Вилхелм Хауф
Студеното сърце (2)

Втора част

Когато в понеделник сутринта Петер отишъл в своята стъкларска работилница, там той сварил освен работниците и други хора, които човек не обича да вижда — областния управител и трима съдебни служители. Областният управител поздравил Петер с „добро утро“, попитал го как е спал, а след това извадил един дълъг списък, на който били написани имената на Петеровите заемодатели.

— Можете ли да платите или не? — попитал областният управител със строг поглед. — И само по-бързо, защото нямам много време за губене, пък и за три часа мога да ви тикна в затвора.

Обезнадежден Петер признал, че няма вече никакви пари и предоставил на областния управител да оцени къщата и двора, работилницата и обора, колата и конете. И докато съдебните служители и управителят обикаляли наоколо, преглеждали и оценявали, той си мислел: „До гъстата елхова гора не е далеко. Щом като Малкия не ми помогна, тогава ще опитам с Големия.“ Той затичал презглава към боровия рид, като че ли съдебните служители бягали по петите му. Сторило му се, че когато префучал през мястото, където говорил за пръв път със Стъкленото човече, някаква невидима ръка го задържала, обаче той се отскубнал и продължил да тича нататък, към границата, която добре запомнил от по-рано, и едва извикал с последни сили: „Михел Холандецо! Господин Михел Холандецо!“, когато великанът-салджия застанал пред него с дългия прът в ръка.

— Идеш ли? — казал той, смеейки се. — Искаш да ти одерат кожата и да я продадат на лихварите, а? Но нищо, успокой се: цялото ти нещастие идва, както ти казах, от малкото Стъклено човече, от тоя отцепник и лицемерен благодетел. Когато подаряваш нещо, подари го както трябва, а не като тоя скъперник! Но ела — продължил той и се обърнал към гората, — ела да влезем в къщи, там да видим дали ще се спазарим.

„Да се спазарим? — помислил си Петер. — Какво ли пък може да поиска от мен, какво мога аз да му дам на него? Дали ще трябва да му слугувам или какво иска?“

Минали първо по пътеката на едно горско възвишение, застанали внезапно пред някаква тъмна, дълбока, отвесна пропаст. Михел Холандеца скочил леко от канарата, като че ли скачал от някаква полегата мраморна стълба, и Петер едва не припаднал от страх, защото когато Холандеца стигнал долу, той станал изведнъж голям колкото църковната камбанария и му подал ръка, дълга колкото цяло кросно, а дланта му била широка колкото една кръчмарска маса. Гласът, с който му извикал, бил дълбок като звъна на мъртвешка камбана:

— Седни на дланта ми и се дръж за пръстите ми, така няма да паднеш!

Петер изпълнил треперещ заповедта му. Седнал върху дланта и се хванал за грамадния палец.

Слизали все по-дълбоко и Петер се учудил, че колкото по-дълбоко слизат, толкова дневната светлина се увеличава, та очите му се заслепили и не можел да вижда. Докато слизали надолу, Михел Холандеца ставал все по-малък и вече стоял в предишния си ръст пред една къща, в каквито живеят богатите селяни на Шварцвалд. Стаята, в която Холандеца въвел Петер, се отличавала от стаите на другите хора по това, че изглеждала съвсем усамотена.

И дървеният стенен часовник, и грамадната зидана печка, и широките пейки, и приборите върху лавиците били като във всяка друга къща. Михел му посочил място на голямата маса, излязъл и скоро се върнал с кана вино и чаши. Той налял вино и се разприказвали. Холандеца разказвал увлекателно за радостите на света, за чужди земи, за хубави градове и реки, та накрая и на Петер му се приискало много да види всички тези красоти и го признал открито на Холандеца.

— Докато в тебе има достатъчно смелост и сила да предприемеш нещо, в същото време само няколко удара на глупавото ти сърце могат да те накарат да се разтрепериш. И после — нараненото честолюбие, нещастието, за какво му трябва на умния човек да те тормози за всичко това? Засегна ли се силно, когато напоследък един те нарече лъжец и лош човек? Присви ли те стомахът, когато областният управител дойде да те изхвърли от къщата ти? Какво, кажи, какво те болеше?

— Сърцето — отвърнал Петер и притиснал ръка върху туптящата си гръд, защото му се струвало, че сърцето му страхливо се въртяло насам и натам.

— Ти пропиля — не ми се сърди, че ти го казвам — много стотици гулдени по лоши просяци и друга такава паплач. Какво ти помогна всичко това? Те ти пожелаха за това добро здраве и дълъг живот. Е, стана ли от благословията им по-здрав? За половината от пропилените пари ти можеше спокойно да поддържаш един лекар, който да се грижи постоянно за тебе. Благословии, да, хубава благословия, когато искат да ти наложат запор и да те пратят в затвора! И какво те караше да бъркаш винаги в джоба си, когато видеше някой просяк да подава парцаливата си шапка? Сърцето и пак сърцето — нито очите, нито устата, нито ръцете, нито краката, а само сърцето ти. Ти вземаше всичко, както се казва, твърде присърце.

