Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (4)

Именуване

Мисля, че това не е Канзас, Мечо, но тогава къде е, по дяволите? Какво казваш, Мечо? Дюзбъри? О, Господи, дано да грешиш. Но не… наистина е Дюзбъри, калпавата столица на Севера.

Ама защо? Защо се намираме в Дюзбъри, и което е по-лошо — не просто в Дюзбъри, ами и в таванската стая на „Мъртройд Роуд“ №12 — бърлогата, леговището, кошера на близначките от ада — Дейзи и Роуз!

Наблюдават ме със сериозните си малки очички. Чучнали са се на ръба на двойното легло, на което спят заедно, а аз съм настанена в ъгъла до прозореца на едно старо походно, скалъпено от зелен найлонов плат и ръждясали метални тръби. Покрито е с тъмно сиво одеяло, което смърди на нафталин. Леглото за гости.

Само че как съм се озовала тук и защо — това е за мен мистерия, понеже не помня нищо от пътуването. Всъщност, ако много напрегна мозък — което не е никак лесно с тези втренчени в мен близначки — май по принцип почти нищо не помня. С нарастваща паника се залавям сама себе си да уверявам в съществуването си — аз съм Руби Ленъкс, имам майка, баща, сестри. Тези тук не са ми сестри. Може пък Дейзи и Роуз да са наистина извънземна форма на живот и да са ме всмукали на борда на летящата си чиния, докато съм си играла невинно в задния двор, и сега ще проведат поредица варварски експерименти върху мен. От близначките започва да се излъчва белезникава зелена светлина…

— Руби! Добре ли си?

Леля Бабс се вмъква с усилие в стаята — очевидно леглото за гости заема непрежалимо пространство — и ме поглежда подозрително. Пределно ми е ясно, че единственото възможно поведение за гостенин при тези обстоятелства е учтивото.

— Да, благодаря ти, лельо Бабс — отговарям твърдо и отчетливо.

— Я си поиграйте с Руби, момичета! — казва леля Бабс на потомството си.

Сгушвам се още по-дълбоко в ъгъла, не съм сигурна, че искам да бъда посветена в техните игри. Леля Бабс се обръща към мен с ведра изкуствена усмивка, която разпознавам много добре, понеже и Бънти има същата. Питам се откъде им е? (Вж. Бележка 4) Различаваш ли ги вече, Руби? Може би са от онези задачки закачки в играта „Бино“ на Джилиан, където имаш две „еднакви“ картинки, а ти казват „Открийте разликите“. Може едната близначка да има шест пръста, само едно ухо и да е без панделка.

— Погледни нагоре — заповядва леля Бабс на едната и посочва малка луничка под брадата й. Това ли е всичко? Това ли е „разликата“? Не се брои. — Тази тук е Роуз. — Роуз продължава да се взира невиждащо в тавана, докато леля Бабс не я освобождава. — Достатъчно, Роуз, може да наведеш глава.

Роуз ме поглежда със също толкова празен поглед, с какъвто е гледала и тавана. Разполагат с много ограничен брой мимически жестове. Вече усещам как ми липсва изумителното разнообразие от емоции, които се сменят по лицето на Джилиан, та дори и сериозната, но за сметка на това изтънчена палитра на Патришиния репертоар.

— Една игра? Някаква играчка? — подсказва леля Бабс на малките ми домакини.

Дейзи се изхлузва с нежелание от леглото и изважда кутия за „Рошави апликации“. Ако направя набързо няколко разрошени фигурки на дъската с тях, ще може ли да си ходя? Имам чувството, че не.

Дошла съм с малък куфар, в който има една тревирна пижама, четка и памучни блузи, чифт рубиненочервени пантофки, пет чифта пликчета, потниче, гащеризон, две блузи марка „Вийела“, пола, кадифена престилка, чифт карирани панталонки, два домашно плетени пуловера (един червен, един на шарки), жилетка (тъмнозелена, с кръгло деколте, реглан ръкав), една фуста и четири чифта чорапи. Плюс, разбира се, дрехите, с които пристигнах — един потник, един гащеризон, едни пликчета, чифт чорапи, една фустанела, един чифт обувки, една синя вълнена пола с презрамки, един жълт пуловер, едно зимно палтенце, един чифт ръкавици, един шал, една вълнена шапка (с помпон). Ако в нещо ни биваше като семейство, то бе да се обличаме добре за необятния външен свят.

Като гледам количеството дрехи, май ми се очертава доста дълъг престой. От друга страна пък, е аномалията с едната пижама — да не би всичките тези дрехи да целят да впечатлят леля Бабс, а пижамата да е издайническият знак за истинската работа? Кой знае? Със сигурност не и аз. А защо съм тук? Това ваканция ли е? Не ми прилича на ваканция. Освен Мечо нося и книжката „Кученца и котенца“ на Джилиан, издание на „Лейдибърд“, сигурно ми я е дала в необичаен и нечуван пристъп на щедрост.

 

 

Вече седмица съм тук. Не мисля, че близначките спят нощем. Мисля, че просто лежат много, много неподвижно. Не мога да спя, като знам, че са будни, а ако се случи дрямката да ме пребори, после винаги се събуждам в състояние на безкраен ужас. Притискам Мечо здраво под завивката. Малкото му топло телце ми е голяма утеха, усещам как малките му рошави гърди се повдигат и спускат с всеки дъх. Юрганът, под който се намират Дейзи и Роуз, изобщо не помръдва, което потвърждава, че не са нормални човешки същества. Виждала съм как гледат Мечо и не смятам, че намеренията им са почтени.

В тъмното мебелите придобиват съвсем нова злост — спалнята е претрупана с мебели — големи, тежки неща, каквито изобщо нямат място в детска стая, и не става дума само за безкрайното им колкото леден океан двойно легло, ами и за огромния двукрилен гардероб и тоалетката, която върви в комплект и в която спокойно може да се скрие труп. В непрогледния черен мрак на нощта формите на мебелите придобиват дълбока ултрачерна чернота, която напомня за антиматерия.

В отсрещния ъгъл е кукленската им къща — голяма, четириетажна, във викториански стил. Има картини колкото пощенски марки и пощенски марки колкото прашинки; има позлатени столове като за принцеса от приказките и свещници като кристални обеци, а пък кухненската маса се огъва под тежестта на гипсовите шунки и гипсовите формички с крем карамел.

Кукленската къща е обект на домогване от страна на Джилиан, която е правила нееднократни опити да убеди близначките да си направят завещанието и да й я оставят. Съмнявам се, че е успяла. Ако я завещаеха на мен (което е още по-малко вероятно), щях да откажа да я приема. В нея има нещо зловещо с тези микроскопични водопроводни тръби (с миниатюрни медни кранчета!) и дребни-дребни книжки с кожена подвързия („Големите надежди“!). Щеше да ме е страх — и сега ме е страх — да не попадна там завинаги и да се превърна в едно от мънинките момиченца с плитчици и фустички в детската стая, които трябва по цял ден да си играят с почти невидими за окото куклички. Ако не и по-лошо — в бедната прислужница в кухнята, на която за вечни времена е отредено да чисти плота.

Може би близначките с техните галактически способности ще ме смалят през нощта и някоя сутрин леля Бабс ще влезе в стаята и ще завари леглото за гости празно, а на онова в кукленската къща (много по-хубаво от походното) — Руби Ленъкс, гушнала с все сили плюшено мече колкото амеба.

Най-кошмарно е стълбището — и кукленското, и това на „Мъртройд Роуд“. Къщата на леля Бабс и чичо Сидни ми напомня малко на нашата над магазина — има същия тънък, висок силует и същото безобразно количество стълби — макар че на „Мъртройд Роуд“ всъщност има по една стая на етаж, до таванската стая се стига с дълго, безкрайно изкачване по тясно мрачно стълбище, цялото в завои и извивки и изненадващи ъгли, в които се спотайват потресаващи количества Безименен ужас. На мястото на дружелюбните призраци над магазина тук има нещо, което пращи от зло.

