Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Издание:

Автор: Франц Кафка

Заглавие: Америка

Преводач: Ива Илиева

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: австрийска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: януари 1985 г.

Редактор: Любомир Илиев

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Федя Филкова

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7470

История

  1. — Добавяне

Огнярят

Когато корабът, на чийто борд се намираше шестнайсетгодишният Карл Росман, пратен от бедните си родители и Америка, защото една слугиня го бе прелъстила и бе добила дете от него, влезе бавно в пристанището на Ню Йорк, младежът видя как наблюдаваната вече от доста време Статуя на свободата сякаш внезапно се озари от по-ярка слънчева светлина. Ръката й с меча се издигаше както винаги, а край снагата й повяваше волен вятър.

„Ех, че е висока!“ — рече си той и тъй като през ум не му минаваше да тръгва, постепенно бе изтласкан чак до парапета от все по-многобройната тълпа носачи, които се точеха край него.

Един млад мъж, когото бегло познаваше от пътуването, подметна, без да спира:

— Какво, не ви ли се слиза още?

— А, не, готов съм — усмихна му се Карл и понеже беше яко момче, самоуверено метна куфара си на рамо. Ала когато потърси с поглед познатия, който полюшваше бастуна си и вече се отдалечаваше с останалите, забеляза изумен, че си е забравил чадъра долу в кораба. Бързо помоли познатия — който не се зарадва особено — да бъде така добър и да го изчака за миг при куфара му, озърна се, за да може да се оправи на връщане, и хукна. За голямо свое съжаление обаче намери прохода, който значително би скъсил пътя му, както никога заключен — вероятно във връзка със слизането на всички пътници, — затова му се наложи да се изкачва мъчително по стълби, които следваха една подир друга, прекъсвани само от коридори с безкрайни завои и от някаква празна каюта с изоставено писалище, докато наистина съвсем се заблуди, защото само веднъж или два пъти бе минавал по този път, и то все в компанията на повече хора. Понеже не знаеше какво да прави, не срещаше жива душа и непрекъснато чуваше над себе си тътренето на хиляди крака, а последните шумове на спрените вече машини стигаха до него като далечен полъх, той заудря в своята безпомощност по една малка врата, пред която бе прекратил лутането си.

— Отключено е! — чу се глас отвътре и Карл отвори вратата с искрено облекчение. — Какво сте заблъскали по вратата като луд? — попита някакъв човек с огромен ръст, след като едва удостои Карл с поглед.

Бледа светлина, отдавна загубила блясъка си в горната част на кораба, се процеждаше през някакъв люк на тавана в мизерната каюта, в която стояха плътно един до друг — сякаш се намираха в склад — един креват, един шкаф, едно кресло и мъжът.

— Заблудих се — рече Карл, — тоя кораб е страшно голям, макар по време на пътуването да нямах такова впечатление.

— Да, имате право — с известна гордост отвърна мъжът, без да престане да се занимава с ключалката на малък куфар, който отново и отново притискаше с две ръце, за да чуе изщракването на езичето. — Е, влизайте де! — продължи той. — Няма да стоите навън я!

— Не ви ли преча? — попита Карл.

— Ах, как ли пък ще ми попречите!

— Немец ли сте? — пожела да се увери Карл, тъй като бе слушал много за опасностите, на които били изложени пришълците в Америка, особено от страна на ирландците.

— Да, такъв съм — рече мъжът.

Карл все още се колебаеше. Тогава мъжът ненадейно хвана дръжката на вратата, бързо я затвори и заедно с нея привлече и Карл в каютата.

— Не мога да търпя, когато някой ме зяпа от коридора — каза мъжът, който пак се бе заел с куфара си, — кой ли не минава, кой ли не поглежда насам, просто се вбесявам!

— Но в коридора няма жива душа! — обади се Карл, неприятно притиснат до крака на кревата.

— Е да, сега — каза мъжът.

„Че нали за сега става дума — помисли си Карл, — трудно се разговаря с тоя човек.“

— Излегнете се на кревата, ще имате повече място — посъветва го мъжът.

Като се изсмя заради първоначалния си безуспешен опит да се метне върху кревата, Карл криво-ляво се намести, ала тъкмо бе легнал, и извика:

— За бога, съвсем забравих куфара!

— Че къде е той?

— Горе на палубата, пази го един познат. Как му беше името… — и той измъкна визитна картичка от тайния си джоб, който майка му бе пришила за пътуването в подплатата на сакото. — Бутербаум, Франц Бутербаум.

— Много ли ви трябва куфарът?

— Естествено.

— Тогава защо го дадохте на чужд човек?

— Забравих си долу чадъра и изтичах да го взема, а не исках да мъкна и куфара със себе си. После се заблудих тук.

— Да не би да пътувате сам? Без придружител?

— Да, сам съм. — „Май трябва да се опра на този човек — рече си Карл, — къде ли ще намеря сега по-добър другар?“

— И на всичко отгоре сте загубили куфара си. Да не говорим за чадъра. — Мъжът седна на креслото, сякаш едва сега събитията около Карл привличаха донякъде вниманието му.

— Все пак вярвам, че куфарът още не е изгубен.

— Блажени са верующите — продума мъжът и силно почеса тъмната си, къса и гъста коса, — нравите на кораба се менят заедно с пристанищата. Ако бяхме в Хамбург, вашият Бутербаум навярно щеше да пази куфара ви, тук обаче едва ли е останала и следа както от куфара, така и от него.

— В такъв случай веднага трябва да видя какво става горе — рече Карл и се огледа как да се измъкне.

— Я стойте тук! — отсече мъжът и доста грубичко го тласна в гърдите, тъй че го повали обратно на леглото.

— Но защо? — ядоса се Карл.

— Защото няма смисъл — рече мъжът, — след малко тръгвам и аз, ще вървим заедно. Куфарът ви или е откраднат, а тогава спасение няма, или оня човек го е изоставил, тъй че, като се опразни корабът, ще го намерим много по-лесно. Както и чадъра ви.

— Добре ли познавате кораба? — недоверчиво попита Карл и в убедителната иначе мисъл, че нещата му могат да се намерят най-лесно на празния кораб, като че ли съзря някаква скрита уловка.

— Та аз съм корабният огняр — рече мъжът.

— Вие сте корабният огняр? — радостно възкликна Карл, сякаш това надхвърляше всички очаквания, и опрян на лакти, изпитателно се взря в мъжа. — Тъкмо пред малката каюта, където спяхме двамата със словака, имаше люк, през който можеше да се види машинното отделение.

— Да, там работех — каза огнярят.

— Винаги много съм се интересувал от техника — рече Карл, завладян от определена мисъл, — някой ден сигурно щях да стана инженер, ако не се беше наложило да замина за Америка.

— Че защо е трябвало да заминавате?

— Ах, да не говорим за това… — промълви Карл, махна с ръка и премълча историята. Същевременно погледна с усмивка към огняря, сякаш го молеше да прояви снизхождение дори към несподеленото.

— Все има някаква причина — каза огнярят и не стана ясно дали иска да узнае тази причина, или не.

— Сега и аз бих могъл да почна работа като огняр — рече Карл, — на родителите ми вече им е все едно какъв ще стана.

— Мястото ми се овакантява — каза огнярят и с пълно съзнание за тези думи пъхна ръце в джобовете на панталоните си и преметна крака върху кревата, за да ги поизпъне, а те щракнаха в омачкани, металносиви панталони, ушити от плат, който приличаше на кожа.

Карл трябваше да се премести по-близо до стената.

— Напускате кораба?

— Да, от днес изчезваме.

