Нанси Крес
Братовчедите от вчера (2)

II: S минус 9,5 месеца

Мариан

На борда на Мисията имаше още четири научни екипа и никой от тях не се интересуваше от периферната дейност на Мариан. В другите екипи влизаха учени от Световната здравна организация, Центъра за заразни болести, Медицинския изследователски институт на Американската армия, Института за молекулярна медицина в Оксфорд, Института по геномика в Пекин, Университета в Кюшу, Клиниката и научноизследователска фондация „Стрипс“, може би най-добрият световен център по имунология. Тук бяха някои от най-известните имена в света на науката и медицината, включително и десетина нобелисти. Мариан не знаеше, но можеше да си представи каква е била политическата и научната конкуренция, за да попадне някой на Мисията. Американците имаха предимство, тъй като корабът се намираше на нюйоркското пристанище, но това от своя страна сигурно беше породило множество политически заплахи и ответни заплахи, пазарлъци и компромиси.

Най-елитната, както и най-многобройна група, работеше върху спорите: герминиране, определяне на секвенцията и изследване на този вирус, който би могъл да убие населението на Земята. Те работеха в камери с негативно налягане и четвърто ниво на биобезопасност: НББ-4. В миналото Съединените щати разполагаха само с две лаборатории НББ-4 — в Центъра за заразни болести в Атланта и в Медицинския изследователски институт на Американската армия в Мериленд. Сега вече имаше трета, чисто нова и напълно оборудвана, ослепителна лаборатория. Пред споровия екип стоеше невъзможната задача да създаде за десет месеца някаква ваксина или друг метод за неутрализиране в световен мащаб на патоген, който не произхождаше от Земята.

Биологичният екип изследваше извънземните тъкани и гени. Денебците щедро даваха всичко, което им се поискаше: кръв, епителни клетки, сперма, биопсични проби.

— Може би ще ни дадат и бъбрек, ако ги помолим достатъчно любезно — каза Еван. — Знаем, че имат по два.

— Хайде ти им поискай — отговори Мариан.

— Аз не. Кой знае какво ще ми поискат в замяна.

— Засега не са поискали нищо.

Почти веднага биологичният екип потвърди, че денебците са хора. После започна дългият процес за установяване на генетичните и еволюционни различия между извънземните и земните. Първата разлика, оповестена след две-три седмици, беше, че всичките седемнайсет извънземни на борда на Мисията носеха същия процент неандерталски гени като земните: между един и четири процента.

— Те и ние сме едно и също — каза Еван.

— Съмняваше ли се? — попита Мариан.

— Не. Но по-интересни, струва ми се, са предварителните данни, че денебците показват толкова по-малко генетично разнообразие от нас. Този скапаняк Уилкокс сигурно рони сълзи в бирата си.

Патрик Уелс Уилкокс беше настоящият защитник на теорията за катастрофата в Тоба, която стана модерна в науката и после излезе от мода. Преди седемдесет хиляди години в Тоба, Индонезия, избухнал супервулкан. Според застъпниците на тази теория вулканът предизвикал основни промени в околната среда, които от своя страна довели до драстично намаляване на населението и го свели може би до 10 000 индивида. Освен това се получило и силно намаление в човешкото генетично разнообразие. Подкрепата за тази идея идваше от геологията, както и от смесването на генетични линии в някои гени, включително митохондриални, Y-хромозоми и ядрени. За съжаление имаше и доказателства, че драстичното намаляване на населението не се е случвало. Щом денебците, които бяха напуснали Земята много преди супервулкана, показваха по-малко генетично разнообразие от земните жители, следваше, че земното разнообразие едва ли е намаляло особено.

— Уилкокс да не бърза да плаче — каза Мариан.

— Всъщност той изобщо не плаче. Той е скапан позьор. Скрива се в лабораторията си в Кеймбридж и възмутено гледа света през бойниците на крепостната стена.

— И излива нагорещено масло върху противниците си палеонтолози — предложи Мариан.

— Всъщност Уилкокс може и да не е човек. Възможно е да е изпратен за предварително разузнаване от денебците. Само че никой в Кеймбридж не е забелязал това досега.

— Или поне така мислехме — усмихна се Мариан. Двамата с Еван не сдържаха заядливите си шеги, защото им помагаха да намалят тихото, вездесъщо безпокойство, което споделяха с всички на Мисията. Мисията беше кораб, изпълнен с тревога.

Третият изследователски екип на Мисията беше много по-малък. Членовете му бяха физици, които работеха с „учен Джоунс“ върху астрономическата страна на приближаващия сблъсък със споровия облак.

Четвъртия екип тя така и не видя. Въпреки това обаче подозираше, че той е там и следи останалите — сенчеста, анонимна ненаучна група, неизвестна дори и за огромния брой видими охранители.

Мариан погледна рутинната работа на лабораторната маса: полимеразна ензимна реакция за амплификация на ДНК пробите, ДНК секвенция, анализ на данните, писане на доклад за генетичното значение на всеки човешки доброволец, който се яви на денебския „събирателен пункт“ в Манхатън. Много хора се бяха явили. Засега само двама от тях принадлежаха към хаплогрупата на посланик Смит.

— Еван, от нас двамата няма нужда. Джина и Макс могат да се справят с всичко, което се изисква от нашите скъпоплатени мозъци тук.

