Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (10)

Десета глава

Ню Орлиънс,

август 1857

Когато Адриен и Ален се качиха на парахода „Котън Куин“, пътуващ за Батън Руж и Баю Сара, Дамон Жулио̀ се разходи по брега на реката и влезе във френското кафене. Киселия Били Типтън вървеше неспокоен до него и хвърляше изпълнени с подозрение погледи към всички. Останалите сподвижници на Жулио̀ ги следваха. Кюрт и Синтия бяха един до друг, а Арманд крачеше последен, притеснен и измъчван от жаждата. Мишел остана вкъщи. Другите ги нямаше. Бяха пръснати нагоре и надолу по реката, на един или друг кораб по нареждане на Жулио̀. Търсеха пари, защита, ново убежище, където да се съберат. Дамон Жулио̀ най-накрая беше решил да вземат мерки.

Меката светлина на луната се разливаше по реката като масло. Звездите се криеха. Край брега десетки параходи се тълпяха недалеч от платноходите, с техните високи, горди мачти и свити платна. Негрите пренасяха памук, захар и брашно от един кораб на друг. Въздухът беше влажен и благоуханен, а улиците — претъпкани с народ. Избраха си маса с гледка към множеството, поръчаха си café-au-lait и от захарните сладки, с които бе известно заведението. Киселия Били отхапа една и цялата му жилетка се покри с пудра захар. Това го накара да изругае.

Дамон Жулио̀ се разсмя. Гласът му бе нежен като лунните лъчи.

— Ех, Били. Колко си забавен.

Типтън повече от всичко мразеше да му се присмиват, но бе принуден да погледне в тъмните очи на Жулио̀ и да се усмихне.

— Да, господине — каза той и печално поклати глава.

Жулио̀ изяде своя десерт внимателно, без да ръси захар по наситените цветове на тъмносивия си костюм и лъскавата алена вратовръзка. Когато привърши, отпи от своето café-au-lait, докато наблюдаваше брега и оглеждаше минувачите.

— Ей там, жената до кипариса — каза той и другите извърнаха погледи. — Не е ли поразителна?

Беше млада креолка, придружавана от двама заплашителни на вид господа. Дамон Жулио̀ я гледаше като запленен младеж. Лицето му изглеждаше спокойно, без никакви бръчки, косата — от гъсти черни къдрици, очите — големи и мрачни. Дори от другата страна на масата, Киселия Били чувстваше жежкия пламък на погледа му и това го плашеше.

— Прелестна е — каза Синтия.

— Има косите на Валерѝ — добави Арманд.

— Ще я обладаеш ли, Дамон? — усмихна се Кюрт.

Жената и двамата й придружители се отдалечаваха. Вървяха край изящната ограда от ковано желязо. Жулио̀ ги наблюдаваше замислен.

— Не — каза той накрая, обърна се отново към масата и отпи от кафето. — Нощта е твърде млада. Улиците са оживени и съм уморен. Нека поседим.

Арманд изглеждаше отчаян и изпълнен с притеснение.

— Ще пием преди зората — каза му Жулио̀. — Имаш думата ми.

— Знам едно място — добави загадъчно Киселия Били. — Луксозен публичен дом, кресла, покрити с червено кадифе, добри питиета. Момичетата са прекрасни, ще видите. Цената за цяла нощ е двадесет долара. А на сутринта… — засмя се Били. — Ще сме си тръгнали, преди да заварят каквото ще заварят. Без съмнение така е по-евтино, отколкото да се купуват красавици.

Тъмните очи на Дамон Жулио̀ светнаха от радост.

— Били вечно ме кара да се чувствам като скъперник — каза той на останалите. — Какво обаче ще правя без него? — попита и погледна отново към Типтън с отегчение. — Трябва по-често да идвам в града. Когато си стоиш вкъщи, губиш връзка с всички други забавления — Дамон въздъхна. — Чувстваш ли го? Въздухът е пълен с него, Били!

— С какво?

— С живот, Били — Жулио̀ разтегли устни подигравателно и Типтън се насили да му отвърне с усмивка. — Живот, любов, похот, прелестни ястия, прелестно вино, прелестни блянове и надежда, Били. Всичко това е край нас. Възможности — очите му блеснаха. — Защо да преследвам красавицата, която мина край нас, когато има още толкова други, толкова възможности? Някой да знае?