Мен първа ме пращат да си лягам и ми се налага да се справям с това коварно пътешествие сам-сама. Това е крещяща несправедливост. Използвам разни стратегии, за да преборим това изпитание. Например важно е при качване нито за миг да не се пускам от перилото (за другото се държи Мечо). Така не може нещо да се изтърколи надолу и да ни помете в Безкрайната тъмнина. Освен това не трябва да поглеждаме назад. Никога, дори когато усещаме горещия дъх на вълците във вратовете си, дори когато чуваме дългите им неизрязани нокти да стържат по дъските от двете страни на чергата на стълбището и идващото дълбоко от гърлото им ръмжене.

Ужасни, апокалиптични картини се възправят пред очите ми, докато предприемаме изкачването — вълци разкъсват Мечо на парчета, изтръгват му крайниците един по един, подхвърлят си го един на друг, а от челюстите им се стичат дебели лиги. Накрая една воняща кожена лапа настъпва малкото му телце и му изкарва целия пълнеж. Той извръща към мен умилителен поглед…

— Кой е там? — Дебел дрезгав глас изхърква въпроса — намираме се на площадката пред стаята на „дядо“, не моя (моите и двамата вече са посрещнали съдбата си — единият прегазен, другият взривен), а дядото на близначките — бащата на Сидни — който живее в стаята под нас.

— Просто Руби! — извиквам в отговор аз, макар да не смятам, че той има и най-малка представа коя е „Просто Руби“, и продължавам нагоре по стълбите.

Иде ред на най-опасната част — лягането. Постояваме малко на прага на стаята — праговете са безопасни, но, за съжаление, там не може да се стои до безкрай. Освен това вълците, които живеят на стълбището, не могат да минават през тях (иначе щяха да са плъзнали из цялата къща), което е добре, само че леглото е чак в другия край на стаята, което не е добре. Има неща, които живеят под походното легло. Няколко крокодила, но предимно безименни неща с неясни наименования и класификация. Едно обаче е сигурно — всички обитатели под леглото, със или без имена, имат зъби. Зъби, винаги готови да захапят уязвими малки глезенчета, които се опитват да се качат на леглото.

Тук единствената стратегия е бързината. Готови-и-и, Мечо… Старт! Малки крачета в пантофки притичват по балатума, малки сърчица тупкат лудешки с приближаването до опасната зона — само на две стъпки от леглото — и двамата се хвърляме на походното легло, което почти рухва под тежестта ни, но поне сме в безопасност. Така де, в безопасност, стига през нощта да не изпаднем от леглото. За всеки случай набутвам Мечо под горнището на пижамата си.

Искам у дома! Искам Патриша. Искам „Гледай с мама!“. Този дом е все още безтелевизорен и всеки следобед изпитвам глухо чувство на лишение само като си помисля, че моите приятели — най-голямото шарено куче на света, Тръстичко, Ежко-Бежко, Кичурко и Късоопашатко^[1] — си играят без мен. Време е да си ходим вкъщи! Време е да се прибираме у дома! Руби и Мечо ви махат за довиждане! Довиждане!

Къде ти!

Вземам твърдото решение да използвам „Кученца и котенца“ за план за бягство. Ще се науча да чета! Вече доста време се опитвам да чета, наесен ще тръгвам на училище и бих искала да започна с предимство пред останалите. Попила съм, каквото съм могла, в ролята на затворник, когато Патриша си играе на учителка (честно казано, не смятам, че е толкова добра учителка, за колкото се мисли), но макар да знам вече азбуката наизуст отпред — назад и отзад — напред, буквите абсолютно нищо не ми говорят.

Ако се науча да чета, а после и да пиша — защото съм наясно, че едното води след себе си другото — ще мога да напиша писмо на външния свят, на Патриша, и тя ще дойде да ме спаси от „Мъртройд Роуд“. Леля Бабс се включва без особено желание, защото ми дава старите картончета с букви на Дейзи и Роуз — аз й се мотая „в краката“ по цял ден (не колкото, ако се бях смалила до размер за кукленска къща). Близначките са на училище, а тя очевидно се дразни, че изведнъж се е озовала с дете в къщата, още повече че и за „дядо“ се грижи. Това е допълнително доказателство, че са ме изпратили тук по-скоро за ужасно наказание, а не за почивка; ако бях дошла на почивка, тя щеше да се постарае да си прекарам добре. Ама пък знае ли човек?

В дома на леля Бабс всичко работи като по часовник. Например има строго определена последователност за банята сутрин, като леля Бабс влиза първа, после чичо Сидни, после близначките (заедно) и накрая аз. Вечер редът е обратен. Няма нищо подобно на мътните и начумерени погледи, с които Джордж, Бънти и Джилиан развалят сутрините. Патриша сутрин не бих я нарекла точно свежа, по-скоро флегматична и примирена, но това е в пъти по-добре от Джилиан, която дори не говори и най-често общува чрез марионетките си Саждик и Метлачка. Специално Саждик може да бъде отвратителен на закуска.

Леля Бабс също е роб на домакинската работа — знам го, защото тя ми го казва. Често. Понеделниците са за пране. Има праисторически бойлер, който трябва да загрее (всичките й домашни уреди са по-примитивни от тези на сестра й) и в резултат, като свърши, цялата къща се е превърнала в сапунена, пенеста турска баня. Кара ме да си играя до онзи страшен бойлер заради сухата ми кашлица и ми казва да се „радвам, че само това ми има“. Леля Бабс, както забелязвате, е склонна към същите тайнствени начини на комуникация като Бънти. Ако немците бяха използвали Бънти и Бабс вместо кодиращата машина „Енигма“, сигурно щяха да спечелят войната. Във вторник леля Бабс глади всичките дрехи, които е изпрала в понеделник. В сряда обира праха по ниското, в четвъртък — по високото. В петък почиства боядисаните повърхности и подовете, също и минава килима с прахосмукачката си „Юбанк“. В събота пазарува. Този домакински календар е едно към едно с онзи на посестримата й кухненска робиня — Бънти!

Храненията са редовни и здравословни; когато се върне вечер, на чичо Сидни никога не му се налага да чака чая си повече от две минути. Леля Бабс се гордее, че е добра готвачка, и далеч не страда от Стриндберговата депресия, която обхваща Бънти при готвене. (Или беше Ибсенова — може Бънти също да е заключена в куклен дом? Просто ми мина такава мисъл.) Чичо Сидни е голям почитател на кулинарния талант на леля Бабс. Говори за „Бабсиния йоркширски пудинг“ и „Бабсината лучена супа“, сякаш са равноправни членове на семейството — „Привет, привет, ето го и Бабсиния овчарски пай!“ — и се изненадвам, че след храненето не го пита дали и на него му е харесало. Леля Бабс е царица на десертите — всяка вечер различен: пандишпанов кекс с петмез, руло с мармалад (което Патриша нарича „умряло бебе“, но аз намирам, че е по-добре да не споменавам тази подробност на масата на леля Бабс), лимонов сладкиш с целувки, ронлив пудинг с ревен, мляко с ориз — чудя се какво ще приготви в неделя. Какво изобщо ще правим в неделя? В нашата къща е ден без домакинска работа, така че, предполагам, и тук ще е така.

 

 

— Приготви ли се да ходим на църква, Руби?

Църква — това вече е новост: ние сме в по-голямата си част семейство на езичници, макар че Патриша всяка неделя се занася на неделно училище и вероятно щеше да е вече монахиня, ако не бе станала толкова затворена в себе си. Виждала съм църква, защото леля Гладис ме е водила в нейната (англиканска, точно по средата), и не съм против идеята по принцип. Това е излизане по женски — „дядо“ така или иначе почти не излиза от стаята си, а по традиция в неделя чичо Сидни потъва във всекидневната и цял следобед слуша плочи на Гилбърт и Съливан.