— Така е — отговори Еван. — Затова нека да тръгнем на разузнаване. Поне докато ни спрат.

— Добре. Да. Нека да разузнаваме.

Ноа

Ноа излезе от мъжката тоалетна на ресторанта. По време на затишието в ранния следобед нямаха други клиенти освен двама мъже, които се бяха настанили на една маса в дъното.

— Ела да видиш нещо! — извика го сервитьорката. Тя и готвачът се бяха навели над телефона й, нещо странно само по себе си, тъй като се мразеха. Но възбудата в очите на Синди като че ли не идваше от обичайната й дрога и Ноа погледна в екрана на скъпия телефон, придобит по неясен начин и подарен на Синди от настоящия й приятел, преди да бъде обвинен в злонамерено нападение и закаран на остров Рикър.

ТЪРСЯТ СЕ ДОБРОВОЛЦИ КРЪВОДАРИТЕЛИ

ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ: $100

ЧОВЕШКИ МЕДИЦИНСКИ СЕСТРИ ЗА ВЗИМАНЕ НА МАЛКИ КРЪВНИ ПРОБИ

КЕЙ НА ДЕНЕБСКАТА МИСИЯ, ПРИСТАНИЩЕ НА НЮ ЙОРК

— Demonios del Diabo — промърмори Мигел. — Vampiros! — И се прекръсти.

— Струва ми се, че те не искат кръвта, за да я пият, Мигел — отбеляза спокойно Ноа. Спокойствието беше фалшиво. Сърцето му започна да удря ускорено. На хора като майка му се полагаше да видят Мисията отблизо, не на хора като Ноа. Дали рекламата означаваше, че денебците ще вземат кръвни проби на големия пристан, който беше гледал да изниква от нищото?

Синди загуби интерес.

— Никакви клиенти, освен онези скапани задници в ъгъла, а те никога не дават бакшиш. Трябваше да си остана в леглото.

— Мигел — каза Ноа, — мога ли да си взема свободен следобед сега?

 

 

Ноа търпеливо чакаше на опашката пред пункта за взимане на кръв. Ако някой от доброволците се беше надявал, че ще види извънземни, той е останал разочарован. Ноа обаче не беше разочарован; нали в рекламата на телефона на Синди се казваше ЧОВЕШКИ МЕДИЦИНСКИ СЕСТРИ ЗА ВЗИМАНЕ НА МАЛКИ КРЪВНИ ПРОБИ.

Разочарован беше обаче, че пунктът за взимане на кръв не се намираше на големия док, излизащ изпод проблясващия енергиен щит на Мисията. Вместо това чакаше да влезе в нещо, което някога е било склад в края на пристанището в Манхатън. Опашката от мръзнещи в ноемврийския дъждовен следобед доброволци криволичеше и се виеше в продължение на няколко пресечки, а той гледаше изумено колко разнородни бяха чакащите. Жена с шлифер с кожена подплата и високи лъснати ботуши. Просяк с джинси и неприлична цепка на задника. Няколко хилещи се тийнейджърки с шарени чадъри. Старец със зимна парка. Млад нърд с айпад в пластмасов калъф. Две изморени жени на средна възраст, едната от които каза на другата:

— Мога да си платя наема от предишния месец изцяло, ако получа тези извънземни пари и…

— Извинете, госпожо — Ноа я докосна по рамото, — какви „извънземни пари“? Стоте долара за дарената кръв не ми се струват достатъчно, за да платите наема от предишния месец изцяло.

— Ако установят, че принадлежите към тяхната кръвна група, получавате част от богатствата им. Нали се сещате, също като индианците и техните пари от казината. Ако успеете да докажете, че произхождате от тяхното племе.

— Не, изобщо не е така — каза старецът с парката. — Получавате безплатен енергиен щит като техните, за да се предпазите, когато удари споровият облак. Те се грижат за своите.

— Няма никакъв споров облак — измърмори просякът.

— Вие всички грешите — каза младият нърд с нескрито презрение. — Това просто е… Денебците са най-значителното нещо, което се случва на тази Земя! Не го ли разбирате? Не сме сами във вселената!

Просякът се изсмя.

Накрая Ноа стигна до Сграда А. Сградата беше построена от бетон и стомана, стените й се бяха обезцветили с времето, високо поставените прозорци бяха мътни. Единствено детекторите изглеждаха нови и те приложиха висока технология, преглеждайки тялото на Ноа отвътре и отвън. Портфейлът, телефонът, палтото и дори обувките му бяха оставени в шкафче, преди да тръгне с книжни чехли по коридора на сграда Б, намираща се още по-навътре в кея. Някой очевидно беше взел предпазни мерки срещу тероризма.

— Моля попълнете този формуляр — каза една хубава жена със сериозно изражение. Тя беше по-бледо копие на сестра му, тъй като й липсваше гневната властност на Елизабет. Ноа попълни формуляра, даде малка епруветка кръв и тръгна обратно по коридора в Сграда Б. Обзе го вълна от разочарование. Когато си взе вещите, един гард му подаде сто долара и малък кръгъл предмет, който приличаше на монета от четвърт долар.

— Носете това със себе си — каза гардът. — То е еднократно, еднопосочно комуникационно устройство. Ако, което е слабо вероятно, то иззвъни, натиснете го в средата. Това ще означава, че бихме искали да ви видим пак.