— Но защо? Не ви ли харесва?

— Много често нещата стоят така, че не е важно дали ти харесва, или не. Впрочем имате право, не ми харесва. Вероятно намерението ви да станете огняр не е сериозно, но тъкмо в такъв случай то може да се осъществи с най-голяма лекота. Ето защо решително ви съветвам да се откажете. След като сте искали да следвате в Европа, защо да не поискате да следвате и тук? Американските университети са несравнимо по-добри от европейските.

— Сигурно е така — отвърна Карл, — но нямам почти никакви пари за следване. Чел съм наистина за един, който денем работел в някакъв магазин, а нощем учел и накрая станал доктор, а мисля и кмет, но за подобно нещо все пак е необходима голяма издръжливост, нали? Страхувам се, че тя ми липсва. Освен това не бях кой знае колко добър ученик, не ми беше особено трудно да се разделя с училището. А тукашните училища навярно са още по-строги. Почти не знам английски. Изобщо тук на чужденците не се гледа с добро око, така ми се струва.

— И това ли вече сте почувствали? Е, тогава всичко е наред. Тогава сте мой човек. Вижте какво, ние все пак се намираме на немски кораб, той обслужва линията Хамбург — Америка, а защо всички тук не са немци? Защо главният машинист е румънец? Казва се Шубал. Просто не е за вярване. А този никаквец смъква кожата на нас, немците, и то върху немски кораб! Не мислете — той се задъха и започна да ръкомаха, — че просто се оплаквам. Зная, че нямате никакво влияние и самият вие сте бедно момче. Но положението е нетърпимо!

Той стовари няколко пъти юмрука си върху масата и докато удряше, не сваляше очи от него.

— Служил съм на толкова кораби — и произнесе двайсетина имена, като че ли бяха една дума, та Карл се смая, — отличавали са ме, хвалили са ме, трудил съм се според желанията на капитаните, дори няколко години бях на търговски кораб като тоя — и той се понадигна, сякаш това бе връхната точка на живота му, — а тук, в това корито, където всичко е наредено по конец и никой не те кара да мислиш, тук не струвам пукната пара, постоянно преча на Шубал, лентяйствам, заслужавам да ме изхвърлят и получавам заплатата си по милост! Разбирате ли това? Аз — не!

— Не трябва да търпите подобно нещо — възбудено рече Карл. Той почти беше забравил, че се намира върху несигурното дъно на кораб, край брега на непознат континент, толкова уютно се чувстваше тук, върху леглото на огняря. — Ходихте ли вече при капитана! Потърсихте ли правата си при него?

— Я по-добре ми се махайте от главата! Не ми трябвате тук! Не слушате какво ви говоря, а ми давате съвети. Че как да отида при капитана?! — И огнярят отново приседна уморено, като скри лицето си в дланите.

„Не мога да му дам по-добър съвет“ — рече си Карл. И изобщо му се стори, че щеше да постъпи по-добре, ако бе проверил за куфара си, вместо да дава тук съвети, които се възприемат все за глупави. Когато му бе връчил куфара завинаги, неговият баща го беше попитал на шега: „Колко ли време ще го опазиш?“, а ето че този скъп куфар като че ли наистина бе вече изгубен. Утешаваше го единствено мисълта, че баща му, дори да се опиташе да узнае нещо за сегашното му положение, надали щеше да успее. Параходната компания бе в състояние най-много да потвърди, че е пристигнал в Ню Йорк. Ала Карл съжали, че почти не бе използвал вещите си от куфара, въпреки че например отдавна бе имал нужда да си смени ризата. Излизаше, че беше пестил не там, където трябва; тъкмо сега, когато в началото на своето поприще щеше да изпита необходимостта да се появи чисто облечен, той трябваше да се покаже с мръсната риза. Иначе загубата на куфара нямаше да е чак толкова тежка, защото костюмът, който носеше, бе дори по-добър от онзи в куфара — той беше всъщност само резервен костюм, непосредствено преди заминаването се бе наложило майка му да го закърпи. Сега си спомни, че в куфара имаше и парче веронски салам, който майка му бе увила като специален подарък, ала той почти не беше го докоснал, понеже през цялото пътуване нямаше никакъв апетит и супата, която раздаваха на междинната палуба, напълно го бе задоволявала. Сега обаче много му се прииска да има този салам, за да го подари на огняря. Защото такива хора се спечелват много лесно, ако им подариш някоя дреболия, Карл го знаеше от баща си — той спечелваше всички по-нископоставени служители, с които бе в търговски отношения, като им раздаваше пури. Единственото, което Карл можеше да подари сега, бяха парите, но след като по всяка вероятност бе изгубил куфара си, на първо време не му се искаше да ги пипа. Мислите му отново се върнаха към куфара и той действително не можеше да проумее защо по време на пътуването така зорко бе бдял над него, че едва не беше пожертвал съня си заради това бдение, а сега толкова лесно допусна да му вземат същия този куфар. Спомни си петте нощи, през които постоянно бе подозирал малкия словак, който лежеше през двама вляво от него, че е хвърлил око на куфара му. Този словак само беше дебнал Карл да задреме най-сетне за миг, обзет от слабост, за да придърпа към себе си куфара с една върлина, с която по цял ден си играеше или се упражняваше. Денем този словак изглеждаше съвсем невинен, ала настъпеше ли нощта, се надигаше сегиз-тогиз от постелята и тъжно поглеждаше към куфара на Карл. Карл виждаше това съвсем ясно, защото все се намираха хора, които, измъчвани от тревогата на преселването, запалваха светлинка ту тук, ту там, въпреки че корабният правилник забраняваше, и се опитваха да разчетат неясните проспекти на емигрантските агенции. Карл можеше малко да подремне, ако имаше такава светлинка наблизо, ала ако тя се намираше далеч или пък беше тъмно, трябваше да си отваря очите. Тези усилия здравата го бяха изтощили, а сега излизаше, че са били вероятно съвсем ненужни. Ах, този Бутербаум, само да му паднеше някъде!

Внезапно сред пълната досега тишина долетяха някъде от много далеч леки, кратки удари като от детски нозе, приближаваха се и шумът нарастваше — да, това бяха отмерени мъжки крачки. Вероятно мъжете вървяха в колона, което бе естествено за тесния коридор, чуваха се звуци като от дрънкане на оръжие. Карл, който за малко щеше да се унесе в сън върху леглото, освободен от всякакви грижи за куфара и словака, се стресна и сбута огняря, за да насочи най-сетне вниманието му, защото челото на колоната сякаш бе стигнало вече до вратата.

— Това е корабният оркестър — каза огнярят, — свирили са горе и сега отиват да си стегнат багажа. Е, вече всичко е готово и можем да тръгваме. Хайде! — Той хвана Карл за ръка, в последния миг смъкна от стената над леглото една икона на Богородица в рамка, натика я във вътрешния си джоб, грабна куфара и бързо напусна кабината заедно с Карл.

— Ще ида в канцеларията и ще кажа на господата какво мисля. Всички пътници слязоха, тъй че няма с кого да се съобразявам.

Огнярят повтори тези думи по различни начини и се опита в движение, със страничен ритник, да смаже един плъх, прекосил пътя им, ала само го натика по-бързо в дупката му, до която се бе добрал тъкмо навреме. Изобщо движенията му бяха бавни — краката му, макар и дълги, бяха твърде тежки.

Прекосиха едно кухненско отделение, където няколко момичета с мръсни престилки — оливаха ги нарочно — миеха съдове в големи чебъри. Огнярят извика някаква си Лине, прегърна я през кръста и направи с нея една-две стъпки, а тя кокетно се притискаше към ръката му.

