посрамвам ли те с крещящи панделки и гривнички? Боже, моля се да не съм.
— Това е друг въпрос.
Но въпросът вече беше изгубен. Джоан нямаше да позволи да й откажат нещо, което се разрешаваше на дъщерята на Алдърман Куини. Тя, разбира се, не можеше да отиде сама.
Така че се случи. Уил го прие като монета, намерена на улицата. Да я запази ли, да я похарчи ли: още не е твоя, а само покваряващ шанс. И само глупак би живял до края на живота си, търсейки пари по земята.
Невъзможно, разбира се, да не го усетят, докато влачеха крака, влизайки в градския съвет, и топлата вълна от дърдорещо, запотено очакване се стовари отгоре им. Но Уил се опита да следва примера на Гилбърт, който беше дошъл с тях, защото, както каза той, това е по-добро от мачкането на мухи. Гилбърт, който на шестнайсет години внезапно се беше превърнал във възслаб, длъгнест прозявко с изключително флегматичен темперамент, сякаш се подготвяше за цял живот, изпълнен с безразличие.
Въпреки това сетивата на Уил бучаха и завесата на гримьорната се отдръпна, умът му яростно започна да търси като куче без намордник — щеше ли да има рими и как щяха да ги използват. Тромаво да ги тъпчат с крака или да ги докосват в полет като катеричка, подскачаща от клон на клон? Внимавай. Намордник, намордник. Уил си спомни онази фантазия, в която като обезумял тичаше към въображаем хоризонт, в цялата й самоокайваща се абсурдност. Достатъчно.
— Каква навалица — казваше развеселено Джоан. — Пазете си кесията, виждам подли, безчестни лица. Просташки лица, смея да кажа. Добър ден, добър ден. Боже, тя е остаряла. Не трябва ли да се придвижим напред? Как ще чуваме изобщо?
— Гласовете на играчите са силни — каза Уил.
— Имаш предвид, че викат? Няма да издържа два часа викане.
— Не. Може би викат само най-некадърните. Различно е…
Щом той се обърна и лицето се обърна, като в книга, страница, която се опитва да разлисти и следващата със себе си.
Тя беше на около три метра. Гледаха се един друг няколко неподвижни, изваяни секунди. Никакъв поздрав или разпознаване. Сякаш погледът дойде насред дълбокомислена проповед, при поставянето на въпрос, на който не може да се отговори.
Джоан го смушка.
— Какво зяпаш? — Проследи погледа на Уил. — О, нея.
— Госпожица Хатауей. От Шотъри — чу се той да казва.
— А, да, познавам я. Ами, ние често се поздравяваме на пазара за масло. Името й е Ан — важно каза Джоан. — Да й се обадим тогава. Боже, чудя се дали мъжете изобщо някога се запознават с някого.
Вярно е, помисли си Уил, докато Джоан заговаряше госпожица Хатауей с непринудени дребнавости и двете заедно се увлякоха в разговор. Каква горещина! Е, да, но такъв е сезонът — да, така че… С нея беше едрото момче с кръгли очи и влажен бретон.
— Доведеният ми брат — чу я да казва той, само че гласът й беше точно обратното на силен, като листец, отвян от набъбващия поток на глъчката.
— Много си сладък. Никога ли не си била на представление преди, мила? Нито пък аз. Ще се наглеждаме една друга. — Джоан хвана Уил и Гилбърт под ръка. — А пък тези огромни топузи са моите братя. Дали някога някоя жена е била придружавана от двама толкова слабоумни? Като прекомерно израснали бобени растения, а аз съм колчето.
Ан се усмихна. Името й — „Господарке Хатауей, желая ви всичко най-хубаво“ — е Ан. Тя прие поклона му. Онази усмивка! Почувства я като събуждане от кошмар — осъзнаваш красотата на реалността, която никога не продължава толкова, колкото трябва. Ан.
На сцената неочаквано изникна шутът, подскачайки без особена енергия; Джак Тауни беше прав. Но публиката леко се развълнува, утихна и насочи вниманието си. Ан беше сред публиката, издължената й ръка в изпънат тесен ръкав прегърна момчето пред нея, щом се обърнаха към сцената. Бяла шия, колкото две длани, между яката и косата, покрита с шапчица и прибрана в мрежа — като мед в килийки — се показваше пред играещото око на Уил. Но какво от това? Ето какво: всичко у нея беше красиво. То караше тази ленива, разглезена дума най-после да си свърши работата и Уил го беше разбрал, докато стоеше като момче пред нея в Хюландс Фарм, но какво от това? Той нямаше нищо общо. Уил хвърли бегъл поглед наоколо. Гражданите стояха спокойно, селяните проточваха врат, още покрити с прахоляка от пътуването си. Децата, накацали по раменете, неуверено ръкопляскаха. Шутът, олюляващ се до ръба на сцената, крещеше в отговор на жена, тресяща юмрук.
— Искаш да ме удариш, така ли каза, сладурче? Да удариш мен? Да ме прелъстиш, ето какво искаш всъщност.
Той го изигра чрез мимики, със сластни забивания, като се опипваше през разноцветните си бричове.
