Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (18)

18

11 юли

До края на живота ми ще живея в лъжа, така че сега пиша тук, за да кажа какво се случи наистина.

Не, дори и това е лъжа. Не е каквото наистина се случи, а е онова, което аз направих. Ако не си призная това тук и сега, то в такъв случай ще лъжа и себе си точно както ще лъжа всички останали до края на дните ми.

Прекарахме целия ден в работа, като се опитвахме да разчистим планината от отломки, които блокираха вратата на мазето и държаха Лиза и Гейбриъл в капан. Можехме да извадим бебето през прозореца, но само майка му можеше да го храни, така че нямаше никакъв смисъл да го правим. Тя разполагаше с храна и вода, а мама беше нарязала няколко от ризите на Мат за пелени. Понякога, когато Гейбриъл плачеше, можехме да го чуем и това ни караше да се усмихнем, поне за момент, поне вътрешно.

Почти не разговаряме. Единствените почивки, които си правим, са между тежките пристъпи на кашлица, които не ни позволяват да работим за известно време. Отпиваме по няколко глътки преварена дъждовна вода и продължаваме да работим. Каквото и да кажем, то само ще ни направи по-печални и по-разтревожени.

Всичката храна, която бяха взели Джон и Джули, я няма. Всичката храна, складирана в къщата на госпожа Несбит, я няма. Не сме сигурни, но вероятно не можем да разчитаме на повече хранителни помощи и от града. Не знаем дали все още има град.

Токът е спрял, но този път няма да се върне. Жиците са скъсани, а няма кой да ги поправи. Два големи ствола са паднали пред нашата къща и част от покрива е пропаднал. Няколко от прозорците са премазани. Малко е смешно. Мат се тревожеше, че покривът на слънчевата стая ще се стовари отгоре ни, но той удържа. Останалата част от къщата обаче — не.

Татко беше положил Джули върху матрака в слънчевата стая. Редувахме се да ходим при нея, да проверяваме дали огънят гори, хапвахме по малко, колкото да не припаднем от глад, и заспивахме до нея, за да възвърнем силите си.

Не говорехме за Джули освен един-единствен път. Мама каза, че взела една игла и започнала да боде ръцете и краката й. Казала на момичето да затвори очите си и да й каже, когато почувства нещо. Шест пъти Джули не изпитала нищо. Три пъти казала, че мисли, че усеща иглата, като два от тези пъти мама каза, че въобще не я е боцкала.

— Не разбирам — каза Джон. — Какво означава това?

— Означава, че Джули иска да вярва, че все още има чувствителност — отвърна Сил. — Но да вярва и да има са две напълно различни неща.

— Но тя ще се оправи, нали? — попита малкият ми брат.

— Няма — отвърна мама. — Няма да се оправи, Джон.

— Ще умре ли? — попита с жален глас той.

— Бъди по-тих — скастри го татко. — Не искаме Лиза да те чуе.

— Не ми пука за Лиза! — сопна се Джон. — Какво ще стане с Джули? Не можем ли да направим нещо?

— Единственото, което можем да сторим, е да я накараме да се чувства колкото е възможно по-удобно — обясни мама. — Вече не си дете, Джон. Знаеш какво е положението напоследък.

Никой от нас не спря да работи, докато говорехме за Джули. Беше ранна вечер, а купчината беше смалена до метър и двайсет, така че бяхме стигнали до нивото на земята и се прегърбвахме, за да разчистваме отломките. Гърбовете и ръцете ни пищяха от болка, но продължихме да изхвърляме дървени парчета, мазилка и потрошени мебели колкото се можеше по-надалеч от вратата на мазето.

— Не искам тя да умира — каза Джон.

— Никой от нас не желае това — отвърна татко. — Но също така не желаем и да страда. Поне Чарли умря бързо. Понякога си мисля, че това е единственото нещо, за което ни остана да се надяваме.

— Недей, Хал — каза мама. — Все още можем да се надяваме за нашите деца, за бъдещето им. То е всичко, което има значение, тяхното бъдеще.

Помислих си за бъдещето, което си представях само преди два дни — Лиза, Гейбриъл и Джули в град убежище, а татко, Алекс и аз достатъчно близо, за да можем да ги виждаме често и да знаем, че са добре. Това бъдеще желаеше мама за нас.

Бяха изминали повече от двайсет и пет часа, откакто за последно видях Алекс. Част от мен беше започнала да мисли, че той никога не беше съществувал, че си бях измислила момче, на което да дам сърцето си, защото знаех, че никога нямаше да получа такова.

Но не, знаех, че е истински, защото ми липсваше страшно много и защото сестра му лежеше безпомощна в слънчевата стая, а ние обсъждахме края й.