— Сега плащат, ще дойдеш ли с мен? — попита той.

— Не ми се ходи чак дотам, по-добре ми донеси парите тук — отвърна тя, плъзна се изпод ръката му и побягна. — Къде си набарал това хубаво момче? — добави високо тя, но не дочака отговор. Разнесе се смехът на момичетата, които бяха прекъснали работата си.

Ала те продължиха и стигнаха до една врата, която в горната си част имаше малък корниз, носен от позлатени кариатиди. За корабната обстановка това беше прекален разкош. Карл откри, че по време на пътуването никога не е стъпвал тук, тази част вероятно бе достъпна само за пътниците от първа и втора класа, а сега разделящите врати бяха вдигнати, за да може корабът да бъде основно почистен. И наистина, бяха срещнали вече неколцина мъже с метли на рамо, а те бяха поздравили огняря. Карл бе изненадан от огромното оживление, той бе усетил твърде малко от него на своята междинна палуба. По дължината на коридорите бяха опънати електрически проводници, постоянно се носеше звън от някаква камбанка.

Огнярят похлопа почтително на вратата и когато отвътре се чу „Влез!“, подкани с ръка Карл да влиза, без да се страхува. Той го послуша, но застана до вратата. Видя през трите прозореца на помещението морските вълни и както гледаше веселото им плискане, сърцето му затуптя, сякаш не бе съзерцавал морето цели пет дълги дни. Големи кораби пресичаха взаимно пътищата си и отстъпваха на напора на вълните само толкова, колкото позволяваше товарът им. Присвиеше ли очи, човек виждаше как тези кораби сякаш се олюляват под тежестта си. На мачтите им се развяваха тесни, но дълги флагове, които наистина се изпъваха при пътуването, ала въпреки това трепкаха насам-натам. Ехтяха топовни салюти, навярно от военни кораби; оръдията на такъв кораб, който минаваше наблизо, сияеха с отразената светлина по металната си обвивка, сякаш унесени от увереното, плавно и все пак не съвсем хоризонтално движение. Поне от вратата можеше да се види как в далечината малките корабчета и лодки се вмъкват на рояци в пролуките между големите кораби. Зад всичко това обаче се възправяше Ню Йорк, загледан в Карл с хилядите прозорци на своите небостъргачи. Да, в тази стая човек знаеше къде се намира.

Около една кръгла маса седяха трима господа, единият — корабен офицер в синя флотска униформа, а другите двама — служители от пристанищното управление, облечени в черни американски униформи. Върху масата бе струпана голяма купчина различни документи, които най-напред офицерът преглеждаше бегло с перодръжка в ръка, а сетне ги подаваше на останалите двама, които ту ги четяха, ту си вземаха бележки, ту ги прибираха в куфарчетата си при положение, че единият, който почти непрекъснато издаваше лек шум със зъбите си, в момента не диктуваше на своя колега нещо, което той да отрази в протокола.

На едно писалище до прозореца седеше с гръб към вратата дребен господин, който прехвърляше големи книги, наредени върху здрава лавица пред него на височината на главата му. Встрани имаше отворена каса, която поне на пръв поглед бе празна.

Вторият прозорец не беше зает и предлагаше прекрасен изглед. Но близо до третия се бяха изправили двама господа и приглушено разговаряха. Единият се облягаше до прозореца; той също носеше флотска униформа и си играеше с дръжката на сабята. Онзи, с когото приказваше, бе обърнат с лице към прозореца и когато сегиз-тогиз се раздвижваше леко, откриваше част от редицата ордени върху гърдите на първия. Носеше цивилни дрехи и премяташе тънко бамбуково бастунче, което също стърчеше като сабя, защото ръцете му бяха опрени на хълбоците.

Карл нямаше много време да разгледа всичко, тъй като скоро към тях пристъпи един слуга и попита с поглед огняря какво желае; погледът му издаваше неодобрение, че го вижда тук. Огнярят също така тихо, както бяха запитали, отвърна, че иска да разговаря с господин главния касиер. Слугата махна с ръка, за да отхвърли молбата от свое име, ала все пак се отправи на пръсти към господина с големите книги, като надалеко заобиколи кръглата маса. Като чу думите на слугата, оня господин направо се вкамени, това пролича съвсем ясно, ала най-сетне се извърна към човека, който искаше да разговаря с него, и строго започна да прави знаци на огняря — а за всеки случай и на слугата — да се махат. След това слугата се върна при огняря и му каза с такъв тон, сякаш му доверяваше нещо:

— Веднага се пръждосвайте от помещението!

Като чу отговора, огнярят сведе поглед към Карл, сякаш той бе сърцето му, на което безгласно изплаква болката си. Без да му мисли повече, Карл бързо прекоси помещението, дори леко докосна креслото на офицера, слугата се втурна приведен, с ръце, готови да го хванат, сякаш бе погнал насекомо, ала Карл пръв се добра до масата на главния касиер и се вкопчи здраво в нея за в случай, че слугата се опита да го дръпне оттам.

Естествено помещението веднага се оживи. Флотският офицер бе скочил от масата, господата от пристанищното управление гледаха спокойно, но съсредоточено, двамата господа от прозореца бяха застанали един до друг, а слугата отстъпи назад, защото реши, че не бива да се бърка там, където високопоставените господа проявяват някакъв интерес. До вратата огнярят напрегнато чакаше мига, в който и неговата помощ щеше да потрябва. Главният касиер най-сетне, напълно се извърна надясно в своето кожено кресло.

Карл измъкна пътническия си паспорт от тайния джоб, чието наличие не се поколеба да издаде пред тези хора, и вместо да се представи, положи разтворения паспорт върху масата. Изглежда, главният касиер сметна този паспорт за маловажен, защото го подхвърли с два пръста настрана, след което Карл си го прибра отново, сякаш тази формалност бе уредена задоволително.

— Позволявам си да кажа — подхвана той, — че според мен спрямо господин огняря е извършена несправедливост. Тук се намира някакъв си Шубал, който го е измамил. Самият той е служил извънредно добре вече на много кораби, които може да назове, усърден е, обича работата си и наистина не е ясно защо да не е подходящ тъкмо за този кораб, където службата все пак не е така тежка, както, да речем, на търговските кораби. Тъй че само клеветата би могла да бъде пречка за неговото израстване и да го лиши от признание, каквото в противен случай положително не би му липсвало. Споменах само най-общи неща във връзка с този въпрос, по-подробните си оплаквания той ще изложи лично.

Карл се бе обърнал с тази реч към всички господа и действително слушаха всички; изглежда, много по-вероятно бе да се намери сред всички събрани един справедлив човек, а не непременно да се смята, че този човек е главният касиер. Освен това Карл хитро бе премълчал, че познава огняря съвсем отскоро. Впрочем той би говорил много по-добре, ако не се беше смутил от червендалестото лице на господина с бамбуковото бастунче, когото за пръв път виждаше от сегашното си местоположение.

— Разказът е верен от игла до конец — обади се огнярят, преди някой да го бе запитал, дори преди някой изобщо да бе погледнал към него. Тази негова прибързаност щеше да се окаже голяма грешка, ако господинът с ордените, който вероятно беше капитанът — така предположи Карл в този миг, — очевидно не бе решил вече да го изслуша. Той протегна ръка и подвикна на огняря:

— Елате тук! — Гласът му бе толкова твърд, че по него можеше да се удря с чук.

Сега всичко зависеше от поведението на огняря, защото Карл не се съмняваше, че той е онеправдан.

