Ерих Кестнер
Йохан Баптист Крюгел

В един мрачен ден неколцина мъже и жени, явно от бедните слоеве на населението, бързаха по винаги тихата уличка към училището. Някои от облечените в черно носеха евтини букети цветя.

Сигурно беше към три часа следобед. Пред една пътна врата стоеше мъж с кафява престилка и с остра тел пробиваше дупки в къса месингова тръба. Малко момче с повредена дървена кукла в ръка се втурна в една сграда, над чийто портал висеше табела със странното име „Агавара“. Когато групата опечалени отмина, от отсрещната страна на улицата се зададе проста катафалка. В същия миг от една боядисана в жълто едноетажна къща навлязоха много жени с престилки и кърпи на главата, мъже в работни дрехи и деца, за да видят колата. А в малката къща влязоха групата опечалени.

Йохан Баптист Крюгел, чиновник в държавните железници, бе починал внезапно в един съботен следобед, само ден преди да навърши 58 години. Няколко минути по-рано той бе разгледал в кухнята на скромното си жилище още димящото руло от кълцано месо, което икономката, слязла сега при бакалина, бе приготвила за утрешния излет на стопанина. Щом Крюгел се наведе, за да вдиша със затворени очи уханието на месното ястие, към слепоочията му нахлу вълна от кръв, сякаш за миг се спря там и после рязко се спусна към нозете. Крюгел почувства като благодат липсата на кръв в мозъка, поизправи се, дори хвана ръба на масата, докато не усети в сърдечната област някакво мъгляво стягане. Прилоша му. Сякаш близо до ухото си чу цвърченето на канарчето, което винаги летеше свободно из всекидневната — и неочаквано се строполи с полуобърната глава.

С Крюгел си бе отишъл един странен човек. Никога не бе изтъквал себе си на преден план и почти можеше да се вярва, че никога не се бе озовавал в положение, което често е решаващо за издигането на една личност. Който познаваше Крюгел, трябваше да се съгласи, че пред себе си вижда един, макар и своеобразен, но в никакъв случай очарователен човек, доволен от живота си. Изглеждаше самопонятно, че бе останал неженен. Та коя жена би харесала плахия мъж, който с малко пълното си тяло имаше почти смешен вид? Крюгел никога не бе прахосал и една дума за любов, макар че понякога правеше изявления, които подсказваха за мъчителни мисли у този мъж.

Така Йохан Баптист сякаш прекарваше живота на човек, захвърлен в битието без послание, чийто кръг на интереси се свеждаше до професионални неволи, оскъдна почивка и ограничени наслаждения. И все пак той заблуждаваше всички! Заблуждаваше ги добронамерено като човек, който не желае да обременява околните с делата си, понеже всеки си има достатъчно грижи. Крюгел обаче разсъждаваше по-надалеч: той, чийто поглед проникваше във всяка душа и бе в състояние да проследява плахите криволици на собствената си същност, знаеше колко е трудно да изясниш вътрешните си сътресения и възторзи пред други хора и да ги подтикнеш ако не към съчувствие, то поне към щадяща сериозност. Голямото си любовно преживяване Крюгел бе оставил зад гърба си; а каквото последва, беше привидна себедостатъчност. Вече почти трийсет и пет годишният мъж продължаваше пътя си с равномерния ход на човек, за когото сякаш бе излишно да се знае нещо повече. Така и остана незабелязано, че постепенно той разви някои странности.

Когато посред учението си, в колебанията каква посока да поеме и от чисто практически порив към дейност постъпи на служба в държавните железници, той нямаше чувството, че ще му се наложи да се раздели с младостта си. Приказките за „сериозността на съществуването“ той проумяваше по-дълбоко и по-прозорливо от другите, носеха му нещо разведряващо, да, той с истинска възторжена радост гледаше към бъдещето. Крюгел нямаше приятели, което не го учудваше. Усещаше времето като някаква могъща подкана и не можеше да пропилява часове, когато всяко общуване с хора му се струваше самоизмама. Във всеки случай разбираше, че в това отношение е неуместно да се градят всеобщи принципи; думите на Шопенхауер за „конфекцията на живота“, с които философът окачествяваше повечето хора, притежаваха за Крюгел нещо утешително.