 

 

Това изобщо не прилича на църквата на леля Гладис. Първо, намира се в мазе и трябва да слезеш по спираловидна каменна стълба, после да прекосиш по коридор, по чиито стени минават тръби за парно, след което стигаш до врата с малък надпис отгоре, гласящ: „Църква на духа“. В мазето е много горещо и мирише странно и сладко — лепкаво на нещо между виолетки за смучене и сироп за кашлица. Вече са дошли много хора, които говорят, все едно са на театър, и доста време отива да се настаним, но в крайна сметка се чува звук от малък орган и запяваме някаква църковна песен, само че — аз нали не мога да чета думите в книжката с песнопенията — се налага да си отварям и затварям устата по най-различни начини с надеждата да докарвам приличен вид на пееща.

После една жена се представя като Рита и кани мъж на име господин Уеджуд да се качи на подиума. Леля Бабс се навежда да ме осведоми, че господин Уеджуд е медиум за връзка със света на духовете и ще говори с тях от наше име.

— Умрели — обажда се Роуз (виждам луничката, понеже си е вирнала много набожно брадичката).

Гледа ме внимателно покрай носа си, за да види реакцията ми при тази информация. Не може да ме изплаши. Е, може, но няма да го покажа. Вместо това само повдигам вежди в мълчалива, но красноречива изненада. Питам се дали умрелите ще има какво да ми кажат, но Дейзи — която, вече подозирам, ми чете мислите — казва:

— Мъртвите не ти говорят, ако не ги познаваш.

Предвид това правило на етикета явно няма да ми бъде проговорено, тъй като не познавам никой умрял. (Колко се лъжа само!)

След това господин Уеджуд вика духа да дойде и да говори с нас и като по сигнал започват да се случват ред странни неща — из цялата зала се пръкват мъртъвци — умрелият преди двайсет години съпруг на една жена й казва, че има светлина в края на тунела. После пък бащата на друга, „преминал в света на духовете“ миналата година, я осведомява, че му липсва ходенето на кино. Майката на една друга се връща само за да й каже „как да се отърве от онази драскотина на масата“ (ленено масло), а зад стола над друга се материализира цяло шестчленно семейство (поне господин Уеджуд толкова вижда), които се оказват нейни съседи, загинали при пожар в дома си преди трийсет години. Очевидно от умрелите не може да се избяга. Тяхното послание за бившите съседи е да „продължават да бутат“… към края на тунела, предполагам. Светът на духовете ми се струва доста банален, нещо като чакалня при доктора, пълна с хора, които се опитват да бият едно клише с друго.

Тъкмо започвам да се унасям в пренагрятата атмосфера, когато осъзнавам, че господин Уеджуд стои на края на нашия ред и гледа мен. Преглъщам с усилие и забивам поглед в обущата си, може би е разбрал, че съм се преструвала, че пея химна. Той обаче ми се усмихва мило и казва: Сестра ти казва да не се тревожиш за нея, при което леля Бабс ахва, но преди да успея да схвана каквото и да е, малкият орган подема нов химн, подобен на предишния (всичките химни в „Църквата на духа“ са абсолютно еднакви — явление, което обаче сякаш никой не забелязва).

До края на деня продължавам да размишлявам над преживяното в църквата и дори Бабсиното печено говеждо и Бабсиния ябълков пай — гостите ни за неделната вечеря — не съумяват да уталожат страховете ми, че Патриша или Джилиан са умрели. Опитвам да повдигна темата пред леля Бабс — на фона на акомпанимента на „Уилоу, титуилоу, титуилоу“ на Гилбърт и Съливан, но тя само казва: „Недей да остроумничиш, Руби, не ти отива“ (аз всъщност смятам, че много ми отива), и отказва да говори повече за това.

 

 

Минава още една седмица. Още една седмица от домакинския график. Още една седмица усърдно изучаване на картончетата с буквите и текста на „Лейдибърд“ — опитвам се да преписвам думите от книгата с картончетата с букви, като ги нареждам на масата в кухнята като гледачка на карти, но понеже има само по едно картонче с буква, изреченията неизбежно се скъсяват — „Ето малко кутренце“ става „Едно кутрц“, а „Едно котенце“ става „Едно ктц“.

Поддала съм се на рутината на „Мъртройд Роуд“, скоро ще се превърна в една от тях. Леля Бабс вече ме облича с умалелите им дрехи и ми подстригва косата да прилича на тяхната. Скоро никой няма да може да ни различава и ще са постигнали целта си да превземат тялото на земен обитател. Да можех да се науча да пиша, щях да напиша с тебешир П-О-М-О-Щ на тротоара пред къщата. Защо съм им притрябвала всъщност? Заради землянските си способности? Или заради мечето?

Най-лоши са кошмарите — ужасни сънища с давене, падане, попадане в капан, летене. Най-страшни са тези с летене — засилили сме се с главите напред от върха на стълбите в шеметен, неспирен полет, над който нямаме контрол. Засилваме се все повече и повече и стигаме вече коридора отдолу и тогава се събуждаме, точно преди да се разбием в цветните стъкла на входната врата.

Сънищата са непоносими, когато се развиват на стълбището на „Мъртройд Роуд“, но стават и по-зле, когато са в кукленската къща. Стълбището там е прекалено тясно, че да се вземат нормално завоите, и след всяка нощ в кукленската къща с Мечо се събуждаме с насинени лакти и ожулени колене. Независимо над кое стълбище се носим, се налага да избягваме и Безименния ужас, който се спотайва на площадките, или, което е по-лошо — „дядо“, който вика като развален часовник с кукувичка: „Кой е там?“, и аз се събуждам с вик: „Просто Руби“, само че и аз вече не знам коя е тази „Просто Руби“.

И тогава се случва нещо наистина ужасно — започвам да ходя насън. Сега не просто сънувам стълбището, ами понякога ме разбужда леля Бабс и установявам, че наистина съм там! Просто Руби — сам-сама, ако не се брои Безименният ужас. Веднъж отварям очи и разбирам, че съм сама в тъмното, няма я даже леля Бабс — може сама да съм се разбудила, а? Стоя пред кукленската къща, а процеждащата се през пердетата на таванската стая слаба светлина от уличната лампа разкрива в малките й стаи пълна бъркотия — сякаш някое дребно същество се е опитвало да намери нещо и я е обърнало с главата надолу. Ужас безподобен!

 

 

Успокоявам Мечо, като му разказвам приказки, приказки с много спасяване — „Рапунцел“, „Снежанка и седемте джуджета“, „Спящата красавица“, подробни части от „Робин Худ“, в които аз съм лейди Мариан, Мечо е Азим, а леля Бабс е шерифът на Нотингам. Или пък понякога съм Самотният рейнджър, а Мечо имитира колкото може Джей Силвърхийлс. Един път сме пленници на пиратски кораб, вече на ръба на мостчето над водата, когато корабът на Синбад се появява на хоризонта; друг път сме обсадени в дървени колиби и стреляме по индианците навън, убедени, че кавалерията, начело с развялата коси Патриша, ще ни спаси в последния момент. Разбира се, сега осъзнавам, че сме на грешната страна — ако бяхме се присъединили към пиратите или индианците, вероятно щяхме да сме в безопасност.

Понякога седим на чергата пред камината — съвременно нещо с черни, червени и сиви геометрични фигури — и си представяме, че е вълшебно килимче, което ще ни отведе далече от „Мъртройд Роуд“, у дома — но независимо колко много ни се ще, не можем да го накараме да се вдигне на повече от един-два инча, където се задържа нерешително няколко секунди, а после се пльосва отново на земята.