Алекс беше помислил за нейната смърт. Беше се подготвил за нея. Момчето беше приело нещо, което аз никога нямаше да мога, а именно че може да настъпи момент, когато смъртта ще е за предпочитане пред живота, и че той носи отговорността да разпознае този момент и да действа, както се изисква.

Алекс се опасяваше да остави Джули на грижите на татко и Лиза, защото без значение колко много я обичаха те, в крайна сметка не бяха истинското й семейство. Когато се съгласих да се омъжа за него, се превърнах в семейство за Джули. Затова Алекс ми беше наредил да взема требника. Знаеше, че рискува живота си, като пресича пътя на торнадото, затова ми повери най-ценното, с което разполагаше — пропуските и приспивателните.

Всичко това, всяка една от тези мисли, тези проблясъци, ме осениха, докато работех. Веднъж закотвили се в ума ми, ги обмислях отново и отново, също като кошмарите, които имах, безкрайно лутащи се в главата ми, докато най-накрая не приех реалността. Алекс го нямаше. Джули беше моя отговорност, а не нечия друга.

Не знам кое време беше, когато мама ми каза да се прибирам, да изпратя Мат и да поспя малко. Единственото, което помня, беше, че работехме на светлината на газена лампа и че нощта беше толкова ясна, че можехме да видим цялата луна на фона на пепеливото небе.

Затътрих се към нашата къща. Мракът и умората не ми позволяваха да вървя в права линия. Мат спеше и въобще не исках да го будя, но имахме нужда от всичката налична работна ръка. Брат ми не каза нищо, когато го разбутах. Само ми кимна и отиде да помага.

Надигнах одеялата от Джули, за да проверя дали има нужда от смяна, но беше суха. Надявах се да спи, но когато отвори очи, я попитах дали се нуждае от нещо.

— Не — отвърна тя. — Мат ми даде храна и вода. Ще ми се Алекс да е тук.

Погалих я по лицето.

— Алекс те обича — казах й аз. — Ние те обичаме, Джули. Всички ние те обичаме.

— Иска ми се да видя Лиза и Гейбриъл. И Чарли. Чарли винаги ме кара да се смея.

— Скоро ще го видиш — отвърнах аз. — Обещавам ти.

Джули започна да кашля и цялото й тяло се разтресе.

Повдигнах я, за да бъде в по-изправено положение, и притиснах главата й към гърдите си, докато кашлицата премине. На матрака имаше три възглавници, но я попитах дали желае още една. Тя каза „не“.

— Ти си като принцесата и граховото зърно — изрекох аз, като знаех какво следва, но исках да го забавя с още час, още минута. Надявах се Алекс да влети в помещението и Джули чудодейно да се излекува.

Вече цяла година се надявах на чудеса. Още един час, още една минута никога не бяха достатъчни.

— Каква е тази принцеса и това грахово зърно? — попита Джули.

— Те са от една приказка. В нея се разказва как може да се разбере дали една принцеса е истинска. Слагаш едно грахово зърно под двайсет дюшека и двайсет завивки и ако тя успее да го усети, значи е такава.

— Какво разхищаване на граха — каза Джули.

— Когато са писали приказката, не са знаели, че ще настъпят такива дни. Имали са достатъчно грах за пилеене.

Джули се закикоти.

— Майка ти разказвала ли ти е приказки? — попитах я аз. — Когато си била малка?

— Не — отвърна момичето. — Но обичаше ние да й разказваме за светците. Учехме за тях в училище и след това й го разказвахме у дома. Жана д’Арк ми беше любимка. Писах доклад за нея веднъж.

— Не знаех, че е светица. Предполагам, че не съм се замисляла, че е такава.

— Светица е — отвърна Джули. — Тя е покровителка на войниците.

— Значи е покровителка и на брат ти Карлос — констатирах аз.

— Може би. Може би Морската пехота има друг покровител. Карлос казва, че е по-добре да си морски пехотинец, отколкото войник. Вероятно предпочита да има и различен покровител.

— Продължаваш да вярваш в тези неща — учудих се аз. — Двамата с Алекс продължавате да вярвате. Въпреки всичко, което се случи?

В слънчевата стая беше тъмно, само пламъкът от печката на дърва хвърляше някаква светлина, но дори така успях да видя изненаданото изражение на лицето на Джули.

— Разбира се — отвърна тя. — Ще видя Дева Мария, Madre de Dios, когато отида в Рая.

— Какво е Раят? — попитах аз. — Знаеш ли?

— Никой не гладува там — обясни Джули. — Не е студено, не си самотен. Можеш да видиш милиони звезди в небето през нощта, като в онази картина. Има и градини. Големи зеленчукови градини, в които има всичко. Домати, репички. Зелен фасул. Той ми е любим — зеленият фасул.