За щастие се оказа, че огнярят доста е обикалял по света. При първото бръкване в куфарчето той извади с безукорно спокойствие връзка документи, както и бележник, отправи се с тях към капитана, като напълно пренебрегна главния касиер, сякаш това се разбираше от само себе си, и постави върху перваза на прозореца своите доказателства. На главния касиер не му оставаше нищо друго, освен сам да си даде труд да отиде при тях.

— Това лице е известен мърморко — обясни той, — прекарва повече време в касата, отколкото в машинното отделение. Той доведе до пълно отчаяние този спокоен човек Шубал. Я слушайте! — извърна се той към огняря. — Вие наистина прекалявате вече с нахалството си! Колко пъти са ви изхвърляли от помещенията за плащане, което впрочем си и заслужавате с вашите изцяло, напълно и без изключение неоснователни искания! Колко често сте се домъквали оттам в главната каса! Колко често, водени от добри чувства, сме ви отговаряли, че Шубал е вашият пряк началник, с когото единствено трябва да се спогодите като негов подчинен! А сега сте дошли чак тук, когато сред нас е господин капитанът, не се срамувате да досаждате дори на него, излагате се дотам, че водите със себе си като подучен разпространител на противните ви обвинения тоя хлапак, когото впрочем виждам за пръв път на кораба!

Карл едва се въздържа да не скочи. Но капитанът го изпревари, като каза:

— Нека все пак изслушаме човека. Напоследък Шубал ми се вижда твърде независим, което, разбира се, не означава, че заставам на ваша страна.

Последните му думи се отнасяха до огняря; естествено не можеше веднага да се застъпи за него, но всичко сякаш се развиваше както трябва. Огнярят започна своите обяснения и още в самото начало си наложи да казва „господин Шубал“. Как само се радваше Карл: на напуснатото от главния касиер писалище, където с истинско задоволство непрекъснато натискаше една теглилка за писма. Господин Шубал бил несправедлив! Господин Шубал облагодетелствал чужденците! Господин Шубал гонел огняря от машинното отделение и го карал да чисти клозетите, което положително не било работа за огняр! Веднъж дори бе изразено съмнение в усърдието на господин Шубал, което било по-скоро привидно, отколкото действително. На това място Карл изцяло се вторачи в капитана, любезно, сякаш бе негов колега, само и само последният да не се повлияе отрицателно от някак см нескопосния изказ на огняря. Все пак многото приказки не съдържаха нищо съществено и въпреки че капитанът още се взираше пред себе си, а очите му изразяваха решителност да изслуша огняря този път докрай, останалите господа проявиха нетърпение, скоро гласът на огняря загуби неограничената си власт в помещението и това започна да поражда известни опасения. Пръв раздвижи бамбуковото си бастунче цивилният господин, който, макар и тихо, тропна с него по паркета. Разбира се, останалите господа се заозъртаха насам-натам, господата от пристанищното управление, които явно бързаха много, отново посегнаха към документите и започнаха да ги преглеждат, макар и разсеяно, флотският офицер отново придърпа масата към себе си, а главният касиер, който мислеше, че е спечелил играта, дълбоко и насмешливо въздъхна. Разсеяността, обзела всички, изглежда, бе пожалила единствено слугата, който донякъде се беше вживял в страданията на горкия човек, попаднал между началствата, и сериозно кимна на Карл, сякаш по този начин искаше да му обясни нещо.

Зад прозорците междувременно продължаваше животът на пристанището, някакъв плитък товарен кораб ги задмина и почти затъмни помещението — на него имаше цяла планина от бурета, които сигурно бяха наредени превъзходно, щом не се отърколиха по всички посоки; малки моторни лодки, които Карл би могъл да разгледа сега подробно, ако имаше време, профучаваха по права линия, управлявани от ръцете на човек, застанал зад кормилото! Причудливи плавателни съдове изникваха тук-там от неспокойните води, те веднага ги заливаха отново и ги потапяха пред смаяния взор; моряци, които гребяха с всички сили, придвижваха напред лодки от океанските параходи, претъпкани с пътници, които седяха кротко, изпълнени с очакване, въпреки че някои от тях не можеха да се сдържат и обръщаха глави към непрестанно менящите се гледки — имаха такъв вид, сякаш някой насила ги бе натикал в тези лодки. Неспирно движение, безпокойство, предавано от вечно подвижната стихия върху безпомощните хора и техните дела!

Но всичко зовеше към стремителност, към яснота, към пълна точност на изображението — а какво правеше огнярят? Вярно, говореше до изнемога, отдавна вече не бе в състояние да държи с треперещите си ръце документите на прозореца; от всички небесни посоки към него се стичаха оплаквания от този Шубал, всяко от които според него би било достатъчно окончателно да погребе Шубал, но онова, което успяваше да разкаже на капитана, не бе нищо друго освен пълна бъркотия. Отдавна господинът с бамбуковото бастунче тихо си подсвиркваше към тавана, господата от пристанищното управление вече бяха задържали офицера на масата си и нямаха никакво намерение да го пускат за каквото и да било, изглежда, спокойствието на капитана единствено възпираше главния касиер да не се намеси, слугата, чинно изправен, очакваше всеки миг заповед от капитана, свързана с огняря.

Карл разбра, че не бива да остане повече безучастен. Бавно се отправи към групата, но докато вървеше, трескаво премисляше как най-добре би могъл да подхване работата. Действително беше крайно време — още миг, и те двамата положително щяха да изхвърчат навън. Капитанът искаше да постъпи благородно, и то тъкмо сега — доколкото Карл схващаше, той имаше някакво особено основание да се покаже справедлив началник, — но в края на краищата не беше инструмент, с който човек можеше да си играе, а огнярят се отнасяше към него именно така, наистина поради своята безмерно възмутена душевност.

И тъй, Карл рече на огняря:

— Трябва да разказвате по-простичко, по-ясно, господин капитанът не може да оцени вашия разказ, поднесен по този начин. Нима той познава всички машинисти и разсилни по име, та дори по малко име, че веднага да разбере за кого става дума, когато споменете някое от тези имена? Подредете оплакванията си, първо кажете най-важното, а останалите степенувайте, тогава може би изобщо няма да се наложи дори да споменавате повечето от тях. Пред мен ги излагахте винаги така ясно!

„Щом в Америка крадат куфари, защо пък да не послъжем“ — помисли си той, за да се оправдае.

Ех, ако това можеше да помогне! Дали не беше вече твърде късно? Наистина огнярят млъкна веднага, щом чу познатия глас, ала очите му, замрежени от сълзите на оскърбеното мъжко достойнство, на ужасните спомени, на безкрайната сегашна мъка, вече дори не бяха в състояние да разпознаят добре Карл. А и как можеше сега — Карл мълчаливо осъзна това пред този човек, който бе замлъкнал за миг, — как можеше сега внезапно да промени своя начин на говорене, след като му се струваше, че без да получи и най-малкото одобрение, е казал всичко, което имаше да казва, и макар че, от друга страна, сякаш не бе казал нищо, все пак не можеше да се надява, че господата ще изслушат всичко отначало. И в такъв миг се появява Карл, единственият му съмишленик, опитва се да го поучи, ала вместо това му разкрива, че всичко, всичко е изгубено.

„Да бях се намесил по-рано, вместо да зяпам през прозореца!“ — рече си Карл, сведе лице пред огняря и изпъна ръце по шевовете на панталона си, за да покаже, че всякакви надежди са изгубени.