— Ако поискате, това ще означава ли, че съм от хаплогрупата на извънземните?

Човекът, изглежда, не знаеше значението на думата.

— Ако иззвъни, натиснете го в средата.

— На колко души е звъняло устройството?

Лицето на гарда се промени и Ноа за миг усети личността зад длъжността. Човекът вдигна рамене:

— Не съм чувал за нито един.

— Това ли е…

— Минете напред, моля. — Маската на длъжността зае мястото си.

Ноа си обу обувките, като стоеше прав първо на единия крак, а после на другия, за да не стъпва на мръсния под. Процедурата беше като на летище.

Тръгна към вратата.

— Ноа! — Елизабет се спусна към него по морето от мръсен бетон. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Здрасти, Лизи. Това част от границата на щата Ню Йорк ли е?

— Изпълнявам специални задачи.

Господи, тя сигурно ненавижда това. Мръщенето заплашваше да издълбае перманентни бразди в нейната обгоряла от слънцето кожа.

— Ноа, как можеш да…

Избухна бомба.

Бяла светлина заслепи Ноа. Звуковата вълна напълно го оглуши. Краката му се подкосиха и му се повръщаше. Елизабет го повали на земята и се хвърли върху него. След няколко секунди тя вече беше на крака и тичаше, а Ноа я чу да крещи:

— Шибана шокова граната!

Той скочи на крака. Очите го боляха от светлинния удар. Отвсякъде се разнасяха писъци, някои се гърчеха по пода, а дрехите им горяха. Издигаше се черен дим, хората наоколо кашляха, но никой не беше мъртъв. Гардовете се нахвърлиха върху някакъв младеж и крещяха нещо, което се изгуби в грохота.

Ноа си взе нещата и се измъкна навън, където виеха сирени и от съседните улици пристигаха полицейски коли. Соленият морски бриз му подейства като балсам.

Шокова граната. Можеш да си купиш една дузина по интернет за петдесет долара, макар че от тях не се очаква да се възпламеняват. Какъвто и ефект да беше очаквал да постигне този протестър, не го беше постигнал. Също се отнасяше и за неговата тъпа акция с даването на кръв.

Но имаше в джоба си сто долара, които сутринта не бяха там и с които щеше да си купи няколко добри дози захарна тръстика. Пръстите в джоба му неволно стиснаха кръглата извънземна монета.

Мариан

Мариан с учудване отбеляза колко малко части от Мисията бяха с ограничен достъп.

Лабораториите НББ-4, разбира се. И жилищата на извънземните, които се намираха близо до НББ-4. Но баджовете, които двамата с Еван носеха, им осигуряваха достъп до почти всичко останало. Разминаваха се с хора, които си вършеха работата, някои ги поздравяваха, а други бяха толкова целеустремени, че не ги забелязваха.

— Естествено, има врати, които дори не виждаме — каза Еван. — Извратени извънземни камери, които не виждаме. Денебци, които не виждаме. Те знаят къде сме ние, къде е всеки, във всяка минута. Ужасно лесно.

Вътрешността на Мисията беше странна смесица от материали и стилове. Много от коридорите бяха точно такива, каквито човек би очаквал да види в научноизследователски институт: без украса, чисти, с много врати от двете страни. Стените, изглежда, бяха направени от някакъв хибрид между метал и пластмаса, но не се огъваха. Стените на частните кабинети и фоайета, от друга страна, често бяха направени от нещо, което й приличаше на оризова хартия, но не пропускаха звук. Тя имаше чувството, че може да ги пробие с юмрук, но когато се опита, стената съвсем леко поддаде, като твърда пластмаса. Някои от тези стени можеха да се разместват, за да се променя размерът и формата на стаята. Други бяха огромни екрани, които показваха постоянно променящи се форми в пастелни цветове. И накрая, имаше странни малки фоайета, които изглежда бяха обзаведени по скъп каталог от някой, който е предполагал, че всичко земно върви с всичко друго: мокет американска агава и викторианско канапе с камилска облегалка, репродукции на Пикасо с ниски марокански масички, инкрустирани със сребро и мед, на една от стените над японски забутон имаше черга на племето навахо.

Мариан се измори. Влязоха в едно такова помещение до главната трапезария и тя седна в един фотьойл стил английски клуб до малка лилава масичка от огънато стъкло.

— Еван, вярваш ли, че всички ще умрем след една година?

— Не. — Той седна на съседното кресло, като одобрително галеше широката му тапицирана облегалка за ръката. — Но само защото умът ми отказва да възприеме мисълта за собствената ми смърт по някакъв смислен начин. Но на интелектуално ниво, да. По-точно, почти всички ние ще умрем.

— Ваксина, с която ще бъдат спасени останалите?

— Не, просто няма достатъчно време да се подредят всички елементи. Но денебците ще спасят някои земни.

— Как?

— Ще вземат подбрана малка група на онзи свой голям кораб горе в небето.

Колко е глупава, че не се е сетила по-рано, моментално си помисли тя. Но това чувство бързо беше заместено от невротична отчаяна надежда.

— Да ни вземат нас, екипите на Мисията? За да продължим съвместната си работа по спорите?