— Но какво да направя, да не бъда такъв? Мъча се с всички сили да потискам чувствата си и въпреки всичко сърцето ми бие и ме боли.

— Ти, нещастнико — рекъл великанът през смях, — разбира се, нищо не можеш да направиш! Но дай ми това глупаво пулсиращо нещо и ще видиш колко добре ще ти стане тогава!

— Да ви дам сърцето си? — извикал Петер ужасен. — Но тогава трябва да умра на място? Никога!

— Е да, ако трябваше някой от вашите господа хирурзи да ти извади сърцето от тялото, тогава щеше наистина да умреш. С мене работата е друга — ела вътре и се убеди сам!

При тези думи той станал, отворил една врата и въвел Петер в съседната стая. Сърцето на момъка болезнено се свило, когато прекрачил прага, обаче той не го усетил, защото онова, което видял, било странно и изненадващо. Върху много дървени лавици били поставени стъкленици, пълни с някаква прозрачна течност, и във всяка от тях лежало по едно сърце. На чашите били залепени надписи с имена, които Петер прочел с любопитство. Тук било сърцето на областния управител от Ф., сърцето на Дебелия Езекил, сърцето на Царя на танца, сърцето на главния лесничей; тук били сърцата на шестима лихвари, на осем офицери, на трима посредници, накъсо — това било цяла сбирка от сърцата на най-почитаните хора в околността на двадесет часа разстояние.

— Погледни! — казал Михел Холандеца. — Всички тези хора са отхвърлили от себе си безпокойствието и грижите на живота. Никое от тези сърца вече не тупти страхливо и загрижено и по-раншните им притежатели са много доволни от това, че са се отървали от такива неспокойни гости.

— Но какво имат те сега на мястото на сърцето си? — попитал Петер, замаян от всичко видено.

— Ето това — отвърнал Холандеца и извадил от едно чекмедже едно каменно сърце.

— Това? — извикал Петер и тръпки на ужас полазили по цялото му тяло. — Сърце от мрамор? Но как, Михел Холандецо, то трябва да държи твърде студено в гърдите?

— Разбира се, но твърде приятно студено. Защо трябва сърцето да бъде топло? През зимата топлината съвсем не ти е нужна — една вишновка ще ти подействува много по-добре, отколкото едно топло сърце, а през лятото, когато е така знойно и горещо, нямаш представа колко приятно разхлажда едно такова сърце. И както ти казах, с такова сърце няма да изпитваш нито страх, нито уплаха, нито глупаво съчувствие, нито каквито и да било угризения.

— И това ли е всичко, което можете да ми дадете? — попитал Петер недоволен. — Аз се надявах, че ще ми дадете пари, а вие ми предлагате камък!

— Е, надявам се, че като начало сто хиляди гулдена са ти достатъчни. Ако ги употребиш разумно, можеш скоро да станеш богаташ.

— Сто хиляди? — възкликнал бедният въглищар. — Е, хайде де, сърце, стига си било така лудо в гърдите ми, аз скоро ще се отърва завинаги от тебе. Добре, Михел, дайте ми камъка и парите, а тоя размирник вземете от къщичката му.

— Аз знаех, че ти си добър момък — отвърнал Холандеца, любезно усмихнат. — Ела да пийнем още по една и после ще ти дам парите.

И те отново седнали в стаята пред пълните с вино чаши и пили дотогава, докато Петер се унесъл в дълбок сън.

Петер Мунк се събудил при веселото полюшване на пощенската кола. И… я гледай, той пътувал с хубава кола по някакъв широк път и когато се навел навън от колата, видял в синята далечина зад себе си Шварцвалд. Отначало не му се искало да повярва, че той именно седи в колата. Защото и дрехите му съвсем не били същите, каквито носел вчера, обаче той си спомнил всичко така ясно, че най-после се отказал да си припомня и извикал:

— Ясно е, въглищарят Петер Мунк съм аз и никой друг.

Той се зачудил, че не почувствувал никакво съжаление, когато сега за пръв път излизал от своята тиха родина, от горите, където живял цял живот. Дори когато помислил за своята майка, която оставял съвсем безпомощна и без никакви средства, той не можал да пророни нито сълза, нито въздишка. Всичко му било толкова безразлично!…

— Е да — рекъл си той, — сълзи и въздишки, тъга по родината и жалост, всичко това идва от сърцето, а благодарение на Михел Холандеца моето сърце е студено и е от камък.

Той сложил, ръка на гърдите си — там било съвсем спокойно, нищо не потрепвало.