Ала огнярят криво го разбра, помисли си, че Карл тайно го упреква в нещо, и обзет от доброто намерение да го разубеди, като връх на всичко започна да се препира с Карл. Сега, когато господата около кръглата маса отдавна негодуваха заради безполезния шум, който пречеше на важните им дела, когато главният касиер престана да разбира търпението на капитана и всеки миг щеше да избухне, когато слугата, който отново бе попаднал изцяло в сферата на господарите си, взе да измерва огняря с разгневени очи и когато най-сетне господинът с бамбуковото бастунче, към когото дори капитанът дружелюбно поглеждаше от време на време и който бе вече напълно безразличен към огняря, нещо повече — беше отвратен от него, извади малък бележник и явно зает със съвсем други неща, започна да мести очи ту към Карл, ту към бележника.

— Зная, зная — отвърна Карл, който се мъчеше да отклони нападките на огняря, отправени сега срещу него, и въпреки препирнята успя да му се усмихне приятелски, — прав сте, прав сте, аз никога не съм се съмнявал в това!

Имаше голямо желание да улови размаханите пред него ръце — страх го беше от удари, — а още по-голямо, разбира се, бе желанието му да го натика в един от ъглите, за да му пошепне няколко тихи, успокоителни думи, които никой да не чуе. Ала огнярят бе извън себе си. Мисълта, че в краен случай огнярят би могъл да завладее присъстващите седем мъже със силата на своето отчаяние, започна да изпълва Карл с нещо като утеха. А един поглед към писалището му показа, че там се намира табло с извънредно много бутони от електрическата мрежа, и една ръка, просто положена върху тях, можеше да разбуни целия кораб с всичките му коридори, изпълнени с враждебни хора.

Тогава този толкова безучастен господин с бамбуковото бастунче пристъпи към Карл и го попита — не много силно, но ясно, въпреки крясъците на огняря;

— Всъщност как се казвате?

В този миг се почука — сякаш някой бе чакал зад вратата това изявление на господина. Слугата погледна към капитана, той кимна. После слугата отиде до вратата и я отвори. Навън стоеше човек в стар мундир от императорската гвардия, среден на ръст и ако се съдеше по външния му вид, всъщност неподходящ за работа с машини — но все пак беше Шубал. Ако Карл не бе прочел това във всички очи, излъчващи известно задоволство, от което не бе отминат дори капитанът, той с ужас щеше да го установи по поведението на огняря, който така сви юмруците на изпънатите си ръце, сякаш тези юмруци бяха най-важното за него и той бе готов да пожертва за тях целия си останал живот. Там се беше съсредоточила сега цялата му сила, включително и онази, която изобщо го крепеше на крака.

Това, значи, беше врагът. Издокаран в празничен мундир, стиснал под мишница служебна папка, вероятно с ведомости за заплатите и отчети за работата на огняря, той се взря във всички очи подред, без да крие признанието, че преди всичко желае да установи какво е настроението на всеки поотделно. И седмината вече му бяха приятели, тъй като въпреки известните възражения против него, които капитанът отначало беше имал или навярно само бе използвал като претекст, след главоболията, причинени му от огняря, той надали би отправил и най-дребния упрек срещу Шубал. Човек винаги можеше да намери основание да се държи строго с такъв като огняря и ако Шубал имаше за какво да бъде упрекван, то беше обстоятелството, че с течение на времето не бе успял да пречупи опърничавостта на огняря дотолкова, че последният да не посмее да се явява днес пред капитана.

Навярно тъкмо сега можеше да се предположи, че изправянето на огняря и Шубал лице срещу лице ще има и върху хората онова въздействие, присъщо на по-висшата инстанция, защото дори да умееше да се преструва, накрая Шубал сигурно не би издържал. Достатъчно беше само едно кратко припламване на неговата злост, и господата щяха да я забележат, Карл щеше да се погрижи за това. Той вече бе опознал донякъде остроумието, слабостите и настроенията на отделните господа и в това отношение не беше пропилял прекараното тук време. Само огнярят да беше в по-добро състояние, ала той изглеждаше напълно неспособен да се бори. Ако му оставеха тоя Шубал, положително щеше да разбие омразния му череп с юмруците си. Едва ли обаче бе в състояние дори да извърви няколкото крачки до него. Защо Карл не бе предвидил това толкова лесно предвидимо нещо — че накрая Шубал не може да не дойде ако не на своя глава, тогава по заповед на капитана? Защо по пътя насам не беше обсъдил с огняря подробен план за борба, вместо да влязат съвсем неподготвени като последните глупаци в първата срещната врата, както всъщност бяха постъпили? Изобщо беше ли огнярят все още в състояние да говори, да казва „да“ и „не“, нещо, което би било необходимо при кръстосания разпит, до който обаче щеше да се стигне само в най-благоприятния случай? Беше се разкрачил широко, с несигурни колене и леко вирната глава, въздухът минаваше през зиналата му уста така, сякаш във вътрешността му вече нямаше дробове, които да го преработват.

Карл обаче се чувстваше силен и с такава бистра мисъл, както може би никога у дома. Да можеха родителите му да го зърнат как се бори за доброто в чужбина, при това пред видни личности, и въпреки че победата още не му се е усмихнала, все пак е готов за последна, решителна схватка! Дали щяха да променят мнението си за него? Да му сторят място между тях и да го похвалят? Веднъж, поне веднъж да погледнат в очите, които им бяха така предани? Несигурни въпроси, и то задавани в най-неподходящия миг!

— Идвам, защото ми се струва, че огнярят ме обвинява в някаква недобросъвестност. Едно момиче от кухнята ми каза, че го видяла да се отправя насам. Господин капитан и всички вие, почтени господа, готов съм да опровергая всяко обвинение посредством моите книжа, а ако е необходимо — и чрез показанията на непредубедени и неповлияни свидетели, които чакат пред вратата.

Така говореше Шубал. Това действително беше ясна мъжка реч и като се съдеше по променените физиономии на слушателите, би могло да се каже, че за пръв път след дълго време те отново чуват човешки звуци. Разбира се, те не забелязваха, че дори в тази хубава реч имаше празноти. Защо първата съществена дума, която му хрумна, бе „недобросъвестност“? Може би обвиненията трябваше да започнат оттук, а не от националната му предубеденост? Някакво си момиче от кухнята видяло как огнярят се отправя насам и не щеш ли, Шубал веднага схванал как стоят нещата, а? Да не би чувството, че е виновен, да е изострило разума му? И веднага довел свидетели, които на всичко отгоре нарича „непредубедени и неповлияни“? Мошеничество, чисто мошеничество! Защо господата го търпяха и дори признаваха поведението му за правилно? Защо бе допуснал да мине несъмнено доста време между думите на момичето от кухнята и неговата поява тук? Изглежда, не бе имал друга цел, освен огнярят така да измори господата, че те постепенно да загубят способността за ясна преценка, от която трябваше да се страхува най-вече Шубал. Не беше ли похлопал чак в мига, когато вследствие на маловажния въпрос, зададен от онзи господин, можеше да се надява, че с огняря е свършено, след като сигурно дълго бе стоял зад вратата?

Всичко беше ясно и дори Шубал го представи така против волята си, но на господата то трябваше да се покаже по друг начин, още по-убедително. Те имаха нужда да бъдат разтърсени. Тъй че побързай, Карл, използвай поне времето, което оставаше до появата на свидетелите и пълния провал!

Ала тъкмо в този миг капитанът махна на Шубал, в резултат на което той веднага отстъпи встрани — тъй като въпросът му, изглежда, бе отложен за известно време — и подхвана със слугата, присъединил се тозчас към него, тих разговор, в който не липсваха коси погледи към огняря и Карл, както и най-убедени ръкомахания. По този начин Шубал вероятно готвеше следващата си реч.