Децата й, трябва да намери някакъв начин да включи Елизабет, Ноа, Райън и Кони и бебето! Но всички тук имаха семейства…

— Не — отговори Еван. — Прекалено много сме. Предполагам, че само земните членове на тяхната хаплогрупа. Защо иначе ще си правят труда да ги идентифицират? А и всичко, което чувам, подкрепя факта, че отдават голямо значение на кръвното родство.

— От кого си го чул? Ние прекарваме в лабораторията по шестнайсет часа на ден…

— Аз нямам нужда от много сън. За разлика от теб, Мариан. Разговарям с биологичния екип, които общуват с извънземните повече от всички останали. Говоря и с Лиза Гитерес, генетичния консултант.

— И денебците са казали на някого, че ще вземат членовете на своята хаплогрупа преди споровият облак да удари?

— Не, разбира се, че не. Кога денебците са казали на земните нещо директно? Те винаги усмихнато отклоняват отговора, най-сърдечно уверяват. Приличат на филипински прислужници.

Мариан се стресна и учудено го погледна. Завоалираното расистко сравнение беше нетипично за Еван и беше изказано с известна горчивина. Тя още веднъж осъзна колко малко издаваше Еван за миналото си. Какво се беше случило между него и някакво филипинско момче, на което очевидно не можеше да прости? Бивш любовник? Сексуалната ориентация на Еван също беше нещо, което никога не обсъждаха, макар че тя, естествено, знаеше за нея. Ако се съдеше по мрачното му лице, той и сега нямаше да го обсъжда.

— Ще попитам Смит какво възнамеряват да правят денебците — каза тя.

Спокойната усмивка се беше върнала на лицето на Еван.

— Успех. Обединените нации не могат да получат информация от него, научните шефове на проекта не могат да получат информация от него, а ние двамата с теб изобщо не го виждаме. Дребни препятствия пред твоя план.

— Ние наистина сме лабораторни мишки — каза тя. И внезапно добави: — Да вървим. Трябва да се връщаме на работа.

— Мислех си нещо — каза бавно Еван.

— Какво?

— За произхода на вирусите. Как не еволюират от един обект и нямат общ прародител. За теорията, че те индивидуално произхождат от парченца ДНК и РНК, които са се отцепили от клетките и са се научили да се разпростират към други клетки.

— Не виждам какво значение има това — каза Мариан и се намръщи.

— И аз не виждам.

— Тогава…

— Не знам — каза Еван и повтори: — Не знам.

Ноа

Ноа беше друг човек.

Похарчи парите от кръводаряването за захарна тръстика и сега беше получил едно от наистина добрите си превъплъщения. Беше безименен войник в безименна армия: смел, властен и уверен. Вътрешно усещаше, че това е илюзия (преди не го беше усещал!). Но нямаше значение. Той стоеше на голям камък в южната част на Сентрал Парк, насред дъжда и носените от вятъра пластмасови торбички, и се чувстваше напълно, макар и временно, щастлив. Беше на върха на света, или поне два метра над него, и нищо не му се струваше невъзможно.

Извънземният жетон в джоба му започна да звъни, странен синкопиран ритъм, атонален, абсолютно нетипичен за мобилен телефон. Без секунда колебание — беше способен да се изправи пред всичко! — Ноа извади жетона от джоба си и го натисна.

Женски глас попита:

— Ноа Ричард Дженър?

— Да, госпожо!

— Аз съм доктор Лиза Гитерес от денебската Мисия. Бихме искали да ви видим. Бихте ли дошли възможно най-бързо на кея пред специалната мисия на ООН?

Ноа пое дълбоко въздух. После пълното осъзнаване избухна около него шумно и ослепително, като бомбата миналата седмица. О, господи, защо не се беше сетил по-рано? Може би защото преди не беше воин. Майка му беше — дявол да го вземе…

— Ноа?

— Ще дойда — отговори той.

 

 

Подводницата изплува в камера под морското равнище. Жена на средна възраст с джинси и блейзър, вероятно д-р Лиза Гитерес, чакаше Ноа в безлична стая. Той не обърна особено внимание на жената и стаята. Докато вървеше по мостчето, каза:

— Искам да видя майка си. Веднага. Тя е доктор Мариан Дженър и работи някъде тук.

По реакцията на д-р Гитерес можеше да се допусне, че това не беше новина за нея.

— Изглеждаш развълнуван. — Това беше човешкият глас, който Ноа беше чул от жетона.

— Развълнуван съм! Къде е майка ми?

— Тя е тук. Но първо някой друг иска да те види.

— Настоявам да видя майка си!

Една врата в стената се плъзна и през нея излезе висок мъж с медна кожа и боси крака. Ноа го погледна и онова нещо отново се случи.

Шок, смущение, напълно необяснимо усещане — той познаваше този човек, точно както познаваше сестрата, която изми сълзотворния газ от очите му и от очите на детето по време на демонстрацията в Уест Сайд. Но никога не го беше виждал, а човекът беше извънземен. Все пак усещането за родство беше силно, дезориентиращо, абсурдно.

— Здравей, Ноа Дженър — каза таванът. — Аз съм посланик Смит. Добре дошъл в Мисията.

— Аз…

— Исках да те приема лично, но сега не мога. Имам среща. Лиза ще ти помогне да се установиш тук, ако пожелаеш да останеш при нас за известно време. Тя ще ти обясни всичко. Нека само да кажа…

Невъзможно беше да се отрече искреността на този човек, той вярваше във всяка своя дума…

— … че много се радвам да те видя.