— Ако е удържал думата си и за стоте хиляди гулдена както за сърцето, тогава всичко е наред — рекъл той и започнал да разглежда колата си. В нея имало всякакво облекло, каквото си поискал, но пари не можал да намери. Най-после се натъкнал на една кесия, в която имало много хиляди златни талери и полици за търговските къщи във всички големи градове. „Всичко се нареди така, както исках“ — помислил той, наместил се удобно в ъгъла на колата и тръгнал из широкия свят. Пътувал две години по света, поглеждал от колата наляво и надясно по високите къщи, а когато спирал някъде, не поглеждал нищо друго освен фирмата на кръчмата, в която щял да отседне. След това скитал из града и искал да му показват най-хубавите забележителности. Но нищо не можало да го зарадва, никаква картина, никаква къща, никаква музика, никакъв танц. Каменното му сърце не се трогвало от нищо, всичко хубаво било чуждо за очите и ушите му. Нищо не му останало освен удоволствието да яде, пие и спи и той живеел така, пътувайки безцелно по света, хранел се, за да живее, и спял от скука. Понякога си спомнял, че щял да бъде много по-весел и щастлив, ако пак станел беден и почне да работи, за да изкарва прехраната си. Тогава всеки хубав изглед в долината, всяка музика и песен ще го радват, с часове ще се радва на обикновената гозба, която майка му ще му донесе на въглищарницата. Когато мислел така за миналото, струвало му се твърде чудно, че сега не можел дори да се засмее, а по-рано така много се смеел и на най-малката шега. Когато другите се смеели, той изкривявал от учтивост устни, но сърцето му не се смеело. Тогава чувствувал, че е прекалено много спокоен, обаче доволен все пак не можел да се почувствува. Не тъга по родината и мъка, а пустота, пресищане от живота и безрадостният живот го накарали да се върне най-после в родината.

Когато тръгнал от Щрасбург и съзрял гъстите гори на своята родина, когато за пръв път отново видял едрите шварцвалдци, любезните им и честни лица, когато ухото му доловило силно, дълбоко затрогващите родни звуци, той почувствувал всичко това в сърцето си, защото кръвта му се разбушувала, и помислил, че трябва да се радва и да плаче едновременно. Но как можел да бъде толкова глупав! Та нали сърцето му било от камък! А камъните са мъртви и не могат да се радват и да плачат…

Той отишъл най-напред при Михел Холандеца, който го посрещнал любезно като преди.

— Михел — казал му той, — пътувах наистина много, видях всичко, но всичко е празна работа и аз през цялото време се отегчавах. Изобщо вашето каменно сърце, което нося в гърдите си, ме предпазва от много неща. Не се ядосвам никога, никога не се натъжавам, но и никога не се радвам и чувствувам като че ли животът ми е празен. Не можете ли да направите каменното сърце малко по-подвижно? Или дайте ми по-добре моето старо сърце. В продължение на двадесет и пет години съм свикнал с него и макар понякога да ми е създавало неприятности, все пак с него се чувствувах по-добре и ми беше по-весело.

Горският дух се засмял свирепо и злобно.

— Когато умреш, Петер Мунк — отговорил той, — тогава ще ти го върна. Тогава ще получиш отново мекото си чувствително сърце и ще можеш да почувствуваш какво те чака — радост или мъка. Но докато си жив, то никога вече не може да бъде твое! Но, Петер, ти пътува много, но така, както живееше, нямаше никаква полза. Установи се сега тук някъде в гората, построй си къща, ожени се, оползотвори състоянието си, защото досега само работа ти липсваше. Ти се отегчаваше, защото бездействуваше, а сега всичко приписваш на нещастното си сърце.

Петер, като разбрал, че за бездействието Михел имал право, си поставил за цел да увеличава непрекъснато богатството си. Михел му подарил още веднъж сто хиляди гулдена и го изпратил като добър приятел.

Скоро след това из Шварцвалд се разнесла мълвата, че въглищарят Петер Мунк или както го наричаха още, Петер — Кайзера на танца, се върнал, и то много по-богат от по-рано. И този път се случило както всякога, когато бил бедняк, никой не го приемал в къщата си, а когато сега излязъл за пръв път една неделя следобед, всички му стискали ръка, хвалели коня му, разпитвали го добре ли е пътувал и когато започнал да играе наново с Дебелия Езекил на талери, всички го уважавали както по-рано. Сега вече той не се занимавал със стъкларство, а с търговия на дърва, но само привидно. Главното му занятие било да търгува с жито и пари. Малко по малко половината Шварцвалд му задлъжнял, но той продължавал да дава пари назаем само срещу десет процента лихва или пък продавал на бедните, които не можели веднага да платят, жито на тройна цена. Тясно приятелство го свързвало сега с областния управител и ако някой не можел да заплати дълга си на господин Петер Мунк, областният управител отивал на мястото със своите съдебни служители, оценявал къщата и двора, продавал ги набързо и изпъждал бащата, майката и децата в гората. Първоначално това причинявало известно неудоволствие на богатия Петер, защото прокудените бедняци се натрупвали пред вратата му, мъжете се молели за снизхождение, жените се мъчели да омекотят каменното му сърце, а децата скимтели за парченце хляб. Но когато богаташът си набавил няколко лоши кучета, котешката музика, както той се изразявал, скоро престанала. Той подсвирквал и насъсквал кучетата, а просяците се разбягвали с писъци.