— Не искахте ли да попитате нещо младия човек, господин Якоб? — обърна се капитанът към господина с бамбуковото бастунче в настъпилата пълна тишина.

— О, да — каза онзи, като благодари с лек поклон за вниманието. Сетне отново зададе на Карл стария си въпрос: — Как се казвате всъщност?

Карл, който реши, че в интерес на голямата и главна задача би следвало бързо да отстрани това вмешателство с упоритите въпроси, отвърна кратко, без да се представя, както имаше навик, с показване на паспорта, понеже тепърва трябваше да го търси:

— Карл Росман.

— Я гледай… — рече човекът, когото бяха нарекли Якоб, и отначало почти направи крачка назад с недоверчива усмивка. И капитанът, и главният касиер, и флотският офицер, та дори и слугата ясно показваха безмерното си смайване от името на Карл. Единствено господата от пристанищното управление и Шубал останаха безразлични.

Я гледай — повтори господин Якоб и малко вдървено пристъпи към Карл, — тогава аз съм вуйчо ти Якоб, а ти си моят мил племенник. През цялото време го подозирах! — рече той на капитана, преди да прегърне и целуне Карл, който мълчаливо понесе всичко.

— Как се казвате? — попита Карл, след като се поосвободи от прегръдката; въпросът му бе зададен наистина учтиво, ала без капчица чувство, защото той се мъчеше да предвиди последиците от това ново събитие за огняря. На първо време по нищо не личеше, че Шубал би могъл да извлече някаква полза от този случай.

— Осъзнайте щастието си, млади човече! — продума капитанът, който сметна, че въпросът на Карл накърнява достойнството на господин Якоб, застанал до прозореца вероятно за да не виждат останалите възбуденото му лице, което на всичко отгоре потупваше с носната си кърпа. — Това е сенаторът Едуард Якоб, който ви се представи като ваш вуйчо. Оттук нататък — разбира се, съвсем противно на вашите досегашни очаквания — ви очаква блестяща кариера. Опитайте се да го проумеете, доколкото е възможно в първия миг, и елате на себе си!

— Действително имам един вуйчо Якоб в Америка — обърна се Карл към капитана, — но доколкото разбрах, Якоб е само презимето на господин сенатора, така ли?

— Да, така е — с достойнство отвърна капитанът.

— Е, а моят вуйчо, който е брат на майка ми, има малко име Якоб, докато презимето му, разбира се, би трябвало да е еднакво с това на майка ми, която по баща е Бенделмайер.

— Господа! — извика сенаторът във връзка с обясненията на Карл и се завърна с бодри крачки от мястото си край прозореца, където се бе успокоил. Всички, с изключение на господата от пристанищното управление, избухнаха в смях, някои — защото сякаш бяха разчувствани, а други — кой знае защо.

„Това, което казах, в никакъв случай не беше чак толкова смешно“ — помисли си Карл.

— Господа — повтори сенаторът, — против моята и против вашата воля вие вземате участие в малка семейна сцена, ето защо не мога да не ви дам едно разяснение, понеже, доколкото ми е известно, само господин капитанът — споменаването му бе последвано от взаимен поклон — знае всичко.

„Сега обаче наистина трябва да съм нащрек при всяка дума“ — рече си Карл и се зарадва, когато погледна крадешком встрани и забеляза как животът бе започнал да се връща във фигурата на огняря.

— През всичките дълги години на пребиваването си в Америка — наистина думата „пребиваване“ е твърде неподходяща за един американски гражданин, какъвто съм до дъното на душата си, — през всичките тези дълги години, значи, живея напълно разделен от роднините си в Европа поради причини, които, първо, не е необходимо да бъдат изричани тук и, второ, тяхното описание действително би ми струвало много усилия. Дори се страхувам от мига, в който навярно ще бъда принуден да ги разкрия на скъпия си племенник, но тогава за жалост не ще успея да премълча няколко откровени слова за родителите му и техните роднини.

„Това е вуйчо ми, няма съмнение — рече си Карл и наостри уши — сигурно е променил името си.“

— И така, моят скъп племенник просто е бил отстранен от родителите си като — нека изречем най-подходящата за случая дума, — като котка, която изхвърлят пред вратата, когато пречи някому. Съвсем не желая да разкрасявам онова, което е извършил племенникът ми, за да получи подобно наказание, ала провинението му е такова, че и в самото му назоваване вече се съдържа достатъчно оправдание.

„Струва си да го изслушам — помисли Карл, — но не ми се ще да разказва всичко. Впрочем той и не може да го знае. Че откъде ли?“

— Та той — продължи вуйчото и леко се приведе напред, за да се подпре на бамбуковото бастунче пред себе си, и по този начин действително успя да отнеме от историята ненужната тържественост, която тя в противен случай непременно би придобила, — той, значи, бил прелъстен от една слугиня, Йохана Брумер, личност на около трийсет и пет години. Нямам никакво намерение да обиждам племенника си с думата „прелъстен“, ала е трудно да бъде намерена друга по-подходяща дума.

Карл, който бе дошъл вече твърде близо до вуйчото, се извърна, за да прочете по лицата на присъстващите впечатлението от казаното. Никой не се смееше, всички слушаха търпеливо и сериозно. В края на краищата хората едва ли биха се възползвали от първия удобен случай, за да се присмеят на племенника на един сенатор. По-скоро можеше да се каже, че огнярят, макар и съвсем леко, се усмихва на Карл, но това, първо, бе радостно, защото представляваше нов признак на живот у него, и, второ, беше простимо, понеже в каютата му Карл се бе опитал да запази в тайна този случай, който току-що бе станал достояние на всички.

— И ето че тази Брумер — продължи вуйчото — добила от моя племенник дете, здраво момченце, и го кръстила Якоб несъмнено защото си спомнила за моята скромна личност, която трябва да й е направила много силно впечатление, въпреки че моят племенник сигурно ме е споменавал съвсем между другото. За щастие, бих добавил. Защото родителите, за да избягнат плащането на издръжка и скандала, който нямало да се размине дори на тях — трябва да изтъкна, че нито познавам тамошните закони, нито имам и най-бегла представа за положението на родителите, — и така, за да избягнат плащането на издръжка и скандала, те пратили сина си, моя скъп племенник, в Америка, снабден, както виждате, с безотговорно малко дрехи и пари, ето защо, оставено на произвола на съдбата, съществуващите единствено в Америка знамения и чудеса, момчето сигурно щеше да се провали още в първата уличка на нюйоркското пристанище, ако същата слугиня не ме бе уведомила в писмо, което след дълги лутания онзи ден стигна до мен, за цялата история и за външния вид на моя племенник, както и — това наистина бе твърде разумно — за името на кораба. Господа, ако целта ми беше да ви развличам, бих могъл да ви прочета няколко изречения от онова писмо. — Той измъкна от джоба си два огромни, гъсто изписани листа и ги размаха. — То положително би ви въздействало, понеже е написано с донякъде простовата, макар и несъмнено добронамерена хитрост, както и с много любов към бащата на детето. Ала аз нито възнамерявам да ви развличам повече, отколкото е необходимо за изясняването на случая, нито пък още при самото посрещане да оскърбявам вероятно не съвсем изтлелите чувства на моя племенник; а той, стига да има желание, би могъл да си прочете писмото на спокойствие в стаята, която вече го очаква, и да се поучи от него.