 

 

Извънземният си отиде и Ноа остана загледан във вратата, през която беше изчезнал.

— Какво има? — попита д-р Гитерес. — Изглеждаш шокиран.

— Познавам този човек! — промърмори Ноа. В следващата секунда осъзна колко глупаво звучеше това.

— Нека да отидем някъде да си поговорим, Ноа — каза тя нежно. — Някъде, където не е толкова… мокро.

Вода се стичаше по стените на подводницата, а на пода имаше локвички. Моряци и офицери минаваха по мостчето и тихо си говореха. Ноа последва Лиза от подводницата по страничен коридор в офис, в който имаше диаграми, разпечатки, лаптоп — съвсем обикновено на вид място, което само засили усещането му за нереалност. Тя седна в едно кресло и му посочи друго. Той остана прав.

— Вече съм виждала това, Ноа. Това, което изпитваш, макар че обикновено то не изглежда толкова силно, колкото при теб.

— Виждала си какво? И коя всъщност си ти? Искам да говоря с майка си.

Тя го изучаваше с поглед и той остана с впечатление, че вижда повече неща, отколкото би искал.

— Аз съм доктор Лиза Гитерес, както каза посланик Смит. Аз съм генетичен консултант и осъществявам връзката между посланика и хората, идентифицирани като принадлежащи към неговата хаплогрупа L7, групата, открита от изследванията на майка ти. Преди това работех с д-р Барбара Формизано в Оксфорд, където също запознавах хора, които споделят една и съща хаплогрупа. Доста често съм виждала в по-лека форма онова, което преживяваш в момента — неочаквано чувство за връзка между хора с непрекъсната линия на майки, баби и прабаби чак до родоначалницата на клана. Важно е…

— Това ми прилича на глупости!

— … да се помни, че връзката е чисто символична. Сходни клетъчни метаболизми не водят до споделени емоции. Но — едно важно „но“! — символите имат мощен ефект върху човешкия ум. Което на свой ред поражда емоции.

— Имах това усещане един път преди. За една непозната жена и нямаше как да знам дали е моят „хаплотип“!

Вниманието на Лиза се изостри. Тя стана.

— Каква жена? Къде?

— Не знам как се казва. Виж, искам да говоря с майка си!

— Говори първо с мен. Използваш ли захарна тръстика, Ноа?

— Какво общо има това с всичко тук?

— Редовната употреба на захарна тръстика засилва определени мозъчни пътища, свързани с въображението и възприятията. Посланик Смит… е, нека оставим това настрани за момента. Мисля, че знам защо искаш да видиш майка си.

— Виж, не искам да бъда по-груб, отколкото вече бях, но това не е твоя работа. Всичко, което искаш да ми кажеш, може да почака, докато се видя с майка си.

— Добре. Ще те заведа до нейната лаборатория.

Ходиха доста дълго време. Той забеляза доста малко от онова, покрай което минаваха, но, от друга страна, нямаше кой знае какво за забелязване. Безкрайни бели коридори с безкрайни бели врати. Влязоха в една лаборатория и двама души, които Ноа не познаваше, го погледнаха с любопитство. Лиза каза:

— Доктор Дженър…

Другата жена посочи към една врата в дъното. Преди тя да успее да проговори, Ноа отвори вратата. Майка му седеше пред малка масичка, обвила с пръсти чаша кафе, което не пиеше. Очите й се разшириха.

— Мамо… защо, по дяволите, не си ми казала, че съм осиновен? — извика Ноа.

Мариан

Еван и Мариан седяха в неговата стая и пиеха шестнайсетгодишен сингъл малц. Тя рядко пиеше, но знаеше, че Еван често си пийва. Никога преди не беше влизала в неговото жилище на Мисията, което беше също като нейното. В стаята имаше легло, скрин, малка маса и два стола. Тя седеше на един от универсалните столове с облегалка, а Еван се беше излегнал на леглото. Повечето учени си носеха някакви вещи от къщи, но стаята на Еван беше напълно безлична. Никакви картини, никакви фамилни фотографии в рамки, никакви декоративни възглавници, дори никаква чаша за кафе или излишна поничка, донесена от кафенето.

— Ти живееш като отшелник — каза Мариан и веднага осъзна колко пияна трябва да е, за да изрече такова нещо. Отпи още една глътка скоч.

— Ти защо не си му казала? — попита Еван.

Тя остави чашата си и подръпна кожата на лицето си. Усещаше я чужда, сякаш принадлежеше на някой друг.

— О, Еван как да ти отговоря? Отначало Ноа беше твърде малък, за да разбере. Двамата с Кайл го осиновихме в глупав опит да спасим брака си. Аз не разсъждавах нормално — това се случва, когато живееш с алкохолик. Може и да е имало някаква сцена за алкохолик и жена му от киното, която да не сме разиграли, но не ми се вярва. Скандали, молби, изливане на всичкия алкохол от къщата, търсене на Кайл по баровете в два часа през нощта… Както и да е, после Кайл умря и аз се мъчех да се справя с този факт, и с децата, и с академичната си кариера, и имаше толкова хаос и деликатни проблеми, че просто не можех да прибавя още едно голямо разкритие. После изведнъж беше прекалено късно, защото Ноа щеше да попита защо не съм му казала по-рано и после нещата някак си ми се изплъзнаха.