Най-много неприятности му създавала „старицата“. „Старицата“ — това била самата госпожа Мунк, майката на Петер. Тя изпаднала в голяма нужда и немотия, след като продали къщата и двора й, а когато синът й се завърнал богат, той съвсем и не се сетил за нея. И ето тя идвала отвреме-навреме пред къщата му — стара, слаба, изнемощяла, подпирайки се на тояга. Вътре не смеела да влезе, защото той я изпъдил веднъж; но на нея й било мъчно, че трябва да живее от подаянията на добри хора, когато собственият й син можел да й осигури безгрижна старост. Обаче студеното сърце никога не се трогвало от вида на бледите, добре познати черти, от молещите очи, от изсъхналата протегната ръка, от изнемощялата фигура. Навъсен, той изваждал по шест бецнера, когато тя почуквала плахо събота вечер на вратата, увивал ги в книги и ги изпращал по някой слуга. Той долавял нейния треперещ глас, когато благодаряла и му пожелавала щастие на земята, чувал я да се промъква, кашляйки, покрай вратата, но той вече не мислел за това, а само за едно — че е дал пак напразно шест бецнера.

Най-после Петер решил да се ожени. Той знаел, че в целия Шварцвалд всеки баща на драго сърце ще му даде дъщеря си. Обаче и тук той трудно можел да направи избора си, защото искал и при този избор да проличат щастието и умът му. Затова той обикалял целия Шварцвалд, гледал тук, гледал там и никоя от хубавите шварцвалдски моми не му се струвала достатъчно хубава. Най-после, след като търсил напразно по всички танцови увеселения, той чул един ден, че най-хубавата и най-добродетелната мома в целия Шварцвалд била дъщерята на бедния дървар. Тя живеела тихо и самотно, грижела се сръчно и усърдно за бащиното домакинство и никога не ходела на танц, дори и на богоявление, и на събор. Когато Петер чул за това чудо на Шварцвалд, той решил да се ожени за нея и се упътил на кон към бедната къща, която му показали. Бащата на хубавата Лизбет посрещнал почитания господин зачуден и с изненада, още повече, когато научил, че това е богатият господин Петер и че той иска да стане негов зет. Дърварят не се колебал дълго, защото смятал, че всичките му грижи и беднотия ще се свършат и се съгласил, без да пита хубавата Лизбет. Доброто момиче било толкова послушно, че без да противоречи, станало съпруга на Петер Мунк.

Обаче от тая женитба на бедните не станало по-добре, както те си мечтаели. Момичето смятало, че познава добре домакинската работа, но се оказало, че с нищо не може да угоди на Петер. Лизбет съжалявала много бедните хора и понеже мъжът й бил много богат, смятала, че не греши, ако даде на някоя бедна просякиня една стотинка или чашка ракия на някой старец. Но когато един ден Петер забелязал това, той я изгледал сърдито и й креснал ядосано:

— Как смееш да разпиляваш богатството ми по разни просяци и скитници? Донесла ли си нещо в къщата ми, та да раздаваш? Ако се изгори просяшката тояга на баща ти — която представлява цялото му богатство, — не може да се стопли даже една супа, а ти прахосваш парите като някоя болярка. Посмей още веднъж, и ще почувствуваш плесницата ми.

Затворена в стаята си, хубавата Лизбет оплаквала лошия нрав на мъжа си и предпочитала отново да бъде в бедната къщичка на баща си, отколкото да живее при богатия, но стиснат, безсърдечен Петер. О, ако тя знаела, че той има сърце от мрамор и че не можел да обича нито нея, нито който и да е друг човек, тогава съвсем нямала да се чуди! Но щом като застанел пред къщата й някой просяк, минел край нея и протягал шапка за милостиня, тя затваряла очи, за да не вижда сиромашията му, и стискала силно ръката си, за да не бръкне несъзнателно в джоба си и да извади някоя пара. Така из цялата гора се разчуло, че хубавата Лизбет е още по-голяма скъперница от Петер Мунк.

Един ден Лизбет седяла пак пред къщата, предяла и си тананикала някаква песничка, доволна, че времето било хубаво и господин Петер бил извън града. И ето по пътя се задал един старец. Той носел на гръб голям тежък чувал и тя отдалече го чула как пъшка. Лизбет го гледала съчувствено и мислела, че не трябва да се товари толкова много стар човек.