Ала Карл не изпитваше никакви чувства към онова момиче. В хаоса на миналото, което все повече се отдалечаваше, тя седеше в кухнята до шкафа, на чийто плот подпираше лактите си. Поглеждаше го, когато от време на време той влизаше в кухнята, за да вземе чаша вода за баща си или да предаде някоя заръка от майка си. Понякога пишеше писмо, седнала неудобно отстрани на кухненския шкаф, и получаваше вдъхновение от лицето на Карл. Понякога закриваше с длан очите си и тогава до нея не проникваше нито дума. Понякога коленичеше в тясната си стаичка до кухнята и се молеше пред дървен кръст; тогава Карл, без да се спира, поглеждаше боязливо към нея през пролуката на открехнатата врата. Понякога фучеше из кухнята и сатанинският й смях секваше, щом Карл се изпречеше на пътя й. Понякога затваряше вратата на кухнята, когато Карл бе вътре, и не сваляше ръка от дръжката й дотогава, докато той не пожелаеше да си тръгне. Понякога донасяше неща, които той изобщо не беше искал, и безмълвно ги натикваше в ръцете му. Ала веднъж му каза „Карл!“ и докато той все още не бе превъзмогнал изненадата си от неочакваното обръщение, го отведе с гримаси и въздишки в стаичката си, която заключи. Прегръщаше го, душеше го и докато го молеше да я съблича, тя всъщност съблече него и го положи в кревата си, сякаш от този миг не би го дала на никого, би го галила и обсипвала с грижи чак до края на света.

„Карл, о, мой Карл!“ — викаше тя, сякаш го вижда и иска да се увери, че го притежава, но той не виждаше нищо и се чувстваше неудобно сред многобройните топли завивки, които тя бе постлала, изглежда, специално заради него. Сетне и тя легна в кревата и пожела да научи някакви си тайни, ала Карл не можа да й каже нито една и тя — на шега или наистина — се ядосваше, разтърсваше го, вслушваше се в сърцето му, предлагаше му гръдта си, за да се вслуша и той в сърцето й, но не успя да накара Карл да го стори, притискаше голия си корем до тялото му, така противно го опипваше между краката, че Карл надигна глава от възглавниците, сетне няколко пъти го тласна с корема си — стори му се, че тя е част от самия него и може би поради тази причина го обзе страхотна нужда от нечия помощ. Най-сетне Карл легна разплакан в собственото си легло, след като тя многократно бе пожелала да се видят отново. Това бе всичко, а вуйчо му все пак съумя да направи от него голяма история. Значи, готвачката е мислила и за него и е уведомила вуйчото за пристигането му. Хубаво се бе сетила и той би й се отблагодарил още веднъж за сторената добрина.

— А сега — извика сенаторът — искам открито да заявиш дали съм твой вуйчо, или не.

— Да, вуйчо си ми — каза Карл и целуна ръката му, за което бе целунат по челото. — Много се радвам, че те срещнах, ала ти грешиш, ако мислиш, че родителите ми говорят за теб само лоши неща. Но дори и без това в думите ти имаше няколко грешки, тоест искам да кажа, че не всичко стана така, както го описа. Е, оттук ти наистина не можеш да прецениш толкова добре нещата, пък и смятам, че няма да е кой знае какъв пропуск, ако господата не научат цялата истина за една история, която все пак не ги засяга особено.

— Добре го каза — рече сенаторът, заведе Карл пред капитана, който следеше събитията с нескрит интерес, и попита: — Бива си го племенника ми, нали?

— Щастлив съм — рече капитанът и стори поклон, на какъвто са способни само хората, преминали военно обучение, — че се запознах с племенника ви, господин сенатор. За моя кораб е особена чест, че стана място на такава среща. Пътуването на междинната палуба вероятно е било твърде неприятно, но откъде да знаем кой се е намирал там? Да, ние правим всичко, за да облекчим колкото е възможно пътуването на хората от междинната палуба, например много повече, отколкото американските линии, но все пак още не ни се е удало да превърнем това пътуване в истинско удоволствие.

— То не ми е навредило — каза Карл.

— Не му е навредило! — повтори сенаторът през гръмогласен смях.

— Боя се само, че си загубих куфара — с тези думи той си припомни всичко, което се бе случило, както и онова, което предстоеше да бъде свършено, озърна се и видя всички присъстващи, замлъкнали от почит и почуда на предишните си места, с погледи, вперени в него. Само на пристанищните служители им личеше — доколкото строгите им, самодоволни лица изобщо позволяваха да се вгледаш в тях, — че съжаляват, задето са дошли в толкова неподходящо време, и джобният часовник, който бяха сложили пред себе си, вероятно им бе по-важен от всичко, което ставаше в стаята и навярно тепърва щеше да става.

Първият, който веднага след капитана даде израз на своята доброжелателност, кой знае защо, бе огнярят.

— Сърдечно ви поздравявам — рече той и раздруса ръката на Карл, с което искаше да изрази нещо като похвала. Когато понечи да се обърне със същите слова и към сенатора, последният се дръпна, сякаш по този начин огнярят си позволяваше твърде много; и огнярят веднага се отказа от намеренията си.

Сега обаче останалите разбраха какво трябва да сторят и веднага създадоха около Карл и сенатора истинска суматоха. Стана така, че Карл изслуша поздравления дори от Шубал, прие ги и благодари за тях. Последни пристъпиха пристанищните служители и в настъпилата отново тишина произнесоха две английски думи, което произведе смешно впечатление.

Сенаторът се бе настроил да изпита удоволствието до дъно, ето защо припомняше и на себе си, и на останалите някои съвсем маловажни моменти, което, разбира се, всички не само търпяха, а дори почтително изслушваха. Така той обърна внимание върху обстоятелството, че е записал в бележника си споменатите в писмото на готвачката най-отличителни черти на Карл, за да може незабавно да ги използва, и по време на непоносимото дърдорене на огняря извадил бележника не за друго, а за да се поразсее и развлече, опитал се да съпостави наблюденията на готвачката, които, естествено, нямали претенции за детективска достоверност с външния вид на Карл.

— Ама как само открих племенника си! — заключи той с такъв тон, сякаш искаше да получи нови поздравления.

— Какво ще стане сега с огняря? — попита Карл, като изчака вуйчото да завърши последния си разказ. Смяташе, че в новото си положение може да изрича всичко, което му дойде наум.

— Огнярят ще си получи онова, което заслужава — отвърна сенаторът, — и онова, което господин капитанът намери за добре. Смятам, че дълго, дори прекалено дълго се занимавахме с него, всеки от присъстващите тук господа положително ще се съгласи с мен.

— Но когато говорим за въздаване на справедливост, това не е най-важното! — възкликна Карл. Застанал между вуйчо си и капитана, той смяташе — навярно повлиян от мястото си между тях, — че решението зависи единствено от него.

Въпреки това огнярят като че ли бе загубил всякаква надежда. Беше мушнал ръце в колана си, който поради възбудените му движения се бе показал заедно с ивица шарена риза. Това не го смущаваше ни най-малко: беше изплакал цялата си болка, нека сега видеха и няколкото дрипи, които носеше, а сетне можеха да го изнесат оттук. Представи си, че слугата и Шубал, двамата най-нисши по ранг тук, ще му направят тази последна добрина. Тогава Шубал щеше да се успокои и вече нямаше да изпада в отчаяние, както се бе изразил главният касиер. Капитанът би могъл да назначава само румънци, навсякъде щеше да се носи румънска реч и навярно работите щяха да вървят много по-добре. Никакъв огняр повече нямаше да дърдори в главната каса, само от последното му дърдорене щеше да остане едва ли не дружелюбен спомен, тъй като то се бе превърнало в косвена причина за откриването на племенника. Впрочем този племенник неведнъж преди това се беше опитвал да му помогне, тъй че му бе изразил още в аванс своята признателност, задето е помогнал да го открият; на огняря не би му минало през ум да иска сега от него още нещо. Между другото, той можеше и да е племенник на сенатора, но съвсем не беше капитан, а в крайна сметка тъкмо устата на капитана щеше да произнесе зловещата дума. В съответствие с това свое мнение огнярят се мъчеше да не гледа към Карл, но в тази стая на неприятелите за съжаление не оставаше друго място, където можеха да се спрат очите му.