— Елизабет и Райън също не са му казали?

— Очевидно не. Ние много си крещим за политика и подобни неща, но на лично ниво сме доста сдържани хора. — Тя размаха неясно ръка из стаята. — Но не чак толкова сдържани, колкото си ти.

— Аз съм британец от определена класа — усмихна се Еван.

— Ти си енигма.

— Не, това се отнася за руснаците. Енигми, опаковани в загадки. — Но внезапно през очите му премина сянка.

— Какво…

— Мариан, нека да попълня малките съобщения и новини, пристигнали докато беше с Ноа. Първо, от денебците: те ще доведат на борда на Мисията всички членове на своя „клан“ — така преводачът нарича хаплогрупа L7 — които желаят да дойдат. Но това вече го знаеш. Второ…

— Колко са на брой?

— Колко сме идентифицирали, или колко искат да дойдат тук?

— И двете. — Броят на хаплотип L7 беше скочил експоненциално, веднага щом бяха идентифицирали първите няколко и можеха да проследят семейните им дървета по майчина линия.

— Идентифицирани са шейсет и трима, включително тримата, за които Джина летя до Джорджия и им направи тест. По-голямата част от хаплогрупата вероятно още е в Африка или е отмряла. От тези, десет искат да посетят Мисията. — Той се поколеба. — Засега само Ноа иска да остане.

Ръката на Мариан застина във въздуха с чаша в ръка.

— Да остане? Той не ми каза това. Ти откъде знаеш?

— След като Ноа си тръгна този следобед, Смит дойде в лабораторията с това съобщение.

— Разбирам — каза тя. Но не разбираше. Тя беше в стаята си и се възстановяваше след мъчителния разговор със сина си. С осиновения си син. Не можеше да каже на Ноа нищо за родителите му, защото не знаеше нищо: запечатани архиви по осиновяването. Дали Ноа беше такъв, какъвто е, поради гените си? Или поради начина, по който го беше отгледала? Поради социалната си група? Поради астрологическия си знак? Най-различни теории идваха и излизаха от мода, но нито една от тях не обясняваше личността.

— Какво ще прави Ноа тук? Той не е учен, нито охранител, нито администратор… — Нито нищо. Самата мисъл я измъчваше. Нейното детенце, загубеното й дете.

— Нямам представа — отговори Ева. — Предполагам, че или ще си намери нещо, или ще си тръгне. Другата новина е, че биологичният екип е напреднал в сравнителното изследване на имунните системи на денебците и земните. Има много графики, диаграми и детайли, но основното е, че има голямо съответствие между нашите и техните системи. Забележително малко генетично отклонение. Различни антитела, разбира се, за различните патогени, а такива има много, затова няма шанс скоро да имаме допир до техните кожи без енергиен щит.

— Значи оргията няма да се състои.

Еван се разсмя. Окуражена от това, както и от алкохола, Мариан попита:

— Ти гей ли си?

— Знаеш, че съм гей, Мариан.

— Исках да съм сигурна. Никога не сме говорили за това. Аз все пак съм учен.

— Ти си американка. Не оставяш неизказано нищо, което не би могло да се изкрещи от покрива.

Замъгленият й мозък се върна към Ноа.

— Провалих се със сина си, Еван.

— Глупости. Казах ти, той ще стъпи на крака. Просто бъди готова за идеята, че няма да тръгне в посоката, в която ти искаш.

Отново същата сянка през очите на Еван. Не го попита нищо; той очевидно не искаше да говори за това, а тя вече достатъчно си беше навирала носа. Внимателно се надигна и се канеше да си тръгне, но следващите му думи я спряха.

— Освен това Елизабет ще дойде утре.

— Елизабет? Защо?

— Среща със Смит за сигурността на брега. Някой е извършил второ нападение в кръводарителския пункт на брега.

— О, боже! Има ли ранени?

— Не. Този път.

— Елизабет ще иска от денебците да й дадат технологията на енергийния щит за граничния патрул. Тя копнее за нея от момента, в който Мисията се приземи на пристанището. Еван, това ще бъде бедствие. Тя е толкова фокусирана върху работата си, че не вижда какво ще се случи, ако — не, когато — улицата намери собствена употреба за технологията, което тя винаги намира. — Кой беше казал това? Някакъв писател. Не си спомняше.

— Не се смахвай. Елизабет може да иска, но от това не следва, че Смит ще се съгласи.

— Но той толкова силно иска да открие своя „клан“ — господи, толкова е глупаво! Онази корейска митохондриална секвенция, която редовно изскача при норвежките рибари, да дам само един пример, или онзи инженер в Минесота, който е проследил родословието си триста години назад, без да може да си обясни полинезийския митохондриален подпис, който носи — никой няма чист код, искам да кажа род.

— Никой на Земята, във всеки случай.

— А дори и да има — отговори бързо тя, макар че изведнъж думите й бяха станали хлъзгави и се въртяха в устата й като стриди, — няма зна… значи… значителна връзка между двама души с еднаква митохондриална ДНК, която да е по-различна от тази между двама непознати!

— Не и за нас — каза Еван. — Мариан, отиди да си легнеш. Много си пияна, а утре ни чака работа.

— Работата няма да ни защити от споровия облак. Споров облак. Споров облак.

— Но все пак си е работа. Отиди да си легнеш.