Онази усмивка! Не трая толкова дълго, колкото трябваше. На Уил му се стори, че да постигне и да се погрижи за тази усмивка, да я породи на този свят, ще е нещо, което си струва.
Шутът се скри с клатушкане, започна пиесата. „Правдивата трагична история на Дарий, цар на Персия“, както е била играна пред Нейно Величество кралицата… Царят забърза към края на сцената, за да им разкаже спешно за участта, надвиснала над него. Това беше Уилям Нел, но не съвсем: сега невероятно царствен, не просто играч.
Покривните греди на градския съвет бяха станали арките на Вавилон. Хитрост, промяна. Едва ли би могъл да я схванеш по-ясно от точния момент, в който заспиваш. Джоан се гмурна в историята — видя със задоволство Уил — ахваше при всяка жестокост, ръцете й литваха към бузите от жалост, сякаш всичко действително се разиграваше в стая, в която случайно е попаднала. Както и трябваше да бъде.
Но за първи път вниманието на Уил беше раздвоено. Все гледаше към лицето на Ан, едва ли не то беше част от пиесата. Преценяваше трагедията по светлините и сенките върху неговото изражение. Струваше му се, че другите лица са като празни листове, сравнени с това на Ан, където цяла страница, изпълнена с текст, приканваше окото да чете.
Междувременно две огромни млади жени до нея, споделящи стомна със сайдер, която си подаваха една на друга като бебе, което трябва да се кърми, се издуваха все повече от питието и от себелюбие и почнаха да я изблъскват. Искаха някой да ги укори, за да се насладят на кавга или гръмогласна разпра. Но Ан просто се сви по-близо до доведения си брат и зае по-малко пространство. Той видя не свенливост, не отсъствие на воля, а чист отказ от спорове, толкова чист, че се простираше навсякъде, безкрайно, безмълвно отричане на глупавите и грозните. Той се раздвижи.
— Госпожице, елате от тази ми страна, по-свободно е.
Направи място и го запази с изопнат гръб и вцепенени лакти. Устните й помръднаха, вероятно с благодарност. Уил предпочиташе да няма такава. Докато представлението приближаваше своята трагична развръзка, той наблюдаваше Ан — също като Джоан тя местеше тежестта си от едното стъпало на другото, момчето седеше на земята в краката й. Едно представление траеше твърде дълго да го издържиш правостоящ, освен ако си като него, побъркан по въпроса.
— Уил! Какво правиш?
— Предлагам удобство — каза той на Джоан на коленете му. От време на време беше виждал някои мъже да правят това за своите жени на представление, щом два часа се проточеха в три. Младите мъже често се подпираха един на друг, гръб в гръб. — Облегнете се на мен. Направете го, моля ви. — Той не извърна напълно глава. — Госпожице Хатауей, с ваше позволение.
Джоан, кикотейки се, веднага отпусна тежестта си на рамото му. В краткото колебание на Ан той намери време да допусне, че смъртно я е обидил, и да се чуди какво означава това за него. Когато тя положи ръка на рамото му, всичко друго — мисъл, емоция — отстъпи място на усещането. Плътността и топлината на нейното дишане го удивиха. Сякаш никога преди не беше докосвал човешко същество. Осемнайсетгодишен: цели осемнайсет години живот, а сега му изглеждаха като дълга, душна дрямка, преди съвсем да се събуди.
Той никога не искаше представленията да свършват. Но сега беше различно. Разбира се, не можеше да стои вечно на колене; но беше достатъчно да си представи, че го прави, да се види осветен от новия пламък на възможността.
На излизане от градския съвет Джоан, която се протягаше, прозяваше се и едновременно с това бърбореше, още владееше положението.
— Боже, колко е светло — чувствам се като къртица. Този шут беше чудовищен, нали? Опита се да прикове вниманието ми, когато изпълняваше онзи възмутителен номер, но не можа да ми подейства изобщо. Въпреки това се наложи да се смея. Уф, не гледай, госпожице, чудовищата, могат да почакат, докато се приберат. — По протежение на уличката зад градския съвет, наредени един до друг пъшкащи мъже изпразваха мехурите си срещу стената. — Жалко, че пиесата изважда наяве низките страсти, защото всъщност тя е приятно, хубавичко забавление. Никой ли няма да те прибере, Ан? Тогава трябва да вземеш Уил да те придружи до вкъщи. Не, настоявам, аз трябва да ида само до „Хенли стрийт“ и Гилбърт е с мен, но не ми се мисли как ти и това сладурче вървите сами по пътя за Шотъри, не и след като видях толкова просташки лица наоколо.
Аз трябваше да предложа това, помисли си Уил. Беше доволен, че ще го направи, но леко му се гадеше, изпитваше колебания и съмнения. Защо? Може би, защото, въпреки че поеха през полето по пътя за Шотъри с достатъчно бавна крачка, в себе си се чувстваше така, сякаш отново тича стремглаво, засилен отвъд предела на силите си.
— Оскъдничка ми се струва жътвата — каза той, после се зачуди дали това не са нивите на брат й.