— Аз… Господин Жулио̀… аз не зная…

— Разбира се, че не знаеш, нали, Били? — Дамон се засмя. — Мисълта ми е за живота и за смъртта на добитъка. Ако някога ще си един от нас, трябва да ти е ясно. Аз съм удоволствие, Били. Аз съм власт. А моята същност, същността на удоволствието и властта, се намира във възможностите. Моите са огромни, безгранични, точно както годините ми нямат край. Аз обаче съм предел за добитъка, аз съм краят на надеждите им, на възможностите им. Разбираш ли вече? Да утолиш алената жажда, е нищо. Дори някой стар черньо на смъртния си одър ще свърши работа. Колко по-прелестно е обаче да пиеш от младите, богатите, красивите, онези, които имат цял живот пред себе си, чиито дни и нощи блестят от възможности! Кръвта е просто кръв. Всеки скот може да я погълне, всеки. — Той посочи вяло към моряците на брега, негрите, пренасящи буренцата си, и всички добре облечени богаташи от „Вьо Кар“. — Кръвта не облагородява, не те превръща в господар. Прави го животът, Били. Изпиваш живота им, за да удължиш своя. Храниш се с плътта им, за да бъде твоята по-силна. Наслаждаваш се на красотата им и ставаш по-красив.

Киселия Били Типтън слушаше внимателно. Жулио̀ рядко беше в толкова сърдечно настроение. Той обикновено седеше сред мрака в библиотеката, рязък и страховит. Вън обаче той сияеше. Това му напомни какъв беше, когато за първи път се появи в плантацията на Шарл Гару, където Били беше надзирател. Спомена му именно това и Жулио̀ кимна.

— Да — каза той. — Плантацията е безопасна, но точно в тази безопасност се крие заплаха — усмивка разкри белите му зъби. — Шарл Гару — замисли се той. — Ех, възможностите на този младеж! Беше красив, силен, здрав. Луда глава. Всички дами го обожаваха, мъжете изпитваха уважение. Дори чернилките харесваха господаря Гару. Имаше прелестни дни пред себе си! Толкова общителен характер, лесно можеше да се сприятелиш с него, да спечелиш вечното му доверие, като го спасиш от клетия Кюрт, който сега е сред нас. — Жулио̀ се засмя. — Покани ме в дома си и след това нямаше нужда да полагам никакви усилия, за да го посещавам по мръкнало, за да пия от него малко по малко. Мислеха си, че умира от болест. Веднъж се събуди, докато бях в стаята му, и помисли, че съм дошъл да го утеша. Приведох се над леглото му, той се протегна да ме прегърне, а аз го захапах. Ех, каква сладост имаше в Шарл, каква сила и красота!

— Старецът бая се разстрои, когато момчето умря — вметна Киселия Били.

Тогава той беше останал доволен. Шарл Гару винаги казваше на баща си, че Типтън е твърде груб към негрите и опитваше да издейства уволнението му. Все едно можеш да изкопчиш някакви усилия от чернилките, ако си мек с тях…

— Да, Гару обезумя — каза Жулио̀. — Какво щастие беше, че можех да го утеша в мъката му. Най-добрият приятел на сина му. Докато скърбяхме заедно, често ми казваше, че за него ще бъда четвърто дете.