Идва поредната неделя. Отиваме на църква. Тази седмица Рита представя гостуващ медиум на име Майра, която прилича на Алма Коугън, ама без пищните рокли, и ни говори известно време за „Животните в света на духовете“. Майра твърди, че не само хората, ами и животните преминават към духа, като дава повод за множество отворени въпроси, от които един никак немаловажен, а именно: как се побират всички? Ако всички живи неща съществуват и в отвъдното, значи, всеки ден милиарди и милиарди частици планктон, амеби и бактерии трябва да се отправят към астралната равнина. А ако не е така, къде е границата? Само домашни любимци? Нищо по-дребно от йоркширски териер? От оса? А има ли разделение — кучетата с кучета ли се носят, а жирафите с жирафи? Кутрца с ктца? А пилетата на ята с пилета ли? Сините птици с други сини птици? Или всичките видове птици, дето летят? Ами плюшените мечета — има ли специално отделение, където се събират накуп всичките духове на плюшени мечета, или им се позволява да си живеят с децата? Въпроси, безброй въпроси…

Посвещавам се на азбуката. С Мечо ден след ден седим върху вълшебното килимче пред огъня и учим чудните й послания — А — агънце, Б — барабан, В — вълк, Г — гълъб. Значението разбирам без проблем, убягва ми формата. На картончетата има картинки — агънца, барабани, вълци, гълъби, дюли, елени, жирафи, зелки — херменевтични символи, от които свят ми се завива. На И са индианци и нощем вражеските племена се струпват на площадките с блеснали в тъмното очи и мъниста и пернати украси по главите, оформящи барикада, зад която се е сгушил Безименният ужас. Нещата, които живеят под леглото, изпълзяват и се присъединяват към тях, а тук-там проблясва по някоя къса сабя. Прелитаме покрай всичките по време на неудържимите си като влакче на ужасите сънища.

Може би близначките цветя, двойната хунта, са ме омагьосали — направили са ми летяща магия, която ме обрича да летя всяка нощ, при това без крила. Или пък са изваяли малка восъчна кукла Руби и тайно са я поставили в детската стая на кукленската къща, а нощем практикуват върху нея телекинеза — запращат я надолу по малкото тясно стълбище, докато си лежат „невинно“ в леглото. Като се събудя сутрин, и двете ме гледат от възглавниците си, а очите им са като мрачни точици, които пробиват в черепа ми дупки, за да ми изследват мозъка. Няма да им позволя да ми четат мислите. Ще се съпротивлявам. Толкова много неща искам да попитам, а няма кой да ми даде отговор. С приведена надолу брадичка, за да предотврати разпознаването, едната близначка ми показва учебника си (изненадана съм, че си правят труда да учат език, при условие че са толкова напреднали с телепатията), в който Джанет помага на мама да изпече кейк, а Джон пали огън на открито с татко. А аз си мислех, че Д е като „дюля“. Един следобед леля Бабс влиза във всекидневната и заварва Мечо седнал на вълшебното килимче, облян в сълзи — пред нас дъската за спиритически сеанси, а буквите — подредени в тайнствената дума П-Е-Р-Л-А. Лицето на леля Бабс е изкривено от ярост, прилича на портрет от Пикасо. Събира буквите и ги хвърля в огъня. Колко сме глупави — П като „пиленце“, не като „перла“.

Така отминават дните в алхимично преследване на четенето, а нощите буквално отлитат и аз през цялото време се опитвам да намеря тайна магия, която да ни измъкне от мистериозното ни заточение и да ни върне у дома. Откога сме затворници в дома на „Мъртройд Роуд“? От година? Пет? Всъщност само две седмици и половина, но ми се струват като сто години. Как ще ме познае семейството ми, като се върна? Не съм белязана със специална луничка като онази Руби Ленъкс, която ги е напуснала преди толкова време. Сигурно ще извикат: „Натрапница!“, и ще откажат да ме приемат обратно.

 

 

И тогава неочаквано идва свободата! Влизам в кухнята и виждам леля Гладис, която говори приглушено с леля Бабс, която пък маже с масло тесто за маслен сладкиш, с който така и няма да се запозная, тъй като леля Гладис ме вижда и казва:

— Дошла съм да те заведа у дома, Руби.

И двете лели ме наблюдават напрегнато над тестото и маслото, сякаш съм някакво прочуто с непредсказуемия си характер животно. (Т като „тигър“.)

У дома! Колко е хубаво да се върнеш у дома. Свиден дом. Бащино огнище. Родна стряха. Най-сетне дойде краят на мъките ми. Комитетът по посрещането ми се състои от Патриша, застанала в коридора да ме поздрави.

— Здравей, Руби — казва тя с нежна, милостива усмивка.

В кухнята Бънти ми предлага мляко и бисквити. Очите й са подпухнали и червени, излъчва някаква кротка лудост. Поглежда ме, по-скоро някаква точка малко вляво от мен, и с очевидно усилие изрича:

— Така, Руби, решихме да се опитаме да продължим напред и да забравим случилото се.

Така, аз с това съм съгласна, предвид, че нямам никаква представа за какво „случило се“ говори. А и никой не изглежда пострадал — освен Мечо, който има малка дупка в крака, където вълците извадиха малко от пълнежа му, но Патриша го зашива много хубаво с копринен конец за бродерия. Един ден от нея ще стане страхотен ветеринар.

Същата вечер, преди да си легна, тормозя Патриша да ми помогне да преведа „Кученца и котенца“. Съжалявам, че изобщо някога съм се съмнявала в таланта й за учителка, защото, като ми го обяснява сега, изведнъж всичко ми се изяснява като по магия и вече мога да разгадая Мистериите — „Ето кутренце, ето котенце, ето кутренца и кученца“. Аз съм могъща! Имам ключ за Храма на знанието и вече никой не може да ме спре — изваждаме цветни моливи и рисуваме букви. Вече няма нужда за „кутрц“ и „ктц“, сега има предостатъчно букви за всички кутренца и котенца на света, достатъчно за всичко. С червен молив изписвам бавно личните си йероглифи — Р-У-Б-И означава Руби! Моето име е Руби. Аз съм скъпоценен камък. Аз съм капка кръв. Аз съм Руби Ленъкс.

Лягам си в моето си легло за пръв път от дълго, дълго време. Малко ми е странно така сама в стаята и имам ясното усещане, че нещо — или някой — липсва. В стаята има празнина, която преди я нямаше, не вакуум, а някакъв невидим облак тъга, който се носи наоколо, удря се в мебелите, задържа се при краката ми на леглото, сякаш има ново попълнение към домашните призраци. Козината по врата на Мечо се изправя и той изръмжава нервно.

Нощните ми разходки не спират след прибирането у дома и Бънти често ме изкарва от това опасно състояние, за да ми сподели колко се дразни, задето я будя с моите призрачни одисеи. Ами случаите, когато не ме буди? Защо спя толкова неспокойно?

Нещо над магазина се е променило. Патриша например определено не върви на добре, в очите й се чете някакво тревожно объркване, което ме натъжава. Първата вечер у дома, докато препускам през „Кученца и котенца“ („Кутренцата и котенцата спят“), виждам, че се опитва да каже нещо. Хапе устни и гледа картинките със спящите кутренца и котенца. После заговаря някак напрегнато, с ожесточение:

— Джилиан ли го направи, Руби? Тя ли беше виновна?

Аз обаче я поглеждам с неразбиращ поглед, защото и най-малка представа нямам за какво говори.

Що се отнася до самата Джилиан — тя е много мила с мен! Казва, че мога да задържа книжката й „Кученца и котенца“ и да използвам Мобо необезпокоявана (което не ми помага особено, тъй като вече съм го израсла и той скоро ще поеме към склада на прекупвача на коне. Да израстеш Мобо, е нещо като знак за промяна в жизнения статут и сега разбирам как се е чувствала Джилиан, когато се е случило на нея.) Освен това мога да вземам назаем Саждик и Метлачка — позволено ми е дори да избирам и аз избирам Метлачка, понеже тя има глас. Горе-долу. За известен, макар и кратък период от време Саждик и Метлачка се погаждат добре, докато вродената враждебност на Джилиан не взема отново връх и с едно последно Ала-бала-портокала не счупва четката на Саждик в главата на Метлачка, след което си я взема, като я издърпва силно от ръката ми. На мен ми е все едно — аз все още си имам Мечо, а една цяла Александрийска библиотека с книги под формата на секцията за детска литература на градската библиотека на Йорк чака да бъде разшифрована.