Ноа

Ноа стоеше в ъгъла на конферентната зала, в която имаше дванайсет души и двама извънземни. Някой се беше опитал да придаде празнично настроение с червени хартиени покривки и чинии с малки сладки. Не му се беше получило. Залата си оставаше универсална конферентна бизнес зала, пълна с хора, които не биха имали никаква разумна причина да бъдат заедно нито на конференция, нито на парти. Лиза Гитерес се разхождаше сред тях: усмихваше се, говореше, за да накара хората да се чувстват удобно. Не й се получаваше.

Две млади жени, застанали близо една до друга за емоционална подкрепа. Мъж на средна възраст с костюм „Армани“ и италиански кожени обувки. Небръснат мъж с коса, вързана на мръсна опашка, който изглеждаше бездомен, но може би само защото стоеше до добре обутия Армани. Една жена, която носеше пластмасова торбичка с дупка от едната страна. И тъй нататък. Групата беше толкова разнородна, че на Ноа, който стоеше настрана с гръб към стената, те му заприличаха на богомолците в италианска катедрала.

Тази мисъл предизвика принудена усмивка. Един мъж близо до него, вероятно окуражен от усмивката му, се приближи още и прошепна:

— Те ще ни пуснат да се върнем в Ню Йорк, нали?

— Защо да не ви пуснат, ако искате? — примигна Ноа.

— Аз искам да ни предложат щитове за споровия облак! Да си ги занесем в града! Защо иначе бих дошъл тук?

— Не знам.

Мъжът направи гримаса и се отдалечи. Но защо изобщо беше дошъл, щом предполагаше, че извънземните могат да го отвлекат, пленят или нещо подобно? Всеки един от хората в стаята бе предизвикал в него същото шокиращо разпознаване, както посланик Смит. Всеки един. Но очевидно никой друг не го изпитваше.

Нервният човек нямаше защо да се тревожи. Когато партито и изнесените от тавана речи за родство и покана да останат за по-дълго на Мисията свършиха, хората си тръгнаха. Тръгнаха си, както изглеждаше, с облекчение, или все още любопитни, или доволни, или неспокойни, или разочаровани (Никакви енергийни щитове! Никакви богатства!), но всички те си тръгнаха, макар че Лиза все още им говореше окуражително. Всички, освен Ноа.

Посланик Смит дойде при него. Денебецът не каза нищо, просто тихо чакаше. Имаше вид на човек, който е готов да чака безкрайно.

Дланите на Ноа лепнеха. Всички онези временни персони под въздействието на захарната тръстика, една по една отхвърлени като змийски кожи, когато дрогата спре да действа. Не, не като змийски кожи; това не беше добро сравнение. По-скоро като трохите на Хензел и Гретел, пуснати с надежда, но изчезнали преди да го доведат до някъде. Човекът с мръсната конска опашка не беше единственият бездомник.

— Искам да знам кой и какво си ти — каза Ноа.

Таванът над Смит отговори:

— Ела с мен на истинско празненство.

Кръгла стая, много малка. Ноа и Смит стояха един срещу друг.

Таванът каза:

— Това е шлюзова камера. Отвъд това пространство околната среда е нашата, не твоята. Тя не е много различна, но ти не си свикнал с нашите микроби и трябва да носиш енергиен щит. Той пропуска въздух, но в началото сигурно ще ти е трудно да дишаш, защото съдържанието на кислород на Свят е като при надморска височина от 3600 метра на Земята. Ако започне да ти се повръща в шлюзовата камера, където ще останем няколко минути, можеш да се върнеш. Светлината ще ти се стори слаба, миризмите — странни, а гравитацията е с една десета по-слаба от онази, на която си свикнал. Отвъд тази точка няма вградени преводачи, ние ще говорим на нашия език и ти няма да ни разбираш. Сигурен ли си, че искаш да дойдеш?

— Да — каза Ноа.

— Има ли нещо, което искаш да кажеш, преди да се присъединиш към своя изконен род?

— Как се казваш? — попита Ноа.

Смит се усмихна. Издаде някакъв вибриращ звук, нещо като мийхао с цъкане накрая.

Ноа го имитира.

Смит каза на вибриращ английски: „Брат мой“.

Мариан

Мариан не присъстваше на срещата между Елизабет и Смит, но Елизабет дойде да я види след това. Мариан и Макс бяха наведени над компютъра и се опитваха да изяснят откъде идва нещо, което беше или митохондриална аномалия, или обикновено замърсяване на проба, или лабораторна грешка, или глич в програмата. А може би и нещо съвсем друго. Мариан се изправи и каза:

— Елизабет! Колко хубаво…

— Трябва да говориш с него — каза заповедно Елизабет. — Човекът е идиот!

Мариан погледна към офицера от охраната, който беше придружил Елизабет до лабораторията. Той кимна и излезе.

— Аз просто ще… Тази работа може да почака — каза Макс и направо хукна, един мъж, който не желаеше да бъде свидетел на драматичните отношения между майка и дъщеря. Еван, който имаше нужда от сън, беше отишъл да спи. Джина беше заминала да види родителите си в Бруклин, което не беше правила от седмици.

— Допускам, че имаш предвид посланик Смит.

— Да. Той знае ли какво става в Ню Йорк? И изобщо интересува ли се?

— Какво става в Ню Йорк?