 

 

Един мартенски следобед Крюгел, който вече от години бе чиновник, се разходи до малкия парк в предградието, откъдето се разкриваше широк изглед към града. Облегнат върху парапета на една издадена стена, Крюгел съзерцаваше под себе си покриви и кули, сводове и зидове, зелени площи и склонове, потънали в пъстроцветен безпорядък. Към парапета се приближи някакво момиче и сложи пред себе си ръкавици и чантичка. Дори не забеляза Крюгел. Той извърна глава и отначало безучастно, а после с любопитство спря погледа си върху непознатата. Накрая тя го обърка. Той тайно изучаваше фигурата й, после загледа само нейния профил. Линията, която преминаваше от ноздрите към упорито стиснатите, сякаш потръпващи устни, беше строга. Меко и все пак властно се заобляше брадичката.

Сега вече момичето го забеляза. Той не можа да издържи погледа й и сведе клепачи. В него пропълзя ненадейна топлина. Когато вдигна очи, погледът на момичето го очакваше.

— Оттук ли сте?

— Не.

— Може ли да ви правя компания?

От някакви неоткрити досега дълбини на съществото му изникна ново чувство: чувството за сближение.

Каза името си. Узна, че разговаря с дъщерята на богат търговец. Не мислеше за тона на нейните изрази, не разглеждаше всяка от насочените към него думи като душевни пътеки, по които можеше да се стигне до същността на един човек; обгърнат бе от мекия й пълнозвучен глас, усещаше възбудата си от красотата на случая. Тогава езикът му се развърза:

— Сърдите ли ми се, госпожице… — запита той.

Изведнъж поиска да узнае името й.

— Труде.

Умисли се, сякаш за първи път чуваше това име. Двамата се извърнаха и тръгнаха по пътя. Крюгел заговори за себе си, за покоя в живота си. Разказа как често му е минавала чудноватата мисъл понякога да остави на други да преценят дните му.

Труде се забавляваше, а когато установи, че до нея тържествено крачи Крюгел, се усмихна. Мислеше си каква хубава шега си правеше с тях случаят и безмълвно се питаше какво ли очаква от нея този мъж.

— Досаждам ли ви? — попита той.

— Ни най-малко.

— Беше дръзко от моя страна да ви заприказвам.

Тя се разсмя. Когато го погледна, изненада я строгостта на неговите негрозни черти. Очите му бяха сериозни, проблясваха, после потъмняваха или добиваха нещо мечтателно.

— Имам лош навик каза той. — Говоря само за себе си. Да ви кажа ли защо?

Лицето на Труде се приготви за смях.

— Хора, които са често самотни, чуват своите мисли по-силно от другите. Но ако ми се удаде случай да разговарям, винаги смятам, че трябва да се обясня.

— Колко странно — каза Труде. — Значи имало и такива хора? Защо сте самотен?

— Не зная. Може би понеже не будя доверие. Винаги съм бил несръчен, но другите никога не са си дали труда да разберат какво може да се крие зад моята плахост.

Труде слушаше внимателно. Неговият начин на изразяване я заинтригува, но не породи у нея никакви представи. Имаше чувството, че разговаря с човек, който може би несправедливо се подценяваше.

— Ами как е при вас?

— За мене няма какво много да се каже.

Тя отбягна отговора. Чувстваше се прекалено удобно, за да се обяснява. Освен това знаеше, че мислите й не се свързват лесно, та да потекат. Искаше само да бъбри. Да използва странната среща, да преживее — при тази мисъл се усмихна — безобидна авантюра, каквато единствено можеше да предложи на своите познати. Светът на Труде бе малък, но оживен. Благоденствие, бърза смяна на удоволствията бяха нейна потребност. Не повече и не по-малко суетна от другите момичета от нейната среда, когато се отнасяше до мъжете, въображението й се движеше по сигурен път. Труде не отхвърляше никой флирт, ала се предпазваше от мигове, чиито последици можеха да я смутят. Труде Лор искаше да има избор. Но никога не изразяваше тази мисъл, когато се усещаше принудена да бъде искрена. В моменти на сериозна самопреценка Труде извършваше нещо като проверка на съвестта си и опознаваше, по-ясно от друг път, простора на своите стремежи. Ала бързо се освобождаваше от подобни пристъпи.

А че сега вървеше с този бедно облечен мъж, й създаваше непознато чувство на безпокойство и недоверие.

— Нищо ли няма да ми разкажете за себе си? — чу тя.

— Не — отвърна тя през смях.

Напуснаха парка и се озоваха близо до новия вилен квартал.

— Как така дойдохте в този район? — попита Крюгел.

— Бях на гости у една позната.

Вървяха по улица в строеж. Труде се спъна и Крюгел улови ръката й, като дълго я задържа.