В това време човекът се приближил с мъка и когато вече стоял до Лизбет, едва не паднал под тежкия товар.

— Ах, смилете се, добра госпожо, и ми дайте само малко вода — казал той. — Не мога да продължа повече пътя си, умирам от жажда.

— На вашите години вие не бива да носите толкова тежък товар — казала добрата Лизбет.

— Да, ако бедността не ме принуждаваше да поддържам живота си като носач — отговорил той. — Ах, богатата жена като вас не знае колко е тежко да си беден и колко е хубаво да изпиеш една студена глътка при тая жега.

Когато чула това, тя изтичала в къщи, взела една кана от лавицата и я напълнила с вода, но като се връщала и видяла нещастния човек да седи така изтощен на чувала, дожаляло й много за него, сетила се, че мъжа й го няма в къщи, оставила каната с вода настрана, взела една чаша и я напълнила с вино, сложила върху нея едно дебело парче хляб и ги занесла на стареца.

— Ето, една глътка вино ще ви помогне повече от водата, защото вие сте много стар — казала тя. — Но не пийте много бързо, изяжте и хляба.

Старецът я погледнал учудено, старите му очи се напълнили със сълзи, отпил от чашата и казал:

— Аз съм вече много стар, но досега съм срещал малко състрадателни хора, които така сърдечно и добре да се разполагат с благата си както вие, любезна ми Лизбет. Но затова пък вие ще бъдете щастлива на земята — такова добро сърце няма да остане невъзнаградено.

— Не, Наградата си тя ще получи веднага! — извикал един страшен глас и когато те се обърнали, видели зад себе си господин Петер със зачервено от яд лице. — Така ли разпиляваш най-хубавото ми вино на просяците и позволяваш на всякакви скитници да пият от моята чаша? На̀, ето ти наградата!

Нещастната Лизбет коленичила в краката му и го молела за прошка, обаче каменното сърце не познавало никакво съчувствие, той вдигнал камшика си, обърнал го и ударил така силно с дръжката му от абаносово дърво хубавото й чело, че тя се строполила мъртва в ръцете на стария човек. Когато видял това, Петер веднага се разкаял за постъпката си и се навел да види дали тя е още жива. В този момент старецът заговорил с добре познатия на Петер глас.

— Не се престаравай, въглищарю Петер! Това беше най-хубавото и най-мило цвете на целия Шварцвалд, но ти го смачка и то никога рече няма да разцъфти.

Петер силно пребледнял и заговорил:

— Значи вие сте, пазителю на съкровищата? Е, каквото стана, стана, така и трябвало да стане. Надявам се обаче, че няма да ме обвините пред съда за убиец.

— Нещастнико! — отвърнало Стъкленото човече. — Какво ми струва да окача такова жалко същество като теб на бесилката?! Не от този съд трябва да се боиш, а от висшия, строгия съд — съвестта, защото ти продаде душата си на злото.

— Че съм продал сърцето си — извикал Петер, — за това вина имаш само ти и твоите лъжливи богатства! Ти, лукав дух, ме доведе до разорение, накара ме да търся помощ от друг и цялата отговорност лежи върху теб.

Едва изговорил Петер тези думи и Стъкленото човече започнало да нараства все повече и повече и станало необикновено високо и голямо. Очите му станали големи като супено блюдо, устата му заприличала на запалена пещ, от която излизали големи пламъци. Петер се хвърлил на колене и краката му започнали да треперят като лист въпреки каменното сърце. Горският дух го грабнал с орлови нокти за шията, завъртял го във въздуха, както вихрушка завърта изсъхналата шума, и го тръшнал на земята, та чак костите му изпращели.

— Червей! — извикал той с гръмотевичен глас. — Можех да те смачкам, ако исках, защото ти се подигра с горския владетел. Но в името на тази мъртва жена, която ме нахрани и напои, ти давам осем дни срок. Не се ли върнеш през това време към доброто, ще се върна и ще смачкам костите ти и така ще загинеш с греховете си.

Вечерта няколко мъже, като минавали край къщата, намерили богатия Петер Мунк проснат на земята. Те дълго го обръщали насам и натам, без да могат да го свестят. Най-после един от тях изнесъл от къщата вода и го напръскал. Чак сега Петер поел дълбоко дъх, изпъшкал и отворил очи, огледал се дълго наоколо и попитал дали някой е видял госпожа Лизбет. Той поблагодарил на мъжете за помощта им, промъкнал се в къщи и започнал да я търси навсякъде, обаче госпожа Лизбет я нямало нито в зимника, нито в стаите. Това, което той смятал за сън, било горчива истина. Като седял така съвсем сам, налегнали го странни мисли. Той не се страхувал от нищо, защото сърцето му било студено. Но като си мислил, за смъртта на жена си, дошло му на ум за неговата собствена смърт, обременена от сълзите на бедните, от хилядите техни клетви, които не успявали да смекчат сърцето му, от жалбите на нещастните, срещу които насъсквал кучето си, обременена от безропотното отчаяние на майка си, от кръвта на хубавата и добра Лизбет. Какво щеше да отговори на стария й баща, когато дойде и запита:

— Къде е дъщеря ми, твоята жена?