Държанието на Елизабет веднага стана професионално, по-спокойно, но не по-малко напрегнато.

— Остават по-малко от девет месеца до преминаването на споровия облак.

Все пак добре, че е приела този факт, помисли си Мариан.

— Само през последния месец в петте административни района на Ню Йорк имаме три пъти повече палежи, десет демонстрации с разрешение от градските власти, три от които завършиха с насилие, двайсет и три убийства и едно масово религиозно самоубийство в Църквата на Следващата стъпка напред в Трайбека. Уолстрийт се срина. Терористи окупираха Банката на Федералния резерв на Либърти Стрийт от вторник до четвъртък сутринта. На север от Ню Йорк беше нападната резиденцията на губернатора, неуспешно. Същото нещо се случва навсякъде другаде. Части от Бейджинг горят вече цяла седмица. Трийсет и шест процента от американците вярват, че денебците са донесли споровия облак със себе си, независимо че астрономите твърдят обратното. Ако посланикът ни даде енергийния щит, това ще наклони везните в тяхна полза. Мислиш ли, че президентът и ООН не са казали това на Смит?

— Нямам представа какво са казали президентът и ООН, а мисля, че и ти нямаш.

— Мамо…

— Елизабет, ако каквото току-що каза, е истина и посланикът е отказал на президента, мислиш ли, че моята намеса би помогнала?

— Не знам. Вие, учените, се подкрепяте.

Много отдавна Мариан беше забелязала по колко различни начини реагираха хората на немислимите катастрофи. Някои се паникьосваха. Някои се пазаряха. Някои се шегуваха. Някои отричаха. Някои обвиняваха. Някои рушаха. Някои се молеха. Някои пиеха. Някои се вълнуваха, сякаш през целия си живот тайно бяха очаквали такава драма. Очевидно нищо не се беше променило.

Хората на борда на Мисията посрещаха немислимото с работа и с още работа. Елизабет беше права, че изкуственият остров се беше превърнал в отделна, самозадоволяваща се, самообясняваща се вселена, във всяка минута посветена на търсенето на нещо, на каквото и да е, което да спре въздействието на споровия облак върху мозъка на бозайниците. Денебците, съзнавайки колко добри могат да бъдат хакерите, бяха блокирали всякакъв интернет, телевизия и радио за Мисията. Новините от външния свят идваха чрез вестници и писма, двете умиращи медии, носени в пощенски чувал два пъти дневно и от посещаващи продавачи, учени и дипломати. Мариан не им обръщаше много внимание.

— Денебците няма да ти дадат енергийния си щит — каза тя на разгневената си дъщеря.

— Просто не можем да защитаваме ООН без него. А какво остава за останалата част от пристанището.

— Тогава кажете на всички посланици и преводачи да си отидат вкъщи. Защото това, което искаш, просто няма да се случи. Съжалявам, но няма да се случи.

— Ти не съжаляваш. Ти си на тяхна страна.

— Не става въпрос за страни. Ако попаднат в неправилните ръце, тези щитове…

— Правораздавателните органи са правилните ръце!

— Елизабет, вече сме говорили по въпроса много пъти. Нека да не се повтаряме. Знаеш, че нямам власт да ти дам енергиен щит, а не съм те виждала от толкова време. Хайде да не се караме. — Мариан чу молбата в собствения си глас. Кога в дългия и сложен път на родителството беше започнала да моли дъщеря си за съгласие, вместо да бъде обратното?

— Добре, добре. Как си, мамо?

— Преуморена и измъчена. Ти как си?

— Преуморена и измъчена. — Неохотна полуусмивка. — Не мога да остана дълго. Защо не ме разведеш наоколо?

— Разбира се. Това е моята лаборатория.

— Имам предвид из Мисията. За пръв път влизам вътре, а твоят посланик… — по някакъв начин Смит беше станал нейна лична отговорност — … ме посрещна в една стая близо до пристана за подводници. Може ли да разгледам повече? Или вас, лабораторните работници, не ви пускат от клетките?

Предизвикателството, неволно или не, подейства. Мариан разведе Елизабет из цялата достъпна за земните хора част на Мисията. Придружаваше ги офицер от охраната, на когото Елизабет не обръщаше внимание. Очите й проникваха навсякъде, виждаха всичко.

— Къде живеят денебците? — попита тя накрая.

— Зад ето тези врати. Никой не е влизал там.

— Интересно. Доста близо е до високорисковите лаборатории. А къде е Ноа?

Вчерашната горчива сцена с Ноа, който й беше толкова ядосан, защото не му е казала, че е осиновен, все още беше отворена рана. Мариан не искаше да каже на Елизабет, че не знае къде е отишъл.

— Той е отседнал при земните посетители — отговори тя, като се надяваше, че такова място действително съществува.

Елизабет кимна.

— Трябва да се връщам. Благодаря за екскурзоводския тур, мамо.

Мариан искаше да прегърне дъщеря си, но Елизабет вече си беше тръгнала и вървеше към пристана за подводници, следвана от охранителя. Един спомен прониза Мариан: малката Елизабет, петгодишна, стиснала устни, докато върви към училищния автобус, на който трябваше да се качи за пръв път сама. Всичко се случи толкова бързо и когато споровият облак удари, няма и спомен да остане.

Тя изтри глупавите си сълзи и се върна на работа.