— Ама… — рече Труде и измъкна дланта си. — Много хубави строежи, нали? — Тя посочи към една от неголемите сгради.

— Красиви са, наистина — отвърна той и отново взе ръката й, бързо я стисна и я освободи, за да я погали.

— Недейте — каза Труде и добави в игрив детски тон: — Не е позволено.

Той усещаше като нещо съдбовно това да са заедно и бързо свърза чувството си с различни представи. Случайност ли беше, че изведнъж заговори с една непозната, а тя само за няколко мига разби спокойствието му? И откъде дойде тази тъга, която го правеше жаден да запечата в паметта си всяка секунда от това преживяване, сякаш поглеждайки назад в живота си, тук щеше да намери отдих.

— Може ли пак да ви видя? Ще ви бъда много благодарен.

Труде се усмихна.

Срещнаха се отново следващата неделя преди обед. Веднага след като дойде, Труде заяви, че най-късно след един час трябва да си бъде вкъщи, понеже чака гости. Крюгел бе благодарен и на това

След първата си среща с Труде той живееше с повишена енергия. Всичко, дори най-незначителното, което го докосваше външно или вътрешно, бе изпълнено с пламтяща наслада от съществуването. И навсякъде сияеше образът на момичето. „Какво става с мен? — питаше се той. — Изглеждам смешен. Как се случи всичко това? Та аз я обичам!“ И с детинска усмивка се забавляваше с тази мисъл. „Навярно е много глупаво от моя страна — разсъждаваше той. — Та аз съм зрял мъж, а се държа като юноша. Нима не съм можел да имам досега стотици любовни връзки? Защо точно сега това преживяване?“

Едва дочака неделята. В деня след първата им среща отиде отново в парка на предградието и потърси парапета на малката издадена стена, където остана дълго, обзет от мечтателна радост. Настъпи неделята. Сутринта озари стаята на Крюгел, а там огледалото, чашите и дори шарките по светлата стена блещукаха като сребърни. Крюгел полежа дълго, пъхнал длани под главата, с отворени очи, които през нощта толкова пламенно бяха мечтали, и дишаше бързо, понеже сърцето му бе просто препускащ от радост пулс. Стана, отвори прозореца и се засмя сред топлия утринен вятър.

„Наистина съм глупак!“, мислеше той и загледа надолу към тихата уличка. „Винаги ранните неделни утрини са ме потрисали. Събуждам се и зная, че градът още спи спокоен сън. В отделните стъпки, които чувам отдолу, има нещо радостно. И аз лежа, седя или стоя, и съм свободен през целия празничен ден. А сега…“

Облече се и бързо излезе.

Труде се извини повторно. Щяла с удоволствие да повърви по-дълго с него, но щели скоро да се видят пак. През някой следобед от седмицата.

— Много мислих за вас — каза той.

Труде се направи, че не чува. Дошла бе само защото искаше да удържи обещанието си и защото тази среща все пак беше особена. Веднъж нещо по-различно. Нещо, за което винаги да си спомня с удоволствие.

— Желаете ли да се срещаме по-често? — попита Крюгел. — Не бих могъл да си представя, че днес за последен път…

Труде бе изненадана. Ядоса се, че от нея искат да приеме някакво задължение, за което изобщо не бе помислила. Каза, че предпочита да оставят всичко на случая. Така било по-хубаво, а радостта — по-голяма. Крюгел не отговори, но после, сякаш пронизан от внезапна мисъл, извика, че трябва да се видят отново. Тя го съжали. Веселото й настроение се помрачи. Свързала се бе с него, защото й харесваше неочакваната промяна. От едната страна социален блясък, от другата — идилия. Но този мъж, призна си Труде, който можеше да бъде романтик или благородник, с време щеше да стане уморителен, понеже тя не бе в състояние да бъде вечно негово отражение.

— Понякога може да се срещаме — каза тя. — Ще ви дам адреса си.

Той я гледаше с недоумение.

— Знам, че е глупаво от моя страна. Едва се познаваме, но аз… толкова е трудно да ви кажа всичко.

— Недейте, много сте смешен. Тази дума го нарани.

— Ще се видим вдругиден — каза Труде, — към седем часа вечерта. Ще ви чакам пред Художествената галерия.

Крюгел мислеше за срещата пред Художествената галерия с особен страх. Уклончивостта на Труде при последната им раздяла го обезпокои дотолкова, че той се изпълни с намерението да прекрати тази връзка. Какво можеше да очаква? Но сега пък колко необикновено живееше. След онзи следобед в парка на предградието, когато бе зърнал Труде за първи път, усещаше себе си като отхвърлен. Чувството му го измъчваше и същевременно го правеше щастлив.