 

 

В сънищата си с Мечо летим надолу по стълбището у дома върху вълшебното килимче — контролираме го изцяло и маневрираме умело на площадките, надхитряме вълците, които се разпръскват в Открития мрак, и избягваме професионално Безименния ужас (чието събирателно име е Страх), също и юначните сиукси и апахи, които протягат крак в напразен опит да ни спънат. Пред нас се носи Патриша, облечена в горскозелени дрехи, яхнала кон на име Среброгрив. Иха! С всеки завой набираме скорост, бъззз, бъззз! — ние сме непобедими. Стигаме последния ред стъпала, онези страшните, но се засилваме победоносно надолу и се плъзгаме по коридора като свръхзвукови бухали. Входната врата се отваря пред нас, превръща се в шарена дъга — и сме свободни! Носим се из въздуха навън, вече не по улиците, а по откритите поля под безкрайното звездно небе. Мечо се смее ликуващо, а пред нас косата на Патриша се развява като златен байрак.

Бележка 4 — Сладки птички

Фредерик се засмял още с влизането си в кухнята.

— Туй ʼи истинска работилница, момиче — рекъл, загледан одобрително в огромния задник на Рейчъл, приведена на четири крака да мие каменния под.

Рейчъл се изчервила като ряпа, но не се обърнала да го погледне, останала в същата поза и не преставала да движи четката напред-назад по каменните плочи — напред-назад, напред-назад, а мускулите на здравите й мишци не спирали в опит да почисти къщата от останките от духа на Алис Баркър.

— Май-май неʼй толкоз лошо местенцето, ъ? — рекъл Фредерик.

Носел два умрели заека за ушите, които сега тръснал на дъската за сушене и с това оставил тънка ивица кръв по току-що излъсканото и избелено дърво.

— Правя каквото мога, господин Баркър — отвърнала Рейчъл и усетила как руменина се разлива по цялото й тяло от смущение.

Господин Баркър, господинът, госʼдарят — съпругът на Алис Баркър. Алис Баркър, съпругата.

— И добре го правиш — долетял гласът му, примесен със закачлив смях.

Рейчъл се усмихнала, без да отделя поглед от плочките. Съвсем скоро щял да бъде неин. Тя щяла да заеме мястото на Алис — да стане втората съпруга или нещо приблизително. Щяла да си има свой мъж, собствено домакинство, готово семейство. Те били слаби и се нуждаели от нея, защото тя била силна.

— Отивам да се погрижа за капаните на Пенгил Крагс — осведомил я той.

Рейчъл се подпряла на пети и избърсала потно чело с опакото на ръката си. Кимнала по посока на масата.

— Приготвила съм ви храна.

Фредерик взел овързаните в бохча хляб и сирене.

— Добра мома си ти, Рейчъл.

Тъй си е, помислила си Рейчъл. Добра мома, дето ще вкара тази пасмина в правия път. Че и щели да са й благодарни, независимо дали им харесвало, или не. В крайна сметка само тя им оставала, след като онази разсеяна, мързелива тяхна майка си била отишла. Рейчъл им била и единствената роднина, защото не била някаква си наемна прислужница, а братовчедка на Алис Баркър. Родословното им дърво се разделяло по средата, чаталест ствол — София, майката на Алис, и Хана, майката на Рейчъл, били сестри, но София се омъжила за човек с по-високо социално положение, а Хана за такъв с по-ниско и баща й я лишил от наследство. Тъй че, когато Рейчъл започнала да работи като чистачка още на десет, малката Алис още вчесвала русите си къдрици и вземала уроци по пиано. И докъде я докарали тези превзети маниери? Станала мръсна повлекана, ето докъде, помислила си Рейчъл и спряла за миг да огледа кухнята. Май нито веднъж не си е изцапвала красивите бели пръстчета на учителка. Едва ли, като гледам количеството сажди и мазнотии в кухнята, опушените от лампите стени, покритите с прах подове, разпраните незашити чаршафи. Сега госʼдарят се бил принудил да повика от Уитби Рейчъл, понеже подходил небрежно и загубил красивата си съпруга.

А пък децата й! Срамота — невъзпитани и нацупени, не знаят нищичко от Библията, подгъвите им увиснали, кърпичките мръсни — тъй де, ако изобщо имали. Онова, момичето, Ейда, било с толкова рошава и оплетена коса, че се наложило Рейчъл първо да окастри половината. Опищяла света, като видяла къдриците си да падат в краката й. Толкова много приличала на майка си, че чак страх да го хванело човек. Сега децата може да я мразели, но само след месец-два щели да й бъдат благодарни, задето е внесла ред в живота им — нещо, с което онази умна гъска Алис никога не би се справила. Откъм горния етаж долетял бебешки плач, последван от отчетливия вик на по-голямо дете. Рейчъл пренебрегнала и двата, щяло да им се наложи да се научат, че тя не била там да им търчи за щяло и нещяло, ей на, сега например имала под да трие. Нещо проблеснало на слабата ноемврийска светлина и Рейчъл го изчегъртала от една цепнатина между плочките — копче. Розово, стъклено, красиво като цвете — без съмнение на Алис. Рейчъл го пуснала в джоба си, за да го добави към останалите в кутията. Единствените две неща в кутията за копчета на Алис Баркър били стара монета с лика на Джордж IV и виолетка за смучене. Ето такава жена била.

По плочките се плъзнал малък оловен войник, а Албърт се засмял и изпляскал с ръчички. Гледал я откъм коридора, където си играел с войниците и кубчетата, завързан с импровизирани поводи за колоната в края на перилата.

— Аха, махни тази усмивчица от лицето си — рекла Рейчъл и прибрала войника.

От всичките той най-много й лазел по нервите, все се опитвал да се подмазва, прегръщал я, целувал я. Като малко момиченце бил, пълно копие на сестра си и майка си.

Рейчъл изхвърлила кофата с мръсна вода в двора и оставила вратата отворена, за да се опита да изсуши плочките, но от слънцето бил останал само слаб виолетов светлик над хоризонта. Върнала се при умивалника, грабнала един безжизнен заек и се наканила да го одере и изтърбуши, спряла обаче и донесла увесения над печката сатър и с един удар отсякла една лапа. На късмет било да имаш заешка лапа, всеки го знаел. Тази нощ щяла да обърне и сребърна монета на новата месечина и, общо взето, това трябвало да се погрижи за бъдещето, Господ да даде. Звучно тракане на налъми по камъните в двора възвестило пристигането на по-големите, връщали се от училище. Имала чувството, че още неизлезли от къщата сутрин, вече се връщали.

Тримцата застанали на прага като сантиментална снимка, после Ейда се нацупила и казала:

— Децата реват, не гиʼл чуваш? — после изритала налъмите, отлепила се от прага и тръгнала по мокрия под. Видяла вързания за стълбището Албърт, почервеняла и изревала: — Как тъй си овързала бедното дете, тебе тъй трябва да таʼй овържат! — Захванала се да го развързва, като не спирала да повтаря: — Горкото мъненко Бърти, горкото мъненко Бърти, Ейдаʼй тук — а когато Рейчъл й казала да го остави, тя се обърнала и рекла: — Туй ниʼе майка, че да миʼй казва кʼво — после залепила онази изкуствена усмивка, която почти разрязвала на две лицето й като голяма сребърна луна, а Рейчъл хванала един от захвърлените налъми и го хвърлила над глава с такава сила, че отхвръкнал от Ейдините окълцани къдрици. Дори и това не я спряло, продължила да стои така, подхванала накриво в ръце тежичкия Албърт, с малко колкото копче кърваво петно в косата и побеляло от ужас лице, без да спира да пищи истерично: — Туй ниʼе майка! — отново и отново, докато сянката на Фредерик не затъмнила изведнъж кухнята и той не изревал:

— Млъквай, ай, куче такова! — после натупал подред всичките до един, с изключение на Нели, която била още бебе. — Ей на тез деца майка им требе — рекъл той на Рейчъл, като приключил.