— Няма ли цветя? — попитах аз.

— Можеш да имаш цветя, ако ги желаеш — отвърна момичето. — Все пак е Раят.

Започна да кашля отново, лицето й се изкриви, а тялото й се разтресе от спазми. Прегърнах я, успокоих я и я уверих, че съвсем скоро всичко ще е наред.

Двете разбрахме, че се беше подмокрила.

— Съжалявам — каза Джули. — Не исках.

— Не се тревожи за това — успокоих я аз. — Ще взема една кърпа, ще те почистя и ще те преоблека.

Момичето започна да плаче.

— Не ме оставяй. Моля те. Накарах Алекс да ми обещае, че няма да ме остави да умра сама.

Мисля, че каза това. Но може да е казала, че Алекс й е обещал никога да не я оставя сама. Не можех да съм сигурна.

— Няма да ме има само за минутка — обясних й аз. — Защо не изречеш някоя молитва, докато ме чакаш? Алекс би искал да сториш именно това.

Оставих я да се моли на испански. Отидох горе до моята стая, взех чисти дрехи, след което взех една кърпа и една хавлия от банята.

Не трябва да стоим горе по-дълго от необходимото. Покривът може да се срути всеки момент. Въпреки това останах още минута, още секунда и се замолих за онова чудо, което знаех, че никога няма да се случи.

Когато слизах обратно, се спрях в кухнята и намокрих кърпата, след което налях на Джули чаша вода. Може да съм мислила и за Алекс. Не съм сигурна. Помня само че отворих плика, извадих две от хапчетата и така се разтреперих, че разлях част от водата в чашата.

Джули беше мълчалива, когато се върнах. Свалих панталона и бельото й, почистих я, след което я подсуших и й облякох чистите дрехи. Повдигнах я нежно и изправих главата и гърба й.

— Искам да изпиеш тези — казах й аз и й показах хапчетата. — Ще ти помогнат за кашлицата.

— Не мога да ги взема в ръка.

— Не, разбира се, че не можеш. Чакай малко. Ще ги сложа в една лъжица. — Поставих я нежно върху леглото, върнах се в кухнята и сложих приспивателните в една лъжица. След това отново я повдигнах с лявата си ръка, поставих главата й в свивката си, а с дясната си ръка й подадох хапчетата. Когато се уверих, че са в устата й, доближих чашата с вода до устните й и я наблюдавах, докато преглъщаше.

— Кажи една молитва и заспивай — наредих й аз. — Мисли си за Рая, Джули, и сънищата ти ще бъдат хубави.

Мисля, че започна да се моли. Мисля, че каза „благодаря ти“. Мисля, че я чух да си мърмори „мами“ и „папи“. Знам, че я целунах по челото и й казах, че никога вече няма да е гладна, уплашена или сама.

Помня една молитва, на която ме беше научила баба. Клекнах до Джули и поставих пръсти върху устните й, за да разбере Бог, че молитвата ми е за нея, а не за мен.

Когато лягам си сега,

моля Господ да пази моята душа.

Ако преди да се събудя, аз умра,

моля Господ да вземе моята душа.

Не можех повече да отричам, че Джули е заспала, и измъкнах една от възглавниците изпод главата й. Задържах я толкова дълго, колкото беше необходимо, за да се уверя, за нейно добро и за доброто на Алекс, че вече е поела към обятията на своята Света Майка.

Върнах възглавницата на мястото й и нежно я целунах за сбогом.

Джули не се събуди.

Никога вече не се събуди.

 

 

12 юли

Сил ме събуди.

— Извинявай — каза тя. — В мазето отново има вода. Нямаме време за губене.

— Джули? — попитах аз.

— Почина, докато спеше. Ставай, Миранда, а аз ще отида да кажа на останалите.

Дневникът беше в ръцете ми. Бях заспала в слънчевата стая и така и не го бях върнала в килера.

Сил беше издърпала едно от одеялата върху главата на Джули. Преди два дни момичето караше колело с брат ми до града. Сега беше просто още една от мъртвите.

Отидох в стаята ми, оставих дневника в скривалището ми, след което отидох до някогашната къща на госпожа Несбит. Работехме, без да спираме, дори и за да донесем храна на Лиза.

Водата беше стигнала до нивото на кръста й, когато Лиза и Гейбриъл прекосиха мазето, за да се качат на стълбите, където да очакват своето спасение. Луната беше изгряла по времето, когато татко отвори вратата. Лиза хукна навън, надалеч от къщата, от двете й страни имаше купчини с отломки. Една от тях пропадна навътре, но тя и бебето вече бяха в безопасност.

Тогава татко й каза за Джули и за Алекс. Предполагам, че Лиза се беше досетила, защото тя утешаваше баща ми, докато той плачеше.