Труде дойде. Нейната сърдечност го трогна. Думите му извираха една през друга. Не гледаше къде стъпва. Непрекъснато извърнат към Труде, той настойчиво я убеждаваше. Рамото му докосваше нейното. Отидоха в парка при Художествената галерия и седнаха на една пейка. Крюгел почувства бурния наплив на кръв в слепоочията си. Дланите му бяха студени и влажни. Наведе се към нейната ръка и докато галеше пръстите й, целуна нежната извивка на китката. Труде гледаше с измъчена усмивка към тихата алея. Той внезапно я прегърна и целуна, не я пусна, пое дъха на Труде и загуби своя. После ръцете му се отпуснаха, устата му бе разтворена и търсеше въздух.

— Моля ви да тръгваме — каза тя. — Има ли някакъв смисъл във всичко това?

Тя се изправи. Крюгел остана седнал. Всичко наоколо бушуваше. Пламъка по страните си той усещаше като дихание на приближаващ пожар. Затвори очи и видя вече загубеното: прегръдката, сега различна, по-смела, победоносна.

Надигна се и я последва с преливащ поглед. Още чувстваше притискането и топлината на прегръдката, уханието на кожата й, което галеше лицето му.

Труде тихо заговори за плановете си да пътува. Той също ли смятал да замине някъде? Отговори отрицателно. Щял да прекара отпуска си в града. А неделите — навън, в близките гори.

Щял да се чувства най-добре, ако не попадне в суматохата на туристическия наплив.

Труде си помисли как мрачно представя всичко.

— Бързате ли? — попита той, понеже тя ускори крачките си.

— Да.

При раздялата им Труде обеща да му пише. Тя отдавна вече бе изчезнала в сградата, докато той, все тъй в очакване, стоеше пред вратата.

Йохан Баптист Крюгел не видя повече Труде Лор. Безброй пъти ходи на нейната улица, често цял час или по-дълго гледаше дома й. Никога не се осмели да й прати бележка. Накрая започна да избягва квартала. Нападаше се с въпроси, размишляваше върху своята неволя и се осъждаше. Казваше си колко повече навярно щеше да постигне, ако не беше спъван толкова от собствената си сериозност. Първите седмици от самотата му го хвърлиха в мъка, от която той често гледаше в празното пространство без мисъл в главата. После започна да се бои от скърцането на някоя врата, от стъпките, които минаваха в сградата, от гласовете, които проникваха през стените. В службата си работеше по-трескаво, сякаш тези часове можеха да го отдалечат от страховете му. И все пак мислите му тънеха в печал. Едва сега разбираше колко много обича Труде. Не успяваше да укроти чувството си, дори когато си признаваше, че е преживял един от онези безчислени невинни епизоди, които бързо се забравят. Но при разгръщането на своята душевност, с която изпълваше това преживяване, усещаше своето право да има Труде, да има любов.

Труде Лор щеше лесно да се откаже от срещите си с Крюгел, ако не мислеше за него с умиление. Докъде щеше да доведе една по-тясна връзка, за каквато Труде нямаше нито време, нито желание? Нейният живот изискваше ведрост, движение и забавления при общуването с хората. Съкровените й желания, макар и ясни, се простираха още по-далеч.

Изминаха години. Йохан Баптист Крюгел седеше в службата си, както бе правил винаги. Често мислеше за Труде Лор и когато разсъждаваше за самотата си, сам не вярваше, че преживяването с Труде би го спряло по дългия път към любовта. И все пак, когато се осмеляваше да продължи размишленията си, усещаше, че погледът на Труде го задържа. Той остаряваше. Покоят изпълваше времето му. Никога не говореше за любов. Животът му се наслаждаваше на дребните радости. Удоволствието му се заключаваше в неделните излети.

Странна случайност бе, че в онази събота, когато икономката показа на Крюгел още димящото руло от кълцано месо, той с особена печал гледаше на предстоящия си излет и както никога досега се усети обладан от внезапен спомен за Труде Лор. Но бързо пропъди тази мисъл. Икономката беше слязла до бакалина да купи малко хляб. Крюгел стоеше сам в кухнята. Приближи се към масата, на която бе сложено рулото. Щом се наведе, за да вдиша със затворени очи уханието на месното ястие, към слепоочията му нахлу съдбоносната вълна от кръв.

Когато икономката влезе в кухнята, видя своя стопанин да лежи по гръб с извърната настрани глава.