Дейвид Балдачи
Виновните (40)

40

По време на обяда на верандата погледът на Тайлър непрекъснато шареше между Роби и Рийл. Виктория забеляза това и обясни:

— Чуди се защо сте тук.

Рийл сложи ръка на рамото на Роби и заяви:

— Аз съм приятелка на Уил.

Роби кимна.

Тайлър мигом докосна гърдите си и посочи към Рийл. Тя остана изненадана от жеста му и погледна Виктория.

— Поздравления, току-що бяхте приета в Залата на любовта на Тайлър Роби.

Рийл сведе поглед към чинията си, а Виктория се взря изпитателно в нея.

— Имате ли деца, Джесика?

Рийл вдигна глава и срещна погледа й.

— Не.

— Не е късно. Погледнете мен. Най-вероятно сме връстнички.

— Да — отвърна напрегнато Рийл. — Горе-долу.

След като приключиха с обяда, Присила раздигна масата, а Виктория и Тайлър влязоха в къщата. Роби и Рийл останаха сами на масата.

— При нас ли ще отседнете? — попита Присила, вперила поглед в Рийл.

— Да, за известно време.

— Ще ви приготвя една от спалните.

— Моля ви, не се притеснявайте. Не съм претенциозна.

— Няма проблем. — Присила обра с четка трохите и ги хвърли на тревата. — Чух, че снощи е имало престрелка.

— И от кого го чу? — попита Роби.

— Не помня. Може да беше от някой ловец на алигатори, който се е намирал в горите на северния бряг на реката.

Роби и Рийл се спогледаха.

— Но съм сигурна, че вие двамата не знаете нищо по въпроса — подхвърли Присила.

— Няма как, ние не ходим на лов за алигатори — отвърна Рийл.

— Аха — отвърна Присила, изпълнена със съмнения, и започна да събира чиниите.

— Нека ти помогна — надигна се Роби.

— Не, не, стой си тук и се наслаждавай на прекрасната горещина и влага на Мисисипи — каза шеговито Присила и влезе в къщата.

— Мисля, че сме разкрити — прошепна Рийл.

— Градът е малък — отвърна Роби. — Но за пръв път съм „разкрит“ от ловци на алигатори.

— Предлагам да отидеш да се срещнеш с баща си, вместо да се наслаждаваш на прекрасното време в Мисисипи.

— Да се срещнем първо с адвокатката му. Искам да разбера дали е научила нещо интересно от файловете, които открих у Пит Кланси.

Докато бързо крачеха към предната градина, Рийл попита:

— Как изглежда тази адвокатка?

— Тони Моузес ли? Да кажем, че изразът „природно бедствие“ е твърде мек, за да я опише.

— Непременно трябва да се запозная с нея — заяви Рийл. Дори само за разнообразие.

 

 

Моузес ги прие в кабинета си. Роби запозна двете жени, след което адвокатката премина директно на въпроса.

— Интересуват те онези файлове, които ми донесе, нали?

— Има ли нещо полезно в тях? — попита Роби.

— Онази част, свързана с парите, беше лесна. Оказва се, че Шърм Кланси е изкарвал доста. И е харчел доста. При това си е записвал всеки цент.

— Какво друго? Нещо, свързано с „Ребъл Йел“?

— Не се съмнявам, че щях да попадна на информация за тях, ако можех да разчета файловете.

— Какво означава това? — учуди се Роби.

— Погледни сам.

Тя завъртя монитора така, че и двамата да го виждат. Те впериха погледи в него.

— Прилича ми на шифър — каза Роби.

— И аз стигнах до този извод — отвърна Моузес.

Роби се облегна на стола си и попита:

— Дали не бихме могли да намерим някой, който да го разбие?

— Например? — заинтригува се Моузес.

— ФБР например. Хората им са в града, провеждат разследване.

— Не бих те посъветвала да се обръщаш към тях — каза Моузес.

— Защо?

— Откраднал си файловете от дома на Кланси. Което означава, че те не могат да бъдат използвани като доказателство в съда. А също и че ФБР не може да ги използва. Съмнявам се, че изобщо ще им обърнат внимание. Могат да загазят. Да се превърнат в твои съучастници.

Роби погледна Рийл.

— А нашите хора?

— Забрави ли какво ти казах? Не бих се обърнала и към тях. Познаваш ли някой компютърен спец в града, който да разбива кодове?

Роби се замисли.

— Имам предвид един човек. — Обърна се към Моузес и рече: — Трябва да ви разкажем нещо.

За няколко минути й предаде събитията от предишната вечер. С всяка негова дума долната челюст на адвокатката увисваше все повече и повече. Когато приключи, тя погледна към Рийл и попита:

— Кои, по дяволите, сте вие?

— Не сте първата, която ни задава този въпрос — отвърна Рийл.

— И какъв е отговорът?

— Не можем да ви кажем — заяви Роби.

— Да знаете, че ще ми докарате инфаркт!

— Нямаме подобно намерение. Срещнахте ли се днес с баща ми?

— Сутринта бях при него. Смяташ да го посетиш ли?

— От тук отивам при него. В какво настроение е?

— Съвсем искрено мога да заявя, че настроението му не се е променило. — Тя помълча и уточни: — Е, може би съвсем малко.

— В какъв смисъл? — попита Роби.

— Струва ми се… примирен.

— С какво? Със съдбата си?

— С нещо.

— Не разбирам.

— Виж какво, Роби, виждала съм го и преди. Понякога хората просто се затварят в себе си и се оставят на течението. А понякога се примиряват, защото…

— Защо?

— Може би от чувство за вина.

— Да не би да казвате, че наистина е убил Кланси? Мислех, че за вас това няма значение.

— За мен няма. Но за него може и да има.