Как ще отговаря пред хората, пред съвестта си…?

Нощем той се измъчвал още повече в съня си и често се събуждал от един сладък глас, който му шепнел:

— Петер, набави си топло сърце!

И щом се събудел, той веднага пак затварял очи, защото този глас бил гласът на госпожа Лизбет, която го предупреждавала. На другия ден той отишъл в кръчмата, за да разсее мислите си, и там намерил Дебелия Езекил. Той седнал при него и се заговорили за това и онова, за хубавото време, за войната, за данъците и накрая за смъртта и как този и онзи умрял внезапно. Тогава Петер попитал Дебелия какво мисли за смъртта и какво става с човека, като умре. Езекил му отговорил, че тялото се погребва, обаче душата отива или на небето, или долу в бездната.

— Значи погребват и сърцето? — попитал Петер неспокойно.

— Разбира се, и то се погребва.

— Ами ако някой няма сърце? — попитал Петер отново.

При тези думи Езекил го погледнал страшно.

— Какво искаш да кажеш с това? Подиграваш ли се с мен? Мислиш, че нямам сърце ли?

— О да, имаш, и то твърдо като камък.

Езекил го изгледал учуден, огледал се да не би някой да ги е чул и рекъл:

— Откъде знаеш? Или може би и твоето вече не бие?

— Не бие вече или поне не тук, в гърдите ми — отговорил Петер Мунк. — Но кажи ми, след като знаеш за какво говоря, какво ще стане с нашите сърца?

— Какво те засяга това, момко? — попитал Езекил, смеейки се. — Живей си на земята добре и това ти стига. Та точно това е удобното с нашите студени сърца, че не ни е страх от такива мисли.

— Това е така, но човек все пак мисли за това и въпреки че сега не познавам никакъв страх, все пак помня много добре колко много съм се страхувал като малко невинно момче от смъртта.

— Е, все пак няма да ни е много добре — отвърнал Езекил. — Питах веднъж един учител за това и той ми каза, че след смъртта претегляли сърцата, за да видят колко грехове им тежат: леките се изкачвали нагоре, а тежките потъвали надолу. Аз смятам, че нашите камъни няма да тежат малко.

— Точно така — отвърнал Петер — и понякога ми е твърде неприятно, че сърцето ми е съвсем безразлично, когато мисля за такива неща.

Така си говорели те, но през следващата нощ той чул пет или шест пъти познатия глас да шепне в ухото му:

— Петер, набави си по-топло сърце!

Той не съжалявал, че убил Лизбет, но когато казвал на хората, че жена му е заминала, винаги се замислял: „Къде пък може да е заминала?“ Шест дена изминали така и той все чувал нощем същия глас и все мислел за горския дух и страшната му закана. На седмата заран той скочил от постелята си и извикал:

— Е добре, ще отида да видя мога ли да си набавя по-топло сърце, защото безразличният камък в гърдите ми прави живота ми скучен и пуст.

Той облякъл бързо празничното си облекло, яхнал коня си и препуснал към Елхов рид.

Там, в гората, където дърветата растели най-гъсто, слязъл от коня, завързал го за едно дърво и забързал към билото на хълма. Когато застанал пред грамадната елха, той повторил познатия стих:

Пазител на съкровища в гората,

от векове живееш в дървесата,

земята е твоя, где има елхи,

на щастливците само показваш се ти.

Стъкленото човече се показало, но този път то не било любезно и внимателно както обикновено, а мрачно и натъжено. Било облечено в дреха от черно стъкло, от шапката му висела дълга траурна лента и Петер се сетил веднага кого жалеело то.

— Какво искаш от мене, Петер Мунк? — запитало то с глух глас.

— Имам още едно желание, господин пазителю на съкровищата — отговорил Петер с наведени очи.

— Могат ли каменните сърца да желаят? — попитало човечето. — Ти имаш всичко, каквото е необходимо на лошото ти сърце, и аз не бих могъл да изпълня желанието ти.

— Но вие ми бяхте обещали, че ще изпълните три мои желания — остава ми още едно.

— Аз мога да откажа да го изпълня, ако е глупаво — продължил горският дух, — но кажи, да чуя какво искаш.

— Извадете мъртвия камък от гърдите ми и ми върнете моето живо сърце! — рекъл Петер.