Киселия Били си спомняше всичко добре. Жулио̀ се беше справил отлично. По-младите синове бяха изоставили стареца. Жан-Пиер бе пияница и пройдоха, Филип нямаше никаква смелост. Цивреше като жена на погребението на брат си. Изпълнен с мъжество и сила, Дамон се прояви като опора. Гробът на Шарл се намираше в покрайнините на плантацията — в семейното гробище. Земята там беше толкова влажна, че го положиха да почива в голям мраморен мавзолей със статуя на крилатата богиня Нике върху него. Дори през августовските жеги там оставаше хладно. В следващите години Киселия Били често идваше да пие и да пикае върху саркофага на Шарл. Веднъж дори довлече една негърска курва. Удари й няколко плесника и я изчука три-четири пъти само за да види духа на добрия стар Шарл как е правилно да се отнася човек с чернилките. Случилото се с младежа беше само началото, спомни си Били. Шест месеца по-късно Жан-Пиер се отправи на курварлък и комарджийство в града и никога не се върна, а не след дълго клетият, боязлив Филип бе разкъсан от горски зверове. По това време Гару вече страдаше от сериозни сърдечни проблеми, но Дамон Жулио̀ остана до него през цялото време и го утешаваше. Накрая старецът го осинови и му завеща всичко. Не след дълго последва нощ, която Киселия Били никога нямаше да забрави. Тогава Дамон Жулио̀ показа колко е всеобхватна властта му над Рене Гару. Случи се в спалнята на стареца. С тях бяха и Валерѝ, Адриен и Ален. По това време те вече живееха в къщата, тъй като всички приятели на Жулио̀ бяха добре дошли в дома на Гару. Заедно гледаха как, застанал до голямото легло с балдахин, Дамон прониза Рене с погледа на тъмните очи и спокойната си усмивка и му каза истината, цялата истина за Шарл, Жан-Пиер и Филип. Жулио̀ носеше на ръката си пръстена-печат на Шарл. Дубликат от него висеше на верижката около шията на Валерѝ. Нейният бе принадлежал на Жан-Пиер. Не искаше да го слага. Жаждата я измъчваше и предпочиташе да довършат стария Гару веднага, без приказки. Дамон Жулио̀ обаче задуши възраженията й с нежни слова и студени очи, затова тя сложи пръстена и застана кротко, за да изслуша всичко.

Когато Жулио̀ привърши разказа си, Гару трепереше, очите му бяха пълни със сълзи, болка и ненавист. Тъкмо тогава, съвсем ненадейно, Дамон Жулио̀ поиска от Киселия Били да даде ножа си на стареца.

— Още ней мъртъв, господин Жулио̀ — възрази Били. — Ще ви разпори корема.

Дамон само го изгледа с усмивка. Типтън посегна с ръка зад кръста си, извади ножа и го подаде в сбръчканата, покрита със старчески петна, десница на Гару. Ръката му трепереше силно и Били се уплаши, че ще изпусне острието. Въпреки това той някак успя да го задържи. Дамон Жулио̀ седна на леглото.

— Рене — каза той, — приятелите ми са жадни — гласът му беше тих и звучен.

Нямаше защо да говори повече. Ален подаде чаша от фин кристал, украсена със семейния герб, и Рене Гару внимателно преряза китката си, за да я напълни със собствената си кръв, докато плачеше и трепереше през цялото време. Валерѝ, Ален и Адриен отпиха един след друг от чашата. Накрая Дамон Жулио̀ я пресуши, докато старецът кървеше до смърт в леглото си.

— Гару ни осигури няколко прекрасни години — каза Кюрт и думите му прекъснаха спомените на Киселия Били. — Разполагахме с богатство и безопасност, а градът беше наблизо, когато ни трябваше. Храна, питиета, негри, нови красавици всеки месец.

— Но това отмина — каза Жулио̀ с лека тъга. — Всичко има край, Кюрт. Мъчно ли ти е?

— Нещата не са същите — призна другият. — Всичко е прашно, къщата гние, плъхове. Няма защо да се боя, че ще се местим, Дамон. Сред обществото винаги ще сме уязвими. След лова винаги следва страх, бягство, спотайване. Не искам да изживявам това отново.

Жулио̀ се усмихна подигравателно.

— Това е неприятно и вярно, но не напълно. Ти си млад, Кюрт. Запомни, че дори да те преследват, ти си господар. Ще ги видиш мъртви, след тях — децата им и децата на техните деца. Домът на Гару се руши. Няма значение. Всичко, което добитъкът твори, накрая се руши. Видял съм как изпепеляват Рим. Само ние продължаваме напред — той сви рамене. — Можем да открием нов Рене Гару.

— Докато сме с теб — каза Синтия притеснена. Беше изящна, красива жена с кафяви очи. След като Жулио̀ отпрати Валерѝ, тя се бе превърнала в негова любимка. Дори Киселия Били обаче знаеше, че позицията й е несигурна. — Когато сме сами, е ужасно.

— Значи не възнамерявате да ме оставите? — попита Дамон с усмивка.

— Не — отвърна тя. — Моля те.