— Тъй си е, господин Баркър — съгласила се тя, като се стараела да изглежда възможно най-сериозна и добродетелна, та да оцени той контраста с братовчедка й.

 

 

Топло септемврийско слънце било окъпало къщата като в мед. Рейчъл соляла в кухнята фасул, кършела чушките и ги редяла на слоеве в сол в големия каменен съд. Кръглият фасул била садила сама, също и онзи с ластарите и алените цветове откъм високата страна на плевника, дето гледал на юг и се бил разраснал като полудял. По-рано била накарала Фредерик да заповяда всичките нечистотии от легените през нощта да се изхвърлят на една купчина и сега била захванала истинска градина с картофи и лук, ревен, моркови и тъмнозелени накъдрени зимни зелки. Сама на себе си се чудела каква селянка взела, че се извъдила.

Сега това били нейната кухня, нейната къща, нейният живот. Да минел някой непознат покрай къщата (нещо, което рядко се случвало), хич нямало и да познае, че Алис е била тук, макар че можело да се запита как от утробата на грозна буца тесто като Рейчъл е наизлязла такава хубава челяд.

Наредила снимките на децата на полицата над камината от двете страни на часовника, който — също като децата — глупавата съпруга била оставила след себе си. Странна работа били тези снимки. Фредерик така и не разбрал откъде се взели. „Французът дойде и ги направи“ — обяснила Ейда с типичната си нацупена физиономия, но не пожелала да сподели повече подробности. Двете били вече поставени в рамки — от „француза“, изглежда — и точно тях Рейчъл сложила на полицата. Едната била на трите момчета заедно, а другата — на Лорънс и Том с Лилиан като бебе. Останалите, без рамките, прибрала отзад в едно чекмедже. Децата никога не поглеждали онези на полицата — все още ясно помнели, че те се появили в деня, в който за последен път видели майка си.

— Де да имахме снимка на майка! — рекла един ден потиснато Ейда, а Лорънс отвърнал:

— Рейчъл щеше да я хвърли в огнището.

По-късно обаче Том ги завел горе и им показал съкровището, което бил свил сутринта от кухненската маса в деня на смъртта на майка им, и така половин час трите най-големи деца гледали възхитени снимката на Алис — красивото (макар и двусмислено) изражение на лицето на починалата им майка и плюшената екстравагантност на сребърната рамка с червено кадифе.

Децата имали малък напредък, ако не по отношение на характера, то поне на външен вид — били сресани, закърпени и измити и всички си знаели задълженията. Четели Библията и си казвали молитвите, а в неделя цялото семейство ходело на църква — Фредерик в официалната си куртка с плетените маншети и с бомбе.

Външната врата била широко отворена и Рейчъл виждала как Албърт си играе с глупавия мелез, дето Франк му подарил — размекнал се бил като сланина, тъй да му позволи да задържи кучето. Ейда седяла на тревата до оградата и разказвала с чудати жестове приказки на Лилиан и Нел и Рейчъл много добре знаела що за приказки били. Запечатала съда с фасула и го сложила на долния рафт в килера. Килерът — тъмен и студен — представлявал сърцевината на новия живот на Рейчъл — рафтовете се огъвали под тежестта на изкусните й домакински умения — мармалади, туршии и цели плодове, големи стъклени буркани с едри малини и цариградско грозде, дебел пушен свински бут, купа с кафяви яйца, гарафи с вино от ревен, пудинги — и сладки, и солени — увити в памучни кърпи.

Огледала колекцията доволно, като несъзнателно въртяла златния пръстен на пръста си и се опитвала да го извади. Още като й го слагал, знаела, че това е пръстенът на Алис — с допълнително парче, за да влезе нейният дебел пръст — но нищо не казала, в крайна сметка халката си е халка, независимо как си се сдобил с нея.

— За да те направя почтена жена — казал Фредерик, сякаш това щяло да е достатъчно.

Рейчъл очаквала собствената си жътва, почтена или не, тъй се била подула с това дете, че сигурно щял да излезе борец. Щял да е силен като бик, чувствала го, не като тези хилави болнави дечица, дето все на някое му течал носът или кашляло.

Лорънс и Том притичали шумно през двора, следвани на известно разстояние от Албърт и кучето. Ни един не вършел нищо полезно.

— Чакай, Лорънс, стой там! — изревала тя, тъй като още като я видели, всичките инстинктивно завили към полето. — Тук има работа за вършене, съботата не е само за мотаене — нужниците трябва да се изпразнят.

Лорънс обърнал към нея лице с възприета от Ейда нацупена физиономия.

— Сега ли?

За негов лош късмет устата му по рождение изглеждала някак подигравателно; от нея Рейчъл побеснявала дори повече и от престорената усмивка на Ейда.

— Да, сега, Лорънс, момчето ми, или ще излея кофата с лайната върху грозната ти тиква! — Рейчъл посегнала към увесения на една кука зад вратата кожен камшик и го подхвърлила в ръка. — Ще слушаш ли, а? Или трябва да те накарам?

Тръгнала към него и всички се разбягали като пилци. Останал само Лорънс, който продължавал да стои на място и да я гледа.

Не отстъпил, макар да знаел какво ще последва, само изкрещял насреща й:

— Сама се оправяй, дебела краво!

Не успял да й се изплъзне, тъй като още първото изплющяване на камшика го повалило на земята и бил в състояние единствено да лежи и да крие главата си с ръце, и ако Ейда не била изпратила Том до помпата да изкара кофа вода и да я излее върху мащехата им, тя сигурно нямало да спре, докато той не припадне или направо издъхне. Не само водата я спряла обаче. Тъкмо вдигала ръчището си за хубавичък удар, когато неочаквано се превила от болка, хванала се за корема и изсъскала:

— Бебето, бебето тръгна.

За да им даде урок, Фредерик заключил Лорънс и Том в една от пристройките без храна и вода за цели два дни, та изпуснали раждането на новия си брат.

— Май та не ще да са роди — рекла госпожа Мей, дошла от селото да помогне с раждането. — Ъм че няма връщанка, катʼ си започнала еднъжка — добавила с въздишка.

Тази Рейчъл никак не й се нравела. Кой каквото щял да казва за Алис Баркър, а то доста се изговорило, след като си отишла, но тя поне за всеки имала добра дума, а ражданията й минавали лесно, което било за госпожа Мей от голяма важност. Когато излязла от стаята, почти се спънала в Албърт, който си играел с войниците пред вратата.

— Войниклък ли шъ му хващаш, катʼ пораснеш, Албърт? — попитала тя, а момченцето се усмихнало. — Е, Албърт, май сʼимаш нов братец — осведомила го госпожа Мей, а от стаята зад тях долетял тъничък писък и госпожа Мей изведнъж си спомнила как подава новородения Албърт на Алис Баркър. Виждала я ясно като бял ден как протяга ръце към Албърт и казва: „Добре дошла, сладка птичко“, а госпожа Мей се засмяла, понеже това било от една стара песен, дето се пеела на бебе, което се ражда в дом, дето и тъй има прекалено много деца:

Добре си ми дошла, сладка птичко,

но не биваше да идваш, катʼне си едничка.

Алис Баркър също се усмихнала, защото той бил най-красивото бебе, което някога били виждали, като малко ангелче в ръцете й.

 

 

— Жълто е като масло — бил коментарът на Фредерик, когато за пръв път видял новия си син.

— Той — поправила го Рейчъл. — Той, името му е Самюел.