— Не разбирай погрешно състоянието на нещата — обърна се сенаторът към Карл, — наистина говорим за справедливост, но същевременно и за дисциплина. Двете неща и особено последното се преценяват тук от господин капитана.

— Така е — измърмори огнярят. Всеки, който го чу и разбра, се усмихна хладно.

— А ние на всичко отгоре толкова много попречихме на господин капитана в изпълнението на задълженията му, които положително нарастват неимоверно тъкмо при пристигането в Ню Йорк, че вече е крайно време да напуснем кораба и да не превръщаме в събитие с напълно ненужната си намеса тази незначителна свада между двамата машинисти. Впрочем, скъпи ми племеннико, изцяло разбирам поведението ти, ала тъкмо то ми дава основание да те изведа оттук колкото е възможно по-бързо.

— Веднага ще наредя да приготвят лодка за вас — рече капитанът за голямо учудване на Карл, без ни най-малко да оспори тези думи, които несъмнено можеха да се възприемат като самоунижение на вуйчото. Главният касиер се втурна към писалището и по телефона предаде на боцмана заповедта на капитана.

„Времето напредва — рече си Карл, — а каквото и да предприема, неминуемо ще оскърбя някого. Все пак не мога да изоставя вуйчо си сега, след като току-що ме е открил. Капитанът е любезен, не ще и дума, но с това свършва всичко. Стане ли въпрос за дисциплина, любезността му секва и вуйчо като че ли изрече най-съкровените му мисли. Не искам да разговарям с Шубал, дори съжалявам, че му подадох ръката си. Всички останали хора тук са измет.“

Обзет от такива мисли, той бавно пристъпи към огняря, измъкна дясната му ръка от колана и леко я задържа в своята.

— Но защо не продумваш? — попита той. — Защо търпиш всичко това?

Огнярят само набърчи чело, сякаш търсеше думи за онова, което трябваше да каже. Инак гледаше надолу към Карл и ръката му.

— Много добре знам, че с теб са постъпили по-несправедливо, отколкото с всеки друг на кораба. — И Карл провря пръсти между пръстите на огняря, който гледаше с блеснали очи наоколо, сякаш изпитваше блаженство, за което никой не би могъл да му се сърди.

— Та ти трябва да се браниш, да казваш „да“ или „не“, иначе хората няма да имат никаква представа за истината. Обещай ми да ме послушаш, защото основателно се опасявам, че дори аз не ще бъда в състояние да ти помогна.

И Карл се разплака, взе попуканата, почти безжизнена ръка на огняря, целуна я и я притисна до страните си като съкровище, с което трябваше да се раздели.

Но ето че до него застана и неговият вуйчо сенатор, който го дръпна макар и много леко.

— Огнярят, изглежда, те е омагьосал — рече той и съучастнически погледна над главата на Карл към капитана.

— Чувствал си се самотен, срещнал си огняря и сега си му признателен, това е твърде похвално. Ала поне заради мен не стигай до крайности и се опитай да разбереш положението си.

Пред вратата се вдигна врява, чуха се викове и дори сякаш доста грубо блъснаха някого във вратата. Влезе моряк с твърде разпусната външност, вързал си бе женска престилка.

— Навън има хора — извика той и размаха лакти, сякаш все още бе в навалицата. Най-подир се окопити и понечи да отдаде чест на капитана, но забеляза женската престилка, смъкна я с един замах, захвърли я на пода и изрева: — Ама че негодници, вързали са ми женска престилка! — Сетне обаче чукна токове и отдаде чест.

Някой щеше да се разсмее, но капитанът каза със строг глас:

— Добро настроение, няма що! Кой е отвън?

— Моите свидетели — пристъпи напред Шубал — и аз най-покорно моля да извините необузданото им поведение. Като завършат някое пътуване по море, хората понякога са като луди.

— Веднага ги извикайте да влязат! — заповяда капитанът и същевременно се обърна към сенатора любезно, ала настойчиво: — Имайте сега добрината, уважаеми господин сенатор, да последвате заедно с господин племенника си този моряк, който ще ви заведе до лодката. Едва ли е нужно изрично да изтъквам какво удоволствие и каква чест представлява за мен личното ми запознанство с вас, господин сенатор. Желая само скоро да имам възможност отново да подхванем, господин сенатор, нашия прекъснат разговор за американската флота. Дано и тогава ни прекъсне пак такъв приятен повод като днешния.

— Сега за сега този мой племенник ми е предостатъчен! — каза през смях вуйчото. — Приемете моите благодарности за любезността ви и останете със здраве. Впрочем съвсем не е чак толкова невъзможно — той сърдечно притисна Карл към себе си — при следващото ни пътуване до Европа да прекараме по-дълго време заедно с вас.

— Ще се радвам от сърце! — каза капитанът.

Двамата мъже си стиснаха ръцете, Карл успя само безмълвно и бегло да подаде ръка на капитана, тъй като последният вече бе зает с петнайсетина мъже, които, предвождани от Шубал, влязоха наистина малко стъписано, но все пак твърде шумно. Морякът помоли сенатора за разрешение да мине отпред и сетне проправи през тълпата път за него и Карл, а те минаха край хората, които леко се покланяха. Изглежда, тези иначе добродушни люде възприемаха разпрата между Шубал и огняря като шега, чиято комичност не секваше дори пред капитана. Карл зърна сред тях и Лине, момичето от кухнята, което весело му смигна и си върза захвърлената от моряка престилка, защото беше нейна.

Като следваха по-нататък моряка, те напуснаха канцеларията и свиха в малък коридор, а той подир няколко крачки ги отведе до една вратичка, зад която имаше къса стълба, слизаща към приготвената за тях лодка. Моряците в лодката, в която водачът им веднага се озова с един-единствен скок, станаха и отдадоха чест. Сенаторът тъкмо предупреждаваше Карл да слиза внимателно, когато той се разхлипа още на най-горното стъпало. Сенаторът подложи дясната си длан под брадичката му, притисна го силно към себе си и го погали с лявата ръка. Така те заслизаха бавно, стъпало по стъпало, и стъпиха здраво прегърнати в лодката, където сенаторът избра за Карл хубаво място, тъкмо срещу себе си. По даден от сенатора знак моряците се оттласнаха от кораба и веднага заработиха усилено. Едва се бяха отдалечили на няколко метра, и Карл направи неочакваното откритие, че се намират от същата страна на кораба, накъдето гледаха прозорците на главната каса. И трите прозореца бяха изпълнени от свидетелите на Шубал, които ги приветстваха дружелюбно и им махаха, дори вуйчото благодари, а един моряк много умело изпрати въздушна целувка, без с това да попречи на равномерното гребане. Огнярят сякаш вече не съществуваше. Карл се вгледа по-внимателно във вуйчо си, чиито колене почти опираха в неговите, и го обзе съмнение дали този човек ще може някога да бъде за него това, което му беше огнярят. А вуйчото избягна погледа му и впери очи във вълните, които се плискаха около лодката им.