Кюрт и Арманд също се взираха в него. Твърде неочаквано Дамон бе започнал да отпраща приближените си един по един. Първо прокуди Валерѝ точно както тя искаше. Изпрати я нагоре по реката, но вместо проблемния Жан с нея тръгна смуглият красавец Раймонд — коварен, силен и, поне според някои, син на Жулио̀. Без съмнение, той щеше да осигури безопасността й. Поне така твърдеше Жулио̀ в онази нощ, когато тя коленичи пред него. На следващата вечер отпрати Жан, който потегли сам. Киселия Били смяташе, че това ще бъде всичко, но грешеше. Дамон Жулио̀ бе намислил друго. Седмица по-късно ги напусна Жорж, след това — Кара и Венсан, други също тръгнаха, сами или по двойки. Останалите бяха наясно, че съвсем не са в безопасност.

— Ах — въздъхна Жулио̀ развеселен, — вече сме само петима. Ако сме внимателни и се опитаме да задържаме красавиците по… хм, месец-два, като сръбваме по малко… тогава вероятно ще издържим до зимата. Дотогава някой от другите сигурно ще ни повика. Ще видим. Можеш да останеш с мен, скъпа. Както и Мишел, ти също, Кюрт.

Арманд се стресна.

— Ами аз? — възкликна той. — Дамон, моля те.

— Жаждата ли, Арманд? Заради нея ли трепериш? Въздържай се. Ще разкъсваш ли, когато отидем при онези приятели на Били? Знаеш колко ненавиждам това — Жулио̀ присви очи. — Още не съм сигурен за теб.

Арманд погледна надолу към празната си чиния.

— Аз ще остана — каза Киселия Били.

— Ех — отвърна му Дамон Жулио̀. — Разбира се. Че какво ще правим без теб, Били!

Типтън не хареса усмивката, която се появи върху лицето на Жулио̀, но не можеше да стори нищо.

Не след дълго тръгнаха към мястото, което Били им беше препоръчал. Сградите се намираха извън „Вьо Кар“, в американската част на Ню Орлиънс, но на известно разстояние. Дамон Жулио̀ вървеше най-отпред по тясната, осветена от газените лампи, улица, хванал Синтия под ръка. По устните му играеше призрачна усмивка, а очите му блуждаеха по терасите с метални перила и портите, водещи към вътрешни дворове с пищна украса, фонтани и газени фенери върху железни стълбове. Киселия Били им показваше пътя. Не след дълго се озоваха в по-мрачна и запусната част от града, в която сградите бяха от дърво и изронени тухли, направени от пясък и черупки на стриди. Там нямаше дори газени фенери, макар че градът разполагаше с инсталация за светилен газ вече от двадесет години. По ъглите се поклащаха маслени лампи, окачени на тежки, железни вериги, които минаваха диагонално над улиците, закрепени с големи куки към стените на сградите. Светлината им беше приглушена и мъжделива. Фигурите на Жулио̀ и Синтия потъваха в сенките, после пак навлизаха в светлината на фенерите и отново се изгубваха в мрак. Киселия Били и останалите ги следваха.

Група от трима мъже изникна от една пресечка и мина пред тях. Жулио̀ не им обърна внимание, но един от тях забеляза Типтън.

— Вие! — викна непознатият.

Киселия Били се извърна и ги изгледа, без да продума. Бяха млади креоли, подпийнали и по тази причина — опасни.

— Познавам ви, мосю — каза мъжът и приближи към Били. Смуглото му лице бе пламнало от алкохол и гняв. — Забравихте ли ме? Бях с Жорж Монтрой, когато го обидихте във Френската борса.

— Бре, бре — каза Били, когато го позна.

— Мосю Монтрой изчезна през една нощ този юни, след като цял следобед игра комар в „Сейнт Луис“.

— Доста тъжно наистина — отвърна му Типтън. — Предполагам, е спечелил много и, за негово нещастие, са го ограбили.

— Загуби, мосю. От седмици само губеше. Нямаше какво да му вземат. Не мисля, че са били разбойници. Мисля, че сте били вие, господин Типтън. Той разпитваше за вас. Мислеше да ви подреди както заслужавахте. Ако бяхте джентълмен, мосю, щях да ви призова. Ако смеете, покажете се отново във „Вьо Кар“. Имате думата ми, ще ви бичувам по улиците като негър. Ясен ли съм?