— Аз ли направих с тебе тази сделка? — попитало Стъкленото човече. — Аз ли съм Михел Холандеца, който раздава богатства и студени сърца? Там при него върви да търсиш сърцето си.

— О, той никога няма да ми го върне! — отговорил Петер тъжно.

— Съжалявам те, макар и да си толкова лош — казало човечето, след като помислило малко, — но понеже желанието ти не е глупаво, не мога да ти откажа поне помощта си. Слушай! Със сила вече не можеш да си възвърнеш сърцето, а само чрез хитрост и може би няма да е много трудно, защото Михел все пак си остава глупавият Михел, макар че се смята за много умен. Върви сега направо при него и прави, каквото ще ти кажа! — И той го научил какво да прави. — Когато получиш, каквото искаш, ела пак при мен на това място.

Петер повторил на ум всичко, каквото му казало човечето и се запътил към жилището на Михел Холандеца. Той извикал три пъти името му и великанът застанал изведнъж пред него.

— Ти уби жена си, а? — попитал той със страшен смях. — Но въпреки всичко тя успя да раздаде много от твоето богатство на простия народ. Сега ще трябва за известно време да заминеш за чужбина, защото ще се вдигне шум, като не могат да я намерят. Затова ти са нужни пари и ти идваш да ги вземеш, нали?

— Позна — отвърнал Петер. — И този път ще ми трябват много пари, защото до Америка е твърде далеко.

Михел минал напред и го въвел в къщата си. Отворил един ковчег, където имало много злато, и извадил цели пачки пари. Докато той ги броял на масата, Петер проговорил:

— Ти си голям шмекер, Михел. Излъга ме, че имам камък в гърдите си, а истинското ми сърце е у тебе.

— А нима не е така? — попитал Михел учудено. — Нима чувствуваш сърцето си? Не е ли то студено като лед? Чувствуваш ли страх и печал, можеш ли да се разкайваш за нещо?

— Ти направи сърцето ми само спокойно, но то си стои като по-рано в гърдите ми. И Езекиловото също. Той ми каза, че ти си ни излъгал. Не си ти човекът, който би могъл така незабелязано и безопасно да извадиш сърцето на някого от гърдите; затова трябва да си магьосник.

— Но аз те уверявам — извикал Михел недоволен, — че и ти, и Езекил, и всички богати хора, които са имали вземане-даване с мене, имате еднакво студени сърца, а собствените ви сърца са тук, в моята стая.

— Брей, как ти прилича да лъжеш! — изсмял се Петер. — На друг ги тия разправяй. Мислиш ли, че през дългите си пътешествия не съм виждал с дузини такива шмекерии? Твоите сърца тук в стаята са направени от восък. Че си богат човек, това признавам, но магьосник не си!

Великанът се ядосал и дръпнал силно вратата на стаята.

— Влез вътре и прочети всичките надписи, а онова там, погледни, е сърцето на Мунк. Виждаш ля как трепти? И това ли може да се направи от восък?

— И все пак е от восък — отговорил Петер. — Истинското сърце не бие така, моето си е все още в гърдите ми. Не, да омагьосваш ти не можеш.

— Аз ще ти докажа! — извикал Михел разярен. — Ти сам ще почувствуваш, че това е твоето сърце.

Той грабнал Петер, разкъсал дрехата му, взел камъка от гърдите му и му го показал. После поел сърцето, вдъхнал му и го поставил внимателно на мястото му. Изведнъж почувствувал Петер как то туптяло и можел отново да му се радва.

— Как се чувствуваш сега? — попитал Михел усмихнат.

— Наистина, ти все пак си бил прав — отговорил Петер. — Аз все не вярвах, че може да се направи такова нещо.

— Нали? Виждаш ли, че мога да омагьосвам? Но ела, сега ще ти поставя обратно камъка.

— Добре, господин Михел — извикал Петер и хукнал да бяга. Но от страх той се объркал и се намерил в стаята при сърцата, като запънал вратата. Всички сърца туптели силно и треперели, та в стаята цъкало като в часовникарска работилница. Станало му страшно, той изтичал от стаята навън и се покатерил в смъртен страх по стръмната стена, защото чувал зад гърба си как Михел тичал вече подир него. Стъпките му кънтели и шумът им се преплитал със страшните ругатни, които той сипел подир него. Когато Петер стигнал до горе и с всички сили се затичал към елховия хълм, зад него се развихрила страшна буря. Светкавични гръмотевици започнали да падат отляво и отдясно и разцепвали вековните дървета, но той дотърчал невредим до владенията на Стъкленото човече.

Сърцето му биело весело, и то само затуй защото пак можело да бие. Тогава обаче той се замислил с ужас за изминалия си живот, страшен като бурята, която разцепвала наляво и надясно зад него хубавите дървета в гората. Той се замислил за Лизбет, за хубавата си и добра жена, която убил от скъперничество, видял се като някакво човешко изчадие и започнал горко да плаче, когато стигнал до хълма на Стъкленото човече.