Госпожа Мей била донесла малко сладки неща за децата и по-късно, когато Албърт се събудил и не искал да заспи, Ейда му дала малко парченце от един бонбон с цвят на златист мармалад и той се укротил доволен в скута й, докато тя му разказвала приказката за Снежанка и злата й мащеха, както и много други приказки, в които накрая новата майка натрапница трябвало да танцува до края на живота си в нажежени до червено железни налъми.

— После майка им се върнала и всички заживели щастливо.

— Майка върне — припял доволно Албърт, а Ейда опипала с ръка сребърния медальон на майка си, който държала скрит в джоба на престилката си, за да може да го докосва като талисман, понеже смятала за невъзможно майка им да е заминала и да ги е изоставила завинаги.

 

 

Рейчъл седяла и побутвала голямата дървена люлка с крак. Бебето държали до печката в кухнята като тесто за втасване, само дето на това тесто не било писано да втаса. Госпожа Мей идвала често чак до началото на зимата, водела със себе си и други жени от селото, всяка с различно мнение за това какво да се прави с болнаво бебе като Самюел, който бил дребен колкото старата кукла на Ейда и почти също толкова безжизнен.

През студените вечери на едничката зима в живота на Самюел седели в кухнята — Рейчъл от едната страна на люлката, децата — от другата, сгушени едно до друго на голямата дъбова пейка, а между тези две фракции светлината хвърляла жълт кръг светлина, от която тъмнината изглеждала сякаш още по-черна. Фредерик продължил да излиза повечето вечери да пие в селото. Понякога Ейда вземала Нел на ръце като бебе, сядала срещу мащехата си в кухнята и двете се гледали като две съперничещи си кралици. Онази вечер, след голяма кавга, Ейда била принудена да свърши нещо полезно и сега кърпела чорапи. От време на време вдигала глава и поглеждала Рейчъл сякаш била празно пространство в кухнята.

— Какво толкова гледаш?! — сопнала се най-накрая Рейчъл, а Ейда се усмихнала с онази изкуствена усмивка, от която на Рейчъл й се приискало да я зашлеви.

— Нищо — отвърнала, но Рейчъл настояла и тя добавила презрително: — Нищо, един голям дръглив магарок — а Рейчъл знаела вече достатъчно от вулгарния им селски диалект, за да разбере, че е грозно магаре.

Догодина, рекла си наум Рейчъл, ще изпратят момичето за слугинче в някой дом и ще приключат с тая работа. Така щяла да се възцари поне някаква справедливост, като се наложело дъщерята на Алис Баркър да лъска печки и чисти помия. Рейчъл била започнала да мрази това място. Насред тази зелена земя се чувствала като пленник на сушата, далече от естествената си солена морска стихия. Липсвали й крясъкът на чайките и силната смрад на риба и сварена китова мас и ако не бил Самюел, като нищо щяла да си събере багажа и да се върне у дома. Не знаела дори кого мрази повече — съпруга или децата.

— Време е да си лягате — казала, без да ги поглежда.

— Не можʼ ли да изчакаме тато да сʼ дойде от „Лисицата и гроздът“? — попитал Лорънс с ревлив глас, който подразнил Рейчъл.

— Щом аз казвам, че е време за лягане, значи, е време за лягане — отвърнала натъртено Рейчъл, процеждайки бавно всяка дума през зъби.

Всяко момче, малко по-умно от Лорънс, би усетило, че тя си търси повод за кавга.

— Защо?

Рейчъл преместила крак от люлката, пресегнала се, сграбчила Лорънс за косата и го издърпала на светлината на лампата, но като го видяла, го пуснала толкова бързо, сякаш косата му прогорила кожата й, а после ахнала ужасено. Всички се насъбрали любопитно около Лорънс — по лицето му били избили множество дребни червени петна.

— Чума ли е? — попитал Том и погледнал Рейчъл, която поклатила отвратено глава и рекла:

— Не, дебела буцо, лещенка е.

 

 

Огънят в кухненската печка бил добре накладен и в два сутринта още имало жарава. Ейда дълго слушала звъна на всеки половин и кръгъл час, който часовникът на полицата над камината — принадлежал на майка й още преди да се омъжи за Фредерик — отброявал. Майка й много обичала този часовник. Ейда се промъкнала до вратата и вдигнала резето, притаила дъх, да не би да изскърца или изтропа. Отворила я широко и нахлулият внезапно леден въздух повдигнал крайчеца на плетената на една кука покривка на полицата и духнал парченце амбалажна хартия от масата. Отвън обаче въздухът бил неподвижен и пращял от студ. Ейда била зачервена и загрята заради шарката и кожата й се зарадвала на студа.

Огромна студена луна висяла над полята и обгръщала всичко в синя светлина. Скрежът по клоните на дърветата блещукал като ярка захарна украса. Ейда погледнала луната и си пожелала нещо, единственото, което всички те си пожелавали — Рейчъл да умре и дебелото й туловище да се скрие в земята. Тя била като едно от едрите преживни животни на нивата, само дето сравнението не било честно, понеже животните на нивата никому нищо лошо не правели и били божии създания, докато Рейчъл без съмнение била дяволско такова.

Ейда извадила малкия сребърен медальон от джоба си и го отворила на лунната светлина. Навитата в него къдрица сега изглеждала безцветна. Изчезнала била в нощта. Както обикновено, целунала всеки от тях за лека нощ, а на сутринта си била отишла и на нейно място останал малкият сребърен медальон, който духът й пъхнал под възглавницата на Ейда през нощта. Сутринта Фредерик ги събрал около кухненската маса и им съобщил, че майка им е мъртва. Ейда останала да приготви овесената каша за закуска, а Фредерик отишъл до селото да намери кърмачка за Нели, като междувременно изругал под носа си: „Да бешʼ взела и проклетото сукалче с нея!“. Ейда не можела да разбере как е възможно майка й да е умряла, без да има труп — но пък, ако не била умряла, къде можело да е? Затворила вратата също тъй безшумно, както я била отворила, и се приближила на пръсти до люлката.

— Ето, Самюел, хареса лʼти? Хубавичък студен въздух, та да отидеш по-бързо при Всевишния. — Бебето подсмръкнало едва чуто. — Голям си глезен тъпак, а?

После бавно и напълно съзнателно разчоплила дебелата коричка на една от пъпките от шарката по лицето си, макар едва да не извикала от болка. Поела дълбоко дъх и натъркала пръст в гнойта отдолу, после се пресегнала към люлката и я размазала по лицето на бебето, както свещеник дава благословия.

— Какво правиш? — притичала Рейчъл по каменния под с развята нощница като воин, нападащ с пълна сила нищо неподозираща жертва.

Ейда подскочила и инстинктивно скрила виновната ръка зад гърба си.

— Нищичко — отвърнала с широка усмивка.

— Малка лъжкиня такава! Не ми се прави на невинна — махай се от люлката! — Рейчъл все повече повишавала глас, което било познатата прелюдия към пълен бяс. — Само с пръст да си докоснала бебето, ще те разкъсам парче по парче, ясно?

Самюел изскимтял тихо нейде от дълбините на люлката, Рейчъл хванала Ейда за подмишницата, издърпала я и грабнала шепата й, за да види какво крие.

— Нищо няма! — изкрещяла Ейда. — Само миʼй ръката… нищо не съм му правила… стори ми се, че приплака…

— Все едно да ти пука — отвърнала Рейчъл, като не спирала да я върти насам-натам и започнала да й претърсва джобовете.

В този момент Ейда се сетила за медальона и яростно се опитала да се отскубне от търсещите ръце на Рейчъл.

— А туй какво е, мадам? — извадила медальона Рейчъл и го вдигнала победоносно. — Виж ти, виж ти, знам откъде ти е.

— От майка ми е, няма нищо общо с тебе!

— О, има, има! — засмяла се Рейчъл на опитите на Ейда да докопа медальона.