— Ясен си — каза Били и се изплю върху обувките му.

Креолът изпсува и лицето му пребледня от гняв. Той направи крачка напред и посегна към Киселия Били, но Дамон застана между двамата и го спря, като положи длан на гърдите му.

— Мосю — каза Жулио̀ с глас, сладък като мед и вино. Мъжът се спря объркан. — Мога да ви уверя, че господин Типтън не е нападнал вашия приятел.

— Кой пък сте вие?

Дори пиян, креолът разбираше, че човекът пред него е твърде различен от Киселия Били. Прекрасните му одежди, хладните черти, учтивият тон — всичко сочеше, че е джентълмен. Очите на Жулио̀ пламтяха заплашително на светлината от фенерите.

— Господин Типтън работи за мен — отвърна той. — Не можем ли да обсъдим всичко това другаде? Знам едно място по-нататък, където можем да седнем под нощното небе и да пийнем по нещо, докато говорим. Ще ми позволите ли да почерпя вас и приятелите ви?

Другите креоли пристъпиха напред и застанаха до другаря си.

— Да го изслушаме, Ришар.

Мъжът се съгласи с неохота.

— Били — каза Дамон Жулио̀. — Води ни.

Типтън сдържа усмивката си, кимна и ги поведе. Свиха в една пресечка и продължиха към някакъв мрачен вътрешен двор. Киселия Били се облегна на ръба на мръсния фонтан в него. Водата изпръска панталоните му, но той съвсем не забеляза.

— Какво е това място? — попита приятелят на Монтрой. — Не е кръчма!

— Е — възкликна Киселия Били Типтън, — сигурно съм объркал пътя.

— Това не ми харесва — каза един от мъжете.

— Какво правите?

— Какво правя? — повтори Дамон Жулио̀. — Ех, мрачен вътрешен двор, лунна светлина, фонтан. Вашият приятел Монтрой умря на такова място, мосю. Не точно това, но доста подобно. Не, не гледайте към Били. Той няма вина. Ако имате нещо за казване, отнесете го към мен.

— Вие? — каза приятелят на Монтрой. — Както желаете. Позволете ми да се оттегля за миг. Моите другари ще бъдат секунданти.

— Разбира се — каза Жулио̀.

Мъжът се оттегли настрани и се посъветва за кратко с другите двама. Един от тях пристъпи напред. Киселия Били се надигна от фонтана и го пресрещна.

— Аз съм секундант на господин Жулио̀. Да уговорим ли правилата?

— Вие не сте подходящ секундант — подхвана мъжът.

Лицето му беше издължено и красиво, а косата — тъмнокафява.

— Правилата — повтори Киселия Били и прокара ръка зад гърба си. — Предлагам бой с ножове.

Мъжът изсумтя и залитна назад. Погледна надолу ужасен. Острието на Киселия Били беше забито до дръжката в корема му. Червенината бавно се разливаше по жилетката му.

— Боже — изхленчи непознатият.

— Но такъв съм си аз — продължи Киселия Били. — Нито съм джентълмен, нито подходящ за секундант. Ножовете също не са джентълменско оръжие.

Мъжът падна на колене. Приятелите му забелязаха това и хукнаха напред.

— Вижте, господин Жулио̀ има друг подход — Били се усмихна. — Предпочита да използва зъбите си.

Жулио̀ се зае с приятеля на Монтрой, онзи Ришар, докато другият правеше опити да избяга. Синтия го прегърна и го спря с продължителна, влажна целувка. Той опита да се отскубне от нея, но не успя. Тя притискаше тила му с бледите си длани, докато дългите й, остри като бръснач нокти се плъзгаха по вените му. Синтия спря виковете му с устни и език. Междувременно Киселия Били вадеше своя нож от жертвата си.

На лунната светлина кръвта по острието изглеждаше почти черна. Били започна да го мие във фонтана, но се спря. Вдигна ножа до устните си и колебливо облиза плоската му страна. Последва гримаса. Вкусът беше ужасен. Типтън изми острието и го прибра. Дамон Жулио̀ беше оставил Ришар на Кюрт и сега стоеше сам, взирайки се в луната. Киселия Били приближи към него.

— Спестихме малко пари — каза той.

Жулио̀ го изгледа с усмивка.