— Така ли? — В погледа й се четеше изненада, после неловкост. — Така и не се научих да преценявам тези неща.
Уил се чувстваше с празни ръце, сякаш се опитваше да направи покупка, без да има пари. После си спомни мъртвороденото теле и си помисли, че вероятно тя никога няма да му прости, задето я е видял в състояние на крайност, и се зачуди дали могат да извървят целия път до Хюландс Фарм в мълчание. Сигурно можеха, ако не беше момчето, Джон. Освободено от физическите ограничения, то подивя — катереше се, подскачаше, падаше и се търкаляше в калта.
— Джон, слез оттам — ще се удариш.
— Аз никога не се удрям. — То се приземи в краката им, стиснало счупен клон, и се цапна по главата с него. — Видя ли? — Присви очи нагоре към Уил. — Хареса ли ти пиесата?
— Да, да, а на теб?
— Беше прекалено дълга.
Момчето захвърли пръчката и си плю на петите, като размахваше ръце и пищеше.
— Помня, когато и аз бях такъв — каза Уил, после стисна език с отвращение.
Този коментар разкри младостта му; освен това си беше чисто лицемерие. Не можеше да си спомни да се е чувствал до такава степен изоставен, дори и като дете. Да се предаде на този миг — не, това означаваше да изгуби поглед над мига преди и мига след. Имаше нужда да вижда на всички страни.
— Наистина ли ти хареса пиесата? — попита тя.
— Харесвам всички пиеси. Харесвам ги повече от живота. — Беше нескопосано твърдение, но почувства облекчение, щом се чу да казва нещо вярно. — Теб не те ли развълнува?
— Чудя се как запомнят всички тези реплики. Иска се голяма интелигентност.
— Но нищо повече?
Дори и толкова деликатен, подобен натиск сякаш я накара да се отдръпне, а устните й прехапаха думите да не излязат. Нейното не беше мнимо изчервяване — напомняше ти, че е от прилив на кръв. Уил се запита: свенливост? Но как можеш да бъдеш свенлив, когато си зад крепостта на такава красота и изящество? Как не демонстрираш пренебрежение от парапетите на бойните кули?
— Почувствах, че не е истинско — каза накрая тя. — Но вероятно приличам на брат си. Той казва, че пиесите са преструвка за безделници и пораждат напразни мечти.
Уил не беше предполагал, че господин Хатауей е пуритан; макар че, разбира се, имаше много отсенки, освен упоритото, гарвановочерно благочестие на нивите.
— Но нямаше против да отидеш?
Тя поклати глава.
— Мога да правя, каквото ми харесва — отвърна.
Прозвуча като най-злочестата от всички изповеди. Джон се върна при тях, като подскачаше и тропаше.
— Ехо, Ан. Стъпнах сянката ти, значи сега си умряла.
— Настъпи, не стъпна.
— Стъпнах и те гътнах. Стъпнах и те гътнах…
— Главата му е пълна само с рими — измърмори тя без одобрение.
Момчето продължаваше да припява думите отново и отново и като обезумяло тъпчеше наоколо.
— Гътна се, гътна се и това е хубаво… — дереше се момчето и танцуваше заднешком. Внезапно на лицето й се изписа ярост и тя хукна след него.
— Срамота е, не те е срам да говориш така…
Уил искаше да я повика обратно, да каже, че това е просто детинска глупост. Но в това имаше нещо зловещо. И когато тя настигна врещящото момче, не го сграбчи за яката, нито го удари. Нейните сини, хрущящо сини очи бяха единственото, което й трябваше, за да го накара да се укроти. Подръпвайки полите си, Ан елегантно скочи върху сянката му.
— Сега ти умря — каза тя. — Това хубаво ли е?
Момчето се нацупи, изражението на едрото му лице беше донякъде покрусено, донякъде разбунтувано. Уил съзря приликата с фермера. Изглежда, виждаше други неща, съзираше чезнещото и мимолетното.
— Ела вече, да се целунем — каза тя с откровен, ласкав тон.
Момчето бурно се притисна в нея за момент, после се откопчи, сочейки Уил.
— Сега направи и него умрял.
Ан се изпъна, хвърляйки бегъл поглед към сянката на Уил върху тревата, после към лицето му.
— Няма нужда — каза той. — Ти вече ме уби.
— Не, не е — нетърпеливо извика момчето. — Ето, аз ще го направя.
Това отвори мъничко пространство, в което казаното от Уил успя да отекне. Зачуди се на себе си, че го е изрекъл: не със съжаление — въпреки че то можеше да се появи — а с огромно смайване, защото изведнъж изглеждаше възможно да успее да каже каквото и да е.
Ан леко поклати глава с тънка усмивка. Уил усети, че тя винаги би смекчавала остротата на отрицателното.
— Не, мисля, че още си жив.
Ан се обърна да продължи пътя си. По нейно мнение той беше изрекъл вероятно едно от онези неща, които не са реални.
Уил я последва. Вече не бяха далеч от Хюландс Фарм, но нямаше значение: сега, след като в сърцето му като камбана звънеше сурова музика, за да разчупи цяла вечност от мълчание, беше все едно колко далеч трябва да отиде.