Бутнала я толкова силно назад, че се ударила в пейката. Рейчъл се заловила със закопчалката на медальона, който неочаквано се отворил, извадила завитата от русата къдрица раковина и я хвърлила в жаравата, където тя изсвистяла и се изпарила. Ейда съскала като котка и се готвела да се нахвърли върху Рейчъл с ноктите си, но в този момент през вратата се дотътрил Франк с притъмняло пиянско лице и Рейчъл насочила гнева си към него.

— Погледни се само! Истински позор, некадърен, безполезен пияница. Разбирам защо те е напуснала… — само че остатъка от изречението избил огромният червен юмрук на Франк.

 

 

Нямало и час, откакто бебето умряло, но вече изглеждало съсухрено като тъничък лист, а Рейчъл не спирала да го притиска към гърдите си, сякаш било още живо.

— Да изтичам ли да доведа пастора? — предложил услугите си Лорънс, след като цяла вечност седели в тревожно и гузно мълчание. Дори дърво в огъня никой не бил помръднал да сложи.

— Аз ще отида — изстреляла Ейда и се запрепъвала с налъмите по замръзналата хлъзгава пътека на двора, като не спирала да моли за опрощение, тъй като, макар Самюел да бил починал от пристъп и без нито едно петно от шарка, тя нито за миг не се съмнявала, че е умрял, защото тя си го пожелала.

* * *

Дифтерит. Дочувала тази дума да се прошепва зад вратата. Красива дума — дифтерит, като име за момченце. Рейчъл я изпратила да доведе доктор Симпсън, който й се усмихнал иззад големите си колкото пържоли мустаци, погледнал гърлото и рекъл:

— Ахааа, ясно, аха — когато подушил вонящия й дъх и видял подобната на гюдерия ципа по цялото й гърло. После хванал ръката й и казал: — Съвсем скоро ще припкаш пак като дива козичка, Ейда — мислейки си колко е красива, точно като майка си.

Излязъл от стаята, а Ейда чула части от разговора му с Рейчъл.

— Трябва да държиш другите деца настрана… влошава бързо… при такива случаи… приключи.

Рейчъл отвърнала нещо грубо, но Ейда не успяла да различи думите, после чула стъпките им надолу по стълбите и последвалата тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника на майка й — помолила била да го донесат в стаята, а вцепенената и разкаяна пред лицето на смъртта Рейчъл се съгласила.

След минута-две Ейда чула копитата на голямото муле на доктор Симпсън в двора. Понесъл се в блещукащата зимна светлина и се замислил за къдриците на Алис Баркър — мисъл, която го топлила, докато мулето не се уплашило от един див заек точно като минавали покрай стопанската сграда, и той едва не се изтърсил от седлото. Ейда се заслушала в заглъхващия тропот на копитата, после завалял сняг.

 

 

Ейда чувала хриповете в гърлото си, които като нищо можело да са предсмъртното й хъркане; знаела, че щом го чуваш, значи, няма да се оправиш. Предишната зима сестрата на нейна приятелка от училище починала от дифтерит и тя знаела какво се случва. Смъртта обаче не изглеждала тъй ужасна, когато човек бил близо до нея. Камбаните на черквата биели с приглушен звън, сякаш знаели, че тя идва, макар всъщност поводът да бил починалият преди няколко дни местен земевладелец, когото погребвали същия ден. Коледа минала и си заминала, без дори да остави следа в стаята на болната. Студеното време, което помогнало да се пренесе душата на новородения Самюел, станало още по-студено и земята била твърда като желязо и студена като олово. Неговият гроб били изкопали някак си, но за нейния щяло да им се наложи с кирки да пробиват земята.

Навън била преминала снежна буря.

— Бяла стена — казала Рейчъл, опитвайки се да я накара да изпие малко вода от варен ечемик, само че гърлото й я боляло прекалено много и тя не можела да преглъща. Отразената от снега светлина през прозореца била ослепителна и трепкала и се полюшвала като вода. Албърт, Лилиан и Нел играели в снега навън и пискливите им гласове нарушавали дълбоката тишина, която снегът неизменно води след себе си. Пак заваляло, отначало леко, постепенно на все по-големи парцали, докато накрая снежинките заприличали на мека пухкава перушина от крилете на птици или на ангели. Ейда застанала боса на хрупкавия захарен сняг; била само по нощница, но не чувствала студ. Огледала се, за да види къде са малките, но от тях нямало и следа. Погледнала дърветата и видяла, че по натежалите от сняг клони са накацали бели птици, които в този момент се вдигнали едновременно във въздуха, крилата им изпляскали почти безшумно, а отдолу се посипала перушина, която се понесла безшумно и се превърнала в огромни лениви снежинки. Ейда вдигнала глава да ги погледа, а те падали и се топели по лицето й. Снежното ято направило завой и долетяло обратно над нея и сега тя чувала как крилата порят въздуха, нейде отдалече долитал приглушен камбанен звън, а съвсем наблизо — тиктакането на майчиния й часовник и звукът от копитата на голямото муле на доктор Симпсън.

После птиците започнали да описват големи кръгове и да се спускат все по-надолу, към нея, а миг след това, без да разбере как, тя полетяла заедно с тях към яркото зимно слънце, в чийто център стояла майка й, разперила ръце да я прегърне.

* * *

Лорънс изчезнал две години по-късно; рано една сутрин през лятото се измъкнал от къщата и избягал към крайбрежието. Том бил неутешим, убеден, че брат му е отвлечен от някаква свръхестествена сила.

— Простакът му прост! — ударил го по главата Франк.

Том обаче продължил да вярва, че Лорънс се е изпарил във въздуха, и дотолкова успял да го внуши на по-малките, че споменът им за него се превърнал в спомен за някаква мистерия, понеже повече не го видели — той писал, но по онова време семейството вече се било преместило. Озовал се в Хъл, стоял с протрити обувки и празен стомах насред „Земята на зеления джинджифил“ и се чудел що за място има улици с такива имена, когато един стар моряк се смилил над него и го прибрал на търговския си параход. Следващите две години Лорънс обикалял източното крайбрежие и Северно море до Холандия и Германия, след което се хванал като огняр на един параход за Южна Америка. Когато отново навлязъл в родни води, Голямата война вече била започнала. Само дето така и не стигнал до дома, тъй като в Северно море, точно когато вече виждали английския бряг, ги взривила немска мина.

Година по-късно през една ледена февруарска нощ Фредерик умрял от хипотермия пред вратата на собствената си къща — прекалено бил пиян, че да може да вдигне ръка и да отвори. Малко след това Рейчъл решила, че й стига толкова живот в провинцията, и се пренесла обратно в градската цивилизация. Ако зависело от нея, предпочитала да се върне към крайбрежието, но снахата на викария й предложила работа като готвачка в Йорк и тя преценила, че би било глупаво да откаже. Отначало наели жилище в един от бедните квартали в Уолмсгейт, но щом успяла пак да вдигне семейството на крака, си взели хубава къща с тераса в Гроувс. Децата ходели на църква, имали чисти кърпички, не говорели вече с онзи груб акцент и почти напълно забравили за живота си на село.

 

 

Когато Нел се върнала от медения си месец в Езерния район, установила, че Рейчъл е умряла и погребана („Стори ми се безсмислено да ти развалям медения месец“ — защитила логиката си Лилиан), Лилиан вече била изхвърлила повечето й вещи, но не и сребърния медальон, знаела, че е на майка им, защото на единствената нейна снимка, която пазел брат им Том, той ясно се виждал. Лилиан дала медальона на Нел, защото, както обяснила, „Ти беше още малко бебе, теб дори не те е гушкала“, после и двете поплакали заради празния медальон и разни други работи. Разбира се, не знаели, че докато седели в салона на „Лодър стрийт“ и ронели сълзи над медальона, майка им пищяла и хвърляла ваза насред една спалня в Уитби — ваза, която, за нещастие, уцелила мосю Жан-Пол Арман точно в слепоочието, та се наложило да пратят прислужницата да донесе топла вода и студени компреси за огромната синина, която цъфнала като цвете на главата му.