Пазителят на съкровищата седял под грамадната елха, пушел от малка луличка и изглеждал по-добър, отколкото преди.

— Защо плачеш, Петер? — попитал той. — Не можа ли да си вземеш сърцето обратно? Студеното ли носиш още в гърдите си?

— О, владетелю! — простенал Петер. — Когато носех студеното каменно сърце, аз никога не плачех, очите ми бяха сухи като земята през юли. Но сега, като си помисля какво съм направил, сърцето ми ще се скъса от мъка. О, какво направих! Длъжниците си обрекох на немотия, по бедни и болни насъсквах кучетата си, а вие сам знаете как стоварих камшика си върху хубавото й чело!

— Петер, ти живя като голям грешник! — заговорило човечето. — Парите и безделието те поквариха дотам, че и сърцето си превърна в камък. Ти не знаеше повече нито радост, нито мъка, нито разкаяние, нито съчувствие! Обаче разкаянието помирява хората и ако аз бях уверен, че ти се разкайваш за твоя живот, то бих могъл все пак някак да ти помогна.

— Нищо повече не искам — отвърнал Петер и навел съкрушено глава. — С мене е свършено. Животът повече не ме радва. Какво ще правя така самичък на света? Майка ми никога няма да ми прости за всички мъки, които съм й причинил, а може би вече съм й причинил и смъртта. О, какво чудовище съм аз! А колко добра беше моята жена Лизбет! По-добре убийте ме, господин пазителю на съкровищата, за да се свърши с мизерния ми живот!

— Добре — отвърнало човечето, — щом не искаш друго, ще получиш това. Брадвата ми е тук.

Той извадил спокойно луличката от устата си, изтърсил я и пак я захапал. След това станал бавно и се скрил зад елхите. Петер седнал разплакан на тревата, животът вече не му бил свиден и зачакал търпеливо смъртта. След малко той чул зад себе си тихи стъпки и си помислил: „Ето го, идва“.

— Обърни се, Петер Мунк! — извикало човечето.

Той избърсал сълзите от очите си, обърнал се и що да види… майка му и Лизбет, неговата жена, приветливо го гледали. Петер скочил радостно:

— Нима ти не си мъртва, Лизбет? И ти си тук, майко? Вие ми прощавате?

— Те искат да ти простят — казало Стъкленото човече, — защото ти се разкайваш искрено и всичко ще бъде забравено. Върни се сега обратно в бащината си къщичка и бъди въглищар като по-рано; бъдеш ли доблестен и честен, ти ще уважаваш занаята си, а съседите ще те обичат и уважават много повече, отколкото ако имаше десет тона злато!

Така проговорило Стъкленото човече и се сбогувало с тях. Те му поблагодарили и си тръгнали към къщи.

Нямало я вече разкошната къща на богатия Петер; светкавица я подпалила и изгорила с всичките й богатства, но бащината къщица не била далеко — натам се упътили те и голямата загуба съвсем не ги загрижила.

Но колко изненадани останали, когато стигнали до малката къщурка! Тя се превърнала в хубава селска къща и всичко в нея било просто, но хубаво и чисто.

— Това е работа на доброто Стъклено човече! — извикал Петер.

— Колко е хубава! — казала Лизбет. — И тук ми е много по-уютно, отколкото в голямата къща с многото слуги.

От този ден нататък Петер Мунк станал много работлив и честен човек. Той бил доволен от положението си. Работел занаята си с любов и благодарение на собствените си сили станал заможен човек и хората от целия Шварцвалд го уважавали и обичали. Никога повече той не се скарал с Лизбет. Уважавал майка си и помагал на бедните, когато идвали на вратата му. Когато след години съпругата му Лизбет родила хубаво момченце, Петер отишъл в елховата гора и казал познатото стихче. Но Стъкленото човече не се показало.

— Владетелю на неземните съкровища! — извикал той високо. — Чуйте ме! Не искам нищо друго, освен да ви поканя да станете кръстник на моето синче.

Никой не му отговорил. Само лек ветрец преминал през елхите и съборил няколко елхови шишарки в тревата.

— Щом не искате да се покажете, ще взема тези шишарки за спомен! — казал Петер, мушнал шишарките в джоба си и си тръгнал към къщи. Но когато той съблякъл у дома празничната си дреха и майка му обърнала джобовете, за да я прибере в сандъка, от нея паднали четири тежки фишеци. Щом ги отворили, видели само хубави, нови баденски талери и всички били истински. Такъв бил подаръкът на човечето от елховата гора за малкия Петер.

Така си живели те спокойно и почтено и когато косите на стария Петер Мунк посивели, той често обичал да повтаря:

— Много по-добре е да си доволен от малкото, отколкото да имаш злато, богатства и студено сърце.